Текст книги "Хронолитите"

14.

По някое време през тази седмица – преди да пристигне Хич, преди събитията да излязат извън контрол – Ашли подхвърли, по средата на един телефонен разговор:

– Помниш ли онази книга на Чарлз Дикенс – „Коледна песен“?

– Какво за нея?

– Мислех си за Куин, за хронолитите и всичко останало. Сещаш ли се, когато в книгата Скрудж се премества в бъдещето и вижда собственото си погребение? И казва на призрака: „Това сенките на нещата, които трябвада се случат, ли са, или на които могатда се случат?“ Не помня точно цитата.

– Да, така беше.

– Това, което искам да попитам, Скоти, е дали хронолитите трябвада ги има, или само може?

Казах й, че все още никой не е сигурен в това. Но ако разбирах правилно Сю, събитията, белязани от вече съществуващите хронолити, бяха от типа „трябва“ под една или друга форма. Не съществуваше светло алтернативно бъдеще, в което ние спираме Куин преди завоеванията му и превръщаме хронолитите в безвредни, свободно реещи се парадокси. Куин щеше да завладее Чъмфон, Тайланд, Виетнам, Югоизточна Азия, времето беше аморфно, но самите хронолити оставаха неизменни и фундаментални.

Ако е така, защо не биваше да се поддаваме на отчаянието? Предполагам, отговорът на Сю щеше да е, че битката още не е приключила. По-голямата част от цивилизования свят все още бе свободна от хронолити, което подсказваше, че настъплението на Куин е постепенен процес, с победи и загуби. А и все още нямаше нито един хронолит на североамериканска земя. Може би никога нямаше да има, ако направим каквото е нужно. Само че какво бе то?

Сю ми бе подхвърлила идеята за „негативната обратна връзка“. Ако действията на Куин с хронолитите представляваха позитивна обратна връзка – сигнал, който се усилва и умножава във времето и човешките очаквания, – в такъв случай решението може би бе да се прави тъкмо обратното. Хронолит, който се появява, а после бива унищожен, би хвърлил съмнение върху този процес и злокачественото внушение за непобедимостта на Куин щеше да бъде, ако не разбито, то поне силно разклатено.

Куин може би щеше да превземе половината Земя, но не нашатаполовина.

Това беше веруюто на Сю. Надявах се, че е права. Бях готов да действам, уповавайки се на това предположение.

Но ако трябва да бъда искрен, ще призная, че не вярвах в него.

Ето го и Хич Палей, който слизаше от раздрънкания си „Сони компакт“ (не зная за тези модерни формулировки, но по някогашните представи това си беше най-обикновен мотоциклет) на паркинга на мотела. Бяхме се уговорили за среща в девет тази сутрин. Той закъсня с петнайсет минути. Всъщност беше закъснял с цели десет години.

Не беше се променил почти никак. Познах го веднага, въпреки че бе на десетина метра от мен, в сянката на навеса на кафенето. Едновременно се радвах и страхувах от предстоящата среща.

Имаше дълга брада и носеше тъмнозелено кожено сако. Беше понатежал, което само подчертаваше широкия му нос, високите скули и неандерталската извивка на челото. Видя ме, прекоси с нехайна походка оставащото разстояние и протегна едрата си лапа.

– Здрасти, друже. Взе ли оня пакет, за който те помолих?

Смотолевих нещо за пакета, а той се ухили и ме хлопна по гърба.

– Майтапя се бе, Скоти. По-късно ще говорим за това. – Влязохме в кафенето и се настанихме в едно сепаре.

Сю Чопра, естествено, знаеше за Хич. Всички мои опити да го прикрия – да му спестя неприятностите по време на разпита с детектора на лъжата – се бяха оказали напразни. Хич бе в списъка на Сю с така наречените първични наблюдатели и вероятно бе попаднал в нейната схема за всеобщата взаимовръзка още от самото начало. Хич бе дълбоко въвлечен в тау-турбуленцията, вероятно толкова дълбоко, колкото и аз.

