Текст книги "Обсадата на Лайтнинг"

Автор книги: Рохелио Пинейро

сообщить о нарушении

Текущая страница: 7 (всего у книги 16 страниц)

– По дяволите!

– Добре ли сте, сър? – попита шофьорът.

– Кучи син! Лицето ми, рамото ми… по дяволите!

– Да карам ли към болницата, сър?

– О… не, не. Откарай ме в… в тайната квартира и вземи някакви… превръзки… о, по дяволите!

Хигинс задиша тежко и се помъчи да се отпусне. Трябва да запази самообладание въпреки страхотната болка.

Ленгли, Вирджиния

Пруит влезе в канцеларията и забеляза бледото лице на секретарката си.

– Какво има, Тами? Изглеждаш така, сякаш току-що си видяла призрак.

– О, господи. О, божичко!

– Какво? Какво има?

– Съжалявам, мистър Пруит. Толкова съжалявам.

Пруит въздъхна дълбоко. Почувствува отново парещата болка в стомаха си.

– Какво има, Тами? Можеш ли да ми кажеш най-сетне за какво говориш?

– За племенника ви, сър, вашия племенник Джордж.

– Какво за него?

– Той е убит, сър.

– Как… какво? Джордж? Кога… кога е станало?

– Преди няколко минути, сър. Снаха ви току-що позвъни. Имало е престрелка пред дома й в Бетезда.

– Звъннѝ на снаха ми и й кажи, че съм тръгнал натам!

– Да, сър.

Пруит се втурна в стаята за ключовете от колата и изтича навън. След минута беше в автомобила и потегли.

Париж, Франция

Кемрън Стоун стоеше край предния вход на хотела. Беше облечен в дънки „Ливайс“, бяла риза с дълги ръкави и черно кожено яке, които заедно с черните очила в рогови рамки, купени от някакъв оптически магазин на няколко преки от хотела, го караха да се чувствува малко по-уравновесен.

– Искам да дойда с теб, Кемрън.

– Тук ще е по-безопасно за теб, Мари. Повярвай ми. Доста хора ни търсят. Освен това ти нямаш паспорт.

Тя обърна поглед към Сена. Очите й се насълзиха.

– Чувствувам се по-сигурна с теб. Страх ме е.

Той се усмихна окуражително.

– Недей. Всичко ще се уреди. Никой няма да те намери в този хотел. Ще ти се обадя, щом получа помощ. Помни, не вярвай на никого, дори и на ЦРУ. По-добре да не рискуваме, докато разбера кому можем да се доверим.

Тя го хвана за ръцете.

– Много неловко ми е да ти кажа, Кемрън, но ме е страх и за теб. Държа на теб. Не искам да те видя пак пострадал.

Кемрън впери очи в нейните. Гледаха се така няколко секунди. Той погали с пръст бузата й и лекичко избърса сълзите й.

– Ще се върна. Обещавам. Не ме бива да изразявам чувствата си, но мога да ти кажа, че и аз държа на теб. Точно затова не мога да ти позволя да дойдеш. Твърде опасно е. Ще се върна. Можеш да разчиташ на това. – Той я целуна нежно по челото.

Без да каже дума повече, Кемрън се обърна и заслиза по стълбите към улицата. Огледа „Ке Сен Бернар“ и от двете страни. По тротоара беше пълно с амбулантни търговци, които продаваха всичко – от миниатюрни Айфелови кули до евтини репродукции на „Мона Лиза“ от Леонардо да Винчи.

Видя такси и му махна. То спря на няколко крачки от него. Кемрън огледа улицата и седна на задната седалка.

– Bonjour, monsieur.

– Bonjour. Conduisez-moi a l’aeroport „Charles De Gaulle“.¹⁵

– Oui, monsieur.

Таксито рязко потегли. Кемрън бе притиснат към седалката и за момент затвори очи. Беше си позволил да се забърка емоционално… грешка. Чувства и логика не си пасват. Засега не трябва да мисли за Мари. Тя е на сигурно място.

Бръкна в коженото яке и извади два кафяви плика. Отвори първия и измъкна дебела пачка банкноти по сто долара. Половината от неприкосновения му запас валута. Другата половина беше в друг плик у Мари.

