Текст книги "Хронолитите"

8.

Когато пристигнахме на летище „Бен Гурион“, там цареше хаос, а чакалнята бе претъпкана от заминаващи. Полетът на „Ел Ал“ се бе забавил с три часа заради неподходящи атмосферни условия, а самото ни заминаване – с цели три дни, по „дипломатически“ причини, както ни обясни Сю. Самолетът, с който летяхме, бе почти празен. Щеше да се напълни на обратния път. Евакуацията на Ерусалим бе в пълен ход.

Напуснах летището в компанията на Сю Чопра, Рей Мозли и Морис Торанс, заобиколени от малочислен кордон федерални агенти с лещи за подсилено зрение и скрити оръжия, и ескортирани от петима цивилни служители на израелската армия, които освен джинси и фланели с къси ръкави носеха автомати „Узи“, преметнати небрежно през рамо. Преведоха ни експедитивно през митническото гише и през чакалнята на летището до паркинга, където вече ни очакваше пикап, боядисан като такси. Сю се настани на седалката до мен, все още замаяна от пътуването. Морис и Рей седнаха зад нас и пикапът напусна района на летището.

На магистралата за града ни заваля лек дъждец. Безкрайна върволица от превозни средства се движеше в отсрещните платна, но от нашата страна шосето бе почти пусто. На големи светлинни табла край пътя бе оповестен графикът на евакуацията. Ярки мигащи светлини и наново поставени указателни табели сочеха маршрута за изтегляне.

– Малко е изнервящо – подсмихна се Сю – да отиваш на място, което всички бързат да напуснат.

Един от израелските агенти се обърна и се засмя презрително.

Морис се наведе към нас.

– Има много хора, които се отнасят скептично към предупрежденията. Други, естествено, са ядосани. Ликуд може да изгуби следващите избори.

– Но само, ако не се случи нищо – додаде Сю.

– Има ли такава възможност?

– Почти нищожна.

Израелският агент изсумтя отново.

Постепенно дъждът се усили. Януари и февруари са дъждовни месеци в Израел. Надзърнах през мокрото стъкло тъкмо навреме, за да видя една маслинена горичка, с дървета, превити от вятъра. Все още бях под впечатление на това, което Сю ми бе казала в самолета.

Тя бе неоткриваема в дните, след като се върнах от срещата с баща ми – изглаждаше дипломатическите затруднения, свързани със заминаването ни от Балтимор в последната минута.

През цялата седмица събирах информация или седях в кафенето в компанията на Морис и Рей.

Двамата се оказаха по-приятни събеседници, отколкото предполагах. Бях сърдит на Морис, задето ме бе проследил до къщата на баща ми… но той бе от онези хора, които умееха да печелят благоразположението на останалите. Нещо повече, бе превърнал това умение в изкуство, в инструмент. Той отблъскваше гнева на другите, както Супермен отблъсква куршуми с гърдите си. Нямаше твърдо мнение относно хронолитите, нито постоянни убеждения, свързани със значението на феномена „Куин“, но въпреки това темата го вълнуваше дълбоко. Което означаваше, че можем спокойно да разсъждаваме пред него, да обсъждаме дори най-налудничавите идеи, без да се страхуваме, че ще засегнем някакви политически, или религиозни убеждения. В края на краищата той представляваше ФБР като институция. Каквото и да говорехме пред него, задачата му бе да му осигури път до архивите. Но Морис се държеше така, сякаш всичко това няма никакво значение.

Дори Рей Мозли се отпусна в неговата компания. В началото бях определил Рей като изключително интелигентен, но почти неспособен на човешка топлота екземпляр, чийто радар се бе вклинил безнадеждно в Сю Чопра. И в това, естествено, имаше немалка доза истина. Но след като привикна с нас, оказа се, че е страстен поклонник на бейзбола и двамата изведнъж открихме много общи теми за разговор. Рей бе почитател на отбора от неговия роден град Тусон, но имаше доста забележки по новия подбор на играчите. По природа си бе самотник, но самотата му бе от интелектуален тип. Разговорите обикновено ставаха безпочвени в мига, когато осъзнаваше, че е достигнал ниво, на което не можем да го проследим. В такива моменти изглеждаше по-скоро натъжен, че няма с кого да сподели мислите си.

