Текст книги "Обсадата на Лайтнинг"

Автор книги: Рохелио Пинейро

сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 16 страниц)

Известна още като оперативен отдел, секретната служба беше съставена предимно от т.нар. полосни отдели. Те отговаряха приблизително на географските отдели в Държавния департамент. Томас Х. Пруит му беше обяснил още първия ден, че това е много разумно, защото повечето агенти на ЦРУ работеха в чуждите страни като служители на Държавния департамент. Най-голям беше отделът за Далечния изток, след него идваха „Европа“ и „Западно полукълбо“. Джордж работеше косвено за Западното полукълбо и Европа, тъй като неговият алгоритъм се съсредоточаваше предимно върху аспекти от тези два района. Данните – ако той се натъкнеше на нещо важно – първо отиваха в канцеларията на ръководителя на отдел „Европа“ Роналд Хигинс, който оглавяваше временно и „Западно полукълбо“, а ако информацията се окажеше важна, после беше представяна на стария Пруит.

Джордж се отби в неговата канцелария вчера, за да остави малък подарък за рождения му ден от майка си, но секретарката му каза, че Пруит близо две седмици вече е в чужбина и го очакват след един ден – нещо, което ни най-малко не го изненада.

Джордж заключи компютъра си и тръгна към гаража.

Париж, Франция

Кемрън огледа младия агент на ЦРУ, който пазеше вратата на Мари, и кимна одобрително, когато видя, че ръцете на новобранеца са свободни и той е в готовност за действие. Влезе в стаята и се усмихна, като видя Мари седнала в леглото да яде супа. Вторият агент седеше до леглото й, пиеше кафе и четеше криминалето. Кемрън поклати глава. Агентът бързо стана и излезе навън.

Кемрън спря насред стаята. Мари беше в бяла болнична престилка.

– Как се чувствуваш?

Тя вдигна глава и го поогледа.

– Чудесно. Много по-добре. Вярваш ли сега на онова, което ти казах?

Кемрън въздъхна.

– Да. Вярваме.

Тя се усмихна.

– Хубаво. Благодаря. Двамата ти колеги ми обясниха какво си направил. Предполагам, че съм ти задължена.

– Няма защо. Просто си вършех работата.

Вратата се отвори. В стаята влезе Ричард Потър, местният шеф на ЦРУ. Няколко сантиметра по-нисък от Кемрън и двайсет килограма по-тежък – най-вече около кръста, Потър имаше вид на човек, който прекарва твърде много време зад бюро. Той затвори вратата и отиде до леглото.

Докато Кемрън ги запознаваше, вратата се отвори отново. На прага застана добре сложен мъж на средна възраст в костюм и кафяво пардесю. Представи се кратко като префекта на парижката полиция. Кемрън едва различи движението на устните му под гъстите, добре поддържани мустаци.

Префектът свали пардесюто си, метна го на стола до леглото на Мари и се обърна към тримата.

– Опасявам се, че първоначалната ни преценка за катастрофата с една-единствена кола като чиста случайност е неточна – започна той. – Смятаме, че господин Гийю е убит…

– По дяволите! Знаех го! Казах ти, Кемрън – рече Мари. Тя се обърна към префекта. – Опитах се да убедя и инспектор Рокет, но той не ми вярваше. Мисля, че съпругът ми умря заради онова, което беше разкрил в Атена.

– Възможно е. Знаете ли, че инспектор Рокет е убит снощи в хотела?

– Да – отговори Мари. – Разбрах това от агентите на ЦРУ отвън. Как е бил забъркан той във всичко това?

Префектът поглади с пръст мустаците си.

– Имаме основание да смятаме, че инспектор Рокет е отговорен за смъртта на съпруга ви.

– Така, това донякъде обяснява нещата – отбеляза Кемрън. – Това положително обяснява защо е избегнал отговора, когато Мари го е попитала за разследването.

– Точно така… мръсник! – възкликна Мари. – Почакайте малко. Кой тогава е убил Рокет?

– Тъкмо сега работим по този въпрос – рече префектът. – Разполагаме с две добри описания от свидетели. Всички са видели човек с прошарена коса и брада да бяга от хотела.

