Текст книги "Хронолитите"

1.

Хич Палей, възседнал своя раздрънкан мотоциклет „Даймлер“ на пясъчния плаж зад танцувалния павилион „Хаат Тай“, бе човекът, който ме покани да присъствам на края на една епоха. Моята и на целия свят. Но не го виня за това.

Няма нищо случайно. Сега вече го зная.

Помня, че се хилеше широко, когато го зърнах, а това е лош знак при Хич. През онова последно хубаво лято се беше издокарал в стил „американец в Тайланд“, сиреч армейски шорти, псевдобиблейски сандали, поне два номера по-голяма риза в цвят каки и шарена кърпа за глава. Бе доста едър мъж, бивш морски пехотинец, хванал широкия свят, но сега брадясал и с растящо бирено коремче. Ловеше окото въпреки странните одежди и което бе по-лошо – лесно можеше да те подмами.

Зная от сигурно място, че Хич бе прекарал онази нощ на някакво градинско парти, устроено от немския дипломатически корпус, където първо се бе натъпкал здравата с деликатеси, а сетне бе помъкнал русокосата немкиня, която го бе завела там, да се любуват на лунната светлина върху гладката водна повърхност. Нямаше никакви причини да е буден в толкова ранен час, а още по-малко да изглежда толкоз бодър и захилен.

Нямаше никакви причини да съм буден и аз.

Бях се прибрал посред нощ при Джанис, но така и не успяхме да поспим. Катлин бе повалена от висока температура и страшно главоболие и цяла вечер Джанис се бе мъчила да успокои нашата малка дъщеричка, разнообразявайки се с набези срещу дървениците, настанили се в гранясалите цепнатини покрай тръбите на газовата печка. Това, плюс горещата нощ и напрежението, което от известно време съществуваше между нас, бяха достатъчни причини, за да се караме почти до сутринта.

Така че нито Хич, нито аз бяхме свежи или с ясни глави, въпреки че сутрешното слънце ми внушаваше усещането за измамна бодрост, а заедно с това за спокойствие и безгрижност. Лъчите му се отразяваха в равната повърхност на залива, хвърляха заслепяващи отблясъци като от патрулен прожектор и обещаваха поредния безоблачен следобед. Брегът бе широк и гладък като автомагистрала: път към неназована, но безкрайно примамлива цел.

– Ей, чу ли този звук снощи? – поде без предисловие разговор Хич, сякаш току-що се бяхме разделили. – Като от реактивен самолет?

Бях го чул. Към четири сутринта, малко след като Джанис ме изгони от леглото. Катлин най-сетне бе заспала и аз седях с чаша изстинало кафе в кухнята. От радиото, настроено да предава американски джаз, ромолеше скучен среднощен диспут. Сетне, за около трийсет секунди, предаването бе прекъснато от смущения. Отвън се чу трясък като от гръмотевица („реактивният самолет“ на Хич) и малко след това пердетата на широко разтворените прозорци се разлюляха от неочаквано студен вятър. Дървените щори изтракаха, вратата към стаята на Катлин се разтвори от течението и тя се размърда неспокойно в леглото, но не се събуди.

Не беше „реактивен самолет“, а по-скоро лятна буря, заформила се малко преди това във вътрешността на Бенгалския залив. Нищо необичайно за този период от годината.

– Рано сутринта в „Дюк“ идваха двама снабдители да купят лед – продължи Хич. – Поръчка за вилата на някакъв богаташ. Казаха, че нагоре по пътя за хълма ставало нещо, голяма шумотевица, като фойерверки или артилерийска канонада. Видели и паднали дървета. Искаш ли да хвърлим едно око, Скоти?

– Какво пък, защо не? – промърморих уморено.

– А?

– Искам, защо да не искам?

Това беше решение, което щеше да промени невъзвратимо живота ми, а аз го взех просто ей така. Но ако питате мен, за всичко е виновен Франк Едуардс.

