Текст книги "Обсадата на Лайтнинг"

Автор книги: Рохелио Пинейро

сообщить о нарушении

Текущая страница: 4 (всего у книги 16 страниц)

Космически център „Кенеди“, Флорида

Кеслър и Джоунс доближиха тълпата репортери. Бяха инструктирани от служители на НАСА какво могат и не могат да кажат открито.

Администраторът на НАСА, застанал до микрофона, погледна към тях.

– Дами и господа, представям ви Майкъл Кеслър и Клейтън Джоунс, екипажа на „Лайтнинг“!

Публиката от репортери и персонал на НАСА започна да ръкопляска. Кеслър погледна Джоунс, който въртеше очи.

– Това е невероятно, Майк – прошепна Джоунс. – Искам да кажа, виж ги. Те всички мислят, че ние можем да ходим по вода. Съмнявам се дали в техните очи бихме могли да извършим нещо лошо.

Кеслър се усмихна.

Администраторът извади един-единствен лист хартия.

– Дами и господа от печата. Стартът за първия полет на „Лайтнинг“ е определен за утре сутринта в 6:54 източно стандартно време. Капитанът от ВМС Майкъл Кеслър ще бъде командир на кораба. Пилот ще бъде капитан Клейтън Джоунс от военновъздушните сили. С това ви давам думата за въпроси.

– Капитан Кеслър – обади се една жена от дъното на стаята. – Марта Уорън, ЮПИ.

Кеслър приближи до микрофона.

– Да, мис Уорън?

– Не е ли малко странно, че отивате в космоса като командир на кораба?

Кеслър присви очи.

– Не съм сигурен какво искате да кажете.

– Ами, новобранци като вас обикновено ги „кръщават“ първо като пилоти, преди да станат командири на совалката.

Джоунс се канеше да пристъпи към микрофона, когато Кеслър му даде знак да мълчи. Кеслър втренчи поглед в репортерката. Заговори бавно, претегляше думите си.

– Трябва да се съглася с вас, в смисъл, че не е обичайно един астронавт да полети в космоса за пръв път като командир на кораб, но, от друга страна, защо пък не? Вижте фактите. Вижте подготовката, която сме получили. Стотиците часове, прекарани в тренажьора в космическия център „Джонсън“, репетирайки изстрелване, изкачване, влизане в орбита, скачване, излизане от орбита, кацане и доста голям брой извънредни ситуации, които могат да възникнат в космоса. Тренажьорът е далеч по-взискателен от истинската совалка. Той ни изпробва в ситуации, много по-лоши от всичко, което досега се е случвало по време на полети. Проучихме подробно всички проблеми, възниквали при предишни полети. Освен това ние двамата с Джоунс навъртяхме над петстотин часа упражнения на заход със застопорен щурвал с учебния самолет „Гълфстрийм“, който също е много по-взискателен от совалката по отношение на контрола и стабилността. Готови сме, излитаме и ще успеем. Следващият въпрос, моля.

Преди друг да успее да попита, същата жена се обади отново:

– Това още не обяснява защо вие излитате толкова бързо, когато списъкът с астронавти, чакащи своя шанс да полетят, е дълъг. Някои чакат повече от десетилетие. Не е ли малко нечестно вие да полетите толкова бързо? Човек би казал, че още не сте си платили данъците.

Кеслър се канеше да отговори, когато Джоунс пристъпи към микрофона.

– Бих искал да отговоря вместо теб, ако нямаш нищо против, Майк. – Джоунс се обърна към репортерката. – Вижте, мис Уорън. Нямам представа какво целите, но бих искал да кажа – за сведение, – че този човек тук е най-добрият пилот, когото съм виждал през живота си. Той ще лети, защото е най-добрият, а „Лайтнинг“ заслужава само най-добрия на щурвала. Много горд съм, че получих възможността да летя с него и това ще бъде един от най-успешните досега полети на совалката. Сега защо не се придържаме към по-сериозни неща и да оставим шегите настрана?

Стаята утихна няколко секунди. Кеслър затвори очи и въздъхна.

– Следващият въпрос, моля – обади се Джоунс.