– Да – потвърди Кемрън. – И аз го видях. Смятате, че той е убил Рокет?

– За момента действуваме при това предположение.

Кемрън наклони глава.

– Мислите ли, че той е убит, за да не се стигне до хората, които всъщност са искали Гийю да умре? Според Мари тези хора може да са висшето ръководство на Атена.

– Опитваме се да установим точно това сега. Друго нищо не мога да кажа за момента, но, моля ви, бъдете уверени, че полицията действува по случая под прекия ми надзор. Изобщо не е необходимо вашето управление да се ангажира повече по въпроса.

– Отговорете ми само на едно – продължи да настоява Кемрън. – Ако подозрението на Мари е основателно и нейният съпруг е убит, защото е разполагал с информация, която уличава Атена в унищожаването на руския кораб, не смятате ли, че това се превръща в международен инцидент?

– Ако излезе вярно, да – отговори префектът. – Но докато не бъде установено, не мога да разисквам случая повече. Това е работа на френската полиция. Оценяваме помощта, която ни оказахте, но се страхувам, че този въпрос вече не ви засяга.

– Как не! – озъби се Мари. – Последният път, когато полицията ме уверяваше, че се работи по случая, беше ден, преди Рокет да се опита да ме убие! Все още съм жива само защото ЦРУ ми се притече на помощ. И след всичко това сега ми разправяте, че искате ЦРУ да излезе от играта?

– Страхувам се, че префектът е прав – намеси се Потър. – Въпросът не засяга ЦРУ. Поне в момента.

Макар и не много доволен, Кемрън прие решението на Потър. Засега със случая ще се заеме полицията.

Префектът взе пардесюто си, каза, че двама от неговите хора до един час ще дойдат да сменят агентите на ЦРУ, и излезе от стаята.

Потър хвърли поглед към Кемрън.

– Готов ли си?

– След минутка, сър. Ще се видим долу при колата.

– Две минути. Помни, за случая вече отговарят французите. Това е тяхна работа.

– Да, сър.

Потър излезе от стаята. Кемрън почака да се затвори вратата. Приседна на ръба на леглото. Мари се намръщи и се загледа през прозореца. Стаята й гледаше към парижката обсерватория.

– Добре ли си?

– Струва ми се.

– Е, наредиха ми да не се бъркам, но това не означава, че не мога да те виждам. До утре трябва да излезеш оттук. – Той бръкна в джоба на сакото си. – Това е прекият ми телефон в посолството. Ако ти трябва нещо, каквото и да било, моля те, позвъни ми. Нали?

Тя се обърна и го погледна. Той се почувствува омаян от блестящите й очи. Дори без грим Мари беше красива. Нейното намръщване бавно премина в лека усмивка.

– Добре. Благодаря. Много ти благодаря за всичко.

– Радвам се. – Той сложи ръка върху нейната. – Довиждане засега. – Изправи се.

– Au revoir.

Кемрън се усмихна.

– Au revoir, Мари. – Обърна се и излезе навън.

4.

Ракетен комплекс 39, Площадка А.

Космически център „Кенеди“, Флорида

Майкъл Кеслър винаги беше обичал морето толкова, колкото и летенето. Той си мислеше за времената, когато откриватели като Колумб, Кортес и Балбоа въпреки всички трудности тръгвали да търсят нови светове, да предизвикват могъщия и опасен океан с дървени кораби, които биха накарали днешните моряци да тръпнат от страх. Какви времена само, разсъждаваше той. Времена на истинските моряци. Хора с железни нерви. Повечето прочути изследователи не са били почитани от своите съвременници, смятали ги за лунатици или ги наричали фантазьори. Едва след много подигравки хора като Колумб и Магелан, изпреварили времето си, успявали накрая да получат кораби, често толкова стари и разнебитени, сякаш едва ще успеят да излязат от пристанището, камо ли да оцелеят през ужасния Атлантически или в още по-опасния Тихи океан. Екипажите им били предимно от затворници, от осъдени на смърт, амнистирани от короната само ако се съгласят да плават. Корабните екипажи в онези времена били големи, главно защото всеки четвърти умирал по време на пътешествието. Това бил изборът за затворниците преди отплаването: 75 процента шанс да се върнат живи и да им бъдат опростени престъпленията. Повечето използвали тази възможност, макар че морето далеч не прощавало. Умирали най-вече от скорбут.

