Текст книги "Хронолитите"

4.

Времето минаваше.

Трябва ли да се извинявам за тези пропуски – година тук, година там? В края на краищата историята няма линейна структура. По-скоро е поредица от плитчини, теснини, разклонения и просторни заливи. (И опасни подводни течения и скрити водовъртежи.) А всеки мемоар е късче от историята.

Предполагам, че зависи от аудиторията, към която се обръщам, а за моята все още не знам почти нищо. Кой чете тези редове? Хора от моето поколение, от които толкова много измряха, а други си отиват в момента? Нашите наследници, които не са преживели тези събития и ги познават само от учебниците? Или някакво далечно поколение от мъже и жени, които може би са имали щастието да забравят поне малко от случилото се през този век?

С други думи, колко подробно трябва да ви разказвам и докъде да обяснявам?

Не зная има ли смисъл от подобни въпроси.

Всъщност, в този момент сме само двама. Аз и вие. Който и да сте.

Бяха изминали почти пет години от онова посещение в развлекателния център с Катлин до деня, когато Арни Къндерсън ми се обади от своя офис, което вероятно бе следващата повратна точка в моя живот, ако вярвате в причинно-следствената връзка и цивилизованите разлики между миналото и бъдещето. Но първо поне опитайте да си представите онези години, да усетите вкуса им – ако разбира се, не ги помните.

Пет лета – все топли, през които новините (като изключим тези, посветени на Куин) се съсредоточаваха главно върху непрестанното смаляване на Оглалалското водохранилище. Ню Мексико и Тексас бяха изгубили възможността да напояват изсъхналите си земи. Оглалалското водохранилище, подземен воден басейн с размерите на езерото Хурон, реликва от последната ледена епоха, оставаше жизненоважно за земеделието на Небраска, за части от Уайоминг, Колорадо, Канзас и Оклахома – а то продължаваше да се смалява, изсмуквано от безжалостно мощни центрофугови помпи. Новинарските емисии бяха завладени от зловещи картини на унищожени посеви и изгорели ниви – цели семейства, натоварили покъщнина в разнебитени камиони, се отправяха към магистралата в търсене на нов живот. Мъже и жени на опашки за безработни в Лос Анжелис и Детройт – сенчестата страна на нашата „процъфтяваща“ икономика. Тъй като повечето от нас имаха работа, ние си позволявахме лукса да бъдем състрадателни.

Пет зими. В онези години зимите бяха студени и безснежни. Богатите носеха дрехи с термична настройка – нова мода, заради която изглеждаше, че луксозните им квартали със скъпи магазини са били заселени от извънземни нашественици с полиестерни скафандри и дихателни маски, докато ние останалите кръстосвахме улиците с по няколко ката дрехи и гледахме да се придържаме към стените, за да избегнем пронизващия вятър. Домашни роботи (напълно автоматизирани прахосмукачки, тревокосачки в ярки цветове, за да се забелязват отдалече от играещите на двора дечурлига), всички тези неща бяха станали нещо обичайно. „Сони“ изтегли от пазара машината за разхождане на кучета след придобилия печална известност инцидент със злощастно шицу 44
  Китайска кучешка порода. – Б.пр.


[Закрыть]на едно кръстовище. В онези години дори старците престанаха да наричат развлекателните панели „телевизори“. Лукс Ибони обяви, че се оттегля от сцената – на два пъти. Клетъс Кинг победи Мерлин Лийхи и Федералната партия се настани в Белия дом, макар че демократите контролираха Конгреса.

Модни фрази на деня, вече почти забравени: „сега ми дай моето“, „жестоко, но хваща окото“, „като слънчев лъч в чекмедже“.

Имена и места, които често се мяркат из вестникарските заглавия: доктор Дан Лесер, Съдилище на колела, Бекет и Голдщайн, Куаме Хинто.

Събития: заирската пандемия, сривът на еврото и бунтовете в Хага.

И, разбира се, неизменният Куин – като несекващ тамтамен ритъм.

