Текст книги "Обсадата на Лайтнинг"

Автор книги: Рохелио Пинейро

сообщить о нарушении

Текущая страница: 5 (всего у книги 16 страниц)

Отново мрак. Още два изстрела. Нова светкавица. Двете секунди светлина му показаха в какво се бе препънал. Не Потър стреляше по него. Но кой?

Мракът падна така внезапно, както бе изчезнал. Кемрън се облегна на бетонната стена, докато водата се стичаше по челото му. Мъчеше се да се примири със смъртта на Потър, с прекъсването на връзката му с ЦРУ. Само Потър можеше да го прибере официално, но при следващата светкавица видя в гърдите му дупка колкото юмрука си. Бронебоен куршум, определи той. Един точен изстрел и играта беше завършила.

Кемрън избърса с треперещи ръце водата от лицето си. Вир-вода, той започна да зъзне. Но знаеше, че не бива да остави това да го забави. Напрегна се, готов за действие, когато куршум улучи беретата на милиметри от показалеца му. Ръката му изтръпна от удара, той инстинктивно пусна оръжието и видя как то се плъзна по мокрия бетон. Изстрелът дойде вдясно от него.

Втори стрелец!

Кемрън се втурна с все сила. Шмугна се в горичката и спря, когато прецени, че е най-малко на трийсет метра от сечището. Свърна вляво и тръгна към дъното на парка, минута по-късно стигна края на гората. Видя, че задната врата е заключена и пазачът си е тръгнал. Кемрън не очакваше, че ще бъде тук толкова късно. Улицата и Сена бяха зад двуметровата ограда от ковано желязо с орнаменти.

Кемрън пое дълбоко дъх и се втурна за последен път. Зави му се свят, но упорито се стремеше към целта си. Нищо друго нямаше значение. Черната ограда. Вятърът и дъждът се засилиха, поваляха го встрани. Накара изтръпналите си крака да продължат тичането, извъртя тяло срещу падащия под близо 45 градуса дъжд, напрягаше всички сили в борбата с беснеещата буря, докато накрая стисна с пръсти дебелите железни пръчки на оградата.

Хвърли поглед назад. През водата и калта видя, че от гората излизат две фигури. Кемрън подскочи, вдигна се и се прехвърли през оградата. Падна на крака и се търкулна на тротоара.

Стана и се понесе през улицата, пресече я за секунди. Обърна се и видя, че фигурите се катерят по оградата. Кемрън се втурна надолу по бетонните стъпала, които водеха към брега на Сена, огледа се за скривалище.

Като слезе по стълбите, Кемрън хукна срещу течението – тичаше на няколко стъпки от ръба на подпорната стена. Свирепите вълни продължаваха да се блъскат под него.

Проблясна светкавица. Още веднъж чу изстрели, приглушени от гръмотевицата, но отчетливи. Гърмът й ехтеше в ушите му дълго след като земята експлодира вдясно от него. Кемрън не можеше да ги надбяга. Беше само въпрос на време да го настигнат и да го очистят. Почувства изтощението. Забави бяг. Трябваше да рискува, изборът не беше от приятните, но алтернативата още по-малко. Скачай и може би ще умреш, недей – и смъртта ти е сигурна.

Кемрън сви вдясно и с всички сили се отблъсна с крака от проядения с годините ръб на подпорната стена, гмуркайки се точно под една еднометрова вълна. Още във въздуха чу изстрел, но не почувствува нищо.

Внезапният допир със студената вода му подействува някак си успокояващо. Гмурна се под кипящата, блъскана от вятъра повърхност. Болката в крайниците му започна да стихва, притъпена от студената вода или може би защото губеше съзнание. Въздух.

Вълните и течението го повлякоха бързо надолу по реката. Той изплува и видя на трийсетина метра от себе си стрелците, които все още оглеждаха мястото, където беше скочил. Кемрън продължи да се носи все по-далеч. Отново му се зави свят. Опита се да го преодолее. Трябваше някак си да съобщи за плановете на Атена да унищожи „Лайтнинг“, но беше адски изтощен физически. Тялото му искаше покой. Помъчи се да стигне една от лодките, но тръпнещите му крака отказваха да се подчинят. Още няколко минути се бори с вълните, докато се почувствува изцеден, напълно изцеден, преминал всякакви граници на изтощение. Мъчеше се да рита, за да се задържи над водата, но не успя. Кемрън бавно потъна. Полусъзнателно почувствува, че някой го дърпа за ръката. Беше намерил тишина. Беше намерил покой.

