Текст книги "Хронолитите"

2.

До Щатите летях с прекачване през Пекин, Дюселдорф, Гандер и Бостън – истинско околосветско пътешествие, стига да не обръщаш внимание на несгодите от тясната седалка – и пристигнах на летище „Логан“ с чифт модни куфари в най-добра банкокска традиция, пет хиляди долара в джоба и обещание да направя услуга на Хич Палей. Най-сетне у дома – за добро или лошо.

Изумително е колко лъскав може да ти се стори Бостън след няколко години в Далечния изток, изглеждаше ми, че тъкмо преди да напусна терминала всички тези кафенета и павилиони за вестници са изникнали като гъби след обилен дъжд. Нямаше нищо по-старо от пет години, дори връзката на терминала, построена върху отвоювана от океана територия. Подписах, че не нося вещи за деклариране, прекосих гигантското фоайе за пристигащи пътници и се отправих към паркинга за таксита.

Загадката на Чъмфонския хронолит – название, измислено миналата седмица от популярен научен журналист – вече бе започнала да излиза от полезрението на общественото внимание. Имаше я в новините, разбира се, но главно в жълтата преса (Дяволски тотем или Тръба на Антихриста) и в безчислените интернет журнали, посветени на световната конспирация. Колкото и да е странно за съвременния читател, светът бе извърнал взор към следващите новини – Бразавил 3, годеж в Уиндзор, опита за убийство на поппевицата Лукс Ибони и Римския фестивал. Сякаш всички бяхме очаквали събитието, което ще се превърне в новина на века, ще придаде характер и облик на епохата, но когато най-сетне то се бе случило, му бяхме обърнали гръб. Хронолитът бе завършена случка, интригуваща, но неразгадаема, а следователно – скучна. Отместихме я настрани като нерешена кръстословица в „Ню Йорк Таймс“.

В действителност имаше нарастваща загриженост относно събитието в Тайланд, но тя бе ограничена до определени кръгове в разузнаването и службите за сигурност – както национални, така и международни. В края на краищата, по своя характер хронолитът представляваше военно нашествие, при това от големи мащаби и без предварително обявяване, макар жертвите да бяха няколкостотин борови и бамбукови дървета. В онези дни Чъмфонският регион бе поставен под щателно наблюдение.

Но това не беше моя работа, особено след като вече бях напуснал тази част на света.

Или поне така си мислех тогава.

Онази есен бе необичайно студена. Небето постоянно бе закрито от буреносни облаци, силни ветрове принудиха рибарските флотилии да се приберат в заливите. Знамената пред супермаркетите и бензиностанциите плющяха оглушително.

Платих на таксиметровия шофьор, прекосих площада и купих билет за експрес „Северна дъга“ – Детройт, Чикаго и през прерията до Сиатъл, макар че аз щях да пътувам само до Минеаполис. Качване в седем часа вечерта, информира ме автоматът за билети. Взех си вестник и го разлиствах, докато часовникът на станцията показа четири и трийсет следобед. Тогава се изправих, огледах чакалнята за подозрително раздвижване (нямаше) и излязох на улица „Вашингтон“.

На пет преки по-надолу имаше малка пощенска служба с надпис „Изи – пакети и колети“. Очевидно бизнесът не беше от проспериращите, ако се съдеше по неизмитите прозорци. Докато разглеждах, вътре влезе мъж с патерица, същият се показа отново след десет минути, като този път носеше кафяв пакет. Предположих, че трябва да е някой от постоянните клиенти на Изи. Освен, разбира се, ако не беше маскиран престъпник. Или ченге.

Изпитвах ли угризения за това, което правех? Много… или по-скоро ме беше яд, че съм се съгласил. Хич бе финансирал завръщането ми у дома и услугата, която бе поискал в замяна, ми изглеждаше нищожна, когато още бях в онази страна, без пукнат грош в джоба. Познавах Хич повече от година преди появата на Чъмфонския хронолит и той бе един от малкото американци, чиито теми за разговор не се изчерпваха със сексуалните подвизи и новата синтетична дрога. Без никакво съмнение се занимаваше с тъмни и нелегални дела, ала същевременно беше необичайно честен и (както често повтарях пред Джанис) „бе доста свестен като човек“. Каквото и да означава това. Вярвах му, доколкото бе възможно за тип като него.