С течение на времето открили лекарства за болестите, платноходите станали по-големи и по-бързи, а към средата на XIX век вече можело да се пътува сигурно и бързо през океана с нов вид кораби, наричани в началото „високи“. Платната се издигали все по-нагоре и по-нагоре върху масивни мачти, за да използват максимално тягата на вятъра. Под ватерлинията укрепените корпуси устоявали на дивите удари на водата в дървото при скорости над 20 възела.

В златния век на корабоплаването, века на клиперите, построеният в Америка „Лайтнинг“ бил един от най-големите и най-бързите кораби на всички времена. Дългият, грациозен, подобен на яхта кораб, великолепно боядисан и съоръжен, властвувал в моретата. Първият капитан на „Лайтнинг“ – „Готиния“ Форбс, се прочул с отказа си да намалява при силен вятър площта на платната, поставил рекорди при плаванията си между Америка, Англия и Австралия и междувременно проучвал условията за полагане на подводни кабели за телеграфни съобщения.

Лайтнинг. Кеслър разчете думата, изписана в черно, върху дясното крило. Беше нощ, но целият район беше ярко осветен, и той се загледа в термоустойчивата обвивка на космическия кораб, който в основата си беше от алуминий. Тя се състоеше предимно от два вида изолационни плочки и термични слоеве и предпазваше „Лайтнинг“ от жестокото аеродинамично нагряване при навлизането в земната атмосфера. Двата вида плочки, направени от влакна от чист кварцов пясък, втвърдени с глина, се различаваха само по дебелината и външния слой, за да осигуряват защита при различни температурни режими. По-дебелите плочки – от 2.5 до 13 см – имаха покритие от тетрасилицидно и боросиликатно стъкло, което им придаваше черен лъскав гланц. Те предпазваха целия корем на кораба, част от носа и всички челни ръбове от температури, стигащи до 2300 градуса по Целзий. По-тънките бели плочки – от 1.25 до 7.6 см – бяха покрити със смес от алуминиев окис и силициев двуокис. Изчислени за температури до 1200 градуса, те защитаваха горната част на фюзелажа и всички подветрени повърхности.

Кеслър продължи да гледа космическия кораб. След по-малко от двайсет и четири часа стотици хиляди литри течен водород и кислород ще бъдат напомпани със скорост 40 000 литра в минута във външния резервоар от цистерната за гориво, разположена в северозападния ъгъл на ракетния комплекс.

Кеслър гледаше мълчаливо, докато огромната въртяща се сервизна кула бавно се плъзна назад, откривайки затворените врати на товарния отсек на „Лайтнинг“. Трийсет часа до изстрелването. Кеслър почувства как пулсът му се ускори. Спокойно, Майкъл. Щом можеш да кацаш с един от онези изтребители „Томкат“ на палубата на самолетоносач в движение, не би трябвало да имаш никакви проблеми да върнеш този кораб у дома.

Кеслър затвори очи и си представи как в деня на изстрелването закусват с Джоунс с традиционната пържола и яйца в сградата на командно-контролния пункт, преди да чуят сводката за времето. Два часа и трийсет минути преди старта ще дойде време да облекат костюмите, да напуснат сградата на ККП и да тръгнат към стартовата площадка. След като пристигнат в бялата стая в края на ръкава, който води към космическия кораб, персоналът в стаята ще им помогне да влязат в кораба, където ще проверят връзката въздух-земя с Центъра за управление на старта в „Кенеди“ и с Центъра за управление на полета в Хюстън. После ще затворят люка на „Лайтнинг“.

Господи, примоли се той, моля те, помогни ми да не оплескам нещата този път.

Кеслър се обърна и тръгна към квартирата си. Разполагаше с още два часа почивка преди насрочената за по-късно тази сутрин пресконференция.

