Текст книги "Хронолитите"
Автор книги: Robert Charles Wilson
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 17 (всего у книги 18 страниц)
26.
При експлозивното освобождаване на енергия от разрушаването на хронолита се образува ударна вълна, която помете всичко наоколо – повече вятър, отколкото топлина, но и топлината не бе никак малко, повече топлина, отколкото светлина, но светлината бе достатъчно, за да ослепи.
Бетонната къщичка изгуби тенекиения си покрив и северната и западната стена. Вятърът ме изхвърли назад и когато се свестих, бях на няколко метра от изровените основи.
За известно време не знаех къде съм и какво става. Първата ми мисъл бе за Сю, но от нея нямаше и следа. Адам Милс също бе изчезнал, както и хората му и мотоциклетите им, макар че открих един от тях по-късно – изоставен в шубрака даймлер с пробит резервоар, само една каска и парцаливо копие на „Петият конник“.
Дали мисля, че Сю се е предала на куинистите след експлозията? Да, така смятам. Ударната вълна не е била смъртоносна за тези, които са на открито. Бях пострадал от съборената къща, не от вълната. Сю беше до вратата, която още стърчеше като самотна рамка.
Открих Хич и Рей заровени под отломките – и двамата бяха мъртви.
Изгубих няколко часа, докато се опитвах да ги измъкна с единствената си здрава ръка, но накрая се отказах, напълно изтощен. Намерих малко суха храна в пикапа и хапнах, като се задавях с пресъхнало гърло.
Телефонът ми бе замрял и на екранчето се изписваше едно и също повтарящо се съобщение: „Няма сигнал… няма сигнал…“
Слънцето се снижи към хоризонта. Небето придоби цвета на индиго и продължи да потъмнява. На западния хоризонт, където доскоро се издигаше хронолитът, пламтяха пожарища.
Обърнах се и закрачих в противоположна посока.
27.
По-късно посетих две важни места: кратера на Уайоминг и корабостроителницата в Бока Ратон. Първото представляваше езеро, замърсено от спомени, второто – врата към едно по-безбрежно море.
Помислих си…
Не, като стигна до това.
Докато се прибера в Минеаполис, бяха изписали Ашли от болницата.
Аз самият също прекарах няколко дена в една малка клиника в Пайн Ридж. Бях се скитал три дни из уайомингските пущинаци и когато ме откриха, бях изтощен от глад, горещина и обезводняване. Лявата ми ръка беше в гипс.
Но Ашли не бе такава късметлийка.
Беше ме предупредила, разбира се, какво да очаквам, но не бях напълно подготвен, когато се прибрах в апартамента и я чух да ме вика откъм спалнята.
Раните по тялото й – изгарянията, контузиите – бяха невидими под снежнобялото покривало на чаршафа. Но трепнах, когато съгледах лицето й.
Няма да изброявам всички увреждания. Постарах се да си внуша, че рано или късно те ще заздравеят, кръвта по тях ще изсъхне, охлузената кожа ще се възстанови и че някой ден тя ще може отново да отваря широко очи.
Засега ме гледаше през подпухнали цепки.
– Толкова ли е зле? – попита.
Липсваха й няколко зъба.
– Ашли – рекох, – съжалявам.
Тя ме целуна въпреки болката и аз я прегърнах, без да обръщам внимание на счупената си ръка.
Чух я да се извинява. Беше изплашена, не беше сигурна дали ще й простя, задето накрая се бе пречупила и бе издала всичко на Адам Милс. Един Господ знае, че исках да й се извиня, защото бях допуснал да й се случи нещо подобно.
Но вместо това положих внимателно пръст на разранените й устни. Какво значение имаше всичко това? Нали бяхме живи. Бяхме заедно и това бе достатъчно.
Това, което не знаех – и което бях научил едва след разговора с Ашли, – бе, че Морис Торанс не бе изоставил поста си пред апартамента.
Адам Милс бе разкрил, че Морис дежури на пост, и бе проникнал в сградата през задната врата, без да буди подозренията му. Морис бе позвънил на Ашли малко преди Адам да се появи и се бе успокоил, че тя е вкъщи. Беше си тръгнал посред нощ, за да поспи няколко часа в „Мариот“. Държеше у себе си предавател, в случай че на Ашли се наложи да го повика незабавно. Но не бе получил никакво съобщение. На сутринта й позвънил отново, но не могъл да преодолее блока на видеопанела й. Незабавно поел към апартамента и пристигнал долу малко след Катлин, след което направил втори неуспешен опит да се свърже по телефона. Силно обезпокоен, Морис позвънил на Ашли от фоайето.
