Текст книги "Хронолитите"

25.

Предполагам, че когато настъпи време да бъдем обективни, някой ще напише сериозен и естетически издържан научен труд за хронолитите.

Колкото и да ми се струва сквернословна тази идея, хронолитите са произведения на изкуството, всяко едно със свой облик и неприличащо на останалите.

Едни са груби, като Чъмфонския Куин, относително малки, лишени от подробности, подобно на извадени от отливка украшения, несръчно дело на аматьор. Други са фино изваяни (въпреки че притежават някакво мрачно и страховито послание, като произведенията на съветския реализъм) и внимателно обмислени. Например Куин от Исламабад или Кейптаун – благороден гигант, излъчващ доброжелателност и сила.

Но повечето от хронолитите са чудовища, разрушители на градове. Банкокският Куин, обкрачил коритото на кафеникавата река Чао Фрия, загърнатият в плащ Куин от Бомбай, суровият и патриархален Куин от Ерусалим, който сякаш приема в прегръдката си вярата и надеждата на човечеството, докато в краката му се въргалят останките на религиозни реликви.

Куин от Уайоминг надминаваше всичките. Сю се оказа права за значимостта на този паметник. Това беше първият американски хронолит, възвестяващ победа в сърцето на голяма западна сила, и появата му в изоставена част от страната бе стаен и същевременно недвусмислен намек за това какво може да се случи в големите градове.

Най-сетне студената вълна отмина. Отърсихме се от вцепенението си и постепенно се върнахме към заобикалящото ни настояще и към онова, което не бяхме успели да постигнем.

Хич, както и трябваше да се очаква, бе първият, който насочи ума си към практични действия.

– Ставайте – провикна се той дрезгаво. – Да изчезваме оттук, преди да са дошли куинистите, защото едва ли ще се забавят много. Не бива да се изтегляме по главния път.

Сю се колебаеше, загледана в подредената покрай стената апаратура. Уредите премигваха несигурно, жадни за допълнителна енергия.

– Ти също – посочи я Хич.

– Чакай, това може да е важно – спря го тя. – Някои от показателите са ужасно високи.

– Майната им на показателите. – Той ни задърпа към вратата.

Сю не сдържа вика си, когато зърна щръкналия в небето хронолит.

Рей спря зад нея, аз вървях до Хич. Един от по-възрастните инженери, мъж с посивяла коса на име Макградър, пристъпи напред и бавно коленичи, в акт на пълно и сляпо подчинение.

Този Куин надхвърляше всякакви очаквания.

Беше не само огромен, но и невероятно красив. Издигаше се високо над хълма, откъдето ни бяха атакували саботьорите. Нямаше и следа както от тау-ядрото, така и от прилежащите му структури. Леденото покритие на хронолита вече се люпеше – из въздуха не се усещаше влага – и скулптурата можеше да се види съвсем добре, освен в онези части, където бе обгърната от лека мъгла. Всъщност тъкмо мъглата й придаваше величествения, вълшебен изглед, сякаш беше планина. От мястото, откъдето го разглеждахме, не можехме да различим добре чертите на лицето, но със сигурност то излъчваше спокойната увереност на победилия завоевател.

Микроскопични ледени кристалчета се носеха из въздуха и се сипеха по земята. Вятърът се менеше непрестанно, ту студен, ту топъл.

Основната тълпа от куинисти се бе събрала на юг от мястото на появата. Мнозина от тях бяха пострадали от термичния шок, но съдейки по учестяването на изстрелите, бяха оцелели достатъчно, за да създават неприятности на Обединените сили. Близо до нас имаше малък отряд войници, които не бяха пострадали благодарение на арктическото си облекло, но изглеждаха объркани и замаяни – всички комуникации бяха прекъснати и те се събираха около повалените останки на източната порта.

Нямаше и следа от групата куинисти, разрушили тау-ядрото.

Рей нареди на останалите инженери и техници да се изтеглят към войниците. Журналистите, прикрити зад бункера, имаха свои идеи – те се бяха прибрали в бронираните си коли и вероятно вече излъчваха първите съобщения и картини от новия Куин в Уайоминг. Провалът ни беше неоспорим факт.

– Помогни ми да прибера Сю в пикапа – извика ми Рей.

