Текст книги "Обсадата на Лайтнинг"

Автор книги: Рохелио Пинейро

сообщить о нарушении

Текущая страница: 2 (всего у книги 16 страниц)

– Добре, какво се опитвате да ми кажете?

– Мисля, че смъртта му не е случайна, както пишат вестниците.

– Искате да кажете, че някой го е убил?

– Така мисля. Клод ми каза, че той и още няколко учени са успели да възстановят част от изтритите данни и според тях руският кораб съвсем не е експлодирал случайно. Направено е съзнателно. И каза, че разполага с доказателства, които уличават висшето ръководство на Атена.

– Как се произнесе френската полиция за смъртта на Клод?

– Полицията не направи нищо. Заявиха, че смъртта е настъпила случайно. Казах им, че не съм съгласна с тяхното заключение и се обосновах. Казах им, че приключват случая твърде бързо и че трябва да извършат повече разследвания.

– Е? Какво отговориха те?

– Някой си инспектор Филип Рокет ми позвъни половин час след като приключих разговора с човека, започнал следствието. Повторих какво ми е казал следователят, а Рокет ме увери, че случаят е разследван професионално и внимателно. Каза ми, че и той е подкрепил официалното заключение, че господин Гийю действително е загинал при автомобилна катастрофа. После ми каза, че има и друга работа и затвори телефона.

– Това ли е всичко?

– Да. Разбирате ли сега защо позвъних в американското посолство?

– Е, може би е трябвало… – Кемрън млъкна и тръгна към вратата.

– Какво…

– Тихо. – Той вдигна лявата си ръка и сграбчи беретата с дясната. Приведе се бавно и залепи гръб към стената до вратата. Стъпките пак затихнаха. Беше ги чул секунди преди това отвън. Някой беше минал два пъти по коридора. „Може би прислужница“, помисли той, но бързо отхвърли тази възможност. „Май е късно за разтребване. Заблудил се турист? Възможно, но защо спира два пъти пред тази врата?“

Кемрън почувствува как пулсът му се ускори, щом адреналинът нахлу във вените му. Даде знак на Мари да се сниши и да се скрие зад тоалетната масичка до прозорците. Тя се подчини. После той бавно протегна ръка и отключи. Резето на бравата щракна.

Отривист залп проби дървената врата. Кемрън отскочи назад и се претърколи до Мари.

– Не мърдай! – извика той, докато се целеше с 9-милиметровия автоматичен пистолет в голямата дупка в центъра на все още затворената врата.

Така внезапно, както беше започнала, стрелбата спря. Секунда тишина, бързо последвана от писъци, долитащи от близките стаи. Кемрън не трепна. Не откъсваше очи от вратата и държеше под прицел дупката. Нищо.

Погледна Мари. Тя трепереше, разтворила широко зелените си очи, устните й потрепваха.

– Успокой се и не мърдай. Докато…

Крушовиден предмет влетя през дупката в стаята и се плъзна по пода.

„Граната!“

Инстинктивно Кемрън прегърна Мари и се претърколи към другия край на стаята.

Гранатата избухна. Кемрън чу силната детонация. Зажумя и зачака парчетата, но такива нямаше. Отвори очи и разбра, че е заслепен от гъст дим. Мари се закашля. В очите на Кемрън смъдеше. Беретата! Зашари с ръце по вехтия килим. Нищо. Чу наближаващи стъпки.

– Бързо, след мен!

– Не виждам! О, господи, очите ми, те…

Без да обръща внимание на виковете й, Кемрън грабна дясната й китка и я дръпна зад себе си. Стана и се хвърли към прозореца. Стигна до него, изпълзя на перваза и пое дълбоко дъх. През сълзи забеляза, че покрай прозореца се спускаше дебела медна тръба. Кемрън я стисна здраво с лявата ръка.

– Прегърни ме през раменете! Бързо!

– Не виждам, очите ми…

Стъпките спряха.

– По дяволите! Хайде!

Почувства прегръдката й изотзад.

– Като преброя до три, дръж се здраво и обгърни с крака кръста ми. Разбра ли?

