Текст книги "Обсадата на Лайтнинг"

Автор книги: Рохелио Пинейро

сообщить о нарушении

Текущая страница: 10 (всего у книги 16 страниц)

– Да, братле. Какво има?

– Преместваме се, човече! Можеш ли да повярваш на такава тъпотия? Нашият взвод се мести. Току-що получихме заповед.

Ортис се наведе напред.

– Местим се? Какви ги дрънкаш? Та ние едва не си скъсахме задниците с това учение. Къде отиваме?

– Някъде в Южна Америка. Не зная къде. Знам само, че някакви чешити от ЦРУ ще ни инструктират. Хайде. Лейтенантът иска преди това да си поговори с нас.

Ортис стана, чудейки се какво, по дяволите, значи това. Предполагаше се, че в тяхното полукълбо е спокойно.

– Дявол го взел! Не ми харесва, Томи.

– А защо, момко? По-добре, отколкото да киснем тук и да не вършим нищо.

– ЦРУ предполага тайна задача. А това пък означава, че ако оплескаме нещо на вражеска територия, шансовете са, че никой няма да се застъпи за нас.

– Какви ги разправяш? – попита Зимър, сбърчил вежди в някаква смесица от любопитство и тревога.

– Че ако оплескаме нещо, пиши ни в разход, никой няма да ни се притече на помощ. Ето какво означава това.

– Откъде знаеш, че ще бъде нещо тайно?

– Ами, обикновено в ЦРУ е така – отговори той.

– Но не искам да те плаша. Да идем да видим какво ще каже лейтенантът.

Ортис чу тихия кашлящ звук на транспортния хеликоптер. Те вдигнаха снаряжението си и отидоха при останалите, които чакаха на площадката за кацане.

14.

Космически център „Джонсън“, Хюстън, Тексас

Хънтър пристъпи към микрофоните. За света като цяло полетът протичаше по програмата. Той се прокашля и започна да чете краткия текст за състоянието на „Лайтнинг“.

– Добър ден, дами и господа от печата. Преди всичко, искам да заявя от името на НАСА, че оценяваме вашето търпение, докато чакахте тук последните два часа. Извиняваме се. Екипажът на „Лайтнинг“ ще бъде буден след три часа, когато ще сме в състояние да ви покажем пряко вътрешността на кораба. Сега бих искал да ви кажа, че скоро към „Лайтнинг“ ще се присъедини „Атлантис“ за тренировка на действия при извънредни обстоятелства. Планът на НАСА – ако Конгресът одобри нашия бюджет – предвижда всички модули на „Фрийдъм“ да бъдат изведени в космоса и да са напълно готови до края на десетилетието. Това означава много по-чести полети на совалката, отколкото досега, което пък значи, че трябва да бъдем по-добре подготвени и обучени, за да можем да се справим с евентуални извънредни обстоятелства в космоса. Дами и господа от печата, съвместният полет „Лайтнинг“ – „Атлантис“ ще докаже, че наистина можем да изведем в космоса моментално друг космически кораб по каквато и да било причина. Ние в НАСА решихме, че най-добре ще бъде да разиграем извънредно положение. С това завършвам. Готов съм сега за въпроси.

Почти веднага трима репортери вдигнаха ръце.

– Да, дамата отзад?

– Мистър Хънтър, Елън Нунес, Асошиейтед прес. Защо е тази тайнственост? Защо изчаквахте досега, за да ни кажете това?

Хънтър бавно поклати глава и леко се усмихна.

– Ние правим тренировка, имитирайки извънредни обстоятелства, мисис Нунес. Тя едва ли ще бъде ефикасна, ако я разгласим предварително. Ето защо беше важно да остане в тайна до последния момент.

– Значи това е тренировка? – попита тя.

– Точно така, а междувременно астронавтите ще проверят дали „Лайтнинг“ е годна за граждански полети.

– „Атлантис“ носи ли някакви обикновени или военни товари?

– „Атлантис“ носи на борда си предвидения по програмата товар.

Хънтър си пое дълбоко дъх и се постара лицето му да остане спокойно, докато оглеждаше стаята и забеляза още няколко вдигнати ръце. Беше излъгал света и можеше само да се надява, че някой ден няма да го гризе съвестта за това.

