Текст книги "Хронолитите"

7.

Когато бях на десет, един ден се върнах от училище и заварих майка ми да търка пода на кухнята, което може да изглежда като нещо съвсем естествено, докато не я погледах известно време. (Вече се бях научил да я наблюдавам внимателно.)

Майка ми не беше красавица и предполагам, че съм го знаел и тогава, по онзи отвлечен начин, по който децата възприемат подобни неща. Имаше сурово, намръщено лице и рядко се усмихваше, което правеше усмивките й възпоменателно събитие. Ако пък се разсмиваше, прекарвах цялата нощ в развълнувани спомени за случая. По онова време бе едва на трийсет и пет. Никога не носеше грим и имаше дни, когато дори не си правеше труда да си среше косата – можеше да си го позволи, защото косата й бе черна и притежаваше естествен блясък.

Майка ми мразеше да купува дрехи. Носеше малкото неща, които държеше в гардероба си, докато станат неизползваеми. Понякога, когато излизах с нея на пазар, се срамувах заради раздърпания й син пуловер с голяма дупка от изгаряне от цигара отстрани, през която се виждаше презрамката на сутиена й, или жълтата блуза с петно във формата на Калифорния под дясното рамо.

Когато набирах смелост да й обърна внимание върху тези неща, тя се прибираше мълчаливо у дома и обличаше нещо по-представително. Но мразех да й говоря за това, защото се чувствах превзет и женствен, осъзнавах, че не отива на едно малко момче да се „интересува от дрехи“ и че не това е най-важното на този свят. Просто не исках хората да отместват поглед встрани, когато се редяхме на опашката в магазина.

Когато се прибрах у дома в онзи ден, тя носеше изтъркани джинси и една от ризите на баща ми. Жълти гумени ръкавици скриваха ръцете й до лактите, над които се виждаха някои пресни драскотини – трябваше да им обърна внимание. Това беше униформата й за чистене – процес, на който се отдаваше фанатично. Кухнята вонеше на лизол и амоняк, както и на още дузина други препарати и дезинфектанти, които държеше в една кутия под мивката. Беше си завързала косата нагоре с червена превръзка и вниманието й бе погълнато изцяло от плочките на пода. Не ме забеляза, докато не оставих кутията от сандвичите на масата.

– Не влизай в кухнята – рече ми с безизразен глас. – Ти си виновен за това тук.

– Виновен за кое?

– Кучето е твое, нали?

Говореше за Чъфи, нашия кокершпаньол и аз изведнъж почувствах страх… не заради това, което бе казала, а заради начина, по който го каза.

Все едно, че ми пожелаваше лека нощ. Всяка вечер идваше в стаята ми и се навеждаше над леглото, оправяше памучното одеяло и приглаждаше чаршафа, целуваше върховете на пръстите си и докосваше с тях челото ми. Може да прозвучи като нещо съвсем нормално. И в повечето случаи бе така. Но някои вечери… някои вечери, когато си бе пийнала и от устата й лъхаше на алкохол, а тялото й излъчваше топлина, сякаш бе разпалена пещ, тя се навеждаше, промърморваше познатите думи „Лека нощ, Скоти“, но те звучаха като заклинание, а пръстите, с които докосваше челото ми, бяха студени и грапави. В онези нощи аз се завивах през глава и броях секундите (хиляда и една… хиляда и две…), докато стъпките й утихнат по коридора.

Гласът й бе такъв и сега. Очите й бяха леко изцъклени и устата й – събрана в тънка права линия, и подозирах, че ако се приближа към нея, ще уловя същата отвратителна солена миризма като от плажна ивица при отлив.

Тя продължи да чисти, а аз се измъкнах безшумно от кухнята и се настаних пред телевизора, но мислех за думите й за Чъфи.

Майка ми никога не го бе харесвала. Понасяше го, но Чъфи бе мое куче и на баща ми – не нейно. Възможно ли е поведението й да се обяснява например с това, че Чъфи се е изпишкал на пода в кухнята? И къде е той сега? Обикновено по това време на деня се излежаваше на дивана и чакаше някой да го почеше зад ушите. Извиках го.

