Текст книги "Обсадата на Лайтнинг"

Автор книги: Рохелио Пинейро

сообщить о нарушении

Текущая страница: 15 (всего у книги 16 страниц)

Кеслър посегна към бутоните. Знаеше какво означава да ги включи по-рано. При скорост повече от 32 000 км/ч грешка от една секунда значи да се разминеш с осем километра от мястото за кацане. Той погледна часовника. Оставаше още минута до излизането от орбита, но само двайсет секунди, преди да се превърнат във вечна развалина в орбита. Тъй като „Лайтнинг“ летеше с кърмата напред, Кеслър погледна оттам, сетне във всички посоки. Нищо.

Той зачака. Десет секунди… девет… осем… сега!

Натисна бутоните и горивото от десния резервоар на маневрените двигатели потече към четирите кърмови двигателя. Те се включиха и Кеслър залепна с гръб към облегалката от силното ускорение.

– Шест секунди до удара… пет… четири… О, господи! Погледнете това нещо! – извика Кеслър, докато малката точка в космоса бързо се разрасна. Той отметна глава назад, когато огромният спътник изсвистя покрай него. Изчезна така внезапно, както се бе появил.

– Кучият му син! Не ни уцели. Това беше някакъв проклет спътник!

– Повторете, „Лайтнинг“?

– Казах, че беше спътник. Просто профуча пред очите ми на по-малко от трийсет метра!

– Той като че ли се отдалечава, „Лайтнинг“. Продължете с маневрата за излизане от орбита.

– Разбрано. Една минута и трийсет секунди. Съдържанието на хелий падна на двайсет процента. Хидразинът е петнайсет процента.

– Потвърждаваме съдържанието на хелий и хидразин. Две минути до превключването.

– Прието – потвърди Кеслър. Бордните компютри ще превключат автоматично подаването на гориво от почти празните вече резервоари на системата за маневриране в орбита към по-малките резервоари на кърмовите реактивни двигатели. Очите на Кеслър шареха между уредите с нивото на горивото и часовника. Всичко изглеждаше нормално, но той чувствуваше, че сърдечният му пулс наближава максимума.

– Двайсет секунди, „Лайтнинг“ Петнайсет… десет… пет… две… включване!

Кеслър притвори очи и затаи дъх. Един отказ сега би бил фатален. Компютрите провериха за части от секундата всички клапани и приключиха операцията по превключването.

– Превключването потвърдено, Хюстън. Кърмовите двигатели сега действуват с гориво от собствените си резервоари. Съдържанието на хелий и хидразин в нормални граници. До старта четири минути.

– Прието, „Лайтнинг“. Ситуацията изглежда добра.

Кеслър бавно въздъхна.

– Кажи-речи, Хюстън.

– Мах трийсет, „Лайтнинг“.

– Потвърждавам скоростта.

– „Лайтнинг“, тук Хюстън. Предупреждение. С… за… бавя. Повтарям,… никът се из… ви… око.

– Хюстън, тук „Лайтнинг“. Губите се. Повторете отново. Повторете последното изречение.

Шум в шлемофона.

Кеслър разбра какво става. В ниската орбита корабът вече беше забавил скоростта си и йонизираният въздух около него пречеше на радиовръзката.

Хънтър го предупреждаваше, че нещо забавя скоростта си. Дали това не е спътникът? Погледна часовника. Четири минути и трийсет секунди. Кеслър отброи последните няколко секунди. Компютрите изключиха кърмовите двигатели.

Кеслър включи спомагателните двигатели, за да преобърне отново кораба с корема надолу и да го подготви за свободно планиране след навлизането в земната атмосфера. Тогава видя спътника. Беше забавил скоростта си и се връщаше. Курсът му несъмнено водеше към сблъсък.

По дяволите! Действува почти като идиотска ракета!

Кеслър провери скоростта на кораба. Мах 24 и продължава да пада. От леките вибрации, които чувствуваше на щурвала, разбра, че въздушните молекули са започнали да удрят по корема на кораба. Издърпа щурвала към себе си и не изпускаше от очи идващия насреща спътник. Без втори пилот нямаше начин да разбере точното разстояние и времето до сблъскването.