– Робърт Кинзли, Ей Би Си. Колко дни ще продължи полетът?

Джоунс се усмихна и се обърна към Кеслър.

– Смятам да предоставя отговора на теб. В края на краищата ти си командирът.

Кеслър отвърна с усмивка:

– Сегашната програма предвижда да останем в орбита четири дни.

– Каква е главната цел на полета? – попита същият репортер.

– Преди всичко да бъде проверена „Лайтнинг“ за използване за търговски и военни цели. Капитан Джоунс и аз ще направим цяла серия от проби, за да потвърдим функционалността на „Лайтнинг“ в космоса. Това е основната причина за двучленния екипаж. Няма да има никакви други специалисти на борда при този полет… да, дамата на втората редица.

– Предвижда ли се излизане в космоса при този полет?

– Не.

– Но „Лайтнинг“ носи най-съвременната апаратура за разходки в космоса, така ли е?

– Всеки космически кораб, независимо от задачите, винаги разполага с два комплекта за излизане в открития космос. Ако ни се наложи по каквато и да е причина, двамата с капитан Джоунс имаме стотици часове подготовка, за да направим това.

Кеслър погледна Джоунс, докато десетина души изпъваха ръце за въпроси. Джоунс повдигна вежди и се усмихна.

Ленгли, Вирджиния

Джордж Пруит остави криминалето и сбърчи вежди, когато ограденото в жълто квадратче на НАСА стана изведнъж червено. Дясната му ръка посегна към мишката и той защрака с нея, докато изведе на екрана последното попълнение в съответния списък.

Чете няколко минути и изсумтя.

– Боже мой!

– Добре ли си, Джордж? – попита един специалист, надничайки над ниската преградка в кабинката на Джордж.

– Ъ-ъ… да, да, добре съм, благодаря.

Колегата му го изгледа озадачено, преди да се върне към работата си.

Какво значи това? запита се Джордж. Трима бивши учени от Атена убити при нападение в един склад? Двама от тях застреляни в главата от упор? Кой е стрелял? Може би другите седем неидентифицирани мъртви мъже, намерени там? Всичките са имали автоматични оръжия. Никой не е носел никакви документи за самоличност.

Съобщението беше кратко, но изчерпателно. Първоизточникът беше всекидневната сводка за дейността на Surete¹¹, осигурявана от специалисти на ЦРУ.

– Хъм-м… Виж, това е интересно, помисли Джордж, докато избираше командата за разпечатка от списъка с опциите в дясната страна на екрана. Първо Клод Гийю, а сега още трима учени от същата космическа агенция? Секунди по-късно лазерният принтер „Хюлет Пакард“ се включи с леко бръмчене. Той засмука лист хартия от наредените на подложката и го изкара от другия край. Джордж го грабна и внимателно прочете отново целия списък. Аналитичният му ум сега му подсказа, че Гийю също е бил убит. Ами злополуката в НАСА?

Джордж не можа да се стърпи. Може би беше попрекалил с шпионските романи или просто искаше неговият алгоритъм да засече нещо важно, но той грабна телефона и поиска от бюро „Справки“ номера на отдела за връзки с обществеността в космическия център „Кенеди“. Дадоха му го и той вдигна телефона отново.

Десет минути по-късно сложи слушалката и нагласи компютъра така, че никой да не може да получи достъп до него, ако не знае паролата. Доволен, Джордж стана и тръгна към факса през коридора, където служителят от космическия център „Кенеди“ му изпрати копие от официалния доклад за злополуката.

Джордж се върна в кабинката си, седна на въртящия се стол и бавно прочете доклада от две страници. Изглежда, че Вера Баумбъргър беше загубила равновесие, докато слизала от един от главните двигатели на совалката – това според един млад техник, който работел с нея на платформата и който също пръв стигнал до мястото, където паднала тя. Докладът не хареса на Джордж, но реши засега да остави този въпрос. Учените от Атена обаче несъмнено заслужаваха известно внимание.

Набързо провери шестцифрения брояч на лазерния принтер и си записа номера на разпечатката. По този начин гарантираше, че никой не може да разпечата нещо от неговия компютър, без той да знае за това.