На километър и половина от него капитан Клейтън „Текс“ Джоунс приближи сградата за монтаж на корабите, търсейки Кеслър. Първоначално построена за сглобяването на ракетата „Сатурн V“ за полет до Луната и наречена сграда за вертикален монтаж, навремето тя беше най-голямата в света. Разположена бе на площ над три хектара с вместимост 43 000 кубически метра. Можеше да устои на ветрове със скорост до 125 възела и предпазваше корабите от темпераментния климат във Флорида.

Гигантските мостови кранове повдигнаха от пода космическия кораб „Атлантис“. Те щяха да поставят 68-тонното му туловище върху 50-метровия ръждясал външен резервоар. Мръсният му грунд контрастираше със свежия бял цвят на стартовите ракети с твърдо гориво и лъскавия космически кораб, но в НАСА бяха решили отдавна – още след втория полет на совалката – да не боядисват резервоарите за еднократна употреба. По този начин спестяваха на данъкоплатците 15 000 долара, а самият резервоар олекваше с около 270 кг.

Цялостното сглобяване на совалката ставаше върху една от подвижните пускови платформи.

Джоунс се загледа в исполинския монтажен цех. Извънредно точните мостови кранове бяха пренесли „Атлантис“ – във вертикално положение – на сантиметри от външния резервоар. Техниците сега работеха усърдно, прикрепвайки кораба.

Херкулесовските усилия при подготовката на совалката за излитане винаги го хипнотизираха. Беше наблюдавал с часове подготовката на „Лайтнинг“. Гореше от нетърпение да се понесе с нея към космоса.

Военновъздушна база „Ендруз“, Мериленд

В малката задна тоалетна на „Боинг 707“ Томас Х. Пруит почувства нова конвулсия и не смогна да се удържи повече. Наведе лице над бидето и повърна. В миналото усещаше гадене само в редките случаи, когато някоя криза го принуждаваше да пътува с изтребител на ВВС до „горещите точки“, но щом проблемите му с храносмилането се влошиха, Пруит разбра, че не може да понася дори полетите с пътнически самолети.

– Да тръгваме, Том. Лимузината чака.

Шефът на отдел „Европа“ Роланд Хигинс задумка припряно по вратата на тоалетната. Хигинс просто гореше от нетърпение да се върне в канцеларията след южноамериканската обиколка, чиято цел беше да се запознае на място с повечето от агентурните станции в Западното полукълбо. След преждевременното пенсиониране на предишния началник на „Западно полукълбо“ Пруит го заместваше и същевременно търсеше титуляр, но след неколкомесечно безуспешно търсене на подходящ човек реши да даде шанс на своя по-млад, амбициозен и много самоуверен шеф на отдел „Европа“ да ръководи и двата отдела.

– Секунда само.

Последната им спирка беше Френска Гвиана. Не много важно място в списъка на Пруит, но Хигинс настоя да посети всички станции. Не че се очакваха кой знае какви изненади – в крайна сметка Пруит винаги поддържаше много тесен контакт с хората си, – но Хигинс твърдеше, че една среща лице в лице е най-добрият начин да имат нормални отношения с отдалечените станции.

Пруит пусна кранчето над малката мивка и наплиска лицето си със студена вода. Пое дълбоко дъх и се загледа в огледалото. Не много приятна гледка, реши той и се намръщи. Кръговете под кръвясалите му очи и разрошената коса не отиваха на човек с неговото положение. Двуседмичното непрекъснато пътуване несъмнено беше изтощило петдесетгодишното му тяло. Вече не съм млад чаровник, помисли си той. Преди десет години щеше вече да бъде в онази лимузина на път за главната квартира на ЦРУ.

Пруит изсуши лицето си с книжна салфетка, извади гребен от джоба и среса назад кестенявата си оредяваща коса, което направи челото му още по-полегато и малко по-квадратно, но му придаде също и по-изискан вид. Или поне така го беше уверила секретарката му Тами. На неговата възраст вече не го трогваха ласкателствата на младите хора от другия пол. Признаваше, че е запазил някои привлекателни черти от младостта си, особено едрото телосложение, което му беше дало право да определя срещи на кажи-речи всяко момиче като капитан на училищния отбор по борба, а пълните устни, които прерастваха в квадратна челюст – челюстта на баща му, – му придаваха някаква грубовата сърдечност.