Смятах, че е изчезнал безследно и не може да бъде открит, но той вероятно се бе повъртял още известно време в Чъмфон, преди да усети, че е под наблюдение от федералните. Така или иначе, бяха установили контакт с него и Сю му бе предложила алтернатива на незабавния арест. Беше му предложила работа и Хич бе направил своя мъдър избор.

– Е, не е като да си чиновник – рече той. – Но затова пък заплатата е добра, пътувам и не съм обвързан с никого и нищо. Може би дори ще получа чисто съдебно досие накрая, само дето краят не се вижда. Първата задача бе да пообиколя по Тихоокеанското крайбрежие и да събирам слухове за Куин – не че от това излезе нещо. Но после нещата потръгнаха, Скоти. Бях в Анкара и Истанбул на проучвания около хронолитите, неофициални задачи, като да разговарям с куинисти – по-късно и с тези у дома. Копърхедчета и поклонници.

– Шпионин ли си?

Той ме погледна навъсено.

– Да бе, шпионин. Пия мартини и играя бакара.

– Но знаеш за хаджилъка?

– Зная за хаджилъка повече от другите хора. Бил съм вътре в играта. Ще направя, каквото ми е по силите, за да ти помогна за Катлин.

Облегнах се назад, докато се питах дали точно това исках. Дали би било разумно.

– Знаеш ли – говореше Хич, – когато си мисля за Катлин, помня я такава, каквато беше в Чъмфон. Как припкаше по брега с онази розова рокличка, дето й я купи Джанис, и оставяше по пясъка отпечатъци, малко по-големи от тези на птичките. Трябваше да се грижим по-добре за нея, Скоти.

Той каза „ние“, но всъщност знаех, че говори само за мен.

Но Хич не бе от хората, които губят време да се отдават на спомени. Вече се бе запознал с подробностите от Рамон Дъдли и аз добавих малкото, което бях узнал.

Той предложи да проведем още един разговор с Уит Делахънт. Съгласих се, при условие да не тормозим излишно Джанис.

– Трябва да разговаряме и с Ашли Милс – добавих. – Ако си е вкъщи, ще я вземем на път за Уит.

– Не става – поклати глава Хич. – Не обичам, когато се забъркват и други хора.

– Ашли е забъркана колкото и аз. Освен това ми помогна повече от полицията.

– Значи се застъпваш за нея?

– Да.

– Добре. Напоследък си позанемарил яденето, гледам.

– Личи ли ми?

– Няма да е зле да хапнеш една пържола и няколко пържени яйца.

– Не съм гладен.

– Стек и пържени яйца, Скоти. Заради Кати, щом настояваш да го кажа.

Не исках да ям, но порцията изглеждаше примамливо, когато сервитьорката я постави пред мен. Бях изненадан от това колко бързо ометох чинията.

– По-добре ли си сега? – попита Хич.

– Ами, чувствам само как ми се втвърдяват артериите.

– Глупости. Имаш нужда от протеини. Чака ни доста работа и не само днес.

– Мислиш ли, че ще успеем да я върнем? – попитах с отпаднал глас.

– Ще я върнем. Разчитай на мен.

Ашли неволно отстъпи назад, когато видя Хич Палей за първи път, и ми хвърли поглед, който казваше: „ Такиваприятели ли имаш?“.

Което бе съвсем обяснимо. Хич изглеждаше като дребен престъпник – би могъл да мине за наркодилър от типа на Чийвър Кокс или за наемен събирач на дългове. Обясних й накратко откъде се познаваме и с какво се занимава Хич в момента. Ашли кимаше, но така и не успях да разсея всичките й подозрения.

Тя ме дръпна настрана и попита:

– Той наистина ли може да ни помогне да открием Кати и Адам? Това е единственото, което искам да знам.

– Мисля, че може.

– В такъв случай да вървим при Уитман Делахънт.