Военновъздушна база „Хауърд“, Панама

Бръмченето на климатичната инсталация безпокоеше Ортис, който седеше до Зимър в ярко осветената стая за инструктажи. Зийгъл крачеше насам-натам и всяка минута поглеждаше часовника си. Целият взвод чакаше вече час служителите от ЦРУ, но ги нямаше никакви. Пред сградата, близо до входа, бяха спретнато подредени снаряженията им. Те са готови, чувствуваше Ортис. Той наистина вярваше, че денем или нощем „Мамбо“ е способен да се справи с всякаква задача.

– Доста закъсняват, братле – прошепна той на Зимър, който беше затворил очи. Жителят на Бронкс погледна, обърна глава и сви рамене.

– Така си е – отговори той. – Винаги мърморковците са тези, които трябва да чакат.

Ортис потри с ръка късо подстриганата си черна коса и напипа белега от рана, получена в бой преди много години. На това място на черепа му коса вече не поникна. Белегът постоянно му напомняше за миналото.

Краткият инструктаж на Зийгъл час преди това беше неясен. Знаеше само, че ще тръгнат на юг, че става дума за операция в джунглите, която ще продължи до едно денонощие. Нищо повече. Никаква представа кого ще преследват, никакви сведения за числеността на противника или за оръжията му. Спасителна операция ли е това? Дали някоя партизанска групировка не е отвлякла някого, достатъчно важен за ЦРУ, за да се намеси и да го спаси? Или може би трябва да убият някого?

Ортис поклати глава. Твърде много въпросителни. Погледна часовника си. Хората от ЦРУ наистина закъсняваха.

Изведнъж вратата в дъното на стаята се отвори. Няколко души обърнаха глави. Ортис видя, че влиза командуващият базата, генерал Джак Олсън, следван от двама мъже и една жена. И тримата бяха в цивилни дрехи. Ортис не беше ги виждал досега.

– Мирно! – извика Зийгъл.

Взводът застана мирно.

– Свободно, момчета – рече Олсън, докато вървеше пред тримата цивилни, за които Франсиско подозираше, че са служители на ЦРУ. От двамата мъже единият беше много по-възрастен, едър, с оредяваща кестенява коса. Вторият беше малко по-нисък и по-слаб, но с мускулесто телосложение. Жената, изглежда, наближаваше четирийсетте, но беше много привлекателна.

– Добре, хора, сядайте и ме изслушайте – започна Олсън. – Информацията, която ще чуете, е строго секретна. Взводът на лейтенант Зийгъл е избран да изпълни много важна задача от голямо национално значение. Искам от всички вас да подкрепите изцяло вашия взводен командир и да слушате внимателно какво ще ви каже мистър Томас Пруит. Той е ръководител на тайната служба в ЦРУ. Вляво от него е мистър Кемрън Стоун. Той е оперативният агент на ЦРУ, който разкри престъпните действия, които ще бъдат предмет на инструктажа. До него е госпожа Мари Гийю. Тя е била в района, който ви интересува, и може да помогне, като отговори на някои от вашите въпроси. Искам да припомня на всички, че вие сте към отряд „Делта“ от специалните части, затова цялата информация, която ще чуете, е поверителна. С това предоставям думата на вас, сър.

Олсън отстъпи встрани. Пруит и Стоун извадиха от куфарчето няколко големи черно-бели фотографии и започнаха да ги прикрепват с карфици към една дъска, а Мари ги гледаше.

– Добър ден, господа – започна Пруит. – Ще бъда кратък, защото нямаме много време. Тук ще ви изложа основните принципи на операцията, а когато излетим, ще ви кажа подробностите и с радост ще отговоря на въпросите ви.

Той отиде до дъската и показа първата фотография.

– Точно след шест часа и двайсет минути от този полигон в Куру, Френска Гвиана, ще бъде изстреляна ракета-носител, за която се предполага, че извежда в космоса обикновен граждански спътник. – Той очерта с показалеца си кръг около градчето. – Нашите разузнавателни данни сочат, че истинската цел на ракетата е не да изведе в космоса спътник, а подобен на него робот с дистанционно управление, който трябва да се сблъска с космическата совалка „Лайтнинг“.

