Текст книги "Преди да се родя и след смъртта ми"
Автор книги: Ивайло Петров
Жанр:
Прочая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 8 (всего у книги 21 страниц)
4.
Истинската страст мисли само за себе си.
Стендал
Господин околийският началник Медникаров бе истински околийски началник, а може би и нещо повече. Имаше си дебеличка и предана госпожа, двуетажна къща с голям двор, движим и недвижим имотец, за да брани по-добре интересите на държавата, бе точно толкова глупав и точно толкова умен, колкото се полага на човек в неговото положение, властта, с която бе облечен, стоеше на раменете му леко, удобно и приятно като добре ушита дреха, презираше твърде деликатно културата и така наречените духовни интереси, както се полага на истински околийски началник, имаше мустаци, черни и завити нагоре, на всичко отгоре бе едва на четиридесет и девет години, не страдаше от никакви болести и ето, струва ми се, неговия портрет. Ако бях класически реалист, щях да отбележа още някои незначителни особености на характера му като например, че играеше карти, спеше, пиеше и ядеше умерено, че изобщо бе умерен, или, както казва Тацит, среден подлец, т.е. най-удобен за властта подлец, но понеже не съм такъв реалист и имам доверие във въображението на съвременния читател, уверен съм, че макар да не е виждал такъв среден подлец, непременно ще може да си представи един истински околийски началник от онова време.
Голямата грижа на нашия околийски началник бе неговата дъщеря Емилия, по-точно не самата Емилия, а нейното бъдеще. След като завърши гимназия, като всяка благородна девойка трябваше да се омъжи за най-блестящата партия или за по-блестяща, или поне за партия, която сам околийският началник можеше да направи най-блестяща, но Емилия отхвърли всички предложения. Впрочем предложенията не бяха толкова много, защото най-блестящите кандидати помнеха как чичо Мартин бе прекарал цели две денонощия в спалнята й, по-блестящите се опитваха да потиснат дребнобуржоазните си предразсъдъци, и то с недвусмислени намеци, само най-малко блестящите се оказаха най-модерни в своите възгледи за брака и семейството, плюха на предразсъдъците и почнаха да обсаждат дома на околийския началник. Съпротивата на Емилия можеше да се обясни само с дяволите, които чичо Мартин бе вселил в душата й, но градът нито ги виждаше, нито знаеше за тях и следеше със затаен дъх напразните усилия на околийския началник да омъжи дъщеря си. По това време се разнесоха и слуховете за подвизите на чичо Мартин. Околийският началник се засрами, че изкусителят на дъщеря му е жив разбойник, но и възтържествува. Имаше възможност и законно право да го улови и веднага се зае с пълна пара да открие следите му. Но когато Емилия отказа да се омъжи дори след като чичо Мартин бе обявен за разбойник, баща й падна на колене пред нея:
– Ти ще ме умориш!
– И мене! – добави майка й.
Ако една коронована глава падне на колене пред жена, това в най-лошия случай няма да струва короната му. С един околийски началник обаче не е така. Да падне на колене пред една жена, па дори пред собствената си дъщеря, не бе унижение, а истинска смърт. И наистина какъв околийски началник и въобще какъв началник може да бъде човек, ако не стои прав при всички обстоятелства, ако не е съдник на другите, ако не им раздава благосклонно морал, ако не се грижи бащински за поведението на техните синове и дъщери, ако, с една дума, не стои по-горе във всяко отношение от своите подчинени? Ние сме свикнали да мислим, че хората стават началници, за да имат пари, власт и почести, но подобно схващане е съвсем погрешно и – тъй да се каже – досадно наследство от миналото. Началниците стават началници преди всичко за да служат, да се раздават без остатък на другите и главно да бдят за тяхната нравственост. А как господин Медникаров можеше да се отдаде на своето съкровено призвание, щом собствената му дъщеря живееше и искаше да живее безнравствено!? По-добре да захвърли синия мундир, сребърните пагони, лачените ботуши, пелерината и всичко, което го прави околийски началник, и да отиде да си копае лозето.
Емилия знаеше какво означава да паднеш в нечии крака, защото сама бе падала в краката на чичо Мартин, и поиска срок да размисли. След няколко дни заяви на родителите си, че е избрала за годеник Иван Кутиев.
– Кутийката! – възкликнаха те, а Емилия тържествено потвърди:
– Той е на сърцето ми!