Франк Едуардс е питсбъргски радиожурналист от миналия век, издал книга, в която се описват предполагаемо реални чудеса. „По-чудно от науката“, публикувана през 1959 г., коментира различни непотвърдени разкази, като например загадката на Каспар Хаузер 11
  Каспар Хаузер (1812–1833) – известно със загадъчната си съдба подхвърлено дете, намерено на 26 май 1828 г. на пазарния площад в Нюрнберг. Бил облечен със селски дрехи и носел у себе си писмо до един от офицерите в града, а също кърпа с инициали и няколко страници с католически молитви. Почти не умеел да говори и нямал представа за най-елементарни неща, но можел да си напише името. Смята се, че е прекарал първите седемнайсет години от живота си в подземие, напълно лишен от контакт със света и хората, където от време на време е бил посещаван от неизвестен маскиран мъж. Скоро след като се научава да чете и пише, той показва необичайни наклонности към религията и логиката и е силно запленен от музиката. На 17 октомври 1829 г. мъж с качулка се опитва да го убие, същото се повтаря и на 14 декември 1833, но този път Каспар Хаузер е промушен в гърдите. Издъхва няколко дена по-късно, след като е спохождан от странни видения за непозната пустинна страна. – Б.пр.


[Закрыть], или „космическия кораб“, взривил се край река Тунгуска в Сибир. Книжката и нейните продължения бяха голям хит в детството ми и в квартала, където живеех. Помня, че ми я подари баща ми, когато бях на десет – старо библиотечно копие, – и аз я погълнах на един дъх в три поредни безсънни нощи. Целта на баща ми, предполагам, е била да стимулира момчешкото ми въображение. Ако е така, ударил е право в десетката. Тунгуската загадка бе един различен и невероятно примамлив свят, в сравнение със задушливия балтиморски апартамент, в който Чарлс Картър Уордън бе настанил вечно изнервената си жена и единственото им дете.

С годините се отърсих от склонността да вярвамна подобни истории, но думата „чудат“ се бе превърнала в нещо като талисман. Чудат като живота, който ми бе писано да водя. Като решението да остана в Тайланд, след като договорът ми изтече. Като онези дълги дни и пиянски нощи по бреговете на Чъмфон, Ко Самуи, Фуке, чудат като невъобразимата, изкривена архитектура на древните вати 22
  Вати – будистки храмове в Камбоджа, Лаос и Тайланд. – Б.пр.


[Закрыть].

Може би Хич беше прав. Може би някакво тъмно чудо се бе настанило в нашата провинция. Макар че по-вероятно бе да става дума за горски пожар или за престрелка на наркотърговци. Ала Хич спомена, че доставчиците разправяли за „нещо от далечния космос“, и това бе достатъчно да заплени ума ми. Бях уморен и объркан, изправен пред перспективата да прекарам още един ден в разправии с Джанис. Аз нямах никакво желание за това. Ето защо се метнах на задната седалка на даймлера, загърбих последствията и двамата отпрашихме към гората, оставяйки след себе си синкави облаци от изгорели газове. Не се отбих, за да кажа на Джанис къде отивам. Съмнявах се, че щеше да я интересува, пък и без това възнамерявах до вечерта да се прибера.

В онези дни немалко американци изчезваха в Чъмфон и Сатун, отвличани за откуп, убивани за джобни пари или наемани като „мулета“ за хероин. Бях достатъчно млад, за да не ми пука за всичко това.

Подминахме „Фат Дюк“, къщичката, в която Хич официално продаваше рибарски такъми, а всъщност се прехранваше от разпространение на местната марихуана, и поехме по новото крайбрежно шосе. Движението не беше натоварено, само няколко тежки камиона от рибовъдниците на „Си-про“, шарени маршрутки и живописни туристически автобуси. Хич караше с нахаканата самоувереност на местен и това превръщаше пътуването в изпитание за пикочния ми мехур. Но влажният вятър бе освежителен, денят едва започваше и вече обещаваше чудеса.

Навътре от брега Чъмфон е предимно планински район. Веднага щом обърнахме към вътрешността, останахме почти сами на чакълестия път, докато не ни задмина кавалкада от полицейски мотоциклети. Сега вече се убедих, че наистина става нещо. Спряхме на една бензиностанция, където Хич отиде да се облекчи, а аз настроих малкия си радиоприемник на английската станция в Банкок. Топ листи на модни американски и английски песни, нито дума за марсианци. Но тъкмо когато излизахме от бензиностанцията, по пътя преминаха три военни камиона, натъпкани с войници от кралската гвардия и следвани от няколко джипа и полицейски коли. Двамата с Хич се спогледахме многозначително.

