Текст книги "Обсадата на Лайтнинг"

Автор книги: Рохелио Пинейро

сообщить о нарушении

Текущая страница: 14 (всего у книги 16 страниц)

Тоя си го бива, помисли си Кемрън, докато се местеше встрани. Сега трябваше да внимава много, за да не вдига шум, докато заобиколи отдалеч, за да застане в гръб и вдясно от войника. От опит знаеше, че в никакъв случай не бива да се приближава точно отзад; войникът вероятно е минирал тила си, за да се предпази тъкмо от такова нападение.

Докато приближаваше, Кемрън оглеждаше внимателно засипаната с листа земя. Единственият сюрприз, който някой би могъл да подготви за толкова кратко време, е противопехотна мина, която се крие лесно под листата.

Движеше се приведен, опипвайки внимателно терена пред себе си с носа на ботата. Повечето мини експлодират при съвсем лек натиск. Кемрън леко разравяше листата с крак, преди да стъпи на земята. Това го бавеше, но си струваше труда, като се има предвид алтернативата. Войникът лежеше на не повече от девет метра от него. Дългото дуло, което стърчеше между листата, убеди Кемрън, че войникът наистина гледаше към сечището.

Лек ветрец разклати клоните на близките дървета. Кемрън се възползва от това да се придвижва малко по-бързо, тъй като вятърът неутрализираше шума от разравянето на листата. Шест метра. Войникът не мърдаше. Вятърът се усили. Четири и половина метра. Кемрън се сниши още повече и избута автомата зад гърба си. Искаше да го хване жив. Трябваше му информация.

Кемрън стисна в пръстите си дръжката на ножа. Направи още една крачка.

Прас!

Кемрън замръзна за секунда. Войникът се заизмъква изпод купчината червени и кафяви листа. Кемрън взе оставащите три метра за три секунди. Войникът се канеше да извърти оръжието си, но Кемрън сграбчи дулото с лявата си ръка и го насочи към небето, но изпусна ножа. Оръжието беше автомат „АК-47“. Той гръмна веднъж, два пъти. И двамата се затъркаляха по земята. Кемрън вдигна дясното коляно и злобно го заби в слабините му. Ударът имаше желания ефект. Войникът изпусна оръжието и те продължиха да се търкалят. Блъснаха се в едно дърво и се разделиха. Кемрън усети, че неговият автомат отхвърча встрани.

Рипна на крака за секунди и видя, че войникът стори същото. Той издърпа ножа от колана си. Чак тогава Кемрън разбра, че е изпуснал своя нож. Видя как войникът се озъби.

Кемрън зае бойна поза – левия крак напред с рамо към войника – и зачака. Ще му даде възможност да действува пръв. Войникът започна да се върти в кръг. Кемрън също. Кръгът се стесняваше все повече, сетне изведнъж войникът замахна с ножа. Кемрън отстъпи. Войникът замахна отново. Кемрън пак отстъпи. Този път обаче блъсна гръб в ствола на едно дърво. Беше приклещен. Лицето на войника се изопна. Кемрън знаеше какво означава това.

Войникът се хвърли с ножа напред, целейки се в гръдната му кост. Кемрън реагира бързо, извъртя се на левия крак с рамо към нападателя и острието мина на сантиметър от тялото му. Ръката на войника се плъзна покрай него. Ножът се заби в кората на дървото. Кемрън сграбчи китката му с дясната си ръка, а с дланта на лявата го блъсна в лакътя.

– О-о-х!

Войникът втренчи невярващ поглед в ръката си, пречупена под отвратителен ъгъл. Преди да успее да реагира, Кемрън отстъпи встрани, сви левия си крак, вдигна го високо и свали войника със страничен саблен удар по гърдите. Скочи върху него, седна на гърдите му, притискайки ръцете му с коленете си.

– Кой си ти? Казвай!

Войникът го изгледа и бързо вдигна двата си крака около врата на Кемрън, придърпвайки го към себе си. Кемрън се претърколи и лесно се освободи от капана. Войникът побягна. Кемрън знаеше, че не може да го остави жив.

– Vite! Au secours! Au secours!²⁰ – развика се той.

