Текст книги "Хронолитите"

13.

Може би наистина трябваше да се възползвам от поканата и да се присъединя към групата на Реджина Лий. Да споделя с останалите страховете си за Катлин – страхове и опасения, че може да се случи най-лошото. Но това не беше в моя стил. От съвсем малък се бях научил да запазвам спокойствие пред назряващата катастрофа. Да задържам тревогите в себе си, като че са някакви мръсни тайни.

Въпреки това не спирах да мисля за Кати. В представите си я виждах такава, каквато бе в Чъмфон – едва петгодишна, безстрашна и любопитна. Децата носят природата си сякаш е пъстра дрешка, ето защо са толкова прозрачни, когато лъжат. Умението да мамиш идва с възрастта. В сърцето ми Кати си оставаше онова беззащитно и уязвимо малко момиче. Което правеше още по-болезнена представата, къде може да е сега и с кого. Най-силният родителски инстинкт е желанието да храниш и защитаваш. Да скърбиш за детето си, означава да признаеш, че си безсилен. Не можеш да защитиш този, когото заравят в земята. Не можеш да загърнеш с одеяло ковчега.

Почти не заспивах нощем, наливайки се на смени с бира и диетична кола. Сънят идваше рядко и ме притискаше като лепкава вълна. Спорадичните сънища, които ме спохождаха, бяха хаотични и объркани. Събуждах се, за да зяпам ясното пролетно небе, лишено от облачета и толкова нелепо в мъката ми.

Предполагах, че срещата ми с Ашли Милс ще е първа и последна, но тя ми позвъни на мобилния телефон десет дни след изчезването на Кати. Гласът й бе делови и почти веднага премина към въпроса.

– Уредих среща с един човек – съобщи, – който може да знае нещо за Адам и Катлин. Но не ми се ще да ходя на срещата сама.

– Свободен съм днес следобед – рекох.

– Той работи нощем. Ако можеш да наречеш неговото работа.

– Защо, да не е сутеньор?

– Нещо такова. Наркодилър.

Последната седмица бях прекарал в мрежата, изучавайки термина „куинистки поклонници“, както и свързаните с него куинистки движения. Основно извличах информация от чатовете им.

Разбира се, не съществуваше единно куинистко движение. При липсата на Куин от плът и кръв, „движенията“ бяха миш-маш от утопистки идеологии и полурелигиозни култове, всеки от които си съперничеше за титлата. Това, което ги обединяваше, бе общото благоговение, почитта пред хронолитите. За поклонниците всеки хронолит бе свещен обект. Те придаваха какви ли не свръхестествени сили на паметниците: че имали лечебни свойства, че просветлявали, предизвиквали физиологични трансформации, големи и малки богоявления. Но за разлика от поклонниците в Лурд например тук преобладаваха млади хора. Подобно на „младежките движения“ от двайсетте години и сегашните бяха по-скоро модни, отколкото изпълнени със съдържаше. Малцина млади американци в действителност посещаваха някой от хронолитите, затова пък бе честа гледка да зърнеш тийнейджър с куинистско лого на шапката или фланелката си – най-често вездесъщото К+ или червени и оранжеви кръгове. Имаше и предполагаемо тайни знаци – белези по зърната или ушните миди, сребърни гривни на глезените, бели превръзки на челата.

В квартала на Ашли преобладаваше символът К+, изрисуван с тебешир или като цветни графити по стените и тротоарите. Спрях пред китайския ресторант в уговорения час, Ашли изтича навън и се настани на седалката до мен.

– Добре, че колата ти не е луксозна – рече тя. – Няма да привличаш внимание.

– Къде отиваме?

Даде ми адрес на пет квартала от дома й, в една част на града, където преобладаваха складове и магазини за алкохол.

– Човекът, с когото ще се срещнем – обясни без предисловие, – се казва Чийвър Кокс и се занимава с неща, за които по-добре да не споменаваш пред полицията. Познавам го, защото известно време купувах от него цигари. – Каза го с неутрален тон, но ме погледна, сякаш очакваше да изразя неодобрението си. – Преди да получа лиценз за никотинозависим, искам да кажа.

– Какво знае той за Кати и Адам?

– Може би нищо, но когато му позвъних вчера, спомена, че чул за организирането на ново поклонение и слухове за Куин, които не искал да споделя по телефона. Чийвър е доста параноичен на тези теми.

– Смяташ ли, че това, което правим, е законно?

– Че кой може да знае? Не и аз.