Мислено се пренесе в кабината на своя „Ф-14М Томкат“ с идващата насреща му ракета. Очите му я следяха, докато тя следваше дъговидния си курс към него. С хладнокръвен професионализъм, придобит след многомесечни тренировки и закален в истински бой, Кеслър изчакваше своя шанс. Само една ракета е, каза си той, припомняйки си случаите, когато го бяха преследвали две-три наведнъж. Ракетата идваше все по-близо. Нямаше под ръка никакви електронни средства за борба с нея. Това беше единоборство. Човекът срещу машината.

Кеслър присви очи, докато пръстите му гладеха щурвала, който сега беше пряко свързан към спомагателните двигатели. За секунда ракетата сякаш увисна в космоса неподвижна. Кеслър я виждаше през предните стъкла в кабината, които бавно се оцветиха в розово в долната си част. Температурата отвън надхвърляше 500 градуса по Целзий. Още няколко секунди. Ракетата беше близо. Съвсем близо.

– Добре, хайде да видим на какво е способна тази птица – прошепна той. С бързо движение изблъска щурвала напред и встрани. Спомагателните двигатели накараха совалката да направи стръмен ляв вираж и да пикира. Спътникът изчезна от полезрението му. Той зачака. Не последва удар.

Изведнъж усети, че температурата в кабината се покачва рязко. При маневрата да избегне сблъскването беше изложил термичните плочки от горната страна на фюзелажа на много по-голяма топлина, отколкото можеха да издържат. Хвана щурвала с двете ръце, върна „Лайтнинг“ в хоризонтален полет и се помъчи да изправи носа. Маневрата доведе до промяна на ъгъла за навлизане в земната атмосфера от необходимите 35 до 15 градуса.

Капки пот потекоха по лицето и врата му, докато температурата в кабината надхвърли трийсет и седем градуса. Не откъсваше очи от уредите: ъгъл за навлизане 23 градуса… 25.

Яркооранжевото оцветяване не само на предните стъкла, но и на страничните и над главата му започна да преминава в светлорозово. Ъгъл за навлизане 28 градуса… 30.

Кеслър погледна термометъра: трийсет и шест градуса. Продължи да придърпва щурвала, докато вибрациите се усилваха, погледна и уредите. Ъгъл за навлизане 35 градуса. Мах 18. Погледна часовника. Трябва да задържи още десет минути в това положение.

Помисли дали е възможно спътникът да се върне отново, но реши, че той едва ли ще издържи дълго, ако няма някаква термична обшивка. От друга страна, беше много голям, щеше да гори дълго при навлизането в атмосферата. Кеслър трябваше да избира: или да продължи сегашния курс и да рискува сблъскване отзад, ако спътникът още не беше изгорял напълно, или да свие ъгъла на навлизане и да увеличи скоростта, но пак да подложи на изпитание термичните плочки на „Лайтнинг“ Те издържаха един път високата температура, но два или три пъти – ще издържат ли? Погледна часовника. Оставаха девет минути. Реши да рискува и да запази същия ъгъл на навлизане.

Шест минути. Кеслър усети, че не му достига дъх. Въздухът в „Лайтнинг“ беше тежък, задушен. Не можеше да разбере причината. Терешкова им беше оставила достатъчно кислород, за да им стигне до завръщането на земята. Дали не изтича отнякъде?

Вибрациите си оставаха все така силни. Кеслър стискаше здраво щурвала и следеше уредите. 35 градуса. Скорост Мах 9.5.

Кеслър провери съдържанието на кислорода. Беше паднало под нормалното. Защо? Какво ставаше? Отговорът на този въпрос сега не беше важен. Така или иначе не можеше да направи нищо. Не можеше да остави щурвала. Потта се стече в очите му и той бързо замига, без да откъсва поглед от уредите. Ъгълът на навлизане трябва да остане същият на всяка цена. Всякакво отклонение от курса най-вероятно ще доведе до разпадането на „Лайтнинг“.

Вибрациите затихнаха бавно, бавно избледня и оранжевото оцветяване в долната част на предните стъкла. Кеслър мнително присви устни. Оставаха още три минути. Нима вече бе навлязъл в атмосферата? Беше твърде рано. Нещо не е в ред. Провери отново ъгъла на навлизане. Беше останал 35 градуса през повечето… О, господи. За двайсетина секунди той го беше свил до към 15 градуса, когато се мъчеше да избегне сблъскването със спътника. Това беше причината! По дяволите!

Сърцето му затупа в очакване какво ще види. Надяваше се да е земя, но когато шумът отмина и той слезе под 4.5 км при скорост Мах 4.5, пред очите му се простираше само океанът.

