Текст книги "Обсадата на Лайтнинг"

Автор книги: Рохелио Пинейро

сообщить о нарушении

Текущая страница: 8 (всего у книги 16 страниц)

– Здравей, Том. Отдавна не сме се виждали. Може би твърде отдавна.

Пруит погледна в кухнята и не видя никого. Сетне си спомни, че осветлението може да се включи и откъм столовата от другия край на дългата кухня. Гласът… този глас му беше познат. Не беше го чувал отдавна, още от времето, когато ръководеше отдел „Западно полукълбо“. Гласът принадлежеше на един от най-будните агенти в неговото ведомство, млад ветеран от Виетнам, който обичаше страната си дотам, че посвети живота си да й служи. Управлението го беше вербувало във Форт Бенинг, Джорджия, за голямо облекчение на младите новобранци, които той обучаваше всекидневно до капване.

След кратък изпитателен срок стажантът беше изпратен във „Фермата“ – тренировъчен център близо до Уилямсбърг, замаскиран като полигон на Пентагона за изследователска и развойна дейност, където Пруит го срещна за пръв път. Много млад и амбициозен, припомни си Пруит. Стажантът беше изкарал курсове по стрелба с леко оръжие, боравене с експлозиви и техника на взривяване и пълен курс по скокове с парашут. Трябваше да го освободя, припомни си тогавашната си мисъл Пруит. Той би могъл да преподава тези курсове. Оттам Пруит го заведе в един тренировъчен център на ЦРУ в Северна Каролина, за да мине и курсовете за напреднали при работа с експлозиви, с леки и тежки оръжия. Пруит се грижеше за своя стажант, докато стана пълноценен оперативен агент година по-късно. Завърши за по-малко от 24 месеца 4–5-годишния подготвителен курс. След кратък престой във Франция, за да се запознае с техниката на шпионажа от времето на студената война, Пруит го изпрати в Мексико да шпионира Съветите и кубинците. Задачите му бяха трудни, изпълнението им първокласно.

Едно от нещата, които Пруит преживя най-тежко след повишението, беше загубата на контакти с мъжете и жените на оперативна работа. Шефът на тайната служба не можеше да участвува пряко в операции. Имаше пълен щаб от сътрудници, които като Хигинс го заместваха при рискови ситуации. Но ето че сега пак възобнови контакта. Гласът не можеше да бъде ничий друг. Мислите на Пруит се потвърдиха, когато видя високата стройна фигура на вратата към столовата.

– Кемрън?

– Здравей, Том. Или трябва да кажа мистър Пруит? – Той пристъпи от сянката в осветената кухня.

Пруит забеляза, че Кемрън не се е състарил много. Лицето му все още беше гладко. Косата му изглеждаше по-тъмна, отколкото я знаеше, но иначе си беше същият. Пруит протегна двете си ръце с дланите напред.

– Виж, Кемрън. Зная какво си преживял, но…

– Така ли? – Кемрън приближаваше бавно към него. – Не мисля така. Мисля, че изобщо не ти е ясно под шапката какво значи да си напълно откъснат. Да те набележат за ликвидиране. За ликвидиране! Как можа, Том? След всичко, което преживяхме заедно! Как можа? Нищо ли не значеха всичките тези години?

Кемрън дойде на две крачки от него. Пламтящите му очи и разкривеното лице показваха намеренията му. Пруит знаеше, че трябва да действува бързо или рискуваше да бъде убит от агент, когото сам беше обучавал. Но закъсня.

– За ликвидиране, мръсник такъв!

Пруит усети удара, силен удар с длан в средата на гръдния му кош. Той го запрати в стената. Свлече се по нея на пода.

– Как можа, Том? Защо?

– О-ох… гърдите ми, спри, Кемрън! Не!

Кемрън сграбчи Пруит за реверите, повдигна го и го притисна към стената. Пусна го и Пруит пак се свлече на пода. Кемрън отиде при полицата до умивалника. На дървена поставка имаше комплект кухненски ножове. Кемрън стисна черната дръжка на един от тях и го измъкна от поставката. Обърна се към Пруит. Безчувствен, студен като лед.