Тя смъкна надолу прозореца и запали цигара, изглеждаше така, сякаш очаква да й се скарам. В Минесота съществуват едни от най-суровите закони срещу тютюнопушене в Щатите. Но аз не бях от този щат, а и бях достатъчно възрастен, за да съм привикнал с тези неща.

– Ашли? – рекох. – Някога мислила ли си да се откажеш?

– О, моля те.

– Не те съдя, просто разговаряме.

– Не искам да говоря за това. – Тя издиша шумно. – Доста неща ми се струпаха през последните години, господин Уордън.

– Скот.

– Скот да бъде. Не съм слаб човек, но… ти някога пушил ли си?

– Не. – По мое време все още не поставяха антиникотинова ваксина, просто тютюнът никога не ме бе привличал.

– Сигурно ме убива, но нямам кой знае какъв избор. – Тя помисли малко, после добави: – Поне ме успокоява.

– Не те обвинявам за нищо. Дори ми харесва мирисът на запалена цигара. От разстояние.

Тя се усмихна мрачно.

– Знаех си, че си пропаднал тип като мен.

– Липсва ли ти Калифорния?

– Дали ми липсва Калифорния? – Тя завъртя очи. – Това разговор ли е, или си обезпокоен заради срещата с Чийвър? Защото, ако е така, спести си усилията. Той е малко тъмен тип, но не е лош човек.

– Много успокояващо.

– Ще видиш.

На адреса открихме порутена дървена къща. Нямаше светлина над входа, а стълбите поддаваха. Ашли дръпна настрани замрежената врата против комари и почука на дървената.

Чийвър Кокс попита кой е и Ашли му се представи. Вратата се отвори. Кокс беше плешив, трийсет и пет годишен мъж, облечен с джинси и бледосиня захабена риза.

– Здрасти, Ашли – извика той и я прегърна. След това ме изгледа.

Ашли представи и мен и каза:

– Идваме заради онова, за което говорихме по телефона.

В предната стая имаше избеляло канапе, две дървени сгъваеми кресла и масичка за кафе с пепелник. В другия край на сумрачния коридор се виждаше кухня. Ако Кокс наистина печелеше много пари от продажба на забранени вещества, със сигурност не ги прахосваше за вътрешно обзавеждане. Но може би имаше къща извън града.

Той забеляза пакета с цигари, подаващ се от джоба на ризата й.

– По дяволите, Ашли. И ти ли си в програмата? Проклетото правителство ми отнема бизнеса с тези разрешителни.

– Няма начин, ако не сътруднича, догодина ще изгубя здравната си застраховка.

Той се ухили.

– Какво пък, тогава може да те виждам по-често.

– Не разчитай на това. – Тя погледна към мен. – Веднага щом зъбите ми се избелят, си намирам свястна работа.

– Доблестна гражданка – подсмихва се Кокс.

– Абсолютно си прав.

– Да не смяташ и да се омъжиш за твоя приятел?

– Той не ми е приятел.

– Добре, Аш, извинявай и не ми се сърди. Искаш ли нещо? По-силно от онова, дето ти дават в аптеката?

– Искам да ти задам няколко въпроса за Адам.

– Да, но едва ли това е всичко, от което се нуждаеш.

Кокс очевидно намекваше, че няма да предостави информацията, ако Ашли не купи нещо от него. Бизнесът си е бизнес, искаше да каже.

– Та за сина ми, Чийвър?

– Зная, че го обичаш, Ашли, но тук говорим за бизнес.

В края на краищата тя се принуди да купи от него картон с цигари, които нарече „леки“ и които Кокс донесе от мазето. Ашли пъхна картона под мишница. От него лъхаше на влага.

Кокс се настани в едно кресло.

– Не зная дали ти е известно – заговори той, – но често ми се налага да ходя до изоставените сгради, където се навъртат хлапета и бездомници – тези на „Франклин“ или в центъра. Там е пълно с всякакви хлапета. Адам също се вясва от време на време. Търговията не е нищо особено, защото хлапетата нямат почти никакви мангизи. Дори храната крадат от магазините. Но от време на време им се завърта някой долар и тогава вземат един или два кашона с цигари, напитки, дрога, или всичко наведнъж. Най-често търгувам с Адам, защото ме помни от времето, когато идвах при теб.

Ашли сведе очи, но не каза нищо.