Сложи половината от банкнотите в портфейла си, а останалите върна във вътрешния джоб на якето. Отвори втория плик. Вътре имаше три комплекта паспорти и шофьорски книжки. Всичките американски, но под различни имена. Два от тях му бяха дадени от ЦРУ като част от неговата легенда. Третият беше за непредвидени случаи, паспорта и книжката си беше поръчал в Мексико при един художник, майстор по фалшификациите, срещу прилична сума. Тогава си беше помислил, че някой ден ще му потрябват. Кемрън се усмихна. Оказа се, че е бил прав.

Таксито го остави пред входа на компанията „Ер Франс“. Той влезе през въртящите се врати и погледна през широкото фоайе към дългата редица билетни гишета. Кемрън преброи осем – пред всички имаше опашки от пътници. На всяко гише работеха по двама служители. Усмихна се, когато откри онова, което търсеше: митничарят беше само един и кажи-речи тичаше от гише на гише да слага печатите. Кемрън бръкна в якето си и извади паспорта за непредвидени случаи. Макар че фалшификацията беше шедьовър, в него нямаше печат, който да показва кога и къде е влязъл в страната. Беше пристигнал във Франция с обичайния дипломатически паспорт, който остави в посолството.

Навел глава, той приближи към най-късата от осемте опашки. Пред него беше американско семейство – мъж и жена на средна възраст и две малки дъщери. Майката се закачаше с децата, а бащата буташе количка с куфари.

Двамата служители, обслужващи гишето, бяха на мястото си. Семейството се запъти към единия, Кемрън към другия.

– Bon soir, monsieur – обади се зад гишето мъжът на петдесет и няколко години.

– Говорите ли английски?

– Разбира се, monsieur.

– Казвам се Блеър, Стийв Блеър.

– С какво мога да ви помогна, мосю Блеър?

– Трябва да се върна в Щатите колкото може по-бързо. Кога е следващият полет?

– Докъде, мосю?

– Вашингтон, федерален окръг Колумбия.

Служителят набра няколко команди на клавиатурата, изчака две-три секунди, набра още няколко. Погледна към Кемрън.

– Днес ли възнамерявате да пътувате, мосю Блеър?

– Да. Колкото по-рано, толкова по-добре.

– Страхувам се, че може би няма да стане. Местата във всички наши външни полети са резервирани за пет дни напред. Краят на туристическия сезон е, мосю. Всички искат да се приберат. – Служителят посочи към опашката пред билетното гише. – Повечето от тези хора са направили резервации отпреди месеци.

– Абсолютно сигурен ли сте, че няма нищо? За мен е много важно да пътувам днес. Сигурно има някое свободно място.

– Може би с друга авиокомпания, мосю, но не и с „Ер Франс“.

Кемрън посегна към портфейла си, измъкна три стодоларови банкноти, прегъна ги на две, сложи ги върху плота и ги покри с ръката си.

– Хъм-м… Странно. Бих се заклел, че има поне едно място първа класа за следващия самолет. Помня дори, че беше транзитен полет. – Плъзна дланта си върху плота към служителя, който се огледа встрани и бързо сложи ръка на плота.

Кемрън задържа дланта си върху парите. Служителят го изгледа озадачено.

– Е, дали има някое свободно място?

Служителят въздъхна, без да сваля очи от ръката на Кемрън.

– Дали да не проверя още веднъж, мосю.

– Да, защо не?

Служителят набра още няколко команди с кратки паузи помежду им през следващите две минути. Вдигна глава от клавиатурата и погледна Кемрън.

– Май имате късмет, мосю Блеър. Ето тук някой се е отказал в последната минута от полет 1143, самолетът излита след двайсет минути. Още може да успеете, ако побързате. Но полетът не е транзитен. Ще трябва да се прехвърлите на международното летище „Джон Фицджералд Кенеди“. Това устройва ли ви? – Очите му още веднъж се стрелнаха към ръката на Кемрън.

Кемрън се усмихна.

– Разбира се, добре е. Ценя търпението ви. – Вдигна ръка от плота.

Служителят бързо придърпа парите и продължи да работи с клавиатурата. Кемрън огледа семейството вдясно от себе си, бащата слагаше два големи куфара върху теглилките между гишетата. Видя табличката върху гишето с техните паспорти, видя също, че митничарят тръгна към тях.

