Текст книги "Преди да се родя и след смъртта ми"

Автор книги: Ивайло Петров

сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 21 страниц)

6.

В ония диви и чудесни времена по нашия още по-див и чудесен край ставаха много и различни кражби. Крадяха се овце, волове, коне, крадяха се и моми. Някои моми сами се открадваха, т.е. приставаха, и това се извършваше бързо и чисто като автогол. Други моми трябваше да бъдат откраднати на всяка цена, тъй като бащите не им позволяваха да се омъжват за своите избраници. Имаше и трети сорт моми, които правеха така, че да бъдат откраднати от бъдещите си съпрузи, за да повдигнат цената си пред тях и пред обществото. Тези кражби бяха инсценирани „за очи“ и лесни за изпълнение като съвременни пиеси. Отпосле обаче на момите, крадени по този начин, не пречеше да натякват на съпрузите си, че са крадени, т.е. че са били прекомерно желани, и това им доставяше удоволствие за цял живот. Като кажеха например „крадената Ганка“, жените изпитваха известна завист, че мъжът й не би могъл да живее без нея, ако не я е откраднал.

При двата случая кражбите бяха шега, но при третия играеха ками, пищови и железни бастуни. Крадците бяха мъжки момчета, силни и безстрашни, влизаха посред нощ в къщата на момата, вдигаха я от постелята като пеленаче или я отвличаха с венчило от черквата пред очите на цялото село. Е, понякога си плащаха за смелостта с крак или глава, но както ни учеха едно време бабите, юнак без рана не може… Хората от моя край пазят ревниво традициите на нашите прадеди, пазят и традициите на кражбите. Разбира се, времето безпощадно променя всичко, променя традициите, колкото и да се стараем да ги съхраним, или най-малкото ги осъвременява. Сега например и това юначно изкуство е осъвременено, но другояче не може и да бъде, прогресът си казва думата във всички наши начинания. Никой не краде вече моми посред бял ден, тази работа се смята за варварщина, каквато си е, пък и момите не чакат да ги крадат, сами отиват при когото си искат. Има случаи, когато се намъкват при семейни мъже и изтласкват с лакти съпругите и децата им. И кражбите от частни лица се смятат за буржоазен предразсъдък. Крадат от държавата или от кооперативното стопанство, служат си с всевъзможни бумаги и много умело се изплъзват от съдебните власти…

Кражбата на моми като всяко изкуство се нуждаеше още навремето от свой новатор и той не закъсня да се появи в лицето на моя племенник чичо Мартин. Той бе първият полуинтелигент в околията, учи три години в гимназията, но като всеки новатор бе малко ексцентричен и скоро я напусна. За чичо Мартин ми се иска да разкажа още много неща, защото бе забележителна личност, обърна с краката нагоре цяла Добруджа, въртя на пръста си властта, игра с нея години наред и се смя в лицето й, както никой преди него не бе правил това. Непременно ще разкажа за него, но по-нататък, сега ще спомена само че той въведе тъй наречения метод за безследно отвличане на момите и спести на добруджанци безчетни кръвопролития и човешки жертви. Близките на откраднатата я търсеха в дома на момъка, намираха я там, чупеха се прозорци и врати, завързваха се престрелки, тъй че понякога и момата ставаше жертва. Чичо Мартин измисли да отвеждат откраднатите моми в други села. Идват близките й да я търсят в дома на онзи, в когото се съмняват, тарашуват свободно и си отиват. След няколко дни чуят, че момата се венчала, лютят се и се заканват, но след дъжд качулка. Венчавката е станала, на момата печатът е ударен, да им я пратиш армаган, няма да я вземат.

Патладжана не можеше да се реши на такъв подвиг и първото нещо, което му хрумна, бе да поиска помощ от чичо Мартин, но за беда чичо Мартин се бе запилял из селата по свои работи. Тогава Патладжана нае Големия Танчо. Той бе наистина голям и ако нашите бяха прочели „Под игото“, сигурно щяха да му лепнат прякор Боримечката. Бабата, която му бабувала, едвам го измъкнала, а майка му починала на минутата, като че била родила теле. Такова едро теле наистина не бе се раждало в Добруджа и хората разправяха, че Танчо бил правен от трима бащи. Той бе един от добрите специалисти за крадене на моми, умееше да изчака момата, да хвърли ямурлука отгоре й, да й запуши устата и да я метне на каруцата. Вторият помощник на Патладжана трябваше да бъде баща ми, но баща ми, както видяхме, не обичаше да се излага на опасности заради жени. Той потъна в дълбока нелегалност в разните саи, хамбари и кошари и никой не можеше да го намери. Явно бе, че не желаеше да ми стане баща и благосклонно предоставяше тази чест на друг мъж.