Ортис беше слисан. Просто не му се вярваше, че може да се случи наистина нещо такова. Преди някой да каже нещо, Пруит продължи:

– Господа, от тази база след десет минути излита един „С-145 Старлифтър“. Самолетът ще ви откара до Френска Гвиана, вие ще скочите с парашут в джунглата, ще унищожите ракетата преди изстрелването й и бързо ще се изнесете на сборния пункт. Там ще ви чака хеликоптер от самолетоносача „Блу Ридж“, който сега плава близо до крайбрежието на Венецуела. Ще уточним подробностите на операцията по пътя. Времето ни е кът.

Олсън отново застана пред тях.

– Момчета, това е тайна задача, затова не можем да ви принудим да участвувате. Операцията крие опасности, тъй като вероятно ще се натъкнете на известна съпротива. Каква? Все още не сме в състояние да определим точно… Може би г-жа Гийю ще ви съобщи някои подробности по пътя…, но положително ще срещнете някаква съпротива на полигона. Казвам ви нещата такива, каквито са, момчета. Повечето от вас са чували за мен. Няма да седна тук да ви галя по задниците със сладки приказки, а ще ви кажа, че вие сте една от елитните бойни части на въоръжените сили. Именно затова са ви обучавали, но ако някой от вас при сегашните обстоятелства не иска да участвува, просто може да се върне в лагера, вместо да тръгне към самолета. В това няма нищо срамно. Лейтенант Зийгъл ми каза, че всички ваши документи вече са готови. Посочените от вас наследници ще получат от ЦРУ предвидената в застраховката сума, равна на вашата военна застраховка, ако някои от вас не се върнат. Онези, които решат да участвуват, ще бъдат временно заличени от списъците на въоръжените сили до вашето завръщане. Вие не съществувате за света като цяло. Не съществувате и за американското правителство. Имате ли някакви въпроси? – Той помълча. – Добре. Продължавайте, лейтенант.

– Добре, момчета! – рече Зийгъл. – Чухте какво каза генералът! Всички навън. Онези, които ще участвуват, стройте се зад вашите снаряжения. Останалите обратно в лагера. Свободни сте!

Ортис и другите станаха и тръгнаха да излизат. Докато посягаше да сложи черните си очила, Франсиско видя, че всеки боец от „Мамбо“ беше застанал мирно зад снаряжението си. Ортис изпъчи гърди и вирна брадичката си. Той беше от „Мамбо“, най-добрите от седми оперативен отряд „Делта“ на американските специални части.

Той застана мирно до Зимър, докато Зийгъл и Олсън дойдоха навън, следвани от цивилните. Олсън погледна към Зийгъл, сетне огледа войниците.

– Гордеем се с вас, момчета. На добър час.

– Благодаря ви, сър – отговори Зийгъл, направи кръгом и огледа взвода. – Да се размърдаме. Свободно! Вземайте снаряжението и се качвайте на камиона. По-живо, момчета!

Ортис последва редицата от войници, които пресичаха настилката към очакващия ги камион. Всичко ставаше твърде бързо. Усети как го увлича общото вълнение, възможността да влезе в бой. Чу̀вал беше, че когато настъпи такъв момент, почти нямаш време да реагираш, нито да мислиш. Вземат връх придобитите в „Мамбо“ по време на занятия и изострени докрай инстинкти. Той разбра сега защо бяха необходими изнурителните учения, непрекъснатият ад, който той и неговите войници търпяха ден след ден в негостоприемните джунгли на Панама. Всичко това го беше подготвило за този момент, за онова, което сега родината му очакваше от него да направи. Ортис се усмихна. Чувствуваше, че е готов, че има необходимите качества и е способен да изпълни задачата, но усмивката бързо изчезна от лицето му. Макар че инстинктивно се чувствуваше подготвен, логичният му ум му диктуваше да не е прекалено самоуверен, да не подценява врага. Той беше извлякъл две важни поуки от махалата. Първо, никога не подценявай врага. Винаги очаквай неочакваното. Второ, направѝ неочакваното, изненадай врага, не му позволявай да отгатва ходовете ти. Всеки, който последователно се придържаше към това кредо, увеличаваше десеторно шансовете си да оцелее.