Пьонгианг, после Хо Ши Мин, след това Макао, Сапоро, Кантонските равнини, Ичанг…

И началото на куинманията: десетките хиляди сайтове с причудливи, противоречиви теории, несекващите дебати във вестниците, научните симпозиуми и срещите на граждански комитети, мозъчните атаки на водещи учени и специалните разследвания на Конгреса. Млад мъж в Лос Анжелис поискал официално да бъде преименуван на Куин и се сдоби с безбройни последователи.

Куин, който или каквото и да бе, вече бе предизвикал смъртта на стотици и хиляди хора, може би дори повече. Една от причините името да бъде споменавано с мрачно уважение. Да стане любим надпис върху фланелките, който по-късно ще бъде забранен в някои училища и университети. И тъй като Куин не символизираше нищо друго, освен разрушението и завоеванието, той се превърна в манифест на недоволните и онеправданите. Ала в Северна Америка никой не обръщаше сериозно внимание на тези неща. Навсякъде другаде сеизмичните размествания бяха осезаеми.

Аз ги следях внимателно.

В продължение на две години бях на работа в научния център „Кемпиън-Милър“, в покрайнините на Сейнт Пол, където разработвахме патчове за самоеволюиращ търговски интерфейсен код. След това ме преместиха в офиса в централната част на градчето, в група, която вършеше почти същата работа, но на далеч по-секретно ниво – собствения строго охраняван код на компанията, туптящото сърце на повечето ни продукти. В нормални дни отивах на работа с кола, а когато бе прекалено студено или валеше проливно, вземах новото свръхскоростно влакче, в чието лъскаво алуминиево купе, пътниците деляха топлина и влага и смесваха миризми на потни тела и автършейв, извърнали очи към запотените стъкла, зад които бързо се менеше градският пейзаж.

(Тъкмо при подобно пътуване видях млада жена, на чиято шапка бе изписано „ДВАЙСЕТ ПЛЮС ТРИ“ – двайсет години и три месеца, интервалът между появата на първия хронолит и очаквания момент на първата победа. Тя четеше разпокъсано копие на „По-чудно от науката“, книжка, която не се бе радвала на преиздаване повече от половин век. Дощя ми се да я заговоря, да попитам намира ли някаква връзка между събитията в книжката и надписа върху шапката си, да обсъдя с нея тези моменти, оставили ярка диря в собственото ми минало, но ме досрамя, а и какво право имах да я питам? Така и не я видях никога вече.)

Няколко пъти излизах на срещи. В началото на годината ходех с една жена от отдела за качествен контрол на нашата фирма – Анели Кинкейд, която харесваше тюркоази и новата драма и проявяваше жив интерес към текущите събития. Тя ме мъкнеше на лекции и четения, които иначе бих подминал. Накрая се разделихме, най-вече заради нейните дълбоки и искрени политически убеждения, каквито аз нямах – бях политически агностик, неангажиран „куин-наблюдател“.

Все пак веднъж успях да й направя впечатление. Беше използвала нечии връзки във фирмата, за да ни уреди пропуски за научна конференция в университета на тема „Хронолитите – научни и културни последствия“. (Всъщност, поне този път имаше интерес и от моя страна. Анели знаеше, че стаята ми е украсена със снимки на хронолити и на няколко пъти бе изразявала неудоволствието си от това.) Изслушахме представянето на три доклада, след което Анели реши, че темата е прекалено отвлечена за нейния вкус. Но докато прекосявахме фоайето, ме спря възрастна жена с широки джинси и няколко номера по-голяма тъмнозелена фланела – усмихваше ми се радостно иззад огромните си очила.

Казваше се Суламит Чопра. Познавах я от университета „Корнел“. Беше посветила кариерата си на изследвания на физичните аспекти на хронолитите.

Представих Сю на Анели. Тя разцъфтя.

– Зная коя сте, госпожо Чопра. Искам да кажа, името ви ми е познато от новините.

– Да, цитират ме тук-там.

– Радвам се да се запознаем.

– Удоволствието е взаимно. – Но Сю не сваляше очи от мен. – Скоти, странно е, че те срещам тук.

– Така ли?

– Каква неочакванасреща наистина. Значима може би. Всъщност кой знае? Трябва да се видим и да си побъбрим.