– Ще ти дам нещо, което ти пропусна да ми дадеш. Ще ти дам една минута да се помъчиш да ми обясниш защо постъпи така. – Той погледна часовника си. – Една минута. Часовникът я отброява.

Пруит продължаваше да разтрива натъртената си гръдна кост, докато преценяваше бързо различните варианти. Как би могъл да обясни какво е направил? От една страна, искаше просто да се извини. В крайна сметка вече не е сигурен, че доказателствата срещу Кемрън са валидни. Беше се усъмнил в данните на Хигинс, но знаеше, че не може просто да се изправи и да го каже. Най-вероятно Кемрън щеше да стане още по-подозрителен. Набелязан за ликвидиране, а после изведнъж го посрещам с отворени обятия? Не става. Пруит виждаше, че Кемрън изобщо няма да му повярва. Реши да представи нещата по друг начин.

– Имах основания да постъпя така – започна той. – Не беше нищо лично. Всъщност, ако искаш вярвай, ако искаш недей, това беше едно от най-трудните решения, които съм взимал някога. Виждаш ли, онези години наистина значеха нещо.

Пруит забеляза, че в будните кестеняви очи на Кемрън няма нито страх, нито привързаност, но му се стори, че в тях заискри любопитство. Пруит продължи:

– Представиха ми доказателства. Предприех съответни действия. Съобщенията, които четях, показваха, че ти си убил оперативния си началник и трима поли…

– Бях накиснат! Всичко беше изфабрикувано, за да бъда унищожен заради онова, което знаех.

– Докажи това. – Пруит видя искрица надежда в очите на Кемрън. – Докажи го или ме убий. Ако ми докажеш, ще променя нареждането, но няма да отстъпя пред продажен агент. Предпочитам да умра. Избирай.

Кемрън въздъхна няколко пъти, сетне хвърли ножа в мивката и блъсна юмрук в дланта си. Погледна Пруит.

– По дяволите! Нямам никакви доказателства! Само моята дума и тези рани. – Той нави ръкавите на ризата си. Пруит видя многобройните белези.

– Може да си ги получил и на друго място.

– Така е, но ги получих при срещата ми с Потър. Повечето време се търкалях и лазех по земята. Някой го простреля в гърдите и се опита да стори същото и с мен, но успях да избягам.

Пруит се смръщи и го погледна.

– Защо някой ще иска да направи това?

– Поради онова, което зная. Заради онова, което учените от Атена ми разказаха, преди група главорези да щурмува склада и да ги избие.

Пруит пое дълбоко дъх, припомняйки си противоречието между разпечатката от компютъра на Джордж и съобщението на Хигинс за инцидента.

Кемрън въздъхна.

– Добре, Том. Нека да започна отначало.

Пруит стана, облегна се на стената и продължи да разтрива гръдния си кош.

– Продължавай, Кемрън. Слушам те.

Кемрън се прокашля и започна да разказва всичко, което знаеше – за първата среща с Мари Гийю, за онова, което му съобщиха в склада учените от Атена, за инцидентите в Ботаническата градина и на летището. Говореше тихо и спокойно, с отмерени думи. Когато привършваше, Пруит вече беше затворил очи, изпитвайки угризения. Душата му се изпълни с неистов гняв срещу Хигинс и с горест за младия Джордж. Огънят в стомаха му го прояде.

Париж, Франция

В сини джинси и фланелка под коженото яке Мари Гийю приближаваше хотела, носейки плик с покупки от пазара на няколко преки оттук. Макар и външно спокойна, в главата й цареше хаос. Беше осем сутринта. Четиринайсет часа без никакви вести от Кемрън. Къде си, Кемрън? Успя ли да напуснеш Париж? Намери ли помощ? По дяволите!

Мислите й секнаха, когато забеляза след себе си трима мъже с пардесюта. Откъде се взеха? Тя ускори крачки, мъжете също. Мари хвърли покупките и се втурна към хотела. Други двама, също в пардесюта, вече стояха до входа. Тръгнаха насреща й. Тя спря и погледна назад. Тримата тичаха към нея. Един от тях вдигна в ръка служебната си карта.

– Г-жа Гийю?

Докато приближаваха, Мари разпозна картата. ЦРУ! Хванали са Кемрън и сега идват за мен!