– Да, аз…

– Едно… две… три!

Кемрън извъртя дясната си ръка и хвана тръбата, докато скачаше от прозореца с Мари, притиснала се към гърба му.

Той чу ритниците по вратата.

Ръцете му бяха напрегнати почти до краен предел. Започна да се плъзга надолу към улицата колкото може по-бързо – знаеше, че на нападателя ще му трябват само секунди, за да разбере как са избягали.

– Mon Dieu! Mon Dieu!

Кемрън погледна към улицата и видя старицата от рецепцията, която стоеше до предната врата и викаше колкото й глас държи.

– По дяволите!

Няколко минувачи се събраха около хотела от двете страни на улицата. Кемрън вдигна очи към прозореца и видя, че оттам ги гледа някакъв мъж с прошарена брада и коса.

– Дръж се – рече Кемрън. Веднага почувства как Мари се вкопчи в него.

Кемрън отхлаби хватката на тръбата и бързо се плъзна последните три метра, преди да тупне на тротоара. При удара Мари се отпусна и двамата се изтърколиха по мокрия паваж. Почувства остра болка в дясното си рамо, когато се блъсна в бронята на паркирана кола, но се насили да погледне отново нагоре към прозореца. Брадатият мъж бе изчезнал.

Като през мъгла той видя трима хлапаци да се събират около Мари, която лежеше в безсъзнание на няколко крачки встрани. Кемрън стана. Нямаше време за губене. Всеки момент вече престъпникът можеше да излезе тичешком от хотела.

– Allez-vous en!¹⁰ – извика Кемрън на слисаното трио и ги разбута. Наведе се и притисна пръсти към лявата китка на Мари. Усети пулса й. Бързо вдигна стройното й тяло, метна го на лявото си рамо и хукна по улицата. Хлапаците отстъпиха, докато Кемрън мяташе бясно крака, мъчейки се да набере преднина пред нападателя. Вятърът разроши късата му рядка коса. Бързо почувствува по-осезателно тежестта на Мари. Рамото му гореше. Същото беше и с краката му. Не им обърна внимание и продължи да тича.

– Почакайте! Почакайте!

Кемрън хвърли поглед назад и видя, че брадатият стои до входа на хотела и им маха да се върнат. Кемрън не му обърна внимание и зави зад ъгъла. Продължи напред, после свърна вляво в една тъмна уличка.

2.

Космически център „Кенеди“, Флорида

След двучасово изнурително репетиране на правилните отговори при евентуални журналистически въпроси Кеслър напусна залата за брифинги и тръгна към квартирата си. При пълното физическо и умствено изтощение сега едва ли му беше до представителите на печата. Мислеше само за топлото легло и използва малкото си останали сили да преодолее слабо осветения дълъг и тесен коридор. Съзря стаята си на другия край.

Полузаспал, Кеслър измина покрития с лъскави плочки тъмен коридор. Намери ключа си, пъхна го в ключалката, завъртя го и отвори вратата.

Вътре въздухът беше топъл и застоял, но това не го разтревожи. Премести втренчения си поглед върху единствения важен за него предмет – леглото до прозорците в другия край на широката стая. Доближи го, развърза обувките си, хвърли ги и легна. Сетне се намръщи, стана, посегна нагоре към климатичната инсталация и я включи. Струя свеж въздух погали лицето му, изсуши бързо капчиците пот по сбърченото му чело. Сега вече можеше да спи.

Легна по гръб и затвори очи. Не мина много време и взе да го унася. Пое дълбоко дъх и се отпусна. Пулсът му спадна, дишането се стабилизира.

– Хей, Майк! Тук ли си?

Кеслър се сепна от внезапното досаждане. Поклати глава и се усмихна.

– Не е заключено. Влез!

Вратата бавно се открехна. Зад нея стоеше неговият тексаски пилот – над метър и осемдесет, близо деветдесет килограма, с тъмните очила на носа си. Марка „Ray Bans.“ Пилотите от ВВС винаги носят „Ray Bans“

– Готов ли си за ядене?

– Дай ми минутка за отдих – обади се Кеслър.