– Това животно е мръсно – обади се майка ми от кухнята. – Остави го на мира.

Намерих Чъфи на горния етаж, заключен в банята до спалнята на родителите ми. Лапите му бяха одрани до кръв, вероятно с телената четка, която използвахме да чистим скарата в кухнята. Имаше дузина малки кървящи рани и когато се опитах да го успокоя, той ме ухапа по ръката.

Годините не се бяха оказали снизходителни към покрайнините в Мериленд, където живееше баща ми. Някога спокойният район се бе превърнал в хаотична сбирщина от сексшопове, книжарници за порнографски списания и многоетажни работнически блокове. Имаше ги и старите къщички, но оградите на повечето бяха изрисувани с графити на арабски. Къщата на улица „Повендър“, където бях израсъл, бе почти неузнаваема зад грамадните преспи сняг. Една от стрехите бе провиснала от покрива и под нея заплашително зееха разкривени дъски. Това не беше къщата, която помнех, но приличаше на къща, която би обитавал баща ми – лишена от уют и гостоприемство.

Паркирах, изключих двигателя, но останах в колата.

Разбира се, беше глупаво от моя страна да идвам тук. Един от онези безсмислени пориви, изпълнени с драматизъм и лишени от съдържание. Бях решил, че трябва да видя баща си, преди да напусна тази част на страната (а може би преди той да умре?) – но какво всъщност търсех тук? Какво можех да му кажа или той на мен?

Тъкмо посягах към ключа, когато баща ми излезе на верандата да прибере вечерния вестник. Под бялата светлина на външната лампа кожата му изглеждаше необичайно бледа. Той погледна към колата, наведе се да вземе вестника, сетне погледна отново. Изправи се, слезе по стълбите, както си беше по халат и пантофи, и се приближи към мен. Дори това малко усилие го накара да се запъхти.

Свалих прозореца.

– Така си и помислих, че си ти – рече той.

Гласът му пробуди в душата ми неприятни спомени. Не отговорих.

– Влизай, щом си дошъл – подкани ме. – Навън е студено.

Заключих колата и пуснах алармата. Малко по-надолу по улицата трима младежи с азиатски лица следяха внимателно действията ми и ме изпроводиха с поглед, докато влизах в къщата.

Чъфи се възстанови от раните си, но никога вече не доближи майка ми. Нейните рани обаче бяха постоянни и неизличими. Обясниха ми, в някакъв момент от нейното прогресиращо влошаване, че страдала от неврологично заболяване, наречено шизофрения в зряла възраст и че причината за това се крие някъде в мозъка. Не повярвах на обяснението, защото от опит знаех, че проблемът е далеч по-прост и по-страшен – в тялото й живееха едновременно добра и лоша майка. И тъй като аз обичах добрата, беше неизбежно и дори необходимо да започна да мразя лошата.

За съжаление с течение на времето двете започнаха да се смесват. Добрата майка ме целуваше сутрин на излизане, но когато се връщах по-късно от училище, лудата й съперница вече бе поела контрол. Нямах близки приятели след като навърших десет, защото когато имаш приятели, трябва да ги водиш у дома, а последния път, когато се появих на прага с червенокосия и боязлив Ричард, с когото се бяхме сдружили в часовете по география, тя го принуди да изслуша двайсетминутна лекция за това колко са вредни видеомониторите за неговата все още не съвсем зряла възпроизводствена система. При това изразите, които използваше, далеч надхвърляха представите му за приличие. На следващия ден Ричард отказа да говори с мен и така приятелството ни издъхна. Исках да му кажа, че вината не е моя, а на майка ми. Бяхме жертви на един призрак.

Тя обаче не вярваше, че е болна, и все намираше причини у другите, включително и у мен. Неведнъж през онези ранни години ми се е карала, задето съм я гледал „по този начин“, което вероятно означаваше „с изплашено изражение“. Майка ми бе дълбоко уверена, че ние всички заговорничим срещу нея с цел наистина да я подтикнем да си изгуби разсъдъка. Параноична шизофрения, която следва най-мрачните си очаквания с неумолима последователност.

