Текст книги "Обсадата на Лайтнинг"

Автор книги: Рохелио Пинейро

сообщить о нарушении

Текущая страница: 6 (всего у книги 16 страниц)

Кемрън се обърна и тръгна назад… твърде късно. Докато се върне там, виетконгците вече бяха убили Скергън. Кемрън го завари да виси гол от едно дърво. Беше кастриран. По-късно същия ден Кемрън се натъкна на американски разузнавателен патрул и го прехвърлиха по въздуха на безопасно място. Същия ден. О, господи! Можех да го спася. Можехме да оцелеем заедно. Вината окончателно го съсипа, когато след войната посети семейството на приятеля си. Млада жена и две момчета. Спомените за смъртта на Лан Ан оживяха в паметта му, докато гледаше изписаната по липата им мъка. Тъгата в очите им беше непоносима за него. Кемрън напусна дома им минути след като беше отишъл там. Беше ги унищожил. Той носеше отговорността. Беше съгрешил, беше причинил болка. Щеше да носи вечно това бреме.

Със струйки пот, стичащи се по челото и по врата му, Кемрън се събуди с най-ужасното главоболие през живота си. Очите му огледаха стаята, в която се намираше. Беше скромна, но чиста. Една-единствена крушка осветяваше слабо дървените стени и тавана.

Извърна глава. Край малкото му легло имаше обикновена маса с голяма бяла купа върху нея. До купата имаше кана. Освен един стол до масата, в стаята нямаше нищо друго. Успя да седне и да погледне през прозорчето над леглото. Водите на Сена се носеха тихо под чистото ясно небе.

Откога ли съм тук? Часове? А може би дни?

Неумолимо мислите му се върнаха назад и той преживя отново схватката в Ботаническата градина. Стрелците бяха несъмнено изпратени от Атена да му попречат да разкрие плана за унищожаването на новия космически кораб на НАСА. Но откъде са знаели?

Оперативният му началник беше мъртъв, а той беше изолиран. Ако началникът му беше спазил обичайната практика в ЦРУ, тогава шефът на отдел „Европа“ трябва да е забъркан, тъй като никой друг освен него не знаеше за срещата… освен ако разговорът не е бил подслушан. Кемрън знаеше, че не може да си позволи да рискува. Шефът на отдел „Европа“ не беше от възможните. Кой тогава? Към кого би се обърнал той с неговата информация? Към някого в парижкото бюро? Как? Той едва ли познаваше някого. Кому би се доверил? А Мари, къде е тя? Тя трябваше да го чака край Сена. Дали са я заловили?

Вратата се отвори със скърцане.

– Кемрън! Слава богу, събуди се!

Мари изтича до него и го прегърна. Той не знаеше как да реагира. Поколеба се. От една страна, искаше да върне прегръдката, но професионалистът в него го спря. Колкото и да се засилваха чувствата му към Мари, той трябва да остане емоционално дистанциран. Нуждаеше се от дисциплинирания си логичен ум, който да му помогне да оцелее. Чувствата и емоциите само ще помрачат разума му. Трябва да остане съсредоточен.

– Да, да. Добре съм. – Той леко я отблъсна и видя сълзи в очите й.

– О, боже, о, боже. За известно време си мислех, че ти…

– Малко оставаше. Много малко. Как съм се добрал дотук? Помня вълните. Водата беше студена… после всичко изчезна.

Тя приседна до него.

– Мисля, че чух някакви изстрели, но не бях сигурна дали това не е просто бурята. После те видях да тичаш надолу по стъпалата. Преследваха те двама души. Видях как скочи в реката. Водата те понесе към мен. Изчаках да наближиш и скочих след теб. Издърпах те до брега, помогна ми капитанът на едно туристическо корабче. С негова помощ те докарах тук.

– Къде сме?

– В един малък хотел на няколко пресечки от Ботаническата градина.

Кемрън огледа очуканото си тяло, после отново се обърна към Мари.

Тя се усмихна.

– Не се тревожи. Тук дават стаи на ден или на час. Никой не се интересува какво правиш в стаята си или как изглеждаш. Тук сме в безопасност засега.

– Ти си спасила живота ми – каза Кемрън, без да откъсва очи от нея. – Благодаря ти.