Същата вечер майка ми бе на седянка у едни съседи. Домакинът, когото Патладжана бе завербувал предварително, трябваше да я изпрати по улицата и да „наглежда“, докато се прибере у дома си. Всичко щеше да свърши лесно и бързо, ако на същата седянка не бе дошла още една Бера, съименничка на майка ми, която искаше да бъде открадната в съседното село Карабелово. Карабеловецът трябваше да я чака зад къщата до една купа сено. Към полунощ той дойде и застана до купата. Танчо пък застана под сайванта до самия вход на къщата. Едно куче изръмжа и се спусна отгоре му, но Танчо му даде цял самун хляб и то като всеки верен служител веднага се подкупи. По едно време горе вратата се отвори и на осветения балкон се появи другата Бера. „Ти не идвай – каза тя на момата домакиня, която искаше да я изпроводи до едно място, – аз сама ще отида, не ме е страх.“ Оная се върна вкъщи, другата Бера слезе по стълбите и като мина покрай сайванта, Танчо хвърли отгоре й ямурлука и тъй я стегна, че тя не можа гък да каже. За по-сигурно Танчо затисна устата й, метна я на гърба си и я отнесе при каруцата. Сложи я вътре, без да я отпуща, а Патладжана размаха камшика. По пътя оная почна да се души и да рита.

– Стояне, махни ямурлука от устата ми!

– Отпусни я малко! – каза Патладжана. – Да не вземеш да я удушиш, че после от нея нищо не става. От страх горката Стояновци взе да бълнува.

Другата Бера не мируваше и колкото повече риташе и викаше, толкова по-здраво я притискаше в шепите си Големия Танчо. Така препускаха около час през пустото и страшно поле, тя се умори да вика и да рита, притихна и изглежда, че се примири с участта си да ми стане майка. Откровено казано, аз нямаше да съжалявам, защото тя се оказа богата и по-късно можеше да ми спести много патила и мизерия. Само че на мен още оттогава не ми провървя, дявол да го вземе!

7.

Баба и дядо седяха до огнището на тъмно и час по час наглеждаха към двора. Чуеше ли каруцата да се връща, видеше ли снахата вкъщи, дядо ужасно щеше да тържествува. На ти тебе три хиляди, на ти златни пендари, на ти чепици! Който не ще мира, на му секира! Дядо щеше да изрече тази мъдрост като самия цар Крум и да ликува до безумие. Но когато Големия Танчо тръсна отпреде му снахата и откри лицето й, дядо се стъписа и се дръпна назад. Същото направи и баба. Патладжана опули очи и извика: – А!

Другата Бера се изправи, но краката й трепереха като на сляпо кученце. Тя бе мъничка, черничка и грозничка, очите й бяха, както се изрази дядо, големи като гаванки и пълни догоре със сълзи. Метна гаванките си към Танчо, завря се в кьошето и почна да скимти. Нашите седяха като чучули, после дядо я запита:

– Ти от кои си?

– От Каишевите – каза оная и пак писна. – Върнете ме вкъщи! Още сега ме върнете! Уууу, иии!

Много съм издевателствал над бедното си перо, но сега ще го пожаля и ще помоля читателя сам да си представи усмивчицата, която цъфна на дядовото лице. Какво търсихме, какво намерихме! И на дявола тамян да бяхме кадили, пак нямаше да ударим на тоя късмет! Дядо подръпна мустак, поухили се и от лицето му потече мазно. И другите се ухилиха и от техните лица потече мазно. Каишевите бяха едни от най-заможните в Могиларово. За Патладжана да не говорим, той се чувстваше на върха на своето годежарско изкуство и през ум не му мина да признае, че бе направил грешката съвсем несъзнателно. Той бе станал благодетел, а благодетелите никой не ги пита за грешки.