Ала тези събития съвсем не ме сближиха с баща ми. Напротив. Той отхвърляше диагнозата със същата упоритост, с която и майка ми, макар и поради различни подбуди. Баща ми винаги е смятал, че майка ми не го заслужава и че е направил услуга на семейството й в Нашуа, Ню Хемпшир, като ги е отървал от тяхната своенравна и непокорна дъщеря. Може би си е представял, че бракът ще й повлияе плодотворно. Но не стана така. Тя го бе разочаровала, а вероятно и той нея. Но баща ми продължаваше да очаква от нея да се поправи. Обвиняваше я за всяка нейна постъпка, сякаш тя бе в състояние да преценява моралната страна на действията си – което й се удаваше само понякога, в редки пристъпи на просветление. Така добрата майка страдаше заради греховете на лошата. Лошата майка бе хаплива и заядлива, но добрата понасяше упреците. Тя бе принудена да се извинява и баща ми не пропускаше да изтръгне от нея тези извинения. Викаше й, понякога я удряше, непрестанно я оскърбяваше, а през това време аз се криех в стаята си и си представях свят, в който двамата с добрата ми майка ще можем да избягаме някъде, където лошата не би могла да ни открие. Някъде, където двамата ще живеем в мир и любов, докато баща ми продължава да воюва с неистинската, зла половинка на майка ми. И накрая ще я победи и ще я затвори – в килия или може би в лудница.

Бях на шестнадесет и тъкмо бях взел книжка, когато баща ми реши да ни отведе на разходка до Ню Йорк. Според мен е смятал – трябва да е бил доста отчаян, за да се хваща за тази сламка, – че почивката ще й повлияе добре, ще й „прочисти главата“, както той обичаше да казва. Натоварихме багажа, сменихме маслото, напълнихме резервоара и отпрашихме. Майка ми настояваше да седи сама отзад. Аз бях навигатор и от време на време сядах гордо на кормилото. На няколко пъти я видях да чопли нервно горната си устна и скоро там се образува кървяща раничка.

Имам само два ярки спомена от онова пътуване до Ню Йорк.

Посетихме Статуята на свободата и помня как се катерехме по изтърканите стъпала до самия връх. Беше юли, вътре бе тясно и горещо и миришеше на пот, но когато стигнахме горе, бяхме възнаградени с невероятна гледка. Майка ми обаче отказа да погледне към Манхатън и се сви отзад. На връщане си купих месингово копие на статуята, което държах на бюрото си.

Помня и неделната утрин на същия уикенд, когато майка ми се измъкна от хотелската стая, докато баща ми се къпеше, а аз бях във фоайето и захранвах с монети машината за сода. Когато се върнах и намерих стаята празна, изпаднах в паника, но въпреки това не посмях да обезпокоя баща ми, защото сигурно щеше да стовари вината върху мен. Вместо това изтичах обратно по стълбите и се спуснах с асансьора във фоайето. Зърнах тъмната коса на майка ми да изчезва зад въртящата се врата на изхода и хукнах след нея, но не посмях да я извикам, защото се срамувах да не привлека вниманието на останалите. Когато излязох на площадката отпред, тя бе изчезнала. Облеченият в червено сако портиер надуваше истерично свирката си и в началото недоумявах защо, а после видях майка ми да лежи на паважа и да стене, докато над нея се бе надвесил ужасеният шофьор на малкия пикап за цветя, който я бе прегазил през краката. Очите му бяха изцъклени и сияещи като две луни. И тогава почувствах, как тялото ми се сковава от ледени тръпки.

Веднага след пътуването до Ню Йорк прибраха майка ми за продължително лечение – първо в ортопедична болница, докато се възстановят счупените кости, и после в психиатрична клиника. Всекидневната, в която седях сега с баща ми, не се бе променила особено от онези времена. Което съвсем не означаваше, че баща ми е превърнал дома си в нещо като светиня, в която да почита паметта на болната си съпруга. Просто нямаше сили да променя каквото и да било. Не му идваше наум.