– Хюстън, тук „Лайтнинг“.

– „Лайтнинг“, отклонили сте се от курса със сто и седемдесет и седем километра. Какво по дяволите се случи горе?

– Едвам избегнах сблъсък със спътник-самоубиец.

– Повторете, „Лайтнинг“?

– Ще ви разправям по-късно, момчета.

– Чакайте така, „Лайтнинг“. Изчисляваме ви нов курс за кацане.

– Разбрано, но побързайте, Хюстън. Съдържанието на кислород намалява много. – Кеслър погледна уредите. Височина 4.2 км, скорост Мах 4.3. Пое дъх няколко пъти. Недостатъчното съдържание на кислород започна да си казва думата. Виеше му се свят. Кеслър разтърси енергично глава и се помъчи да запази самообладание. Би искал сега да има онази бутилка с кислород в кърмовото помещение за екипажа, но без втори пилот не можеше да си позволи да остави дори за секунда щурвала.

– Няма проблеми, „Лайтнинг“. Избягвайте острите завои. Новият курс нула-осем-нула. Запазете сегашния ъгъл на навлизане. При тази скорост всеки момент трябва да видите брега.

– Хюстън, съдържанието на кислород… критично. Трябва да превключа на автопилот… възможно най-бързо.

– Почакайте, „Лайтнинг“.

Кеслър вече дишаше тежко през устата. Крайниците му започнаха да изтръпват. Знаеше, че след по-малко от минута може да загуби съзнание, ако не докопа онази бутилка кислород.

– „Лайтнинг“, може би нямате достатъчно гориво за спомагателните мотори за автопилота.

Кеслър нямаше избор. Трябваше или да превключи, или да се задуши. Включи на автопилот и пусна щурвала. „Лайтнинг“ запази същия курс.

Тъй като пред очите му притъмняваше все повече всяка секунда, Кеслър се отвърза и тръгна към кърмата. Изведнъж полезрението му се стесни. Беше станал много бързо. Беше по-слаб, отколкото очакваше, свлече се на колене. Тялото му не беше успяло да се пригоди към земното притегляне.

– „Лайтнинг“, тук Хюстън. Как се чувствувате?

Кеслър вече не слушаше. Вдигна глава и видя металната врата на помещението за екипажа. Трябваше да иде там и да вземе малката бутилка с кислород.

Кеслър затътри крака към кърмата. Усещаше тялото си много тежко. Ръцете му трепереха. Обхвана го непреодолимо желание да си почине, но не спря. Не можеше да се предаде след всичко изживяно дотук. Трябва да се бори. Беше командир на кораба. Отговаряше за „Лайтнинг“. Още малко. Така! Влезе, отвори вратата на шкафчето и извади оттам малката бутилка с кислородната маска. Сложи си я и отвъртя вентила на бутилката.

Кеслър пое глътка чист кислород, издиша го и бързо пое още три глътки. Разкашля се и отново задиша дълбоко, преди да стане.

– „Лайтнинг“, тук Хюстън. Обадете се. Обади се, Майкъл. Майкъл?

Кеслър втренчи поглед в празната пилотска седалка и бавно запълзя по ръце и колене към нея, седна и се привърза. Погледна висотомера, който вече падаше под 3.3 км.

– Все още съм тук, шефе.

– Добре дошли у дома, „Лайтнинг“. Виждаме ви на екрана, височина 3000 метра, скорост три-точка-пет Мах. Готови сте за кацане. Тук всички дишаме много по-леко сега.

Кеслър се усмихна. „Лайтнинг“ се носеше сигурно към сухите езерни дъна на военновъздушната база „Едуардс“.

– Хюстън, малко заглъхвате, повторете последните думи.

– Готови за кацане.

– Сега разбрах, Хюстън. Височина 2700 метра, скорост две-точка-девет Мах – говореше високо Кеслър. – Всичко наред на борда.

– Разбрано. Всичко изглежда точно. Ето ви и най-новата метеорологична сводка. Ще минете през много тънък облачен слой на височина 1200 метра. Ветровете горе без промяна, а на земята – две-едно-пет при осемнайсет възела, при пориви до двайсет. Видимост осемдесет километра.

– Май в „Еди“ имат великолепен ден!

– Точно така, „Лайтнинг“.

