Текст книги "Преди да се родя и след смъртта ми"

Автор книги: Ивайло Петров

сообщить о нарушении

Текущая страница: 5 (всего у книги 21 страниц)

11.

Лятото узряваше, узрявах и аз и презрявах. Майка ми се задъхваше, с мъка вдигаше мотиката, с мъка се навеждаше да жъне, но никой не се сещаше, че е бременна, а и тя се срамуваше да им напомни. Баща ми не се интересуваше от моето предстоящо раждане и не ми купи нито дрешки, нито детска количка. Тази небрежност на семейството принуждаваше майка ми и по харман да работи наравно с другите, да обръща слама и да кара диканята.

Аз още оттогава не бях дискретен и за да знае белият свят с кого ще има работа, предварително дадох признаци за моя бъдещ пол, тъй че лицето на майка ми се нашари с тъмнокафяви петна и всички й казваха, че ще си има мъжко. По това време майка ми падна от диканята, конете препускаха в кръг, поводите се мотаеха в краката им, те се плашеха и тичаха силно, а диканята се спущаше към нея като акула, за да я нареже с острите си кремъци. Дядо случайно се намери на хармана и хвана конете. Отведоха майка ми в собата и я оставиха да си почине. След този случай баба започна да шепне нещо на дядо, дядо грухтеше като стар нерез и казваше, че ще бъде по-добре, ако майка ми се окоти през зимата, когато няма работа. Сополанковците си приказваха нещо в кьошето и се хилеха на баща ми, а баща ми се червеше от срам и бягаше навън.

Между другото дойде време да развалят бостаните, а след тях и лозята. Дворищата се напълниха с камари от дини и пъпеши. Денем жените и децата цепеха с балтии дините, вечер палеха огньове и варяха петмез до разсъмване. Всичко живо – коне, волове, свине – се трупаше наоколо и ръфаше кори, сладката миризма на петмеза привличаше мухи, насекоми и разни гадини от цялата околия. Най-ненаситни бяха децата, вечер едвам примъкваха издутите си тумбачета до постелята, заспиваха веднага и още в първи сън се напикаваха.

В една такава нощ изтрещяха пушки, у Татаровите избухна пожар и селото се вдигна накрак. Дончо Синивирски, машинистът на чифлика, бе обсадил с няколко души пограничната застава, но в заставата бе останал само един войник. Капитан Арабов бе отишъл още на мръкване в Арнаутлар, да се съедини с тамошната застава. Въстаниците обезоръжиха войника и го затвориха в мазето, взеха каквото оръжие намериха и влязоха във връзка с другите села. Такъв метеж бе тъкмо по вкуса на чичо Мартин, немирната му кръв закипя, наостри слух и се приготви да лови риба в мътна вода. Отдавна мечтаеше да си има карабина, промъкна се с други селяни в заставата, взе си една и си отиде.

А Дончо Синивирски обяви новата власт и веднага тръгна да си оправя сметките с кмета. Трифон Татаров бе нащрек и побягна в тъмното. Когато минаваше покрай нашия двор, вдигна пушката и стреля напосоки по своите преследвачи. Куршумът свирна покрай ухото на майка ми и се заби в дирека на хамбара, под който тя и баба варяха петмез. Майка ми изпищя и падна на земята, а когато се изправи, още един куршум свирна покрай рамото й. Двете с баба се сгушиха до хамбара, докато премине пукотевицата. Аз бях на осем месеца и следователно първото неродено дете в нашия край, което изпита смъртната опасност от фашизма…