– Истината е, че Адам има повече ум в главата, отколкото останалите. Наричат се поклонници, или куинисти, но разбират от политика колкото някоя тухла. Знаеш ли кои са истинските поклонници? Децата на богатите. На богатите и известните. Те пътуват до Израел и Египет, палят миризливи свещи и прочее. А при тези е ясно. Повечето няма да напуснат града дори ако Куин направи бал в околията по случай коронацията си. Адам отдавна го е разбрал. Затова се навърта из копърхедските клубове – търси хора, които разсъждават като него, които гледат по-далеч от тълпата.

– Чийвър – прекъсна го тя, – можеш ли да ми кажеш дали той е още в града?

– Не мога да ти отговоря нито с „да“, нито с „не“, но се съмнявам. Ако е тук, не съм го мяркал. Виждам се с разни хора и щяха да ми кажат. Винаги се носят слухове. Помниш ли Къркуел?

Миналото лято един умопобъркан месар в Къркуел, Ню Мексико, бе обявил, че е измерил повишени фонови нива на радиацията през пролетта в очертанията на града – в неговия двор, по случайност. Вероятно се е надявал да го превърне в туристическа атракция. И успя. До септември там вече имаше лагер с десетина хиляди поклонници. Националната гвардия раздаваше храна и вода и подканяше поклонниците да се приберат у дома, но накрая ги прогони взрив от холера. Налудничавият месар изчезна своевременно, оставяйки след себе си няколко недовършени съдебни дела.

– Подобни слухове се пръкват непрестанно – обясни Кокс, – но точно сега новината е за Мексико. Куидад Портильо. Адам беше при мен преди три седмици и говореше само за това – не че някой му обръщаше внимание. Тъкмо затова се е свързал с копърхедския клуб от покрайнините – иска да отиде до Мексико и смята, че там ще се намери човек, който да ги субсидира поне за пътя.

– Отишъл е в Мексико? – подскочи Ашли.

Кокс разпери ръце.

– Не зная със сигурност. Но ако трябва да залагам, ще се обзаложа, че вече е на път за границата или дори я е пресякъл.

Ашли мълчеше. Беше пребледняла и някак смалена. Кокс въздъхна съчувствено.

– Зная, че те изплаших. Глупавите хора вършат глупави неща, но Адам е достатъчно умен да направи нещо наистинаглупаво.

Поговорихме още малко, но Кокс нямаше какво повече да ни каже. Накрая Ашли стана и се отправи към вратата.

На изхода Кокс я прегърна отново.

– Ела да се видим, когато спрат да ти дават рецепти – рече той.

Докато карах обратно, попитах Ашли откъде знае, че Адам е изчезнал.

– Какво искаш да кажеш? – отвърна с въпрос тя.

– Доколкото разбрах, той е свързан с различни организации. Дори да не живее у дома, това не значи, че е заминал.

Спрях пред къщата й. Ашли ме покани:

– Ела, ще ти покажа.

Тя отключи входната врата и ме отведе нагоре по стълбите. Апартаментът бе стандартен: две малки спални от двете страни на коридора, голям хол към улицата и квадратна кухня, гледаща назад. Вътре беше задушно, Ашли каза, че държи прозорците затворени заради стачката на боклукчиите. Но беше чисто и сравнително добре мебелирано. Домът на човек с вкус и здрав разум, макар и без достатъчно средства.

– Тази врата – посочи ми Ашли – е за стаята на Адам. Той не обича чужди хора да влизат вътре, но сега няма как да се разсърди.

В известен смисъл първата ми среща с Адам бе чрез неговата стая. Предполагам, че очаквах нещо далеч по-лошо – порнография, графити, може би рязана пушка в коша за пране.

Но стаята на Адам напълно опроверга очакванията ми. Тя не беше просто прибрана – вътре цареше безупречен ред. Леглото беше оправено. Вратата на гардероба бе открехната и по празните закачалки можеше да се съди, че се е подготвил за дълго пътуване, но останалите дрехи висяха изпънати. Лавиците бяха от най-обикновени дъски, но книгите бяха изправени и подредени по азбучен ред – не по автор, а по заглавие.

Човек може да съди за много неща по книгите на другите. Адам несъмнено се интересуваше от техническа литература – имаше наръчници по електроника, учебници (включително органична химия и американска история), „Основи на изчисленията“, различни биографии (Пикасо, Линкълн, Мао Дзедун), „Прочути съдебни процеси на двайсети век“, „Как да поправим почти всичко“, „Десет стъпки към по-ефикасен двигател“. Детска астрономия и наръчник за спътниците. „Лед и огън: неразказаната история за трагедията на Лунната база“. И, разбира се, книги за Куин. Някои от тях популярни, между които „Азия под обсада“ на Макнейл и Касел, други – сериозни и фундаментални изследвания като „Краят на дните“ и „Петият конник“.

