Текст книги "Преди да се родя и след смъртта ми"

Юлиан

Късно през есента чичо Мартин посети и нашето село. Преди време всички го смятаха за учен-недоучен пройдоха, казваха, че не търпи бащина керемида над главата си и няма да умре у дома си. Тази характеристика бе, общо взето, правилна, защото нашите хора умееха да правят точна и изчерпателна характеристика на ближните си и може да се каже, че това бе една от най-забележителните черти на техния гений. И, разбира се, всички използваха чичо Мартин като отрицателен пример за възпитанието на синовете си, които за разлика от него трябваше да се оженят, преди да станат войници, да орат и да въдят многобройна челяд. Сега обаче, щом го видяха на прага на кръчмата, станаха на крака и свалиха калпаци. Чичо Мартин поиска да покаже вродената си скромност и седна в кьошето, но селяните му сториха най-личното място, здрависаха се с него и другарите му и веднага поръчаха черпня. Новината за пристигането му се разнесе начаса из селото и кръчмата се изпълни с народ. Надпреварваха се да седнат при него и да го забавляват и тази любезност бе така безхитростна и сърдечна, че под нея съвсем ясно се виждаше желанието на нашенци да спечелят благоволението и щедростта му. На всекиго бе ясно, че човек като него има нужда от ятаци и съмишленици, за да дели с тях краденото си богатство. Не мина час и на масата му се появиха като на понуда току-що варени пилета, агнешки дреболии, дамаджани с вино и ракия, писнаха гайди и кавали, гракнаха песнопойци, играчи задъниха пода на кръчмата, с една дума, посрещането на чичо Мартин и неговите другари се превърна на народен празник и така се опроверга мъдростта, че никой не е пророк в своето село.

Към полунощ чичо Мартин благодари на селяните за сърдечния прием и ги помоли да приютят тримата му другари. Другарите му бяха придобили чеховски вкус, както ги бе учил, и тримата носеха дрехи, достойни за чистите им възвишени души, ето защо селяните едва не ги разкъсаха в порив на гостоприемство, прехвърляха ги от ръце на ръце и най-после ги отведоха по къщите си.

Трифон Татара веднага научи от свои хора за пристигането на чичо Мартин и реши да прати човек в околийското управление, но в общината освен куция пъдар нямаше никого, нямаше го и Киро Черния, който бе заминал предния ден по селата. Върна се у дома по странични улички, като се гушеше в сянката на плетищата, защото имаше луна и нощта бе светла като ден. Мина през хармана и се притули сред саплъците, но тук бе по-светло, отколкото на улицата. Прясно овършаната слама и царевичната шума пламтяха като огньове и жълтата им светлина огряваше цялата градина. Почувства се незащитен от всички страни и с два скока се озова под навеса на хамбара. Опря гръб на стената и усети как желязото на револвера пари дланта му, усети огън и по ходилата си, сякаш бе стъпил на жарава. „Да бягам! – каза си, – иначе ще изгоря жив-живеничък“, и ни в клин, ни в ръкав си спомни как една нощ бяга из полето. Нощта бе пак така светла, имаше луна, но имаше и две педи сняг, духаше силен вятър и всичко бе замръзнало. Тогава бе ерген, скиташе насам-натам и прихвана отнякъде краста. Заяде го по слабините и под мишниците, а между пръстите му цъфнаха рани. Баща му го напъди да спи в обора, за да предпази семейството от болестта. Лекуваха го с каквото знаеха, нищо не помогна и той прекара в обора цял месец като скитник. Лежеше върху куп слама сред добитъка, чешеше се по цели нощи и заспиваше призори целият окървавен и капнал за сън. Най-после един старец го посъветва да се потопи в разтвор от негасена вар, така лекували крастата през войната. Домъкна една каца в обора, напълни я с разтвор от негасена вар и се накисна до ушите. Докато киснеше в хладката течност, не усещаше нищо, но щом излезе от кацата, тялото му хвана кора и пламна като главня. Не успя да навлече ризата си, изскочи навън да се гаси, обиколи двора, оттам в хармана, в градината, а по едно време прескочи плета и удари през полето. Навлезе в гората, но там имаше сняг до колене, върна се на чистото и дълго бяга, обезумял от огъня, който проникваше през всяка пора на кожата и изгаряше кръвта му. Върна се на разсъмване и заспа на сламата, а след няколко дни се обели като смок, престоя вкъщи, докато му излезе нова кожа, и така се отърва от болестта.