Джордж натрака кратка записка на малката електрическа пишеща машина до бюрото му, взе разпечатката и тръгна към архива на компютърния отдел на втория етаж. Мина през двойната врата и подаде документите на архиварката.

– Моля ви да изпратите копия на Европейския отдел и да приберете оригиналите.

– Дадено – рече тя, стана и отиде до ксерокса.

– Благодаря. – Джордж погледна часовника и тръгна обратно към компютъра си.

Париж, Франция

След три прехвърляния в метрото и кратко разстояние пеша Кемрън отключи вратата на хотелската им стая и вкара Мари вътре. Погледна и двете страни на коридора, преди да влезе, и заключи. Нямаха никакви проблеми с намирането на стая. Туристическият сезон почти привършваше.

Изтощени, и двамата се строполиха върху двойното легло. На Кемрън му хрумна за миг, че е неприлично да бъде така близко до повереничката си и гузно осъзна, че хич не го е еня. От стажа си знаеше, че двама души, често двама агенти, са склонни да изпитат физическо влечение един към друг по време на стресови задачи, но нещо му подсказа, че ако това стане между него и Мари, ще се дължи не толкова на стреса, колкото на шеметната й красота.

Приоритетите. Кемрън знаеше, че са чисти, че не са ги проследили от склада. А нарочно реши да не търси убежище в посолството, защото забеляза паркирания до страничната му врата закрит сив камион. За миг се запита дали в посолството знаят за този надзор, после започна да мисли за надеждно място, където да се срещне с началника си. Гласът на Мари прекъсна мислите му.

– Така, а по-нататък?

– К-какво?

– Какво ще правим сега?

– О, свързвам се с Потър и го карам да ни прибере.

– Как?

Той се усмихна.

– Разчитай на мен.

– Ами френската полиция?

– Още не съм сигурен как да се справя с това. Нека първо да сме на сигурно място и да поговоря с нашите хора. Убеден съм, че има начин да се уреди нещо.

Тя се намръщи.

– Как смяташ, че ще реагира Потър?

– О, отначало ще бъде отегчен и вероятно ще ме ругае няколко минути. После мисля, че ще ни изслуша.

– Кога възнамеряваш да…

– Видях две телефонни кабини на другата пресечка. Просто исках да те настаня първо на безопасно място.

Тя се усмихна пак и докосна ръката му с признателност.

Силна жена, помисли Кемрън. След всичко преживяно все още пази хладнокръвие и не рухва. Гийю действително е бил късметлия.

Кемрън стана.

– Ще се върна след няколко минути.

– Моля те, внимавай.

Кемрън се усмихна и излезе от стаята.

Ленгли, Вирджиния

На втория етаж Хигинс вдигна телефона и погледна през прозореца.

– На телефона Хигинс.

– Здравейте, сър. Рич Потър се обажда. Съжалявам, че ви безпокоя.

– Няма значение. Какво има?

– Може да си имам проблем с един от моите агенти. Още не мога да кажа.

– Продължавай.

– Казва се Стоун – Кемрън Стоун. Обади ми се преди няколко минути и поиска незабавно обгаряне – рече Потър, имайки предвид прибирането на компрометирани агенти.

– Основанията му?

– Твърди, че някаква организация се кани да саботира НАСА. Че тя ще унищожи новата совалка, по-точно казано. Той смята също, че може да е замесена и френската полиция.

Хигинс пое дълбоко дъх и затвори очи. Наложи си да запази самообладание.

– Определи ли мястото, откъдето да го приберете?

– Да, сър.

– Много добре тогава, приберете го и го охранявайте добре. Уведоми ме какво ще каже той. Ясно ли е?

– Да, сър.

– Добре. Кога и къде?

– Ботаническата градина, пет часа днес следобед. След един час.

– Аз ще съм тук. Позвъни ми, когато свърши това, и помни: нито дума по въпроса на никой друг.

– Зная, сър. Довиждане.

– Довиждане и на добър час. – Той сложи слушалката и подпря челюстта си с юмрук. По дяволите! Как е възможно? Как Стоун е получил тази информация?