– Какво ще кажеш за брифинга? – Джоунс затвори вратата зад себе си, грабна един стол близо до металното бюро, извъртя го към леглото и го яхна като кон. Кеслър се усмихна уморено.

– Пет пари не давам за тази пресконференция точно сега. Изцеден съм. Ако НАСА иска да излетим навреме, ще е по-добре да позабавят темпото. Слушай, ти ходи ли при доктора тази сутрин?

– Да.

– Е, и? Какво ти каза за коляното? – Забеляза как усмивката изчезна от лицето на Джоунс.

– Няма проблеми.

– Радвам се да чуя това. По едно време си мислех, че НАСА ще вземе да определи друг пилот за полета.

Преди години Джоунс беше свален по време на боен полет с „F-111B“ над Ирак. Един самолет Е-3А АУАКС на военновъздушните сили засече два иракски изтребителя „МиГ-23“, устремени към двуместните стратегически бомбардировачи „F-111B“ при завръщането им в Саудитска Арабия. Тъй като наблизо нямаше изтребители на ВВС, повикаха Кеслър и неговия водещ да ги прикриват, но когато хидравличната предавка на самолета на водещия отказа, само Кеслър можа да изпълни задачата. Той зави за прехващане, но пък операторът му имаше проблем с радара и не можа да получи от екипажа на АУАКС точен курс към бомбардировачите. След две отчайващи минути Кеслър успя да прехване и да унищожи двата „МиГ“-а, но не преди единият от тях да открие огън по самолета на Джоунс. Снаряд проби фюзелажа му и експлодира в пилотската кабина, убивайки моментално навигатора. Експлозията подпали краката на Джоунс, улучи го шрапнел. Само дисциплинираната реакция – да грабне пожарогасителя и да облее горящия си комбинезон – спаси живота му. После успя да катапултира.

Макар че Джоунс стовари вината за инцидента върху капризите на войната, Кеслър не можа да се отърве от мисълта, че той е виновен за смъртта на навигатора и за болките, които Джоунс впоследствие трябваше да изтърпи от раните си.

– Имаш ли нещо против? – Джоунс извади пакет „Марлборо Голдс“ и запалка.

– Не. Карай. Става въпрос за твоите дробове, не за моите.

– Ами така виждам нещата и аз. Щом проклетите иракчани не можаха да ме убият, след като натъпкаха самолета ми с олово, съмнявам се дали тази цигарка изобщо има шанс да ми навреди кой знае колко.

Кеслър се усмихна широко.

– Предполагам, че някои неща никога не се променят.

– Е, за твое сведение, някои неща наистина се променят. Това е първата ми цигара от вчера сутринта. За човек, който преди година пушеше по пакет на ден, бих казал, че съм постигнал доста.

Кеслър вдигна ръце.

– Добре, добре. Извинявам се.

– Така – рече Джоунс. – Хайде да ядем тогава.

Париж, Франция

Търсейки трескаво логично обяснение, Кемрън крачеше насам-натам в стаичката на втория етаж на болницата „Сен Венсан дьо Пол“

Инцидентът на улица „Кюжа“ положително внесе известна правдоподобност в разказа на Мари. Тя беше достатъчна за Кемрън, за да докладва фактите на своя началник в американското посолство. Шефът му не остана доволен. Смятало се, че не става дума за нещо сериозно. От друга страна, френската полиция се беше държала много коректно при дадените обстоятелства. Бяха му върнали загубената берета, след като установиха, че с нея не е стреляно предишната нощ. В полицията го бяха изслушали докрай и водиха изчерпателни бележки. Кемрън действително се натъкна на един интересен факт в този случаи: полицията намерила мъртвец в хотелската стая на Мари и се оказало, че е инспектор Филип Рокет – същият, с когото тя беше разговаряла за смъртта на съпруга си. Бил е прострелян в гърба. Това озадачи Кемрън. „Какво е правил той там? Да я предупреди за убиеца с прошарената коса? Или самият Рокет е убиецът?“

Той се загледа в Мари, която спеше спокойно в другия край на стаята в леглото до прозореца. Лекарят беше казал, че има леко сътресение и ще бъде в безсъзнание няколко часа.