По стените – вестникарски изрезки на хронолити, които ми напомниха за кабинета на Сю Чопра в Балтимор.

– Можеш ли да съдиш по това дали ще се прибере? – попита Ашли. – Тази стая му е базовият лагер. Може и да не спеше тук всяка нощ, но прекарваше по осем-десет часа. Винаги.

Тя затвори вратата.

– Странно – рече. – Винаги съм мислела, че създавам дом за Адам. Но не стана така. Той си изгради собствен дом. По случайност се помещаваше в моя.

Ашли направи кафе. Разговорът постепенно се отнесе към други теми. Седяхме в хола, обърнати към затворения прозорец, през който нахлуваше уличен шум. Имаше нещо объркващо и същевременно примамливо в ситуацията – Ашли отскачаше до кухнята или сядаше на канапето, приглаждайки коса. Усещане за домашен уют, което отдавна бях забравил. Благодарен й бях за това.

Но моментът бързо отмина. Тя ме попита за Катлин и аз й разказах за Чъмфон (без някои подробности) и как съм прекарал последните десет години. Беше впечатлена, че съм присъствал на Ерусалимското появяване, не заради Куин, а защото означаваше, че мога да пътувам, нещо, което напоследък малцина биха могли да си позволят. Освен богатите и известните.

– Е, поне вършиш нещо – рече тя. – Не навърташ като мен километри напразно.

Отвърнах, че не мисля така и че за една самотна майка да отглежда детето си в условията на икономическа криза е немалко постижение.

– Друго имах предвид. Че си стъпил здраво на краката си. Аз самата не се чувствах така с Адам. Опитвах се да му помогна, но все не съумявах да установя контакт с него. – Тя млъкна за миг и ме погледна. – Да речем, че наистина са отишли в Мексико – Адам, Катлин, цялата група. Какво можем да направим?

– Не зная – отвърнах. – Трябва да поговоря с някои хора.

– Би ли последвал Катлин в Портильо?

– Ако смятам, че ще й помогна. Ако от това може да излезе нещо.

– Но не си сигурен.

– Не съм.

Телефонът ми иззвъня. Беше настроен да приема само съобщения, но все пак проверих кой ме търси. Би могла да е Джанис с вестта, че Катлин се е прибрала у дома и че всичко се е оказало голямо недоразумение. А може и да беше Рамон Дъдли, за да ми съобщи, че са открили трупа на дъщеря ми.

Не беше нито единият, нито другият. На екранчето бе изписано името на Сю Чопра. Беше открила адреса на моя терминал (въпреки че го бях сменил, след като напуснах Балтимор) и искаше да й се обадя колкото се може по-скоро.

– Трябва да говоря насаме – рекох.

Тя ме изпрати надолу по стълбите до колата. Улових я за ръката. Беше късно и улиците пустееха. Лампите бяха от стария тип, живачни, и пръскаха кехлибарена светлина. Ръката на Ашли бе топла.

– Ако откриеш нещо – помоли ме тя, – трябва да ми кажеш. Обещай ми.

Обещах.

– Обади ми се, Скот.

Предполагам, че наистина искаше да й се обадя. И че се е съмнявала, че ще го сторя.

– Първо – заговори Сю веднага щом лицето й изплува на екрана на мотелския терминал, – искам да знаеш, че не ти се сърдя, задето замина, без да ме предупредиш. Разбирам какво преживяваш. Освен това, Скоти, не зная защо си такъв, но винаги очакваш най-лошото от хората. Някога минавало ли ти е през ума, че бих могла да ти помогна?

– Значи знаеш за Кати.

– Да, запознати сме с положението.

– Говорила си с полицията.

– Разбирам защо си постъпил по този начин, но не бих искала да се чувстваш като беглец – заяви тя. – Ще ми се да ми се обаждаш от време на време. В края на краищата ти все още се водиш на работа при нас. Рей е гений в математиката и Морис се опитва да бъде в крак с нас, но ми трябва човек, който да не робува на собствените си предубеждения. – Тя сведе очи и добави: – А може би това е само извинение? Може би имам нужда от някого, с когото да разговарям.

Малко извинение за намесата в живота ми през последните няколко години. Но никога не бях винил Сю за това. Може би тъкмо нейните идеи за тау-турбуленцията ме бяха поставили в уязвимо положение, но тя се бе постарала да издигне около мен стена, която да ме предпазва от агресията на федералните. За щастие в последно време ФБР бе насочило вниманието си в друга посока, а Сю все още искаше да бъде мой приятел.