Ортис скочи последен отзад в камиона и вдигна капака. Той тръгна надолу по рампата. Возиха се по-малко от минута. Ортис дори не успя да се разположи удобно.

– Слизай! – извика Зийгъл, като обиколи откъм задната част на камиона.

Ортис и Зимър свалиха задния капак и скочиха, издърпаха снаряжението си. Ортис погледна през дясното си рамо и видя неясните очертания на светлосивия „Локхийд С-141 Старлифтър“, спрял на десетина метра от тях. Горещите струи пара от четирите големи турбореактивни двигателя и нажеженият въздух над напуканата писта го превръщаха в олюляващ се мираж срещу слънцето, но Ортис успя да различи отворената врата в кърмовата му секция. Един джип на военната полиция с хората от ЦРУ профуча край тях и спря до самолета.

– Добре, да тръгваме! – извика Зийгъл.

Ортис взе снаряжението си и закрачи след Зимър към очакващия ги самолет.

Кемрън слезе от джипа и загледа войниците, които приближаваха самолета.

– Е, какво мислиш за „Мамбо“, Кемрън? – попита Пруит от предната седалка на джипа.

Кемрън погледна началника си, сетне Мари, която седеше отзад, после отново Пруит.

– Изглеждат много млади и незакалени. Никой от тях още не е участвувал в истинска битка. Дори командирът им.

– Генерал Олсън, изглежда, е на мнение, че те са най-добрите.

Кемрън въздъхна.

– Ще видим. – Продължи да наблюдава войниците, които сега се качваха в самолета. Гледката му навя спомени. Странно, помисли си той. Някои неща не се променят. Колкото и да напредва военната техника, истинската работа все се върши от мърморковците.

Нищо не може да замени пехотинеца при този вид задачи. Никакви специални хеликоптери, бронетранспортьори или изтребители. Кемрън беше убеден, че истинската работа я върши войникът на бойното поле. Беше научил този урок във Виетнам. Разбира се, самолетите слизаха ниско и сееха напалм, за да разчистят пътя на напредващите войски, но никакъв хълм не се броеше за превзет, ако на него не стъпи пехотата.

Докато последният от войниците изчезваше през отворената врата в самолета, Кемрън почувствува как адреналинът нахлува в кръвта му – неизвестността, възбудата, тръпките преди боя, – едно забележително чувство, което обхваща само онези, които влизат в сражение. Но зад него се криеше мъка, тъга. Днес щяха да загинат момчета.

– Готов ли си, Кемрън?

Кемрън отново погледна Пруит и Мари.

– Да. Да вървим.

Тримата последваха войниците в самолета.

На борда на „Лайтнинг“

Оглушителният трясък прогърмя в целия кораб. Кеслър рипна и удари челото си в тавана на спалното помещение. Моментално почувствува, че губи ориентация. Главата го болеше, а ушите му все още бучаха, но не от експлозията. В пилотската кабина виеха алармени звънци, а лампите примигваха.

Сега пък какво?

Кеслър се втурна към кабината и след кратък оглед разбра сериозността на положението. Алармените лампички на контролното табло сочеха, че са отказали две от батериите за електрозахранване. „Лайтнинг“ имаше общо три. При върхови и средни натоварвания се включваха и трите; при минимално потребление работеха само две. Кеслър почувствува силно премаляване. Батериите на „Лайтнинг“ произвеждаха електричество чрез електрохимическа реакция между течния водород и течния кислород. Всяка имаше собствени резервоари за тях и отделна горивна камера. Нагряването там се регулираше от охладителна течност, която минаваше през батерията, а компютрите на „Лайтнинг“ измерваха веднага след това температурата й. Алармената сигнализация не се включваше между 76 и 115 градуса по Целзий. Сега лампите показваха на Кеслър, че батериите някак си са прегрели. Последвалата експлозия не само ги бе разрушила, но бе причинила изтичането на кислорода от резервоарите, а в системата на „Лайтнинг“ той поддържаше жизнената среда.

Като се чудеше защо компютрите не са изключили автоматично двете прегрели батерии, за да не се стигне до експлозия, Кеслър бързо превключи на третата, която досега държаха в резерва. Осветлението в кораба се стабилизира. Той знаеше, че само една батерия не може да захранва системата за контрол и поддържане на жизнената среда.