Аз карах. Следобедният ветрец беше приятно прохладен, в небето се трупаха облаци. Хич мълчеше през цялото време. Ашли си тананикаше една стара песен на Лукс Ибони. Беше от времето, когато песните все още значеха нещо и хората харесваха едни и същи неща. В последно време всички популярни песни ми приличаха на маршове – барабани и цимбали, тромпетни призиви. Но предполагам, че всяко десетилетие харесва музиката, която заслужава.

Хич не пропусна да забележи никотиновите петна върху пръстите на Ашли.

– Ако ти се пуши – давай. Не ме е грижа.

Къщата, в която живееха Уит и Джанис, не изглеждаше остаряла или занемарена, същото можеше да се каже и за квартала. Хората тук очевидно бяха над средното равнище за страната, щом можеха да си позволят да им събират боклуците дори когато стачката продължаваше. Моравите зеленееха, на места по тях пълзяха роботи тревокосачи, макар и с ръждясали корпуси. Ако примижиш, може да ти се стори, че си във времето преди десетина години, когато всичко изглеждаше по-добре.

Уитман отвори вратата и се намръщи, щом ме видя. Май не хареса и Хич, и Ашли. Въпреки това произнесе с безизразно лице:

– Джанис е на горния етаж. Искаш ли да я повикам?

– Искаме само да ти зададем няколко въпроса – отвърнах. – Не е необходимо да замесваме и Джанис.

Личеше си, че не му е приятно да ни кани вътре, но и не му се щеше да обсъждаме подобни неща на вратата. В хола цареше приятна прохлада. Представих Хич и Ашли, без да уточнявам какви са. След това Хич пое инициативата.

– Господин Делахънт, Скоти ми каза за този клуб, в който ходите. Необходим ни е списък на членовете.

– Вече го предадох в полицията.

– Да, но ние също го искаме.

– Нямате право да отправяте подобни искания към мен.

– Така е – потвърди Хич. – Не сте длъжен да ни го предоставяте, но това би помогнало да открием Катлин.

– Съмнявам се – Уитман се обърна към мен. – Скот, трябваше да кажа на полицията за теб. Съжалявам, че не го направих.

– Няма нищо – рекох. – Аз вече говорих с тях.

– И ще говориш пак, ако продължаваш да…

– Да какво? – прекъсна го Хич. – Да се опитва да измъкне дъщеря си от онова, в което се е забъркала?

Уит изглеждаше, сякаш иска да тропне с крак.

– Аз дори не ви познавам! Какво общо имате с Катлин?

Хич си позволи лека усмивка.

– Остана й белег под дясното коляно, след като се поряза на една счупена бутилка в „Хаат Тай“. Все още ли го има, господин Делахънт?

Уит понечи да отговори, но беше прекъснат.

– Да.

Гласът на Джанис. Идваше откъм стълбите. Тя ни бе подслушвала. Спусна се долу, царствена в мъката си.

– Все още го има. Макар че почти изчезна. Здрасти, Хич.

Този път усмивката на Хич бе съвсем искрена.

– Здравей, Джанис – поздрави я той.

– Помагаш на Скот да открие Катлин?

Той кимна.

– Много добре. Уит, ще дадеш ли на тези хора информацията, от която имат нужда?

– Това е абсурдно. Не могат да идват тук и да предявяват подобни искания.

– По-скоро ми прозвуча като молба. Но какво значение, ако може да помогне на Кати?

Уит забрави протестите си. В гласа на Джанис бях доловил зле прикрит гняв. Може би Хич и Ашли не го усетиха, но аз го почувствах. А също и Уит.

Отне ни известно време, но в края на краищата получихме изчерпателен списък с адреси и телефони.

– Само ще помоля да не споменавате името ми – промърмори той.

Хич прегърна Джанис и тя не му остана длъжна. Никога не го бе харесвала особено, вероятно по съвсем основателни причини, но фактът, че ми помагаше да открием Кати, го бе въздигнал в очите й. Преди да излезем, тя ме улови за ръката.