Кемрън скочи вляво, тупна по хълбок и грабна автомата си. Премести лостчето на единичен огън, насочи дулото към бягащия френски войник и натисна спусъка. Заглушителят пропусна само едно едва доловимо „пльок“. Разбра, че с годините не е забравил да борави с „МР5“. Войникът политна и се свлече с главата напред в листата. Кемрън стана, притича до него и опипа пулса му. Нямаше такъв. Куршумът беше влетял през гърба му и експлодирал на излизане от гърдите му, оставяйки дупка, в която можеш да пъхнеш юмрука си. Кемрън го преобърна и бързо го претърси за документи, но не намери. Знаеше, че няма много време. Другите вероятно вече са тръгнали насам след изстрелите на „АК-47“.

Кемрън преметна автомата на гърба си, хвана войника за краката и го повлече към дърветата. Обърна се и замръзна, когато видя срещу себе си черното дуло на автомат „Колт Командо“.

– Hola, cabron²¹. Помня те.

Кемрън не отговори. Чу шум вляво от себе си и погледна натам. Там стоеше още един войник. Първият избърса част от калта от лицето си.

Кемрън вдигна вежди.

– Ортис?

– Да. Какво ви забави толкова, момчета?

Кемрън въздъхна.

– Не трябваше да правиш това, Ортис. Аз можех да…

– Съмнявам се, човече. Между другото, името ми е Тито, а не Ортис.

Кемрън се усмихна.

– Добре, Тито. Убеди ме, че си те бива, но ако искаш да останеш жив, по-добре да се измитаме оттук веднага. Донесох малко продоволствия. Те са зад онова дърво. Къде са другите от „Мамбо“? – Кемрън тръгна към едно палисандрово дърво на петнайсетина метра от тях. Ортис го последва.

– От другата страна на сечището. Къде отиваме?

– У дома, Тито. Прибираме се.

На борда на „Блу Ридж“

Кроу рипна от койката, когато Девънпорт се втурна в каютата.

– Ставай, Кени! Намерихме ги.

– Така ли? Къде? Как?

– Ще ти разкажа пътьом. Нямаме много време. От онова, което ни казаха, останали са живи и здрави седем войници и един цивилен.

– Цивилен ли?

– Е, не съвсем. ЦРУ. Точно той ги е намерил. Както и да е, облечи се и след пет минути те чакам до хеликоптера. Хайде, хайде. – Девънпорт излезе.

Кроу скочи от койката, облече комбинезона си, обу се и грабна шлемофона. Тръгна към палубата.

Куру, Френска Гвиана

Вандерхоф влетя в стаята на контролната кула на комплекса и мина покрай учени и техници, които работеха, координирайки действията на групите в района край стартовата площадка. Пожарите бяха потушени и сега разчистваха площадката.

Отиде в другия край на стаята, откъдето през една врата се влизаше във втора, строго охранявана стая. Вандерхоф извади магнитната си карта и я пъхна в процепа на автомата до вратата. Червената лампа над нея светна зелено и механизмът се включи, вратата се отвори и се прибра в стената. Той влезе в стаята и вратата автоматично се затвори зад гърба му. Вътре работеха двама техници. Те погледнаха към него. Вандерхоф се обърна към по-младия.

– Време е да приведем в действие резервния план.

Младият техник въздъхна.

– Сър, разбирате ли какво означава това?

– Разбирам. Направете го и ме повикайте, когато сте готови.

– Да, сър.

Вандерхоф се обърна и излезе от стаята.

19.

Космически комплекс „Мир“

За Майкъл Кеслър светът не беше на фокус. Колкото повече присвиваше очи и примигваше да проясни зрението си, толкова по-неясно му изглеждаше всичко. Отказа се и въздъхна, когато видя, че някаква фигура се навежда към него. Кеслър се опита да се раздвижи, но не можа. Беше като парализиран.

– Астронавт Кеслър? Михаил Кеслър? Чувате ли ме?

Михаил? Кеслър беше поразен не толкова от въпросите, колкото от плътния женски глас и силния славянски акцент. Стори му се, че жената се мъчи да имитира.

– Михаил Кеслър? Държа ви ръката. Ако ме чувате, стиснете ми силно ръката.

Дали те чувам? Разбира се, че те чувам. Кеслър стисна ръката й.

– Добре, Михаил, много добре. Сега слушайте внимателно. Вие сте на борда на космическата станция „Мир“. Вашето правителство помоли за помощ нашето. Разбирате ли какво ви казвам?