– Извади фотоапарата от чантата – рече ми той, без да се усмихва този път. После изтри длани в панталоните си.

Нагоре по пътя огромен прашен облак вече закриваше хълмовете.

Това, което не знаех, бе, че петгодишната ми дъщеря Катлин се бе пробудила от неспокойния сън с ужасна треска и че Джанис бе изгубила двайсет минути в напразни усилия да ме открие, преди да се откаже и да откара Кати в местната клиника за бедни.

Единственият лекар в клиниката бе канадец, преселил се в Чъмфон през 2002-ра, който бе успял да изгради сравнително модерно заведение с волните пожертвования, събирани от Световната здравна организация. Доктор Декстър, така бе познат на хората от крайбрежието. Човекът, към когото се обръщаш, ако имаш сифилис или чревни паразити. Докато преглеждал Катлин, температурата й се покачила до 41 градуса и тя почти изгубила съзнание.

Джанис, естествено, също не била на себе си. Вероятно се е страхувала от най-лошото – японски енцефалит, за който непрестанно пишеха във вестниците през онази година, или денга, отнесла доста хора в гроба. Доктор Декстър поставил диагнозата грип (имаше го във Фуке и Ко Сумай още от началото на март) и я натъпкал с противовирусни средства.

Докато кръстосвала в чакалнята на клиниката, Джанис направила още няколко опита да се свърже с мен. Но аз бях оставил телефона си на лавицата в нашия апартамент. Би трябвало да потърси Хич, но Хич не вярваше в некодирани средства за комуникация, той носеше джипиес локатор и компас и смяташе, че това е повече от достатъчно за човек, който държи сам съдбата в ръцете си.

Когато за първи път съзрях онази колона между дърветата, взех я за чеди 33
  Чеди – от санскритски чайтия, храм, постройка с конусовидна или камбановидна форма, която най-често съдържа будистки реликви. – Б.пр.


[Закрыть]на далечен ват, един от множеството будистки храмове, разпръснати из Югоизточна Азия. Във всяка енциклопедия ще намерите снимка на Ангкор Ват например. Ще го познаете веднага щом го видите – кули от дялан камък с причудливи форми, наподобяващи застинали животни, сякаш някакъв огромен трол е оставил костите си да фосилизират в джунглата.

Но този чеди – виждах все повече от него, докато следвахме извивките на пътя – беше с различна форма и с различен цвят.

Прехвърлихме билото и се озовахме пред барикада на пътя, който бе запречен от няколко полицейски коли и охраняван от войници с автомати и картечари в джипове. Отбиваха цялото движение. Четирима войници стояха с насочени автомати пред разбрицано камионче хюндай, в чиято зарешетена каросерия врещяха пилци. Граничните полицаи бяха млади и намръщени, облечени в зелени дрехи и с авиаторски очила и държаха автоматите си, сякаш всеки миг очакваха да открият стрелба. Не ми се щеше да се разправям с тях и го казах на Хич.

Не зная дали ме чу. Вниманието му бе погълнато от паметника – ще използвам тази дума засега, – който се извисяваше в далечината.

От мястото си го виждахме съвсем ясно. Издигаше се на съседния хълм, със забулена в мъгла основа. Трудно ми беше да преценя точната му височина, без да мога да го сравня с нещо наоколо, но предполагах, че е към стотина метра.

В началото бях готов да го взема за космически кораб или за някакво оръжие, но веднага щом мислите ми се проясниха, си дадох сметка, че това е паметник. Представете си Мемориала на Вашингтон, но изработен от небесносиньо стъкло и леко заоблен до краищата. Нямах идея кой може да го е построил, нито как се е озовал тук – при това за една нощ, – но въпреки всички свои чудатости той определено приличаше на нещо, сътворено от човешка ръка, а хората строяха подобни паметници с една-едничка цел – да обявят за съществуването си, да покажат силата си пред останалия свят. Това трябва да беше причината и в случая, въпреки всички необясними обстоятелства, защото нямаше никакво съмнение, че паметникът е реален – огромен, масивен, невероятен по размери човешки продукт.

След това мъглата се вдигна и забули гледката.

Двама навъсени униформени мъже се приближаваха към нас.