– Благодаря ти, Скот. От все сърце. Съжалявам за това, което ти казах преди няколко дни.

– Няма за какво.

– От полицията все още смятат, че Кати е в града. Но тя не е тук, нали?

– Вероятно вече не.

– Божичко, Скоти, всичко е толкова… – тя преглътна развълнувано и притисна устата си с ръка. – Моля те, внимавай. Искам да кажа… намери я, но бъди внимателен.

Когато излизахме от къщата, Хич каза:

– Джанис знае ли, че е омъжена за задник?

– Започва да подозира.

Отидохме при Ашли за вечеря и планиране на стратегията.

Помогнах й в кухнята, докато Хич се обади по джобния си терминал. Ашли направи пилаф от ориз и пилешко, който нарече „бедняшки пилаф“. Попита ме колко време съм бил женен за Джанис.

– Около пет години – рекох – И двамата бяхме много млади.

– Значи отдавна си разведен.

– Понякога не ми изглежда толкова отдавна.

– Тя ми се струва доста разумен човек.

– Разумна, но невинаги гъвкава. Напоследък е преживяла трудни времена.

– Има късмет с живота, който води. Би трябвало да е благодарна.

– Не мисля, че в момента се смята за особено щастлива.

– Не, исках да кажа…

– Разбрах те, Ашли.

– Пак си пъхам носа, където не ми е работа. – Тя отметна косата си назад.

– Искаш ли да нарежа морковите?

Тя поля пилафа с доста пикантни подправки и го остави да се задуши. След това се присъединихме към Хич.

Заварихме го с крака върху масичката за кафе.

– Ето с какво разполагаме – заговори той. – Сведенията от Уитман и от още няколко източника, включително ченгето Рамон Дъдли. Онова жалко копърхедско сборище на Уит се състои от двайсет и осем постоянни членове, десет от които са в управата на компанията, в която работи, така че най-вероятно той е там заради кариерата. Двайсет и осем възрастни, от които осемнайсет са несемейни или без деца. Десет членове имат деца на различни възрасти, девет от тях са завели децата си в младежкия клуб. Това прави общо десет деца плюс шестима странични, като Адам. Но съществува основна група от осем деца, които са дълбоко въвлечени, включително Кати и Адам. Тъкмо те са изчезналите.

– Ясно – рекох.

– Да предположим, че са напуснали града. Щяха да направят впечатление, ако се качат на самолет или автобус, като се има предвид, че пътуват заедно. Съмнявам се местният автостоп да върви, особено за толкова голяма група. Така че остава само личен транспорт. И вероятно нещо достатъчно голямо. Можеш да натикаш осем души и в седан, но няма как това да не прави впечатление.

– Да, пък и ще е доста тесничко вътре – кимнах.

– Така, изслушай ме още малко. Ако са с личен транспорт, какво може да са взели?

– Някои от тези деца трябва да имат собствени коли.

– Именно. И Рамон Дъдли вече е проверил. Четири от осемте наистина притежават регистрирани на тяхно име коли, но те са налице. Нито един родител не е съобщил за открадната кола, освен това всички кражби на коли по време на изчезването на децата или са били професионални, или само за разходка, приключила с разбиване или опожаряване на автомобила. Краденето на коли не е толкова лесно, колкото беше някога. Дори да преодолееш ключалките и алармата, всички коли от последните десет години разполагат със собствена локализираща система. Повечето хора я използват, за да открият автомобилите си на паркингите, но тя затруднява и кражбите. Модерният автокрадец е по-скоро високотехнологичен специалист, който притежава всякакви умения и сложен набор от инструменти.

– Значи не са използвали своите коли, нито са откраднали чужда – заключи Ашли. – Това е добре. Но не оставя никаква друга възможност. Може би все още са в града?

– Така смята Рамон Дъдли, но в заключението му няма никаква логика. Тези деца очевидно са тръгнали на поклонение. Ето защо помолих Дъдли да провери още веднъж колите, които се водят на тяхно име. И той го направи.