Ново стискане.

– Добре. Приятелят ви, капитан Джоунс, е в критично състояние. Изглежда е получил вътрешни увреждания при инцидента с вашия модел космически велосипед. Трябва да го върнем на земята възможно най-бързо.

Бавно лицето й дойде на фокус. Леко мургава жена с къса черна коса и кафяви очи, облечена в светлооранжев анцуг. Тя се усмихваше.

– Коя…

– Името ми е Валентина Терешкова. Аз съм бордният инженер и имате късмет, че говоря английски.

– Откога аз… ние сме тук?

– Спасихме ви преди повече от шест часа. Бяхте изразходвали запасите от кислород във вашия кораб.

– „Лайтнинг“… къде е корабът?

– На трийсетина метра под нас. Знаете ли, имате късмет, че ви открихме навреме. Още малко и вашият приятел щеше да умре.

Кеслър разгледа помещението. За космически кораб беше просторно. Определено много по-широко от помещението на средната палуба на „Лайтнинг“.

– Казахте, че Текс е в…

– Текс ли? Искате да кажете капитан Джоунс?

Кеслър се усмихна леко.

– Да.

– Да, временно стабилизирахме състоянието му, но е получил сериозни вътрешни увреждания. Трябва да бъде опериран незабавно.

Кеслър премести погледа си към каишките, с които бе прикрепен към койката, много подобни на тези в „Лайтнинг“. Терешкова кимна и го развърза. Той бавно раздвижи крайниците си и завъртя врата си няколко пъти.

– Хм-м… така е много по-добре.

В помещението влезе едър мъж със силно очертани скули и квадратна челюст. Той се придвижи до Терешкова и загледа Кеслър.

– Това е командирът Николай Александрович Стракелов. Говори съвсем малко английски.

Кеслър протегна ръка. Стракелов се усмихна и я стисна здраво.

– Трябва да се свържа с контролната кула в Хюстън, Валентина. Трябва да има начин бързо да свалим Текс на земята.

– Казаха ни, че корабът „Атлантис“ ще бъде изстрелян до двайсет и четири часа.

Кеслър поклати глава.

– Двайсет и четири часа? Плюс още най-малко осем, докато се скачат с нас? Смятате ли, че Текс ще издържи толкова?

Терешкова се намръщи, обърна се към Стракелов и му заговори на руски. Спря, Стракелов също се намръщи и бавно поклати глава. Кеслър разбра. На Джоунс не му оставаше много. Ако искаше да спаси приятеля си, трябва да действува бързо. Сигурно има някакъв начин да го свалят на земята по-скоро. Той погледна Терешкова.

– Предполагам, че сте пристигнали с кораба „Союз“?

– Да, Михаил, но ако имате предвид онова, което си мисля аз, предлагам да помислите пак. Имахме проблеми при излитането. Няколко от термичните плочки се пробиха. Повечето се отлепиха. Някои все още се крепят по кораба. След месец очакваме товарен кораб с нови плочки. Освен това състоянието на капитан Джоунс е доста деликатно. Вече е страдал достатъчно в спасителния балон. Николай Александрович смята, че има няколко счупени ребра. Ако го движим повече от необходимото, рискуваме да му пробият дробовете. Вътре в „Союз“ е доста тясно и той може да не издържи пътуването.

Кеслър затвори очи и пое въздух. Как? Как да свали Джоунс навреме и да спаси живота му? Май беше изпаднал в патово положение. „Лайтнинг“ е заседнала, докато „Атлантис“ не достави термичните щитове, които беше поискал, за да закърпят оголените места по нея. „Атлантис“ ще даде също необходимата електроенергия на „Лайтнинг“, за да затворят вратите на товарния отсек и да получат достатъчно кислород за безопасно завръщане във военновъздушната база „Едуардс“ в Калифорния. Но тъй като „Атлантис“ ще пристигне след повече от трийсет часа, Кеслър реши, че това не му върши работа сега. Корабът „Союз“ беше в не по-добро състояние, от него също липсваха термични щитове… термични щитове? О, боже!

Той рипна от койката.

– Казахте, че от кораба „Союз“ все още висят някои термични щитове?

Терешкова присви очи.

– Да, Михаил. Защо питате?

Кеслър се усмихна. Беше намерил начин. Не много сигурен, но трябваше да опита. От това зависеше животът на приятеля му.