Инстинктивно тя се втурна през улицата. Хората от ЦРУ затичаха след нея.

– Моля ви! Спрете! Вие не разбирате! – викаше единият, но в мислите си тя виждаше само убийците, които преследваха Кемрън край реката.

Свежият утринен въздух изпълни дробовете й, докато тичаше през тясната, засадена с мека трева ивица от другата страна на улицата. Краката я боляха, но тя продължи да тича, дишайки тежко, докато навлезе в малък парк. Дръвчетата от двете й страни се размиха в някаква зелена стена, тя се мъчеше да увеличи дистанцията, но губеше сили, зави й се свят. Не беше в състояние да издържи дълго в същото темпо. Трябва да намали…

Изведнъж силна ръка я сграбчи изотзад и я свали на земята зад редица храсти край дръвчетата. Мари яростно зарита, като с лявата си ръка се мъчеше безуспешно да докопа зад себе си нападателя: я кичур коса, я ухо, може би ще успее да издраска лицето му, да го стисне за гърлото… каквото и да е. Но мъжът притискаше здраво устата й с едната си ръка, а с другата блокираше дясната й ръка.

Вече бясна, Мари почувствува как силните ръце я обръщат.

Животни! Вие сте глутница животни!

Издърпа дясната си ръка и се опита да го издраска по шията, но той бързо парира несръчното й движение с лакът. Все още замаяна от краткото, но изнурително тичане, без да обръща внимание на онова, което говореше човекът от ЦРУ, Мари продължаваше безуспешните опити да ритне или да блъсне агента, който лесно блокира всичките й удари.

– Г-жа Гийю, изслушайте ме! – дочу най-сетне думите му, докато той я държеше за раменете. – Всичко е наред! Кемрън е добре! Дойдохме да ви заведем при него. Той е в безопасност във Вашингтон и скоро вие ще бъдете с него.

Очите на Мари се премрежиха. Помисли, че разсъдъкът й си прави лоши шеги с нея, карайки я да вярва на нещо, което тя така отчаяно се молеше да излезе истина. Упорито не искаше да вярва на ушите си, но ето че пак чу същото.

– Моля ви, изслушайте ме! Кемрън е в безопасност, вие вече също! Успокойте се и ни позволете да се погрижим за вас. Моля ви, г-жа Гийю.

Мари не можеше да се съпротивлява повече. Човекът от ЦРУ победи.

Докато тя отпускаше тялото си, очите й бавно различиха лицето на мъжа – непознато лице, но в очите му имаше състрадание и топлота, а Мари се нуждаеше от нещо, което да я извади от това умопомрачение.

– Всичко ще бъде наред, г-жа Гийю.

Тя склони глава на рамото му и зарида безгласно.

Белият дом

Макар че за трети път вече влизаше в Овалния кабинет, Пруит почувствува как стомахът му се свива, когато се изправи пред един сънен президент, един много сприхав министър на отбраната, пред държавния секретар и председателя на Съвета на началник щабовете. Не успяха да се свържат навреме за заседанието с директора на ЦРУ, който беше в отпуск и ловуваше из планините. Кемрън седеше на един диван до министъра на отбраната. Пруит знаеше, че заеманият от него пост сам по себе си не е достатъчно влиятелен, за да събере с толкова кратко предизвестие тези държавници в една стая. Уважението, което предизвика с действията си по време на предишни кризи, всъщност измъкна президента от леглото. Пруит знаеше, че той цени високо неговото мнение.

Президентът се подпираше на ръба на дъбовото бюро срещу канапетата. Беше в светлосиви памучни панталони и бяло поло. Пруит стоеше встрани пред малка масичка с тринога.

– Господа – започна президентът, – искам да се извиня, че ви вдигам от сън в такова време, но Том ми се обади преди час с доста тревожна информация. Отнася се за бъдещето на НАСА. По-нататък имаш думата ти, Том.

Пруит си пое въздух. Никога не му ставаше по-леко в такива моменти. Два пъти през живота си беше заставал пред лидерите на нацията и двата пъти язвата вцепеняваше гръдния му кош и почти притъпяваше сетивата му. Почувствува как киселините в стомаха му се увеличиха и стисна зъби, но бързо успя да си придаде бодър вид, когато всички в кабинета обърнаха погледи към него.