– И… откри ли нещо?

– Нищо. Няма промяна. Три от колите все още са там, където са били паркирани миналата седмица. Само една е местена, и то за кратко пътуване до местния търговски център. Майката на хлапето разполагала с резервни ключове.

– Тоест, нито крачка напред.

– С изключение на една подробност. Майката, която е карала колата до магазина. Според списъка на Уит това е Елинор Хелвиг, член на копърхедския клуб, заедно с мъжа си Джефри. Джефри е младши завеждащ-секция във фармацевтична компания „Кларион“, няколко нива над Уит. Изкарва доста добри пари и от известно време има регистрирани три автомобила – неговия, на жена му и на хлапето. Лъскави колички. Два даймлера и втора ръка едисън за Джеф младши.

– Е, и?

– Защо жена му ще кара едисъна до магазина, когато нейният възголемичък даймлер разполага с достатъчно място за покупки?

– Може да е по цял куп причини – сви рамене Ашли.

– Би могло… но може би трябва да я попитаме?

Вечерята беше чудесна – не пропуснах да го спомена пред Ашли, – но не можехме да останем дълго след това. Двамата с Хич имахме доста работа и Ашли заръча да й позвъним, ако нещо изникне.

В колата подхвърлих:

– Относно онзи пакет…

– Да, за пакета. Забрави за него, Скоти.

– Нямам навика да забравям стари дългове. Ти ми помогна с пари в Тайланд. Дължах ти дребна услуга, а се провалих.

– Да, но поне опита, нали?

– Отидох на мястото, което ми каза.

– При Изи? – Хич се хилеше и това ме притесняваше още повече. Познавах тази усмивка от едно време.

Продължих:

– Отидох при Изи, но…

– Спомена ли му моето име?

– Ами да…

– Застаряващ тип с посивяла коса, върлинест, с цвят на прясно изпечено кафе?

– Горе-долу така изглеждаше. Но нямаше пакет, Хич.

– Той ли ти каза?

– Аха.

– Със спокоен тон ли ти го съобщи?

– Трудно ще го наречеш спокоен.

– Беше леко раздразнен, нали?

– Всъщност посегна към пистолета.

Хич кимаше.

– Добре… добре.

– Добре? Значи пакетът е закъснял, така ли?

– Не, Скоти. Никога не е имало пакет.

– Същият, който ми каза да взема от твое име?

– Няма такъв. Съжалявам.

– Но парите, които ми даде…

– Не се сърди, но смятах, че ще си в по-голяма безопасност, ако се прибереш в Минеаполис. Джанис ти би дузпата, ти започна да пиеш, а за един впиянчен американец няма кой знае какви перспективи в Чъмфон. Стана ми жал за теб, признавам. Дадох ти пари, но не съм ги късал от залъка си. Бизнесът вървеше добре. Съмнявах се, че ще ги приемеш като подарък, а и не исках да е заем, защото щеше да ме търсиш, за да ми ги върнеш, като добро момче. Ето защо измислих онази история с пакета.

– Измислил си я?

– Скоти, прощавай, ако си мислел, че съм те нарочил да прекарваш дрога или нещо подобно, макар че тази част от историята ми беше доста забавна. Имам предвид, твоята нафукана колежанска представа за собствено аз. Сметнах, че една дребна морална дилема може да внесе известно разнообразие в живота ти.

– Ако мислиш, че ще ти повярвам. Онзи тип, Изи, знаеше името ти… а и ти току-що го описа.

Карах право към залеза и светлините на таблото тъкмо се бяха запалили. Въздухът, който нахлуваше през отворения прозорец, бе прохладен и със сладникав мирис. Хич помисли, преди да отговори.