Сю бе овладяла плача си, но не сваляше втренчен поглед от статуята. Рей стоеше до нея и я прикрепяше с ръка. Тя прошепна:

– Това е невъзможно…

– Разбира се, че е възможно. Хайде, Сю. Време е да се махаме.

Тя се отдръпна от ръката му.

– Не, наистина го мисля. Показателите са твърде високи. Трябва ми секстант. И карта. В пикапа имаше топографска карта… Хич!

Хич се обърна.

– Нужен ми е секстант! Помоли някой от инженерите!

– За какво ти е, за Бога? – ококори се Хич.

–  Секстант!

Хич каза на Рей да запали двигателя, изтича назад и скоро се върна с дигитален секстант и триножник. Сю нагласи инструмента въпреки силния вятър и започна да нанася данните в бележника си.

– Не мисля, че това вече има значение – заяви й с вежлив, но твърд глас Рей.

– Кое?

– Да правиш измервания.

– Не го правя за забавление – тросна се тя, но когато се наведе да повдигне триножника, краката й се подгънаха и Сю падна право в ръцете на Рей. Той я отнесе в пикапа.

Наведох се и вдигнах бележника от ледената кал.

Хич подкара, а ние с Рей нагласихме Сю на седалката и й подложихме възглавница. Войниците край падналата ограда се опитаха да ни спрат. Часовой с нервно изражение размаха пушката си и се приближи към отворения прозорец на Хич.

– Сър, не мога да гарантирам безопасността ви…

– Знам – прекъсна го Хич и даде газ.

Щяхме да сме в безопасност – Сю щеше да е в безопасност – само ако бяхме далеч от тук. Хич прекоси равнината и се насочи към едно от местните шосета. Движехме се по прашни пътища, повечето свършващи сляпо или водещи до изоставени ранча и пресъхнали кладенци за животни. Не особено перспективен маршрут за изтегляне. Но Хич винаги бе предпочитал черните пътища.

Въпреки специалните мерки срещу студа двигателят бе пострадал сериозно от термичния шок. По здрач, когато наближихме бетонна къща с хлътнал покрив, пикапът вече едва се движеше. Спряхме тук не защото постройката ни се стори примамлива – много дъждове се бяха излели през пустите прозорци, поколения полски мишки бяха свивали гнезда вътре, – а тъй като можеше да послужи за скривалище, за нас и колата. Поне разполагахме с няколко мили преднина.

Тъй като нямаше какво да правим, а слънцето вече се снижаваше зад все още доминиращата над всичко наоколо фигура на Куин, откъдето полъхваше хладен вятър, ние се сгушихме на местата си в купето и се опитахме да поспим. Не се наложи да се опитваме дълго. Бяхме изтощени. Дори Сю, която се бе свестила малко след тръгване, най-сетне се успокои от треската си и потъна в неспокоен сън.

Спа през цялата нощ и се събуди първа на сутринта.

Призори Хич повдигна капака на двигателя и направи пробно запалване. Шумът бе такъв, че Рей Мозли подскочи и се ококори сънено.

Събудих се гладен и си останах гладен, тъй като не разполагахме с никакви припаси. Излязох от колата, заобиколих къщичката и се приближих до Сю, която отново бе разпънала триножника със секстанта.

Инструментът бе насочен право към далечния хронолит. Сю бе разгънала топографска карта в краката си и бе притиснала краищата й с камъни. Лекият ветрец рошеше косите й. Дрехите й бяха мръсни, очилата й зацапани, но колкото и да бе невероятно, когато ме видя, тя се усмихна.

– Добро утро, Скоти – рече.

Хронолитът бе като ледена колона, очертана на фона на мъгливо синкавия хоризонт. Откъдето и да го погледнеш, той приковаваше вниманието. Гледаше на изток от своя пиедестал, почти право към нас.

Обърнат към нас, помислих си, като стрелка.

– Научи ли нещо? – попитах, като се постарах гласът ми да не звучи иронично.

– Много неща – погледна ме тя. Имаше странна усмивка. Щастлива и тъжна. Очите й бяха големи и влажни. – Твърде много. Ужасномного.

– Сю…

– Не, не говори нищо. Мога ли да те попитам аз?

Свих рамене.

– Скоти, ако събираш багаж за пътуване в бъдещето, какво ще вземеш?

– Какво ще взема ли? Не зная. Ти какво би взела?