Кемрън извади паспорта си и бързо показа първата страница на служителя, който мярна снимката, кимна и посочи към табличката. Кемрън го хвърли в нея секунди преди митничарят, нисък набит мъж с лъскава черна коса, да я вземе. Кемрън чуваше тежкото дишане на дебелия, който бързо сверяваше снимките и датите за валидността, подпечата един след друг и петте паспорта, хвърли ги в табличката и заситни с късите си крака към следващото гише.

Кемрън бавно въздъхна и прибра паспорта си от табличката.

Служителят му каза:

– Имате потвърждение за полет 1143, самолетът излита от Париж в 18:40 и каца в Ню Йорк в 21:00 часа местно време. Оттам вземате полет 477, самолетът излита от Ню Йорк в 22:30 и пристига във Вашингтон в 23:46 часа. Цената на билет първа класа, еднопосочен, е три хиляди сто и осем долара, включително местните такси.

Кемрън извади пачка банкноти, отброи необходимата сума и подаде парите на служителя.

– Merci, monsieur. Минавате през изход 22А в секция „Международни линии“. Имате точно двайсет минути до качването на борда. Имате ли някакъв багаж? – Той подаде билета на Кемрън.

– А, не. Благодаря за помощта. – Той грабна билета, отдалечи се от гишето и тръгна към изхода. Докато наближаваше опашката за контролната врата за оръжие, Кемрън забеляза двама млади мъже край гишето на „Трансуърлд еърлайнс“, които го гледаха напрегнато. Те тръгнаха към него. Той ги позна – двамата нови агенти, които охраняваха Мари в болницата. И двамата бръкнаха в тъмносивите си тренчкоти.

Инстинктивно Кемрън тръгна обратно. Хората от ЦРУ закрачиха по-бързо. Кемрън стори същото, за да поддържа дистанцията от петнайсетина метра помежду им. Крачеше толкова бързо, колкото да не привлича вниманието върху себе си, просто пътник, който се мъчи да не изпусне самолета. Кемрън хвърли поглед назад. Ръцете им оставаха в джобовете на палтата.

Тринайсет метра. Мъжете го приближаваха. Кемрън трябваше да им отвлече вниманието. Нещо, което ще му даде достатъчно време да се отърве от тях и да стигне до изхода. Погледна часовника си. Трябваше да побърза. Видя двойна врата, която водеше към покрития паркинг.

Кемрън сви вдясно и изчезна зад вратата, като моментално се впусна да бяга няколко секунди, преди да пропълзи под една синя лимузина.

Както очакваше, двойната врата се отвори и Кемрън дочу приближаващите им стъпки.

– Къде, по дяволите, отиде той? – рече единият.

– Дявол да го вземе. Трябва да е някъде тук, – обади се другият.

Кемрън пропълзя по замърсения с масло бетонен под към предницата на колата, за да вижда по-добре нападателите си. Надзърна изпод предната броня и видя единия да стиска автоматичен пистолет със заглушител. Само това му беше достатъчно, за да разбере намеренията им. Оперативните агенти рядко носят обемисти оръжия със заглушители, освен ако не изпълняват нареждане да ликвидират някого.

Но сега нямаше време за такива мисли. Къде е вторият?, се питаше той, като продължаваше да наблюдава първия близо до вратата. Кемрън погледна часовника си. Не му оставаше време. Трябва да действува бързо, иначе рискува да изпусне самолета.

Първият агент на ЦРУ закрачи по тясната пътека между две редици коли по цялата дължина на паркинга. Кемрън видя, че той наднича между колите, а и… под тях!

После дочу други стъпки зад себе си и разбра тактиката им. Единият търсеше пред колите, а другият зад тях. Щяха да го спипат!

Знаеше, че има само една възможност. Ако останеш тук, Кемрън, ще те убият. Ако побегне, поне ще има известен шанс да се отърве. Ох, само ако ми беше под ръка беретата!

Погледна към агента, който надничаше под една кола на разстояние петнайсетина метра. Петнайсет метра. Пресметна, че заглушителите намаляват с повече от шейсет процента точността на оръжията.