– Хюстън, тук е „Лайтнинг“. Възникна нов проблем.

– „Лайтнинг“, повторете – обади се Хънтър.

– Ох, възникна нов проблем, Хюстън. Бих казал, критичен. Току-що се лишихме от две от батериите.

Мълчание. Кеслър въздъхна. Хюстън беше изключил, за да не чуе той реакцията им. Връзката се възобнови. Гласът на Хънтър беше спокоен.

– „Лайтнинг“, тук Хюстън. Току-що получихме потвърждение от ЦРУ, че е извършен саботаж срещу космическия кораб.

– Много мило от тяхна страна да ни уведомят, след като сме вече тук горе.

– Те като че ли едва сега са дошли до този извод.

– Някаква представа какво още е повредено?

– О, не знаем, „Лайтнинг“. Знаем само, че някой се опитва да унищожи кораба.

Кеслър поклати глава.

– По дяволите, това е просто великолепно! А междувременно ние ще висим тук и ще чакаме да избухне още нещо?

– Разиграваме ситуацията на компютър, за да определим най-правилния начин за действие. Междувременно ЦРУ и ФБР работят с пълна пара по въпроса. Всичко, което можем да направим ние оттук, е да ви върнем здрави и читави, момчета. Състоянието на третата батерия?

– Сега я включих, но няма да е достатъчна да поддържа цялата система за осигуряване на жизнената среда. Батерията работи с пълен капацитет. Ще се наложи скоро да изключа нещо, за да намаля потреблението. Това е първостепенно изискване.

– Разбрано, „Лайтнинг“, записваме. Тук при нас са двама инженери от „Рокуел“. Предлагат да изключите подсистемите за храна, вода и отходна вода и да видите как ще се отрази на потреблението.

– Момент само. – Кеслър мина от автоматичен към ръчен контрол. Така можеше да избира коя от подсистемите да бъде включена. – Готово, Хюстън. Батерията работи с 98 на сто от капацитета си. Забелязах също, че намалява съдържанието на кислород в модула на екипажа. Страхувам се, че даже при изключени подсистеми за храна и вода електроенергията няма да е достатъчна, за да поддържа необходимия приток на кислород. А дори и да беше, не забравяйте, че току-що се лишихме от двата резервоара с кислород. Много скоро няма да има достатъчно, за да работи системата.

– „Лайтнинг“, разиграването потвърди вашите подозрения. Ако данните ни са верни, излиза, че след по-малко от двайсет часа кислородът ще намалее до опасно ниво.

Кеслър пое дъх и се втренчи в земята, която бавно се въртеше над главата му. Положението им беше критично. След двайсет часа ще трябва да облекат скафандрите и да разчитат на кислорода в тях. Раничните им двигатели имаха запаси за седем часа. Кеслър прецени, че при излизането си в космоса всеки е изразходвал кислород за не повече от час. По дяволите! След по-малко от двайсет и шест часа няма да имат какво да дишат. Бяха загазили, изолирани, пропаднаха надеждите им за връщане на земята. Дори ако успее да прехвърли останалия хелий и горивото от резервоарите на десния маневрен двигател в двата главни и да забави достатъчно скоростта на совалката, „Лайтнинг“ щеше да изгори в момента, когато навлезе в горните слоеве на атмосферата, тъй като вратите на товарния отсек са отворени и липсват най-малко десетина термични плочки.

– Разбрано, Хюстън. Двайсет часа плюс шестчасовия запас в РРД.

– Не забравяйте и трите спасителни сфери, Майкъл. Във всяка от тях има кислород за два часа.

Кеслър кимна. Хънтър говореше за личните спасителни средства. На борда си при всеки полет „Лайтнинг“ носеше само два космически скафандъра и при необходимост другите от екипажа – в случая нямаше други – използваха тези спасителни сфери. Проблемът беше, помисли той, че се затваряха само отвън от друг член на екипажа. Тъй като Джоунс още не беше в съзнание, Кеслър можеше да разчита само на скафандрите, а Джоунс на сферите. Дори ако Клейтън се съвземеше, един от тях пак трябваше да използва скафандрите.