Бях поласкан. Наистина ми се щеше да си поговоря с нея. Подадох й визитната си картичка.

– Не е необходимо – поклати глава тя. – Мога да те намеря, когато ми дотрябваш, Скоти. Не се тревожи.

– Можеш ли?

Но тя вече се беше изгубила в тълпата.

– Виждам, че имаш сериозни връзки – рече ми Анели, докато се прибирахме.

Не че тогава имаше значение. Сю не ме потърси нито през онази година, нито по-късно, а опитите ми да я открия удариха на камък. Никакви връзки нямах. Срещата със Сю беше предзнаменование, но значението й ми убягваше като все още неразбираемо пророчество, сигнал, заглушен от шумове.

Нищо хубаво не виждах в това, че Арни Къндерсън ме вика в кабинета си. Той беше мой пряк началник още от времето, когато постъпих на работа в „Кемпиън-Милър“, и бях научил за него следното: когато новината е добра, сам ще ти я поднесе. Ако те вика в кабинета, готви се за най-лошото.

Напоследък няколко пъти го бях виждал ядосан, най-вече, когато групата ни взе да изостава с проект, който можеше да ни донесе договор с търговец от национално значение. Но още щом влязох в кабинета му, разбрах, че става дума за нещо по-сериозно. Когато е ядосан, на Арни му личи отдалече. Днес още по-лошо – седеше зад бюрото си с вида на човек, комуто са поверили важна и крайно неприятна задача. Не искаше да срещне погледа ми.

Тръшнах се на един стол и зачаках. Отношенията ни не бяха официални. Всеки от нас бе канил другия на гости.

Той скръсти ръце и заговори:

– Никога не зная откъде да започна в такива моменти. Скот, искат от мен да ти съобщя, че „Кемпиън-Милър“ няма да поднови договора ти. Прекратяваме го. Това е официално известие. Зная, че не си бил предупреден, и повярвай ми, за Бога, искрено съжалявам за това. Имаш право на всички законни компенсации, както и на обезщетение в размер на шест месечни заплати.

Не бях толкова изненадан, колкото Арни вероятно очакваше. Азиатската икономическа криза бе нанесла сериозни щети върху чуждите пазари, от които се хранеше „Кемпиън-Милър“. Предишната година фирмата бе закупена от една международна корпорация, която бе направила съкращения на четвърт от служебния състав.

Въпреки всичко обаче се почувствах ужасно. През последната година безработицата нарастваше непрестанно. Оглалалската криза и сривът на азиатската икономика бяха оставили доста хора на улицата. От другата страна на реката се бе образувало цяло палатково селище. Представих си, че отивам там.

– Ти ли ще кажеш на моя екип, или аз да им го съобщя? – попитах.

Групата ми разработваше софтуер за предсказване поведението на пазара, една от рентабилните насоки на фирмата. По-специално, опитвахме се да разделим действителната от привидната случайност в такива приложения като консумативна тенденция или конкурентно ценообразуване.

Поискайте от компютъра да ви посочи две случайни числа между едно и десет и машината ще изплюе цифри в истинска случайна последователност – 2 и 3, 1 и 9 и така нататък. Помолете за същото човек и ще получите крива на избора, която определено се насочва към числа като 3 и 7. Когато хората мислят „случайно“, те си представят числа, които бихте нарекли „ненатрапчиви“ – не твърде близо до зададените граници, нито точно в средата, а също и да не са част от логична последователност (2, 4, 6) и тъй нататък.

С други думи, съществува нещо, което можете да наречете интуитивнаслучайност, която се различава драстично от действителната.

Възможно ли е да опознаем тези различия и да извлечем полза от тях, умения, които да приложим при създаването на рекламни продукти или при определянето на търговските цени?

Ние смятахме, че е възможно. Дори можехме да се похвалим с известен прогрес. Работата вървеше добре, но явно сега се готвеха да ни поставят капака.

Арни се покашля смутено.

– Не ме разбра. Екипът ти остава.

– Моля?

– Решението не е мое, Скот.