– Благодаря Ви, господин президент. Господа, вие всички вече сте осведомени за проблемите, с които се сблъсква в космоса совалката на НАСА „Лайтнинг“. Първо, един от главните двигатели отказа при излитането, а после…

– Можем да четем, Том – изведнъж се обади министърът на отбраната Карлтън Стайс. Той размаха поверителната записка, която Пруит лично бе връчил на президента. В нея се описваше подробно сегашното състояние на космическия кораб.

– Моля ви да ме изтърпите, сър.

– Продължавай, Том – каза президентът.

Въпреки стомашните си проблеми Пруит се усмихна в себе си. Казаното от президента означаваше „не го прекъсвай пак, по дяволите, докато не завърши!“

– Благодаря Ви, сър. След по-малко от час се повредиха двигателите на системата за маневриране в орбита, по време, когато трябваше да изведат „Лайтнинг“ на по-висока и по-сигурна орбита. За щастие отказаха, след като тя набра достатъчно скорост, за да достигне все пак някъде между предишната и желаната орбита. Причината не може да бъде точно установена, докато совалката не се завърне на земята и учените от НАСА не получат възможност да ги разглобят и прегледат. Господа, заявявам тук пред вас, че проблемите на „Лайтнинг“ възникнаха не от неправилно функциониране на двигателите, а се дължат на саботаж.

Последва незабавна реакция от слушателите. Министърът на отбраната подхвърли някаква реплика на председателя на Съвета на началник щабовете, а държавният секретар затвори очи и затърка голямото си чело.

После Стайс се обърна към Пруит.

– Том, откъде знаеш това?

– От един от моите агенти, господин министър. Кемрън Стоун.

Пруит погледна Кемрън, после другите в кабинета. Те всички се втренчиха в него, в това число и президентът. Пруит се прокашля и започна историята от самото начало: тайнствената злополука с колата на Клод Гийю, разкритията на Мари Гийю за унищожаването на руския космически кораб, престрелката в хотела, предадената на Кемрън информация от учените на Атена, стрелбата в склада и последвалите инциденти, замесващи пряко ЦРУ. Пруит разказа всичко по възможно най-добрия начин. Завърши с кратко описание на ракетния комплекс на Атена във Френска Гвиана.

В кабинета беше тихо.

– Как, Том? Как можеш да повярваш на подобно нещо без конкретни доказателства? – попита Стайс.

Пруит не трепна и втренчи поглед в министъра на отбраната. Макар че киселините в стомаха му почти притъпиха сетивата му, той се прокашля и се обърна към присъствуващите:

– Господа, представих ви данни, които, изглежда, потвърждават информацията на мистър Стоун. Признавам, че не мога да ви дам неопровержими доказателства, но реалното състояние на нещата в разузнаването е такова, че често не можем да получим подобни доказателства. Обикновено тръгваме от поредица факти. После трябва да градим теории и да ги съпоставяме с тях, докато намерим най-подходящата версия. Възприемаме я и се надяваме, че новите факти ще продължат да се вместват в нея. В този случай трябва да призная, че отначало се колебаех, но след като нашите хора в НАСА ме информираха за проблемите, с които се сблъсква „Лайтнинг“… да, господа, вече беше очевидно, че става дума за нещо изключително сериозно. За момента можем да направим едно от двете неща. Да затворим очи, да не обръщаме внимание и да се надяваме, че НАСА ще се справи сама с положението. Или да приемем ситуацията, каквато е, и да предприемем нещо по въпроса. Избирайте, господа. Аз просто ви запознавам с информацията.

Мълчанието продължи. Пруит забеляза, че Стайс се е втренчил в пода. Беше понагрубил министъра на отбраната.

– Близо ли е до брега онова място във Френска Гвиана? – попита председателят на Съвета на началник щабовете.

– Какво имаш предвид? – осведоми се президентът, преди Пруит да успее да посочи на картата на Френска Гвиана, закрепена с кабърчета на масичката.

– Просто искам да проуча всички наши варианти, господин президент.

Президентът кимна и погледна Пруит, който пристъпи към масичката и посочи крайбрежния град.