Изплакна устата си няколко пъти, оправи вратовръзката и спусна ръкавите на все още бялата си риза. Усмихна се. След едно десетилетие стомашни проблеми Пруит се научи да повръща, без да цапа ризата или вратовръзката си. Трябваха му само няколко минути в тоалетната и излизаше оттам чисто нов.

Отключи вратата, отвори я и видя своя подчинен да затваря куфарчето си. Хигинс беше към метър и осемдесет, няколко сантиметра по-нисък от Пруит. Имаше безупречен вид в двуредния си костюм, който отиваше на бледото му лице и грижливо подрязаните мустаци.

– Трябва да отидеш на лекар – каза Хигинс, докато вървеше по коридорчето към предната част на самолета.

Пруит се намръщи, грабна куфарчето и палтото си и го последва.

– Докторите не разбират нищо.

Хигинс поклати глава, докато слизаха по стълбата към лимузината, която чакаше да ги откара в Ленгли.

5.

Ленгли, Вирджиния

Пруит остави куфарчето си върху голямото бюро и се запъти към своя минибар. Секретарката му винаги поддържаше хладилничето заредено с любимото питие на Пруит: мляко. Той пиеше с литри от него като лек срещу язвата. Отвори хладилника и се усмихна, като видя две нови картонени кутии: едната с обикновено мляко, другата с обезмаслено. Грабна опаковката с обикновеното и погледна за всеки случай срока за годност. Доволен, отвори кутията и пийна две големи глътки.

Пруит разхлаби вратовръзката си, върна се до бюрото и се отпусна във въртящия се кожен стол. Той принадлежеше на предишния му началник, бившия шеф на тайните служби, убит преди няколко години по време на работа. Пруит тогава беше началник на отдел „Западно полукълбо“. Директорът на ЦРУ го помоли да поеме поста, докато управлението намери заместник, но след няколко успешни месеца превърна временното му назначение в постоянно.

В десния ъгъл на бюрото си забеляза кутийка, увита в хартия за подаръци. Пруит погледна календара и се усмихна. Беше пропуснал собствения си рожден ден. Сви рамене и вдигна кутията. Разтърси я два пъти като любопитен малчуган, но не можа да разбере какво има вътре. Разгъна червената опаковка и я отвори.

Пруит се усмихна през сълзи. Извади прозрачно преспапие. Вътре имаше цветна снимка на братовото му семейство – единствените близки на Пруит освен двете му деца. Всички по-възрастни роднини отдавна бяха починали, а работата никога не му даде възможност да завърже ново запознанство, след като жена му го напусна преди близо две десетилетия. Двете деца така и не го видяха повече – бяха отгледани от майка си и пастрока им, а Пруит беше останал доста встрани. Така е може би по-добре, размишляваше той, докато въртеше в ръцете си квадратното парче плексиглас. Винаги беше някъде по служба и на практика не би могъл да им отдели време. Така е по-добре за теб, Том… но дали е така? Това положително беше цената, която беше платил за сегашното си положение. Пийна още една глътка мляко и се замисли дали голямата му саможертва реално имаше някакво значение. Дали неговият принос в управлението компенсираше факта, че собствените му деца – неговата плът и кръв – всъщност са му чужди хора, живеещи чак на Западното крайбрежие? Бъди снизходителен към себе си, Том! – помисли си той. Ти реши това много отдавна. Твърде късно е да се върнеш.

Пруит успя да се отърси от тази мисъл, докато гледаше фотографията, и си отбеляза да провери утре как се справя племенникът му в отдела за събиране на сведения. Беше добро момче, реши той, поело по стъпките на баща си толкова младо. Пруит се почувства малко виновен, че беше виждал Джордж само няколко пъти, откакто дойде в управлението, но работата… По дяволите, все тази работа.

Парещата болка в стомаха му понамаля. Продължи да пие мляко направо от кутията – то успокояваше повече от таблетките антиацид, които винаги носеше със себе си. Пък и по-полезно е, помисли той, докато гледаше плексигласовото преспапие.