Докато совалката се спускаше на около километър и нещо от земята, Кеслър видя, че компютрите изключиха спомагателните двигатели. Въздухът беше достатъчно плътен, за да се разчита само на свободното плъзгане.

– Привет, „Лайтнинг“. Добре дошли в Калифорния.

Кеслър погледна вдясно и забеляза първия от самолетите, които щяха да ги придружат до кацането им – един „Т-38 Талън“ на ВВС.

– „Лайтнинг“ направи широк завой за насочване към пистата. Височина шестстотин метра. – Писта 23 в базата „Едуардс“ ги очакваше.

– „Лайтнинг“, тук Хюстън. Превключете елероните на ръчно.

– Разбрано. Елерони на ръчно. Височина 540 метра при скорост четири-осем-нула възела.

– „Лайтнинг“, паднали сте малко ниско. Вдигнете носа с един-два градуса.

– Разбрано.

– Добре, сега задействувайте спирачките.

– Разбрано, Хюстън. – Кеслър включи спирачния механизъм.

– „Лайтнинг“, все още сте малко ниско, но мисля, че е добре. Имате разрешение за кацане на автопилот.

Кеслър превключи на автопилот, автоматична система за насочване при кацане, която щеше да действува до височина 60 метра, после Кеслър поемаше управлението.

– Разбрано, Хюстън. Елерони на авто, всичко на авто, благодаря ви!

– Минута до приземяване, „Лайтнинг“.

– Прието, Хюстън. Всички системи нормални.

Кеслър видя, че придружаващите самолети наближиха. Те щяха да броят по радиото последните няколко метра до приземяването и да потвърдят на Хънтър скоростта на „Лайтнинг“

– „Лайтнинг“, имате разрешение за кацане на писта двайсет-три, щом сте готови.

Кеслър изключи автопилота и пое щурвала. Повдигна малко носа на совалката. Шасито се спусна.

– Прието – потвърди Кеслър.

– Добре, „Лайтнинг“, дръжте така.

– Шест метра… пет метра – започна да брои пилотът на един от самолетите.

Кеслър държеше здраво щурвала. Автоматичната система за кацане беше планирала подробно приближаването и правеше ненужни корекциите в последния момент.

– Три метра… метър и половина… метър… приземяване!

Кеслър усети лека вибрация, когато задните колела на „Лайтнинг“ докоснаха гладката повърхност на пистата.

– Предно шаси на четири… три… два… един метър… приземяване! Добре дошли, „Лайтнинг“!

Утринното калифорнийско слънце се мъчеше да проникне през защитния слой по стъклата на „Лайтнинг“, докато двата придружаващи самолета „Т-38“ профучаха покрай рулиращата совалка и разклатиха победоносно крила. Майкъл Кеслър се усмихна широко под кислородната маска. Беше у дома. Невредим.

21.

Северно от Куру, Френска Гвиана

Врагът бавно приближаваше предната отбранителна позиция на „Мамбо“ – точно според очакванията на Кемрън – откъм голямото сечище. Кемрън и Ортис бяха разгънали ефикасно хората си. Още веднъж „Мамбо“ беше разделен на три отряда. „Мамбо-1“ включваше Ортис, Зимър и Кемрън. Тримата войници в „Мамбо-2“ бяха на шест метра вдясно от тях, а „Мамбо-3“ се състоеше от последните двама, които бяха горе в дърветата, на петнайсет метра от минните сюрпризи.

Кемрън погледна часовника си. Според последната му радиовръзка със спасителния хеликоптер разполагаха с още петнайсет минути. Той взе решение и тръгна напред.

– Къде отиваш, amigo?

– Отпред. Искам да разбера колко близо са тези момчета. Хеликоптерът ще пристигне всеки момент. Ако те са все още твърде далеч, ще върна „Мамбо-3“ тук. Няма смисъл да ги излагаме на ненужен риск.

Ортис кимна.

Кемрън се сниши и пое напред тихо, предпазливо. Макар че районът се смяташе за подсигурен със сюрпризите, винаги беше възможно врагът да се промъкне незабелязано. Опря гръб в едно дърво и погледна вляво и вдясно. Нищо. Избра си друго на няколко крачки пред себе си и хукна към него. Отново се облегна на ствола му и огледа земята. Доволен, той продължи напред, като подбираше преходите така, че хем да сведе до минимум възможността да бъде забелязан, хем да напредва максимално бързо.