Сю донякъде допринасяше да се чувства уютно в своята самота. Тя не пропускаше да обсъди с него всички важни въпроси и струва ми се, че тези кратки, но дълбоко съдържателни разговори, бяха за Рей като любовен акт.

Самата Сю се появяваше все по-рядко при нас.

– Започна да ми напомня на „Корнел“ – оплаках се на Морис и Рей. – Искам да кажа, че така се държеше със студентите си. Помагаше ни да открием общи идеи, а после ни зарязваше и ние продължавахме да ги обсъждаме далеч след края на занятията.

– Било е нещо като генерална репетиция – подметна Морис.

– За кое? За това? За хронолитите?

– Е, няма как да е знаела, че ще се появят. Но не си ли си мислил понякога, че целият ти живот е репетиция за едно-единствено значимо събитие?

– Може би. Понякога.

– Сигурно си й бил любимец, Скоти – засмя се Морис. – И сега те извика, за да напишете отново сценария. Да го напишете правилно. Ти ще сложиш последния знак.

– И кое ще е събитието? Онова, в Ерусалим?

– Онова в Ерусалим… или каквото дойде след него.

Двамата със Сю така и не успяхме да поговорим насаме, докато не се озовахме над Атлантика, чак тогава ме повика да седна при нея.

– Скоти, съжалявам, че досега те държах в неведение. Съжалявам и за оная история с баща ти. Мислех само как да ти осигуря работа, но не и че ще се превърне в… – тя млъкна.

– Домашен арест? – подсказах аз.

– Добре де, нека е домашен арест. Всъщност, до известна степен е тъкмо това. Искат да ни държат заедно, за да сме по-лесни за наблюдение.

Сю имаше доста сериозна настинка, но се стараеше да не й обръща внимание. Седеше, отпуснала ръце в скута, стиснала носна кърпичка между пръстите си, и в позата й имаше нещо, което ми напомняше за привидно хрисимия, но непоклатим Махатма Ганди. Стюардът на „Ел Ал“ вече разнасяше пластмасови чинии с пържени яйца и препечени филийки.

– Защо точно аз, Сю? – попитах. – Това е въпросът, който не ми дава покой от самото начало. Можеше да наемеш далеч по-добър програмист. Вярно, че бях в Чъмфон, но това нищо не обяснява.

– Не подценявай способностите си. Но разбирам какво ме питаш. За наблюдението на федералните, за посещението при баща ти? Скоти, преди няколко години допуснах грешката да се опитам да публикувам статия, посветена на феномен, който нарекох „тау-турбуленция“. Някои влиятелни хора обаче прочетоха черновата ми.

Не знаех дали това, че се прехвърляме в областта на теоретичната физика, означава, че ще получа моя отговор. Замълчах, намръщен и озадачен.

– Прощавай – рече тя, след като издуха силно носа си. – Та статията бе посветена на причинно-следствената връзка и обсъждаше въпроси за темпоралната симетрия и хронолитите. Имаше математически формули и квантова физика. Но освен това си позволих да разсъждавам върху темата по какъв начин хронолитите променят нашите фундаментални представи за причината и последствията в макрокосмоса. Всъщност, опитвах се да твърдя, че при едно локализирано тау-събитие – създаването на хронолит например – следствието изпреварва причината, но също така създава нещо като фрактално пространство, в което най-значителните връзки между събитията от определящи се превръщат в съотносителни.

– Не разбирам какво означава това.

– Мисли за хронолита като за ограничено събитие в пространство-времето. Съществува интерфейс, граница между конвенционалния поток на времето и негативната тау-аномалия. Това не е просто бъдеще, което говори с настоящето. Това са вълни, водовъртежи и течения. Бъдещето променя миналото, което на свой ред променя бъдещето. Разбираш ли?