– Ще ти разкажа една малка история – поде той. – Като малък живеех в Роксбъри с майка ми и по-малката ми сестричка. Бяхме бедни, но в онези времена парите от помощи стигаха да докараш прилично съществуване. Лично аз се чувствах добре, освен че от време на време прибирах по някоя дреболия от магазина. Но майка ми бе самотна жена и когато станах на шестнайсет, се омъжи за един темерут на име Изи Дж. Тобин. Изи държеше частна пощенска служба, но продаваше дрога и цигари под щанда. Не беше грубиян – никога не е вдигал ръка на майка ми, нито на мен и сестра ми. Бизнесът му приключваше на прага на къщата. Но беше зъл човек. Говореше като зъл човек. Никога не повишаваше тон, но можеше да те среже с две думи, защото отвътре му идваше да улавя у всеки онова, което не обича или от което се бои. Правеше го с мен и сестра ми, но ние бяхме дребни рибки. Основно изпробваше таланта си върху майка ми и когато дойде време да напусна къщата, тя вече не го понасяше. Искаше да се отърве от него, но не знаеше как, пък и Изи си имаше още няколко женички, с които да се развлича. И тогава, заедно с неколцина мои приятели, го проследихме до една от тези госпожички и там го понатупахме. Не сме го били до безсъзнание, но здравата го изплашихме и когато приключихме с ритниците, аз му заявих да изчезва от къщата на майка ми, преди да го е сполетяло нещо по-лошо. Той се изрепчи, че нямал нищо против, защото и без това сме му били писнали, а и взел каквото му трябва от майка ми – това му бяха думите, – та вече възнамерявал да си ходи. Рекох му да побърза и че ще го държа под око. А той ми се сопна: „Каквото и да ми приказваш, лайно такова, до седмица ще съм ти забравил името.“ Обещах му, че ще му го припомням от време на време, за да не може да го забрави. Така се разделихме. Но аз се зарекох от време на време името ми да изниква в живота му, по един или друг начин. Картичка, обаждане по телефона, ей такива номерца. Колкото да го държа нащрек. Сигурно още ме помни, а, Скоти?

– За малко да ме убие – отвърнах.

– А, съмнявам се. Пък и за теб е било приятно разнообразие. Нали и без това си очаквал, че те забърквам в някоя рискована работа?

– По дяволите – изругах тихо.

– А, виждаш ли? Е, поне няма нужда да ми благодариш.

Извадихме късмет да заварим госпожа Хелвиг у дома и сама.

Появи се на вратата облечена с домашни дрехи, но се разтревожи, когато зърна на верандата непознати. Казахме й, че става дума за сина й Джеф. Тя отвърна, че вече е разговаряла с полицията, а ние не й приличаме на полицаи, така че какво всъщност искаме?

Наложи се да й покажа личната си карта, за да я уверя, че съм баща на Катлин. Тя познаваше Джанис и Уит, макар и не много добре, и веднъж се бе срещала с Кати. Когато повторих, че бих искал да разговаряме за Катлин, макар и неохотно, тя ни пусна да влезем.

В къщата цареше безупречен ред. Елинор Хелвиг бе почитателка на дървените подноси и дантелените покривчици. В ъгъла тихо бръмчеше овлажнител за въздуха. Тя се изправи демонстративно до таблото на алармената инсталация, където с едно докосване на бутона можеше да повика местната полиция. Вероятно разговорът ни се записваше. Не се страхуваше от нас, по-скоро изглеждаше силно обезпокоена.

– Зная какво преживявате, господин Уордън – бяха встъпителните й думи. – Аз самата съм подложена на същото. Сигурно ще разберете защо още не ми се иска да говоря за изчезването на Джеф.

Имах чувството, че се защитава от обвинение, което още не й е отправено. Мъжът й беше копърхед – според Уит фанатично вярващ. Тя го придружаваше на повечето срещи. Вероятно споделяше чувствата му, ако и не със същата дълбочина. Надявах се да не е.

– Госпожо Хелвиг – рекох, – ще се изненадате ли, ако ви кажа, че както изглежда, синът ви и приятелите му са заминали на хаджилък?