– Аз ще взема… тайна. Можеш ли да пазиш тайни?

Смущаващ въпрос. Майка ми го задаваше, когато започна да си губи разсъдъка. Надвесваше се над мен като зловеща сянка и повтаряше:

– Скоти, можеш ли да пазиш тайни?

„Тайната“ бе поредната й параноична мания – че котките могат да четат мислите й, че баща ми е друг човек, самозванец, че властите се опитват да я отровят.

– Хайде, Скоти – подкани ме Сю, – не ме гледай така.

– Ако ми кажеш – отвърнах, – вече няма да е тайна.

– Какво пък, прав си. Но трябва да я споделя с някого. Не мога да кажа на Рей, защото ме обича. Не мога да я кажа и на Хич, защото Хич не обича никого.

– Много загадъчно.

– Да, така е. – Тя погледна към далечната синя колона на Куин. – Може би нямаме много време.

– Време за какво?

– Искам да кажа, че той няма да издържи дълго. Хронолитът. Не е стабилен. Прекалено е масивен. Погледни го, Скоти. Виждаш ли как трепти?

– Това е мараня от жегата в пустинята. Оптическа илюзия.

– Донякъде. Но не напълно. Отново прегледах данните. Тези, които взех при бункера. Тези тук – тя посочи бележника си. – Измерих височината и радиуса, поне приблизително. Може да не ме бива много в изчисленията, но няма съмнение – той надхвърля границата.

– Коя граница?

– Забрави ли? Ако хронолитът е твърде масивен, той става нестабилен – жалко, че не ми дават да публикувам трудовете си, сигурно щяха да я нарекат „границата на Чопра“. – Усмивката й се стопи и тя завъртя глава. – Но няма как, Скоти. Налага се да бъда скромна. Всъщност, май ме принудиха да стана такава.

– Да не искаш да кажеш, че хронолитът ще се разруши?

– Да. Днес по някое време.

– Че това не може да се запази в тайна.

– Така е, но аз говорех за причината. Границата на Чопра е мояидея. Не съм я споделяла с никого и се съмнявам някой да е правил подобни измервания. А този Куин няма да издържи достатъчно, за да съберат подробни данни.

Изведнъж ме завладя безпокойство.

– Сю, ако това е вярно, хората трябва да знаят…

– Да знаят какво? Това, което всички ще знаят, е, че хронолитът се е разрушил и че ние сме били тук със същата цел. И тогава ще направят очевидното заключение. Че сме успели, макар и с известно закъснение. Ето я нашата малка тайна.

– Но защо трябва да го пазим в тайна?

– Защото не бива да го казваме на никого, Скоти. Ще трябва да отнесем тази тайна двайсет години и три месеца в бъдещето, иначе няма да се получи.

– По дяволите, Сю – коеда се получи?

Тя премигна учудено.

– Горкият Скоти. Толкова си объркан. Чакай, ще ти обясня.

Не помня точно подробностите на нейното обяснение, но запазих същината.

Все още не бяхме победени.

Журналистите продължаваха да изпращат съобщения за появата и щяха да станат свидетели – след часове, ако не и след минути – на зрелищното рухване на хронолита. Според Сю картината на това разрушение, предавана по целия свят, щеше да прекъсне обратната връзка и да унищожи представата за непобедимостта на Куин. Независимо дали побеждава или губи, той вече нямаше да е нашата единствена съдба. Щеше да бъде свален до позицията на противник.

И светът трябвашеда знае, че сме успели. Границата на Чопра трябвашеда остане строго пазена тайна…

Защото, според Сю, не беше случайно, че този хронолит бе надхвърлил физичните ограничения за стабилност.

Това, смяташе тя, е несъмнен акт на саботаж.

Помисли върху това – саботаж върху конструкцията на хронолита. Кой би извършил подобно нещо? Ясно, че ще е вътрешен човек. Някой, който познава физичните основи на хронолитите, и то в най-малки подробности. Някой, комуто са известни границите и начинът за тяхното надхвърляне.

– Тази стрелка – заяви Сю с разтреперан глас, изплашена от дързостта на собствените си думи. – Тази стрелка сочи към мен.

Всичко това ми приличаше на безумие.

Мегаломания, едновременно самовъзвеличаваща и самоотричаща се. Сю се опитваше да се мери с Шива. Създателят и разрушителят.