Куру, Френска Гвиана

Четиритонният комуникационен спътник „Интелсат 9-Ф2/Атена“ кръжеше в същата орбита, на която беше изведен преди пет години. Отказ във втората степен на ракетата-носител „Атена“ беше причина спътникът да остане в ниска земна орбита вместо в предвидената геостационарна орбита на 40 000 километра над земята. Първоначалният план на Атена беше да се изчака подходящ „прозорец“ в космоса и да се използват все още действуващите ускорители в третата степен на ракетата-носител, за да може спътникът да бъде насочен за среща с един американски космически кораб, който да го върне обратно на земята. Но след катастрофата с „Чалънджър“ връщането се беше забавило почти с десет години. Междувременно „Атена“ реши да не допуска огромния, струващ двеста милиона долара спътник да навлезе в земната атмосфера и го поддържаше в безопасна орбита, като веднъж месечно включваше ускорителите.

Вандерхоф прочете доклада на младия техник и се усмихна. Това беше последният шанс. Ускорителите на „Интелсат 9-Ф2“ току-що бяха задействувани за трийсет секунди, но не за да издигнат – както десетки пъти досега – спътника на по-висока и по-безопасна орбита. Преди това чрез радиосигнали младият техник бе включил малките стартови ускорители, които го извъртяха в обратна посока, забавиха скоростта му и го принудиха да влезе в по-ниска орбита, седемдесет и два километра по-надолу.

Вандерхоф погледна часовника си. Все още можеха да успеят. Дори и след провала с изстрелването на ракетата „Атена“ Вандерхоф още можеше да се справи. Имаше риск, но можеше да се направи.

Телефонът иззвъня. Той веднага вдигна слушалката.

– Да?

– Здравейте, мосю Вандерхоф.

– Генерал Шардон, как се справя вашият отряд?

– Точно затова се обаждам. Отрядът съобщи, че са дали една жертва.

– Е, това винаги може да се очаква.

– Съгласен съм, но добрият командир се старае да мине с по-малко жертви. Изпращам още хора, за да гарантирам на всеки един от отряда сигурен тил. Убитият войник е бил сам.

– Разбрано, генерале. Позвънете ми, когато вашите хора имат някакви новини.

Северно от Куру, Френска Гвиана

Кемрън забеляза дванайсетте войници, който стояха от другата страна на широкото сечище. Изглежда, чакаха нещо или някого да дойде и да ги прибере.

Сви рамене и се обърна към резервния сборен пункт на сто и двайсет метра по-назад. Той го беше избрал. От двете страни имаше кални блата. Можеха да видят всеки, който наближава мястото, почти от осемстотин метра разстояние. От другите две страни беше гъстата джунгла, което ги улесняваше, ако се наложи да отстъпят и да се крият. Самото сечище беше достатъчно голямо, за да може на него да кацне хеликоптерът „Сталиън“, който вече беше излетял от „Блу Ридж“.

Кемрън стигна до едно място на шейсет метра от сечището и се усмихна, когато видя Зимър и един войник да монтират „минни сюрпризи“.

– Върви ли?

– Момент – обади се Зимър, който закачаше найлонов шнур към ръчна граната, сетне махна предпазителя и внимателно я постави между ниския клон и дънера на едно дърво. После опъна шнура на височина на коляното и го завърза към друго дърво на шест метра по-далеч, като провери дали е добре обтегнат. Доволен, той се обърна към Кемрън.

– Какво ще кажеш?

Кемрън беше впечатлен.

– Не е лошо, Томи. И аз не бих го направил по-добре.

– Това е шестият сюрприз, който заредихме. Мисля, че още шест-седем са достатъчни, за да усетим всеки, който наближава това място.

Кемрън кимна.

– Така ми изглежда и на мен. Знаеш ли къде е Тито?

– Трийсетина метра по-назад.

– Добре. Ще се видим по-късно. – Кемрън продължи да върви още минута, после забави ход.

– Тито? Тук ли си? Тито?

Никакъв отговор. Отиде малко по-нататък.

– Тито? Тук някъде ли…

– Още една стъпка и ще съжаляваш, човече.

– Какво по дяволите…

– Тук горе сме.