– Така се радвам, че си добре. – Тя го прегърна отново.

Този път Кемрън върна прегръдката.

– И аз.

– Какво… какво се случи? Мислех, че става дума за обикновена среща.

– Заварих Потър мъртъв. Някой ни е натопил.

Лицето на Мари стана сериозно.

– Мъртъв? Какво ще правим сега?

– Къде е сакото ми?

Мари го изгледа озадачено, стана и отиде в другия край на стаята.

– Ето го. За малко да го изхвърля. То е почти съдрано.

Кемрън го грабна и го опипа отстрани с дясната си ръка. Водонепроницаемата кесия беше на мястото си. Той я погледна в очите и се усмихна.

Ленгли, Вирджиния

Хигинс прочете изпратеното по факса съобщение от своя човек във френската полиция и се усмихна. В него подробно и недвусмислено се излагаше становището на френското правителство, че Стоун е дирижирал убийствата на Потър и тримата френски полицаи. Стоун ще бъде набелязан „за ликвидиране“. Ако все още е жив, все едно, че вече е мъртъв. Никой няма да посмее да го докосне, преди първо да го е убил. Никой няма да слуша брътвежа на един обречен, който най-вероятно ще каже какво ли не, за да отърве кожата си.

Той стана и тръгна към канцеларията на Пруит. Беше премахнал последната бариера пред началника на секретната служба. Със или без подбуда, неговият шеф ще трябва да даде нареждането. А Хигинс ще получи полагащото му се съвсем заслужено.

Джордж Пруит забеляза, че квадратчето на ЦРУ със списъка на личния състав пак се оцвети в жълто. Също толкова внезапно квадратчето на НАСА още веднъж почервеня. Той насочи показалеца към квадратчето на ЦРУ и намери ново попълнение в списъка. Нямаше други убийства в агентурния свят, но по някакъв начин беше установена самоличността на убиеца на Потър. Кемрън Стоун беше набелязан „за ликвидиране“.

Ама че работа, помисли си Джордж. Тоя все едно че е мъртъв.

Върна се в главното „меню“ и избра квадратчето на НАСА. Отново защрака с мишката, докато стигна до списъка. В него имаше добавка. Очите му се разшириха от учудване, когато видя името Кемрън Стоун. Беше заподозрян в убийството не на тримата учени от Атена, но на трима полицаи на същото място. Куршумите от трите трупа съвпадали с куршумите от пистолета на Стоун, намерен близо до тялото на Потър:

Почакай малко! Какво става? Това не се е случило така. Джордж килна глава. Май нещо не беше наред.

Влезе в списъка на НАСА и започна да чете третата добавка. Спомни си, че там се говореше за трима мъртви учени от Атена и за други седем души с неустановена самоличност. В такъв случай откъде се взеха тримата полицаи, убити от Стоун? След това ли ги е убил?

Тези мисли изчезнаха, когато очите му видяха различно съобщение от онова, което беше прочел първия път. „Новото“ трето съобщение гласеше, че в склада заедно с тримата учени от Атена са намерени трима полицаи и четирима неидентифицирани мъже.

Какво става, по дяволите!

Джордж премигна два пъти с изненада и прочете още веднъж съобщението. Виж ти! Някой го е сменил, а моят алгоритъм е регистрирал промяната и е възстановил старото. Нещо не беше в ред. Той усещаше това.

Сърцето му се разтуптя от нахлулия в кръвта му адреналин. Просто приличаше твърде много на роман, но всъщност беше действителност.

Със запотени вече длани на ръцете той премести показалеца върху командата за отпечатване и щракна левия бутон на мишката. Секунди по-късно лазерният принтер забръмча. Той издърпа листа и го прочете още веднъж.

– Ама че невероятна работа.

– Пак ли говориш на себе си, Джордж? – обади се някой от съседната кабинка.

Джордж не му обърна внимание. Той просто заключи компютъра и тръгна към архива.