– Горе-долу.

– С други думи, налице е турбуленция, която се влияе не толкова от причината и следствието или от парадокса, а от съотношението и случайността. Не можеш да търсиш причината за Банкокския инцидент, защото тя все още не съществува, но би могъл да търсиш признаци в турбулентността, в неочакваните взаимовръзки.

– Като например?

– Когато пишех статията, не разполагах с примери. Но някой я е приел на сериозно и е започнал да работи над изводите. Във ФБР изровили архивите и издирили всички хора, разпитани след Чъмфон, което обаче е малка, почти незначителна статистическа извадка. След това съставили база данни с имената и досиетата на всички хора, които са изказвали по един или друг начин мнение или отношение за хронолитите, поне в онези ранни дни, на всички, които са участвали в научната експедиция в Чъмфон, включително и на момчетата, които са управлявали тракторите и са монтирали кенефите, на всички разпитани от зоната на поражение. Когато приключили, потърсили връзки.

– И, предполагам, са намерили?

– Има някои доста страни неща. Но най-странното от всичко сме ние с теб.

– Какво, заради „Корнел“?

– Донякъде, но помисли сам, Скоти. Имаш преподавателка, която говори за тау-връзки и екзотична материя далеч преди да се случи онова в Чъмфон. Която след това става всепризнат експерт по хронолити. Имаш и бивш неин студент, стар приятел, който по случайност е бил на брега на Чъмфон, дори е арестуван на миля от мястото, където се появява първият хронолит, часове след събитието.

– Сю – прекъснах я. – Това не значи нищо. Сама го знаеш.

– Прав си, няма причиннозначение, но не в това е въпросът. По-важното е, че ни бележи и двамата. Да се опиташ да си представиш създаването на хронолита, е като да разплетеш пуловер, преди още да е бил оплетен. Не можеш. В най-добрия случай ще намериш конци, които са с подходяща дължина или сходен цвят и би могъл да направиш предположения относно начина на заплитането им.

– Затова ли федералните разследваха баща ми?

– Интересува ги абсолютно всичко. Защото не знаем кое може да се окаже важно.

– Това е логика на параноята.

– Какво пък, мисля, че точно с това си имаме работа – логика на параноята. Затова и двамата сме под наблюдение. Не сме заподозрени в престъпни действия, поне не в обикновения смисъл. Но те се страхуват от това, което бихме могли да станем.

– Опасяват се, че ние сме лошите, така ли?

Тя надзърна през прозореца към облаците отвън и океана, който се разстилаше под нас подобно на тъмносиньо огледало.

– Не забравяй, Скоти. Който и да е Куин, най-вероятно не той е създателят на тази технология. Завоевателите и кралете рядко са гениални учени. Те използват това, до което успяват да се докопат. Куин може да е всеки и навсякъде, но най-вероятно той ще открадне тази технология и кой може да каже дали няма да я открадне от нас? Ами ако ние сме добрите? Може би ние сме онези, които ще разрешат загадката. Това също не е изключено – просто различен вид връзка. Ние не сме обикновени затворници, иначе сега щяхме да сме в килия. Нас ни наблюдават, но също така и ни пазят.

Огледах пътеката, за да проверя дали някой не ни подслушва, но Морис бе станал и разговаряше с една от стюардесите, а Рей четеше някаква книга.

– Дотук нямам особени възражения за работата – рекох. – Плащат ми добре, повече, отколкото на много хора, и ще видя места, които иначе са недостижими за мен. – А и ще подхраня интереса си към хронолитите, помислих, но не го добавих. – Но въпреки всичко, не мога да обещая…

Да остана докрай в играта, мислех да кажа. Да се превърна във верен последовател, като Рей Мозли. Не и когато светът отива по дяволите, а някой трябва да защитава малката ми дъщеричка.

Тя ме прекъсна с тъжна усмивка.

– Не се безпокой, Скоти. Никой вече не обещава нищо на никого. Защото никой не е сигурен в каквото и да било. Това е лукс, без който ще трябва да се научим да живеем.