Родителите поискаха на свой ред срок да размислят и мислиха три дни и три нощи, мериха го със сто аршина, теглиха го на сто кантара и като го погледнаха – пак Иванчо Кутийката, нищо и никакво даскалче, отраканичко, олизаничко, но вехтичко, та за да го приемеш в дома на околийския началник, трябва да го направиш най-блестяща партия. Така и решиха, а околийският началник като никога даде воля на въображението си и видя бъдещия си зет доктор или адвокат, завърнал се с диплом от Швейцария, с много клиентела, с голяма кантора или дори със собствена клиника. Емилия не се въодушеви особено много от идеята да живее с бъдещия си съпруг в Швейцария, нещо, за което една съвременна жена би я презряла до дъното на душата си. Тя каза, че предпочита да си направи семейство тук, в България, и пожела годежът да стане след няколко месеца, за да свикне с мисълта за него, и то не официално, а в семейна среда. Щастливите родители се съгласиха и на това само и само да я видят омъжена, без да подозират, че дъщерята им слага по една инжекция за успокояване на болката. Емилия се осланяше на ума и сетивата си и успя за кратко време да опознае Иванчо Кутийката и по-добре от баща си. Той често канеше даскалчето у дома на карти или на табла, за да се радва на спечелената игра, и не забелязваше, че даскалчето се палеше в играта и накрая се оставяше да бъде победено. Емилия имаше възможност да го наблюдава само няколко минути, докато поднасяше кафето, но те бяха достатъчни да разбере, че Кутийката съвсем не е вехто даскалче, а човек с остър комбинативен ум, фанатик на неосъществените си амбиции и че не му липсва дори полицейски талант. След няколко месеца тя щеше да му възложи една задача, за която той всъщност дълго бе се подготвял и щеше блестящо да я изпълни.
Годежът стана тихичко, но и градът затова си имаше хиляди очи и уши, за да види и чуе и най-скритите събития. Всички съсловия, от най-тежките търговци и собственици на мелници до семкаджиите и метачите, застанаха нащрек и си наточиха езиците като ножчета за бръснене. Ще го бъде ли, или няма да го бъде – така перифразирана, дилемата на Хамлет висеше със страшна сила над града и не му даваше да си гледа работата спокойно. Всъщност тъкмо тогава в нашия град се роди и първият вариант на сегашното тото. Хората започнаха да залагат „за“ и „против“. Ония, които бяха или се смятаха за висше съсловие, казваха „не“, защото не допускаха, че околийският началник ще вземе за зет едно даскалче, ония от нисшето казваха „да“, защото се радвах, че „наше, сиромашко“ ще има достъп до властта и рано или късно ще се погрижи и за нас. Залаганията не бяха равностойни като самите съсловия, но затова пък твърди и сигурни. Някои търговци от чаршията заложиха по един топ плат, други – по кат готови дрехи, собственикът на мелница Кольо Топуза – два чувала нула номер брашно, а кръчмарят Кито – две бъчви отлежал мискет. Синът му бе кандидат на Емилия и кръчмарят си каза, че ако не го огрее, малко му е да влезе в загуба с две бъчви вино. Но най-интересният облог стана между Желязков и бай Малчо грънчаря. Жеко Желязков бе най-големият бонвиван сред чифликчиите, а бай Малчо – сред грънчарите. Единият пиеше като чифликчия, другият – като грънчар. При едно голямо пиене в кръчмата на Кито, където обикновено се водеха спорове за годежа на Емилия, бай Малчо се заяде с Жеко Желязков и обеща да му даде цяла каруца грънци, а Жеко Желязков – една от курвите, които си изписваше от Варна и винаги имаше на склад в градската си къща.
И другите бедняци залагаха каквото можеха. Мико Фогата се нае да изпие два литра ракия за един час без мезе, Дочо хамалинът – да си изяде каскета на градския площад само като го поръси с малко сол, Симо семкаджията обеща една кошница печени фъстъци и т.н. Висшето съсловие бе така уверено в успеха си, че залагаше кон за кокошка, но, както винаги, нисшето излезе по-прозорливо и по-умно и спечели.