Кемрън вдигна глава и сепнато изгледа трите оръжия, насочени към него. Едното беше колтът „Командо“ на Ортис. Другите бяха автомати „М-16“ на двама от хората му, на чиито лица бяха грейнали усмивки. И тримата лежаха по корем върху дебели клони на шест метра над него.

– Не мърдай, Кемрън. Говоря ти сериозно, човече. – Ортис окачи автомата на рамото си, пропълзя към ствола и слезе по него.

– Какво става? Какво е това предупреждение?

– Виждаш ли го? – Ортис коленичи и внимателно разрови листата, под които се показа найлонов шнур.

– Да, и какво?

– Ела, ще ти покажа накъде отива. – Той заобиколи от другата страна на дебелото дърво и посочи към голяма канара, увиснала на девет метра над тях. – Единият край на шнура е завързан към мрежа, която заложихме ей там. – Той посочи към мястото, откъдето Кемрън се канеше да мине. – Другият край е привързан за тази канара. Всеки, който стъпи в мрежата, ще се оплете в нея и докато се усети, ще се озове на девет метра над земята. Предполагам, че това може да оправя по двама войници наведнъж.

– Струва ми се, че вас, момчета, сега ви учат на по-добри неща, отколкото по мое време.

– О, ти си от армията?

– Бях. Изкарах четири срока във Виетнам, три от тях в специалните части. ЦРУ ме вербува няколко години след войната и ме прати на продължителна почивка в слънчево Мексико.

Ортис се усмихна.

– Hablas Espanol²²?

– Lo hablo mejor que tu, cabron²³.

Ортис се разсмя високо.

– Съмнявам се, че го говориш по-добре от мен, но няма да спорим точно сега. Трябва ли да направя нещо?

Кемрън се усмихна.

– Всъщност, да. Има нещо, което можеш да направиш за всички ни. Хайде да идем да вземем нещо от раницата ми.

Ортис не хареса тона на Кемрън, но така или иначе го преглътна.

– Добре. Покажи ми.

Пет минути по-късно Кемрън погледна Ортис, докато вървяха към края на сечището с мачете в ръце. Младият сержант от испанско потекло беше доста талантлив във военното изкуство. Или поне достатъчно талантлив, щом е оцелял досега.

По преценка на Кемрън сечището едва би побрало хеликоптера „Сталиън“. Той просто възнамеряваше да го поразшири малко, като изсече клоните, които надвисваха над него от джунглата.

– След колко ще дойдат да ни вземат?

– След около час – отговори Кемрън, докато вдигаше мачетето над главата си и го стовари върху един дебел клон. Той падна, Кемрън го вдигна и го хвърли в джунглата. – И то при положение, че няма повече бюрокрация около спасяването ни.

Ортис усърдно сечеше друг дебел клон.

– Какво?

– Смятали са да не се захващат с това.

Ортис се обърна към него.

– Какво искаш да кажеш?

Кемрън се намръщи.

– Не ми е известна цялата история, но май някакъв политик във Вашингтон не одобрил идеята да ви спасим.

– Ама че шибана история, човече. Как ми се ще да стисна за врата това копеле.

Кемрън се усмихна.

– Не се шегувам, мръснико.

Кемрън продължи да се усмихва.

– Слушай. Участието на специалните части в тайни операции наистина крие известни рискове. Такива мръсотии ни се случваха постоянно във Виетнам. Просто след време привикваш.

Ортис се намръщи.

– Виж, знаех за това, човече, но предполагам, че е различно, когато вземе, та ти се случи на теб, не знам дали ме разбираш.

– Разбирам – рече Кемрън, посягайки към друг клон. – Разбирам какво имаш предвид.

– Тогава?

Кемрън го изгледа недоумяващо.

– Какво тогава?

– Как тогава ти дойде тук?

– Тито, не ти трябва да знаеш. Това включва… по дяволите, хеликоптери!

Тихото пърпорене вече се чуваше все по-ясно. Звукът идваше от югоизток, от ракетния комплекс. Кемрън се втурна към гората. Ортис го последва.

Бяха общо четири хеликоптера, които летяха над дърветата. Един от тях застина над сечището за няколко секунди, преди да продължи с останалите.

– Лайнарска работа! Те май се връщат.

– Да.

– Мислиш ли, че са ни видели?