Бях се научил да живея без този лукс преди доста време. Едно от правилата, когато имаш родител шизофреник, е да свикнеш да понасяш странното поведение. Да привикваш с него. Поне до известна граница.

Защото отвъд тази граница лудостта завладява всичко. Тя прониква в теб и се настанява като у дома си, докато накрая няма на кого да се доверяваш – дори на самия себе си.

Най-трудно се оказа преминаването през първия контролен пункт на шосето от летището. Тук военните връщаха всякакви поклонници и фанатици, привлечени от необичайната суматоха.

„Ерусалимски синдром“ – така го бяха кръстили психиатрите преди десетилетия. Посетителите обикновено оставаха смаяни и зашеметени от културното и митологичното значение на града. Понякога се отъждествяваха с него до такава степен, че се увиваха в бели платна и нахлузваха сандали, участваха в религиозни церемонии или се опитваха да правят животински жертвоприношения на Храмовия хълм. Феномен, който подхранваше непрестанно с пациенти психиатричната болница „Кфар Шаул“.

Вълната на глобалната несигурност, създадена от хронолитите, вече бе предизвикала нов приток на поклонници, а евакуацията бе довела този процес до трескаво състояние. Ерусалим се евакуираше заради безопасността на обитателите му, но какво значение можеше да има това за един фанатик? Проправяхме си път през колони от автомобили, някои изоставени преди контролния пункт, след като шофьорите им бяха отказали да обърнат назад. Имаше и постоянен поток от полицейски коли, линейки и военни камиони.

Преодоляхме тази пречка по здрач и пристигнахме в хотела тъкмо когато последните лъчи на слънцето се изгубиха зад хоризонта.

Навсякъде из града бяха оборудвани наблюдателни постове: не само наши, но и на военните, на ООН, на представители на различни израелски университети, както и на журналисти от целия свят. Хотелът ни бе на билото на хълма Скоп ( Хар хатсофимна иврит, което случайно означаваше „оглеждам“) и мястото се оказа отлично подбрано. Тук са били разположени римляните през 70-а година сл.Хр., малко преди да смажат еврейския бунт. Кръстоносците също са отсядали по тези места, по известни причини. Гледката към Стария град бе поразителна и всяваща смут. Евакуацията, особено на палестинските квартали, не бе протекла гладко. На места все още горяха пожари.

Последвах Сю през пустото фоайе на хотела към апартамент от няколко стаи на последния етаж. Това бе сърцето на операцията. Пердетата бяха смъкнати и екип от техници бе монтирал фотокамери и монитори, както и няколко доста мощни печки. Макар повечето от присъстващите да бяха членове на екипа на Сю, малцина я бяха срещали лично. Някои от тях дойдоха да се здрависат с нея. Тя размени по няколко думи с всеки, макар очевидно да беше изморена.

Морис ни показа стаите, после предложи да се срещнем в ресторанта, след като се изкъпем и освежим.

Сю попита дали ресторантът ще работи, след като всичко останало в града ще бъде затворено за периода на евакуация.

– Хотелът е вън от предполагаемата зона на поражение – обясни Морис. – Освен нас, има малка група обслужващ персонал, всичките доброволци, които са си устроили затоплено скривалище в задната част на кухнята.

Бях отделил няколко минути да се полюбувам на разстлания като на длан град от прозореца на моята стая. Близките улици бяха пусти, ако се изключеха патрулните коли и редките линейки, които идваха или се отдалечаваха с вой към Синай. Увисналите над улиците светофари се поклащаха от поривите на вятъра.

Спомних си думите на човека от израелската армия, изречени веднага след като преминахме контролния пункт. Някога, обясняваше той, фанатиците, които идвали в Ерусалим, се мислели за Исус Христос, за Йоан Кръстител или за първия истински Месия.

В наши дни те твърдят, че са Куин.

На града, станал свидетел на толкова много исторически събития, му предстоеше да бъде сцена на нови.