– Толкова съм нещастна за това, което се е случило с Катлин – добави тя.

– Единственото, което знам със сигурност, е, че все още не се е прибрала у дома. Но предпочитам да не говорим за това. Разкажи нещо. Рей има ли си гадже? Ами ти?

– Скоти, пиеш ли?

– Да, но не достатъчно, за да се безпокоиш.

Тя се усмихна тъжно.

– Добре. Рей все още витае из облаците. Аз се виждам с една жена, с която се запознах в някакъв бар. Много е сладка. Червенокоса е, събира дрезденски порцелан и тропически рибки. Връзката ни едва ли е сериозна.

Разбира се, че не е. Като повечето й връзки и тази щеше да е от разстояние, за да няма накрая разочарования.

Истинската й любов бе работата и тъкмо за нея предпочиташе да говори.

– Най-важната новина, Скоти, е, че имаме малък пробив. Всички сега са побъркани от това. Темата, естествено, е засекретена, но тъй като някои слухове се процедиха в мрежата, ще ти разкрия това-онова.

Разкри ми вероятно повече, отколкото би трябвало, но някои от нещата надхвърляха моите познания. Същината бе, че някой в Мичиганския технологичен университет бе успял да извлече отрицателни тау-частици от вакуум (или както физиците го наричат „врящото гърне“ на виртуалните частици) и да ги стабилизира достатъчно дълго, за да може да демонстрира ефекта. Ставаше въпрос за адрони с по правило отрицателно времетраене. Те „издълбавали дупки“, ако мога така да се изразя, в миналото – не повече от милисекунди назад във времето, далече от Куиновите двайсет години и три месеца, но в принципно отношение феноменът бил идентичен.

– Много сме близо – призна Сю – до пълно разбиране на онова, което прави Куин. А дори и той може да не е открил всички аспекти. Ако имаме достатъчно време, ще успеем да създадем цял нов клон на науката. Говоря за междузвездни пътешествия, Скоти – това е съвсем в пределите на допустимото!

– Има ли значение?

– Разбира се, че има! Става въпрос за потенциално нова ера в историята на човешката раса! Да, има значение!

– Сю, Куин вече е сложил ръка на половината свят. Не бих искал да съм свидетел на довършването на процеса.

– Ами нали точно това е ключът, за да го спрем! Ако успеем да установим принципите, въз основа на които действат хронолитите, бихме могли да се намесим. При правилно действие ще можем дори да направим така, че да изчезнат.

– И какво ще постигнем? – последните няколко дни ме бяха напомпали с цинизъм. – Не смяташ ли, че е малко късно за това?

– Не – отвърна тя. – Не смятам. Помни – не от Куин трябва да се страхуваме. Дори не от хронолитите. Обратната връзка, Скоти, това е лостът. Истинският проблем е вярата в непобедимостта на Куин, която почива върху непреодолимостта на неговите действия. Унищожим ли дори един хронолит, ще унищожим и мита. Изведнъж той ще престане да бъде богоподобна фигура и ще заприлича на всеки друг неуспял диктатор – като Хитлер и Сталин.

И въпреки това смятах, че е твърде късно.

– Не и ако успеем да демонстрираме слабостите му.

– Ще можеш ли?

Тя направи пауза. Усмивката й трепна.

– Може би. Съвсем скоро – рече накрая.

Но не достатъчно скоро за Кати, която вероятно беше в Мексико, обсебена от собствените си представи за непобедимостта на Куин и вдъхновена от обещанията, които той така и не бе дал. Припомних на Сю, че този проблем ме вълнува най-силно в момента.

– Съжалявам, ако съм те задържала, Скоти, но наистина смятам, че е важно да поддържаме връзка.

Защото, без съмнение, тя не се бе отказала от своята идея фикс, че моето и нейното бъдеще са преплетени – че Куин оказва пряко влияние върху съдбите ни.

– Както и да е, има и друга причина да ти се обадя – добави тя. – Споменах пред един човек за твоя проблем. И той иска да ти помогне.

– Само не и Морис. Харесвам го, но знаеш, че от доста време се занимава предимно с бумащина.

– Не е Морис, макар че той с удоволствие би ти помогнал. Не, това е човек със съвсем различен опит.

Трябваше да се досетя какво се задава. Тъкмо Сю бе човекът, ровил се подробно в миналото ми, особено по времето, когато бях в Чъмфон. Но в онзи момент бях заслепен.

– Може би го помниш – рече тя. – Казва се Хич Палей.