Помисли да използва асансьорите, но се отказа. Беше седял почти цяла сутрин в онзи стол, нужно му беше да се раздвижи. Джордж свърна вдясно и забърза към стълбището в края на дългия коридор. Кой би могъл да направи това? Ако новото съобщение е точно и те наистина са полицаи, тогава какво ще кажат французите? Какво ще кажем ние? И кой го е подменил? Французите? Той не мислеше така. Информацията подлежи на внимателна проверка от ЦРУ, преди да постъпи в компютърните банки на управлението. Това означаваше, че някой от управлението е вмъкнал новия текст. Би ли могло да е просто грешка при преписването? Двама оператори, които вкарват данни на различни работни места? Единият да е писал върху написаното от другия?

Поклати глава, разбирайки накрая защо чичо му си има проблеми с храносмилането. Твърде много въпроси и никога достатъчно отговори.

Бутна тежката врата и заслиза по стълбите, след секунди беше на втория етаж. Архивът беше вдясно.

– Здравей, Джордж.

Джордж спря, обърна се и видя Роланд Хигинс.

– Кой… о, здравейте, сър – отговори той. Откъде пък се взе той?

– Я ми кажи, твоят алгоритъм засече ли нещо ново? Видях съобщението, което си изпратил до отдел „Европа“.

Джордж се поколеба миг-два. Цялата информация от него трябваше да бъде заведена, преди да излезе от Отдела за компютърно обслужване.

– Ами… в известен смисъл, сър, но…

– Ххъм… кажи ми. Заинтересован съм.

– Бих искал, сър. Но нали разбирате, според разпоредбите трябва първо да ида в архива, преди…

Хигинс се разсмя високо.

– Зная разпоредбите, Джордж. Аз съставям повечето от тях. Няма да си навлечеш неприятности. Ще ида да говоря с архива след това. Хайде, кажи ми. Какво е новото?

Джордж поруменя. Глупаво беше да се мъчи да припомня разпоредба на ЦРУ на високопоставен човек като Хигинс.

– Това, сър. – Той издърпа сгънато парче хартия от задния джоб на панталоните си. – Алгоритъмът току-що го засече.

Хигинс взе листа от ръцете му и го чете около минута.

– Добра информация. Наистина твърде неприятно е, че трябва да се сблъскваш с подобни неща, но реалността е такава. Проблеми като този се срещат не само във филмите. Те се случват и в живота.

– Разбирам, сър. Това е ужасно нещо. Наистина ли означава, че…

– Да. Нарежданията са да бъде ликвидиран безапелационно, но вярвай ми, доказателствата срещу него са необорими. Трябва да го спрем.

– Разбирам, сър. Бих искал да ви посоча нещо, което ми направи впечатление.

– Да? За какво става дума?

– Отнася се до третата добавка в списъка, сър. Тя е променена в сравнение с последната разпечатка, която направих. – Той забеляза, че Хигинс мълча няколко минути и гледаше парчето хартия.

Джордж се почувства неловко. Шефът на отдел „Европа“ най-сетне вдигна глава.

– Кога разбра за това?

– Преди десет минути, сър. Бях тръгнал към архива да го заведа и…

– Недей. Искам да кажа, аз ще имам грижата. Аз ще говоря с архива. Това вече не е твоя работа оттук нататък. Ясно ли е?

Джордж забеляза, че сърдечността изчезна от очите на Хигинс и погледът му стана много напрегнат.

– Да… да, сър. Няма проблеми. Никой не знае за това.

– Джордж, ти помогна много на управлението. Не мога да ти кажа нищо повече по въпроса. Бъди уверен, че тази информация и твоите впечатления ще стигнат до когото трябва. Приятна работа.

– Благодаря ви, сър.

Хигинс се обърна и изчезна зад ъгъла. Джордж се запъти към стаята си с купчина въпроси и грижи. Защо Хигинс реагира по такъв начин, когато му каза, че трябва да заведе съобщението в архива? Дали не крои нещо? Джордж не знаеше какво да мисли, но беше сигурен, че някой някъде е променил неговото съобщение, това стана ясно, а реакцията на Хигинс само засили подозренията му. Успокой се, Джордж! Мисли обективно. Обективност. Това е отговорът. Беше чул или чел това някъде, може би в някой от своите романи; а може би си спомни нещо, казано от баща му някога. Отдръпни се и гледай на проблема като зрител, Джордж. Ти изрови несъвместими данни и ги съобщи на един от началниците си, който не реагира много положително, когато му каза, че ще заведеш в архива тези несъвместими данни. На всичко отгоре Хигинс кажи-речи нареди на Джордж да пази това в тайна.