Сю, Морис и Рей ме чакаха в просторното хотелско фоайе. Морис махна с ръка към висящите от далечния покрив растения.

– Погледни, Скоти, Градината на Вавилон.

– Предполага се, че Вавилон се намира източно от тук – поправи го Сю. – Но какво пък.

Настанихме се на една маса в ресторанта, в другия край на залата имаше компания от израелски военни, които бяха заели облицовано с червен плюш сепаре. Нашата сервитьорка (всъщност тя беше единствената) бе възрастна жена с американски акцент. Каза, че евакуацията не я притеснявала, макар че заради това трябвало да остане да спи в хотела.

– И без това не ми е приятно да карам по опразнените улици, ако и преди все да се оплаквах от трафика. – Добави, че тази вечер имало пиле с бадеми. – И нищо друго, освен ако не сте алергични, в такъв случай ще помоля готвача да внесе известни корекции.

Докато чакахме пилешкото, поръчахме бутилка бяло вино.

Попитах каква е програмата за утре. Морис ни информира:

– Освен научната работа, следобед ще имаме посещение на израелския министър на отбраната. Плюс фотографи и снимачни екипи. За журналистите това е златно време. Рей и Сю ще трябва да обяснят на прост език какво всъщност се случва.

– Да му говорим ли за леда на Минковски, или само за теорията за обратната връзка? – попита Рей.

Двамата с Морис го погледнахме объркано.

– Рей, не дръж хората в неведение. Това е невъзпитано. Морис, Скоти, бихте могли да се запознаете с този въпрос от сводките, които изготвяме за Конгреса.

– Не си падам по четенето – оправда се Морис.

– Изгубихме доста време да преведем нещата на разбираем английски – кимнах аз.

– Аха, в лов на метафори – засмя се Рей.

– Все пак е важно хората да разберат за какво става въпрос. Поне дотолкова, доколкото разбираме ние. Което всъщност не е много.

– Ледът на Минковски – попита отново Рей – или обратната връзка?

– Обратната, мисля.

– Все още не разбирам нищо – оплака се Морис.

Сю сбърчи вежди, в опит да си събере мислите.

– Поне версията за обратната връзка позната ли ви е и на двамата? – попита тя.

Ние поклатихме глави.

– Добре, знаете ли какво е микрофония?

– Говориш за това, което се случва, когато се изправиш пред аудитория с микрофон в ръка и колоните започнат да квичат като прасе в кланица.

Тя се засмя.

– Чудесен пример. Опиши процеса, Скоти.

– Между микрофона и колоните има усилвател. В най-лошия вариант те говорят помежду си. Звуците, уловени от микрофона, излизат усилени през говорителите. Наличието и на най-малък шум в системата създава затворена верига.

– Точно така. Най-малкият шум, уловен от микрофона, се проиграва усилено от говорителя. Микрофонът го приема, звукът отново се усилва и така нататък, докато системата започне да кънти като камбана… или да квичи като прасе.

– И каква връзка има това с хронолитите? – попита Морис.

– Защото времето е в известен смисъл усилвател. Нали сте чували старата поговорка за това как една пърхаща в Китай пеперуда може да породи буря над Охайо? Това е феномен, който се нарича „всеобща зависимост“. Голямото събитие обикновено е малко, усилено във времето.

– Като онези филми, в които героят пътува назад във времето и накрая променя собственото си настояще?

– Донякъде – кимна Сю. – Това също е пример за усилване. Но когато Куин ни праща своя паметник, ознаменуващ победа след двайсет години към днешна дата, това е като да насочиш микрофона към говорителите, сиреч създаване на затворена верига, при това преднамерено. Сигналът усилва сам себе си. Според нас тъкмо по тази причина хронолитите разширяват с такава скорост територията си. Като бележи своите победи, Куин създава очакване за собствената си несъкрушимост. Което прави победата по-вероятна, дори неизбежна. И така нататък.

Това беше съвсем нова територия за мен. В изказванията си досега Сю само бе загатнала за подобна възможност.