– Да, сър, така е. Комплексът е близо до Дяволския остров, на шейсетина километра от столицата Кайена.

– Можем ли да потвърдим разполагането на ракетата?

Пруит се усмихна и извади две спътникови снимки.

– Снимките са точно отпреди час, направени при преминаването на сателита КН-11. Ето ракетния комплекс. – Той посочи някакво съоръжение в дясната част на снимката. – А тук, в центъра, е самата ракета. Моят специалист потвърди, че това е ракетата „Атена V“, която може да извежда полезен товар в геостационарна орбита. Много мощна ракета, сър. И абсолютно надеждна. Тя ще бъде изстреляна точно в 23:35 часа местно време, 22:35 часа наше време. – Пруит погледна часовника си. – Точно след шестнайсет часа и петнайсет минути.

– Боже мой – възкликна председателят на Съвета на началник щабовете. – Трябва да действуваме незабавно, господин президент. Ако информацията на Том е достоверна, както е било в миналото, трябва да действуваме незабавно.

– Ами ако не е? – попита Стайс. – Том разполага единствено с догадки. Няма никакво веществено доказателство, само твърденията на Стоун. С това не искам да те обидя, Стоун.

Кемрън се намръщи.

– Не съм се засегнал. Но бих искал да изтъкна, сър, че Мари Гийю, която е на път от Париж за тук, ще потвърди казаното от мен. Тя самата е учен и присъстваше, когато убиха учените от Атена.

– Известно ни е – Стайс въздъхна и се обърна към президента. – От това, което знаем, сър, Атена се кани да изведе в орбита един много усъвършенствуван спътник за австралийското правителство. Имаме си работа с двеста милиона за спътника и с още трийсет милиона за ракетата. Не можем просто да идем и да унищожим всичко това, нали?

Пруит си пое дъх дълбоко – язвата вече не му даваше мира. Страшно му се искаше да бръкне в джоба за пакетчето с антиацид, но реши да не го прави.

– Догадки ли? Не съм съгласен – отговори той небрежно и колкото може по-сдържано. – Всичко зависи от това как гледате на сведенията, г-н министър. Не вярвам в съвпадения, но станаха твърде много взаимносвързани инциденти, за да не им обърнем внимание и да ги отпишем като случайни. Нека всички си припомним също факта, че „Лайтнинг“ имаше неприятности точно тогава, когато данните прогнозираха, че това ще се случи. По мое мнение проблемите с „Лайтнинг“ са вещественото доказателство, от което се нуждаем. Господа, сведенията тук сочат съвсем определено, че нещо не е наред. Показанията на Кемрън Стоун… и на Мари Гийю… просто обобщават всичко това.

Президентът, Пруит и Кемрън мълчаха, докато останалите проучваха алтернативите и изказваха различни мнения как да се справят с положението.

Накрая президентът стана и отиде до бронираните прозорци, които гледаха към розовата градина на Белия дом. През стъклата се процеждаше жълтеникавата светлина от халогенните прожектори. Президентът просто гледаше навън, вирнал брадичка, с ръце зад гърба си. В кабинета сега беше тихо. Всички знаеха, че е изслушал всичко, което е искал да чуе, и сега формулира своя отговор на кризата.

Президентът се обърна и погледна Пруит.

– Някой уведоми ли НАСА за това?

– Не, сър.

– Ами ФБР? Там знаят ли нещо?

– Двама техници от лабораторията за анализи участвуваха в разследването за откриване на двойния агент, сър.

– Добре. Ще се погрижа съответните хора да научат за тези неща, ако това е пътят, по който ще тръгнем. Междувременно пази в тайна цялата работа.

– Да, сър.

– Том, както винаги, ти обясни ситуацията ясно и стегнато. Чудесно изложение.

– Благодаря, г-н президент.

– Благодаря и на вас, г-н Стоун.

– Няма защо, г-н президент.

– Сега, ако не възразявате, бих искал да обсъдя възможностите за действия с моя щаб. Върнете се в Ленгли. Ще ви уведомя за нашето решение.

– Разбрано, сър.

Пруит остави картата и снимките на масичката, взе куфарчето си и даде знак на Кемрън да го последва.