Ленгли, Вирджиния

Хигинс остави телефона да звънне три пъти, преди да го вдигне. Знаеше кой звъни, знаеше и защо. Шифрованото съобщение от парижкия клон на ЦРУ, предадено му по факса само преди минути, казваше, че само един човек е загинал в Ботаническата градина. Трябваше да бъдат намерени двама мъртви – шефът на клона Потър и агентът Стоун. Но все пак краткият текст гласеше, че е бил убит само Потър, с пряко попадение в сърцето. За Стоун не се споменаваше нищо.

Той тупна с юмруци по гладката повърхност на голямото си бюро. Стоун не трябваше да излиза жив от парка. Сега той беше неуправляем. Гневен и вероятно объркан, без да знае кому да се довери.

– Да?

– Здравейте. – Хигинс чу хладния глас на Вандерхоф от другия край. – Обажда се…

– Зная кой сте. Как стана това? Смятах, че контролирате положението.

– Задачите невинаги са успешни, мистър Хигинс. Човек на вашето място трябва да знае това.

– Да не сте мръднал, Вандерхоф? Схващате ли какви са последствията? Сега Стоун вероятно мисли, че в ЦРУ е изтекла информация, и ако помни нещо от обичайната процедура, вече е осъзнал, че Потър би могъл да се свърже единствено с мен, шефа на отдел „Европа“ – освен ако не смята също, че някой е следял Потър. Трябва да го открием.

– Шардон смята, че той се е удавил.

– Намерихте ли тялото?

– Не, но…

– Тогава трябва да допуснем, че все още е жив. – Хигинс затвори очи и затърка с пръст лявото си слепоочие.

– Зная.

– Нямам друг избор, освен да му припиша вината за смъртта на Потър, да го набележа за ликвидиране. Ще ми трябва помощта на Шардон за събиране на необходимите доказателства, с които да убедя моя шеф.

– Добре. Ще се погрижа французите да си свършат работата преди полунощ тази вечер.

– Добре. Играта се промени и трябва да се приспособим. Търсете ме пак, ако възникнат проблеми. В противен случай приемам, че Шардон е поел грижата за нещата там. Още нещо, знаете ли къде е жената?

– Не, но имаме хора, които я търсят.

– Добре. Дочуване. – Хигинс сложи слушалката и разтърка брадичката си с пръст. После стисна юмрук и натисна леко устни с кокалчетата на пръстите си. Ситуацията ставаше неконтролируема. Трябваше да действува решително. Ако Стоун е още жив, може да ги разобличи.

Ръката на Хигинс посегна към следващата бележка от купчината документи в кутията „входящи“. Бе си поставил за цел да преглежда всеки ден тази кутия и никога да не я оставя да се пълни. В своята професия не можеше да си позволи да изостава.

Хигинс прочете кратката придружителна бележка. Тя беше от Джордж Пруит, племенника на шефа му, който работеше в компютърната служба, и му беше препратена от отдел „Европа“. Хигинс изпъшка. Трябваше ли той лично да преглежда всяко листче хартия, на което специалистите не можеха да намерят място в кабинките си?

Бележката уведомяваше Хигинс, че Джордж е съставил алгоритъм, който търси изолирани инциденти и се опитва да открие сходство между тях. Той прелисти на втората страница и се вцепени. Какво? Как, по дяволите, е успял да свърже тези събития толкова бързо? Прочете още веднъж списъка с недоверие.

Чудесно! Просто дяволски чудесно! От една страна, Вандерхоф, ученият, станал инвеститор, който си играе на разузнаване. А от друга – един малък гений, който съставя компютърни програми да подбират от стотиците убийства всеки ден по света онези, които ни интересуват.

Хигинс блъсна юмрук в дланта си, сетне стана и закрачи насам-натам. Трябва да се успокои и да бъде обективен. Да решава проблемите по ред. Първият проблем е Стоун. Смяташе, че има отговор на него. Прост и недвусмислен отговор. Трябва само да убеди шефа си да даде нареждане за ликвидиране. Само Пруит можеше да обяви даден агент за „неспасяем“.