Тя отговорила по домофона, но гласът й бил променен. Морис заявил, че е от службата за доставка на колети по домовете и че трябва да се срещне с нея, за да му подпише документа.
Аш, която вероятно е познала гласа му, отговорила, че в момента не може да излезе, и го помолила да дойде по друго време.
Морис се съгласил, но я предупредил, че на колета пише „нетрайни продукти“.
Няма значение, отвърнала Ашли.
Веднага щом излязъл от обхвата на камерата, Морис позвънил на местната полиция и докладвал за нахлуване с взлом. После отключил фоайето с ключа, който му бях дал. Представил се на управителя за федерален агент (което в момента не отговаряло на истината) и получил от него ключ от апартамента на Ашли.
Знаел, че полицията ще се забави и че не бива да чака. Качил се с асансьора до нашия етаж, позвънил наново по телефона, за да заглуши действията си и отключил вратата, след което влязъл вътре с изваден пистолет. Неведнъж ми бе казвал, че е пенсиониран агент без кой знае какъв боен опит. Но беше преминал нужното обучение и не бе забравил наученото.
По това време Катлин била заключена в спалнята, а Ашли лежала пребита на канапето.
Без да се поколебае, Морис застрелял мъжа, надвесен над Аш, и насочил оръжие към втория куинист, който се показал на вратата на кухнята.
При звука от изстрела мъжът изпуснал бутилката с бира и извадил оръжие. Успял да простреля Морис в крака, но в замяна получил куршуми в главата и шията.
Ранен в бедрото – почти на същото място, където бе простреляна Сю в Ерусалим, – той все пак успял да успокои Ашли и да освободи Катлин от спалнята, преди да изгуби съзнание.
Кати – която можела да се движи, макар че била пребита и изнасилена – поставила компресираща превръзка на раната, преди да дойде полицията. Ашли се надигнала от канапето и се довлачила до банята.
Взела кърпа, намокрила я и попила кръвта от лицето на Морис, после и от лицето на Катлин.
– Безразсъдна постъпка – оправда се Морис, когато отидох да го навестя в болницата.
– Свършил си, каквото е трябвало.
Той сви рамене.
– Да, сигурно си прав. – Седеше в инвалидна количка, изпружил напред ранения си превързан крак. – Трябва да ми сложат червено флагче, за да не се спъват хората.
– Дължа ти повече, отколкото бих могъл да ти върна.
– Не ставай сантиментален, Скоти. – Но видът му бе на човек, готов да се разплаче. – Ашли добре ли е?
– Оправя се.
– Катлин?
– Трудно е да се каже. Ще позволят на Дейвид да се прибере у дома.
Той кимна. Известно време мълчахме. Накрая отново заговори:
– Гледах го по новините. Рухването на Уайомингския паметник. Малко се забави, но нали Сю това искаше?
– Да, тя получи, каквото искаше.
– Жалко за Хич и Рей.
Изразих съгласие.
– И за Сю – погледна ме многозначително. – Трудно ми е да повярвам, че вече я няма.
– Ще трябва да го повярваш.
Защото тайната не е тайна, ако я споделиш.
– Знаеш ли, Скоти, аз съм един старомоден християнин. Не съм сигурен в какво точно вярваше Сю, освен, ако не са били техните инду-шива-глупости. Но тя беше добър човек, нали?
– Най-добрият.
– Тъй де. Не мога да си обясня, защо ме помоли да остана тук и взе теб в Уайоминг. Не се обиждай, но това наистина не ми дава покой. Надявам се, че поне тук изпълних задачата си.
– Тъкмо това направи, приятелю.
– Как мислиш, дали го е знаела предварително? Искам да кажа, дали е знаела какво ще се случи?
– Мисля, че ни познаваше и двамата достатъчно добре.
Избра мен, помислих си, защото Морис нямаше да изпълни ролята, която тя ми бе отредила. Никога не би я оставил да се пъхне в устата на вълка. И със сигурност Морис нямаше да убие Хич Палей.
Морис също бе добър човек.
28.
По-късно посетих две важни места.