Преследваха Татаров донякъде, изгубиха го и се върнаха в заставата. На сутринта капитан Арабов пристигна с цяла рота войници, излови въстаниците и замина към Варна. Навързаха въстаниците и ги затвориха в една стая. Капитан Арабов бе заповядал да ги пазят, докато се върне, но Татаров се косеше от злоба, вечерта някой бе палнал плевника му, и сега искаше възмездие. На втория ден натъпкаха кърпа в устата на Дончо, увиха го във войнишки одеяла и го натовариха на каруца, с която трябваше да го откарат в Арнаутлар при другите арестанти. Чичо Мартин надуши с вълчия си нос каква е работата, пъхна карабината под палтото си и тръгна към Арнаутлар през необраните царевици. Сърбяха го ръцете да опита новото си оръжие на живо месо, качи се на една круша до Пръстниците и зачака. Както и предполагаше, каруцата спря до Пръстниците, двамата джандари свалиха Дончо и го поведоха към ямите, от които нашите хора копаеха червена пръст за мазане. Извадиха кърпата от устата му, отвързаха и ръцете му, за да може той да „побегне“. Трифон Татаров се показа на другия край на ямата, за да гледа „опита за бягство“. Само че Дончо не побягна, а седна и се загледа в земята, като че не искаше и да знае, че след няколко минути ще го застрелят. Едва когато стражарите изтеглиха затворите, той трепна и погледна встрани.

– Ела да гледаш по-отблизо бе, туз! – извика той на Татаров, като го видя да занича отдалече.

Татаров падна като посечен зад храста, прежълтя и почна да му се гади. По-късно разказваше, че това били най-страшните думи, които бил чувал в живота си.

Чичо Мартин си взе на мушка сърцето на единия стражар и онзи, вместо да стреля в Дончовите гърди, падна в ямата, а петалата му се озъбиха към небето. Другият стражар побягна и Татаров се шмугна в царевицата. Чичо Мартин ги наблюдаваше усмихнат от върха на крушата, после слезе и отиде при Дончо. Даде му пушката на убития, заличи следите си и двамата мълчаливо се разделиха. Дончо замина за дивите Дживелски гори, а чичо Мартин се върна вкъщи, доволен от карабината си.

И стана същото, както с бомбата на учителя по психология. Всички бяха уверени, че той е убил стражаря, и никой не можеше да го докаже. Викаха го на разпит, претърсваха къщата и нищо не намериха, но Татаров не изпусна случая да му отмъсти и нареди „да му духа кон зад врата“. Повикаха от общината Киро Черния, същия стражар, когото чичо Мартин бе прежалил до Пръстниците, той се качи на кон, а чичо Мартин тръгна пред него. Вървяха цял ден до града. Черния на кон, а чичо Мартин – пеш. В селата, където имаше общини, Черния спираше да си почине, а докато си почиваше, стражарите връзваха чичо Мартин като хапливо куче за някой стълб, гавреха се с него и го оскърбяваха. Чичо Мартин се усмихваше, усмихваше се светлият перчем на челото му, усмихваше се бялата му риза и той приличаше на хайдутин, когото карат на бесилка. По едно време запя, а Киро Черния изтръпна на коня и насочи пушката в гърба му.

В града пристигнаха привечер, когато чаршията бе претъпкана с народ. Хората се тълпяха да го гледат, а чичо Мартин се наслаждаваше на унижението си пред хората, вървеше спокойно една крачка пред коня и гледаше право пред себе си. Тоя ден реши да отмъсти за своето унижение не само на кмета, не само на стражаря, но и на целия свят. Предстоящата среща с околийския началник не го плашеше, щеше да се усмихне на стария си враг и да мълчи.

На входа на околийското пред него застана една красива жена, двамата стояха цяла минута като омагьосани, после жената се хвърли към него и го хвана за ръцете. Чичо Мартин почувства, че потъва цял в нейните черни очи, отмина напред и влезе в околийското. Жената не се отделяше от него, държеше го за ръката, а Киро Черния се покашлюваше глупаво и мърмореше: „Госпойце, такова, после значи…“ Госпойцата, истинският околийски началник, както говореха в града, изящно облечена и властна, посочи на стражаря някъде към оградата, стражарят обърна коня нататък и се отдалечи. Един млад полицейски пристав със сребърни пагони стоеше на стълбите и се усмихваше накриво. Арестантът и госпожицата минаха покрай него и влязоха вътре, той застана мирно и погледна след тях със същата усмивка. Емилия въведе чичо Мартин в кабинета на баща си и се хвърли на шията му. Преди няколко години чичо Мартин бе успял да я подлуди, нейната лудост още не бе минала и нямаше да мине скоро.