Мммм.

Кемрън видя как тя се размърда в съня си. Прекоси стаята и седна на ръба на леглото й. Тя стенеше тихо, бавно поклащаше глава насам-натам, очевидно разтревожена, макар и подсъзнателно.

Кемрън отиде до мивката при отсрещната страна на стаята, намокри малката хавлиена кърпа, окачена до нея, и се върна при Мари. Сгъна на две кърпата и леко я притисна към челото й.

Хммм… ммф… Тя се отпусна. Кемрън се усмихна. Мари действително беше много красива жена. Истински красива.

Той леко обърса с кърпата бузите и врата й. „Ще се оправиш, Мари. Почивай си. Всичко ще бъде наред.“ Кемрън се взря в лицето й и изведнъж се засрами от себе си. Съпругът й беше починал преди по-малко от четирийсет и осем часа, а той стърчи тук, силно увлечен по нея. Поклати глава и въздъхна. Струваше му се странно. От години не беше имал жена – в смисъл да изпитва чувства към нея. Първата му и единствена любов бе преди близо две десетилетия във Виетнам. Макар че на войниците официално беше забранено да се забъркват с местните жители, Кемрън бързо хлътна по едно деветнайсетгодишно миньонче на име Лан Ан Бин, дъщеря на преуспяващ сайгонски бизнесмен. Тайната любов продължи шест месеца и свърши внезапно, когато магазинът на баща й стана обект на терористично нападение със запалителна бомба, а Лин беше касиерка там. Тялото й беше толкова обгорено, че не можаха да я разпознаят. Съсипан, Кемрън подаде молба да го преместят в специалните части, където в онези дни процентът на оцелелите беше много малък. Изкара три срока в тях, участвайки в тайни операции зад вражеските линии. Тези три години го укрепиха физически и душевно. Те се оказаха и разгулните му години. Беше го ударил на пиене, жени и война. В онези дни се завързваха хубави приятелства, които свършваха бързо. Още едно основание за пиячката и жените. Успя да оцелее във Виетнам, прекара известно време в армията като инструктор по начална военна подготовка и в крайна сметка беше вербуван от ЦРУ. Като негов служител в Мексико беше излизал с няколко секретарки от посолството и с някои от местните момичета, но не завърза сериозни връзки. Работата никога не му оставяше достатъчно време за някакви стабилни отношения. Знаеше, че на четирийсет и две години не можеше да се оплаче от сексуалния си живот, но по отношение на любовта беше много под средното ниво.

Почукване на вратата го накара да посегне за беретата. Измъкна пистолета от кобура.

– Стоун? Тук ли си?

Скрил оръжието зад гърба си, Кемрън отиде до вратата и я отвори. Отвън стояха двама едри мускулести мъже, около трийсетгодишни, облечени в костюми и с палта. Единият стискаше в лявата си ръка бутилка газирана вода, а в дясната някакво книжле. Вторият беше бръкнал с една ръка в джоба на палтото, а с другата държеше високо две лични карти.

„Час по аматьорство“, помисли си Кемрън, докато хвърляше бегъл поглед на двамата новобранци и проверяваше личните им карти. „Никога не прави компромис с ръцете си.“

– Връщам се в посолството да дремна малко – рече Кемрън, прибирайки пистолета в кобура. – Обадете ми се, ако тя дойде в съзнание, и моля да бъдете така добри да сте нащрек. Хвърлете четивата, ръцете ви да са свободни през цялото време, разделете се. Единият отвън в коридора, другият близо до леглото й, но встрани от прозорците. Сменяйте местата си на всеки половин час. – Без да дочака отговор, Кемрън грабна палтото си и мина покрай сепнатата двойка.

Трийсет минути по-късно Кемрън пристигна в американското посолство. Използва асансьора вместо стълбището, така правеха почти всички в сградата. Изморен беше от безсънието, чувствуваше леко гадене и хич не му се щеше да полага допълнителни усилия, особено след сблъсъка със свадливата сутрешна тълпа в метрото. Натисна бутона и вратите на асансьора се затвориха.