Дотук всичко трябва да мине сравнително лесно, реши той. Веднъж набелязан, със Стоун беше свършено. Към него щеше да се пристъпва с крайна предубеденост. Да бъде убит на място. Точка.

Онова, което тревожеше Хигинс, беше вторият проблем. Племенникът на неговия шеф. Как би могъл да попречи на алгоритъма на Джордж Пруит да не размъти отново водата? Да не добавя нови парчета към мозайката?

Изведнъж му хрумна идея. Хигинс посегна към телефона и избра един местен номер, който не фигурираше в указателя.

7.

Ракетен комплекс 39, Площадка А.

Космически център „Кенеди“, Флорида

– До старта четири минути, броенето продължава. Подготовка за пуска на главния двигател. Включени са нагревателите на главния резервоар с гориво. До старта три минути и петдесет и седем секунди; започна последното прочистване на горивото в главните двигатели на „Лайтнинг“. Коментаторът на НАСА предаваше по многобройни високоговорители и по комуникационната система на космическия кораб.

Кеслър затвори очи и поведе отчаяна борба с възбудата, която бавно го поглъщаше.

– Сърдечният пулс ускорен до сто и двайсет удара в минута. Отпусни се, Майкъл. Кеслър чу успокоителните думи на Нийл Хънтър в шлемофона си. Хънтър осъществяваше връзката между контролната кула и пилотската кабина на СТС-72, номера на техния полет.

– Опитвам… Опитвам се. – Кеслър пое дълбоко дъх и погледна вдясно. Джоунс седеше вцепенен, очевидно уплашен. Това помогна на Кеслър да се отпусне. Никога не беше виждал Джоунс уплашен.

– Слушай, Текс – отбеляза Кеслър. – Мислех, че вас, момчетата от Тексас, не ви е страх от нищо.

Джоунс извърна глава и погледна Кеслър.

– Слушайте, момчета, я кажете моя пулс?

– Деветдесет и два удара в минута, Джоунс. Екстра си.

Кеслър се намръщи. Джоунс наистина беше хладнокръвен.

– Просто си мислѝ за нещо приятно – рече Джоунс на Кеслър.

– До старта три минути и трийсет и пет секунди.

Кеслър гледаше как компютрите с общо предназначение на „Лайтнинг“ откликваха на командите от системата за стартова подготовка – наземната компютърна мрежа на стартовата площадка в космическия център „Кенеди“, – раздвижвайки стабилизатори и елерони, спирачки и кормило, за да гарантират надеждността им при полета. Контролният лост едва се придвижваше във всички посоки. Системата беше поела контрола върху всички операции двайсет минути преди старта и щеше да следи пряко компютрите на совалката до трийсет и първата секунда преди старта.

– Три минути и двайсет секунди до старта. „Лайтнинг“ сега е на вътрешно захранване, но резервоарите ще продължат да получават гориво от земята още една минута.

Той погледна през топлоустойчивите стъкла. Нищо друго освен сини небеса; още един хубав ден във Флорида.

Кеслър реши, че очакването преди старта сигурно е най-неприятната част от полета.

– Две минути до старта. Всичко ще мине като по вода, бебчо.

Лесно ти е да приказваш, помисли си Кеслър. Коментаторът на НАСА не седеше върху милиони литри летливи химикали. Кеслър реши да послуша съвета на Джоунс, затвори очи и се замисли за морето, за клиперите, за храбрия капитан Форбс и за „Лайтнинг“. За момент почувства срам. Срам от уплахата. Трябва да си наложи да не се страхува от нещо, за което знаеше, че е подготвен повече от достатъчно. Беше готов, беше подготвен. Ами ако нещо се оплеска и… по дяволите, Майкъл! Престани! Ако нещо се оплеска, ще трябва да се справиш. Ти командваш тук. Ти даваш нареждания. Точно както Колумб на „Санта Мария“ или Хенри Хъдзън на „Дискъвъри“. Ти си капитанът на кораба. Почвай да действаш като такъв!