Един ден, когато чаршията бе най-оживена, по нея минаха Емилия и Иванчо Кутийката. Нямаше нужда от никакви доказателства за станалия годеж. Кутийката, както забелязаха всички, бе основно ремонтиран. Околийският началник бе почнал да го прави най-блестящата партия и той вече блестеше от глава до пети. Като всеки бедняк той за пръв път минаваше щастлив през чаршията и пак като бедняк несполучливо се опитваше да си дава вид, че в живота му не е настъпила никаква промяна. Неговата престорена скромност най-много подразни висшето съсловие и то прехапа език от завист, макар че само бе тикнало Иванчо в ръцете на Емилия. Когато стигнаха до края на чаршията и тя хвана Кутийката под ръка, градското беднячество удари шапката в земята и обяви началото на празника.
Кито освети кръчмата с три петромаксови лампи, изнесе бъчвите от мазето и ги сложи насред кръчмата. Нямаше как, богаташите трябваше да изпълнят облога си и почнаха да трупат на тезгяха, каквото бяха обещали. Мико Фогата пак си изпи каквото трябваше, само че с мезе, а отгоре на това получи и два чувала нула номер брашно. Симо семкаджията получи два панталона и понеже бе инвалид, трябваше да реже по един крачол от всеки панталон. Най-после и бай Малчо получи своята печалба. В разгара на веселбата, когато виното се лееше като всяко безплатно вино и гайдата пищеше до спукване, от вътрешната врата на кръчмата влезе Жеко Желязков, хвана пияния грънчар за яката и го повлече към страничната стаичка. „Щом залагаш грънци за жена – каза той, – ела да си я вземеш!“ Бай Малчо веднага отрезня, надникна в стаичката и понечи да избяга, но Жеко го хвърли като чувал вътре и дръпна мандалото. Бай Малчо заудря вратата, а Жеко Желязков седна на масата, изпи половин кана на един дъх и му извика:
– На жена залагаш, на ти жена! Давам ти я, а ти, ако щеш, на кучката я хвърли.
– Не ме срами пред хората, ей! Седемдесетгодишен човек съм! – пищеше грънчарят.
– Ако си мъж, и на седемдесет ще можеш! – каза Жеко и пак надигна каната.
Народът издъни кръчмата от смях, а грънчарят продължаваше да пищи и да кърти вратата. Най-после Жеко свали мандалото. Грънчарят се засили навън, но Жеко пак го спря, извади банкнота от сто лева и я залепи на челото му.
– Щом не я щеш, купувам си я! – викна той и отиде да доведе жената.
Тя бе на двадесет години, но изглеждаше още по-млада, с блестящи черни очи, тънка от кръста нагоре и закръглена надолу, нацапана безвкусно с белило и още по-безвкусно облечена, но в очите на пияните мъже изглеждаше изящна и красива като богиня. Жеко я сложи коляно до коляно до себе си, напълни й чашата и двамата пиха до дъно. После Софчето, така се казваше тя, запали цигара и сложи крак върху крак, за да се наслади на съблазънта и очарованието, което събуждаше у тези почтени провинциалисти, и да ги накара да признаят, че проститутката, колкото и да я презираме и хулим, както и да я слагаме на най-ниското обществено стъпало, под една или друга форма е вечна спътница на обществото, изважда на показ неговите страсти и чудесно ги прикрива. Впрочем Софчето бе първата „бамбина“ в нашата околия, която си извоюва еманципация само за няколко часа с такъв успех, че след няколко седмици дамите от хайлайфа почнаха да посещават заведенията. Сега в нашия град има много питейни заведения, но кафе-сладкарница „Софчето“ е най-модерна и най-посещавана. Преди известно време се заинтересувах между другото защо носи това име. Оказа се, че в нашия град има мъже на почтена възраст, които знаят и тачат неговата славна история. Те именно се бяха погрижили да увековечат името на Софчето, още повече че сегашната сладкарница е построена на мястото на Китовата кръчма. Младите жени прекарват там от сутрин до полунощ пред чаша коняк и едва ли подозират, че като си пият коняка и се давят в тютюневия дим, отдават вечна признателност на онова Софче, което преди няколко десетилетия скромно бе разчистило пътя им към прогреса.