– Ти го казваш. Добре, предполагам, че нямаш вина. Но след като проектът продължава…

– Не искай от мен обяснения. Честно, нищо не мога да ти кажа.

Той млъкна, оставяйки ме да осъзная новината.

– Пет години – рекох. – За Бога, Арни! Пет години!

– Нищо на този свят не е гарантирано. Знаеш го не по-зле от мен.

– Все пак щеше да ми е по-леко, ако можех да разбера какво става.

Той побутна назад стола си.

– Не ми е разрешено да казвам. Ти се справяше чудесно с работата си и ще го отразя в препоръката ти.

– Да не искаш да кажеш, че съм си създал врагове в управата?

Той кимна едва забележимо.

– Работим доста напрегнато. Хората са изнервени. Не зная дали си си създал врагове. Може би по-скоро имаш лоши приятели.

Трудно ми беше да го повярвам. Нямах кой знае колко приятели.

Хора, с които обядвам или ходя да гледам състезания – да. Но никой, който да ми е близък на сърцето. С годините бях станал самотник, човек, който следва утвърдена рутина и прекарва вечерите пред видеопанела с няколко бири за компания.

Общо взето, това правех до деня, когато Арни Къндерсън ме уволни.

Апартаментът не бе претърпял съществена промяна, откакто се бях настанил. (Ако се изключи една от стените, която използвах за табло с вестникарски изрезки. Снимки и статии, посветени на хронолита, плюс мои бележки по темата.) Ако имаше някакво подобрение, бе дело на Катлин. Кати вече беше на десет и свободно изразяваше мнението си относно моите домакински навици. Сигурно така се чувстваше по-голяма. Смених дивана, защото ми омръзна да ми натяква, че бил „несъвременен“ – поредната любима думичка в речника на дъщеря ми. На негово място сега имаше нещо, което наподобяваше по-скоро на подплатена със сини възглавници пейка.

Помислих дали да не позвъня на Джанис, но се отказах. Джанис не обича случайни обаждания. Тя предпочиташе да ме чува в уговорените съобразно нашия съвместен график часове за общуване. А колкото до Катлин – по-добре засега да не я безпокоя. Пък и сигурно щеше да ми разкаже какво е правила днес с Уит – както наричаше съкратено своя втори баща. Кати го смяташе за страхотен. Уит умееше да я разсмива. Може би не е зле и аз да поговоря с Уит, рекох си. Нека ме разсмее и мен.

Така че в края на краищата не направих нищо. Изпих няколко бири, докато сърфирах из програмите. На една от тях се натъкнах на пресен видеоматериал от Тайланд – разказваше се за действително опасна експедиция нагоре по Чао Фрия до руините на Банкок, спонсорирана от „Нешънъл джиографик“ и още половин дузина дарители, чиито имена бяха изписани в началния текст.

Изключих звука и оставих картината да говори сама за себе си.

След 2021-ва малка част от Банкок бе застроена наново. Никой не искаше да живее и работи в близост до хронолита – слуховете за необясними заболявания прогонваха хората надалеч, въпреки че официално досега нямаше поставена каквато и да било диагноза. Затова пък околностите се владееха от престъпни групи и революционни отреди. Единствено се бе запазила речната търговия, в сянката на издигащия се в небето Куин.

Програмата започна с въздушни кадри от града. Занемарено пристанище и складове, пазар за плодове и риба, околните улици, извоювани от всеобщата разруха и опустошение. От голяма височина всичко това изглеждаше като филм за злощастна група хорица, оцелели след глобално бедствие. Кадрите от повърхността бяха дори още по-обезкуражаващи.

Докато експедицията си проправяше път към сърцето на града, хронолитът постепенно изпълваше всеки кадър – в далечината, доминиращ над кафявата река, или отблизо, стърчащ на фона на следобедното тропическо небе.

Паметникът бе подозрително чист. Дори птиците и насекомите го избягваха. Имаше незначителен слой прах върху вдлъбнатините на изваяното лице, които замрежваха зареяния в далечината поглед на Куин. Но нищо не растеше дори върху тази тънка почва, която явно беше абсолютно стерилна. Там, където основата на паметника опираше в един от речните брегове, няколко лиани бяха направили неуспешен опит да се извият нагоре по осмоъгълния фундамент, но гладката му като огледало повърхност, лишена от грапавини, бе неподатлива и негостоприемна.

