Текст книги "Хронолитите"

9.

Като чета отново тези страници, си давам сметка, че съм казал твърде много за себе си и недостатъчно за Сю Чопра. Но аз мога да ви разкажа само моята история, така както я преживях. Сю, предполагам, е била твърде погълната от работата си и сляпа за силите, които се възползваха от нея и я превръщаха в безгласен служител на държавната машина. Безпокоеше ме колко лесно приема тази роля, вероятно защото аз се измъчвах от подобни скрупули. Имах достъп до най-бързите компютри и програми, които ми осигуряваха невероятни възможности за анализ. Но същевременно самият аз бях под постоянно наблюдение и трябваше да заплащам с ДНК проби и анализ на урината удоволствието да науча какво е тау-турбуленция.

Бях си обещал, че ще понасям това поне докато финансирам лъвския пай от операцията на Катлин. След това можех спокойно да напусна играта. Ако настъплението на хронолитите продължеше, предпочитах да съм у дома, близо до дъщеря си, когато кризата се влоши.

Разбира се, давах си сметка, че в положението, в което Кати се намира, аз мога да й бъда най-много морална опора, нещо като родител на резервната скамейка. Но имах чувството – всъщност бях уверен, също както Морис вярваше в сънищата си, – че рано или късно тя ще има нужда от мен.

Намирахме се в Ерусалим, защото хронолитът бе предизвестил пристигането си чрез едва забележимо покачване на фоновата радиоактивност – като предупредителен грохот на вулкан. Дали имаше, питах се, предупредителна тау-турбуленция, каквото и да означаваше това? И ако е така, можеше ли да бъде доловена? Да бъде доказана?

Когато се събудих във вторник сутринта, оставаха ни по-малко от петнайсет часа до предполагаемия момент на появата. Днес целият етаж бе заключен, на никого, освен на техниците, които отговаряха за антените и камерите на покрива, не бе позволено да го напуска. Доставяха ни храна от кухнята на хотела по предварителна заявка.

Градът бе странно смирен и притихнал под тюркоазеното небе.

Същия следобед на посещение дойде израелският министър на отбраната. Съпровождаха го двама вестникарски фотографи, трима адютанти и неколцина министри от кабинета. Министърът бе плешив мъж, облечен в зелени полувоенни дрехи. Той изслуша с видимо внимание обясненията на Сю за нашата апаратура за наблюдение и с не по-малко старание донякъде прибързаните обяснения на Рей Мозли за „леда на Минковски“ – доста неточна метафора, по мое мнение.

Минковски бе физик от миналия век, който твърдял, че вселената може да се възприеме като четиримерен куб. Всяко събитие може да бъде описано като точка в пространство-времето, сумата от тези точки е вселената – минало, настояще и бъдеще.

– Опитайте се да си представите куба на Минковски – обясняваше Рей – като блокче втечнена вода, която замръзва (обратно на очакванията) от дъното към повърхността. Процесът на замръзване олицетворява нашата човешка представа за движението на времето. Това, което вече е замръзнало, е минало, неизменно, неподлежащо на промени. Течната част е бъдещето, неопределено и несигурно. Ние живеем на границата на кристализирането. За да пътувате в миналото, трябва да обърнете назад този процес (или да разтопите) в цялата вселена. Това очевидно е невъзможно – коя сила би завъртяла обратно планетите, събудила мъртви звезди, поставила обратно бебето в утробата? Не това е направил Куин, макар че постижението му също граничи с чудото. Хронолитът – продължи Рей – е като нагорещена игла, забита в леда на Минковски. Ефектът е потресаващ и същевременно строго локализиран. В Чъмфон, Тайланд, в Азия, вероятно из целия свят последствията са странни и парадоксални, но луната не дава пукнат грош, кометите остават непоклатимо на орбитите си, звездите продължават да сияят в небето. Ледът на Минковски кристализира наново около изстиващата игла и времето продължава да тече както преди, леко ранено, може би, но в същината си непроменено.

Военният министър прие всичко това с присъщия си скептицизъм, като мюсюлмански свещенослужител на посещение във Ватикана. Все пак зададе няколко въпроса. Възхити се от бронираните стъкла, които бяха монтирани на мястото на хотелските, и похвали мъжете и жените, дошли тук да рискуват живота си. Надявал се да научим нещо полезно през следващите няколко часа, ако даде Господ, разбира се, и ако предречената трагедия се състои. След това се качи на покрива, за да огледа антените, следван от фотографите, които мъкнеха кафе в картонени чаши.