След един час чичо Мартин вечеряше в трапезарията на околийския началник, а самият началник и съпругата му стояха в кухнята и се гледаха като побъркани. Скандалът трябваше да се предотврати на всяка цена и околийският началник няколко пъти тръгва към трапезарията с пистолет в ръка, да изгони чичо Мартин, но щом чуеше смеха му зад вратата, връщаше се на пръсти в кухнята. Прати слугинята да повика Емилия. Емилия дойде при него, облечена в най-разкошната си рокля, усмихната и блестяща от щастие.

– Татко, ела да ти представя моя гост!

Околийският началник вдигна пистолета към тавана, ала не посмя да дръпне спусъка, опустоши половината от кухненските прибори и седна на стола, жалък и безсилен.

Чичо Мартин знаеше силата на хубавите жени и слабостта на „големите“ мъже, вечеряше си спокойно, а след вечерята се оттегли в покоите на Емилия. Два дни и две нощи не излезе от нейната спалня, на третия Емилия го изпрати с файтон далече извън града и на раздяла, сред пустото и тъжно поле, падна в краката му и нацелува прашните му обувки. На чичо Мартин му стана някак страшно, загледа се в топлото небе и сърцето му потръпна от хлад.

– Аз ще те намеря, където и да си, ще те намеря! – говореше Емилия, като го пиеше с черните си очи и полуобърната отиваше към файтона.

Не мина много време и Емилия го намери вдън добруджанските гори, когато чичо Мартин си развяваше байрака сред кордон от хиляда жандармеристи, изпратени от баща й да му вземат главата.

Чичо Мартин се върна в село, взе си карабината и замина същата нощ за някъде, да си отмъсти на целия свят за нещо, което той сам си знаеше. Имаше и такива мъже от нашия славен род, които изпитваха непреодолимо желание да боцкат сополивия нос на живота и да се плезят в немитото му лице не от злоба, не и от песимизъм, а от нещо, което само те си знаят.

Чичо Мартин бе от тях.

12.

– ЕЙ, ХОРА, луди ли сте? – щях да извикам от утробата на майка си, ако можех. – Докъде ще стигнете, щом се отдавате, а не се съпротивявате на порока? Защо се опитвате да ме плашите с живота, преди да съм го видял? Знам, че животът прилича на циганче, очистиш му нослето, измиеш му личицето, облечеш му нови дрешки, а то, докато се обърне и брои до пет, отново се наплесква, та не можеш да го познаеш. Е, добре, като е тъй, ще мием лицето на циганчето, вместо да го цапаме с ръцете си, и ще се надяваме, че един ден ще го видим чисто, светло и приветливо!

Разбира се, никой не можеше да ме чуе и всеки си вършеше каквото си иска. Седем или осем дни преди да се родя, чифликчията Сарайдаров отне любимата на моя племенник Ричко. Този неприятен иначе мъж имаше пословична слабост към жените и щом си харесаше някоя, веднага си я вземаше. Сега си хареса Даринка, седемнадесетгодишната дъщеря на своя овчар.

Даринка често ходеше в чифлика, защото бе влюбена в Ричко и той бе влюбен в нея, но цяло лято не се накани да й се признае в любов. Той се бе метнал пък на ония мъже от нашия род, които се срамуват от жените и въздишат по тях, без да се досещат, че жените дори когато са седемнадесетгодишни, ужасно скучаят от тези въздишки. И Сарайдаров хубаво му плати за тази старомодна сантименталност. Забрани му да се бръсне и подстригва години наред и той заприлича на калугер от някой древен манастир.

Видя Даринка, Сарайдаров бе приятно изненадан, повика я в стаята си и я глътна цяла-целеничка, както вълкът бе глътнал Червената шапчица. Тази история не направи особено впечатление на хората в чифлика, защото бяха видели много Червени шапчици да изчезват в устата на господаря: рускини, българки, туркини, румънки, татаркини. Сарайдаров казваше, че мъжът трябва да се храни с млади жени, и ознаменуваше изяждането на всяка Червена шапчица с денонощни оргии в чифлика. Последната бе татаркинята Юлфет. По жътва пристигаха в чифлика стотици цигани и татари с чергилата си, разполагаха се в градината, палеха огньове, свиреха, пееха и чифликът се превръщаше на голям катун.