Експедицията хвърли котва в средата на реката и слезе на брега за още снимки. В един от кадрите над града се изви буря. Дъждовната вода се стичаше по стените на хронолита на миниатюрни потоци, малки водопади вдигаха кални струи от дъното на реката. Продавачите на пристанищния пазар покриха сергиите си с чергила и найлонови платна и се скриха под тях.

Кадър на дива маймуна, приклекнала върху повален билборд на „Ексън“, която зяпа лениво в небето.

Облаци, които се разтварят над огромната глава на Куин.

Слънце, които се подава иззад хоризонта, а хронолитът покрива града със сянка, сякаш е огромна минутна стрелка.

Имаше и още, но нищо, което да е от съществено значение. Изключих монитора и отидох да си легна.

Ние – поне англоговорящият свят – по това време вече бяхме единни в термините, с които описвахме хронолитите. Изникването им тук наричахме „поява“ или „пристигане“… някои дори предпочитаха „спускане“ и „контакт“, сякаш ставаше въпрос за докоснало повърхността торнадо.

Последният хронолит се бе появил (пристигнал, спуснал се) преди осемнадесет месеца, помитайки крайбрежната част на Макао. Само половин година по-рано подобен паметник бе разрушил Тайпей.

И двата камъка бележеха, както обикновено, военни победи, приблизително двайсет години напред във времето. По-точно двайсет и три – далеч по-малко от средната продължителност на живота, но достатъчно дълго, за да успее Куин (в случай че съществуваше, а не бе само абстрактен символ) да събере сили за завоевателния си поход в Азия. Достатъчно дълго за един млад човек да навлезе в зрялата възраст. Достатъчно дълго за момиче да стане млада жена.

Но от близо година никъде по света не се бе появявал нов хронолит и някои от нас бяха склонни да вярват, че кризата е отминала, може би дори приключила окончателно и че събитията ще си останат ограничени в пределите на азиатския континент.

Политическата обстановка обаче не внушаваше спокойствие. По-голямата част от Южен Китай бе завладяна от хаос и ширещо се беззаконие – ничия земя, в която Куин навярно вече събираше ядрото на своите последователи. Но имаше и такива статии във вестниците, които обсъждаха възможността Куин в края на краищата да се окаже позитивнасила – Куинистската империя със сигурност щеше да се гради върху диктатура и би могла да възстанови стабилността в един опасно неустойчив регион. Изплашеното пекинско правителство вече бе използвало веднъж атомно оръжие в неуспешен опит да унищожи миналогодишния т.нар. Ичангски Куин. Резултатът бе разрушена язовирна стена и потоп, който бе отнесъл радиоактивна кал навътре в Източнокитайско море. Щом бюрократите в Пекин бяха способни на подобен акт, какво пречеше на Куин да бъде дори по-жесток?

Аз самият все още нямах свое мнение по въпроса. Това, което правех, бе да събирам всякаква възможна информация за хронолитите (дата и час на поява, размери, предизвикани разрушения и прочие) в опит да ги разбера. Всъщност, веднъж вече един хронолит бе оказал сериозно въздействие върху моя живот и аз ги възприемах като предвестници на злощастни събития. Имаше дори моменти, в които искрено и дълбоко се страхувах от тях, макар да не смеех да го призная дори пред себе си.

Мания ли бе това? Анели смяташе, че съм вманиачен.

Опитах се да заспя. Да потъна в забрава и тъй нататък. Да погубя още една нощ.

Но не можах. Час преди изгрев слънце телефонът ми иззвъня. Трябваше да оставя да вдигне телефонният секретар. Но се пресегнах и дръпнах слушалката – кой знае защо си помислих, че може да се е случило нещо с Кати.

– Ало?

– Скот – рече дрезгав мъжки глас. – Скоти?

За един кратък миг си помислих панически, че това е Хич Палей. Хич, с когото не бях разговарял от 2021 г., Хич Палей, изникнал от миналото като проклет призрак.