Пое си дъх и отвори очи. Небето беше толкова синьо. Толкова спокойно. Той му се любуваше през дебелото три сантиметра предно стъкло. Макар че слънцето беше пред него, то не го дразнеше. Външната повърхност на стъклото имаше инфрачервен слой, който пропускаше само видимия спектър. Кеслър затвори пак очи и се отпусна.

– Пулсът падна на сто и три, Майкъл.

Устните на Кеслър се извиха нагоре. Беше поел контрола. Той беше командирът на полета.

– Минута до старта, броенето продължава. Включва се водната шумозаглушителна система… включена. Четирийсет и пет секунди до старта, броенето продължава.

Кеслър не можа да си наложи. Почувствува как сърцебиенето му пак се засили. Но този път не беше уплашен – все още контролираше собствените си мисли и движения. Сетивата му се изостриха както никога досега.

– Трийсет и пет секунди до старта.

Системата за стартова подготовка изключи. Последната команда включи автоматичните програми за последователност на пусковите операции в петте компютъра с общо предназначение на „Лайтнинг“.

– Двайсет секунди до старта. Десет… девет… осем… седем… шест… готови за старт на главния двигател… главният двигател стартира!

Грохотът. Мощният, вцепеняващ душата грохот на трите главни двигателя на „Лайтнинг“ премина през кораба.

Форсирането беше страхотно, но недостатъчно да изстреля совалката в първия полет. Необходима беше допълнителна мощност. Тя се получи една милисекунда, след като компютрите с общо предназначение установиха, че три секунди по-късно и трите двигателя са достигнали 90 процента от необходимата мощ. Кеслър почувствува как вибрациите разтърсиха душата му, когато двата ракетни ускорителя се пробудиха с оглушителен тътен, раздрусвайки не само „Лайтнинг“, но и земната повърхност в радиус от няколко километра. Кеслър стисна зъби, докато ударните вълни прогърмяха през Кейп Канаверал в ръмжащо, оглушително кресчендо. Изведнъж сините небеса изчезнаха. „Лайтнинг“ бе обгърнат с кълба дим от собствените си двигатели.

Компютрите установиха, че и двата ракетни ускорителя са задействували. Главните двигатели на „Лайтнинг“ развиха пълна мощ.

– Старт! Американската совалка „Лайтнинг“ потегли!

Кеслър усети движението нагоре, почувства лекия натиск, който го прикова към седалката. Извън моя контрол, помисли си той. Няма човешко същество, което да е в състояние да постигне с ръчно управление прецизно и гладко излитане. Мощните компютри на „Лайтнинг“ всяка секунда внасяха хиляди микроскопични корекции, за да поддържат курса на кораба.

– Совалката се отдели от кулата!

В пилотската кабина Кеслър и Джоунс следяха съоръженията и уредите, докато „Лайтнинг“ се издигаше все по-високо и по-високо в синьото небе. Все по-широка опашка от изгорели газове очертаваше пътя й.

– Двайсет секунди, всички системи работят нормално – отбеляза Кеслър с монотонен глас. Усети, че нещо става с него. Страхът беше изчезнал. – Влизаме в тоно. – Совалката започна да се преобръща на 180 градуса по посока на часовниковата стрелка. – Двайсет и пет секунди. Тоното завършено.

Наземните контролни станции на НАСА приеха съобщението на Кеслър по специалния радиочестотен обхват и го препредадоха на Хюстън. Специалната система за радиовръзка на „Лайтнинг“ приемаше и излъчваше данни за състоянието на системите и комуникациите чрез наземните контролни станции на Мерит Айлънд, Понс дьо Леон и Бермудските острови.

– Мах нула-точка-шест и се увеличава – отбеляза Джоунс. – Всичко върви съвсем добре, Хюстън.

– Четирийсет и пет секунди. Наближаваме Мах едно. Намаляваме към Max Q – съобщи Кеслър, докато компютрите понижиха за момент мощността на двигателите, за да облекчат огромното напрежение върху корпуса с приближаването към звуковата скорост. Цялата кабина бе осветена от заревото на двигателите далеч под нея.