Затвориха вратата зад себе си. Пруит остави куфарчето и бръкна в джоба си.

– Том?

– Да – отговори той, докато дъвчеше таблетките.

– Мисля, че моето участие в тази работа свърши. Направих, каквото се очакваше от мен. Сега на вас, момчета, се пада да…

– Поостани малко. Кой знае, може да се случи нещо интересно.

– Точно от това ме е страх.

– Както и да е, не бързай. Освен това, ако нещата наистина станат интересни, ще ни е необходима и помощта на Мари.

– Защо и тя? Струва ми се, че вече преживя достатъчно неприятности.

– Тя е работила на площадката в Куру, нали?

– Да, но… почакай малко, Том. Не искам да я излагам на…

– Спокойно. Може да ни потрябва само малко разузнаване на ракетния комплекс, преди да се намесим, ако изобщо се намесим.

Кемрън въздъхна и погледна часовника си. Самолетът на Мари трябваше да пристигне между дванайсет и тринайсет часа.

Международно летище „Дълес“,

Вашингтон, Федерален окръг Колумбия

Кемрън крачеше насам-натам край вратата, докато пътниците слизаха от самолета „ДС-10“ на компанията „Трансуърлд еърлайнс“. Макар и много развълнуван от предстоящата среща с Мари, той като професионалист не показваше външно чувствата си. Пруит беше прав. Колкото и да му се искаше да прекрати участието си в тази операция, проблемът далеч не беше решен. Заговор заплашваше да унищожи бъдещето на Америка в космоса. Кемрън знаеше, че трябва да остане поне още мъничко.

После спря да се разхожда и се обърна към вратата. Очите, лицето й. Видя я да се усмихва, щом го забеляза, и тя се втурна покрай сепнатите пътници в ръцете му. Кемрън затвори очи и пое дълбоко дъх, чувствувайки тялото на Мари, прилепнало към неговото. Нямаше нужда от думи.

– Толкова се страхувах – прошепна тя накрая в ухото му. – Не знаех дали ти…

– Ш-шт. Добре съм, Мари, а и ти също.

– Не знаеш какво ми беше да…

– Не се тревожи. Вече няма да те напускам. Обещавам.

Мари го прегърна силно. Кемрън не се възпротиви. Логиката може да почака, докато душата му се облива в любов, каквато не бе изпитвал близо две десетилетия.

12.

На борда на „Лайтнинг“

В херметическата камера между средната палуба и товарния отсек Кеслър помагаше на Джоунс да облече скафандъра за работа в космоса, който им осигуряваше не само термична защита извън кораба, но ги предпазваше и от микрометеорити. Обикновено астронавтите си слагаха сами тези скафандри в космоса, но Кеслър смяташе, че не е зле да помогне на Джоунс при първото му обличане в условията на безтегловност. Костюмът имаше три части – подплата, херметически скафандър и система за осигуряване на жизнеспособна среда.

Джоунс не се нуждаеше от помощ, за да влезе в подплатата, която външно приличаше на дълга ватенка. Тя беше направена от еластична синтетична тъкан с вплетени в нея пластмасови тръбички с вода за охлаждане на тялото.

Джоунс пое от една маска последната глътка чист кислород. Едночасовата процедура на вдишването му, преди да излезе в открития космос, бе необходима, защото нормалната атмосфера в кораба съдържаше 79 процента азот и 21 процента кислород при налягане, равно на налягането при морското равнище. За по-голяма маневреност обаче херметическият скафандър работеше с чист кислород при много по-ниско налягане. Процедурата изчистваше азота от кръвоносната система и не му позволяваше да образува мехурчета, които могат да предизвикат гадене, спазми и силни болки в ставите.

Кеслър държеше долната част на скафандъра, докато Джоунс напъха крака в него. После Джоунс хвана металния пръстен, който съединяваше двете половини на скафандъра, докато Кеслър взе горната част от поставката зад гърба му.

– Готов ли си?

– И още как.

Кеслър му нахлузи скафандъра почти като фланелка. Джоунс пъхна ръце през дупките, докато той се люшкаше около раменете му.

– По дяволите! Екстра работа. Къде-къде по-лесно, отколкото долу, където бродят бизони.