Но беше друг призрак.

Лежах, заслушан в тежкото дишане, свистенето на нощния въздух през износените мехове.

– Татко?

– Скоти… – повтори той, сякаш нямаше сили да продължи нататък.

– Татко, пил ли си? – попитах, като старателно избегнах думата „пак“.

– Не – отрече той ядосано. – Не… о, майната му на всичко. Нали се лекувам… сам знаеш, дявол го взел.

После затвори.

Измъкнах се от леглото.

Гледах как слънцето се издига над земеделските стопанства на изток, огромните корпоративни ферми, нашата последна преграда срещу глада. Нивите бяха покрити с тънък снежен слой, от който се подаваха изсъхналите останки на опустошените царевични редове.

По-късно прескочих до апартамента на Анели и потропах на вратата.

Не се бяхме виждали повече от година, но все още поддържахме приятелски отношения, когато се срещнехме в кафенето. Напоследък тя проявяваше нещо като майчински интерес към мен – разпитваше ме за здравето, сякаш очакваше всеки миг да ме сполети нещо лошо. (Може би и този ден щеше да дойде, но все още бях здрав като бик.)

Но когато отвори вратата, на лицето й се изписа изненада и смущение.

Знаеше, че съм уволнен. Може би дори знаеше повече по въпроса.

– Скоти – възкликна тя, – ей, първо трябваше да звъннеш.

– Заета ли си? – Не изглеждаше да е заета поне ако се съдеше по дрехите. По-скоро чистеше кухнята.

– Ще излизам след минутка. Бих те поканила, но не съм облечена подобаващо. Какво правиш тук?

Едва сега осъзнах, че се страхува от мен – или може би се бои да я видят с мен.

– Скот? – тя погледна през рамо към коридора. – Проблеми ли имаш?

– Защо да имам проблеми, Анели?

– Ами защото… чух, че са те уволнили.

– Кога беше това?

– Какво искаш да кажеш?

– Откога знаеш, че ще ме уволнят?

– Питаш ме дали се е говорело? Не, Скот. Божичко, щеше да е толкова унизително. Не. Само слухове, нали знаеш…

– Какви слухове?

Тя се намръщи и прехапа устни. Имаше такъв навик.

– Например, че „Кемпиън-Милър“ не искали да си имат неприятности с правителството…

– Какво общо има това с мен, за Бога?

– Знаеш ли, не е необходимо да викаш.

– Анели, неприятности с правителството?

– Това, което чух, е, че някакви хора разпитвали за теб. Правителствени служители.

– Полиция?

– Не, да не би да си имаш ядове и с полицията? Ставаше дума за костюмари. Не зная подробности.

– Това звучи налудничаво.

– Хората приказват разни неща, Скот. Може да са глупости. Наистина нямам понятие защо са те уволнили. Въпросът е, че управата предпочита да си пази разрешителните. Заради задграничните пазари и прочее. Ако някой дойде и започне да задава въпроси за теб, това може да заплаши всички останали.

– Анели, аз не съм никаква заплаха.

– Зная, Скот. – Личеше й, че нищо подобно не знае. Не искаше да срещне очите ми. – Повярвай ми, сигурна съм, че всичко това са дрънканици. Скот, време е да се обличам. – Тя понечи да затвори вратата. – И следващия път ми позвъни, моля те!

Живееше на втория етаж на малък триетажен блок в старата част на Едина. Апартамент 203. Втренчих поглед в номера на вратата. Двайсет плюс три.

Никога вече не се видяхме с Анели. Понякога се питам какво ли е станало с живота й. Как се е справила през следващите трудни години.

Така и не казах на Джанис, че съм си изгубил работата. Не че се опитвах да й доказвам нещо. По-скоро на себе си. И със сигурност на Катлин.

Всъщност Катлин вече не се интересуваше от моя живот. На десет професионалните занимания на възрастните й се струваха скучни и безинтересни. Тя знаеше само, че „ходя на работа“ и че изкарвам достатъчно пари, за да бъда уважаван, ако не богат член на света на големите. И това й стигаше. Харесвах отражението си в очите на моята дъщеричка: големият, стабилен, предсказуем, дори скучен баща.