Добре, Джордж, какво можеш да направиш, ако не се доверяваш на лицето, което има информацията? Много просто. Предаваш същата информация на някого, на когото наистина вярваш. На кого?

Джордж се запъти към кабинета на чичо си.

Щом влезе в канцеларията си, Роланд Хигинс отиде право към металната кутия за отпадъци до бюрото. Взе пластмасовата запалка и подпали късчето хартия на Джордж Пруит. Остави го да падне в кутията, където вече беше изгорил двете записки за предишното откритие на Джордж ден преди това.

Посегна към телефона. Всичко трябва да стане днес, замисли се той, гледайки горящата хартия. Днес той ще уреди проблемите си.

9.

Космически център „Джонсън“, Хюстън, Тексас

Нийл Хънтър излезе от контролната зала за кратка среща с журналистите. Беше подробно инструктиран от представителя на НАСА в Кейп Канаверал какво да каже и съвсем определено какво да премълчи. „Лайтнинг“ беше стандартът на новата НАСА, най-новият космически кораб, съоръжен с най-модерна техника. Последното нещо, от което космическата агенция се нуждаеше точно в този момент, беше неуместна публичност.

Той отвори двойната врата и се изправи пред тълпа репортери и фотографи. Подбрани представители на печата бяха в стаята за гости зад контролната зала, от която ги делеше звуконепроницаема стъклена преграда. Те имаха възможността да видят излитането и да слушат гласа на говорителя на НАСА в Кейп Канаверал, но за щастие връзката между космическия кораб и контролната кула не беше предавана на живо след първите не толкова критични минути. Представителите на печата може би забелязаха суетнята в контролната зала, но не можаха да чуят друго освен резюмето на коментатора на НАСА за успешния старт.

Хънтър извади бял лист хартия.

– Добро утро, дами и господа. „Лайтнинг“ влезе успешно в ниска орбита. Предстоят две включвания на маневрените двигатели, които ще изведат кораба в набелязаната орбита. Командирът на кораба Майкъл Кеслър и пилотът Клейтън Джоунс съобщават, че всички системи работят нормално. Те ще започнат програмата с опитите след пет часа, когато влязат в стабилна орбита и след тричасова почивка. Това е всичко засега. Ще разпространим съобщения за печата след час, а до два часа ще свикаме редовна пресконференция. Благодаря ви, дами и господа. – Хънтър се обърна и тръгна към контролната зала.

– Каква беше тогава цялата тази суматоха в залата преди половин час, мистър Хънтър? Има ли някаква опасност за „Лайтнинг“?

Хънтър спря и бавно се извърна. Присви очи и огледа тълпата пред себе си няколко секунди, преди да отговори.

– „Лайтнинг“ е добре. Всички обикновено са много напрегнати по време на стартовете, а по известни на вас причини бяхме особено развълнувани във връзка с този полет заради онова, което той символизира. Както казах преди малко, ще има редовна пресконференция след два часа, когато „Лайтнинг“ влезе в набелязаната орбита. Сега ще ме извините, но ме чака работа. Благодаря ви.

Тълпата от репортери го обсипа с градушка от въпроси, които Хънтър учтиво отклони, докато се връщаше в контролната зала.

На борда на „Лайтнинг“

Кеслър се привърза към седалката и видя Джоунс да прави същото. Чувствуваше се много по-удобно сега, когато бяха свалили обемистите ръждивокафяви костюми – носени задължително при излитане и при кацане, ако се наложи незабавно да катапултират, – и бяха облекли сините си комбинезони с много джобове и контактни копчета за прикрепване на дребни неща.

Кеслър посегна към химикалката, поставена в един джоб на левия му ръкав. Тя не беше обикновена. Поради безтегловността химикалът в нея беше под налягане. Хвана бележника, който плаваше над контролното табло, привързан с конец, за да не се мотае из кабината. Записа времето и кратки данни за полета.

– Хюстън, чувате ли ме?

– Да, „Лайтнинг“. Приемаме ви ясно – чу Кеслър отговора на Хънтър по радиото.