Онова голямо бягане ми помогна – мислеше Татара, – но сега и накрай света да избягам, няма да помогне. С бягане и от болест ще се отървеш, но от разбойник отърване няма. Ако побягна, ще драсне една клечка на имота ми, ако остана, ще ми тегли куршума, защото не е забравил как го арестувах, как стражарите го връзваха като куче по стълбовете и се гавреха с него. Защо го арестувах? Убил един стражар, нека го убие, стражари много, всеки ден да ги убиваш, пак няма да се свършат. На всичко отгоре нямаше и доказателства. Чух само изстрел и видях как онзи вирна петалата, но кой го гръмна, не видях. Такива сме ние, хората, не мислим какво вършим и защо го вършим, но ето, че идва ред да се дава сметка за всичко, и тогаз виждаме, че животът ни виси на косъм и пет пари не струва. Всичко на този свят минава и заминава, бил си нещо, а сетне ставаш нищо. Ама българинът мисли за тези неща, когато отиде на погребение и види смъртта в очите или когато ножът му опре до кокала. През другото време си мисли, че умирачката ще му се размине и той ще остане дирек на света…

Татара неволно и за пръв път надникна в бездната на отвъдното, докосна се до истината за преходността на живота, но веднага се отвърна от нея като от някаква зла и неведома сила и пак взе да крои планове как да отърве кожата. Великодушието на разбойника бе известно на всички, но Татара знаеше от опит, че хорското великодушие не се заплаща с голи добродетели. С една ръка ще се кръстя за прошка, с другата ще давам, каза си той. Как-как ще му напълня окото, защото е хитър, не иска човешки живот, а пари. Тази истина бе проста като калпака му, сякаш сам я бе измайсторил или купил от дюкяна за пет лева, и той почувства как му става леко на душата, излезе от сянката на хамбара и отиде вкъщи да приготви кесията с парите.

Прозорецът на снахата още светеше, Татара го погледна и спря насред двора с изстинали нозе. Тази вечер го очакваха две беди, но като намери лек за едната или вярваше, че е намерил, едва сега помисли за другата и тя се оказа по-тежка и по-непреодолима. „Ще напълня ръцете на разбойника, а сърцето му с какво ще напълня?“ Татара познаваше прищевките и терзанията на сърцето не по-зле от Шекспир и ако бе писател, сигурно щеше да съчини драма, наречена „Невеста и свекър“. И от тази драма ние щяхме да узнаем за безнадеждната му страст към снахата, за безсънните му нощи с кошмарни помисли за грях и съблазън. Но както знаем от класическите съчинения, любовта и омразата понякога живеят като съквартиранти в една душа, така че душата на Татара бе разделена на две преградки, едната бе пълна е безнадеждна любов към снахата, другата – с тежка ненавист. Всички се възхищаваха от благонравното й поведение на войнишка жена, но той знаеше, че е нечиста и потайна, питаше се с кого и кога мърсува и не можеше да узнае. Татарката не се измъчваше над тази загадка, нейният женски усет й подсказваше, че снахата е разпасана кучка, но се пази само за онзи разбойник, който я тикна белязана в ръцете на Бенко. Татара не вярваше на нейните приказки, защото разбойникът не бе се появявал от година в село, но с времето се увери, че снахата действително го очаква. Интересуваше се от неговата съдба и нескрита се възхищаваше на подвизите му, а веднъж при една свада със свекървата ги заплаши с „онзи, дето върлува“. Че не обича мъжа си и го презира, бе ясно като бял ден, но да се държи като светица пред мъжете, без да се поддаде на техните задявки, да си спечели име на целомъдрена жена при всичката си разюздана хубост и лекомислие, ето кое порази Татара, а отпосле го изплаши. Не можеше да проумее как толкова хубава жена, чиято „снага плаче с глас“ за мъжка ласка, може да прояви такава воля и сдържаност заради един мъж, който си е турил главата в торбата и я остане жив до утре, я не, а и да остане жив, дом ще му бъде затворът. В нейната беззаветна вярност имаше нещо по-голямо от любов, тайнствено и страшно като заклинание, неотменно като обет за цял живот и от него се плашеше Татара. Уверен бе, че разбойникът ще дойде тази вечер у тях и снахата ще го приеме пред очите на цялото село. Мина му през ум да я отведе още сега при баща й, та ако разбойникът я намери там, неизбежният позор да очерни нейната къща. Изкачи се по стълбите и влезе при жена си. Тя дремеше на пата, усети го с влизането и стана да му сложи ядене. Разказа й какво бе намислил, а тя пожълтя от злоба и ококори очи към прозорчето между двете стаи. То бе малко, две педи на две, като всички прозорчета в по-заможните селски къщи и служеше да наглеждат децата и старците, когато са болни или немощни. Когато някои старци казваха, че синовете и снахите ги гледат „през пенджер“, ставаше дума за същото прозорче и означаваше, че не се грижат добре за тях. В някои къщи прозорчето зееше открито, а у Татарови снахата го бе затулила още през първата брачна нощ с тъмен плат, забоден е гвоздейчета откъм нейната стая.