Кемрън взе решение и светкавично се претърколи изпод лимузината към съседната редица от коли. За негова изненада, стрелбата започна със закъснение. Счупеното предно стъкло на една кола до него окончателно потвърди опасенията му. Хората от ЦРУ стреляха без предупреждение, без да искат от него да се предава. Кемрън разбра, че е набелязан за ликвидиране.

Чу писък… някаква жена! После извика мъжки глас. Ще пристигнат частите за сигурност. Един куршум рикошира от пода и проби пластмасовата скара на друга кола.

Бетонираното помещение сякаш усилваше писъците. Кемрън премина друга пътека и стигна до следващата редица коли. Приведе се и тръгна вляво зад тях. Чуваше още гласове и писъци в далечината, докато преброи петнайсет коли. Спря рязко, мушна се между две от тях, близо до предните им гуми, и затърси агентите.

Видя единия да тича по пътеката в обратна посока. Вторият идваше към него, но оръжието му беше насочено към редицата коли от другата страна на пътеката. Агентът още не го беше видял.

Кемрън се сниши до пода и напрегнато се ослушваше за стъпките. Чакаше. Мъжът продължаваше със същото темпо. Кемрън се отдръпна. Стъпките приближиха. Видя фигурата му пред себе си.

Кемрън се хвърли напред с двете ръце. Агентът го видя и започна да обръща дулото към него. Твърде късно. Кемрън пресрещна ръката му с дясната си ръка, стисна и извъртя китката му, отклонявайки пистолета от себе си. Същевременно го ръгна в очите с два пръста на лявата си ръка, разтворени като змийски език. Агентът моментално изпусна оръжието, изпищя и се хвана за лицето с две ръце. Кемрън го блъсна в слабините с дясното си коляно, той се преобърна и се сгърчи на пода като зародиш.

Кемрън грабна автоматичния пистолет – колт 45-и калибър – и видя, че вторият агент обръща пистолета си. Кемрън насочи дулото към него и стреля два пъти. Мъжът изкрещя и падна, като изпусна оръжието и посегна към раните в бедрата си.

В далечината завиха сирени.

Кемрън посегна надолу и сграбчи първия агент за реверите.

– Защо? Защо се опитвате да ме убиете?

Кемрън видя как от очите му струи кръв.

– Проклет да си, Стоун. Ка… карай. Убий ме… копеле мръсно. Убий ме… както уби Потър.

Потър? Какво, по дяволите, става?

– Кажи ми кой даде нареждането! Кажи ми!

– Ти си… обречен, Стоун.

– Кажи ми, глупак такъв! Кой се разпореди?

– Ти не… чаткаш, нали? Ти си… набелязан за ликвидиране, идиот.

Кемрън отпусна ръка. Агентът падна по гръб. Набелязан за ликвидиране?

Сирените приближаваха. Кемрън пусна колта и хукна към двойната врата. Фоайето на летището изглеждаше спокойно. Кемрън се смеси с тълпата и се отправи към своя изход. Погледна часовника си. Целият инцидент беше продължил по-малко от две минути. Все още имаше време да хване самолета.

10.

Ленгли, Вирджиния

След едни доста интересни трийсет минути в архива на Отдела за компютърно обслужване Пруит влетя в кабинета на Хигинс и видя, че го няма. Погледна часовника си. Пет и половина следобед. Хигинс винаги остава и след шест. Къде ли се е дянал? Излезе от кабинета и видя, че секретарката на Хигинс се задава от дамската тоалетна. Отиде до нея.

– Къде е той?

Секретарката, жена на средна възраст, известна в целия отдел с навика си да пуши в тоалетната, се помъчи да остане по-далеч от Пруит. Той подуши начаса, че пак е пушила. При други обстоятелства щеше да я порицае, но сега мислеше за по-важни неща.

– Той излезе, сър.

– Бихте ли ме свързали с него?

– Веднага, сър.

– Благодаря. Трябва да обсъдим нещо много важно.