– Второ включване на СМО след две минути.

– Разбрано.

– Някакви новини за проблема с главен двигател номер едно?

– О, не, „Лайтнинг“, но това няма значение. От момента, когато изключихте двигателя, подаването на гориво към него прекъсна. Тук се тревожим единствено за евентуални повреди по кораба.

– Ние също, Хюстън, но няма да разберем, докато не излезем отвън. Между другото, направихме оглед през задните прозорци. Товарният отсек изглежда нормално.

– Добре. Точно това се канехме да ви питаме. Как сте иначе, момчета?

– Няма проблеми. Бих казал, просто поуморени. Една минута до включването.

– Добре, щом минете в новата орбита, ще имате кратка почивка, преди да излезете в открития космос. Съжаляваме, момчета, съкращаваме първата ви почивка от осем на три часа. На всички ни е необходимо да сме спокойни за вашето състояние, но не можем да сме сигурни без оглед.

– Без да се засягате, Хюстън, но Джоунс и аз предпочитаме да излезем в космоса веднага щом минем в новата орбита. Трийсет секунди до включването.

– Продължавайте броенето, „Лайтнинг“. Ще обсъдим този въпрос след включването на СМО.

– Разбрано. Двайсет секунди. Започна операцията по включването на СМО. Петнайсет секунди.

Кеслър не можеше да си го обясни, но се чувствуваше спокоен. Контролираше положението.

– Пет секунди, четири… три… две… една… включване.

Кеслър почувствува лекия откат от двата маневрени двигателя. „Лайтнинг“ увеличи скоростта, за да измени сегашната си яйцевидна орбита в кръгова на височина 256 километра.

– Трийсет секунди. Системите работят нормално. Количеството гориво в общия резервоар спадна на четирийсет процента – докладва Кеслър. При нормални условия трябваше да имат повече гориво в общия резервоар на маневрените двигатели. – Една минута. Налягането на горивото и окислителя нормално. Налягането на хелия… Хюстън, възникна нов проблем. – Компютрите с общо предназначение спряха автоматично маневрените двигатели, когато налягането на хелия в левия двигател спадна под допустимата граница. Той погледна Джоунс.

– По дяволите. Сигналните лампи показват червено и за двата двигателя – рече Джоунс.

Кеслър погледна контролното табло и се увери, че Джоунс е прав. Посегна и изключи и двата двигателя.

– „Лайтнинг“, тук Хюстън. Двигателите СМО изключиха трийсет секунди по-рано. Новата орбита е на две-три-две километра.

– Хюстън – започна Кеслър. – Налягането на хелия в левия СМО продължава да спада. Какво става? Вече изключих и двата двигателя.

– Чакайте, „Лайтнинг“ Проверяваме.

Кеслър въздъхна, просто не му се вярваше, че всичко това се случва на него. Свали шлемофона си. Джоунс направи същото.

– Какво мислиш, Текс?

– Не зная, но започвам да се тревожа малко за този кораб. Ако това беше станало при навлизането в земната атмосфера, щяхме да се насадим добре.

Кеслър се намръщи. Джоунс беше абсолютно прав. Ако маневрените двигатели откажеха, когато навлизат в атмосферата, никой не можеше да каже къде „Лайтнинг“ ще доближи земята. Най-вероятно твърде далеч от най-близката подходяща писта за кацане, и то ако някак си съумеят да останат живи, без да изгорят при влизането в атмосферата под неподходящ ъгъл и при неподходяща скорост.

– Но, по дяволите – продължи Джоунс. – Струва ми се, че няма защо да се тревожим, тъй като шибаните двигатели вече изобщо няма да включат.

Кеслър бавно поклати глава и въздъхна.

– По дяволите! – Сложи шлемофона. Джоунс направи същото. – Какво става, Хюстън?

– „Лайтнинг“, диагностиката показва силен теч в газопровода от левия резервоар с хелий към левия маневрен двигател. Току-що забелязахме също, че нивото на горивото в левия резервоар пада.

– Искрено се надявам, че тече към космоса, а не вътре – отбеляза Кеслър, докато гледаше на контролното табло данните за налягането. На него засвяткаха още няколко червени лампички.