Но частица от мен жадуваше това да е истина.

Вероятно, защото исках да видя края на унищожителната драма с хронолитите – не само заради мен, но и заради Ашли и Катлин.

Исках да повярвам на Сю. След цял един живот, изпълнен със съмнения, имах нужда да й вярвам.

Надявах се лудостта й да бъде чудодейна, божествена.

Хич все още работеше над двигателя, когато по прашния път се приближиха дванайсет мотоциклетисти. Идваха право откъм хронолита.

Двамата със Сю се скрихме в бетонната къща веднага щом ги видяхме. По това време Рей вече бе предупредил Хич. Той се измъкна изпод капака и ни раздаде оръжия.

Взех пистолета, но когато стиснах хладната му дръжка, изпитах отвращение. Боях се не само от куинистите, които се приближаваха към нас, но и от оръжието. Вместо да ми вдъхва увереност, то само подсилваше представите за собствената ми уязвимост и беззащитност.

Рей Мозли пъхна пистолета си в колана и започна трескаво да натиска копчетата на телефона. Но от няколко дни нямаше никаква връзка, нищо не се промени и сега. Опитът изглеждаше колкото рефлекторен, толкова и жалък.

Хич подаде пистолет и на Сю, но тя притисна ръце към страните си.

– Не, благодаря ти – рече.

– Не ставай глупава.

Вече чувах ясно бръмченето на моторите, звук на скакалци, на приближаваща се напаст.

– Задръж го – настоя тя. – И без това не зная как да го използвам. Току-виж застрелям не когото трябва.

Тя ме погледна, докато произнасяше тези думи, и аз изведнъж си спомних за момичето в Ерусалим, което бе благодарило на Сю точно преди да умре. Очите и гласът й излъчваха същото загадъчно послание.

– Сега не е време да спорим.

Хич бе поел командването. Изглеждаше оживен и съсредоточен, намръщен като шахматист, изправен срещу опитен противник. Къщичката имаше три тесни прозореца и една врата – лесна за отбрана, но потенциална смъртоносна клопка, ако противникът притежава числено превъзходство. Всъщност и в пикапа нямаше да сме в по-голяма безопасност.

– Може би не знаят, че сме тук – подхвърли Рей. – Може да отминат.

– Възможно е – отвърна Хич. – Но не разчитай много на това.

Рей положи длан на оръжието си. Погледна към вратата, после към Хич и отново към вратата, сякаш извършваше някакви сложни математически изчисления.

– Скоти – обърна се към мен Сю, – разчитам на теб.

Отново не разбирах за какво говори.

– Забавят – съобщи Хич.

– Може да не са куинисти – продължаваше с предположенията Рей.

– Да бе, монахини на разходка с мотори. Остави тази работа.

Предимството ни бе, че те нямаха прикритие.

Местността бе съвсем равна, почти лишена от растителност. Осъзнавайки уязвимостта си, мотоциклетистите спряха на почтително разстояние, извън обсега на оръжията ни.

Докато ги наблюдавах през тясната цепнатина на един от прозорците, хрумна ми колко нелепо е всичко това. Приятен, прохладен ден, безоблачно небе и слънце. Дори уж нестабилният хронолит изглеждаше застинал и някак кротък на хоризонта. Въздухът бе изпълнен с чуруликане на врабчета и жужене на щурци. А на пътя имаше дузина въоръжени мъже и никаква помощ на много мили наоколо.

Единият от мотористите си свали шлема и разтърси не особено чистата си руса коса, после закрачи лениво към нас по пътя.

И тогава…

– Проклет да съм – възкликна Хич, – ако това не е Адам Милс.

Сигурно Сю би казала, че сме дълбоко въвлечени в тау-турбуленцията на това място, където стрелката на времето се обръща към себе си и където няма случайни събития.

– Искаме само жената – обяви Адам Милс на известно разстояние от бараката.

Гласът му бе рязък и писклив. Беше като пародия на гласа на Ашли. Лишен, естествено, от топлотата и нежността.

(„Двамата с теб имаме странно минало – бе казала веднъж Аш. – Твоята побъркана майка. Моят луд син.“)

– И коя ще е тази жена? – провикна се Хич.

– Суламит Чопра.

– Аз съм сам тук.