Миналото лято Сарайдаров мярна между тях новата си Червена шапчица, заповяда да заколят два вола и две телета, изнесе бъчви с вино и ракия, нареди да постелят с килими под навеса на хамбара, та кога играе Юлфет, да й е меко на крачетата. Тя нямаше червена шапчица на главата, имаше черни смолести коси и разногледи очи, черна бенка между веждите и тънки мургави пръсти. Циганите надуваха кларнетите с опулени очи, циганките пляскаха с ръце и кършеха рамене. Юлфет танцуваше върху меките килими, а Сарайдаров с ръце на кръста, разгърден и потен, не откъсваше очи от сластните извивки на снагата й. Същата нощ заведе татаркинята в стаята си и я направи царица. Той наричаше кучки жените и винаги ги правеше царици, „кучки-царици“, държеше ги на трона месец или година и ги отпращаше с по една шепа златни пари за черни дни. Щом започнеш да се оригваш на една жена, казваше той, отвържи й синджира и я пусни, тя е куча порода, а никоя кучка не е останала в полето. Жена ти, казваше още, е светица, а светица не можеш да любиш!… Жената на Сарайдаров живееше във Варна и идваше в чифлика през година или две, бледа и невзрачна жена, чужда на нашата страстна степ, чужда на нашите снежни зими и знойни лета. Имаше и син Петър, който му ядеше парите в Швейцария или Франция, идваше и той в чифлика през лятото, малко изнежен и чужд, но след няколко дни се превръщаше на истински млад Сарайдаров, работеше по полето, яздеше коне и флиртуваше с госпожиците от града…

Сарайдаров направи Даринка „кучка-императрица“. Бе решил да отпразнува нейното изяждане по-шумно и по-тържествено от друг път и случаят му помогна. На следната сутрин отиде с един от пазачите си да нагледа циганите, които беряха царевица, и видя в имота си цяла чарда от чужди волове, крави и телета. Чардата принадлежеше на съседа чифликчия Иван Фишер, руски евреин, „богобоязлив“ старец с дълга червена брада и много дъщери. Едната половина от дъщерите му имаха чисто червени коси, другата половина – чисто черни коси, но всички имаха умни еврейски очи и закръглени руски задници. Младият Сарайдаров се опита да хвърли камък в това блато от лениви и благопристойни госпожици и получи само чай и сухи сладкиши. Иван Фишер предпочиташе да превърне чифлика си на сиропиталище за стари моми, отколкото да види една от тях на Сарайдаров престол като „кучка-царица“.

Сарайдаров подбра говедата и ги откара в чифлика. Двамата от пазачите на Фишер се опитаха да ги върнат, но Сарайдаров стреля срещу тях с револвера си и ги пропъди. До вечерта всичкият добитък – седем вола, четири крави и четири телета – падна под ножа на гладните цигани. Цяла седмица продължи оргията в чест на Даринка, циганите от околните села се изпоразболяха от ядене и пиене, а Фишер не се и опита да протестира. На следващата пролет той щеше да залови в своя имот толкова добитък на Сарайдаров, щеше да го откара в чифлика си и по същия начин щеше да го подложи на нож и, разбира се, да си направи луканки, а останалото месо да разпродаде.

След няколко дни моят племенник Ричко запрегна белите коне и откара в Добрич господаря и любимата си. Къщата на Сарайдаров, двукатна и широка, със зидана стена и кована порта, заемаше половината от чаршията, многобройните стаи миришеха на богатство и мухъл, подовете, дето не бе влизал човек с месеци и години, бяха осеяни с измрели мухи. Сега мухите, като видяха малката царица, изведнъж възкръснаха, изпълниха стаите с жужене, миризмата на мухъл се смени с дъха на парфюм.

Сарайдаров назначи нова прислуга – готвачка, домакин и пазач, – назначи и две циганки, които не перяха и не чистеха, а правеха „вятър“ на нейно величество. Денем, когато тя искаше да почине, циганките заставаха от двете страни на леглото, едната пъдеше мухите с ветрило, другата размахваше чаршаф, да й прави хладен въздух.