Мазното, това велико мазно, около което философите ще изграждат великите си теории и никога няма да го назоват с истинското му име, защото е грозно и оскърбяващо човека, бързо се отцеди от лицето на дядо, усмивчицата му се превърна в спазма и той заприлича удивително на пор, който е заприщен от всички страни и търси пролука да си спаси кожата. И другите се превърнаха на порове, смигнаха си, заключиха оная с гаванките в собата и плъзнаха в тъмното да търсят баща ми. От миша дупка трябваше да го измъкнат, но да го намерят, защото сега всичко зависеше от него. Претърсиха под дърво и камък и най-после го намериха под яслата на кравата. Отупаха сламата от гърба му и го бутнаха в тъмната соба. Гаванките на оная фосфоресцираха, пронизваха тъмнината и бавно се придвижваха към баща ми, а баща ми отстъпваше назад, докато гърбът му опря до стената. Светещите гаванки ставаха все по-големи и страшни като очите на баскервилското куче, баща ми замахна с ръка да ги пропъди и нещо твърдо го перна по главата.

– Да не си посмял да ме пипнеш! – извика оная.

– Че защо ще те пипам? – каза баща ми. – Аз не те пипам, ами ти се биеш.

Баща ми клекна в кьошето, а момата – в другото кьоше, и така, далече един от друг като куче и котка, започнаха разговор. Момата укори баща ми, че я откраднал тъкмо когато излизала да я открадне Стоян от Карабелово, а баща ми й каза, че не е той, а Големия Танчо я задигнал вместо Бера Георгиевата. Оная разбра, че баща ми има още жълто около устата, започна да се усуква край него и да го придумва да я отведе още тази нощ в Карабелово.

– Че добре! – каза баща ми и отиде до вратата, но вратата бе заключена отвън.

Патладжана изтича и дръпна мандалото. Мутрата му вонеше на ракия, воняха и другите, докато надничаха през другата врата, готови да ударят шапките в земята. Патладжана пошушна нещо на баща ми, а баща ми цъкна с език: „не ща!“, изхули се изпод ръцете му и изчезна някъде из двора. Малко по-късно дядо надигна шишето с ракията, пи и прокле семето на баща ми.

– От нашия род – каза той – мъжете само като погледнат жена и тя зачева, а то, да му изсъхне макар, на други се е метнало! На неговите години аз надувах жените като гайди.

Баба поклати глава в знак на съгласие.

В това време карабеловецът здравата атакуваше майка ми. Още щом му замириса на жена, там, на улицата, той я награби без ничия помощ и я тръшна в шейната. Силните коне грабнаха шейната като в детска приказка, плазовете не се докосваха до снега, а летяха в снежните облаци, майка ми лежеше под топлата шуба, усещаше коравите и хладни пръсти на баща ми и с радостно изумление се питаше как така бързо се е променил и от хлапак е станал истински мъж. Братът на карабеловеца седеше отпред и препускаше конете във въздуха, момата, която бяха откраднали, бе богата като тях и той усмихнат си мислеше, че имотът при имот отива.

Колкото и да беше щастлива майка ми, все пак отвори очи и видя, че до нея седи друг мъж, видя, че я водят в една голяма двукатна къща с широк и равен двор, видя и самия мъж, облечен в овча шуба с астраганен калпак и с черни мустачки, ала не се зае да оправя грешката, усмихна се и с топла взаимност стисна ръката му. И карабеловецът откри грешката още в самото начало по топлото и закръглено тяло, тъй различно от кокалестото телце на другата Бера, но си мълчеше и си казваше, че съдбата, противно на родителите, бе му намерила истинска жена, притискаше се о нея и с нетърпение очакваше да я въведе вкъщи.

Въведоха майка ми в голямата къща много тържествено, на балкона я очакваше цялото семейство, липсваха само цветя и музика. Майка ми, без да й мигне окото, нацелува ръцете на всички и когато се наведе към брата, той я прониза с острите си очи и повика жениха в другата стая. След малко двамата се върнаха със сърдити лица. Братът повика бащата, но и бащата се върна сърдит. Така един по един всички от семейството станаха сърдити, гледаха майка ми като сврака, уловила се в капана вместо яребица, и се чудеха какво да я правят – да я убият или да я пуснат на свобода, – после я оставиха и се оттеглиха на съвещание.