Пруит се върна в кабинета на Хигинс, който преди години беше негов собствен, преди да получи повишението. Хигинс определено го беше видоизменил доста. Повечето от старите мебели на Пруит бяха подменени с по-модерни. Началниците на отдели в ЦРУ разполагаха с известен бюджет за обзавеждане. На по-високия пост отговаряше и по-голям бюджет. Пруит не поиска да се възползва от възможността да купи нова мебелировка след последното си повишение. Старият му шеф, който беше убит, му беше добър приятел. Пруит беше запазил кабинета почти непокътнат по сантиментални причини, както и от уважение. До ден-днешен той още ползваше въртящия се кожен стол и дъбовото бюро на своя предшественик.

Пруит усети мирис на изгоряло и веднага реши, че секретарката на Хигинс е пушила в кабинета. След секунди разбра, че не е цигарен дим, а нещо, което е било изгорено тук. Пруит разпозна миризмата, защото понякога сам беше горил строго секретни материали и поверителна информация, преди да се сдобие с машинка за рязане на хартия. Тогава и него го мързеше да отиде до средата на коридора при най-близкия апарат за унищожаване на секретни документи. Някои от началниците му използваха специалните сандъчета за съхраняване на секретни отпадъци, каквито имаше навсякъде в сградата. Той никога не ги употребяваше. Не им се доверяваше. Предпочиташе да гори писма и кратки документи в металическата кутия за отпадъци, която беше завещал на Хигинс, когато получи машинката за рязане.

Пруит огледа бързо кабинета и откри кутията до бюрото на Хигинс. Тръгна към нея и видя вътре няколко изгорели листа хартия. Оказа се прав. Хигинс беше прихванал един от лошите стари навици на Пруит.

Пруит коленичи до кутията, наведе я и я огледа отблизо. Запаленото беше изгоряло изцяло. Забеляза два листа хартия, съвсем овъглени и набръчкани, но все още цели. Бяха скрепени в единия ъгъл с кламер. Трети лист вече беше натрошен. Пруит не можа да се сдържи. Нещата се връзваха. Докато разследваше убийството на Джордж и повредата в компютъра, беше поговорил със служителката в архива, където намери разпечатката от компютъра и придружителната бележка, оставени там от Джордж предишния ден. В бележката пишеше, че е направено копие от разпечатката, което е предадено в отдел „Европа“. Оттам то сигурно е отишло до Хигинс. В разпечатката се изброяваха три събития в НАСА с възможна връзка помежду им – смъртта на Клод Гийю, на инженерката от „Рокетдайн“ и на учените от Атена. Сега Пруит искаше да разбере защо Хигинс не бе разисквал това с него, преди да бъде наредено ликвидирането на Стоун.

Пруит почувствува отново болката в гръдния кош. Току-що бе сдъвкал два антиацида и разбра, че ще трябва да вземе още, за да успокои спазмите в стомаха. Бръкна в джоба си, взе опаковката и пъхна още една таблетка в устата си.

Твърде много въпроси, твърде много неща, които не разбираше. Защо Хигинс му каза, че трима от убитите в склада са френски полицаи, когато в разпечатката на Джордж пишеше ясно, че са „неидентифицирани мъже“? Това ли е противоречивата информация относно Кемрън, която Джордж споменаваше в бележката? Нещо не беше както трябва.

Той стана и загледа сгърчените и овъглени листа. Дали това не са копието от разпечатката и придружителната бележка, които Джордж е изпратил на…? Присви очи и погледна купчината писма върху бюрото. Ами ако Хигинс изобщо не е прочел бележката на Джордж? Пруит посегна към книжата в ъгъла на бюрото и бързо ги прегледа. Бележката не беше между тях, което означаваше, че ако архиварката не бърка, Хигинс трябва да я е прочел. Погледът на Пруит се насочи отново към кутията за отпадъци.

– По дяволите. Не мога да повярвам, че ще направиш това, Том – каза си той, докато вземаше чист лист хартия от бюрото на Хигинс. Коленичи пак до кутията и я наклони под ъгъл 45 градуса. Подпъхна чистия лист под изгорелите и бавно я изправи на ръба й. Овъглените листа легнаха леко върху бялата хартия. Пруит бавно я издърпа от кутията, подгъвайки краищата й, за да не изпаднат овъглените листа. Стана и поклати глава, разочарован в себе си, че не вярва на Хигинс. Но при тези обстоятелства…

Изправи кутията с крак и бавно излезе навън.