– Дявол да го вземе! – Джоунс дръпна шлемофона си, развърза се и се придвижи към задните прозорци. Той включи осветлението в товарния отсек.

– Какво казахте, „Лайтнинг“?

– Джоунс проверява дали няма теч в товарния отсек. Споделям опасенията му дали ще останем цели, Хюстън. – Кеслър поклати глава при мисълта, че корабът ще се напълни с хидразин¹⁴. За разлика от хелия хидразинът се възпламенява незабавно при досег с всякаква газова смес, съдържаща кислород.

– Смятаме, че течът е в космоса, „Лайтнинг“.

– Хей, Майк – извика Джоунс откъм кърмата. – Кажи им, че не виждам никакъв теч тук. Всичко изглежда нормално.

– Хюстън, Джоунс не вижда теч вътре. Сигурно тече навън. Налягането на хидразина в левия маневрен двигател продължава да пада. Налягането на хелия също. Някакви идеи?

– Съобщете данните за налягането в десния двигател.

Кеслър огледа нивата.

– Налягането на хелия и на хидразина в десния двигател нормални.

– Правим диагностика, „Лайтнинг“, но ако съдим по контролните лампички, изглежда, има голяма повреда в СМО. И двата двигателя дават отказ.

Кеслър знаеше много добре какво означава това. Тези двигатели бяха най-важното средство за намаляване скоростта на „Лайтнинг“ при навлизане в земната атмосфера.

– Някаква възможност да използваме четирите кърмови реактивни двигателя за излизане от орбита? – попита той. Те бяха предназначени главно за пространствено ориентиране на кораба.

– Ще изпробваме на тренажора, „Лайтнинг“. Междувременно, отдъхнете малко. Начало на излизането в космоса след четири часа.

– „Лайтнинг“ настоява за разрешение да започнем незабавно операциите за излизане в космоса. Ние сме пилоти, сър. Трябва да разберем веднага състоянието на кораба.

– Почакайте така, „Лайтнинг“.

Кеслър зачака.

Минута по-късно в шлемофона му пропука гласът на Хънтър.

– Не се разрешава, „Лайтнинг“. Първо почивайте. Стига ни този малшанс и дотук. Няма защо да наливате масло в огъня, като работите изтощени. А сега се нахранете и лягайте да поспите. Момчета, ще ви събудя точно след четири часа. Това е заповед.

– Разбрано, Хюстън. Изпълняваме. – Кеслър свали шлемофона си и се развърза. Слезе при Джоунс в помещението за екипажа.

Ленгли, Вирджиния

Том Пруит мина по късата пътека между двете редици кабинки, където работеше Джордж. Не видя никого там. Погледна часовника си. Обедната почивка.

Вдигна вежди и погледна парчето хартия в ръцете си – кратката, но интригуваща бележка, която Джордж му беше оставил по-рано днес, докато Пруит беше в заседание. Джордж пишеше, че е открил противоречиви данни за една престрелка в Париж, набъркваща Кемрън Стоун. Само това беше достатъчно Пруит да зареже всичко друго и да слезе в стаята на племенника си.

На последната кабинка вляво видя табелка с името на Джордж и до нея бележка, че той ще се върне в два следобед. Пруит влезе в кабинката и забеляза, че компютърната система е изключена въпреки залепения отстрани на монитора надпис. Племенникът му забраняваше на когото и да било да изключва системата, но ето че тя беше изключена. Не само това, Пруит откри и нещо друго. Липсваше твърдият диск. Макар че не беше специалист по компютрите, Пруит беше се навъртал достатъчно около тях, за да знае, че системата обикновено включва и твърд диск.

Един оглед отблизо показа, че всъщност някой беше откачил диска от компютъра. Той стисна зъби, когато почувства парещата болка в стомаха си. Какво, по дяволите, става тук?

Заразхожда се по пътеката, проверявайки всяка кабинка. Всички други компютри май бяха в ред. Хвърли още един поглед на стаята, излезе и тръгна право към будката на охраната от тази страна на коридора.

Джордж, къде си?

В противоположния край на коридора Хигинс надникна иззад ъгъла и видя как началникът му доближава будката. За малко да загази.

Погледна часовника си. Имаше уговорена среща.