– Като гледам какво става наоколо – промърмори Хич с южняшкия си акцент, който звучеше прекалено лениво предвид обстоятелствата, – скоро това място ще бъка от официални задници, полиция и военни.

Над хълмовете вече се носеше вертолет без обозначителни знаци и перките му разпръскваха мъглата.

– Ами да се връщаме – предложих.

Той щракна веднъж с апарата, сетне го прибра.

– Защо да бързаме? Зная една пътека нагоре по хълма, използват я контрабандистите. Отклонява се от пътя на около половин миля в обратна посока. Едва ли е известна на много хора – и се ухили многозначително.

Сигурно и аз съм му се ухилил. Нямах време да размишлявам върху предложението му, пък и знаех, че е доста упорит, когато реши да гони нещо. Той обърна мотора и остави двамата войници да зяпат дима от ауспуха.

Трябва да е било към два или три следобед – по времето, когато от ухото на Катлин започнала да тече гной.

Изкатерихме се по пътеката до там, докъдето издържа грохналото двигателче на даймлера, скрихме го в едни шубраци и продължихме още четвърт миля нагоре.

Пътеката бе стръмна и тясна, предназначена не да създава удобства, а да прикрива онези, които я използват. Стръмният път към печалбата – така я нарече Хич. Беше си взел високи обувки в раницата на мотора, а аз бях с половинки и непрестанно се озъртах за змии и отровни насекоми.

Ако бяхме продължили още малко нататък по пътеката, без съмнение щяхме да стигнем до някое скривалище за дрога, фабрика за преработка или може би дори щяхме да излезем на бирманската граница, но след двайсет минути пухтене бяхме възнаградени с чудесна панорамна гледка към паметника и повече не ни трябваше.

Намирахме се само на триста метра от него.

Не бяхме единствените, които се навъртаха из околностите. Пътят беше затворен, а паметникът стърчеше на хълма вече дванайсет часа, пък и доста хора бяха дочули пристигането на „реактивния самолет“ предната нощ.

Но ние бяхме сред първите.

Хич спря при едни паднали дървета. Борове и бамбукови дръвчета бяха повалени, вероятно при появата на паметника, и бяха запречили пътеката. Боровете като че бяха съборени от някаква взривна вълна, но не бяха обгорени. Напротив, листата на бамбуците дори зеленееха и едва бяха започнали да повехват от следобедната жега. Но тук всичко – дърветата, пътеката, дори самата земя – бе леденостудено. Студ като този, който те пронизва, когато пъхнеш ръка във водопад. Хич ми обърна внимание върху това. Аз самият не можех да откъсна очи от паметника.

Ако знаех какво предстои нататък, почудата ми нямаше да е толкова голяма. В светлината на последващите събития това бе малко чудо. Но тогава все още си мислех, че съм се натъкнал на някоя от онези загадки в книгата на Франк Едуардс, и изпитвах единствено главозамайващо въодушевление.

Паметникът! На първо място не беше статуя, тъй като нямаше човешки форми. Четиристранен обелиск, завършващ със заоблен, коничен връх. Изглеждаше изработен от стъкло, само дето размерите му бяха невъобразими. Беше синкав на цвят – дълбокото, загадъчно синьо на планинско езеро, едновременно излъчващо покой и стаена заплаха. Не беше прозрачен, но създаваше усещането, че прозира. От тази страна – северната – бе нашарен с белезникави петна: лед, осъзнах с изумление, който бавно се топеше на дневна светлина. Съсипаният горски участък в подножието му бе влажен от мъглата, а мястото, където паметникът се срещаше със земята, бе скрито под купища кишав сняг.

Тъкмо ледът и вълните неочаквано студен въздух, които полъхваха откъм дъждовната гора, придаваха зловещ оттенък на сцената. Представих си как обелискът се надига като някакъв гигантски турмалинов кристал от подземен глетчер… но подобни неща се случваха само в сънищата. Споделих мислите си с Хич.

– В такъв случай трябва да сме в Страната на сънищата, Скоти. Или може би в Оз.

Още един вертолет взе да кръжи над хълма, толкова ниско, че почувствах неясна тревога. Коленичихме между повалените борове, които ухаеха на влага и на студена почва. Когато вертолетът се скри от другата страна на хълма, Хич ме докосна по рамото.

– Видя ли достатъчно?