Майка ми погледна през прозореца към широкия двор, напъстрен с кръстчета от кокоши крака, и тихо заплака за този двор, за голямата къща, за градината и за цялото село, в което можеше да живее отсега нататък. Поплака си и за момъка с астраганения калпак и колкото и да ми е неприятно, трябва да призная, съвсем не си спомняше за баща ми. Ала на мен, както вече казах, не ми провървя още оттогава. В стаята влезе бащата на момъка, пъргав човек с тесни живи очи, който би могъл спокойно да ми стане дядо и да ме люлее на коленете си, поиска от майка ми да се легитимира и равнодушно й каза, че е станала грешка и че тази грешка ще се оправи още днес или утре.

На разсъмване Патладжана натовари другата Бера в каруцата и я пренесе контрабанда в Карабелово. Карабеловци попитаха дали си е цяла-целеничка и си я грабнаха с разтреперани ръце, както се граби чужд имот, сложиха майка ми в каруцата и Патладжана я откара в село. Дядо възтържествува все пак, но се и побоя, че ония от Могиларово ще дойдат да я отнемат с бой, скриха майка ми у роднини и решиха още първата неделя да претупат сватбата.

8.

Два дни преди уречената сватба у един от братята на дядо (не у Мартинови) избухна пожар и къщата му изгоря. Дядовият брат бе голям мечтател, често говореше неразбрани работи и бе толкова занесен, че понякога забравяше да отиде на нивата. Понякога пък отиваше на жътва с мотика, друг път – със сърп на бостана. Най-обичаше да работи в неделя и дядо казваше, че калпавите работят в неделя, за да ги видят другите и да ги похвалят. Този дядов брат си измисляше всеки сезон по една тема и я развиваше пред селяните. Често уверяваше селяните например, че бил добър приятел с Христо Ботев и че воювали заедно с него на фронта в Македония. Друг път обясняваше, че гъските плуват във водата, защото имат ципа на краката, а кокошките не могат да плуват, защото нямат ципи. През оная вечер, когато запали къщата си, той лежеше на пода, гледаше вторачен тавана и се мъчеше да си обясни как така мухите пълзят по тавана и не падат на пода. След като мисли дълго време, той се досети, че мухите си намазват краката с лепило и затова не падат. Представи си, че сам той е муха, върви по тавана с краката нагоре, без да пада, после заспа, а в това време газената лампа, която бе поставил не където трябва, под конопените къдели, лизна къделите и ги запали, а те запалиха тавана. Една горяща греда падна и го хлопна по главата. Когато го полагаха на снега, за да го угасят, той обясняваше на селяните, че гредата паднала от тавана, защото се превърнала на огън и не можела да се крепи на мястото си… След време установих, че съм наследил много от този роднина, и аз като него обичам да философствам за празни неща и да досаждам на другите, бях занесен като него, често правех пожари или забравях да наглеждам добитъка, та пъдарите през ден ме налагаха с пръчки. Но не само от този роднина, а от всички роднини съм наследил, изглежда, по нещо, тъй че понякога се чувствам като циганска торба, натъпкана с отпадъци от чужди навици и страсти. Какво ли наистина няма у мене?

След пожара настаниха пострадалото семейство у роднини, а сутринта дядо поведе братовото си момче към чифлика да му търси работа. Момчето бе шестнадесетгодишно, казваше се Ричко и от тоя ден трябваше да поеме семейството в свои ръце. Чифликът бе на три километра от селото и двамата пристигнаха там рано-рано, когато кучетата се прозяваха към небето, а овчите стада и добитъкът рисуваха с жълто и кафяво по бялото платно на снега. Чифликът се събуждаше и със събуждането си звънеше с хлопатари, кукуригаше, лаеше, цвилеше и подвикваше, за да прогони утринната дрямка, и цялата плетеница от шумове се разсейваше в бялото спокойствие на полето и то поемаше тази симфония на събуждането и я изпълняваше като симфоничен оркестър. Зиме в равнината няма ехо, защото звукът няма преграда, той се носи като птица над снежната степ, докато му отмалеят крилете, и степта не го повтаря, а го изпява.

Михаил Сарайдаров се миеше пред къщата със сняг. Запретнал ръкавите на бялата си риза, разгърден до пояс, той загребваше с шепи сняг, търкаше шията и гърдите си и пухтеше. Дядо се поокашля и поздрави.

– Какво те носи насам сабахлем? – каза Сарайдаров, взе кърпата, която висеше на едно дръвче, и почна да се бърше. Всичко у него бе мъжествено и благородно и в същото време хищно и жестоко. По-късно, когато го виждах, все ми се искаше да го сравня с Хари Бор. Хари Бор съм виждал само по филмите, не знам колко е висок, а Сарайдаров бе по-висок от среден, имаше тънки мустачки, лицето му бе нарязано от дълбоки бръчки, но мъжествеността му го правеше да изглежда не на петдесет и няколко, а по-млад от четиридесет.