Както и да е, въпреки желанието на околийския началник градът отпразнува годежа по свой почин по-шумно и по-весело от всеки друг годеж и си отдъхна, за да набере сили за сватбата. Годениците се появяваха из града елегантно облечени и недостъпни в своето щастие. Нямаше на света годеници, които да се разбират така добре и да са тъй очаровани един от друг. Иванчо Кутийката бе усъвършенствал поведението си към Емилия до такава степен, че тя бе поразена от неговия ум и способност да печели симпатиите на обществото. Градът ги наблюдаваше с възхищение, а околийският началник и госпожа Недка често изпитваха угризения, че са си позволявали да смятат Иванчо недостоен за свой зет. И колкото по-лоши слухове се разнасяха за чичо Мартин, толкова по-щастлив се чувстваше околийският началник. Неговите агенти тичаха вече по следите на разбойника.
5.
Хората са по-готови да възнаградят някоя пакост, отколкото някое добро, защото благодарността е бреме, а отмъщението – удоволствие.
Тацит
И всички се завръщаха с изплезени езици и празни ръце, защото чичо Мартин бе успял да стане народен закрилник и благодетел само за няколко месеца, срок, в който дори естрадните певици, филмовите звезди и футболистите не успяват да станат популярни. Той мислеше, че народът не може да живее без народни закрилници, благодетели, лечители, певци и дори без народни лъжци и ако ги няма, трябва да си ги измисли, за да има кой да го жали, да му прави благодеяния и да го възвеличава в читанките и народните песни. Така че първата му работа бе да раздаде ония хиляда и петстотин лева, които бе получил от чифликчията Маврик Николаев.
Още като влезе в селото, в което живееше от няколко месеца, видя един селянин да кара на водопой два мършави вола, толкова мършави и пожълтели от пикоч, сякаш току-що бяха излезли от концлагер. Единият вол се препъна на заледената пъртина, падна на предните си крака и не можа да стане. Селянинът го хвана за опашката и къде с ругатни, къде с молби почна да го вдига, но волът остана да лежи на леда.
– Този приятел няма да дочака зелено – каза чичо Мартин, като се поспря пред селянина. – Направи го на суджук!
– Да го направя, ама със суджук ни се оре, ни се сее – отвърна селянинът. – С масур ще го надувам, на ръце ще го нося и пак няма да му дам да умре, че умре ли, и аз отивам подир него. Хайде сега помогни да го вдигнем на крака.
Вдигнаха вола на крака и го пуснаха да върви, а чичо Мартин каза на селянина да отиде по пладне в кръчмата, да се почерпят и поговорят по една работи. Селянинът нищо не каза и подмина, но по обед дойде в кръчмата и приседна в кьошето. Кръчмата бе пълна с народ, но чичо Мартин го забеляза веднага и го повика на своята маса. Мъжете от селото познаваха чичо Мартин, но не знаеха нищо за него и неволно го държаха под очи. Този млад момък, ни учител, ни бирник, държеше любопитството им нащрек, питаха го какъв е, що е, а той казваше, че е тръгнал да си търси работа по селата. Изчезваше и пак се завръщаше, ходеше с ергените по седенки и сборове, флиртуваше с момите, а с възрастните бе внимателен, весел и шеговит.
Марчо Хапаното, така се казваше селянинът, седна при него притеснен, защото сядаше за пръв път при по-богатите хора, прихлупи калпака над очите си и млъкна. Чичо Мартин наля вино, пиха по чашка и тогава реши, че е настъпил най-благоприятният момент да направи своето благодеяние. Извади пачка от петстотин лева и ги сложи пред Марчо. Всички очи се залепиха за пачката, кръчмата притихна и хората, невиждали толкова суха пара на едно място, сякаш се изплашиха.
– Да си купиш волове! – каза чичо Мартин с жест, какъвто и самият Ротшилд не би си позволил.
Сега мъжете се вкамениха, като че злокобен дух бе влязъл в кръчмата и ги притискаше от всички страни. Марчо Хапаното хълцукна като изненадан от засада и изпод калпака му потекоха мътни струйки пот. Вземи ги – каза чичо Мартин и побутна пачката към него, но Хапаното се дръпна назад и изгъгна: а, да ме ухапеш за ръката! Чичо Мартин започна да го увещава да вземе парите, а сиромахът гледаше с изцъклени очи мръсната маса и мислеше за една голяма купчина пари…
Миналата година бе отишъл на воденицата да смели чувал брашно. Докато чакаха реда си, мливарите седяха на сянка под върбата и си приказваха, както се приказва на воденица. Дойде и Жеко Желязков, най-големият бонвиван сред чифликчиите (селяните го наричаха Жеко Бована), приседна до мливарите, а кучето му, вълча порода, купено от Букурещ, легна в краката му. По едно време Бована повика слугата си и му заповяда да донесе торба и одеяло. Разстели одеялото на тревата, развърза торбата и изсипа един голям куп пари. Аз, каза, ще отида до селото да си свърша една работа и ще се върна след час. Парите оставям тук да ги пази кучето, който може да си вземе от купчината, да си вземе, негови са… Възседна коня и препусна към селото, а кучето застана над купчината пари.