Кемрън за миг затвори очи и се прозя. Умът му автоматично започна да прелиства списъка на възможните обяснения за снощния инцидент, но той се отърси от тези мисли. „Първо почини, после анализирай.“

Вратите се отвориха. Излезе от асансьора, сви вляво и тръгна към стаята си в другия край на тесния коридор. Докато вадеше ключа си, видя залепен на вратата с лейкопласт бял лист, сгънат на две. Бележка от шефа му. За по-късно през деня е уговорена среща в болницата с френската полиция. „Среща? Какво става? Да не би това да са същите ченгета, които не знаеха нищо за стрелбата снощи? Да не би оттогава наистина да са попаднали на нещо полезно?“ Той въздъхна и се примири с факта, че ще трябва да изчака още няколко часа, докато разбере. Отключи вратата.

Стаята му беше сравнително малка, но пък не се налагаше да я дели с друг както в Мексико сити. Кемрън посегна към малката стереоуредба „Сони“ до леглото и настрои радиото на радиостанцията на въоръжените сили, една от малкото в Европа, които предаваха на английски. Почти не чуваше музиката, докато погледът му падна на единствената снимка в стаята, поставена в черна рамка върху стереоуредбата. На нея беше той с трима души от неговия взвод във Виетнам. Трима, които не успяха да се върнат живи. Очите му се насълзиха, когато се спряха на русото мършаво хлапе, прегърнало с една ръка врата на Кемрън. Млад редник на име Джим Скергън, добро момче от стоманолеярните градове на Пенсилвания. Беше прекарал с него само няколко месеца.

Кемрън моментално съжали за обхваналите го мисли. Спомените го заляха пак, както стотици пъти досега. Очите на Скергън молеха Кемрън. „Тръгвай, Кемрън. Ти можеш… да се справиш сам. Аз ще се скрия… и ще чакам… ще те чакам… да се върнеш.“

Кемрън успя да се отърси от тази мисъл и очите му се спряха на военните отличия, също в рамка, до снимката. Неговите лицемерни ленти и медали, както ги наричаше той. Ордени, дадени му, след като беше оставил Скергън да умре в ръцете на свирепите виетконгци. Кемрън не ги заслужаваше, заслужи ги Скергън. Редникът беше онзи, който предложи живота си, за да спаси Кемрън. Той беше онзи, който убеди Кемрън да спасява себе си.

„Военни отличия“. Нищо незначещи парченца тъкан и метал, които напомняха за миналото му, но въпреки това ги беше пазил всичките тези години. Отвращаваха го, но не беше се разделял с тях, за да му напомнят греховете в миналото. За Кемрън те бяха пътека към изкуплението, пътека към спасение чрез самоналожено душевно терзание.

Кемрън пак погледна снимката. Когато се просна на леглото и затвори очи, отново видя лицето на Скергън. „Тръгвай, Кемрън. Ти ще се справиш самичък…“

3.

Ракетен комплекс 39, Площадка А.

Космически център „Кенеди“, Флорида

Високата старша инженерка мина покрай караулката, през която се отиваше към мобилната платформа за изстрелване. Тя показа пропуска си и махна с ръка към пазачите, които се усмихнаха и също й махнаха.

– Добро утро, Вера.

Тя познаваше и двамата. Вера Баумбъргър беше инженер в „Рокетдайн“ още от началото на програмата за космическата совалка през лятото на 1972 година – тогава „Рокуел Интърнешънъл“ спечели договора на стойност 2.6 милиарда долара за проектиране и изпълнение на совалките. Всяка от тях трябваше да лети сто пъти и да извършва по 60 полета годишно. Договорът, припомни си Вера, включваше клауза за интеграция на системите, според която „Рокуел“ трябваше да гарантира, че всички компоненти – включително външният резервоар на „Мартин Мариета“, стартовите ракети с твърдо гориво на „Мортън Тиокол“ и главните двигатели на „Рокетдайн“ – действуват съгласувано.