Довърши поредната прибежка секунда-две, преди да реагира на появилите се в полезрението му няколко души, които идваха към него. Хвърли се на земята и се затъркаля обратно към дървото. Всичко стана много бързо. Секунда по-късно той се повдигна, скри се зад дебелия дънер и…

След силната експлозия се разнесоха високи стенания. Някой се беше натъкнал на една от мините на Зимър. Кемрън се канеше да погледне натам, когато от няколко места наведнъж заехтя стрелба. Огънчетата от дулата се виждаха ясно в горския мрак. Стрелбата се смесваше с ужасните викове на ранените и бесните крясъци на други.

Кемрън пак се хвърли на земята и се затъркаля далеч от дървото. Вдигна глава нагоре към двамата войници от „Мамбо-3“, приковани зад дебелите клони, докато градушката от куршуми обхвана целия район.

– Изтеглете се! Изтеглете се! – закрещя той, колкото му глас държи, но те не можеха да го чуят. Кемрън бързо загърми тяло, мъчейки се да се зарови в дебелия една педя пласт листа. Задоволил се с оскъдното прикритие, той нагласи лостчето на „МР5“ на автоматична стрелба и се прицели към първата група огънчета от дула на повече от трийсет метра пред него – те, изглежда, стреляха по „Мамбо-3“ Притисна към рамото си сгъваемия приклад, прикрепяйки дулото с лявата си ръка, а показалеца на другата сложи върху спусъка.

Нова експлозия. Още псувни и викове. Започна стрелба от друг сектор вляво от него. По кого ли стрелят? Бяха само трима тук, двамата войници горе и той самият. Другите от „Мамбо“ бяха на безопасна позиция почти на шейсет метра зад тях.

Сви рамене и погледна назад към присвяткванията вляво от него. Натисна спусъка и заръси в широка дъга на височина половин човешки бой. Автоматът бълваше деветмилиметрови куршуми, като изпразни и трийсетте в пълнителя за по-малко от десет секунди. Някои от огънчетата от дулата изчезнаха. Кемрън бързо махна празния пълнител и взе друг от джоба на жилетката си. Щракна го на мястото му, зареди автомата. Отново изпразни и този пълнител по врага. Изчезнаха още няколко огънчета. Пресметна, че са останали само пет-шест нападатели.

Нова експлозия. Сега далеч вляво. Врагът приближаваше от всички страни. Обграждаха ги.

– Изтегляйте се! Веднага! Веднага!

Този път единият войник извърна бързо глава към него. Кемрън им даде знак да слизат. И двамата кимнаха и запълзяха надолу. Кемрън извади пълнителя и пъхна на негово място предпоследния. Премести лостчето на „МР5“ на единична стрелба, зареди автомата и го насочи към все още присвяткващите дула. Погледна бързо към слизащите от дървото войници и се премери в едно огънче. Стреля веднъж, втори път. Огънчето изчезна. Прицели се в съседното. И то изчезна. Кемрън се извърна към войниците. Вече ги нямаше.

Запълзя обратно към дървото, когато градушка от куршуми почти откърти кората му. Кемрън притисна автомата към гърдите си и се затъркаля. Беше отишъл твърде близо до врага и атакувал само на един фронт, а той неотстъпно го беше наближавал откъм фланговете. Щяха да го нападнат отстрани. Продължи да се търкаля, пред очите му се мяркаха земя, дървета, облак от листа. Чуваше около себе си неразбираеми викове. Търкаляше се, докато се блъсна в друго дърво. Заобиколи го и се повдигна. Огледа бързо района, но беше трудно да види нещо в мрака. Обърна се и хукна към отбранителната позиция на „Мамбо“

Трябваше да бърза. Беше точно между приближаващия враг и своите. Само след секунди може да попадне в кръстосан огън. Тичаше, колкото му държат краката. В ума му нахлуха образи от миналото. Джунглите, оризищата, овъглените от напалм трупове. И миризми. Миризмата на барут в гората, на гниеща шума, на изгоряла плът. Той пак беше там. За миг му се стори, че всъщност никога не е напускал онези джунгли, онези адски места, полетата на смъртта. Тръгвай, Кемрън. Имаш… шанс самичък. Гласът на Скергън ечеше в главата му, изпълни душата му. Защо го остави? Но всичко… е наред, Кемрън. Аз просто… ще се крия тук. Беше разумно. Тогава му се стори, че така трябва да постъпи, но вината го гризеше. Съкрушителната вина, болката. Прощавай, човече, съжалявам. Толкова съжа…

Усети как нещо грабна тялото му и го запрати във въздуха с гигантска сила.