Бована бе човек на „деветдесет и девет акъла“ и както казваха селяните, настроението му зависеше от това, с кой крак ще излезе сутрин от дома си. В най-усилните летни горещини, когато дърво и камък се пукаше от жега, той се появяваше из селото или из полето елегантно облечен, закопчан от главата до петите, с жълти ръкавици и жълта вратовръзка, прищипана със златна карфица, с плъстено бомбе на главата и лачени ботуши на краката. Тогава биваше разположен към всички, щедър и вежлив като дипломат. При среща дори с най-опърпания селянин не чакаше да го поздравят, а сам повдигаше жълтата ръкавица към периферията на бомбето си. Бе отзивчив към нуждите на другите и без да му искат помощ, залепяше десетачка на челото на първия срещнат. Услужваше с храна, притуряше по лев при някакъв пазарлък, с една дума Исус, преоблечен като граф, обикаляше на кон или пеш царството на своите раби. В такива дни селяните знаеха, че е излязъл от дома си с десния крак, и очакваха от него малки добрини, весели закачки и шеги. Но когато излезеше от дома с лекия крак, Бована се превръщаше на своята противоположност – биваше дребнав, търсеше да се заяде с някого, цепеше стотинката надве и си устройваше жестоки шеги с когото му падне. Веднъж при такова настроение бе заповядал на един от слугите си, Киро Влаха, да се спусне в кладенеца на чифлика и да извади срещу десет лева сламената му шапка, която бил изтървал, като се навеждал над кладенеца. Спуснаха Влаха с въже, не намери никаква шапка и почна да вика да го извадят, но Бована заповяда да вържат въжето за макарата на кладенеца и да се оттеглят. Извадиха го след три часа, а през това време Влаха бе висял като прилеп на въжето с прогизнали крака, посинял от влага и страх. Бована нареди да го разтрият и разгреят, държа го два дни в една от собствените си стаи, облече го в нови дрехи, а на третия бутна при него една от своите държанки и заключи вратата отвън. Влаха бе самотник, ни българин, ни влах, спеше в обора и предпочиташе да разговаря с добитъка, отколкото с хората, на всичко отгоре бе ерген на тридесет и пет години и никога не бе се докосвал до жена. Бована заповяда на прислугата да се грижи за заключените, да им поднася по три пъти на ден от най-вкусните ястия и да ги пуска по три пъти до отходното място. Държа ги под ключ шест дни и шест нощи и на седмия ги освободи да си почиват. Селяните разправяха по-късно, че няколко месеца след тази случка Влаха попитал веднъж Бована: „Чорбаджи, кога ще си изтървеш пак шапката в кладенеца?“…
Та мливарите наклякаха около голямата купчина пари и се приготвиха да грабят кой колкото може и както може. Великата съблазън запали лицата им и ги превърна на хищници, а самият хищник стоеше над парите като излят от бронз, но животински чужд на човешките страсти, и така започна най-оригиналната хазартна игра в света. Мина половин час и никой не успя да докопа поне една от стотарките. Вълкът стоеше като на стойка пред дивеч, усещаше всяко движение с обонянието си и ако някой посегнеше към парите, извръщаше едното си ухо към него или го предупреждаваше с върха на опашката си. Не съм играл на рулетка, но съм уверен, че нито в Монте Карло, нито в кое да е казино по света е имало по-голямо напрежение около игралната маса, както навярно не е имало и такова страшно крупие като този вълк. Един от селяните успя да пипне една стотарка, но вълкът мигновено захапа ръкава му и изплю парцала. В това време друг посегна измежду краката му, вълкът се изви като дъга и за малко не откъсна носа му. Колкото по-опасна ставаше играта, толкова повече се разпалваше страстта на мъжете, но толкова по-разярен и страшен ставаше вълкът. Козината му настръхна и в очите му пламна хилядолетният огън на дивия звяр. Една ръка отново успя да докосне банкнотите и да ги разпилее, вълкът изръмжа и ги прибра с крак на купчина, а селяните, като видяха това, се изплашиха и мнозина се отдръпнаха настрани. Вълкът бе зъл, но и умен.