Тя подхвърляше само по едно „здрасти“, докато вървеше под огромната платформа, разположена върху шест седемметрови подпори на бетонната площадка. Приближи до обслужващата платформа и се закатери по стъпалата. В тази секция на площадката имаше доста хора, и то с основание, реши тя. До изстрелването оставаха по-малко от четирийсет и осем часа и хората щъкаха във всички посоки за последни проверки. Всяка инспекционна група отговаряше за определена секция от совалката. Вера ръководеше групата, отговорна за трите главни двигателя.

Вера погледна нагоре и видя трима души от своята група на асансьорната платформа, която продължаваше до конусите на двигателите. Оттам чрез няколко скели се стигаше до долната част на двигателите.

– Здрасти, Вера – каза един от техниците, когато я видя.

– Как върви проверката на системите?

– Чудесно. Никакви проблеми дотук.

– Добре. Я да погледна. – Тя с лекота изкачи шестметровата вертикална стълба до асансьорната платформа, отиде до скелето под третия двигател, изкатери се и се присъедини към групата на платформата.

– Добре. Да проверя клапаните на газопроводите. Ти и ти вземете асансьора и ми донесете тук моите неща.

– Готово – отговориха двамата, докато слизаха по скелето, оставяйки я с един млад техник, който още беше в изпитателен срок. Почти без да му обръща внимание, тя го заобиколи на платформата, наведе се и надникна в пространството между основата на дюзата и отворения топлинен клапан. Ръцете й се движеха механично, тя вършеше онова, което знаеше на пръсти. Направи ръчно една последна проверка, докато младият техник я наблюдаваше.

– Вече проверихме цялата система три пъти днес – обади се той.

– С тези двигатели човек никога не може да бъде сигурен. Подай ми, моля те, едно фенерче.

Той й подаде черно фенерче. Вера го взе в дясната си ръка и го насочи към клапаните на газопроводите.

Тя повдигна вежди, когато забеляза малък бял цилиндър, закрепен отстрани на охладителната помпа, който почти не се виждаше. Цилиндърът – каквото и да представляваше – определено нямаше какво да прави там. Тя сложи фенерчето на една широка тръба вдясно от нея и с двете си ръце се издърпа през еднометровия отвор.

Камерата на главния двигател изобилстваше с тръби и жици. Тя взе отново фенерчето, насочи го към малкия цилиндър и премигна два пъти в безгласно удивление, когато разбра какво е това. На малко дигитално екранче върху него се четеше 00:04:00. Тя беше открила часовников механизъм, който се привеждаше в действие от малко електромоторче. То беше прикрепено към клапаните на газопроводите откъм страната на помпата, а тя регулираше достъпа на охладителна течност до лагерите на турбопомпата за течния водород. Ако беше отгатнала правилно, часовниковият механизъм щеше да затвори клапана четири минути след излитането, когато „Лайтнинг“ ще бъде в много критична фаза на полета. Без охладителната течност лагерите ще загреят за частица от секундата, ще прегреят турбопомпата и ще предизвикат пожар, а той пък – страхотна експлозия. Тя беше виждала много такива експлозии в миналото.

– Това е саботаж – промълви тя.

– Извинете? – обади се техникът на десет стъпки под нея.

– Ъ-ъ… нищо. Просто говоря на себе си. Ще ми подадеш ли едни клещи? – Вера реши, че това е крайно секретна информация. Някой очевидно се беше опитал да саботира космическия кораб и тя ще се погрижи тази информация да стигне до съответните власти, по-точно до директора на центъра.

Техникът й подаде клещите. Вера откачи малкия цилиндър от клапана, пъхна го в джоба си и поклати глава. Който е свършил това, е знаел точно какво да направи. Тъй като часовниковият механизъм няма да се задейства преди излитането, компютрите при общата проверка нямаше да открият никакъв проблем. По дяволите!

– Почакай тук другите и им кажи, че този двигател е в ред – каза тя и тръгна към края на платформата.

– Добре.

Тя посягаше към перилата, за да слезе по скелето, когато усети, че някой я блъсва отзад. Преди да може да реагира, тялото й хвръкна през късия предпазен парапет.