Тя премигна.

– Знаете ли, тази дума в известен смисъл е обидна за немалък брой млади хора.

– Искрено вярващи млади хора като Джеф?

– Надявам се Джеф да е искрен, а що се отнася до вярата му, това си е негова работа. Ще ви кажа още, че се отнасям малко скептично към отсъстващи родители, които се сещат, че имат деца, едва когато са изпаднали в затруднено положение. Но какво да се прави, като такова е обществото, в което живеем. Повечето хора смятат, че да си родител е генетично обусловено бреме, а не свещена връзка.

– Вярвате ли, че Куин би оправил тези неща? – попита я Хич.

Тя го погледна малко ядосано.

– Не вярвам, че би влошил положението.

– Госпожо Хелвиг, знаете ли какво означава хаджилък?

– Казах ви, не харесвам тази дума…

– Но много хора я използват. Включително и деца идеалисти. Срещал съм се с такива. Права сте, светът, в който живеем, е суров и това важи в най-голяма степен за децата. Виждал съм ги. Заклани и захвърлени край пътя дечица, тръгнали на поклонение. Деца, госпожо Хелвиг, изнасилени и убити. Те са млади, те са идеалисти, но освен това са наивни, а това не помага особено вън от градските черти на Минеаполис.

Елинор Хелвиг видимо побледня. (Аз също, предполагам.)

– Кой сте вие? – обърна се тя към Хич.

– Приятел на Катлин. Някога срещали ли сте се с нея, госпожо Хелвиг?

– Идвала е веднъж-дваж у дома…

– Сигурен съм, че Джеф е силен млад мъж, но какво ще кажете за Катлин? Как, според вас, ще се справи тя там?

– Не зная…

– Имам предвид на пътя, с всички тези бездомни мъже и войници. Защото, ако тези деца са тръгнали на поклонение, ще бъдат далеч в по-голяма безопасност, ако са с кола. Дори Джеф.

– Джеф може да се грижи за себе си – прошепна Елинор Хелвиг.

– Не бихте искали да пътува на стоп, нали?

– Разбира се, че не…

– Къде е колата на мъжа ви, госпожо Хелвиг?

– С нея ходи на работа. Още не се е прибрал…

– А колата на Джеф?

– В гаража.

– А вашата?

Тя се поколеба и това бе достатъчно, за да потвърди подозренията на Хич.

– На поправка.

– В коя работилница по-точно?

Тя не отговори.

– Необходимо ли е да го обсъждаме с полицията? – попита Хич.

– Той е в безопасност в колата. Нали вие го казахте?

Сега вече шепнеше едва чуто.

– Надявам се да е така.

– Джеф не спомена нищо за… поклонничество, но когато поиска колата, предположих какво може да е намислил. Баща му каза, че не бива да съобщаваме на полицията. Да не го изкарваме престъпник. Но той ще се върне. Зная го.

– Бихте могли да ни помогнете… – поде Хич.

– Виждате ли как всичко е обърнато наопаки? Защо трябва да стоварваме вината върху децата?

– Дайте ни номера на колата и джипиес маркировката. Обещавам да не ги съобщавам в полицията.

Тя посегна машинално към чантата си, после се поколеба.

– Ако ги откриете, нали ще бъдете добри към Джеф?

Обещахме да бъдем.

Хич се свърза с Морис Торанс, който засече сигнала в Ел Пасо. Локализиращото устройство бе захвърлено в двора на местния гараж, самата кола липсваше, вероятно продадена или разменена срещу прехвърляне през границата.

– Почти съм сигурен – заяви Хич. – Поели са към Портильо.

– Отиваме там, нали? – попитах.

Той кимна.

– Морис урежда полета. Трябва да тръгнем колкото се може по-скоро.

Замислих се върху думите му.

– Значи не е само слух, нали? Говоря за Портильо. Хронолит?

– Не – отвърна той. – Не е само слух. Затова искам толкова бързо да идем там.