Кимнах. И двамата осъзнавахме, че е рисковано да се задържаме тук, макар някаква част от съзнанието ми да жадуваше да останем, поне докато намерим обяснение за паметника и открием капчица здрав разум в небесносините дълбини на чудатия артефакт.

– Хич – рекох.

– Какво?

– Там, в подножието… не ти ли прилича на надпис?

Той присви очи към подножието на обелиска.

– Да, май има някакви букви. Но не е на английски. Твърде далеч е, за да го разгледам подробно, а по-близо не можем да отидем.

И без това се бяхме задържали прекалено дълго.

Останалото научих от Джанис – много по-късно.

Към три следобед банкокската телевизия се снабдила с видеоматериал за паметника, който получила от един американски турист. В четири половината население на провинция Чъмфон се вдигнало да зърне с очите си това чудо, но било върнато в голямата си част от блокадите по пътищата. Повечето посолства били информирани официално, започнали да се струпват чуждестранни кореспонденти.

Джанис останала в клиниката при Катлин. Въпреки болкоуспокояващите и противовирусните препарати дъщеря ми не спирала да крещи. Доктор Декстър я прегледал повторно и този път съобщил на Джанис, че Кати има бързонекротизираща инфекция на ухото, вероятно от плуване във водите на залива. От известно време докторът пращал доклади за повишени нива на ешерихия коли и дузина други микроби, но здравните власти не предприемали никакви действия, вероятно, защото рибовъдниците на „Си-про“ се страхували да не изгубят експортния си лиценз, и потулвали нещата.

Декстър приложил масивна доза флуороквинолол и позвънил в посолството в Банкок. От посолството пратили вертолет и осигурили място за Кати в американската болница.

Джанис не искала да тръгне без мен. Звъняла няколко пъти в апартамента, не ме открила, свързала се с домоуправителя и му оставила съобщение за мен. Оставила съобщение и на няколко наши приятели. Всички изразили съчувствие заради Кати и казали, че не са ме виждали през този ден.

Доктор Декстър дал на Кати успокоително, а Джанис се прибрала в апартамента, за да вземе някои неща. Когато се върнала в клиниката, вертолетът вече бил пристигнал. Джанис помолила доктора да ме потърси същата вечер и да ме информира за случилото се. Сетне се качила на вертолета, където Кати вече била в опитните ръце на трима фелдшери.

Вероятно, когато са се издигнали над залива, Джанис е видяла причината за царящата неразбория – кристалната колона, щръкнала като въпрос без отговор над покритите с обилна зеленина хълмове.

Натъкнахме се на засада в самото начало на пътеката. Хич направи героичен опит да обърне мотора и да ни измъкне от лапите на военните, но нямаше накъде да вървим, тъй като пътят зад нас бе затворен. Няколко куршума се забиха пред предното колело на даймлера и Хич удари спирачки.

Войниците ни накараха да коленичим с ръце на тила. Един от тях се приближи и опря дулото на пистолета в слепоочието на Хич, после и в моето. Каза нещо, което не можах да си преведа, и другарите му се разсмяха.

След няколко минути ни натикаха във военен фургон под охраната на четирима войници, които не говореха английски или се преструваха, че не го знаят. Безпокоях се, че Хич може да носи в мотора контрабандна стока и че ще ме обвинят в съучастничество. Но никой не каза и дума за наркотици. Никой не казваше каквото и да било и ние се люшкахме мълчаливо в каросерията.

Попитах любезно къде отиваме. Седящият до мен войник – мършав тийнейджър с дупки между зъбите – сви рамене и поклати заплашително приклада на автомата.

Бяха прибрали фотоапарата на Хич. Така и не си го получи. Както и мотоциклета, като стана дума за това. Военните не обичат да връщат.

Пътувахме с фургона почти осемнайсет часа и прекарахме нощта в някакъв затвор в Банкок, в отделни килии, без право на телефонно обаждане. По-късно научих, че американската група за „оценка на опасността“ искала да ни „инструктира“ (разбирай разпита), преди да се срещнем с журналистите, така че трябваше да киснем в сумрачните килии, с кофи вместо тоалетни, докато на други места по света изтупани в костюми типове крачеха с куфарчета към самолетите, които щяха да ги докарат на летище „Дон Муанг“. Тези неща отнемат време.