– Свързахте ли се с него? – попита той секретарката.

– Не, сър. Звънях му вече два пъти. Ще опитам пак.

– Благодаря… кажете ми, тази кореспонденция на бюрото му от вчера ли е или от днес?

– Всичко е от тази сутрин, сър. Мистър Хигинс винаги преглежда пощата си за деня, преди да си тръгне вечерта.

– Благодаря ви още веднъж.

Странно. Много странно. Защо той не ми каза нищо вчера за откритията на Джордж? И защо не отговаря по телефона? Хигинс трябваше да бъде на разположение двайсет и четири часа в денонощието – затова носеше със себе си специален радиотелефон.

Пруит тръгна към кабинета си, крачеше много бавно, мъчейки се да сведе до минимум риска да раздвижи крехките парченца хартия. Някой с подходящи инструменти би могъл да разчете част от написаното, ако ги запази цели, но ако се разчупят, няма никакви шансове.

Добра се до кабинета си.

– Здравейте, сър – посрещна го Тами. – Божичко, божичко, какво е това, дето…

– Свържи ме с ФБР – прекъсна я Пруит, – отдела за микроскопен анализ. Побързай!

Отвори вратата на стаята си и внимателно отиде до бюрото, положи леко върху него белия лист. Овъглените листа все още бяха цели. Пруит ги загледа. Вроденото любопитство надделя над чувството за доверие. Трябва да разбере какво крият тези парчета хартия, а ФБР разполагаше с необходимите за това инструменти.

Някъде над северния атлантик

Кемрън свали слушалките и облегна глава. Филмът беше не по-малко отегчителен от полета. Беше опитал безуспешно да заспи на два пъти през последния час, но възбудата от последните няколко дни не го напускаше, адреналинът все още беше в кръвта му. Досега му вървеше. Успя да оцелее въпреки плановете на някой да бъде убит. Още веднъж прехвърли в ума си възможностите. Един от подозрителните е шефът на европейския отдел Хигинс – по простата причина, че той би трябвало да бъде единственият човек, с когото би се свързал Потър преди операцията по ликвидирането. Хигинс знае, че Кемрън е запознат с процедурите на ЦРУ в такива случаи. Следователно, когато опитът за убийство в Ботаническата градина успя само наполовина, Хигинс би трябвало да допусне следното: Кемрън се е сетил, че единствен той е знаел за срещата. Тоест вината е у Хигинс. Ами ако някой е засякъл обаждането на Потър до Хигинс? А защо не и моя разговор с Потър?, мислеше си Кемрън, припомняйки си сивия камион, паркиран до страничната врата на посолството. В такъв случай Хигинс не е виновен. Може би Потър е нечист и са го убили, защото е знаел твърде много за плановете на Атена. Може би някой в Атена е сметнал, че Потър е излишен товар. Кемрън притвори очи за малко. Възможности.

Друго, което тревожеше Кемрън, беше заповедта за ликвидиране – такива пълномощия има само на ниво директори. В неговия случай само някой като Том Пруит или над него има правото да даде подобно нареждане. Кемрън поклати глава, отказвайки да повярва, че старият му оперативен началник може да стори такова нещо, освен ако… освен ако всичко, което е знаел Пруит, е било от информация, грижливо поднесена от двойния агент. Някой сигурно е преиначил фактите и ги е представил на Пруит по начин, който не оставя съмнение, че Кемрън трябва да бъде ликвидиран.

В това има смисъл, реши Кемрън. Положително има смисъл, а тъй като засега малко неща изглеждаха смислени, трябва да се придържа към тази теория. Той се усмихна. Аналитичният му ум познаваше само един начин да направи това.

Университетската болница „Джордж Вашингтон“, Вашингтон,

Федерален окръг Колумбия

Пруит излезе от стаята на Мърфи на втория етаж и тръгна към асансьорите. Старшината в оставка продължаваше да е в безсъзнание. Лекарите се опасяваха, че има мозъчно увреждане от липсата на кръв и кислород. Бяха изследвали няколко пъти на скенер церебралната тъкан без особени резултати. И макар че всички изследвания от пробите показваха нормална мозъчна дейност по време на сън, те не можеха да отговорят на въпроса ще дойде ли изобщо Мърфи в съзнание, или не.