– Напоследък доста ми звъняха за теб – рече той. – В началото си помислих, че си обрал някоя банка.

Завесите биха спуснати и вътре не проникваше почти никаква дневна светлина. Абажурът в ъгъла също мъждукаше едва-едва.

Той седеше в изтърбушеното зелено кресло и дишаше учестено, очаквайки да заговоря.

– Сигурно е заради работата ми – обясних. – Проверявали са биографията ми.

– Ама че работа, щом ФБР звъня у нас.

Беше съвсем отслабнал и ризата му висеше. На времето бе доста едър мъж. Плещест и избухлив – от онези хора, с които предпочиташ да не се заяждаш. Но сега ръцете му бяха изтънели като на скелет и кожата му провисваше. Гърдите му бяха хлътнали и виждах поне пет изтъркани дупки на колана, който се опираше на щръкналите настрани хълбоци.

– Ще бъда зад граница за известно време.

– Колко дълго?

– Честно казано, не зная.

– Онези от ФБР казаха ли ти, че съм болен?

– Казаха ми.

– Може да не е това, което си мислят. Не се чувствам добре, но… – той сви рамене. – Тези всезнайковци лекарите могат да те оберат до шушка. Искаш ли чаша кафе?

– Ще си сипя. Машината нали е там, където я помня?

– Да не мислиш, че съм твърде слаб дори да ти сипя кафе?

– Не съм казвал подобно нещо.

– Все още мога да правя кафе, за Бога!

– Нямам никакво намерение да те спирам.

Той отиде в кухнята. Надигнах се и надзърнах в коридора, но го видях да си сипва солидна доза уиски в чашата с трепереща ръка.

Докато го чаках във всекидневната, разглеждах лавиците. Повечето книги бяха на майка ми. Томове на Нора Робъртс, „Мостовете на Мадисън“ и безкрайната серия на Тим Лахайе. Баща ми бе допринесъл за разнообразието с няколко стари книги на Том Кланси и „По-чудно от науката“. Аз самият имах доста свои книги, когато живеех тук – бях отличен ученик, вероятно защото твърде много се страхувах да си тръгна от училище и да се прибера у дома, – но държах книгите си в моята стая, най-вече защото не исках Конан Дойл и Джеймс Ли Бърки да се смесват с писатели като В. К. Ендрюз и Кетрин Колтър.

Баща ми се върна с две чаши кафе. На моята бе изписано „Доставки Кориолис“, името на последната фирма, в която бе работил цели двайсет и три години и от която все още получаваше пенсионен чек всеки месец. Кафето бе едновременно слабо и горчиво.

– Няма нито мляко, нито сметана – рече той. – Зная, че го обичаш разредено. Сложих ти мляко на прах.

– Няма нищо.

Той се отпусна в креслото си. На масичката до него имаше дистанционно – вероятно от видеопанела. Погледна го с известна нега, но не посегна към него. Вместо това каза:

– Не зная каква ще е тази твоя работа, но онези типове от ФБР задаваха доста странни въпроси.

– Като например?

– Ами, в началото бяха съвсем обичайни, къде си ходил на училище, какви оценки си получавал, къде си започнал работа и прочее. Но искаха доста подробности. Дали си участвал във всички спортни занимания, какво си правел през свободното си време, обичал ли си да говориш за политика и история. Кой е семейният ни лекар, имал ли си необичайни болести в детството, кои са ти били приятелите, налагало ли се е да ходиш на психиатър. Питаха и доста за Илейн. Естествено, знаеха за болестта й. Но когато опряхме до това, рекох им да си гледат работата. Всъщност, и без това бяха съвсем наясно с нещата.

– Питали са за мама?

– Нали току-що ти го казах?

– И какво още ги интересуваше?

– За нея ли? Ами симптомите. Кога са се появили и какво й е било поведението. Разни работи, дето трябва да си останат в семейството. Божичко, Скоти, искаха какво ли не. Да ти разгледат старите вещи в гаража. Ще ми повярваш ли, че даже взеха проби от водопровода.

– Значи са идвали в къщата?

– Аха.