– А-а-а! – Вера се извъртя във въздуха и с двете си ръце се помъчи да хване някоя от тръбите, но не успя. Тупна по гръб върху заварения стоманен ръб на асансьорната платформа, отскочи и падна още девет метра надолу, разбивайки главата си в бетонната площадка.

Ленгли, Вирджиния

В една от дванайсетте кабинки в компютърната стая на третия етаж в главната квартира на ЦРУ Джордж Пруит свали тежките очила и разтърка очите и основата на носа си. С гримаса погледна дебелите лещи, резултат от десетгодишно взиране в компютърните екрани.

В Отдела за компютърно обслужване към Управлението за наука и техника Джордж получи колосалната задача да състави и провери за грешки серия от алгоритми, които да откриват сходни модели в дейността на редица държавни учреждения, свързани с промяна на работата, повишения, оставки и няколко други параметри, включително кончини. Той знаеше, че управлението му е възложило такава задача по същата причина, поради която преди година ЦРУ го примами с двойна заплата да напусне предишната си работа в Управлението за национална сигурност: Джордж беше компютърен гений. Нямаше алгоритъм, който да му се опре, нямаше компютър, в който да не проникне, и съвсем определено нямаше програмен език, който той да не усвои. При това за нищожна част от времето, необходимо на останалите висши компютърни специалисти в ЦРУ, които работеха зад компютрите „Сън Спаркс“ в другите кабинки на голямата стая.

Джордж също седеше зад един „Сън“, който не само имаше достъп до централния компютър на ЦРУ в съседната стая, но разполагаше и със самостоятелен твърд диск, където се съхраняваха неговите програми.

Той пак сложи очилата и се взря в подредените на екрана малки квадратчета – седем хоризонтално и девет вертикално. Всяко от тях имаше трибуквено означение, зад което се криеше държавно управление. Някои бяха прости, например ОДП (Отдел за държавните приходи). Други беше научил, докато разработваше програмата. Например СЕН беше Служба по емиграцията и натурализирането. В малкото случаи, когато три букви не стигаха да се опише пълно някое учреждение, съкращението включваше само част от името. Джордж знаеше какво крият всички подобни инициали.

Квадратчетата бяха закодирани с цвят според това доколко даден шаблон е „уместен“ във вида, дефиниран от алгоритъма, програмиран от Джордж така, че да открива и съхранява събития само за предишния месец. Квадратче в бели рамки означаваше, че в даденото държавно учреждение не са настъпили никакви важни промени. Жълтото предупреждаваше, че въпросният шаблон си струва да бъде разследван. Червената рамка показваше, че алгоритъмът определено е открил някакъв шаблон, който е възможно да заинтересува потребителя, и го е маркирал.

Джордж погледна едно квадратче в центъра на схемата. То имаше жълта рамка – третото през последните два часа. Той погледна буквите НАС. Зачуди се какво ли става в НАСА.

Дясната му ръка посегна за мишката, свързана с неговия компютър. Бавно я провлече по поставката и вкара показалеца в квадратчето. Щракна два пъти левия й бутон. Екранът изведнъж се измени. Всички квадратчета изчезнаха, докато отгоре се появи „НАСА“ В лявата страна на екрана той видя списък на възможни ситуации, които възпроизвеждаха сходни случаи. Забеляза, че параметърът КОНЧИНИ мигаше.

Джордж изсумтя от любопитство и взе чашката кафе до компютъра. Отпи две малки глътки и се намръщи от горчивия му вкус. Остави чашката и отново сложи ръка върху мишката. Придвижи показалеца до параметъра КОНЧИНИ и щракна веднъж левия бутон на мишката. Картината пак се измени.

Джордж проучи новия екран, на който бяха изписани две имена, кратки биографични данни на въпросните личности и причината за смъртта им. Първият беше Клод Гийю, известен френски ракетен специалист, загинал преди няколко дни при автомобилна катастрофа. Интересно, помисли Джордж, недоумявайки защо неговият алгоритъм бе „пипнал“ някой, който не е свързан с НАСА. После се усмихна, когато си спомни, че програмата му регистрира не само всичко, свързано с дадено учреждение, но и всякакви събития, отнасящи се до дейността на това учреждение.