На моите години не е никак лесно да се пътува. Лекарствата потискат част от старческите ми болежки – на седемдесет все още съм по-здрав, отколкото баща ми на петдесет, – но с възрастта човек се уморява далеч по-лесно. Ние сме ведра с мъка, мисля си понякога, и постепенно се препълваме.
Отидох сам в Уайоминг.
В наше време Уайомингският кратер е военен мемориал, малък и уникален по рода си. За повечето американци Уайоминг е само началото на двайсетгодишната война с хронолитите. За това поколение, за поколението на Кати и Дейвид, паметни битки са Персийският залив, Канбера, Пекин, Кантонската провинция. В края на краищата, не са много жертвите от Уайоминг.
Не са кой знае колко.
Кратерът е ограден и се поддържа като национален паметник. За туристите е построена наблюдателна площадка на хълма, откъдето да разглеждат руините. Но аз исках да се приближа повече. Смятах, че имам тази привилегия.
При главния вход пазачът от службата по поддръжка ме информира, че това е невъзможно, но аз отвърнах, че съм бил тук през 2039 г. и му показах белега на лявото ми ухо до линията на косата. Пазачът беше ветеран – бронетанкови части, Кантон, кървавата зима на 2050-а. Заръча ми да се навъртам наоколо, докато затворят центъра за посетители в пет, а после щял да види какво може да направи.
Това, което направи, бе да ми позволи да му правя компания по време на вечерния оглед на района. Качихме се в малък електромобил и изкатерихме стръмната пътека до ръба на кратера. Пазачът се зае да прелиства вестника на джобния си панел и се престори, че не ме забелязва, а аз се спуснах за няколко минути в сянката отвъд ръба.
През този май бяха паднали почти три сантиметра дъжд. На дъното на плиткия кратер имаше кафеникаво езерце, а храстите по края му бяха позеленели.
Имаше и няколко отломъка от паметника. Ерозията не бе подминала и тях. Тау-нестабилност, разплитането на сложните възли на Калаби-Яу, всички тези процеси бяха превърнали окончателната материя на хронолита в обикновен разтопен силикат – нащърбено синьо стъкло, ронливо като пясъчник.
Тези места са били подлагани на въздушни бомбардировки по време на отделянето на Запада, когато районът е бил под контрола на американските куинисти. Говори се, че докато държали района в ръцете си, те се опитали (това е само предположение, тъй като няма живи свидетели) да ревизират историята, като построят наново исполинския Куин от Уайоминг. Но били подведени. От някого. Някой ги убедил да преминат границите за стабилност на конструкцията.
Историята не помни името на този благодетел.
Тайната си остава тайна.
Но, както обичаше да казва Сю, случайността не съществува.
Постоях известно време при един къс от главата на Куин, обветрен отломък от бузата и едното му око. Зеницата на окото представляваше овал с размери на автомобилна гума. Вътре се бяха събрали прах и дъждовна вода, а също и семенца от пустинни растения.
Хронолитите се бяха оказали също толкова неотзивчиви за историята, колкото и за логиката. Актът на създаването на подобно устройство е толкова отчаян по отношение на тау-турбуленцията и хронопарадоксите – причината и следствието са така оплетени, – че така и не успяха да дадат еднозначен отговор. Миналото („ледът на Минковски“, по думите на Рей) е неизменимо, но сега навярно структурите му са леко повредени, слоевете са притиснати и подгънати, на някои места лишени от вътрешен ред, хаотични и неразгадаеми.
Камъкът бе студен при допир.
Не мога да кажа със сигурност, че съм се молил. Не умея да се моля. Но произнесох няколко имена наум, думи, насочени към тау-турбуленцията, ако изобщо нещо е останало от нея. Споменах Сю и още неколцина. И й благодарих.
След това помолих мъртвите за прошка.
По някое време пазачът изгуби търпение. Отведе ме обратно при електромобила тъкмо когато слънцето докосваше хоризонта.
– Сигурно имате доста неща за разправяне – рече.
Знаех това-онова. Неща, които не бях казвал никому. Досега.
Дали е имало един-единствен реален Куин – Куин човека, имам предвид.
И да е така, съществуването му остава тайна в сянката на всички онези армии, които воюваха в негово име и измислиха неговата идеология. Сигурно е имало такъв човек, но подозирам, че е бил премахнат от самозванци. Може би – така бе предположила Сю – всеки хронолит има своя Куин. Така името му се превръща в нещо повече от съдържанието – кралят не се е родил, да живее кралят.