Но докато стоях само на няколко крачки от пощенската служба на Изи и се оглеждах за скрито полицейско присъствие – давах си сметка, че нямам достатъчно опит да открия професионален наблюдател, освен, ако не си е окачил рекламна табела на гърдите, – всички тези преценки за Хич ми се струваха повърхностни и наивни. Хич ме бе помолил да намеря службата, да съобщя на Изи, че идвам от негово име, и да взема някакъв „пакет“, който трябваше да пазя, докато той ме потърси – без излишни въпроси.

В края на краищата Хич беше наркодилър, въпреки че търговията му се ограничаваше до канабис, екзотични гъби и слаби метамфетамини. А Тайланд бе производител и разпространител на подобна стока още от времето на Марко Поло.

Не може да се каже, че съм отявлен противник на дрогата, дори бях опитвал някои неща. Почти всяко психоактивно вещество е легално на едно или друго място, най-често в страните от Западна Европа, където отношението към подобни продукти е по-либерално. Но Щатите като цяло и Масачузетс в частност бяха доста консервативни и подобно деяние се преследваше строго от закона. Ако Хич по някакъв начин бе успял да изпрати на своята пощенска кутия, да речем, килограм чист хероин – и ако чувството му за хумор се простираше дотам да ми го повери, – можеше да се окаже, че ще заплатя доста солена цена за билета до вкъщи. Нищо чудно през следващите двайсет години да виждам Катлин само през решетките на помещението за свиждане.

Дъждът заваля внезапно, след силен полъх на вятъра. Прекосих тичешком площада, спрях пред пощенската служба, поех си въздух и пристъпих вътре.

Самият Изи, или някой, който го заместваше – висок, плещест чернокож с набръчкано лице, който гонеше шейсетте или дори седемдесетте, – стоеше зад дървения щанд, а зад него имаше няколко редици с алуминиеви пощенски кутии. Мъжът ме огледа с преценяващ поглед.

– Да?

– Дойдох да взема един пакет.

– Не си единственият. Номер на кутията?

Хич не ми бе дал никакъв номер.

– Хич Палей каза, че ще има пакет за мен.

Той присви очи и леко надигна глава, сякаш го бях обидил.

– Хич Палей?

Ако се съдеше по тона му, вече бях загазил, но въпреки това кимнах.

– Шибаният Хич Палей! – изруга той и блъсна с юмрук по тезгяха. – Не зная кой си ти, господинчо, но ако ти се случи да се срещнеш пак с Хич Палей, кажи на този задник, че сметките ни не са уредени! И може да задържи шибания си пакет!

– Нищо ли нямате за мен?

– Дали имам нещо за теб? Имал ли съм нещо за теб?! Върхът на шибаната ми обувка, ето какво е за теб!

Едва успях да напипам дръжката на вратата.

Ето как неуспелият журналист, съпруг и родител се превърна в неуспял престъпник.

Докато влакът напускаше града и се отправяше към просторните зелени полета, аз се опитах да прогоня тези и други подобни мисли от ума си.

Каквото и да се бе случило между Хич Палей и Изи, очевидно не беше моя работа. Бях изпълнил онова, за което Хич ме бе помолил, и честно казано, изпитвах облекчение, задето не се наложи да държа у себе си пакет с неясно, вероятно криминално съдържание. Единственият потенциален проблем можеше да възникне, ако Хич някой ден си поиска парите обратно.

Настъпи нощ и навън отново заваля. Свалих седалката назад, притворих очи и се замислих за моето бъдеще. На запад от Мисисипи икономиката процъфтяваше. Разработваше се ново поколение процесори, които изискваха и нови програми, и аз бях сигурен, че ще успея да си намеря работа. Да използвам дипломата си, преди да е остаряла прекалено. А после, когато събера необходимите средства, ще се издължа на Хич. Представях си как след време, когато си стъпя на краката, ще мога да докажа пред Джанис, че ме бива да бъда родител, и двете с Катлин ще се върнат при мен.

Но не можех да прогоня от съзнанието си образа на баща ми – виждах го в отражението си в прозореца на купето. Неуспехът е ентропия, сякаш ми нашепваше този призрак, а ентропията е природен закон. Любовта се превръща в болка. С течение на времето се научаваш да не й обръщаш внимание. Постигаш нирваната на безразличието. Не е никак лесно. Но нищо ценно на този свят не се постига лесно.