Но не и разочароващ.

И със сигурност не заплаха за когото и да било.

Не исках Кати (Джанис и дори Уит) да узнае, че съм бил уволнен… поне не веднага, поне докато намеря някакво обяснение. Може би нямаше да е щастливият край, но най-малкото следващата глава в историята.

И тя дойде – под формата на неочаквано телефонно позвъняване.

Не беше щастливият край. Изобщо не беше край. И със сигурност не ставаше въпрос за щастие.

Джанис и Уит ме поканиха на вечеря. Правят го от време на време, както хората си внасят допълнителните пенсионни вноски или участват в благотворителна програма.

Джанис вече не беше самотна майка в квартал на града с контролирани от градската управа наеми. Беше се отървала от позорното петно, след като се бе омъжила за своя началник в биохимичната лаборатория, където работеше. Уитман Делахънт беше амбициозно момче с изявен мениджърски талант. Фармацевтична компания „Кларион“ просперираше въпреки азиатската криза, попълвайки празнината на пазара, образувала се след отдръпването на китайските и тайванските препарати. (Уит обичаше да се хвали, че за тяхната фирма хронолитите били истински „божи дар“, което караше Джанис да се усмихва неспокойно.) Не мисля, че Уит ме харесваше особено, но ме приемаше като някой братовчед от провинцията, обвързан с жена му чрез досадни, но неизбежни роднински връзки.

Ще бъда откровен, той се опитваше да се държи дружелюбно с мен, поне онази вечер. Отвори лично вратата на двуетажната си къща и застана на прага, окъпан в топла, жълтеникава светлина. Усмихна се. Уит бе от онези едри, пухкави мъже, които малко приличат на плюшени мечета. Не беше красавец, но от онзи тип, който жените обичат да определят като „сладък“. Беше с десет години по-възрастен от Джанис. Притежаваше ентусиазирана, макар и не съвсем искрена усмивка, която разкриваше два реда бели зъби. Уит със сигурност имаше най-добрия зъболекар, най-добрата здравна застраховка и най-хубавата кола в квартала. Понякога се чудех дали Джанис и Катлин не се изморяват в опитите си да бъдат най-добрата съпруга и дъщеря.

– Заповядай, Скот! – възкликна той. – Събуй си обувките и се стопли на огъня.

Вечеряхме в просторната столова, с големи прозорци, за да можем да се любуваме на околния пейзаж. Кати ни разказа някои неща от училище. (Изглежда, последната година имаше проблеми с математиката.) Уит ни запозна ентусиазирано колко успешно върви работата му. Джанис все още се занимаваше с протеинов синтез в „Кларион“ и поговорихме малко и за това. Очевидно тя нямаше нищо против да остави на Уит да води разговора.

Кати първа се извини и се прехвърли в съседната стая, откъдето се чуваше равномерното бърборене на телевизора. Уит донесе шише бренди. Напълни доста несръчно чашите, като японец, опитващ се да спазва западната традиция. Уит със сигурност не си падаше по алкохола.

– Май все аз приказвах – извини се той. – Ти как си, Скот? Как върви животът при теб?

– „Провидението не раздава подаръци по списък“ – цитирах аз.

– Нашият Скоти е поет – подсмихна се Джанис.

– Всъщност, исках да кажа, че ми предложиха работа.

– Значи ли това, че напускаш „Кемпиън-Милър“?

– Разделих се с тях още преди две седмици.

– Охо! Смело решение, Скот.

– Благодаря, Уит, макар че тогава не бях толкова сигурен.

– И какво ще правиш сега? – попита Джанис.

– Ами, още не зная със сигурност… всъщност, помниш ли Сю Чопра?

Джанис се намръщи. После очите й се разшириха.

– Да! От „Корнел“, нали? Беше ни асистентка през първата година.

С Джанис се бяхме запознали в университета. За първи път я видях в химичната лаборатория, с колба течен алуминиев хидроксид в ръка. Ако я беше изпуснала, щеше да убие и двама ни. Първо правило на стабилната връзка: не изпускай проклетата колба.