Бетезда, Мериленд

Харолд Мърфи, старшина от запаса от американската армия, изкара чисто новата си косачка от гаража. Щеше да коси за последен път през този сезон и беше безкрайно щастлив. Ненавиждаше косенето на градината, особено защото живееше срещу семейство Пруит, чийто син Джордж ползваше услугите на една фирма, за да може домът на майка му да изглежда като картинка от списанието „House & Garden“. Това принуди Мърфи да поддържа двора си поне в полуприличен вид, за да не го нарочат като лентяя на квартала.

Всъщност Мърфи харесваше младия Пруит, добър младеж, който успя да остане настрана от наркотиците и да завърши училище, като работеше едновременно на две места, когато баща му почина, а майка му не беше в състояние да се труди. От нея преди няколко дни той разбра, че Джордж си е намерил чудесна работа в ЦРУ. Браво на него, помисли си Мърфи.

Преди година Джордж си купи едно старо „Порше 356“. Мърфи, който имаше „Порше 911“ отпреди десет години, му помогна да го стегне. Едно от нещата, които липсваха на Мърфи, беше, че никога не беше се женил и нямаше деца. Затова винаги търсеше начини да помага на хлапетата в квартала с техните велосипеди, мотоциклети или коли. Опитен механик в армията, той държеше сега гараж, пълен с инструменти и хидравличен крик. Не минаваше ден, без някое дете да се отбие със спукана гума, за смазване на веригата на велосипеда или смяна на маслото на колата. С годините гаражът му стана централен пункт за ремонт на всякакви детски превозни средства в квартала. А той си спечели прозвището „Мистър Поправка“. Мърфи се гордееше с него.

Зърна поршето на Джордж, паркирано пред дома му, и погледна часовника си. Обедната почивка. Мърфи се усмихна. Още една причина да харесва Джордж. Младежът винаги се грижеше за майка си след оня нещастен инцидент с колата, който я прикова към инвалидната количка до края на живота й.

Предната врата се отвори, Джордж излезе и махна на Мърфи, който веднага отвърна на поздрава и продължи да бута косачката покрай къщата. Докато правеше това, забеляза на улицата една кола, която увеличи скоростта. Той спря косачката и се канеше да викне на шофьора да намали, когато видя, че стъклата бързо се свалят и различи някаква пушка.

Мърфи, 55-годишният ветеран, остана изненадан от собствените си светкавични реакции. Прекараните в армията години го бяха заставили да бъде във форма.

– Скрий се, Джордж! Бързо! – изкрещя Мърфи, колкото му глас държи, докато лимузината, сив мерцедес, спря със скърцане зад колата на Джордж. Без да чака отговор, Мърфи хукна към гаража, където имаше шкафче с оръжие. Задърпа дръжката, но тя не се превъртя. Заключено. Винаги държеше шкафчето заключено. В гаража играеха деца. Така беше най-сигурно.

Изстрели!

Чу изстрели и хвърли поглед през рамо. Джордж тичаше покрай дома си. Мърфи блъсна с юмрук тънката стъклена врата на шкафчето. Извади един автоматичен колт, калибър 45, любимото му оръжие. Грабна два пълнителя, зареди единия и изтича обратно на алеята.

Бяха четирима мъже. Двама бяха останали край колата срещу дома на Пруит. Можеше само да предполага, че другите са след Джордж. Мърфи не пое рискове. Армията го беше научила, че когато врагът има числено превъзходство, разумно е първо да стреляш, а после да задаваш въпроси. Изтича до редицата ниски храсти покрай неговата алея за коли и се скри зад тях. Пропълзя към улицата, докато стигна бордюра. Двамата до колата бяха на не повече от десетина метра. Единият се беше облегнал върху капака на мотора, а другият на багажника. Мърфи насочи оръжието си срещу онзи отпред, зареди го с палец и го взе на мушка.

– Оставете ме! Пуснете ме, копелета такива!

Мърфи погледна вляво. Двамата влачеха Джордж по моравата към паркираната кола. Мърфи пое дъх с облекчение. Жив е още.