– Известно ми е това, Хюстън. При всички случаи, изглежда, разполагаме с максимум трийсет часа. Има ли някакъв начин да затворим вратите на товарния отсек с едната батерия?

– Чакайте така, „Лайтнинг“.

Кеслър държеше под око нивото на кислорода. Все още в нормалните граници, но не за дълго. Единствената добра новина при цялата тази ситуация беше, че са само Джоунс и той, разсъждаваше Кеслър, а не шест-седем души, както при много други полети на совалката. Тогава щяха да имат в най-добрия случай кислород само за няколко часа.

– Отговорът е отрицателен, „Лайтнинг“. Необходими са минимум две батерии.

– Великолепно. А да ми кажете нещо по въпроса дали ще мога да поправя липсващите десетина плочки с подръчните средства?

– Лоши новини и от този фронт, „Лайтнинг“. В комплекта няма достатъчно епоксидна пяна, за да се запълнят всички дупки.

– И какво, Хюстън? Не мога да затворя вратите на товарния отсек, не мога да ремонтирам и плочките. Какво да правя по-нататък?

– Чакайте така, „Лайтнинг“. Ще намерим изход от това положение. Междувременно, опитай се да запазиш спокойствие и се отпусни, за да пестиш кислород. За предпочитане е дори да спиш. Така ще изразходваш по-малко. Изключи всички светлини и излишните системи. Може би това ще ти даде няколко часа повече. Ще се свържем с теб след пет часа.

– Прието, Хюстън. Край и изключвам.

Кеслър изгаси повечето от лампите в помещението за екипажа и всички прожектори в товарния отсек. „Лайтнинг“ потъна в студения космически мрак. Кеслър остана в седалката си и гледаше земята. Само равномерното му дишане нарушаваше абсолютната тишина в кабината, а и то ще спре скоро, ако НАСА не покаже голяма съобразителност, но как? Как биха могли да ни измъкнат от това положение? Дори ако измислят начин да затворим вратите на товарния отсек, липсващите термични плочки ще ни довършат при навлизането в земната атмосфера.

Кеслър разтърка очите си и въздъхна. Трябва да има някакъв изход от това положение.

Белият дом

Президентът седеше във въртящото се кожено кресло в Овалния кабинет и гледаше как Карлтън Стайс от другата страна на бюрото се опитваше да се свърже по телефона с всички заинтересувани лица. Последните новини от „Лайтнинг“ бяха обезпокоителни. Двамата астронавти буквално щяха да умрат от задушаване.

Президентът стана и блъсна юмрук в дланта си, сепвайки Стайс. Сетне изсумтя и се обърна към прозорците, които гледаха към южните градини. НАСА би трябвало да направи нещо. Нещо, но какво?

– Мисля, че всички са на линия, сър – рече Стайс.

Президентът му даде знак да натисне копчето на интеркома. Стайс го включи.

– Том, чуваш ли ме? – попита президентът, докато сядаше отново в креслото.

– Здравейте, господин президент – прозвуча гласът на Пруит.

– Добре. Чакай така, Том.

– Да, сър.

– Хънтър, там ли си?

– Да, господин президент.

– Том, чуваш ли ме още?

– Да, сър.

– Добре, господа, разговаряме по сигурна линия. Искам да съм в течение на всичко, което става. Бога ми, всичко. Ясно ли е?

– Да, сър! – беше единодушният отговор.

– Добре. Том, какво е положението при теб?

– Излетяхме от „Хауърд“ преди два часа, сър. Надяваме се да пристигнем във Френска Гвиана след час. Взводът е въоръжен и инструктиран подробно.

– До каква степен им имаш доверие като експерт по специалните операции?

– Ами, ако съдя по онова, което чух от генерал Олсън, сър, този отряд… те се наричат „Мамбо“… е кажи-речи най-добрият. По мое мнение шансът им да успеят е над петдесет процента.

– Петдесет процента? Защо толкова малко? Нали току-що ми каза, че са най-добрите?

– Господин президент, като имам предвид краткото предизвестие и факта, че не познават базата, която ще атакуват, вярвам, че…

– Нямаме ли за това разузнаване чрез спътници? А и тази жена Гийю не дава ли допълнителни сведения?