Какво, по дяволите! О, боже!

Беше попаднал в капана на Ортис. Внезапно дръпване нагоре и сега висеше на близо девет метра от листата.

По дяволите! Ами сега?

Още се чудеше, когато срещу него припламнаха няколко огънчета. Кемрън затвори очи и изтръпна в очакване, но куршумите не го удариха. Отвори очи и слисан успя да мерне земята, докато падаше.

– О-о-х!

Тупна на крака, преобърна се и се стовари по гръб. Дебелият слой листа донякъде смекчи удара, но въпреки това си изкълчи десния глезен. Няма значение, трябва да стане и да продължи. Стисна автомата, ритна с левия си крак и се опита да стане, но още щом стъпи на десния, острата болка го парализира. Падна по хълбок и слисано загледа пищяла си, който беше пробил маскировъчния халат и стърчеше навън.

Изведнъж усети нечия ръка да го издърпва нагоре. Кемрън вдигна глава и загледа като през мъгла как Ортис го влачи към дебелия отсечен ствол, зад който беше позицията на „Мамбо-1“.

– Madre de Dios, amigo²⁴. Добре подреди шибания си крак. Хайде.

– Прекалено дърт съм за такива лайна! – Кемрън пое дълбоко дъх и го задържа, стискайки зъби да преодолее мъчителната болка, докато обгърна с ръка рамото на Ортис и заподскача към тяхната отбранителна позиция.

– Ти си някакъв смахнат тъпанар. Седнал да ми демонстрира такива номера.

Кемрън не отговори, но по лицето му се изписа облекчение, когато видя вляво от себе си двамата войници от „Мамбо-3“ Бяха се върнали здрави и читави.

– Ти лежи там и ни остави да се оправяме. Можем да се погрижим за тези мухльовци.

Болката на вълни обливаше Кемрън. Той заговори през стиснати зъби:

– Не… твърде много са. Те се… мъчат да… ни ударят във фланг. Сечището… хеликоптера… бягайте към него… Проклетият крак!

Ортис погледна Кемрън.

– Какви ги разправяш, човече? Едва ли има повече от двайсетина мухльовци там, като не броим онези, дето ти ги изтрепа!

Изведнъж стрелбата спря. Възцари се заплашителна тишина. Мъртвило.

– Не… повече… са, Тито. Не зная… откъде се взеха… хеликоптерът… ще бъде тук… скоро… о-ох, Исусе! Кракът ми! – Той се преви и продължи да вдишва и да издишва силно, налагайки си да не обръща внимание на болката.

Изтърпи болката, Кемрън. Изтърпи шибаната болка! – ругаеше се той наум. – Болката не пречи. Болката е нещо добро. Търпи я. Търпи я! Скергън я понесе, ти също можеш да я понесеш!

Съсредоточавайки мислите си върху своя приятел, останал храбро сам в джунглата, Кемрън някак си надмогна болката, вдигна глава и погледна над дънера. Гледката беше ужасяваща.

– Dios mio!²⁵ – възкликна Ортис. – Откъде, по дяволите, се взеха?

– Кажи на хората си… да не… откриват огън… още. Да чакат.

Ортис вдигна дясната си ръка в юмрук.

– Никаква стрелба още. Кажете на всички.

Кемрън присви очи. Зрението му се замъгли. Огледа раната и видя, че кръвта тече по-силно. Сигурно костта е скъсала някоя артерия. Знаеше, че не разполага с много време. Помисли за турникет, но врагът беше твърде близо и нямаше време. Беше нужен всеки човек. Ще им трябва цялата огнева мощ, която имат на разположение, за да задържат напредващата тълпа, докато пристигне хеликоптерът. Вдигна автомата си и опря дулото му на дънера. Вражеските фигури бяха на трийсетина метра от тях. Пръстът му леко галеше спусъка.

– Чакайте… чакайте… – рече Кемрън. – Изберете си… целите.

Двайсет и четири метра. Войниците – повече от четирийсет, доколкото виждаше, – приближаваха бавно. Всички като че ли бяха с автоматични оръжия.

– Още няколко секунди… огън!