Твърде много въпроси. Дори след като прегледа няколко пъти цялата поредица от инциденти и ги анализира обективно, Пруит все още не можеше да намери обяснение защо Хигинс бе задържал информацията на Джордж, която противоречеше на едно от основанията да обвини Стоун. Освен това Хигинс все още не отговаряше на настойчивото звънене по специалния телефон. Колкото повече време минаваше в опити да се свърже с него, толкова по-подозрителен ставаше Пруит.

Той тръгна обратно към Ленгли.

Вашингтон, Федерален окръг Колумбия

Малко преди дванайсет и половина на обяд Кемрън намали скоростта, когато навлезе в тихото предградие. Не искаше да привлича каквото и да е внимание към себе си, особено ако имаше някаква програма за наблюдение на този район. Самолетът от Париж беше пристигнал по разписание на нюйоркското летище. Без особени затруднения мина през митницата и напусна международното летище само трийсет минути след кацането, което му даде достатъчно време да хване самолета до летище „Дълес“. Беше кацнал във Вашингтон без премеждия преди по-малко от час. С фалшивата шофьорска книжка Кемрън нае кола от местния клон на „Херц“.

Макар че от няколко години не бе идвал във Вашингтон, Кемрън помнеше ясно многобройните случаи, когато долиташе от Мексико за срещи с предишния си оперативен началник, тогава шеф на отдел „Западно полукълбо“. Няколко от срещите се бяха състояли в дома на Пруит.

Ленгли, Вирджиния

Изнурен, объркан, все още тормозен от болката, Хигинс доближи вратата на кабинета си в дванайсет и трийсет на обяд. Макар че по лицето му личаха само няколко резки, той беше скрил с кафявото поло дузина нарези по врата и под шията си. Разрезът на рамото му беше най-болезнен, но се понасяше след подходящото бинтоване. В известен смисъл Хигинс смяташе, че му върви. В края на краищата успя да ликвидира Джордж и макар че при това загуби двама от хората си, полицията никога няма да може да научи нещо от труповете им. Както и той самият, хората на Хигинс не носеха нищо, което би могло да ги свърже с ЦРУ.

Едва ли е необходимо да се каже, че Хигинс не носеше и дадения му от ЦРУ радиотелефон, затова преди да влезе в кабинета си, той спря до бюрото на секретарката си, за да провери бележките, които знаеше, че ще намери там.

Имаше няколко – повечето можеха да изчакат до другия ден. Пръстите му спряха, когато вдигна малка бележка от секретарката си. В нея пишеше, че Том Пруит се е отбил и че по негова молба тя му е звъняла няколко пъти. Видя и друга бележка с почерка на Пруит, която гласеше Хигинс да му се обади незабавно, независимо по кое време.

Хигинс прокара ръка през косата си. През всичките тези години, откакто работеше за Пруит, шефът на секретната служба беше идвал в кабинета му само няколко пъти. В ЦРУ планината никога не отива при Мохамед.

Дали подозира нещо?

– Глупости! – Влезе в кабинета си и внимателно огледа стаята. Всичко изглеждаше наред. Картината на стената над сейфа му си стоеше така, както я беше оставил, а никой друг не знаеше неговата комбинация. Дори и Пруит. Хигинс беше достатъчно предпазлив и смени комбинацията, когато се пренесе, без началникът му да знае. Но дори и това нямаше значение. Хигинс винаги проявяваше крайна предпазливост и не държеше никакви писмени бележки за работата си. Пруит не би могъл да научи нищо от този кабинет, дори ако е търсел нещо. Но след като разбра за повредените компютри и научи за смъртта на Джордж, посещението му може да означава само едно от две неща. Или той хранеше подозрения, или търсеше помощта на Хигинс в текущите разследвания. Все пак Хигинс беше официалният ръководител на отдел „Западно полукълбо“. Това беше негов терен.

Изведнъж вратата се отвори.

Хигинс се обърна с ръка в джоба на палтото. Той я задържа там.

– Исусе Христе! Да не си повторила вече. Изплаши ме.

– Съжалявам, сър. Но време е да прибера боклука – рече чистачката.

Боклука? Боклука! По дяволите!