– Този глас ми е познат. Господин Палей, нали? Да, чувал съм го този гласец. Последния път обаче крещеше.

Хич не отговори, но видях, че свива пръстите на лявата си ръка – поне това, което бе останало от тях.

– Пратете я насам и веднага си тръгваме. Чувате ли ме, госпожице Чопра? Нищо лошо няма да ви сторим.

– Застреляй го – прошепна Рей. – Застреляй копелето.

– Рей, ако го застрелям, ще пуснат една ракета в прозореца. Разбира се, могат да го направят и без да го гърмя.

– Всичко е наред – обади се с неочаквано спокоен глас Сю. – Споровете са излишни. Отивам.

Хич и Рей се втрещиха от изненада, но не и аз. Започвах да се досещам за намеренията й.

– Това е глупаво – рече Хич. – Нямаш представа… за Бога, тези хора са наемници. По-лошо, дърпат им юздите право от Азия. С радост ще те предадат на някой евентуален Куин. За тях ти не си нищо повече от стока.

– Зная го, Хич.

– Скъпо струваща стока, и то съвсем оправдано. Наистина ли искаш да предоставиш всичко, което знаеш, на някой китайски бунтар? Защото, ако смяташ да го сториш, аз пръв ще те застрелям.

Сю изглеждаше почти безразлична и смирена, като жертва от средновековна картина.

– Но точно това трябва да направя.

Хич отмести поглед. Стоеше до прозореца и Адам Милс можеше да го свали с един добре премерен изстрел.

– Сю, недей – провикна се ужасен Рей. За миг и двамата застинаха – Хич със зяпнала уста, Рей на ръба на паниката. Сю ме погледна бързо и многозначително.

„Нашата тайна, Скоти. Да запазиш нашата тайна.“

– Ама ти сериозно го мислиш – рече Хич.

– Да, сериозно.

Той обърна гръб на прозореца.

Сградата, в която бяхме приклещени, бе построена вероятно по времето, когато из района са открили нефт, с цел да прибират на сухо снаряжението – не че по тези места валеше изобилно. Подът бе покрит с всякакви неща, довлечени тук от водата и вятъра – прах, пясък, изгнили коренища, мумифицирани останки от змии и птици.

Хич стоеше при източната стена, където бетонните блокчета бяха мухлясали и изронени. Сю и Рей бяха в северозападния ъгъл, а аз се намирах срещу Хич.

Въпреки дневната светлина вътре цареше сумрак и беше малко по-хладно, отколкото в прерията, макар че това щеше да се промени веднага щом слънцето напече ламаринения покрив. От отворите подухваше, миришеше на изгнили дъски.

Помня всичко това съвсем ясно. Поддалите дъски на тавана, снопът слънчеви лъчи, падащ под ъгъл през един от прозорците, сухият храсталак зад вратата, капчиците пот на челото на Хич Палей, докато той завърташе бавно дулото на пистолета – към Сю.

Сю беше пребледняла. Една вена пулсираше на шията й, но тя мълчеше.

– Не насочвай шибания пистолет към нея – озъби се Рей.

С разчорлената си брада и мократа от пот фланела приличаше на побъркан учен. Очите му се блещеха безумно. Но имаше нещо възхитително в позата му, нещо, което издаваше смелост и готовност за саможертва.

– И аз говоря сериозно – рече Хич. – Няма да я пусна жива през тази врата.

– Трябва да отида – повтори Сю. – Рей, съжалявам, но…

Тя успя да направи само една крачка и Рей я притисна с тяло в ъгъла, където я задържа.

– Никой няма да ходи никъде!

– До края на света ли ще седиш върху нея? – попита Хич.

– Свали пистолета!

– Не мога да го направя. Рей, знаеш, че не мога.

Рей вдигна своя пистолет.

– Престани да я заплашваш или аз…

За Хич това вече преминаваше отвъд пределите на търпението му.

Позволете да кажа в негова защита, че Хич познаваше добре Адам Милс. Знаеше какво ни чака отвън, под палещото слънце. Нямаше никакво намерение да предава Сю и мисля, че по-скоро би умрял, отколкото да попадне отново в ръцете на Адам.

Той простреля Рей в рамото – но от такова разстояние раната бе смъртоносна.