Всичко това, разбира се, щеше да бъде преработено, за да бъде представено пред обществото – загрижената власт пред лицето на кризата.

Невидимо и неизбежно ледът на Минковски се топеше. Комуникациите на хотела бяха претрупани от нашата апаратура, но все пак през този ден един човек успя да се свърже с мен. Джанис ме осведоми, че баща ми починал в съня си.

В Мериленд бе валяло през целия ден – около петнайсет сантиметра снежен прах. Баща ми носеше миниатюрен монитор, снабден с аларма, в случай на нарушение на сърдечната дейност, но докато пристигне линейката, той вече бе преминал в отвъдния свят.

Джанис предложи тя да поеме формалностите, докато съм на другия край на света (аз бях единственият роднина). Съгласих се и й благодарих.

– Съжалявам, Скот – рече тя. – Зная, че беше труден човек. Наистина съжалявам.

Не изпитах усещане за загуба. По-скоро си давах сметка, че за баща ми това е избавление от мъката. Сегашна и бъдеща.

Морис почука на вратата на стаята ми по здрач и ме отведе до контролната зала, където бяха подредени всички монитори. Като наблюдатели, двамата с Морис се настанихме в креслата покрай отсрещната стена. В помещението бе горещо и задушно, а преносимите електрически печки вече бяха включени. Техниците се потяха под няколкото ката дрехи, с които се бяха навлекли.

Навън безоблачното небе постепенно придобиваше индигов цвят. В града цареше мъртвешки покой.

– Още малко остава – прошепна Морис. Това бе първият опит да се предскаже пристигане на хронолит и всички изглеждаха ужасно напрегнати. Сю мина покрай нас и подхвърли:

– Дръжте си очите отворени.

– Ами ако нищо не се случи? – попита Морис.

– Ликуд ще изгуби изборите. А ние – доверието на всички.

Минутите се нижеха една след друга. Някой раздаваше термоелеци на онези, които не бяха получили. Облегнат назад, Морис триеше потта от челото си и очевидно се бореше с безпокойството си.

– Според специалистите най-вероятното място на поява ще бъде новият бизнес център. Интересен избор. Така се избягва Старият град и Храмовият хълм.

– Куин е Цезар – заявих. – Почитай които искаш богове, стига да се прекланяш пред завоевателя.

– Не за първи път в Ерусалим.

Но може би за последен. Хронолитите бяха пробудили всички апокалиптични страхове от двайсети век, фокусирани тогава върху ядреното оръжие: опасенията, че новите научни открития само повишават опасността от пълно изтребление и че дългият парад от възхождащи и залязващи империи може да е стигнал своя край. Което в този момент изглеждаше съвсем достоверно. В края на краищата, долината Мегиддо 99
  Мегиддо – Армагедон е транслитерация на еврейското словосъчетание ха хар Мегиддо, в Библията мястото, където ще се състои пълното унищожение на армията на Антихриста. – Б.пр.


[Закрыть]бе само на няколко мили от тук.

Напомниха ни да не разкопчаваме якетата си въпреки горещината. Сю държеше в стаята да е горещо, поне дотолкова, доколкото можехме да понесем, като буфер срещу термичния шок.

Задълбочените анализи на предишните появявания ни бяха подготвили какво да очакваме. Хронолитът не измества въздуха и земната маса на мястото, където пристига, той трансформира тези материали и ги вгражда в собствената си структура. Шоковата вълна е резултат – както обясни Сю – от „лъчистото охлаждане“. На разстояние няколко метра от монолита на Куин въздухът се сгъстява, втвърдява се и пада на земята. В началото въздухът, който бърза да запълни мястото му, преминава през същия процес. В малко по-широк участък атмосферата замръзва съобразно съставящите я газове – кислород, азот и въглероден диоксид. Водните изпарения се превръщат в скреж на много по-голям периметър.

Наличието на подпочвени води предизвиква сходни изменения в почвата и скалата – напукване на скалите и наземна ударна вълна.

Целият този свръхохладен и движещ се въздух създава атмосферни ями и поражда силни течения, както и мъгли на много мили наоколо.

Което бе още една причина никой да не възразява срещу почти непоносимата горещина в стаята.

Повечето от техниците бяха млади момчета и момичета, всъщност студенти, наети специално за тази задача. Мониторите им получаваха данни от датчиците на покрива, както и от тези, разположени на разни места в зоната на контакта. От време на време те си разменяха кратки думи или цифрови данни, които не значеха нищо за мен. Но градусът на напрежение видимо нарастваше. Сю крачеше между тези ентусиазирани млади хора като загрижена майка.