Тогава Хапаното извади изпод дрехата си тънък железен шиш, изострен на края като игла, насочи го бавно към парите и успя да набучи няколко банкноти. Хитростта му смая другите и те го наблюдаваха със завист. Кучето гледаше на друга страна и като че не забелязваше нищо. Когато банкнотите стигнаха до края на одеялото и Хапаното посегна да ги извади от върха на шиша, вълкът внезапно се извърна, захапа китката му и не я пусна. Селяните се вцепениха по местата си, мина сума време и от ръката на Хапаното потече кръв. Можеха да му помогнат, но не знаеха с кой крак е излязъл от дома си Бована. Ако бе излязъл с левия, можеше да поиска смърт срещу кучешка смърт. Той дойде навреме, защото отдавна бе застанал зад храсталака, за да наблюдава жестоката игра. Откара ухапания в чифлика си и сам му превърза ръката…
Когато чичо Мартин сложи парите пред него, Хапаното си спомни тази история с много по-големи подробности, отколкото я разказах аз, и отдръпна ръката си като от огън. Чичо Мартин стана и излезе от кръчмата, а селяните се струпаха около парите, броиха ги, премятаха ги от ръка на ръка и ги търкаха о брадите си. Вземай ги, викаха въодушевени те, момчето добро ти прави. Хапаното сложи парите в пояса си, после извади една банкнота и поръча вино за всички.
– На туй момче аз курбан ще му струвам всяка година на днешния ден! – каза той, пи една чаша и заплака от умиление.
След седмица или две чичо Мартин попадна в село Арнаутлар при своя приятел Драган Косев. В двора на Драган се бяха събрали съседи, българи и турци, клечаха до зида на хамбара и оживено разговаряха за някакво съдебно дело. Някой си дядо Шакир трябвало да внесе в съда стотина лева след ден или два, иначе щял да загуби делото, онзи, с когото се съдел, бил богат и подкупвал адвокатите. Чичо Мартин разбра, че с това дело се занимава цялото село, и попита кой е дядо Шакир. Този е човекът, казаха му. Старецът седеше на земята с кръстосани крака и гледаше с празни очи, а зад него се бе изправил синът му. Чичо Мартин извади парите и ги сложи на коляното на стареца. Турчинът нито за миг не се усъмни, че непознатият момък му прави себап, застана на колене и мълчаливо му се поклони. Синът му изтича до дома си за минута и се върна с една кама. Камата бе много стара, правена от деди и прадеди, но остриетата и посребрената й дръжка блестяха като нови. Подаде я на чичо Мартин, като го гледаше с фанатична преданост:
– Аз съм твой другар! Когато и да дойдеш при мен, каквото и да поискаш, ще го получиш!
Чичо Мартин разгледа камата, сложи я в джоба си и върна поклона на стареца. Той говореше отлично турски, познаваше кавалерската чест на турците и бе уверен, че младият момък щеше да остане негов побратим до края на живота си.
По същия начин чичо Мартин даде на една вдовица пари да си поправи къщата, на някакъв селянин – да си купи каруца, на трети – да си плати данъците. Даваше с дясната ръка и лявата знаеше това, но и пророкът е утешавал щедрите, че даденото ще им се върне стократно, защото и той е знаел, че на този свят няма безкористна помощ. И даденото се възвърна на чичо Мартин много по-скоро и повече, отколкото очакваше. По онова време нямаше радио, но имаше мълва, по-бърза от радиото, и тя направи достояние добродетелите му на народа от цяла Добруджа. Както и трябваше да се очаква, мълвата умножи сто пъти добродетелите му и съчини такива героично-сантиментални истории за неговата личност, на които можеше да завиди всеки светец от годишния календар.