– Може би. Или са ни забелязали, или са възнамерявали да кацнат на това сечище вместо на по-широкото от другата страна на гората. Продължавай и довърши тази работа. Аз ще се обадя да разбера след колко време пристига нашият хеликоптер. Нямаме много време.

– Ами другите?

– Те трябва вече да са привършили с разполагането на сюрпризите. Ще ида да ги взема, след като се обадя по радиото.

На борда на „Сталиън-1“

Докато „Блу Ридж“ чезнеше зад хоризонта, Кроу увеличи скоростта. Погледна уредите. Сто и осемдесет възела, максимално допустимото за „Сталиън“. Увеличи я още малко – сто и деветдесет, още малко – Двеста и нещо.

Усети леко вибриране, докато хеликоптерът цепеше въздуха със скорост двеста и пет възела. Крайбрежието на Френска Гвиана се очерта под яркото слънце. Кроу Дръпна надолу зелената козирка, когато в кабината нахлу ярка светлина.

– „Сталиън-1“, тук „Мамбо“, приемам.

– Кажете, „Мамбо“ – обади се Кроу.

– Кога да ви очакваме приблизително, „Сталиън-1“?

Кроу бързо погледна екрана на радара. На него се виждаше точното местоположение на „Мамбо“.

– След около половин час, възможно е и малко по-скоро.

– Току-що забелязахме четири хеликоптера, натоварени с войници. Тук ще стане доста горещо. Всяка секунда е от значение, приемам.

– Чуваме ви, „Мамбо“. Ще дойдем възможно най-бързо. Обадете се пак след десет минути. Приемам.

– Разбрано, „Сталиън“. Край на връзката.

Кроу провери скоростта още веднъж. И без това вече летеше по-бързо от допустимото само на три метра над вълните. Увеличи мощността на двигателя на деветдесет и пет процента.

Провери по уредите запасите от гориво и видя, че намаляват 1.5 пъти по-бързо, отколкото при нормална скорост. Кроу бързо пресметна наум останалото и разбра, че има за малко повече от час. Колкото да стигнат дотам, да вземат войниците и да излетят.

Натисна бутона на радиостанцията.

– „Блу Ридж“, тук „Сталиън-1“, приемам.

– „Сталиън-1“, казвайте – чу той в шлемофона гласа на Девънпорт.

– Едва ще сколасаме с горивото по обратния път. Искаме от вас, момчета, да дойдете колкото може по-близо до брега, приемам.

– О, не, „Сталиън-1“. Вече сме твърде близо до територията на Гвиана.

– За бога, капитане! Да не искате да цопнем в океана на връщане? Ще гълтаме пушеци след малко повече от час. Приемам.

– Добре, „Сталиън-1“. Ще дойдем възможно най-близо. Не е зле да се опитате да спестите гориво при излитането. Приемам.

– Разбрано, „Блу Ридж“. Край на връзката.

Кроу свъси вежди. Много вероятно беше да свърши горивото. Не че това застрашаваше живота им, тъй като „Сталиън“ можеше да каца и в морето, но ако в района бъде доста напечено, както се очертаваше, тревожеше се да не се види принуден да кръжи известно време, преди да кацне. А можеха да се изпортят и маса други неща. От Виетнам беше разбрал, че никога няма как да се предвиди какво ще се оплеска при изпълнението на някоя задача. За да се увеличат максимално шансовете за успех, човек трябва да е сигурен, че няма да се сблъска с познати проблеми, особено с хеликоптера.

Кроу заряза тези мисли и впи поглед в бързо приближаващия се бряг.

20.

Космически комплекс „Мир“

Кеслър се държеше отстрани за люка на „Квант-2“, облечен в скафандъра на Джоунс и с неговия раничен двигател, който Стракелов беше взел от „Лайтнинг“. По настояване на НАСА Кеслър реши да не използва своя. Макар че не беше забелязал никакви признаци нещо да е пипано по него, НАСА не искаше нови рискове в станалия вече опасен полет.

Той гледаше как „Лайтнинг“ тихо и грациозно се носи точно под „Мир“. Беше вълнуващо. Крехката на вид земя заемаше по-голямата част от полезрението му, карайки го да осъзнае, че наистина бяха в много ниска орбита. Вън температурата наближаваше 110 градуса по Целзий според компютрите на „Мир“. Но това нямаше никакво значение за Кеслър. Неговият скафандър го предпазваше от високата температура в космоса, а системата за осигуряване на жизнената среда поддържаше циркулирането на леденостудена вода по вплетените в подплатата пластмасови тръбички.