Кеслър се усмихна. Обличането на 113-килограмовия скафандър на земята беше адски трудно, но в състояние на безтегловност ставаше проста работа. Кеслър съедини двете му части с металния пръстен.

– Как се чувствуваш?

– Страхотно. Просто страхотно. – Джоунс се раздвижи из камерата, пробвайки гъвкавостта на скафандъра.

Кеслър му надяна ръкавиците и ги прикачи към ръкавите. Джоунс размърда пръсти.

– Бива ги.

– Добре. Обърни се. Трябва да ти сложа осигурителна система. – Кеслър взе от поставката приличащата на раница апаратура, която поддържаше кислорода, налягането и вентилацията на скафандъра. Прикачи я към гърба на Джоунс и свърза няколко тръбички със скафандъра. После отиде пред Джоунс.

– А сега да ти надяна капелата. Стой мирен. – Кеслър нахлупи на главата му плътно прилепваща шапчица с микрофон и слушалки в нея. – А това е, ако ожаднееш. – Пъхна вътре тубичка с вода, която имаше тръбичка с клапан, отварящ се при всмукване.

– Благодаря, но да ти кажа правичката, май предпочитам „Джак Дениълс“¹⁶.

– Да не искаш да кажеш, че си неспокоен?

– Не съвсем, но точно сега ми се струва, че бих дал лявото си мъдо за една цигара.

– Съжалявам, приятелю. Присъствието в космоса налага някои лишения.

– И още как! Добре, хайде да задвижим това кутре.

Кеслър прикачи към предницата на скафандъра индикатора и контролния уред на осигурителната система и я включи. По пластмасовите тръбички в подплатата потече студена вода, системата започна да впръсква кислород и се опита да създаде налягане в скафандъра.

Кеслър постави шлема на Джоунс, завинти го на мястото му, направи същото с ръкавиците. Вече херметически затворен, в скафандъра бързо се установи необходимото налягане. Тогава Кеслър увеличи двойно налягането и прекъсна достъпа на кислород. Изчака шейсет секунди, преди да се увери по уреда на гърдите на Джоунс, че налягането не спада повече от допустимото. Доволен, той възстанови притока на кислорода и изравни наляганията в скафандъра и в камерата. Погледна часовника си.

– Остават още трийсет минути.

– Добре – отговори Джоунс.

Кеслър взе използваната от Джоунс маска и задиша чист кислород. Спазваше разпоредбите на НАСА, според които резервният астронавт също трябва да е готов за излизане в космоса, ако се наложи.

След половин час Кеслър свали кислородната маска и бавно намали налягането в скафандъра на Джоунс. Прикрепи към шлема му козирка, която предпазваше от топлина, светлина и удари. Накрая сложи точно над козирката една тв камера.

– Готов си.

– Зная, ама ти не си. По-добре върни незащитеното си дупе в модула за екипажа. Аз съм готов за излизане.

– Слушай. Внимавай с този РРД – рече Кеслър. Имаше предвид раничния реактивен двигател, който струваше 15 милиона долара и гарантираше напълно автономно придвижване в космоса. – Предполага се, че е много по-чувствителен от оня, който изпробвахме в басейн. Там срещахме съпротивлението на водата. Тук няма нищо, което да противостои на движенията ни.

– Прекаляваш с тревогите. А сега ще ме пуснеш ли да обиколя кораба и да видя дали сме във форма?

Кеслър потупа Джоунс по рамото.

– Внимавай, това не е шега работа, човече. По-късно.

– По-късно.

Кеслър мина през полукръглия проход към средната палуба и затвори люка от алуминиева сплав. Издигна се през един от отворите, свързващи палубата с пилотската кабина, понесе се през нея и застана пред контролното табло.

Щракна ключа за разгъване на антената. Тя се разпъна под ъгъл 67 градуса спрямо кораба, а параболичната чиния с диаметър 90 см се завъртя към най-близкия сателит в геостационарна орбита от Системата за контрол и обработка на данни.

Кеслър кимна, когато видя на таблото светещата лампичка, потвърдила разгъването на антената. Сега „Лайтнинг“ имаше връзка в специалния обхват с Хюстън чрез наземната станция в Уайт Сендз.