Изведнъж ледът, насъбрал се върху горната секция на външния резервоар с гориво, започна да се чупи, докато корабът се движеше със скорост Мах едно. Ледените парчета се разбиваха в предните стъкла на кабината, но звукът се губеше в плътния силен грохот от двигателите на „Лайтнинг“ отзад.

– Една минута, Хюстън – докладва Кеслър. – Височина от морското равнище пет морски мили¹², от полигона двайсет и три морски мили, скорост 690 м/сек.

– Прието, „Лайтнинг“. Преминахте Max Q. Можете да върнете двигателите на пълна мощност.

– Разбрано, увеличаваме мощността – отговори Кеслър.

– Една минута и четирийсет и пет секунди. Катапултиране невъзможно, „Лайтнинг“. Повтарям, катапултиране невъзможно.

– Разбрано, катапултиране невъзможно – потвърди Кеслър. „Лайтнинг“ вече беше преминал височината за безопасно катапултиране.

– Всичко е наред, „Лайтнинг“. Една минута и петдесет и пет секунди. Височина двайсет и една мили, скорост 1500 м/сек. Минете към отделяне на ракетните ускорители.

– Прието, Хюстън. Започваме отделянето.

Кеслър проследи пиротехническия ефект при едновременното отделяне на двата ускорителя от двете страни на външния резервоар.

– Потвърдете отделянето, „Лайтнинг“.

– Като по вода, Хюстън, като по вода.

– Добре, „Лайтнинг“. Две минути и петнайсет секунди. Минете към ИЗГД.¹³

– Прието, Хюстън. Минаваме към ИЗГД – потвърди Кеслър, докато бордната система на „Лайтнинг“ за ориентиране се включи и насочи кораба към точния „прозорец“ за навлизане в космоса и към изключване на главните двигатели. „Лайтнинг“ вече беше на височина 35 морски мили.

– Добре, Хюстън, двигателите забавят, всичко е наред – съобщи Джоунс, следейки състоянието им върху контролното табло вляво от себе си.

„Лайтнинг“ се изкачваше все по-високо и по-високо и се движеше със скорост над 1800 м/сек. Комуникационната връзка между космическия кораб и Хюстън се прехвърли от наземните контролни станции на НАСА към един от трите сателита от Системата за контрол и обработка на данни, който се намираше в геостационарна орбита на 35 000 километра над земята. Данните от „Лайтнинг“, получавани от спътника, се предаваха в наземната станция в Уайт Сендз, Ню Мексико, а оттам се препредаваха в космическия център „Джонсън“.

– „Лайтнинг“, тук Хюстън. Всичко е наред в третата минута.

– Прието, повтарям, всичко наред в третата.

Небето започна да потъмнява. Колоритното синьо допреди минута беше преминало в по-тъмен нюанс, докато космическият кораб се носеше през земната стратосфера със скорост близо десет пъти по-голяма от скоростта на звука. Изпитаната от Кеслър сила на земното притегляне при скорост Max Q беше не повече от три G. Доста голяма разлика от времето, когато като летец в морската авиация всеки ден беше подлаган на два пъти по-голямо натоварване във въртящия се изтребител „Ф-14Д Томкат“.

– Три минути и петдесет и пет секунди, „Лайтнинг“ Оттук вече завръщане няма. Повтарям, завръщане няма. Готови сте за космоса!

– Разбрано, Хюстън. – Кеслър огледа уредите. Височина петдесет и осем мили, скорост 2400 м/сек. Извърна се към Джоунс, който се усмихна и вдигна палци. Още гледаше Джоунс, когато усети странно вибриране. Нещо, което не беше изпитвал преди. „Лайтнинг“ се разтресе.

– Хюстън, тук е „Лайтнинг“. Струва ми се, че имаме…

Думите му бяха прекъснати от силен взрив. Той разтърси целия кораб. Пред очите му се занизаха картини от експлозията на „Чалънджър“, докато ясната гледка на космоса изведнъж изчезна в огнено кълбо. Кеслър за момент загуби ориентация. Не беше сигурен какво е станало.

– Отказ на главните двигатели! Отказ на главните двигатели! – закрещя Джоунс.

– Изключи го, „Лайтнинг“! Изключете първия главен двигател веднага, ВЕДНАГА!