Сега Кеслър се интересуваше преди всичко от отворените врати на товарния отсек на „Лайтнинг“ и от липсващите термични плочки. Погледна уредите на гърдите си и разбра, че разполага с кислород за пет часа. Вдясно от себе си видя, че Николай му маха с ръка.

Кеслър кимна и леко се отблъсна към него. Стракелов протегна ръка, придърпа Кеслър към себе си и му даде знак да се хване за дясната дръжка на велосипеда „Икар“.

Стракелов отброи от пет до едно с пръстите на лявата си ръка. Кеслър го следеше внимателно и когато руснакът натисна с показалеца си бутона отдясно на контролното табло на „Икар“, той стисна здраво дръжката. Те бавно се понесоха към повредената совалка. Кеслър видя, че Валентина Терешкова прехвърля три големи бутилки кислород в херметическата камера на „Лайтнинг“. Те щяха да осигурят достатъчно въздух за дишане в модула на екипажа, докато стигнат земната атмосфера.

За момент Кеслър се замисли дали всичките им усилия нямаше да бъдат напразни. Дали просто не се самозалъгва, че може да оцелее при навлизането в земната атмосфера без термични плочки? Съмнения обхванаха Кеслър, докато той се движеше към совалката…

Час по-късно, привързан към въже, което се размотаваше от една електрическа лебедка под негов контрол, Кеслър стигна до корема на совалката, където Стракелов и Терешкова вече се бяха захванали за работа. Запълваха дълбоките петнайсет сантиметра дупки по обшивката на кораба, откъдето се бяха откъртили защитните плочки, с откъснатите от „Союз“ термични щитове. Кеслър погледна към „Мир“. Корабът „Союз“ беше свързан към модула „Квант-1“. Видя как на места термичната изолация на кораба беше разцъфнала като венчелистчета. Стракелов просто беше отрязал няколко парчета и ги беше изтеглил до „Лайтнинг“.

Стракелов работеше в кърмовата секция, а Терешкова към носа. Без надежден раничен двигател Кеслър се чувстваше някак излишен. Това не означаваше, че не беше дал своя принос за ремонта на „Лайтнинг“. Току-що прибра антената и изключи електромоторите, с които се отваряха и затваряха дългите осемнайсет метра врати на товарния отсек.

Той доближи до Терешкова, която привършваше запълването на една от дупките по обшивката.

– Да помогна с нещо? – каза той в шлемофона.

Терешкова извърна глава и бавно я поклати.

– Не, Михаил. Почти свършихме тук. Изключени ли са електромоторите?

– Да.

– Добре. Говорихте ли с вашите хора?

– Да. Не им харесва много идеята, но при дадените обстоятелства се съгласиха. Трябва веднага да свалим долу Текс.

– Така! – рече тя победоносно, изстисквайки епоксидна пяна върху последната „руска“ плочка.

– Готово ли е?

– Липсваха само трийсет плочки. Щом се спряхме на най-добрия начин за ремонт, останалото беше въпрос на време. – Тя посочи към Стракелов, който се носеше към тях. – Виждате ли? Николай Александрович също е свършил.

Стракелов приближи, посочи часовника си, сетне отворените врати на товарния отсек. Кеслър разбра. Нямаха време. След по-малко от час „Лайтнинг“ щеше да мине над мястото, където трябваше да включат двигателите и да забавят скоростта на совалката преди навлизането в земната атмосфера, за да кацнат безопасно в базата „Едуардс“.

Кеслър се хвана за велосипеда „Икар“ на Терешкова, докато тя се придвижи до „Лайтнинг“ отстрани. Той влезе в товарния отсек, където се привърза към едната стена и хвана дебелото плетено въже, закачено отвън за края на вратата. При изключени електромотори тежките 270 килограма врати свободно се въртяха около шарнирите. Дръпна въжето с все сила и успя да придърпа с десетина сантиметра голямата отворена врата. Държеше въжето опънато, докато Стракелов и Терешкова отидоха над вратите, прикачиха въжета към тях и бавно се отблъснаха, за да опънат въжетата. Кеслър чу гласа на Стракелов. Макар че руският му беше много ограничен, разбра, че Николай броеше. Приготви се да дърпа още по-силно.