Няколко дни Сарайдаров прекара в спалнята на своята малка царица, а Ричко дремеше в мръсната пристройка и като всеки романтик, видял идеала си в чужди ръце, лееше сълзи в пристъп на мирова скръб. Но романтиците затова са романтици, за да леят сълзи за било и небило, те гледат света с влажни кравешки очи и си мислят, че светът е по кравешки смирен, но добре, че ги има, Господи, добре, че ги има, без тях животът ще остане без крави, а като няма крави, няма да има и мляко! По пътя към чифлика Сарайдаров забеляза скръбта му, а щом младите скърбят, възрастните стават по-стари и подозрителни, сложи ръка на рамото му и му заповяда да не се бръсне и стриже до второ нареждане. След година или две косата и брадата на кочияша му щяха да стигнат до кръста и това деветнадесетгодишно чудовище щеше да плаши децата и кучетата. Но Сарайдаров бе забравил, изглежда, че кочияшът му бе минал под черния кон и че сам го бе нарекъл мъжко момче…

13.

Три дни преди да се родя, Доко пъдарят срещна баща ми на каменната кариера. Майка му, баба Трена, бе акушерка на майка ми и Доко знаеше от нея, че аз непременно ще бъда момче. Извъртя цигарка, дръпна и не можа да скрие радостта си:

– Тези дни ще имаш момче, значи! Ще има кой да ви пасе добитъка. Аде, честито! Щом е момче, без черпня няма да мине.

Баща ми мълчеше, човъркаше камъка и дори не приемаше поздравления по случай моето предстоящо раждане. Вкъщи почнаха да говорят все по-често за моята особа, готвеха се да ме посрещнат, а баща ми вместо радост изпитваше срам, бягаше и се криеше от хората. Той бе първият и не последният човек, който се засрами от моята поява на бял свят. Дълги години се опитвах да му докажа, че с нищо не съм по-лош от другите, той поклащаше глава и ме уверяваше, че не струвам лула тютюн. Гордостта все още не ми позволява да призная, че той излезе прав, поне що се отнася до моите литературни занимания. Все пак, когато се включих за строеж на жилище, той дойде за пръв път в София и поиска веднага да го заведа на постройката. Промъкна се през скелите, качи се на четвъртия етаж, дълго гледа голите тухлени стени и каза:

– Е, ти май взе да ставаш човек!