След смъртта на Ашли миналата година се наложи да подредя нещата й. На дъното на една кутия със стари документи (купони за храна с изминал срок, данъчни формуляри, пожълтели квитанции за неплатени сметки) открих акта за раждане на Адам Милс. Единственото странно нещо в него бе второто име, което се оказа Куин – нещо, което Ашли никога не ми бе казвала.
Но ако ме питате, това си е чисто съвпадение. Или поне така ми се иска да вярвам. Достатъчно стар съм, за да вярвам в каквото си пожелая. Да вярвам в това, което мога да понеса по-лесно.
Същото лято Кати остави Дейвид да пази дома и дойде с мен в Бока Ратон за една набързо планирана разходка. Не се бяхме виждали от погребението на Ашли през декември. Дойдох в Бока Ратон, защото исках да разгледам корабостроителницата, докато още мога да пътувам.
В наши дни всички говорят за следвоенно възстановяване. Ние сме като обречени пациенти, които ненадейно са получили чудотворно изцеление. Слънцето грее по-ярко, светът (такъв, какъвто е) е нашата черупка и бъдещето е светло и обещаващо. Без никакво съмнение накрая ще бъдем разочаровани. Но се надявам да не е твърде много.
Има и някои неща, с които да се гордеем, като например Националната корабостроителница.
Помня, по времето, когато бяхме в Портильо, Сю Чопра обясняваше, че технологията за манипулиране на пространствата на Калаби-Яу може да ни осигури и други чудеса освен хронолитите. („Говоря за пътешествие сред звездите, Скоти, това е реална възможност!“) И Сю, както винаги, се оказа права. Беше надарена с необичайна интуиция за бъдещето.
Двамата с Кати излязохме на терасата, откъдето се разкриваше панорамна гледка към стартовата площадка – огромна, вдлъбната сфера, покрита със свръхтвърдо стъкло.
Кати ме улови за ръката – имах нужда от подкрепа заради дългото ходене. Поговорихме малко, за дребни неща от живота. Нали бяхме на почивка.
Толкова много неща се бяха променили. Най-важното, разбира се, бе загубата на Ашли. Аш бе умряла неочаквано от аневризма миналата година и сега бях вдовец. Но двамата бяхме прекарали доста добри години заедно, въпреки лишенията по време на войната и финансовите кризи. Липсваше ми постоянно, но не исках да го обсъждам с Катлин. Нито да разговаряме за майка й, сега пенсионерка, радваща се на относително комфортен живот във Вашингтон, или за Уит Делахънт, който излежаваше двайсетгодишна присъда във федералния затвор на Сейнт Пол, по обвинение в противодържавна дейност. Всичко това е минало.
Днес ние вярваме във възможностите на бъдещето.
Терасата гъмжеше от деца, училищна екскурзия, дошли да присъстват на поредния неуправляем полет. Сондата бе поставена в стартовата установка на около половин миля от нас и наподобяваше синкава перла или изваян айсберг.
– Времето е пространство – обясняваше екскурзоводът. – Контролираме ли едното, ще контролираме и другото.
Сю сигурно щеше да се заяде за думата „контрол“. Но децата не се интересуваха от такива неща. Бяха дошли заради зрелището, не за лекцията. Те бърбореха, пристъпваха неспокойно и притискаха личица към предпазното стъкло.
– Изобщо не ги е страх – зачуди се Катлин.
Бяха изненадани – но не много, – когато сондата за Тау Сети се издигна бавно, сякаш по силата на магия, от установката и се понесе безшумно нагоре. Ако нещо ги впечатли, то бе гледката на този огромен предмет, който се носеше с лекотата на балон из безоблачното небе над Флорида. Един-двама от тях може и да са били стреснати. Но никой не беше изплашен.
Знаеха толкова малко за миналото.
Не исках да го забравят. Така е, предполагам, с всички възрастни хора. Искам или не, те ще го забравят. Разбира се, че ще го забравят. Децата им ще знаят още по-малко за нас, а децата на техните деца дори няма да вярват, че сме съществували.
Което си е съвсем в реда на нещата. Не можеш да спреш времето. Сю ми го каза (и Ашли, по своя начин). Можеш да се оставиш да те носи. Да му позволиш да те повлече.
Не е толкова страшно, колкото звучи – особено в слънчев ден като този.
– Добре ли си? – попита ме Катлин.
– Чудесно – отвърнах. – Малко се задъхах.
Бяхме изминали доста път, а денят бе топъл.