И тъкмо тогава полицията го обяви за разбойник, така че мнението на народа по въпроса за добродетелите се оказа съвсем различно от това на властта, което впрочем често се случва. Златното време на отмъщението бе дошло и околийският началник не се скъпеше на парични награди и дребни службици. Един от неговите агенти бе и кметът на селото, в което се подвизаваше чичо Мартин. Кметът знаеше, че не е главатар на тайна организация, а единак разбойник, и реши да го арестува навръх Великден, като предполагаше, че на такъв празник и най-предвидливият разбойник няма да очаква арест и ще се предаде с голи ръце. Така и стана. В селото имаше събор и следобед, когато гостите излязоха на мегдана, кметът взе двама стражари, влезе в къщата, където бе отседнал чичо Мартин, и го арестува. Стражарите го подкараха със запънати пушки, а кметът вървеше след тях на три крачки с ръка в пояса, дето държеше револвера си. Чичо Мартин можеше само да се обърне да вземе пушките на стражарите и да ги насочи срещу тях, но славата му на благодетел не позволяваше да отвърне на насилието с насилие. Няма по-благоприятен момент от този, мислеше той, да проверя на дело съчувствието и благоволението на народа. Ако от десет села хора поне един човек не ми се притече на помощ, за в бъдеще ще трябва да се надържам на собствените си сили, а това е рисковано и дори безсмислено. Всяко дело, право или криво, трябва да се върши с подкрепата на народа. Така че аз се оставям да ме арестуват, да ми вържат ръцете и да ме тикнат в устата на полицията. Моят стар познайник околийският началник с право ще възтържествува, щом съм си позволил глупостта сам да се опълча против него и държавните закони.
Отначало само няколко души, а отпосле мнозина от съборяните забелязаха арестувания и се втурнаха към него. След минута или две на мегдана останаха само продавачите да си пазят сергиите, а народът направи шпалир около чичо Мартин и името му се разнесе от уста на уста. Чичо Мартин вървеше със смирението на оскърбен праведник и гледаше кротко пред себе си. Народът прегради пътя му, мнозина почнаха да протестират и така притиснаха кмета и стражарите, че ония се видяха натясно. „Народе, дръпни се! – викаше кметът уплашен. – Имам заповед от горно място да го задържа!“ Стражарите се стъписаха. В това време един селянин се промъкна сред тълпата и подаде на чичо Мартин карабината му. Той не я насочи срещу кмета и стражарите, както го съветваше тълпата, а демонстративно я обърна с цевите надолу. „Хайде сега ти ги подкарай към общината!“ – викаше народът с възторг и някои се спуснаха да отнемат пушките на стражарите. Чичо Мартин не позволи да ги обезоръжат и каза, че нито кметът, нито стражарите са виновни, защото са хора прости и изпълняват чужда заповед. Неговото великодушие предизвика още по-голямо възхищение и чичо Мартин не можеше да не използва случая, за да го затвърди докрай в съзнанието на народа. Едно малко зрелище съвсем не бе излишно, за да достави удоволствие на приятели и врагове и им даде да разберат, че великодушието му, колкото и да е голямо, един ден може да се изчерпи и тогава виновниците ще го изкупват с главите си.
Изпрати двама селяни да подплашат гълъбите от покрива на черквата, а той поведе народа към най-близката люлка. Настани се в едната седалка и помоли собственика да го завърти колкото може по-бързо. В това време ятото гълъби се вдигна от покрива на черквата, направи няколко кръга и се насочи към събора, а чичо Мартин щракна затвора на карабината и се приготви за стрелба. Два гълъба се отлъчиха от ятото и прелетяха високо над събора, чичо Мартин вдигна карабината и щом люлката стигна до връхната си точка, прицели се с мигновена бързина и стреля. Единият гълъб се преметна и падна като парцал сред тълпата. Излишно е да описваме възторга, който се изтръгна от десетте хиляди гърла на събора. В същото време се появи една сврака и хората започнаха да викат и да я сочат с ръце. Свраката се изплаши и свърна назад, но чичо Мартин, пак в бързото движение на люлката, свали и нея почти без да се прицелва. Улучването на свраката бе случайно, но както е казано, съдбата помага на смелите, а ние можем да допълним, че славата отива при слава, както парите при пари. Двете простреляни птици минаха от ръце на ръце като неоспоримо доказателство за феноменалната и опасна точност на куршума на чичо Мартин. Народът от целия край го призна за най-големия благодетел и стрелец в света, а най-добрите стрелци открай време внушават уважение и още нещо, което кара враговете им да се държат настрани от тях. Така че агентите, които тичаха по дирите му, винаги се завръщаха с празни ръце и долагаха на околийския началник, че разбойникът е неуловим като Левски.