– Пят… четире… три… два… один… теперь!

Докато Кеслър опъваше въжето, Стракелов и Терешкова включиха „Икар“-ите. Голямата врата бавно се завъртя на шарнира, спусна се към Кеслър и спря във фюзелажа на „Лайтнинг“.

– Браво! Затворихме едната, хора – рече той.

След пет минути бе затворена и втората врата. Кеслър се понесе към херметичната камера. Стигна до нея, затвори люка зад себе си, херметизира камерата и бързо се измъкна от неудобния скафандър. Отвори помещението за екипажа и провери състоянието на Джоунс, който беше привързан към койката и дишаше от руската кислородна бутилка. Терешкова беше донесла още две бутилки. Беше възстановила с едната нормалното съдържание на кислород в „Лайтнинг“. Втората беше за резерва.

Кеслър отиде в пилотската кабина и видя през предните стъкла Терешкова и Стракелов.

– Не зная как да ви благодаря, приятели – каза той по радиото.

– Думата е спасибо, Михаил.

Кеслър се усмихна.

– Спасибо, Валентина и Николай Александрович.

– Приземете се благополучно и ни пратете картичка от Калифорния – отговори Валентина и махна с ръка. Николай направи същото. Сетне се обърнаха и се понесоха към своя кораб. Кеслър отиде към задната страна на кабината и загледа оттам през горните стъкла новите си приятели. При цялата си школовка в армията и в НАСА той никога не бе допускал, че ще се случи такова нещо. Жалко, че светът може и никога да не разбере какво стана тук горе. Само шепа хора ще знаят, че в този ден и двете страни ковяха историята. Те бяха прекрачили самоналожените политически и културни бариери в името на една обща цел.

Кеслър се увери, че автоматичният механизъм за затваряне на вратите е заработил. Лампите на контролното табло потвърдиха това. Пусна втората бутилка с кислород и провери по уредите съдържанието му. Беше близко до нормалното.

Привърза се към седалката на пилота и включи радиостанцията.

– Хюстън, тук „Лайтнинг“. Как ме приемате?

– Съвсем чисто, „Лайтнинг“. Господи, Майкъл! Защо не се обаждаш толкова дълго? Почнахме да се тревожим – прозвуча от високоговорителите гласът на Хънтър.

– Вратите на товарния отсек затворени и заключени. Позакърпихме обшивката, доколкото бе възможно. Прибирам се.

– Разбрано, „Лайтнинг“. Разработихме ви нов курс. Ще ви отнеме малко повече време да излезете от орбита, но така ще намалите с около двайсет процента горещината при триенето.

– Колко повече, Хюстън? Не зная колко може да издържи Джоунс.

– Само десет-петнайсет минути, „Лайтнинг“.

– Разбрано. Устройва ме.

– Включете двигателите за излизане от орбита след три минути, „Лайтнинг“.

– Прието. Изменям профила. – Кеслър включи за две секунди страничните спомагателни двигатели. Тягата им беше достатъчна, за да завърти бавно „Лайтнинг“ на 180 градуса. После включи носовите и кърмовите спомагателни двигатели и преобърна кораба наопаки.

– Две минути до излизане от орбита.

– Прието, „Лайтнинг“. Изглеждате добре.

Кеслър си наложи да се отпусне. Погледна дигиталния часовник на контролното табло. Минута и трийсет секунди.

– „Лайтнинг“, тук Хюстън.

– Кажете, Хюстън.

– Ще ви прозвучи налудничаво, но, изглежда, към вас се движи някакъв обект. Същата орбита, относителна скорост 122 метра в секунда.

Кеслър се намръщи.

– За какво става дума, момчета?

– Господи. Току-що увеличи скоростта! Скорост 213 метра в секунда. Трийсет морски мили на юг, петнайсет мили от земята. До сблъскването остават деветдесет секунди.

– Хюстън, какво става, по дяволите? Сигурни ли сте, че това не е „Мир“?

– Абсолютно, „Лайтнинг“. Все още следим руснаците. Не мога да разбера какво е! Господи! Току-що ускори отново! 335 метра в секунда. Ще ви направи таран! До сблъсъка четирийсет секунди… трийсет и пет… трийсет… използвай двигателите, Майкъл! Бързо!