– Ъ… да, сър, и всеки човек поотделно имаше възможност да се запознае с всички данни за обекта, с които разполагаме.

– Тогава?

– В миналото… искам да кажа, при операции, в които съм участвувал… винаги имахме възможност да построим макет на обекта и да тренираме седмица-две, преди да нападнем действително. Това е разликата, сър. Без да са запознати с базата, шансовете са почти против тях.

– Предполагам, че ще трябва да живея с такива шансове до края на мандата си. Хънтър?

– Да, сър.

– Какво е положението със совалката?

– „Лайтнинг“ има кислород за по-малко от трийсет часа, сър.

– Какво възнамерявате да предприемете?

– Полагаме всички усилия да изстреляме „Атлантис“, сър, но дали ще успеем навреме е въпрос.

– Обясни ми.

– „Атлантис“ беше издигната на подвижната пускова платформа само преди два дни, сър. По програма тя трябваше да бъде изстреляна едва след десет дни. Сега се опитваме да направим това за по-малко от двайсет и четири часа. Ще направим всичко, каквото зависи от нас, но не се решавам на прибързано изстрелване, което крие риск от нови проблеми. Искам да кажа, да не станат два изпаднали в беда космически кораба вместо един.

– Как се оправяте с печата по този въпрос?

– Държим ги на разстояние под предлог, че „Атлантис“ ще се присъедини към „Лайтнинг“ за тренировка на действия при извънредни обстоятелства. Обяснихме, че това е част от цялостната стратегия на НАСА модулите на „Фрийдъм“ да бъдат напълно готови за действие до края на десетилетието.

– Смяташ, че наистина са склонни да ви повярват?

– Така мисля, сър. Пресконференцията протече сравнително добре.

Президентът разтри слепоочията си с крайчеца на пръстите, пое дълбоко дъх и го издиша. Отвори очи.

– Изслушай ме, Хънтър. Нямаме време. Тук става въпрос за живота на двама астронавти. Искам от всички вас да направите необходимото да изстреляте „Атлантис“ колкото може по-бързо в рамките на човешките възможности, без, повтарям, без да накърнявате сигурността на „Атлантис“ и на нейния екипаж.

– Повярвайте ми, господин президент, правим всичко възможно да я изстреляме колкото може по-бързо.

– Зная, Хънтър, зная. Това е всичко засега, господа. И двамата имате пряк достъп до моя кабинет по всяко време на денонощието. Може да съм зает с други неща, но министърът на отбраната ще движи този въпрос в мое отсъствие. Помнете, че секретността е изключително важна в случая. Разбрахме ли се?

– Да, сър!

– Благодаря ви, господа. – Президентът остави слушалката и се обърна към Стайс. – Какво смяташ?

– Ами, сър, вероятно вече знаете, че не съм много ентусиазиран от военната операция. Тя е прекалено рискована. Твърде много неща могат да тръгнат зле. Какво ще стане, ако някои от нашите хора бъдат пленени от врага? Какво ще правя? Ще отричам, че сме замесени?

– Ще ми позвъниш.

– Ами ако не мога да се свържа с Вас и се наложи да взема незабавно решение, сър?

– Ще трябва да разчиташ на собствената си преценка. Просто помни, че макар операцията да е тайна, става дума за живота на американци.

– Да, господин президент.

– Добре. А сега ме свържи с Кремъл.

– Извинете, сър?

– Кремъл. Трябва да говоря незабавно с президента на Русия.

Стайс скочи от стола и посегна към телефона.

15.

Космически комплекс „Мир“,

329 километра над северна Африка

Командирът Николай Александрович Стракелов изключи радиото след десетминутен разговор с контролната кула в Байконур, главния космодрум за връзка с „Мир“ и център за научноизследователска и развойна дейност в ракетостроенето и спътниците. Вдясно от него седеше бордният инженер Валентина Терешкова. Тя го погледна и се намръщи.