Тъкмо Джанис ме бе представила на Суламит Чопра, тогава младши асистент с желание да изгради устоите на бъдещата си научна и преподавателска кариера. Помня, че в началото се държеше доста строго с всички, които посещаваха часовете й. Оказа се, че целта била да прогони онези, които идват по задължение, а с останалите да води задушевни беседи. Темата, с която бе спечелила място в университета, бе „Метафора и моделиране на реалността в литературата и физичните науки“ и тя се превърна в чест и разгорещен обект на дискусии. Сю бе готова да поставя високи оценки на всеки, който й помагаше в събирането на материали (ако ви се занимава с неща, като пространства на Калаби-Яу 55
  Комплексни пространства на Калаби-Яу – компактно комплексно многообразие, което се използва в математическата интерпретация на теорията на струните. – Б.пр.


[Закрыть], или разлики между първични и контекстно определени сили). Все пак часовете й за мен бяха приятно разнообразие. Към края на първия семестър вече не виждах в нея върлинеста млада преподавателка с изпъкнали очи и тотална липса на вкус по отношение на облеклото, а започнах да я възприемам като интелигентна и забавна жена, каквато си бе в действителност.

Поех дъх и казах:

– Сю Чопра ми предложи работа.

Джанис се обърна към Уит и поясни:

– Сю ни беше преподавателка в университета. Не видях ли името й наскоро във вестниците?

Вероятно, но навлизахме в опасна територия.

– Сега тя работи в една правителствена изследователска служба. Изглежда са добре финансирани, за да наемат още хора.

– Тя ли се свърза с теб?

– Може би не е редно да се интересуваме – намеси се Уит.

– Няма нищо, Уит. Всъщност Джанис искаше да попита защо мастит учен като Суламит Чопра ще търси компютърен плъх като мен. Въпросът е съвсем уместен.

– И отговорът е?… – подкани ме Джанис.

– Предполагам, защото й е нужен компютърен плъх.

– Каза ли й, че тази работа ти трябва?

– Е, нали знаеш. Ще държим връзка, докато реша.

(„Не се тревожи, Скоти. Ако ми потрябваш, ще те намеря.“)

– Така-така – поклати замислено глава Джанис, което бе нейният начин да ми подскаже, че прозира лъжите ми. Но не направи опит да ме изобличи.

– Какво пък, Скот, това е страхотно – рече Уит. – Времената сега са тежки. Хубаво е, че си намерил нова работа.

Сменихме темата, а след вечеря Уит също ни изостави. Джанис почака, докато излезе от стаята.

– Има ли нещо, което пропусна да споменеш? – попита тя.

Няколко неща. Казах първото.

– Работата е в Балтимор.

– Балтимор?

– Балтимор. Мериленд.

– Искаш да кажеш, че отиваш на другия край на Щатите?

– Там ще работя. Но още не съм съвсем сигурен.

– И не си съобщил на Катлин?

– Не. Не съм. Исках да разговарям първо с теб.

– Аха. Не знам какво да ти кажа. Всичко е толкова неочаквано. Питам се как ще го понесе Кати. Не се обиждай, но напоследък не говори често за теб.

– Е, не се разделяме завинаги. Ще я навестявам винаги когато мога.

– Ще я навестяваш, така ли, Скоти? Като че ли си й някакъв… чичо? Не зная. Може пък така да е по-добре. Двамата с Уит се разбират чудесно.

– Дори далече оттук аз пак съм й баща.

– Дотолкова, доколкото си бил винаги.

– Изглеждаш ми сърдита.

– Не съм. Чудя се само дали не трябва да бъда.

Скоро след това при нас слезе Уит и продължихме да бъбрим за разни неща, но снегът навън се усили и Джанис подхвърли, че не се знае каква ще е пътната обстановка. Така че аз се сбогувах с тях и изчаках на вратата да дойде Кати за традиционната прегръдка. Когато се появи в антрето, долната й устна, трепереше, а веждите й бяха смръщени.

– Катенце?

– Моля те, не ме наричай така. Не съм малка.

Изведнъж се сетих.