Кеслър протегна дясната си ръка към един от трите покрити превключвателя, разположени в средата на широката централна конзола. Той повдигна капака и изключи главен двигател номер едно на космическата совалка, докато сърдитите пламъци останаха зад гърба им и космосът отново се виждаше ясно.

– Двигател номер едно изключен.

– „Лайтнинг“, трябва да се откажете от заплануваната орбита! Откажете се от нея!

– Да се откажем? Моля да потвърдите нареждането, Хюстън – поиска Кеслър. Макар и само с два главни двигателя „Лайтнинг“ би могла още да влезе в по-ниска орбита, но Кеслър не можеше да си обясни решението да продължат полета. Никой не бе видял какво е станало с главен двигател номер едно. Никой не бе в състояние да каже какво може да е унищожил взривът. Защо да продължават? Защо да не се върнат към Рота? По дяволите, бурята, сети се той. НАСА имаше достъп до пистата за кацане във военновъздушната база Рота в Испания при извънредни ситуации със совалката, но силна буря почти беше затворила базата. „Лайтнинг“ не можеше да кацне там.

– „Лайтнинг“, трябва незабавно да минете към по-ниска орбита или рискувате да се разминете с прозореца!

Кеслър въздъхна. Нямаше друг избор. Завръщането на стартовата площадка беше невъзможно след четвъртата минута от старта. При тази буря над Испания „Лайтнинг“ трябваше да продължи полета си в космоса.

– Разбрано, минаваме към по-ниска орбита – примири се той.

Кеслър форсира оставащите два двигателя. Обърна се към Джоунс.

– Включи двигателите СМО, Текс.

– Готово. – Джоунс подготви двата двигателя от системата за маневри в орбита, които трябваше да бъдат използвани едва след отделянето на външния резервоар, малко преди да влязат в орбита. Сега „Лайтнинг“ щеше да изразходва голяма част от горивото им, за да се получи необходимата енергия за влизане в орбита.

– Включи ги, щом ти дам знак. Така… давай!

Кеслър почувства лекия откат и бързо погледна налягането в резервоарите с хелий и на двата двигателя. Кимна със задоволство.

– Хюстън, тук е „Лайтнинг“ – каза той. – Двигателите СМО включени за две минути. Височина 60 мили над морското равнище, петстотин мили от стартовата площадка, скорост 6000 м/сек. Какво, по дяволите, е станало?

– Още не мога да ви кажа, „Лайтнинг“. Компютрите диагностицират главен двигател номер едно.

– Вероятно някакъв теч – рече Кеслър.

– Откъде знаете, „Лайтнинг“?

– Просто догадка, Хюстън. Какво друго би могло да предизвика такава експлозия?

– Диагностиката ще продължи, „Лайтнинг“.

– Разбрано, Хюстън. Минаваме към ИЗГД след минута и трийсет и пет секунди. Всички системи нормални.

– Разбрано, приемаме ви добре, „Лайтнинг“.

Всичко изглеждаше отново нормално, но Кеслър знаеше, че това може да е измамно. Експлозията може да е разхлабила някои от термоустойчивите плочки, които предпазваха кораба от високите температури при повторното навлизане в земната атмосфера. Не се тревожеше от загубата на плочки над фюзелажа, но положението щеше да стане критично, ако липсват под него – там температурата може да надхвърли 2000 градуса, когато навлязат отново в земната атмосфера.

– Хюстън, ИЗГД след петнайсет секунди.

– Прието, „Лайтнинг“.

– ИЗГД след пет… четири… три… две… една… Главните двигатели изключени! Височина седемдесет мили и скорост 8100 м/сек – извика Кеслър при изключването на двигателите. Кеслър изключи и маневрените двигатели, които вече изразходваха голяма част от горивото си. Налягането и в двата им резервоара падна. След това той продължи да подготвя „Лайтнинг“ за отделяне на външния резервоар.

– Пет секунди до отделянето на външния. Четири… три… две… една… външният отделен. – Кеслър извърши обходна маневра и отклони кораба от резервоара. Видя през страничното стъкло как той се отдалечава. Успокои се. Ще стигнат в орбита. Ниска, но все пак орбита. Той пресметна, че при сегашната скорост „Лайтнинг“ ще влезе в яйцевидна орбита с апогей 224 километра и перигей 176 километра.