Тя спря до нас, облечена със сини джинси и бяла блуза.

– Фоновата радиация продължава да се покачва – обясни, – при това с доста ускорени темпове. Смятайте го за минутна готовност, момчета.

– Да си сложим ли предпазни очила, или какво? – попита Морис.

– Морис, това не ти е атомна бомба. Няма да те заслепи.

След което се отдалечи.

Едно момиче от техниците се надигна от мястото си и приближи Сю с почти умолителна усмивка. Федералните агенти настръхнаха. Също и Морис.

Момичето изглеждаше леко замаяно, сякаш не знаеше къде е. За миг се поколеба. След това с почти детински жест се пресегна и улови Сю за ръката.

– Каси? – погледна я Сю. – Какво има?

– Исках само да ти благодаря. – Гласът на Каси бе тъничък и трескав.

– О, трогната съм, но защо?

Ала Каси вече бе свела глава, сякаш съжаляваше, задето се бе изпуснала.

– Ох! Прощавай. Просто ми се дощя да ти го кажа. Не зная какво ме прихвана… – и се изчерви.

По това време вече бяхме надълбоко в тау-турбуленцията. Миришеше на топъл въздух и електрическа изолация. Зад прозореца центърът на града се люшна от внезапно появило се сияние.

Всичко се случи за броени секунди, но времето е разтегателно и ние изживявахме секундите, сякаш са минути. Ще призная, че бях уплашен.

Първоначалната светлина ознаменува появата на завеса от бързоменящи се цветове – синьо, зелено, което премина в червено и виолетово, – увиснала над града и изпълваща стаята, в която седяхме в зловещ сумрак.

– Деветнайсет часът и седем минути – обяви Сю. – Отбележете.

– Взе да застудява – рече Морис. – Усети ли?

Струваше ми се, че температурата в стаята бе паднала с няколко градуса. Кимнах.

Зад мен един от израелските агенти се размърда и неволно посегна към оръжието си. Светлината изчезна също толкова бързо, колкото се бе появила, и после…

После хронолитът просто вече беше тук.

Изникна отвъд Купола на скалата, по-висок от хълмовете, заплашително голям, бял като лед на лунна светлина.

– Контакт! – извика някой при мониторите. – Имаме спад на фоновата радиация. Външната температура пада катастрофално…

– Почакай – спря го Сю.

Ударната вълна накара стъклата да се огънат и прокънтя като гръмотевица. Почти веднага хронолитът изчезна в облак от бяла вихрушка, влагата, която термичният импулс бе превърнал в скреж. На няколко мили от нас гигантските температурни различия предизвикваха пропукване на бетона, разрушаваха дървени подпори и със сигурност унищожаваха всички живи същества, останали в забранената зона. (Такива със сигурност имаше – котки, кучета, поклонници, невярващи.)

Централната буря породи исполинска бяла вълна: скреж, която се катереше по Юдейския хълм с бързината на горски пожар и градските светлини започнаха да гаснат сред искри от къси съединения. Облакът обгърна хотела – силен, бърз вятър разтърси прозорците. Изведнъж в стаята се възцари мрак, а мониторите затрептяха като отразени в езерна повърхност звезди.

– Ама че застудя, мамка му – промърмори Морис.

Обвих раменете си с ръце и забелязах, че Сю прави същото, докато обръща гръб на прозореца.

Израелският агент зад мен, който се бе размърдал преди минута, внезапно вдигна автоматичната си пушка. Той извика нещо, което бе погълнато от рева на бурята. След това откри огън в потъналата в тъмнина стая.

Името на стрелеца бе Аарон Уейзак.

Малкото, което узнах за него, бе от статията във вестника. Ако можехме да четем утрешните вестници, нямаше ли това да спести много мъка на света?

Кой знае?

Аарон Уейзак се бе родил в Кливланд, Охайо, и бе емигрирал в Израел със семейството си през 2011-а. Младежките си години бе прекарал в Тел Авив, не бе участвал в никакви радикални организации и през 2020-а бе постъпил в армията. Бил е задържан и разпитван, но без да му предявяват обвинения, през 2025-а при вълненията около Храмовия хълм. Досието му беше безупречно и той очевидно бе положил старателни усилия да прикрие от началниците си своите връзки с една доста крайна „куинистка“ организация, наречена „Прегръдката на бъдещето“.