Баща ми не проявяваше внимание и към майка ми, избягваше да я среща и говори с нея, като че тя се готвеше да извърши нещо, оскърбяващо мъжкото му достойнство. Заобикаляше собата, където тя лежеше, и отиваше в обора. Наближаваше да се отели кравата и той непрекъснато се въртеше около нея, постилаше й прясно сено, хранеше я и съчувствено я галеше по челото. И тримата сополанковци надничаха в обора и се хвалеха на съседите, че ще си имат теленце. Изглежда, че освен майка ми, с най-голямо и радостно нетърпение ме очакваше Доко пъдарят. В мое лице той виждаше още една жертва и не се лъжеше, защото след няколко години навлязох в неговото паство, пасях шилета и крави, всеки ден ги изтървавах в чуждото и всеки ден той ме спипваше в момента на най-сладката игра. Много даскали са чупили показалките си в дланите ми, много пъдари са ми насинявали задника, но всички тези дървени педагози съм забравил и не им помня имената. Това кривошиесто и еднооко джудже, безпомощно пред възрастните, държеше в страх и покорност детския народ от няколко села. Не се гневеше като другите пъдари, не посягаше да удари, за да не си „цапа ръчичките“, както го чувах по-късно да се хвали. Провинените деца поставяше едно срещу друго, усмихваше се сам като дете и казваше: „Я му плесни едно шамарче, та друг път да си отваря хубаво очите!“ Детето посегне и лекичко плесне другарчето си. „Хайде пък ти сега на него едно шамарче, дето те удари!“ Отначало всичко започваше като на шега. „А, че той ти изкриви лицето, а ти го галиш. Така ли е?“ Детската тълпа, която в такива случаи не се различава от възрастната, шуми, потрива ръце в очакване на зрелище и вика: „Охо, не знае да му го върне, както трябва!“ И ударите следват все по-силни и жестоки, докато се стигне до такъв бой, че сам Доко трябва да ги разтърва. Другарството е набито с плесници, издраскано с нокти, окървавено и отсега нататък приятелите стават врагове. Доко познаваше сложните отношения между семействата и родовете и чрез децата си отмъщаваше на бащите и дядовците, които са го оскърбили. Или просто се наслаждаваше на властта си над невинния детски свят. Детският бой не приличаше на бой с пъдарска тояга, бащите го вземаха за хлапашка закачка и не си придирваха. За да спечелят благоволението на Доко, децата сами му посочваха ония, които са направили пакост в негово отсъствие, наслоената неприязън се превръщаше в омраза и след няколко години те заменяха плесниците с ножове и брадви… Преди шест или седем години, подчинявайки се глупаво на глупавите туристически програми, посетих концентрационния лагер Бухенвалд. Бяхме голяма група от различни националности. Ужасите на смъртта и насилието, които видяхме там, могат някак да се вместят във възможностите на човешкото зло, но 18-те бесилки буквално вцепениха хората, някои искаха да се върнат назад и не можеха да поместят крака. А гидът обясняваше, че на тези бесилки лагеристите били принуждавани да се бесят сами. Един дърпа примката на своя приятел, после неговата примка дърпа друг приятел, а понякога се случвало брат брата да обеси… Когато излязохме навън от бесилницата, повечето от туристите изглеждаха не толкова покрусени, колкото изумени от тези братски бесилки, като че бяха видели нещо отвъд злото, пред което дори не можеш да се вълнуваш по човешки. И аз бях потресен от тази съвършена зверщина, но кой знае защо, тя не ме стъписа като другите, помислих си, че отдавна съм я предвиждал в програмата на една дива фашистка диктатура. Може би е смешно, но тогава си спомних за Доко пъдаря и си казах, че моите спътници сигурно не са имали като мен в детството си такъв мъничък едноок пъдар; ако го бяха имали, не щяха да се изумят тъй страшно от делата човешки…

В детството си вярвах, че на света (а светът бе моето селце) няма по-жесток от Доко пъдаря, боях се от него и го ненавиждах повече от всичко. Но с времето започнах да си мисля, че този самоук, примитивен йезуит е искал може би да ни даде отрано уроци за живота (както се и хвалеше пред хората). Може би е искал да ни покаже обратната страна на медала, докато учителите ни биеха с пръчки, за да си тъпчем главите с добродетели. Не, не е бил глупав пъдарят, струва ми се дори, че ако е имал възможност, щял е да стане политик, велик диктатор и изобщо велик пъдар. Неговите горчиви уроци отрано ме научиха да очаквам всичко от живота и да стана непоправим оптимист. Злото не ме изненадва и не ме хвърля в безпътица или отчаяние, щом се срещна и размина с него, плюя с отвращение зад гърба му, а това не е малко. Че какво по-голямо достойнство има за човека да плюе зад гърба на злото?

Все пак поклон пред паметта ти, едноок дяволе!

Настелиха на майка ми кош сено и така ми приготвиха меко приземяване. Баба Трена казваше, че аз ще дойда от някакъв горен свят и трябва да кацна на меко, за да не си строша коленете. На прозорчето окачиха черга, в собата стана тъмно и душно, баба Трена приседна до печката и запретна ръкави. Навън валеше пороен и студен дъжд, селото плуваше в кал и вода, не се виждаше жива душа. Такъв пороен дъжд не бе валял от години, и то през декември, та хората не можеха да си купят газ от дюкяна. Природата искаше може би да ознаменува по някакъв начин моето раждане.

Вечерта майка ми се замята от болки, баба Трена сложи мандалото на вратата и клекна до нея. Другите спяха оттатък, само баба се пробуждаше от време на време, готова да дотърчи в собата, щом чуе моя вик, а баща ми стоеше през една стена до кравата, която също пъшкаше от родилни болки. Знаменателно бе за мен, както се видя отпосле, че вместо да се състезавам в раждането си с някоя знаменита личност или поне някой началник на отдел, аз спринтирах към белия свят с едно теле. В училище, в казармата, пък и навсякъде всички като че си бяха плюли в устата да ми викат при най-малката грешка: „Не така бе, теле с теле!“ Но и телето ме изпревари. Трябва да е било десет или единадесет часът, когато баща ми събуди всички и им съобщи, че кравата се отелила мъжко, с бяло петно на челото. Отидоха в обора, показаха на теленцето как се бозае, вързаха му на шията червена панделка и го отнесоха вкъщи да му се радват.