Париж, Франция

На Кемрън Стоун му бе необходим един час да извърви отсечката от красиво подредените градини между площад „Конкорд“, срещу американското посолство, до Лувъра. Беше решил да прекара почивния си ден, преоткривайки отново Париж, особено след бъркотията през последните два дни. Докато обедното слънце стопляше въздуха, туристите се събираха при огромните пирамиди от стъкло и стомана на централния площад пред Лувъра. Предизвикалите спор пирамиди бяха построени преди няколко години, за да модернизират достъпа до различните крила на музея.

Кемрън се нареди зад туристите, за да слезе с ескалатора под земята, където бяха приемните и билетните каси – оттам започваха всички обиколки на Лувъра.

Изведнъж почувства някаква ръка на рамото си. Сепна се и се обърна.

– Мари!

Беше облечена небрежно, само обикновени дънки „Ливайс“ и бяла фланелка с дълги ръкави. Дългата й коса беше стегната в конска опашка, а на ушите си имаше златни обици.

– Здравей, Кемрън.

Още веднъж той почувства силно влечение към нея и малко вина поради това.

– Ти… добре ли си? Как е раната на главата?

– Каква рана на главата?

Кемрън се усмихна, но усмивката бързо изчезна.

– Проследи ли ме тук?

– Кемрън, има нещо, което трябва да знаеш. За онзи слух в Атена, за който ти казах онази вечер.

– Остави, знаеш, че не мога да…

– Моля те, изслушай какво казват те. Информацията, с която разполагат, е много тревожна.

– „Те“? Кого имаш предвид?

Мари премести поглед вляво. Кемрън обърна глава и забеляза човека с прошарената брада. Човека от улица „Кюжа“

Той бръкна инстинктивно под палтото си. Мари сложи ръка върху неговата.

– Спокойно. На наша страна е.

Мари махна на мъжа. Той приближи.

– Здравейте, господин Стоун. Казвам се Жан-Франсоа. Бях телохранител на господин Клод Гийю.

Кемрън примига два пъти. Телохранител?

– Това ли правехте там, в хотела? Пазехте Мари?

– Опитвах се, monsieur. Просто се опитвах да изпълня едно от последните желания на господин Гийю. Елате сега, моля.

– Къде? Няма да ходя ни…

– Няма да се бавим – рече Мари. – Ще чуеш сам защо Атена уби съпруга ми.

Кемрън се поколеба. Оперативният работник в него му казваше да се придържа към правилата. Свържи се с Потър и получи разрешение. Но инстинктът му подсказа друго. Мари беше говорила за възможна корупция в редиците на Атена. Ако Атена действително беше унищожила руския космически кораб, тогава за Кемрън беше логично, че проблемът изисква намесата на ЦРУ. Макар че той рядко престъпваше разпоредбите – познаваше мнозина, които ги престъпиха и загинаха, – опитът му каза, че това е изключение. Ако действува по обичайните канали за разрешение, може да продължи дълго. Потър дори може да забрани по-нататъшна намеса. Кемрън реши и последва Мари и Жан-Франсоа до колата, паркирана при западния вход на Лувъра.

Пет минути по-късно с Жан-Франсоа на волана едно износено рено профуча надолу по улица „Риволи“ към площада на Бастилията, където Жан-Франсоа зави на юг и продължи по авеню „Домснил“.

Кемрън седеше отзад с Мари. Гледаше през стъклото и се чудеше дали постъпи правилно, като тръгна с тях. Знаеше, че така беше нарушил изричното нареждане на Потър.

Накрая колата спря в средата на дълга редица сгради от дясната страна на безлюдна улица. От същата й страна покрай Сена се нижеха големи складове. Кемрън виждаше спокойните води на реката между тях. Отсреща складовете закриваха гледката към градския хоризонт. Жан-Франсоа извърна глава.

– Пристигнахме. Моля ви да изчакате моя сигнал.

– Къде сме? – попита Кемрън.

– Моля ви, monsieur.

Жан-Франсоа слезе и прекоси покритата с калдъръм улица до един склад отляво с огромна желязна врата на релси. Тя беше затворена, но Кемрън видя друга по-малка до нея. Жан-Франсоа огледа улицата и от двете страни, отвори по-малката врата и изчезна.