Джордж четеше второто име в списъка, но му попречиха колегите от другите кабинки, които се приготвяха за обяд.

– Наистина ли няма да дойдеш с нас, Джордж? – попита една от сравнително новите специалистки, докато другите тръгнаха към стъклената врата отляво.

Джордж стана и я погледна над ниската стена на кабинката.

– Ъ, не, благодаря – отговори той. – Трябва да свърша някои работи.

– Майтапиш ли ни? – попита един мъж към четирийсетте, докато вдигаше ципа на якето си. – Ще бъде ден и половина, когато Джордж тръгне с нас на обяд. Отказах се да го убеждавам преди шест месеца.

Джордж повдигна вежди и се ухили. Имаше да върши по-полезни неща през свободното си време, а не да го прекара, чешейки си езика със специалистите от ЦРУ за техните проблеми на работа и у дома. Беше чул достатъчно на тази тема, просто като седеше в стаята с тях, а освен това Джордж вече беше изпитал на гърба си достатъчно житейски несгоди. Баща му, бивш висш служител на ЦРУ, умря мистериозно преди почти десет години в Източен Берлин, малко след седемнайсетия рожден ден на Джордж. Четири години по-късно майка му пострада тежко, блъсната от неизвестна кола. Джордж изведнъж се видя глава на семейството, принуден да се грижи за нея и за двете си по-малки сестри. Работеше на две места, за да ги издържа. Завърши колежа и получи научна степен, преди да стане на 23 години.

Не, реши Джордж, категорично не е в настроение да слуша през свободното си време проблемите на колегите си. Тъй като майка му беше в инвалидна количка, той и сестрите му се редуваха да се грижат за нея и се връщаха вкъщи през обедната почивка. През дните, когато една от тях обядваше у дома, както беше днес, той прекарваше почивката си, като се наслаждаваше на единственото друго нещо, което запълваше живота му освен компютрите: четеше шпионски романи. Джордж ги гълташе с дузини. Той беше просто ненаситен, а като хлапак дори си представяше собствения си баща в ролята на главните герои. Влечението към тайната работа донякъде беше причината да избере след колежа разузнавателното поприще. Той искаше да бъде оперативен служител, да върви по стъпките на баща си, да стане супершпионин на студената война. Действителността далеч не оправда очакванията му – Джордж се провали на тежкия изпит по физическа подготовка, задължителен за всички оперативни работници. Той просто нямаше атлетическа нагласа и когато разбра това, беше почти съкрушен. Но упорствуваше. Все още искаше да участва в играта, да бъде достоен син на баща си. И така, с научна степен по компютърно инженерство и с втора специалност държавно право, той постъпи направо от колежа в Управлението за национална сигурност.

Докато колегите му излизаха за обяд, Джордж седна отново и прочете данните за второто име от списъка на компютъра. Вера Баумбъргър, инженер от „Рокетдайн“, на работа в космическия център „Кенеди“ по новата совалка „Лайтнинг“, паднала случайно от една платформа на площадката за изстрелване и починала от фрактура на черепа.

Джордж се облегна във въртящия се стол. Прочете още веднъж и двете извадки, търсеше нещо друго, което би могло да покаже евентуална връзка, но нищо не биеше на очи. Както изглежда, нямаше абсолютно никаква връзка между двата инцидента. Едва ли има сходство, помисли Джордж, но нали затова програмата маркира само в жълто квадратчето – възможно сходство.

Той щракна бутона и се върна в главния екран. Дотук нямаше нищо подходящо за секретната служба, пред която докладваше Джордж и която, между другото, се оглавяваше от неговия чичо Томас Х. Пруит.

Джордж нямаше нищо против да работи косвено за по-големия брат на баща си. За себе си знаеше, че управлението го беше взело на работа заради първокласното му компютърно умение, но както във всяка голяма корпорация той се тревожеше от ширещите се слухове за протежиране. Стана така, че откак преди година пристигна в Ленгли, Джордж видя чичо си само няколко пъти, предимно навън, когато Томас Пруит посещаваше майка му. Като ръководител на секретната служба чичото беше зает човек.