Хигинс грабна телефона и набра един номер в чужбина, който помнеше наизуст.

Париж, Франция

Кемрън стоеше до прозореца и гледаше навън. Небето тъмнееше и се заоблачаваше, задаваше се буря. Огледа улицата долу. Всичко изглеждаше нормално. Погледна часовника си. Един час до срещата.

– Е, Кемрън, ти май знаеш доста за мен. Ще ми кажеш ли нещо за себе си?

Кемрън погледна към Мари, която още лежеше на леглото.

– Не съм уверен, че ще ти е интересно. Доста отегчително е.

– Няма значение. Давай.

Кемрън се усмихна.

– Всичко започна, когато завърших гимназия и отидох да воювам.

– Виетнам?

– Да. Изкарах четири години там.

– Защо четири? Мислех, че си длъжен да изкараш само една?

– Така е, но когато след първата година се върнах у дома, разбрах, че няма никаква работа. Американският народ не беше толкова отзивчив към войниците тогава. Така че се върнах, а след войната останах с военните. Служих няколко години в специалните части, преди да ме грабне ЦРУ, и ето ме тук днес.

Мари седна и обгърна коленете си като дете.

– Предполагам, че при това непрекъснато напрежение не може и дума да става за личен живот.

Кемрън не отговори. Сведе очи, докато мислено видя отново овъгленото тяло на Лан Ан.

– Имах някого веднъж. Беше много отдавна. Бях още хлапак. Едва навършил двайсет години. Казваше се Лан Ан. Убиха я в Сайгон.

Мари стана от леглото и отиде до него. Докосвайки леко ръката му, тя каза:

– Съжалявам.

– Не е необходимо. Както казах, беше много отдавна.

– Кемрън…

Той вдигна глава и срещна погледа й.

– Как беше там? – попита тя.

Той отвърна поглед.

– По-добре да не знаеш.

– Загубих брат си там, Кемрън. Да, искам да зная.

Кемрън седна на прага на прозореца и загледа Мари. Коя си ти, Мари Гийю? Какво става с нас? Кемрън се опита да потисне чувства, които не бе изпитвал от години. Тя го привличаше физически от деня, в който я видя. Но нещата се задълбочиха. Чувствуваше се спокоен с нея. Доверяваше й се. Тя не беше просто още една кукличка, а истинска жена.

Много добре, Мари. Ти си го търсеше. Кемрън заговори. Гласът му беше леденостуден, думите завладяващи. Разказваше й за болките, за объркването, за скръбта. Обясняваше й как младите войници са загивали безсмислено, главно поради недостатъчна подготовка. Започне стрелба, а те просто замръзват и след секунди се просват на земята, пълни с олово. Каква лудост. После гласът му се промени. Заговори по-ниско, дишаше тежко. Стискаше юмруци. Тялото му се напрегна. Върна се отново там. Джунглата го обкръжаваше. Тръгвай, Кемрън. Бягай… спасявай се. Имаш шанс… самичък. Потърси помощ… и се върни… Господи, защо го зарязах? Но аз се върнах. Върнах се! Но твърде късно. Виетконгците бяха изкормили Скергън като животно и го бяха оставили да виси от едно дърво.

Мислите му станаха твърде неясни, думите несвързани. Кемрън се обърна и се загледа през прозореца, притеснен, виновен, безсилен да я погледне. Мари беше първият човек, на когото той разказа тази история.

Почувствува ръцете й върху раменете си, пръстите й нежно го притискаха. Те стигнаха до врата му и го разтриха. Кемрън затвори очи за малко, усещаше как тялото му се отпуска.

– Всичко е наред, Кемрън. Всичко е наред.

Кемрън се обърна и я погледна в очите. Видя сълзи, чувствуваше се като хипнотизиран. Тя усети състоянието му. Разбра болката му.

– Благодаря ти – каза той.

– Не. Аз трябва да ти благодаря.