Хигинс се втурна към металната кутия за отпадъци до бюрото му. Изгорените листове бяха там…, но дали? Беше изгорил три листа. Вдигна кутията и я изпразни върху килима.

От нея се изсипа овъглена хартия колкото за един лист. Той погледна чистачката, която имаше озадачен вид.

– Всичко наред ли е, сър?

– Да… да, наред е. Както виждаш, ще трябва да минеш килима ми с прахосмукачката.

Чистачката поклати глава.

– Както кажете, сър. Ще ида да взема прахос…

– Не сега. По-късно! Сега имам работа.

– Тогава чак утре, сър.

– Добре, добре. Утре е добре. Довиждане.

Чистачката се намръщи, обърна се и затвори вратата след себе си.

Хигинс стисна юмруци. Сега вече знаеше със сигурност защо Пруит е идвал в кабинета му. Началникът му го подозираше. Защо? Дали е успял да говори с Джордж, преди да го очистя? Или е решил да отиде в архива и да провери дали е там първата разпечатка от компютъра? Нямаше значение. Оставаше фактът, че Пруит по някакъв начин е започнал да го подозира. И то достатъчно, за да влезе в кабинета му и да вземе овъглените късчета хартия, които сигурно в този момент са подложени на анализ. Ако анализът е успешен, Хигинс знаеше, че Пруит ще го разобличи.

Излезе от кабинета си и тръгна към колата. Трябва веднага да намери телефонна кабина. Трябва да се обади незабавно на Вандерхоф.

Том Пруит отиде до прозорците зад бюрото си и погледна през тях към паркинга. Примигна от изненада, когато видя подчинения си. Роланд? Наистина беше той, вървеше към колата си.

Странно, реши той. Особено след като му беше оставил бележка при секретарката, че иска да го види незабавно.

Пруит присви очи. Може би… Той излезе в коридора и продължи по него до края, после надясно. Кабинетът на Хигинс беше по средата на другата чупка. Една чистачка чистеше килима с прахосмукачка на десетина метра от вратата на кабинета.

– Извинете.

– Да, сър?

– Аз съм Том Пруит, началникът на секретната служба. Мистър Хигинс беше ли тук преди няколко минути?

– Да, сър. Беше в кабинета си. Луд човек, развика се по мен, сетне заизтърсва боклука на пода.

Пруит пое дълбоко дъх и почувствува възела в стомаха си, последван бързо от парене.

– Така ли?

– Да, сър. Тръгна си малко след това.

– Почистихте ли кабинета му?

– Не, сър. Още не. Трябва да…

– Не го чистете засега. Не пипайте нищо вътре!

– Добре, сър.

Пруит си тръгна. Хигинс действително прикриваше нещо, но какво?

Върна се в кабинета си, надявайки се, че Тами е намерила време да зареди хладилника му с нова кутия мляко.

11.

Вашингтон, Федерален окръг Колумбия

Чувствувайки се хем бесен, хем изморен, Пруит зави на ъгъла и намали скоростта, докато наближаваше своя дом, третата къща от дясната страна на обточената с дръвчета улица. Беше един след полунощ, а той не се добираше до никакви отговори. От лабораторията на ФБР дойде отрицателен резултат от изследването на изгорените листове. Първият дори не стигнал дотам – разпаднал се скоро след потеглянето от ЦРУ. Не успели да разчетат и информацията на втория лист. Техникът твърдеше, че е изпробвал безуспешно всички известни методи за реставрация. Тънката евтина хартия е изгоряла напълно. При това разпечатката на листа е правена с лазерен принтер, който не оставя дълбоки следи по хартията освен мастиления отпечатък на повърхността. След като той изчезнал при нагряването, не останало нищо. Ако разпечатката е била с матричен принтер, ако е писано на машина или на ръка, резултатът щял да бъде съвсем различен – тогава мастилото се набива в хартията чрез удар или натиск. Пруит въздъхна, спря в алеята, изключи двигателя и слезе от колата.

Едва изкачи стъпалата до едноетажния си дом и отключи. Влезе, затвори вратата зад себе си и мина през покритото с плочки фоайе и всекидневната до кухнята. Посегна към ключа за лампата, но тя светна, преди да успее да го завърти.