– „Лайтнинг“, тук Хюстън. Току-що проверихме всички компютърни команди преди старта. Всички системи показаха нормално.

– Какво ще правим сега?

– Намирате се в ниска земна орбита. Включете отново СМО след петдесет и три минути и десет секунди.

– Разбрано, Хюстън.

Кеслър се отвърза от седалката и свали шлема си, но го държеше в ръка. Бяха в безтегловност. Джоунс стори същото. И двамата се наканиха да тръгнат към задната част на кораба.

– Карай пръв, Майк.

Само с едно движение на ръката Кеслър вдигна тялото си от седалката и леко се отблъсна към задната част на кораба. Той включи превключвателя за отваряне на товарния отсек и компютрите изпълниха командата. Първа се отвори бавно дясната врата и постепенно даде възможност на Кеслър да види част от вертикалния стабилизатор на кораба. След шейсет секунди се отвори и лявата и той видя, че над маневрените двигатели липсват няколко бели плочки.

– По дяволите – обади се Джоунс. – Надявам се, че плочките отдолу са на място.

– Ама че работа – Кеслър кимна, докато зърна за малко великолепната гледка на Северна Африка над главата си, преди да включи системата за температурен контрол в кораба.

– Да идем долу и да свалим тези костюми.

– След минутка. Искам да видя нещо. – Кеслър включи осветлението в товарния отсек и огледа дългото два метра помещение.

– Май е в доста добро състояние – отбеляза Джоунс.

– Да. Като че ли е така. Предполагам, че няма да сме сигурни, докато не получим възможност да излезем и да го огледаме отблизо.

– Да не бързаме. Първо да се облечем в по-удобни дрехи. Тези космически одежди са много обемисти. Чакам те долу – каза Джоунс, промъквайки се през един от двата люка на пода. Под средната палуба беше помещението за екипажа, където се хранеха и спяха. – Хей! Тази безтегловност тук е страшна в сравнение с имитацията при параболичните полети със самолета „КС-135“.

Кеслър поклати глава. Капитанът от ВВС беше в космоса за първи път в живота си и изглеждаше твърдо решен да се наслади на преживяването, дори ако полетът не протича нормално.

Кеслър видя как Джоунс изчезна през люка. Сви рамене и се пъхна след него.

8.

Ленгли, Вирджиния

Том Пруит стисна носа си и затвори за малко очи, докато отиде до прозорците зад бюрото си. Погледна към облачното небе. Необичайно ниските за сезона температури бяха предизвикали ранно заскрежаване във Вирджиния. Зимата настъпваше преди края на лятото и дори преди есента да успее да започне. Така беше и в целия свят. Предстоеше много студена, тежка зима. Но унинието на Пруит не се дължеше на това. Той току-що беше чул най-удивителната история за един таен агент в парижкото бюро. Пруит го познаваше още от времето, когато самият той беше оперативен началник. Обърна се и се взря в будните, но студени очи на Хигинс, недоумявайки как неговият подчинен бе съумял да се дистанцира емоционално от всичко.

– Абсолютно уверен ли си в това, Роланд?

– Напълно. Стоун е убил оперативния си началник Ричард Потър по време на среща, поискана от самия него. Твърдял, че разполага с важна информация за нещо от национално значение, което не може да бъде разисквано по телефона, и че не можел да отиде в станцията, защото била под наблюдение. – Интонацията на Хигинс издаваше недоумение. – Потър дал съгласие за срещата и според възприетата практика ме уведоми за това, преди да отиде – продължи Роланд. – Установено е, че намереният в гърдите му куршум е изстрелян от пушка, по която има отпечатъците на Стоун. Разполагаме също с показанията на двама полицаи, които са били дежурни в парка по време на инцидента. Те и двамата са разпознали фотографията на Стоун сред близо сто моментални снимки. Всичко съвпада.

– Да, виждам. Всичко съвпада прекалено много. – Той отиде до барчето, отвори хладилника и взе кутия с мляко. – Кажи ми, каква е подбудата му според теб?

– Действуваме по въпроса. Може би пари? Не сме сигурни.