– Взеха ли друго, освен пробите?

– Не съм забелязал, но бяха цяла тълпа и не можех да ги следя непрестанно. Ако искаш, иди сам да провериш – кашонът с нещата ти е до буика.

Завладян от любопитство и леко обезпокоен, отскочих до неотоплявания гараж.

Кашонът, за който говореше, съдържаше всякакви джунджурии от детските ми години. Албуми със снимки, няколко награди, стари книги и дискове, играчки. Между тях, както забелязах, и месинговата Статуя на свободата, която бях донесъл от Ню Йорк. Беше потъмняла с годините. Взех я и я пъхнах в джоба на палтото си. И да липсваше нещо тук, нямаше никакъв начин да разбера. Но идеята непознати федерални агенти да се ровят из нещата ми беше направо ужасяваща.

На дъното на кутията имаше папка с мои рисунки. Никога не съм бил особено надарен в това отношение, но майка ми ги харесваше и настояваше да ги запази. Избледнели акварели, листопад, няколко снежни сцени, превити борове, несръчно изрисувани хижи – самотни неща сред огромен и пуст пейзаж.

Когато се върнах в къщата, баща ми клюмаше в креслото. Чашата за кафе се поклащаше застрашително на ръба на подлакътника. Преместих я на масата. Телефонът иззвъня и той се размърда. Пресегна се към слушалката и я вдигна. Беше стар модел, свързан с жица с устройството на стената.

– Да – рече няколко пъти, после ми подаде слушалката. – За теб е.

– За мен?

– Да виждаш някой друг тук?

Обаждаше се Сю Чопра, веднага познах гласа й.

– Скоти, изплашихме се за теб.

– Чувствата са взаимни.

– Сигурно се питаш как сме те намерили. Радвай се, че успяхме. Не биваше да изчезваш така.

– Да изчезвам ли, Сю? Прекарах следобеда с баща ми.

– Разбирам. Но щеше да е добре, ако ни беше предупредил. Морис се бе погрижил да те проследят.

– Майната му на Морис. Нима трябва да искам разрешение дори когато напускам града?

– Не е писано правило, но щеше да е добре. Скоти, зная колко си ядосан. Минавала съм през това. Но времената се менят. Животът е далеч по-опасен, отколкото беше някога. Кога смяташ да се връщаш?

– Тази вечер.

– Добре. Защото трябва да си поговорим.

Казах й, че съм на същото мнение.

Поседях с баща ми още няколко минути, после му съобщих, че е време да си вървя. Зад пердето вече не се процеждаше никаква светлина. В къщата цареше сумрак и миришеше на прах и на суха топлина.

Той се размърда в креслото и рече:

– Доста път измина само за да пиеш кафе и да мърмориш. Виж, знам защо си тук. Но ще ти кажа – не ме е страх да умра. Нито да говоря за това. Събуждаш се, прочиташ си пощата и си казваш, брей, няма да е и днес.

– Разбирам.

– Нищо не разбираш. Но се радвам, че дойде.

Направо бе изумително да каже подобно нещо. Не знаех какво да отговоря.

Той се изправи. Панталоните му се смъкнаха по измършавялата талия.

– Невинаги съм се отнасял към майка ти така, както трябваше. Но поне бях до нея, Скоти. Дори когато беше в болница. Когато не знаеше коя е. Водех те при нея само в добрите й дни. Някои от нещата, които ми е казвала, щяха да ти обелят кожата. А по това време ти вече беше в колеж.

Майка ми умря от усложнена пневмония в годината преди да се дипломирам.

– Можеше да ме повикаш, когато се разболя.

– Защо? За да носиш в себе си спомена за твоята собствена майка, която те ругае от смъртното си легло? Какъв смисъл?

– Аз също я обичах.

– За теб беше лесно. Аз може и да съм я обичал, а може и да не съм. Вече не помня. Но бях до нея, Скоти. През цялото време се стараех да й бъда опора. Да не я изоставям.

Запътих се към вратата. Той ме последва няколко крачки, но спря задъхан.

– Опитай се да ме запомниш с това – заръча на раздяла.