Седмината от „Мамбо“ и Кемрън откриха огън наведнъж. Всеки отговаряше за определен участък пред себе си в сектор 30 градуса и имаше грижата за неприятеля в него. Отделните сектори се застъпваха, за да покриват целия периметър пред тях.

Кемрън видя, че още в първите секунди паднаха над петнайсет души. Другите потърсиха прикритие зад близките дървета.

– Не стреляйте! Не стреляйте! – извика Ортис. – Не стреляйте, докато не си изберете цел!

Докато стрелбата затихваше, Кемрън дочу тихото плътно бръмчене на хеликоптера наблизо. Взе радиотелефона.

– „Сталиън-1“… „Сталиън-1“, тук… „Мамбо“, приемам.

– Господи! Какво, за бога, става там долу, „Мамбо“? Чувам стрелбата чак тук горе.

– Загазили сме… яко, „Сталиън-1“. Трябвате ни долу… на сечището до… блатото.

– Разбрах. Там сме след трийсет секунди.

– Разбрано… трийсет секунди.

Той погледна към Ортис.

– Време е да… се измитате… оттук, Тито.

– Добре. Всички да ми хвърлят резервните си пълнители и да се изтеглят. Изтеглете се. Всички! Назад! Назад!

Петима души подадоха пълнителите на Ортис, изпълзяха назад няколко крачки, после изчезнаха бегом.

Зимър отиде при тях.

– Да тръгваме, братко!

– Добре, братле. Помогни ми за него.

Изведнъж стрелбата започна отново. Кемрън погледна назад към гората и видя, че войниците се движат към тях. Тримата изстреляха няколко пълнителя и принудиха врага отново да потърси укритие зад дърветата.

– Хайде. Да вървим!

Кемрън погледна Ортис.

– Момчета, вие… продължавайте. Аз не мога… няма да успея, човече.

– Виж го ти, не можел – озъби се Ортис. – Идваш с нас.

– А кой ще държи… тези копелета под обстрел? Кой? Хайде, вие… двамата оставете ми… оръжията си и се пръждосвайте оттук… преди да ни очистят всички. Тръгвай, Тито. Това е… заповед.

Няколко души приближаваха към тях. Кемрън насочи автомата и стреля. Един падна, другите скочиха отново зад дърветата. Бяха вече на десетина метра и бавно напредваха.

– Какво… чакаш, сержант Ортис? Дадох ти изричната идиотска заповед. Тръгвай и вземи… редник Зимър със себе си. Хайде, по дяволите. ХАЙДЕ!

Ортис беше очевидно слисан, докато двамата със Зимър бавно отстъпиха назад.

За миг Ортис и Кемрън впериха погледи един в друг. В очите на младия латиноамериканец имаше сълзи.

– Бог да те благослови, братко! – Те хукнаха към сечището, което беше почти на шейсет метра от тях.

Кемрън пак беше сам. Ролите изведнъж се бяха променили. Време за разплата, мислеше Кемрън. Провидението най-после го пипна за онова, което беше направил в джунглите на Виетнам. Не беше му писано да живее с Мари. Това беше покаянието му.

Премести поглед към дърветата и изстреля няколко куршума към две приближаващи фигури. Не улучи и стреля отново, пак не улучи. Зрението му бързо гаснеше.

Шумът от хеликоптера ставаше все по-силен, избухна нова стрелба. Наближиха още фигури. Кемрън се опита да отвърне на огъня, но от дулото не излетяха куршуми. Пълнителят беше празен. Кемрън го извади и сложи последния, докато вражеските попадения обсипваха поваления дънер и от него летяха във всички посоки парчета дърво и кора. Той зареди автомата, вдигна го и пусна къс 10-секунден ред. Петима души паднаха. Другите се скриха зад дърветата на по-малко от девет метра от него.

Кемрън продължаваше да мига, за да оправи зрението си, но се оказа безполезно. Започна да чувствува хлад. Ръцете му трепереха. Той захвърли автомата встрани и грабна колта на Ортис. Отново го насочи към гората, но не виждаше и не чуваше нищо освен шума от хеликоптера.

Забеляза трима, не, четирима души отпред вляво. Насочи дулото натам, докато отсреща засвяткаха огънчета. Дървото се пръсна пред очите му, заслепявайки го. Падна по хълбок, но успя да преодолее неудържимото желание да вдигне ръце към кървящото си лице. Стисна здраво колта, вдигна го над дънера и стреля напосоки. Кемрън усещаше мощния откат, който тресеше цялото му тяло, но продължаваше да сипе огън по невидимите фигури.