Струва ми се, че дори чух куршума да преминава през тялото на Рей и да се забива в стената отзад. А може би беше само ехо от изстрела, оглушителен в тясното пространство. От пода се вдигна прах. Бях вцепенен от внезапния развой.

Последваха ответни изстрели отвън и куршумите зачаткаха по западната стена. Внезапно притисната от тежестта на тялото на Рей, Сю го изтика настрани.

– О, Рей, съжалявам – повтаряше тя шепнешком.

Очите й бяха пълни със сълзи. Имаше кръв по блузата й и по стената зад нея.

Рей не дишаше. Раната, или шокът от нея, бяха накарали сърцето му да спре. По устните му имаше кървави мехури.

Беше обичал Сю безнадеждно и до забрава в продължение на много години. Но когато прекрачи рухналото му тяло, Сю не се обърна назад.

Вървеше право към вратата – олюля се, но не падна.

В помещението миришеше на барут и кръв. Отвън Адам Милс крещеше нещо, но не различавах думите му, защото в ушите ми звънтеше.

Уайомингският Куин наблюдаваше всичко това откъм западния хоризонт. Виждах лицето му в рамката на прозореца зад Хич, синьо на син фон, притворило очи, сякаш за следобедна дрямка.

– Спри – произнесе заплашително Хич.

Сю потрепери при звука на гласа му, но направи още една крачка.

– Няма да те предупреждавам повече. Знаеш го добре.

И тогава чух собствения си глас:

– Хич, пусни я да върви.

„Нашата тайна“ – бе казала Сю.

И още: „Няма да е тайна, ако я кажеш на някого.“

Защо тогава я сподели с мен?

Мисля, че в този момент разбрах.

Отговорът беше горчив, дори страшен.

Сю направи още една крачка към вратата.

В светлото петно зад нея за миг се появи пеперуда, която запърха във въздуха, сетне се скри в сухата трева.

– Ти не се меси – сряза ме Хич.

Но вече имах по-добра представа от оръжията, отколкото в Портильо.

Когато Хич видя насоченият към него пистолет, той изруга:

– Побърка ли се бе, мамка ти?

– Тя трябва да го направи.

Хич не сваляше пистолета си от Сю. Тя кимна и отново пристъпи към вратата, много бавно, сякаш всяка крачка изчерпваше резервите й от енергия и смелост.

– Благодаря ти, Скоти – чух я да шепне.

– Ще те застрелям – заплаши отново Хич. – Ако не спреш, ще те гръмна на място.

– Не – рекох, – няма да ти позволя.

Той изръмжа – звукът бе точно такъв, като на притиснат в ъгъла звяр.

– Скоти, страхливо копеле, ако не престанеш, ще застрелям и теб! Сваляй оръжието, а ти – той кимна на Сю – спри на място!

Тя сгърби рамене, сякаш очакваше всеки миг да я застрелят в гърба, но продължи да върви. Вече беше до вратата.

За един кратък миг пистолетът на Хич се колебаеше между нея и мен. После изведнъж той взе решение и се прицели в гърба й, в приведените рамене, в голямата й, сведена глава.

Хич започна – звучи абсурдно, но наистина го виждах, защото мигът бе застинал и се бе разточил във времето – кълна се, че видях как големият му месест пръст започна бавно да натиска спусъка.

Но аз бях по-бърз.

Ръката ми отскочи назад от отката.

Дали аз убих Хич Палей?

Не смея да го твърдя със сигурност. Не съм обективен свидетел, още повече че само аз мога да се изкажа в своя защита. Дори сега, когато съм в края на своя живот и няма какво повече да крия.

Пистолетът изгърмя. Куршумът литна във въздуха и тогава…

И тогава всичкоизлетя във въздуха.

Тухли, мазилка, дърво, тенекиени парчета, прах от десетки години. Моето тяло и куршумът. Хич и трупът на Рей Мозли. Рей, който бе обичал Сю твърде много, за да й позволи да направи това, което трябваше да стори, и Хич, който никога не бе обичал никого.

Дали съм видял (питаха ме понякога хората) разрушаването на хронолита? Дали съм бил очевидец на огненото рухване на Уайомингския Куин? Видял ли съм ярката светлина, почувствал ли съм топлината?

Не. Но когато отворих очи, от небето се сипеха отломки от хронолита. Късчета с размери на камъни, превърнати в обикновена материя и разтопени от топлината в стъклени синкави сълзи.