Не беше луд, по-скоро неуравновесен. Мотивите му оставаха неясни. Успя да стреля само няколко пъти, преди една жена на име Лея Агнон да го повали с кратък откос.

Уейзак издъхна почти веднага от раните си. Но не беше единствената жертва в стаята.

Често си мисля, че постъпката на Аарон Уейзак е почти толкова знаменателна, колкото и пристигането на Куин в Ерусалим – по свой начин тя бе точно описание на събитията, които се задаваха.

Последният изстрел от пушката на Уейзак бе пробил един от уж непробиваемите прозорци и стъклото се бе разпаднало на дъжд от сребристи парченца. Леден вятър и плътна мъгла нахлуха в стаята. Надигнах се, оглушен от изстрелите и премигвайки слепешката. Морис скочи от стола си към Сю Чопра, която бе паднала на пода, и я прикри с тялото си. Никой от нас не знаеше дали атаката е приключила, или сега започва. Не виждах Сю под тялото на Морис и не знаех дали не е сериозно ранена, но имаше кръв навсякъде – кръвта на Уейзак върху тапетите, кръвта на младите оператори върху техните монитори. Успях да си поема дъх и отново започнах да чувам – викове на хора, свистенето на вятъра. Малки ледени снежинки пронизваха стаята като шрапнели, гонени от невероятните по сила вихри, които помитаха града.

Неколцина израелски агенти бяха заобиколили с насочени оръжия окървавения труп на Уейзак. Федералните се бяха разпръснали, за да покрият периметъра, а някои от студентите клечаха до телата на убитите си другари, или оказваха първа помощ на ранените. Стори ми се, че разпознах гласа на Морис, който викаше за помощ. В стаята имаше фелдшер, но той със сигурност бе претрупан с работа, ако не беше ранен.

Наведох се и пропълзях по пода до Морис. Той обърна Сю по гръб и я повдигна на ръце. Беше ранена. На килима под нея имаше кърваво петно, капките бързо замръзваха от невероятния студ. Морис ме погледна.

– Не е сериозно – устата му оформяше думите, но звукът бе отнесен от вятъра. – Помогни ми да я отнесем в коридора.

– Не! – Сю се размърда внезапно и едва сега видях окървавеното входно отвърстие на дясното й бедро. Но Морис беше прав, нямаше непосредствена заплаха за живота й.

– Аз ще се погрижа за това – рече й той с твърд глас.

– Има ранени! – очите й се стрелкаха из стаята, към редовете от монитори, където нейните студенти се озъртаха изплашени или се бяха свлекли на седалките.

Каси, срамежливата аспирантка на университета, бе изгубила половината си глава си по време на стрелбата.

Сю затвори очи и ние я издърпахме в коридора, където Морис позвъни на някого по мобилния си телефон, докато аз притисках раната на крака й.

По това време линейките вече идваха към нас откъм болницата, хлъзгайки се по прясно образувания по улица „Лехи“ лед.

Фелдшерите оборудваха нещо като полеви медицински пункт във фоайето, като покриха строшените прозорци с термоизолиращи одеяла и пуснаха печки, захранвани от генератора на хотела. Един от тях постави притискаща маншета върху раната на Сю и насочи пристигащото подкрепление към по-тежките случаи. Някои вече бяха свалени във фоайето, други още се намираха горе в стаята. Хотелът бе заобиколен с кордон от израелски войници и цивилна полиция, отвсякъде се чуваше воят на сирени.

– Тя е мъртва – промърмори несвързано Сю.

Каси, разбира е.

– Тя умря… Скоти, нали я видя? Само на двайсет години. Беше аспирантка в нашия университет. Сладко, мило дете. Благодари ми, а след това я убиха. Какво означава това? Значи ли всъщност нещо?

Навън от корнизите падаха ледени буци и се разбиваха на паважа. Лунна светлина заля побелелите руини и озари силуета на Ерусалимския Куин.

Ерусалимският Куин: четиристенна колона, оформяща трон, на който седи Куин.

Погледът му е насочен над полуразрушения Купол на скалата, към ширналата се отвъд Юдейска пустиня. Облечен е в селски дрехи – грубо скроени панталон и риза. На главата си има обръч, който може да е скромна корона, украсена с полумесеци и лаврови венци. Лицето му е строго и властно, чертите неопределени.

Огромният фундамент на паметника се сраства със земята дълбоко под руините на площад „Сион“. Върхът се издига на сто и трийсет метра.