Нещата не вървяха добре още от пристигането им тук преди два месеца. Първо термичните щитове на космическия модул се подпалиха, когато се отделяха от ракетата-носител и приближаваха към „Мир“; после мистериозно избухна „Прогрес VI“, щом влезе в орбита, а сега нареждането от Москва означаваше с още една седмица да отложат прецизно съставената програма за експерименти по време на осеммесечния им престой в „Мир“. Стракелов въздъхна. Нямаха избор. Американските им колеги бяха в беда и се нуждаеха от помощ.

Той даде знак на Терешкова да го последва в „Квант-2“. Комплексът „Мир“ се състоеше от модули, които в продължение на две години бяха извеждани поотделно в космоса, за да бъде сглобен в сегашната си Т-образна форма. В центъра му беше оригиналният модул „Мир“, който в единия край имаше възел за скачване с няколко разклонения, а в другия – единичен възел. Двата модула „Квант-1“ и „Кристал“ бяха свързани с него под ъгъл 180 градуса един спрямо друг откъм края с многото разклонения, а „Квант-2“ – откъм единичния възел. Към другия край на „Квант-2“ пък беше скачен космическият кораб „Союз ТМ-15“.

Главното жилищно помещение беше в „Мир“. В другите модули бяха различните лаборатории и уреди за космически наблюдения. Към възела с разклоненията беше скачен и един временен модул: товарният космически кораб „Прогрес VII“, пристигнал преди две седмици с вода, храна, запаси от въздух, книги, филми, гориво и нови експерименти за екипажа на „Мир“. Стракелов и Терешкова почти бяха привършили дългото му и досадно разтоварване. Възнамеряваха да използват останалото гориво на „Прогрес VII“, за да изведат целия комплекс на по-висока и по-безопасна орбита, преди да откачат празния товарен кораб, който щеше да изгори при навлизането в земната атмосфера. Сега Москва им беше дала нови нареждания: горивото на „Прогрес VII“ да бъде използвано за друга цел.

Стракелов мина през ръкава за скачване в „Квант-2“. Обърна се и погледна Терешкова.

– Какво мислиш? – попита той.

– Мисля, че Москва не съзнава колко вредно е за „Мир“ да стои на тази ниска орбита, Николай Александрович. Ще е необходимо доста гориво, за да го изведем на по-безопасна орбита.

– Зная, че Москва не разбира последствията. Ще изпълним нареждането, а после ще поискаме да ни изпратят друг товарен кораб с гориво. Но това по-късно. Засега трябва да се подчиним.

– Разбирам.

Стракелов се усмихна. Той уважаваше много високия пилот от авиацията. Валентина започна да се обучава само преди пет години. Знаеше, че няма особени шансове – Центърът за подготовка на космонавти имаше високи изисквания към кандидатите. Фактът, че не само я приеха, но и завърши курса, говореше много на Стракелов. За космонавти вземаха само най-добрите, а за разлика от Запада, за да станеш космонавт, се изискваше повече от това да си отличен пилот. Поне така го уверяваха неговите началници. Николай трудно можеше да повярва, че велика страна като Съединените щати ще разреши на хора без многогодишно обучение и образование да пилотират съвременни космически кораби като совалките.

Стракелов обичаше родината си. Беше я обичал дори по време на комунизма, когато изпитваше определени опасения за някои хора с високи постове в правителството. Един от тях ръководеше съветската космическа агенция – човек, към когото Стракелов не хранеше особено уважение след злощастния инцидент преди десет години, който едва не сложи край на кариерата му като космонавт.

След като завърши с отличие висшата военновъздушна школа в Оренбург, изпратиха Николай в Балтийския флот, където служи като пилот във ВМС до 1979 година. Точно тогава представител на Центъра за подготовка на космонавти посети поделението на Стракелов, за да вербува млади пилоти. Николай беше между малцината избрани и незабавно бе изпратен на курсове, където се научи да лети на няколко вида самолети и получи диплома за пилот-изпитател втори клас. Вървеше му до деня на злощастния инцидент, станал по време на тренировка в изолационната камера. Той превъртя някакъв регулатор, по който неизвестно защо протичаше ток с напрежение 220 волта. Изгори лошо и двете си ръце и изгуби съзнание, а при падането нарани и главата си. Лекарите, които наблюдаваха тренировката, не му се притекоха веднага на помощ – предположиха, че просто е колабирал от изтощение.