Жена ми и малката ми дъщеря са били на по-малко от пет мили от мен, в болницата на посолството, но нямаше как да го зная, нито пък Джанис.

Ухото на Катлин бълвало гной чак до сутринта.

Втората диагноза на доктор Декстър се оказала вярна. Катлин била заразена с рядка, резистентна към повечето антибиотици бактерия, която буквално оглозгала ушната й мембрана – както ми обясни един лекар, – все едно че са й сипали киселина в ухото. Околните малки костици и нервна тъкан също били засегнати до момента, когато многократно завишената доза на флуороквинолола най-сетне започнала да оказва ефект и да потиска инфекцията. До вечерта на следващия ден две неща били ясни.

Първо, че животът на Катлин бил вън от опасност.

Второ, че тя нямало да може да чува с това ухо. Слухът на дясното също бил засегнат, но само в известна степен.

Всъщност, може би трябва да кажа, че нещата са били три. Защото Джанис си дала сметка, че отсъствието ми е непростимо и че този път не смята да си затваря очите пред нехайното ми поведение. Освен ако трупът ми не бъде изхвърлен от вълните на брега – а може би дори и тогава.

Разпитът се проведе по следния начин.

Трима любезни мъже се появиха в затвора и ни се извиниха за условията, в които сме били държани. Съобщиха, че вече били установили контакт с тайландските власти, попитаха ще бъдем ли така добри да си поговорим, докато нещата се движат? Какво ги интересуваше ли? Като начало имената и адресите ни, връзките ни в Щатите, от колко време сме в Тайланд и какво правим тук.

(Тази част сигурно е била голямо забавление за Хич.) Аз просто изреждах фактите: че съм пристигнал в Банкок за разработване на софтуер за верига от американски хотели и че съм останал, след като договорът ми изтекъл. Не споменах, че възнамерявам да пиша книга за възхода и падението на емигрантската култура по крайбрежието, наричано в туристическите справочници „Земя на усмивките“ – в началото идеята ми бе за журналистическо разследване, после за роман, преди да умре окончателно, – нито, че съм изстискал личните си спестявания още преди шест седмици. Споменах им за Джанис, но пропуснах да добавя, че се беше наложило да заемем пари от родителите й, за да преживяваме. Казах им и за Катлин, макар да не знаех, че дъщеря ми едва не бе издъхнала в болницата… а ако костюмарите го знаеха, пропуснаха да ме информират.

Останалите въпроси се въртяха главно около Чъмфонския обект – как сме чули за него, кога за първи път сме го видели, колко близо сме били до него, какви са ни „впечатленията“. Под мрачния поглед на един тъмничар американски лаборант ни взе кръв и урина за анализ. Сетне костюмарите ни благодариха и обещаха да ни измъкнат от затвора при първа възможност.

На следващия ден трима различни любезни господа с полицейски униформи ни зададоха същия комплект от въпроси и дадоха същите обещания.

В края на краищата ни пуснаха. Върнаха ни портфейлите – с част от съдържанието им, и ние се озовахме под палещите лъчи на банкокското слънце, на отсрещната страна на Чао Фрия. Отправихме се към посолството, където успяхме да изврънкаме малко пари за автобуса, както и да позвъним по телефона.

Опитах се да открия Джанис в апартамента. Нямаше отговор. Но беше обедно време и реших, че е излязла да вземе нещо на Кати. Позвъних на домоуправителя, но ми отговори телефонният секретар. В този момент служителят в посолството изгуби търпение и ни припомни с хладна вежливост, че ще изпуснем автобуса.

Прибрах се у дома по тъмно, все още твърдо убеден, че ще заваря Джанис и Катлин и че жена ми ще ми е сърдита, докато не й разкажа какво ми се е случило, а после всичко постепенно ще се уталожи.

В бързината си да напусне квартирата Джанис бе забравила вратата широко отворена. Беше взела един куфар с дрехи за нея и Катлин, а местните обирджии бяха задигнали останалото, което не беше кой знае какво – храната от хладилника, моят телефон и лаптопът.