Телето ме изпревари, защото си има добър телешки характер, но аз си бях малко опак още оттогава и не пожелах да вляза в живота като хората с главата напред, а с краката. Баба Трена се изплаши от моето упорство, което според нея бе твърде символично.

– С краката иде, с краката ще си изкарва хляба!

И тя, вещицата, излезе права. И досега краката са ми най-здравата опора, разхождат ме по света и ми осигуряват ако не друго, то поне основната заплата. Краката ми не правят неприятни грешки като главата, освен когато са пийнали и стъпят в някоя локва. Честно казано, всичко, що съм извършил с крака, все ми е донесло полза, спокойствие и дори похвали. Краката са ми и най-сигурното защитно средство. Едно е да се отбраняваш с празни думи срещу някого, съвсем друго си е да му дадеш един ритник. Това дори магаретата го знаят…

Разбира се, моето упорство да дойда на бял свят не бе само от инат или мания за оригиналничене, каквито не ми липсват и досега. Бог знае по какви тайнствени пътища аз се досещах, че преди и по време на раждането ми из нашата мила Добруджа стават много неприятни събития, които ме плашеха и разколебаваха. Хората крадяха насилствено моми, убиваха се с пушки и пищови, капитан Арабов налагаше с бич невинните цигани, същата нощ чичо Мартин се промъкваше в един далечен чифлик, за да го запали. Сарайдаров спеше в леглото на своята малка царица, а момъкът, когото тя обичаше и който я обичаше, вече обрастваше с дълга козина като горила и се топеше от мъка и безсилие… Тези хора, пък и всички други носеха в себе си някаква огромна вина, чакаха да се родя, за да ми прехвърлят част от нея. И така направиха, хитреците му недни! И досега мъкна тяхната вина, мъкна и своята. Навярно всички човеци се смятат за невинни, та вместо да живеят, непрекъснато се опитват да стоварват вината си върху другите и успяват да превърнат себеподобните си в истински мулета… Наскоро гледах филм, в който се осмиваха хора, напълнели от прекомерна лакомия. За да се види нагледно какви излишни тлъстини носят, режисьорът остроумно бе поставил на гърбовете им по една кофа, пълна с въглища или камъни. Един мъкнеше седемдесет, друг – петдесет, трети – четиридесеткилограмова кофа… Понякога ми се струва, че влача цяло ремарке, натоварено с вина, тежка и неясна вина към себе си и към света… Най-после аз недоумявах как така някой създава някого, без да иска съгласието му, за да го набута в кипящия казан, за собствено удоволствие, а понякога дори и без удоволствие, какъвто бе случаят с баща ми. Ако майка ми и баща ми бяха, да речем, коне или таралежи и аз щях да се родя кон или таралеж, а това вече на нищо нямаше да прилича. Щях да паса по ливадите и да тегля някоя каруца със зарзават или пък да си остря бодлите и да ям жаби и змии. Не, природата не само че не е демократична, ами си е изпечен диктатор. На нейно място, преди да създам човек, аз бих направил така, че той да наблюдава живота известно време и ако се наеме да стане човек, да си вдигне ръката в знак на съгласие, ако не – да си остане в Нищото…