Централата на „Атена Аероспейс“, Мюнхен, Германия

Всички прозорци на дългата и тясна заседателна зала с огромната маса, заемаща по-голяма част от мраморния под, гледаха към града на фона на небето. Така трябва да изглежда правителственият център на един световен лидер, отбеляза си Фридрих Вандерхоф, докато оглеждаше хората, насядали в петнайсет от четирийсетте черни кожени стола около овалната махагонова маса. Присъствуващите тук този следобед бяха неговите приближени, шепа проницателни мъже, които като Вандерхоф бяха сред най-влиятелните финансови лидери на Европейската икономическа общност. Той ги смяташе за гръбнака на Атена, космическата агенция на общността, и за единствените, склонни да рискуват каквото трябва, за да направят към края на столетието от Европа лидер в космоса.

Но Вандерхоф не беше само инвеститор. Беше започнал като учен с усет към добрите търговски рискове през 70-те и 80-те години. Тогава натрупа състояние, използвайки таланта си на инженер в разработката на оръжия – портативната противотанкова граната „Армбруст“, както и редица леки оръжия „Хеклър & Кох“. После той употреби умението си да води преговори и връзките си с фабриките при уреждане на продажби на оръжие за много страни в Близкия изток, Южна Америка и Африка.

Вандерхоф хвърли поглед към празния стол вляво от себе си, стола, на който преди седеше ракетният специалист Клод Гийю. Макар и много надарен в техническо отношение, Гийю беше показал, че не притежава необходимата всеотдайност и решителност, за да се сбъдне видението на Вандерхоф за Европейската космическа общност.

След катастрофата с „Чалънджър“ ЕИО беше инвестирала стотици милиони долари, за да модернизира ракетния полигон на Атена в Куру, Френска Гвиана, и да подобри качеството на ракетите. Големият наличен капитал позволи на Вандерхоф да наеме най-добрите учени в Европа, за да проектират усъвършенствувана ракета-носител със съвременни системи за насочване, която да може да извежда в орбита много спътници наведнъж. Крайният резултат беше „Атена V“, 40-метровата тристепенна ракета, която можеше да извежда един спътник в геостационарна или повече – в ниска земна орбита. Седем години след дебюта бяха изстреляни петдесет ракети „Атена V“ без нито един отказ, което гарантира надеждността на Европейската космическа агенция. При тарифа 60 милиона долара за извеждане на спътник в ниска и 100 милиона – за геостационарна, Вандерхоф и неговият инвеститорски картел увеличиха сто пъти първоначалния си капитал. При това предизвикаха изведнъж небивал разцвет в европейската икономика, която започна да произвежда с най-модерна технология всичко – от спътници до отделни части за ракетите на Атена.

Но над доходния бизнес на Атена надвисна тъмен облак, който заплашваше не само да отнеме печалбите, на които се радваше тя, но, което беше по-важно, да погребе плановете на Вандерхоф за една доминираща в космоса Европа. Новата НАСА. Една подобрена НАСА. Една възродена космическа агенция с реална цел: да си възвърне водещата позиция от края на 60-те и началото на 70-те години, да се наложи още веднъж като лидер в космоса. Неуспехът с „Чалънджър“ доведе НАСА само до едно ново, енергично усилие да осъществи мечтата на президентите Айзенхауер и Кенеди: пътуването в космоса да стане обичайно всекидневие. Вандерхоф знаеше, че това беше крайната цел на американската програма за космическата совалка. Това беше причината НАСА да се откаже да щурмува космоса с груба сила и да заложи на фини методи, на космически кораб за многократно използване, който да излита като ракета и да се приземява като самолет. Да превозва редовно пътници и товари до орбиталните станции, изградени от материали, доставени в космоса пак от този усъвършенствуван космически кораб. Това беше задачата на совалката и, както смяташе Вандерхоф, това беше бъдещето.

Но Вандерхоф вярваше, че бъдещето в космоса принадлежи на Европа, не на Съединените щати, дори не на независимите републики от бившия Съветски съюз, които останаха обединени под ръководството на Русия, когато става дума за изследване на Космоса. Атена вече имаше планове за собствена совалка и космическа станция, но й трябваше време да разработи проектите. Време, което Вандерхоф знаеше, че няма да получи, ако НАСА продължи успешно новата си енергична програма за изстрелване на совалки, много от които ще бъдат използвани, за да извеждат в орбита модули за космическата станция „Фрийдъм“.