– Имам няколко въпроса.

– Слушам те.

– Първият е как изглежда всичко това от гледна точка на Куин? Какво се е получило първия път, когато ни е пратил Чъмфонския обелиск? Няма ли да промени собственото си минало? Сега двама Куиновци ли има, или какво?

– Ами тук и аз съм в неведение. Питаш ме дали имаме поне теоретично обяснение по въпроса. Да и не. Стараем се да избягваме модела с множеството светове…

– Защо? Той ли е най-лесният отговор?

– Защото нямаме никакви причини да го смятаме за верен. А ако е верен, той ограничава възможностите ни да предприемем нещо за решаване на проблема. Докато алтернативата…

– Алтернативата – прекъсна я нетърпеливо Рей – е, че Куин извършва нещо като самоубийство всеки път, когато изпраща хронолит.

Пристигна сервитьорката с количка, на която бяха наредени нашите порции. В другия край на залата израелците вече приключваха с вечерята и се захващаха с десерта. Зачудих се дали за първи път имат възможността да се хранят в хотел четири звезди. Поглъщаха всичко с невероятна охота и почти не разговаряха помежду си, сякаш, за да се насладят на храната докрай.

– Куин променя предишната си същност – заговори отново Сю, след като хапна първия залък. – Изтрива версията, заменя я с друга, но това не е самоубийство, нали? Представи си хипотетичен Куин, вожд на някоя изостанала държавица, който по някакъв начин слага ръка на тази технология. Натиска копчето и изведнъж не е просто някой си Куин, а истинският, онзи, когото очакват всички, той е шибаният Месия в един или друг смисъл и от негова гледна точка това е съвсем естествено. Вярно, ще изгуби част от личната си история, но това е поносима и безболезнена загуба. Обожествяват го, разполага с огромна армия, с доверието на хората, на които обещава сияйно бъдеще. Или е така, или мястото на истинския Куин е заето от амбициозен тип, който е израсъл с мечтата да бъде Куин. В най-лошия случай ще прилича на самоубийство, но с билет за потенциално величие. А не можеш да скърбиш по онова, което никога не си имал, нали?

Замислих се върху думите й.

– И все пак ми се струва доста рисковано. След като го направиш веднъж, защо ще натискаш копчето втори път?

– Кой знае? Идеология, заблудата на величието, сляпа амбиция, импулс за самоунищожение. Или защото е трябвало да го направи, като последна възможност пред лицето на поражението. Може всеки път причината да е различна. Както и да го погледнеш, той е в средата на затворената връзка. Той е сигналът, който генерира шума.

– Малкият шум, който става голям – рече Морис. – Пръднята се превръща в гръмотевица.

Сю кимна ентусиазирано.

– Но не само времето е усилващ фактор. Към него се прибавят човешките очаквания и взаимодействия. Скалата не дава пукната пара за Куин, нито дървото – само ние. Ние въздействаме върху това, което очакваме, и то се променя, става по-приемливо и естествено – и ето го всемогъщия Куин, божествения Куин. Изкушаваме се да му се поддадем, да му помогнем, да идеализираме завоевателя, да бъдем част от процеса, а не негова жертва.

– Искаш да кажеш, че ние създаваме Куин.

– Не ние точно, но хората в най-общ смисъл.

– Така беше с жена ми, преди да се разделим – намеси се Морис. – Толкова много се страхуваше от разочарованието, че непрестанно мислеше за него. Нямаше никакво значение какво ще направя, какви усилия ще положа, за да й вдъхна увереност, колко печеля и дали ходя на църква всяка неделя. Аз бях в постоянен изпитателен срок. Все повтаряше: „Някой ден ще ме зарежеш.“ Когато го казваш често, накрая става действителност.

Морис млъкна, потънал в спомени, и побутна чашата с вино настрани.

– Очаквания – рече Сю. – Да, те са обратната връзка. Изведнъж Куин започва да олицетворяла всичко, от което се страхуваме и тайно желаем…

– Прокрадвайки се към Ерусалим – рекох, – за да бъде възкресен.