Сарайдаров изслуша молбата им и все още с кърпа на шията ги поведе към оборите. Отвори вратата и отвътре лъснаха задниците на черните коне. Той имаше два чифта впрегатни коне, единият чифт – чисто бели като лебеди, другите – чисто черни като дяволи. По това, с кои коне пътува, селяните отгатваха къде отива и какво му е настроението. Видиш ли черните коне във файтона, по-добре е да се поотбиеш от пътя и да не го срещаш. Той отива да свърши някоя делова или неприятна работа. Видиш ли белите коне да летят като конете на свети Илия (на всички им се струваше, че белите коне летят във въздуха и правят гръмотевици), можеш да го срещнеш и да го поздравиш, а той ще вдигне ръка до калпака си или дори ще спре да поприказва с тебе. Ако срещата стане в село, ще се отбие в кръчмата и ще почерпи. Може да се забави час и повече и отде-отде ще се намери Колю гайдарят или Асан циганинът да посвири на кларнет. Сарайдаров стои винаги прав като посаден в големите си ботуши, пие на едри глътки, от време на време оголва вълчите си зъби и непрекъснато поръчва. Да ми се разведри душата, казваше, слагаше парите на тезгяха, пари неброени, лепваше по една банкнота на челото на Асан и излизаше. Отиваше в града да си разведри душата с някоя държанка в градската си къща или ако нямаше държанка, прекарваше цяла нощ в шантана на Цинцара, караше циганките и певачиците да му седят по две на коленете, лепеше банкноти по челата им или ги пъхаше направо в пазвите им, а на сутринта поръчваше три файтона. В единия се качваше той с някоя курва, в другия се возеше калпакът му, в третия – бастунът му. Шествието с трите файтона се движеше бавно и тържествено, избикаляше няколко улици и спираше пред къщата му.

Сарайдаров сложи юздата на единия от черните коне, на Аспарух, и го изведе на двора. (Черните коне се казваха Аспарух и Крум, белите – Симеон и Петър.) На снега Аспарух изглеждаше черен като въглен, а очите му – бели като яйца. Още като пристъпи прага, той вдигна високо царствената си глава, разтвори ноздри, вдъхна пресния въздух и пощуря. В очите му пламна огънят на страшната му прабългарска сила, мускулите му заиграха под кожата като късове черно злато. Красота и бяс, ето какво бе конят, готов да прескочи всякакви огради и да препусне през степта. Но Сарайдаров го държеше здраво, наслаждавайки му се с дива, първична усмивка, и в този миг той и конят поразително си приличаха. Черният звяр вирна глава, изцвили, после се изправи на крака, оголи зъби като господаря си, юздата скърцаше в устата му, от тъмното кадифе на бърните му потече пяна. Сарайдаров го поуспокои, хвана юздата откъсо и застана пред него.

– Момче, ела тук сега и мини под коня! – каза той с вълча усмивка.

Момчето не повярва на ушите си, примигна и погледна към дядо, а дядо се ухили глупаво и нищо не каза. Познаваше чудатостите на чифликчията, ала не предполагаше, че ще прояви такава жестокост към момчето.

– Ако си мъжко момче, ще минеш под коня, ако не, ще гладуваш – каза Сарайдаров. – Але, хооп!

– Стисни зъби и мини! – каза дядо. – Ако те настъпи, майната му, чорбаджията ще те позлати.

Сарайдаров не позлатяваше работниците си, но им плащаше добре, особено ако минат през премеждията, които им измисли. Дядо ръчна момчето и то пристъпи напред. Черният звяр тъпчеше на място и изпускаше огнени искри от ноздрите си. Момчето замижа, падна на четири и мина под корема на чудовището.

– Мъж си! – каза Сарайдаров, като гледаше потното лице на момчето. – Мъж си! Ще ми станеш кочияш. Баста, петстотин лева!

Бяха доста пари на онова време и дядо хълцукна от изненада. Сарайдаров откара коня в обора, върна се, огледа още веднъж момчето и го удари по рамото. – Бягай да се нахраниш в кухнята! Той влезе вкъщи да се облече, а дядо си тръгна за село.