Вандерхоф огледа генерал Марсел Шардон, който седеше от дясната му страна. Шардон беше заместник-командуващ френските въоръжени сили и най-влиятелният военен в коалицията на Вандерхоф.

Както и двамата старши офицери от германския Бундесвер до него, генерал Шардон беше решил да участвува в конспирацията на Вандерхоф по тактически съображения. Шейсет и две годишният генерал беше уверен, че Европа ще бъде заплашена от конкуриращите се американски и руски космически станции, които ще бъдат използвани – със или без студена война – като опитни полигони за оръжието от арсенала на Инициативата за стратегическа отбрана.

ИСО. Вандерхоф въздъхна. Той безрезервно споделяше убеждението на Шардон, че Европа трябва да предприеме незабавни стъпки сега, за да се утвърди като лидер в космоса с крайна цел: да се превърне в единствената свръхсила в света. Вандерхоф като Шардон лелееше мечтата Европа да бъде най-голямата сила на земята, а превъзходството в космоса бе първата решителна стъпка към осъществяването на този блян.

Вандерхоф и неговите съмишленици разполагаха с необходимите средства да финансират докрая изследването, нужно, за да се построи съвършено новата совалка на Атена „Хермес“ и космическата станция „Колумб“, но времето не чакаше. НАСА се съвземаше твърде бързо. Прототипните модули за „Фрийдъм“ вече бяха завършени, а с „Дискъвъри“, „Атлантис“, „Колумбия“, „Индевър“, а сега и с „Лайтнинг“ американската космическа агенция имаше достатъчно възможности да пренесе цялата необходима железария, за да се настани преди края на столетието задълго в космоса.

На Атена й беше необходимо време и Вандерхоф знаеше как да го осигури. Вече беше изпробвал своя таен спътник-убиец срещу руснаците, а сега беше ред на американците. Той откри събранието.

– Имаме да обсъждаме два важни въпроса. Първият засяга един агент на ЦРУ на име Стоун. Очевидно той е отговорен за поражението в склада. Стоун, изглежда, е взел под закрила г-жа Гийю. – Вандерхоф видя как лицето на Шардон се вкамени. – Току-що ми позвъни нашият човек в ЦРУ и ми предостави информация, която ни гарантира ликвидирането на мистър Стоун. Като свършим с него, ще намерим жената на Гийю и също ще я премахнем, както постъпихме със своеволния й съпруг и с другите учени, които ни се противопоставиха. Не можем да си позволим нещо да се разбере преди изстрелването на „Лайтнинг“.

Шардон размърда стокилограмовото си тяло в стола и въздъхна.

– Тревожи ли ви нещо, генерале?

– Стоун трябваше да е мъртъв вече, monsieur. Изобщо не биваше да излиза жив от склада.

– Добре, погрижете се само вашите хора да са готови в Ботаническата градина и той да не избяга втори път. Някакви проблеми с местната полиция?

– Не – отговори Шардон. – Префектът е наш човек.

– Добре, погрижете се всеки участник да знае, че този път не трябва да допускат никакви грешки. Разбрано ли е?

– Oui.

Вандерхоф спря да огледа масата и видя, че няколко души кимат в знак на съгласие. Беше ги убедил. Облегна се във въртящия се стол и си наложи да поотпусне изражението на лицето си.

– Господа, вторият въпрос за обсъждане е бъдещето на Атена в космоса в ерата след НАСА. Срещнах се на място в Куру и констатирах значителен напредък, главно поради големия капитал, който инжектирахме в нашия изследователски и развоен отдел. Ето резултатите от усилията ни. – Вандерхоф стана и отиде до едната страна на залата, свали бялото платно, което покриваше макети в естествена величина на совалката „Хермес“ и на космическата станция „Колумб“.

– Това е модел на „Хермес“, господа, който в технологично отношение е крачка напред в сравнение с американската космическа совалка. Той ще бъде в състояние не само да каца като самолет при завръщане от космоса, но и ще излита като самолет.