Думите ми накараха другите да застинат.

– Какво пък – подех, за да разведря обстановката. – Схванах идеята. А какъв е този лед на Минковски?

– Метафора в различен цвят. Но стига приказки за тази вечер. Утре също е ден, Скоти. Рей ще я обясни на министъра на отбраната.

Усмихнах се уморено, а Рей изпухтя.

Разделихме се след кафето и аз се прибрах в стаята си.

Мислех да се обадя на Джанис и Катлин, но рецепционистът ми каза, че мрежите са претоварени и едва ли ще успея да се свържа. Взех си бира от минибара, вдигнах крака на перваза на прозореца и зареях поглед из улиците. Храмът на хълма бе озарен от прожектори, които го караха да изглежда едновременно нереален и солиден като самата история, но само след четирийсет и осем часа щеше да се появи друг, далеч по-висок и неимоверно по-драматичен паметник, само на няколко мили от това място.

Събудих се в седем сутринта, неспокоен и гладен. Взех душ, облякох се и се подвоумих дали да не опитам да се разходя и как ще възприеме това охраната. Нищо не пречеше да пробвам.

Двама федерални ме спряха още щом приближих асансьора.

– Накъде сме тръгнали, шефе?

– Ще закуся някъде.

– Може ли да видим пропуска?

– Пропуск?

– Никой не може да напусне етажа без пропуск.

Не знаех, че ще ми трябва някакъв проклет пропуск, а ето, че беше така.

– Кой раздава пропуските?

– Трябва да говорите с хората, които са ви довели, шефе.

Не се наложи да чакам дълго, тъй като миг по-късно по коридора се зададе Морис Торанс, тупна ме по рамото за добро утро и закачи на яката на ризата ми табелка.

– Слизам с теб – рече.

Федералните се отстраниха от вратата. Те кимнаха на Морис и по-малко агресивният от двамата дори ни пожела приятен ден.

– И на теб – отвърнах. – Шефе.

– Това са само предпазни мерки – извини ги Морис, докато се спускахме.

– Като да безпокоят баща ми? Да ровичкат в медицинския ми картон?

Той сви рамене.

– Сю не ти ли обясни защо се прави всичко това?

– Донякъде. Ти не си й телохранител, нали?

– И това също.

– Ти си тъмничар.

– Ей, тя не е в затвор. Може да ходи, където си пожелае.

– Стига ти да си известен за това. И да я държиш под наблюдение.

– Ами, такава беше сделката. А ти къде искаш да идеш, Скоти? На закуска?

– Да подишам въздух.

– На турист ли ще се правиш? Даваш ли си сметка колко е опасно точно сега?

– Наречи го любопитство.

– Добре де, ще поискам от израелците да ни осигурят кола. Могат дори да ни допуснат в забранената зона – ако настояваш.

Не отговорих.

– Иначе ще трябва да си стоиш в хотела, като се има предвид какво е положението.

– Харесва ли ти тази работа?

– По-добре не питай – засмя се горчиво Морис.

Осигуриха ни синя кола без полицейски знаци и с всички необходими пропуски, залепени на предното стъкло. Имаше и допотопен джипиес приемник, монтиран на предното табло до шофьора. Морис подкара по улица „Лехи“, а аз зяпах през страничното стъкло.

Отново валеше и палмовите дървета покрай улицата бяха надвиснали. Денем улиците съвсем не бяха пусти – имаше полицейски постове на всички кръстовища, патрулни коли из кварталите и само забранената зона около предполагаемия район на поява бе напълно евакуирана.

Морис навлезе в Новия град и сви по улица „Цар Давид“, сърцето на забранената зона.