Кеслър превключи на честота 259.7 мегахерца, което осигури контакта между Джоунс, „Лайтнинг“ и Хюстън.

– Как се чувствуваш, Текс?

– Всички системи изглеждат нормално. Подготвям се за излизане в космоса.

– Чакай. Да проверим видеосигнала от теб.

– Камерата е включена – отговори Джоунс.

Кеслър изключи всички камери на борда освен неговата и погледна двата черно-бели телевизионни монитора на съседното табло. Включи горния.

– Получавам добър ясен образ от камерата на Джоунс, Хюстън. Вие виждате ли го?

– Прието, „Лайтнинг“. Образът е кристалночист.

– Прието, Хюстън. Не бързай, Текс. Помни да се придържаш към нещо, докато стигнеш до РРД.

– Не се тревожи, Майк.

– „Лайтнинг“, тук Хюстън. Джоунс, слушай Кеслър. Действай извънредно внимателно, защото това е първата ти разходка в космоса.

– Ъ, разбрано. Е, потеглям… О, човече! Страхотно е. Какво усещане!

– А сега затвори люка зад себе си и внимавай – обади се Кеслър. – Вземи РРД и го прикрепи към гърба си. – Кеслър видя как Джоунс леко заплува към единия от двата ранични двигателя и го огледа, преди да залепи гръб към него.

– Прикрепвам го… готово! Добре, да включим това кутре.

Кеслър наблюдаваше как Джоунс посегна с лявата ръка към ключа отдясно над рамото му. Лампичката светна. Двигателят изглежда беше наред.

– Всички системи нормални – отбеляза Джоунс. – Първо ще проверя двигателната секция, после ще огледам отдолу.

– Прието – обади се Хънтър от контролната кула в Хюстън. – Първо проверка на главните двигатели, последвана от оглед на СМО и отдолу.

Кеслър погледна черно-белия екран на монитора.

– Готов за работа в космоса.

– Тръгвай, Текс.

Джоунс леко заплува към задната част на кораба. Кеслър забеляза, че той се движеше необичайно бавно. Добре. Текс действува предпазливо.

Джоунс достигна опашката и я обиколи, насочвайки камерата към главните двигатели на „Лайтнинг“.

– По дяволите! Виждате ли това, момчета?

Кеслър затаи дъх за миг, когато разбра колко близко са били до пълна катастрофа. Главен двигател номер едно беше разрушен заедно с по-голяма част от сопловата секция, включително защитните плочки около него. Совалката, изглежда, бе стигнала дотук само с два главни двигателя и с двата по-малки маневрени.

– Хюстън, там ли сте? – обади се Джоунс.

– Ъ, чуваме те. Все още сме тук.

– Нещо да кажете?

– Още не. Можеш ли да дадеш в по-едър план?

Кеслър видя през прозорците, че Джоунс изчезна зад „Лайтнинг“ Погледна отново монитора. Камерата се фокусира на мястото, където беше преди двигател номер едно. Сега там се виждаха само разпокъсани тръби и висящи кабели.

– Не мога да отида по-близо.

– Задръж така.

– Дяволски горещо е, Хюстън. Изглежда, че една от турбопомпите е отишла по дяволите.

– Да, виждаме. Можеш ли да кажеш коя – за течния водород или за течния кислород?

– Не мога да си спомня коя беше по-малката, но е взривена по-голямата. Другата все още е цяла.

– Това е помпата за течен водород.

– А бе, дяволски деликатни съоръжения са. Струва ми се, че рано или късно щеше да стане нещо.

Кеслър се намръщи. Джоунс беше прав.

– Хюстън, тук „Лайтнинг“. Имате ли някакви идеи, момчета? – попита Кеслър.

– „Лайтнинг“, току-що прегледахме документацията за техническата поддръжка на главните двигатели. И трите са изпробвани за по хиляда секунди всеки, преди да бъдат инсталирани на кораба. Миналата седмица 20-секундната проба не е показала нищо нередно. Ако съдим по начина, по който се взриви номер едно, сега можем да допуснем само, че вероятно турбопомпата е прегряла, а може би перките просто са се откъснали поради претоварването. Повтарям, това са само догадки. Няма да знаем със сигурност причината, докато не извършим цялостен преглед.