Мърфи взе решение и се прицели в мъжа отдясно на Джордж. Стреля веднъж. Мъжът отхвръкна назад след удара на куршума, който излетя от дулото със скорост близо 610 метра в секунда. Без да остави време на втория придружител на Джордж да реагира, Мърфи стреля един път, втори път, целейки се в гърдите му. Отново улучи. Мъжът се изви назад и рухна до първия гангстер. Джордж замръзна на място, очевидно не знаеше какво да прави.

– Върни се в къщата, Джордж! Повикай фантетата! Бързай! – изкрещя Мърфи, но преди Джордж да направи и крачка, Мърфи чу два изстрела и Джордж падна на моравата.

– О-ох… краката ми… – Мърфи чу виковете му, докато се търкаляше по тревата.

Копелета такива… мръсни копелета!

Мърфи видя, че другите двама насочиха оръжията си към него и се затъркаля, мъчейки се да се добере до гаража. Около него затрещяха изстрели. Куршумите рикошираха от бетонната алея.

Почувствува пареща болка в крака си и знаеше точно от какво е, но продължи да се търкаля с все сила. Лактите и гърбът му смъдяха от ударите. Уцелиха го още веднъж, този път в лявото рамо. Куршумът го повдигна от земята и кажи-речи го подхвърли във въздуха. Той се блъсна в един железен сандък за инструменти.

Зашеметен, но в съзнание, Мърфи погледна дясната си ръка и остана изненадан, че все още стиска колта. Беше стрелял три пъти. Имаше още дванайсет. Няма да се даде с почти пълен пълнител. Хвърли поглед на раната в рамото. От нея бликаше кръв. Знаеше от опита си през войната, че може би след минута-две ще припадне от загубата на кръв.

Стрелбата спря. Нападателите не се виждаха зад редицата от храсти, но той знаеше горе-долу местоположението на мерцедеса. Джордж беше ранен, но още жив. Само да успея да ги държа настрани от Джордж…

Мърфи се прицели в една точка в храстите, зад които според него се намираше мерцедесът, и започна да стреля. Показалецът му неистово натискаше спусъка, изстрел след изстрел. Стреляше ритмично, както не бе правил от години. Изчакваше отката на колта и го насочваше отново и отново, докато не изпразни пълнителя.

Тишина.

Мърфи остави пистолета и се помъчи да извади от джоба си втория пълнител, но не успя. Ръцете му не го слушаха. Беше надценил силите си и бързо му се зави свят, почувства шемет. Зрението му се замъгли, но още виждаше, когато някаква полупрозрачна фигура доближи до Джордж.

– Ти? Гаден предател! – извика Джордж.

С непреклонна решителност Мърфи пое дълбоко дъх и насили ръката си, докато тя бръкна в джоба. Треперещите му пръсти обхванаха пълнителя и той продължи да упорствува, докато не го стисна достатъчно здраво и не го извади. Сложи го до колта. Не разполагаше с много време. Гангстерът вече беше до Джордж с оръжие, насочено в главата му.

Със сетни сили Мърфи вдигна колта, извади празния пълнител и стисна пистолета между краката си. После с трепереща ръка грабна новия пълнител и го пъхна в ръкохватката. Чу как с прищракване влезе на мястото си и се помъчи да зареди, но не успя да накара палеца си да дръпне ударника назад. Мърфи напразно се мъчеше с ударника и някак си успя да го издърпа… твърде късно. Видя в безпомощно вцепенение как мъжът стреля два пъти в главата на Джордж. Майко божия, не, не! Беше се провалил след всичките тези години във въоръжените сили, с всичките тези оръжия в гаража си. Джордж беше мъртъв.

При шума на бързо отдалечаващия се по улицата мерцедес Мърфи беззвучно кълнеше глупостта си, докато натисна спусъка и даде последния изстрел. Оръжието падна от ръката му. После всичко потъна в мрак.

На задната седалка на мерцедеса, с изпоцапани от кръвта на Джордж панталони, Роланд Хигинс трепна, когато куршумът пръсна страничния прозорец и го обсипа с дъжд от парчета стъкло. Те изпорязаха лицето, врата и ръцете му. Почувства вцепеняваща болка в лявото рамо. За секунда помисли, че куршумът го е улучил. Стисна кървящото си лице с една ръка, а с другата опипа рамото там, където го болеше. Не беше куршум, а голямо парче стъкло.