Впечатленията ми от живота, както и предполагах, не бяха твърде приятни, да не кажа отчайващи. Първото нещо, което видях, бе беззъбата уста на баба Трена и увисналия й нос на вещица. Изтръпнах от ужас, надух гърди и изпищях. Тя се ухили, взе една ръждясала ножица и ми клъцна пъпа. Врекнах още веднъж, тя не ми обърна внимание, взе ме в костеливите си ръце и ме показа на майка ми. Тя ме погледна, усмихна се с голямо усилие, отпусна глава на възглавницата и затвори очи. Не бе трудно да се досетя, че тя се засрами, а може би се и уплаши от рожбата си. Аз приличах на одран заек с изпъкнали ребра и синьо месо, очите ми бяха жълти, а главата ми гола, каквато си е сега, и дълга като краставица. Шевовете на черепа ми липсваха и онова сиво вещество, с което по-късно трябваше да си печеля парите, бълникаше като рядка боза под темето ми, напираше да се излее и не е чудно да се е изляло наполовина. Баба Трена ме положи върху куп парцали и почна да ме повива от шията до петите, нахлузи на главата ми някакво шалче и го пристегна под брадичката. Понеже се опитвах да протестирам срещу това насилие, тя ме уви с една дебела вълнена връв тъй, че не можех да мръдна нито ръцете, нито краката си. Постави ме на пода и се залови да помага нещо на майка ми, а аз лежах като усмирен разбойник и ща не ща, гледах към тавана. Гредите бяха изкорубени и ниски, боядисани със синка и отрупани с едри черни мухи. Те бръмчаха разсънени и недоволни, прелитаха от греда на греда, някои слизаха и кацаха на менчето с вода. Една ме забеляза, спусна се от тавана и кацна на бузата ми. В същия миг нещо ме боцна като игла, аз изпищях, мухата трепна, но като разбра, че не мога да се отбранявам, кацна на другата ми буза. Колкото повече пищях, толкова повече се радваше баба Трена и казваше, че съм юнак и че е полезно да плача. На нея изобщо й правеше удоволствие да ме мъчи, увиваше ме всеки ден все по-здраво с вълнената връв и твърдеше, че така ще се изправят краката и ръцете ми. По неин съвет ме повиваха цели три години и тези години бяха едни от най-тежките в моя живот. Мухите, колкото и кръвожадни да бяха, през зимата изчезваха някъде, но другите гадини нямаха сезон.

Най-мъчителна бе първата ми нощ, нощ на истинско отчаяние. Ако можех да говоря, нямаше да си късам дробовете от плач, а щях да извикам: „О, върнете ми блаженото време преди моето раждане!“ И колко странно е, че сега много често ми се иска да извикам: „Върнете ми моето детство, върнете ми го още от първия ден с малката къщичка землянка, с бълхите и страшните пъдари, с тъмните нощи, пълни с караконджули и конекрадци!“ Така е, когато човек дойде на белия свят с краката напред…

На сутринта поискаха да ме утешат, дадоха ми да суча и чудно нещо, щом се заситих, затворих уста и млъкнах. Изпитах непознато удоволствие и разбрах, че животът си има и добри страни и че човек вика и рита, докато му запълниш устата. Запълниш ли я, той се умълчава и става послушен. Тъй че първопричината на всички революции и народни движения ми стана ясна още при първото засукване. Майка ми ме сложи на скута си и аз, вече сит и доволен, можех спокойно и безпристрастно да разглеждам околния свят. В собата дойдоха баба, дядо, сополанковците, дойде да ме види най-после и баща ми. Първата ни среща не бе особено сърдечна, каквато трябва да бъде една среща между баща и син. Баща ми не се докосна до мен, погледна ме от прага някак виновно и излезе на двора. Баба бе най-любезна, погали ме по брадичката, взе ме на ръце и почна да ми прави комплименти, а когато дойдоха баби от махалата, и да ме хвали пред тях. И те ме гъделичкаха и ме боцкаха по нослето, и те ме хвалеха, че съм бил едър и че съм можел вече да се усмихвам. Тези баби, помислих си, може и да си имат разни гадини в елеците, може и да не са си мили ръцете, но, общо взето, са приятни баби. Ето, казах си, още една хубава страна на живота – да ти правят комплименти, задето си нацапал пеленките или пък затова, че през нощта не оставяш другите да спят. Хареса ми и това, че всички ме гледаха с възхищение и одобряваха всеки мой звук или писък и според тях гадаеха какъв ще стана – овчар, чифчия или конекрадец. Изобщо животът още от първия ден започна много умело да ме съблазнява с приятни усещания и да задоволява суетата ми.