Вандерхоф веднага забеляза как хората зашушукаха помежду си. Почака да спрат и продължи:

– Преди да го отстраним, Гийю изобрети съвършено нов и изкусен метод за достигане до космоса. Виждате ли, господа, три четвърти от теглото на американската совалка при старта не е нищо друго, а течен кислород – тежкият окислител, без който не може да се получи изгаряне на горивото от течен водород. По-голямата част от него се изразходва през първите три минути от полета, когато совалката все още е в земната атмосфера. На Гийю му хрумна интересна идея. Защо да носим целия този кислород, когато в атмосферата го има колкото щеш? И така Гийю предложи ракетен двигател, който ще всмуква кислород, докато лети през атмосферата, а преди да навлезе в космоса, ще превключи към бордните запаси от течен кислород. Така намаляваме драстично теглото и усложненията и увеличаваме товарната площ. Просто и елегантно.

– Но приложимо ли е? – попита Шардон.

– Нашите учени работят по въпроса. Ето защо трябва да забавим НАСА. Необходимо ни е време да преодолеем две главни пречки. Едната е създаването на засмукващ въздух реактивен двигател, който е в състояние да развие скорост над Мах 10, за да се навлезе в космоса. Втората е да разработим ефикасна охладителна система за корпуса. За разлика от плочките за термична защита на американския орбитален кораб нашата система ще охлажда целия корпус: под обшивката му ще се вкарва течен водород чрез технология, подобна на онази, която се използва сега за охлаждане дюзите на конвенционалните ракетни двигатели. Смятаме, че въпросът с охлаждането е прост, но реактивните двигатели… за разработката им ще са нужни време и много пари. Но ако успеем, ще разполагаме с истински космически самолет.

– Колко време? – попита Шардон.

Вандерхоф посочи двигателите в задната част на еднометровия пластмасов модел на обтекаемия „Хермес“.

– Конвенционалният реактивен двигател извлича кислород от атмосферата, но той не е подходящ за скорости над Мах 3. Разработихме двигател, който използва тласкателната сила на свръхзвуковата скорост на самолета, за да сгъстява въздуха в горивната камера преди смесването му с горивото. Това е т.нар. правотоков въдушно-реактивен двигател. Решихме, че тази технология ще ни даде възможност да достигнем скорост Мах 6. Освен това проектирахме – на хартия – специален вид правотоков въдушно-реактивен двигател, при който въздухът минава със свръхзвукова скорост през горивната камера. Тази технология, господа, ще ни даде скоростта, необходима за преодоляване на земното притегляне. Сърцето на „Хермес“ е тъкмо този тип двигател, но за да го разработим, са ни необходими време и пари. Имаме парите. С отстраняването на „Лайтнинг“ ще спечелим и необходимото време. – Вандерхоф направи пауза, за да осмислят казаното.

– Ще успеем ли да изстреляме навреме нашата ракета? – попита Шардон.

– Всичко е готово. Една ракета „Атена V“ с експлозивен заряд с дистанционно управление, който е прикачен към комуникационен спътник, трябва да излети в 23:35 часа местно време вдругиден, но помнете, господа, спътникът е за всеки случай. Не очакваме „Лайтнинг“ да стигне до орбитата си.

– Някакви проблеми в НАСА?

– Не. И там всичко е наред.

Шардон се облегна и кимна. В залата настъпи мълчание.

– Много добре – заключи Вандерхоф. – Генерале, вие ще се заемете със Стоун. Аз незабавно се връщам в Куру, за да контролирам изстрелването. Обадете ми се веднага, щом имате новини. Закривам заседанието.

6.

Париж, Франция

Бурята започна по-бързо, отколкото очакваше Кемрън. Светкавици проблясваха в тъмното следобедно небе. Оглушителен тътен залюля меката трева под краката му. Хем уединен, хем открит, паркът предлагаше няколко възможности за бягство. До затварянето му оставаха няколко минути и повечето от разхождащите се вече бяха си тръгнали, за да избягат от дъжда.