– Не е зле да разберете, и то бързо. Познавам Стоун. Съмнявам се, че подбудата е пари. – Пруит забеляза, че думите му повлияха силно на неговия подчинен. Хигинс примига два пъти, въздъхна дълбоко и отмести погледа си.

– Мога да разбера съображенията ти – каза Хигинс. – Но доказателствата! Всичко е налице. И инцидентът преди това същия ден. Имаме основания да смятаме, че той е замесен в убийството на трима френски полицаи по време на престрелка в един парижки склад. Куршумите, извадени от труповете, са от беретата на Стоун, намерена в парка. Стоун е опасен човек. Трябва да бъде спрян.

– Кога ще получим официален доклад от френската полиция с всички веществени доказателства?

– Най-много до два часа. Ще ни отиде още час да преведем интересуващите ни данни.

– Много добре, донеси ми ги. Ще ги проучим заедно, след това ще се обадя по телефона.

– Дадено, Том. – Хигинс се обърна и излезе.

Пруит се тревожеше. През всичките тези години като началник на секретните служби никога не беше набелязвал агент за ликвидиране. Не искаше и сега, особено човек, когото познаваше лично, но ако доказателствата действително са неопровержими, както намекна Роланд, Пруит знаеше, че няма друг избор, освен да обяви оперативна тревога. Все още нещо го смущаваше, дори след убедителните думи на Хигинс. Какво целиш, Кемрън? Убиваш група фантета, после и собствения си оперативен началник? Защо? От какво се ръководиш? За кого работиш?

Един етаж по-горе Джордж Пруит забеляза, че едно квадратче се оцвети в жълто. Квадратчето със списъка на личния състав. Той щракна с мишката и на екрана се появиха осем нови квадратчета, по едно за всеки отдел. Всичките бяха бели с изключение на това за отдел „Европа“. Щракна още веднъж и прочете за смъртта на оперативния началник Ричард Потър от бюрото в Париж. В съобщението се посочваше, че е умрял от огнестрелна рана в гърдите.

Париж? Същото място, където бяха убити учените от Атена. Той се облегна на стола, без да сваля очи от екрана. Какво става? Смята се, че Европа е спокойна тези дни. Поразмърда се неспокойно, не беше сигурен какво означава новото откритие. Има ли връзка?

Джордж превключи от своя алгоритъм към картотеките на ЦРУ и потърси допълнителни данни за смъртта на Потър. След няколко секунди компютърната система извести, че повече информация ще има до един час.

Джордж погледна часовника си и се върна към своя алгоритъм.

Париж, Франция

Кемрън отново изживяваше кошмара. Пак блясна светкавица, дъждът и вятърът неистово блъскаха изнуреното му тяло. Триетажната джунгла сипеше върху него водни потоци, насекомите смучеха кръв от незащитената кожа. Вече трети ден бягаха от Виетконг – само двамата, единствените оцелели след кървавата засада, която струваше живота на други двайсет души. Кемрън и Скергън бяха оцелели, като се криеха под труповете на своите другари, не помръдваха с часове, чакайки Виетконг да се изтегли. Бяха избягали през нощта под прикритието на мрака. Втори ден вече не бяха виждали врага; после, късно през третия ден, Скергън стъпи върху мина. Тя откъсна крака му до коляното. Кемрън го пристегна с турникет и успя да го превърже криво-ляво, после се затътриха на юг. Но експлозията издаде местонахождението им. Виетконгците се примъкваха все по-близо и по-близо. А те се придвижваха бавно поради откъснатия крак на Скергън. Въпреки турникета и импровизираната превръзка той продължаваше да губи твърде много кръв. Беше само въпрос на време. Двамата спряха и впериха очи един в друг.

Тръгвай, Кемрън… имаш шанс… самичък, каза му Скергън, но Кемрън не можеше да се насили да го остави на сигурна смърт. Войникът упорствуваше. Трябва… Кемрън. Ти имаш… шанс самичък. Аз… ще се крия и ще чакам. Това беше разумно. Ако го остави скрит и после изтича за помощ, може би и двамата ще успеят. Така и направи. Кемрън го остави, прикрит зад един голям дънер, и вървя на юг половин час, преди да го завладее чувството за вина. Беше изоставил другаря си по оръжие. Беше извършил непростимия за един воин грях.