Евакуацията на голямо населено място не е само транспортиране на живеещите в него, макар това да е най-важната част. Има и доста инженерна работа. Щетите, причинявани от появата на хронолитите, са резултат от първоначалната студена вълна, така наречения термичен импулс. Близо до точката на контакта всеки пълен с вода контейнер може да се пръсне. Жителите на Ерусалим бяха предупредени да източат водопроводните си тръби, преди да напуснат, а градските власти се бяха опитали да запазят водопроводната система, като я бяха обезвъздушили, макар че последното заплашваше да затрудни погасяването на пожарите – които щяха да възникнат неизбежно, след като изпарените течности и газове напуснат отслабените от студа контейнери. Според предписанията трябваше да се опразнят всички клозетни казанчета, газови и кислородни бутилки. В действителност обаче, при невъзможност да се осъществи контрол върху всяко жилище или обществено заведение, никой не можеше да гарантира, че това ще бъде изпълнено. А близо до мястото на поява термичният импулс можеше да превърне в смъртоносно взривно устройство дори бутилка с мляко.

Магазините и офисите бяха затворени, стъклата на прозорците облепени с тиксо, небостъргачите бяха тъмни, хотел „Цар Давид“ – безжизнен като труп.

– Празният град е зловеща гледка – подхвърли Морис. – Направо тръпки те побиват. – Той забави на следващия контролен пункт и махна с ръка на войниците, които вече бяха забелязали пропуските ни. – Знаеш ли, Скоти, наистина не изпитвам удоволствие от това да слухтя покрай теб и Сю.

– Това означава ли, че трябва да се чувствам по-спокоен?

– Просто се опитвам да разговарям. Но сам ще признаеш, че в това има логика.

– Така ли?

– Вече ти четоха лекцията.

– А, онова за съвпаденията? Което Сю нарича „тау-турбуленция“? Не съм сигурен, че съм склонен да й вярвам.

– Така е – потвърди Морис, – но по-важно е как изглежда в очите на хората от Конгреса и администрацията. Има два неоспорими факта за хронолитите, Скоти. Първо, никой не знае как се правят. Второ, докато ние с теб си говорим, някой вече обмисля този проблем. Това, че снабдяваме Сю и хора като нея с цялата налична информация и й осигуряваме възможност за научни разработки, е нож с две остриета – защото не е изключено тъкмо ние да открием тази технология, а после знанието да бъде откраднато, да попадне в погрешни ръце. Може би нито едно от тези неща нямаше да се случи, ако не бяхме отворили кутията на Пандора.

– Логиката на затворения кръг.

– Което не значи, че е погрешна, нали? В положението, в което се намираме, би ли изключил някоя възможност само защото не я намираш за добре построен силогизъм? – Свих рамене. – Не смятам да ти се извинявам за начина, по който надзъртах в миналото ти. Това е едно от онези неща, които правиш, когато става въпрос за национална сигурност, като да свикваш запаса или да раздаваш купони за храна.

– Не знаех, че са ме взели запас.

– Можеш да мислиш за работата си и по този начин.

– Защото съм бил студент на Сю Чопра? Или защото се озовах в Чъмфон, когато се появи хронолитът?

– По-скоро, защото всички ние сме завързани един за друг с невидимо въже.

– Това е прекалено… поетично.

Известно време Морис кара, без да продума. Слънцето се показваше от време на време между облаците.

– Скоти, аз съм разумен човек – заговори отново той. – Или поне така ми се ще да мисля за себе си. Все още ходя в неделя на църква. Да работиш за ФБР, не означава задължително да си чудовище. Знаеш ли какво представлява модерното бюро? Няма нищо общо със стражари, апаши, плащове и кинжали и всички тези глупости. Двайсет години не можах да отлепя задник от едно бюро в Куантико. Ходех на учения по стрелба, но нито веднъж не ми се е случвало да употребявам оръжие по необходимост. Ние с теб не се различаваме особено.

– Едва ли ме познаваш толкова добре, Морис.

– Добре де, прав си, правя предположения, но за да не спорим повече, нека се съгласим поне, че и двамата сме нормални хора. Аз лично не вярвам в нито едно свръхестествено явление, освен в описаните в Библията, а и там вярата ми се простира само до края на неделната проповед. Хората ме определят като уравновесен. Дори скучен. Изглеждам ли ти скучен?