Изтичах нагоре по улицата и открих домоуправителя, който потвърди, че е видял Джанис да излиза с куфара „онзи ден“ и че Катлин е била болна, макар да не знаеше подробности. Позволи ми да използвам телефона (бях се превърнал в телефонен просяк) и аз се свързах с доктор Декстър, който попълни празнините в информацията, като ми съобщи за заболяването на Катлин и за пътуването им до Банкок.

Банкок. Не можех да се обаждам до там от телефона на домоуправителя – това бе междуградски разговор, както той ми припомни, а аз и без това бях просрочил плащането на наема.

Тръгнах пеша към „Фат Дюк“, прословутия магазин за рибарски такъми и марихуана на Хич.

Хич си имаше свои проблеми – все още хранеше слаба надежда да си възвърне реквизирания даймлер, – но ми каза, че мога да се настаня в задната стая (върху купчина слама, предположих) и да използвам телефона, до където ми е нужно, по-късно ще си уредим сметките.

Едва призори научих, че Джанис и Катлин са напуснали страната.

Не я виня.

Не че не бях ядосан. Сърдих й се цели шест месеца. Но когато се опитах да оправдая гнева пред себе си, открих, че доводите ми са жалки и повърхностни.

В края на краищата аз я бях довел в Тайланд, когато за нея бе най-добре да остане в Щатите, за да довърши дипломната си работа. Бях я задържал тук след изтичането на договора ми, бях я принудил да живее в бедност (поне според представите на средния американец), докато аз си играех на бунтовник и отшелник, а всъщност бях жертва на собствената си неудовлетвореност от живота. Бях изложил Катлин на рисковете на емигрантския начин на живот (наричайки го пред себе си „разширяване на нейния хоризонт“) и в края на краищата бях отсъствал точно тогава, когато дъщеря ми бе имала най-силна нужда от мен.

Не се съмнявах, че Джанис ме обвинява за частичната глухота на детето ни. Можех само да се надявам, че Катлин няма да ме кори, когато порасне. Или поне, че няма да е постоянно. Завинаги.

Междувременно изпитах желание да се прибера у дома. Джанис се бе върнала при родителите си в Минеаполис и категорично отказваше да отговори на обажданията ми. Беше ми дадено да разбера, че разводът ни вече е в ход.

И всичко се разиграваше на десет хиляди мили от мен.

В края на този изтощителен месец заявих на Хич, че искам да се върна в Щатите, но нямам пукната пара.

Седяхме на едно повалено дърво на брега. Сърфисти пореха водната шир, без да ги е грижа за бактериалното замърсяване. Странно, колко примамлив може да е океанът дори когато е отровен.

Брегът кипеше от живот. Чъмфон се бе превърнал в Мека за фотожурналистите и любопитните. Денем те се състезаваха да направят далечни снимки на така наречения Чъмфонски обект, нощем работеха за повишаване цените на алкохола и нощувките. Всички те носеха повече пари, отколкото бях изкарвал за цяла година.

Не обичам журналистите и вече бях намразил паметника. Не можех да виня Джанис за случилото се, нито себе си, и затова прехвърлях цялата отговорност върху онзи загадъчен предмет, който бе шашардисал света.

Странното е, че намразих паметника преди всички останали. Не след дълго силуетът на този синкав камък щеше да се превърне в символ на всеобща ненавист (а може би на обич) за преобладаващата част на човешката раса. Но в началото омразата бе само мой приоритет. Поуката е, че историята не дава пукната пара за добрите.

И, разбира се: няма случайни неща.

– И двамата се нуждаем от малко помощ – подхвърли Хич и ме надари с една от лукавите си усмивки. – Защо не си помогнем един на друг? Бих могъл да те върна у дома, Скоти. Ако направиш нещо за мен.

– Защо ли настръхвам от подобни предложения? – попитах.

– Е, понякога безпокойството може да бъде полезно.

Същата вечер излизащите на английски вестници публикуваха текста на надписа, открит в подножието на паметника – който тук, в Чъмфон, бе обществена тайна.

Надписът, издълбан в основата на паметника, бе странна смесица от примитивен мандарин и начален английски и представляваше кратко изявление по повод на битка. С други думи, паметникът бе посветен на военна победа.

Той ознаменуваше завладяването на Южен Тайланд и Малайзия от армията на някой (или нещо), наречен Куин. Под текста имаше и дата на историческата битка.

21 декември 2041 г.

Двайсет години напред във времето.