Мари не беше с него. Беше я убедил да го чака извън парка, на място, което не се виждаше от Сена. Щеше да я вземе, след като завърши операцията по прибирането му.

Кемрън гледаше как ситният дъждец се превръща в обилен валеж, докато стоеше на три метра от „Ке Сен Бернар“, улицата между градината и разбеснелите се води на Сена. Силният вятър блъскаше яростно близо еднометровите вълни в изградените преди век подпорни стени. Водата се разбиваше в облак бяла пяна, който сякаш поглъщаше привързаните наблизо екскурзиантски лодки, но ярко боядисаните съдове някак си успяваха да излязат отново и отново изпод лудеещите вълни, отказвайки да се предадат на далеч по-силния си противник.

Кемрън вдигна яката на тренчкота, облегна се на един дъб и гледаше как самотен елен кротко потърси убежище от бурята в една от няколкото изкуствени пещери, построени като част от оградената естествена среда на животните. Кемрън се усмихна. Отдавна не беше ходил в зоологическа градина. Той всъщност не очакваше да види животни тук. Според окачената отвън табела „JARDIN DES PLANTES“, той се намираше в Ботаническата градина, но през краткото време, докато обикаляше, чакайки Потър, Кемрън видя достатъчно диви животни в клетки и оградени места, за да напълнят един малък зоопарк.

Погледна още веднъж часовника си. Минаваше пет часът, а все още никаква следа от…

Кемрън бързо се обърна. Ушите му доловиха нов звук, почти неразличим сред бурята. Изстрел.

Той посегна към беретата, дръпна я силно, за да я извади от ремъка, и стисна с пръсти черната ръкохватка. Обърна се и тръгна към група дървета. Кой беше стрелецът? Дали е Потър? Дали началникът му не е продажник? Всичко изглеждаше възможно в момента.

Мислите му бързо изчезнаха, когато от дърветата се разхвърча кора от попадението на куршум. Присви очи, но не виждаше нищо през силния дъжд. Изстрелът проехтя секунда по-късно, докато той се изтърколи в калта зад дърветата.

Студеният дъжд бързо проникна под палтото и памучната му риза подгизна. Мократа тъкан лепнеше по гърдите му. Удари силно гърба си в дънера на едно кедрово дърво. Зарови се в листака, бързо направи покритие около себе си, почувствува се временно в безопасност. Лицето му беше в кал. Косата му натежа от нея. Кемрън вдигна очи към небето и остави дъжда да я измие. Приклекнал, застинал в неудобна поза, той бързо прехвърляше в ума си възможностите. Една секунда, мислеше той. Една секунда, докато звукът от изстрела долетя до него. Стрелецът трябва да беше на около триста метра, пресметна Кемрън, като оглеждаше района безуспешно. Мракът и дъждът правеха невъзможно да се види нещо на повече от метър, освен при блясъка на светкавиците. Но знаеше също, че стрелецът много вероятно също ще го забележи тогава. Една светкавица го заслепи и Кемрън почака за миг да си върне зрението. Той хукна иззад дърветата през сечището към колибката на маймуната.

Един, два, три куршума рикошираха със силно свистене от мократа бетонна пътека само на някакви шейсет сантиметра от него. Близо, много близо, реши той и внезапно разбра грешката си. Стрелецът нямаше защо да чака редките светкавици да осветят целта, той имаше уред за нощно виждане. Кемрън беше в безопасност по време на светкавицата, когато ярката светлина буквално ще заслепи всеки, който използва такъв уред.

Отново мрак. Още два изстрела. Още две изплющявания. Охо-о! Кемрън видя през дъжда ярките проблясъци от дулото, идващи от купчината пръст редом с отдалечения кът за водни животни.

Стигна ротондата в центъра на парка и се укри зад някаква еднометрова бетонна стена. Зачака в мрака. Проблясна светкавица и той прескочи ниската стена, спъна се в нещо и се пльосна с главата надолу в локва вода. Инстинктивно си пое дъх и се задави с калната вода. Изсумтя и се прокашля, за да изчисти гърлото си, и задиша дълбоко, докато си поеме дъх.