Кемрън се обърна към Мари.

– Не ми харесва да седя в тази кола. Доста уязвими сме.

– Искаш ли да слезем и да чакаме край складовете?

– Това звучи чудес…

– Ето. Той ни дава сигнал. Сега можем да влезем.

Кемрън погледна назад към склада. Жан-Франсоа им махаше с дясната си ръка.

Кемрън бързо слезе и помогна на Мари.

– Да тръгваме.

Огледа предпазливо и двете страни на улицата. Нямаше никой. Пресякоха и последваха Жан-Франсоа вътре.

Вонята на пикоч и плесен го лъхна като влажен ветрец. Не видя никого, докато Жан-Франсоа ги водеше през склада. Кемрън забеляза някаква врата в другия край. Жан-Франсоа извади ключ, отключи, отвори я и даде знак на Кемрън и Мари да минат. Последва ги и заключи след тях.

Кемрън спря. В помещението беше тъмно като в рог.

– Къде сме?

Преди Жан-Франсоа да отговори, светнаха ярки лампи, които почти заслепиха Кемрън. Той се озова под внимателните погледи на трима добре облечени възрастни мъже, седнали зад дълга дървена маса.

– Кои сте вие? – попита той озадачен.

– Имената ни нямат значение, господин Стоун – отговори мъжът в средата. – Необходимо е само да знаете, че сме колеги на господин Гийю.

Тази игра не се хареса на Кемрън. Докато оглеждаше помещението за евентуални възможности за бягство, той се ругаеше жестоко, че се остави да го сгащят. Нямаше никакви прозорци, не се виждаха и други врати освен онази, през която влязоха. Помещението май беше широко към 18 и дълго най-малко 60 метра. Таванът беше висок колкото самия склад. От него висяха няколко флуоресцентни лампи.

Кемрън стоеше в средата, Мари от дясната му страна.

– Добре. За какво е всичко това?

– Страхувам се, че засяга бъдещето на вашата космическа агенция – каза един от изисканите джентълмени зад масата.

Кемрън помисли за миг.

– НАСА ли имате предвид?

– Oui, monsieur. Всички ние бяхме уволнени от постовете си в „Атена Аероспейс“, където работехме с господин Гийю. Извадихме късмет. Никой от нас не се задълбочи колкото него по този въпрос. Убиха го по тази причина. Но ние знаем какво откри той и няма да позволим смъртта му да остане напразна.

– Ръководителите на Атена възнамеряват да саботират НАСА, точно както саботираха руснаците миналия месец.

Кемрън се втренчи в суровото лице на мъжа от другата страна на масата.

– Саботаж? Убийство? Осъзнавате ли какво говорите? Какви последици може да има това? Каква ще бъде реакцията на моето правителство?

– Oui.

– Добре. Започнете отначало. Кажете ми всичко, което знаете. Искам да зная всичко. – Кемрън се взря в хлътналите очи на мъжа. И видя там страх.

Мъжът заговори бавно. Понякога се запъваше на някоя дума, за която не намираше английския еквивалент. Използваше френската, спираше и чакаше реакцията на Кемрън, който просто кимваше и му правеше знак да продължи. Това продължи само няколко минути. Когато мъжът свърши, Кемрън затвори очи, задъха се няколко пъти, мъчейки се да осмисли току-що чутото, принуждавайки логичния си ум да асимилира невероятното разкритие. Обърна се към Мари. Тя го гледаше и чакаше реакцията му. Той пак погледна към масата.

– Така, да видя дали съм разбрал добре. Атена е изпробвала този… спътник-убиец, за да провери точността му, преди да го използва срещу американски космически кораб?

– Oui.

– Кога Атена ще изстреля този спътник?

– След три дни.

– Колко преди изстрелването на „Лайтнинг“?

– Утре…

Взрив. Оглушителен взрив, последван незабавно от мощна ударна вълна, запрати Кемрън през помещението. От счупените лампи се посипа дъжд от стъкла. Кемрън се стегна при силния удар в отсрещната лява стена. Той отскочи и щом падна по гръб на мокрия бетонен под, се претърколи – изявиха се заучените рефлекси.