Двамата с Хич бяхме сред първите очевидци на Чъмфонския хронолит и на голямата бъркотия, която последва, и понякога се питах каква част от вродения ми песимизъм (или този на баща ми) допринесе за всичко това.

Да не говорим за лудостта по майчина линия. В тъмното купе повя хладен въздух и аз си припомних колко ненавиждаше майка ми студа. Приемаше го като лична заплаха, особено през последните си години. Като публично оскърбление. Тя беше враг на леда, спохождаха я снежни кошмари.

Веднъж ми заяви, че снегът бил фекална маса от ангелите, не миришел, тъй като имал ангелски произход, но въпреки това представлявал обида за всички нас и затова горял като огън кожата на простосмъртните.

Докато местех билета си от единия джоб в другия, случайно забелязах, че номерът му е 2041 – също като датата върху паметника на Куин.

На гарата в Минеаполис си купих местно научно списание, в което имаше статия за хронолита.

Списанието бе публикувало и няколко снимки на района около паметника, който, изглежда, бе претърпял съществени промени от времето, когато двамата с Хич се бяхме озовали там. Околната джунгла бе изкоренена и изравнена с булдозери и върху очистения периметър като разноцветни цветя бяха накацали палатки, навеси за апаратура, полеви лаборатории и редица от пластмасови химически тоалетни. Имаше цяла международна група учени, финансирана от Тихоокеанския пакт, но явно засега не можеха да се похвалят с какъвто и да било успех в изследванията си. Хронолитът проявяваше вбесяваща инертност. Той не взаимодействаше с околната среда по какъвто и да било начин, не можеше дори да бъде одраскан с киселина или лазерен лъч, изкопните работи не достигаха основите му, а температурата му – след първоначалното стопяване на леда – бе като на околната атмосфера с минимални отклонения. Сякаш паметникът бе изтъкан от надменност.

Спектралните анализи също не бяха дали обнадеждаващи резултати. Хронолитът пропускаше и разсейваше светлината в синьо-зелената част на видимия спектър, както и в някои определени дължини на вълните в инфрачервения и ултравиолетовия. Във всички останали честоти той действаше като отразител или поглъщаше напълно лъченията. Взаимодействието му с електромагнитната среда се равняваше на нула, което не подлежеше на каквито и да било обяснения, същото можеше да се каже и за привидната му симетрия. По-нататък в статията се говореше за съвършено нов вид материя и това повече приличаше на признание за невежество, отколкото на научна теория – вероятно целеше да не отчае напълно спонсорите на научния проект.

Още по-неясни и объркващи бяха спекулациите относно надписа върху хронолита. Възможно ли бе да се пътува във времето? Повечето учени отхвърляха подобно предположение. В такъв случай надписът трябваше да е фалшификат, измама, целяща да всее съмнения. Дори името Куин не носеше никаква допълнителна информация. Ако това наистина бе име на човек, можеше да е както китайско, така и холандско, думата се срещаше освен това във финландския и японския, съществуваше дори едно примитивно перуанско племе, наричащо себе си хуни куин, но те едва ли можеха да имат връзка с тази история.

Другата възможност – че само след двайсетина години някакъв азиатски водач ще създаде този паметник и ще го изпрати в близкото минало – бе твърде нелепа, за да е вярна. (В наше време подобни разсъждения отдавна са забравени, научната общност е натрупала достатъчно данни, за да търси други обяснения, но в онзи начален период хората често прибягваха до определението „невъзможно“.)

Такава бе всеобщата нагласа през есента на 2021-ва.

Бях купил списанието с далеч по-прагматична цел. Прегледах страниците с обяви, търсейки свободни квартири в околностите на града и в близост до софтуерните компании. Сдобих се с малък списък от предложения и в сряда вече разполагах с едностаен апартамент западно от неголям промишлен комплекс в предградие с име Туин Сити. Стаята не беше мебелирана. Купих си фотьойл, маса и легло. Повече от това щеше да е заявка за продължителен престой. Реших, че квартирата ми е „временна“. След това си потърсих работа. Не се обадих на Джанис, поне засега, защото исках първо да й покажа, че заслужавам доверие – като например, че имам доходи. Че мога да бъда „порядъчен гражданин“, ако от това бих могъл да извлека някаква полза.

Разбира се, всичките ми усилия се оказаха напразни. Не можеш да върнеш миналото, както вероятно всеки един от вас знае. Младото поколение го разбра даже преди нас. Беше им втълпено от събитията.