Колтът млъкна. Той го хвърли през дънера и избърса кръвта от лицето си, възвърна си част от зрението с лявото око. Войниците бяха там, черни безлични фигури, на по-малко от шест метра. За миг оръжията им се насочиха към него, а после по целия фланг на гората засвяткаха изстрели. Кемрън се хвърли на земята и грабна колта на Зимър.

Опита се да се претърколи, но цялото му тяло трепереше от студ. Губеше контрол над себе си, кръвта бликаше силно от тялото му. Умът му започна да блуждае. Насили се да се съсредоточи, опита се да вдигне колта, но не можа.

В ушите му нахлу грохотът на „Сталиън-1“, докато хеликоптерът се отлепваше от земята. Той успя. Успя да задържи врага… Над дънера се показа някаква фигура, после втора. Кемрън пусна къс откос, те се извиха и паднаха назад, но на тяхно място бързо се появиха други трима с насочени към него дула. Опита се да стреля, но проехтяха два залпа и той почувствува страхотна болка в лявото рамо и дясната ръка, която почти притъпи всичките му сетива. Над него се бяха надвесили четирима. Кемрън се мъчеше да види лицата им. Искаше да види палачите си.

Отново избухна стрелба. Отгоре. Четиримата се извиха и паднаха на земята. Шумът на хеликоптера стана оглушителен. Помъчи се да вдигне ръце към ушите си, но не можа. Беше отмалял. Беше му студено. Припадаше. Сетне Кемрън дочу някакъв глас сред оглушителните изстрели. Познат глас.

– По-ниско, по-ниско! Ето! Виждам го! Малко вдясно. По дяволите! Не, не! Десния, десния… да, добре е. А сега по-ниско. Така, спри! Спри!

Кемрън видя още някого пред себе си. Този някой се наведе и го повдигна. Защо? Защо си правиш труда? Не виждаш ли, че умирам? Кемрън се помъчи да окаже съпротива, но мускулите му пак го подведоха.

– Спокойно, братко! Това съм аз, Тито! – Ортис надвика шума от стрелбата. – Не си си помислил, че ще те изоставим, нали?

Кемрън се помъчи да каже нещо, но дори и устните му отказаха. Искаше да каже, че вече не го е грижа. Че нищо няма значение, че просто иска да го оставят на мира, самичък, да изкупи греховете си от миналото. Така му било писано. Усети как ръцете на Ортис го повдигат. Младият сержант завързваше кабел около отпуснатото му тяло.

– Добре. Давай, давай! Изтеглете го!

Кемрън усети, че краката му се отлепят от земята. Плаваше. Сетне болката започна да затихва. Обля го ослепителна светлина. Вече не му беше студено. Светлината го топлеше. Усети, че около него има хора. Накрая започна да разбира какво става, когато от светлината се появи нечий силует. Той приближи. Ортис се усмихваше, наведен над него.

– Ще се оправиш, amigo. Всичко ще бъде наред.

Кемрън се усмихна немощно, докато зрението му отчасти се върна. Някой държеше над него бутилка.

Всичко свърши. Около него бяха и седемте оцелели от „Мамбо“. Бяха успели въпреки нищожните шансове. Обзе го дълбоко чувство на задоволство. Старото усещане за вина беше изличено от чувството, че е постигнал нещо, че е успял в нещо. Още го болеше за смъртта на Скергън, но беше доказал на себе си, че не е страхливец, че може да даде живота си за своя боен другар. Очите му се наляха със сълзи, някаква смесица от радост и физическа болка.

Небето беше ясно. От перките на хеликоптера започнаха да проблясват ярки лъчи, щом под яркосиньото небе се появи синият океан. Ято фламинго се впусна в грациозен полет, когато „Сталиън“ се понесе над пясъчния бряг. Кемрън го наблюдаваше през сълзи.

Епилог

Белият дом

Пруит седеше спокойно, докато президентът привършваше четенето на неговия доклад за спасителната операция. За пръв път бяха само двамата. Президентът остави на бюрото закачените с кламери листове хартия и втренчи поглед в него. Пруит не беше сигурен как ще реагира той. Все пак не беше изпълнил изричната заповед на Карлтън Стайс.