Видя как няколко тъмни фигури влизат в помещението през голямата дупка, пробита в стената отсреща. Силуетите им се очертаваха рязко на фона на ярката слънчева светлина, проблясваща през отвора. Кемрън отначало не виждаше много добре. Загуби ценни секунди, мъчейки се да разпознае тънките удължени предмети в ръцете на фигурите.

Автоматични оръжия!

Посегна за беретата, докато очите му шареха из помещението. Мари трябваше да е някъде тук. Но къде? Къде стоеше преди взрива? Стоеше вдясно от мен. Вдясно от мен. Вдясно от мен. Това значи, че сигурно е някъде пред мен. Между мен и пистолетите.

Той чу един, два, три приглушени изстрела. Разпозна по плющящите звуци, че се стреля от автоматичен пистолет със заглушител. Огледа се наоколо и откри откъде идват. Някаква фигура лежеше неподвижно на пода в средата на помещението.

Копелета!

Преброи шестима неканени гости. Беретата побираше петнайсет патрона, а той нямаше резервен пълнител. Беше почивният му ден. По два куршума за всеки, не повече. Кемрън видя, че дългата маса лежи преобърната на три метра от него.

Чу още три плющящи звука, последвани от тих вик. Още две плющенета. Нов вик.

Кемрън се търкулна към масата и спря на сантиметри от дървения плот. Привдигна се, сгушен ниско. Стиснал беретата с две ръце, той използва ръба на масата за подпора.

– Чупката, тъпанари такива! – Кемрън погледна вдясно от себе си. Мари!

Премери се в тъмната фигура, която стоеше пред Мари. Стреля веднъж. И пак. И двата пъти точно в средата на фигурата. Мишената му загуби равновесие и рухна наляво под удара на двата 9-милиметрови куршума. Докато стреляше, Кемрън бързо се претърколи встрани. Оръжието му нямаше пламъкогасител или заглушител. Стреляйки, той издаде местоположението си. Останалите пет фигури извъртяха оръжията си и откриха огън там, където Кемрън беше само преди секунди.

Трябваше да се доближи до Мари. Да заеме нова позиция и може би да очисти още една-две мишени. Дясното му рамо се блъсна в стената. Нещо поддаде, но не стената.

По дяволите!

Извъртя беретата и се прицели в мъжа, който все още стреляше в масата, вече на шест метра от него. Един изстрел. Мишената се свлече на колене. Преди да падне, Кемрън вече се беше прицелил в друг. Стреля още веднъж. Станаха трима.

– Кемрън… ела…

Той чу думите, долови нейната болка. Беше ранена. Кемрън хукна през трите метра, които ги отделяха, плъзгайки се покрай нея до първия, когото застреля. Погледна вляво и видя двама, които насочваха оръжията си в него. Инстинктивно, Кемрън грабна трупа на убития и го издърпа пред себе си, докато пазеше Мари със собственото си тяло. Стегна се, но смъртта така и не дойде. Вместо това чу четири силни детонации.

Объркан, насочи поглед към дясната страна на помещението, откъдето бе видял пламъчетата от дулото. Жан-Франсоа! Облекчението падна жертва на страха, докато три приглушени изстрела възвестиха края на Жан-Франсоа.

Кемрън видя мишената. Прицели се с беретата и стреля два пъти. И двата куршума попаднаха в целта. Мъжът рухна. Кемрън огледа помещението още веднъж, но не видя никого. Обърна се към Мари.

– Ранена ли си?

– Не, струва ми се, че е само ударено. Не чувствувам нищо счу… – Думите й бяха прекъснати от воя на сирени в далечината. Помощ. Но не му трябваше. Това не беше вече местен проблем. Трябваше да види началника си, трябваше да докладва. Спомни си за един фойерверк, наречен „Чалънджър“. Спомни си за една млада учителка и за една потопена в скръб страна.

Излязоха от склада през дупката, пробита от неканените гости, и тичаха до първата пряка, позабавиха ход и вървяха нормално няколко пресечки. Посолството беше на трийсет минути път. Там беше помощта, там беше подкрепата. Той се нуждаеше от тях. От тях зависеше бъдещето на Америка в космоса.