– Иди се разправяй с нея! – каза Татарката. – Аз не мога.

Татара мина през пруста, поспря пред вратата и почука. Снахата сякаш бе го очаквала, отвори веднага и го покани да влезе. Татара потътрузи крака през прага, застана сред стаята и като погледна снахата, ченето му се вдърви. Хубавата Аница стоеше пред него с ръце на кръста, облечена в булчинската си рокля, по-хубава, по-блестяща и любезна, по-лукава и предизвикателна отвсякога, усмихваше се и го заслепяваше със зеления блясък на очите си.

– Седни, тате, седни! – каза тя и му поднесе стол.

Татара каза, че един човек му донесъл хабер – майка й била тежко болна и заръчала дъщеря й да тръгне още сега за тяхното село… Докато фъфлеше прав до стола, Аница го гореше с очите си, а той си помисли, че е един дърт плъхок, а тя – котка, че ей сега ще скочи отгоре му и ще стане чудо невидено, една мъничка котка да изяде един плъх, три пъти по-голям от нея.

– Нищо й няма на мама! – каза Аница и пак сложи ръце на кръста си. – Да кажеш още нещо, мило татенце?

Татара заплете език, потътри крака навън и така пое неизбежния позор на гърба си. Туй не е жена, мислеше той, без да подозира, че тъкмо сега бе видял една истинска жена. Слезе на двора и върза двете кучета на синджира, но като умен човек и кмет реши да избере по-малката беда – затвори ги в обора, да не лаят разбойника и да не възвестяват на селото неговото пристигане. След това махна резето на портата, за да не прескача онзи през оградата, и се прибра вкъщи.

Така Татара даде зелена улица на чичо Мартин към своя дом и седнаха с жена си да го чакат. Татарката не изпусна случая да му натякне за обидите, които бе изтърпяла заради снахата. Щом кучката е облякла булчинската си рокля, каза тя, ще си прави кучешка сватба. Помирисала е кучето отдалече и вече си е дигнала опашката. На кучешка сватба кръстник ще ставаш, приготви си виното и даровете! Хайде сега пак ме бий заради нея!

Татара пак я наби, и то доста здраво, тръсна й няколко юмрука в мутрата и отиде до прозореца. Докато жена му скимтеше на пата и кълнеше, той слушаше виковете и песните от кръчмата. Никога не бе се чувствал така смачкан и самотен. Допреди два часа всички мъже стояха пред него със свалени калпаци, а сега ги удряха о земята в чест на разбойника. Никой не искаше да знае на какъв огън се пече кметът, а още по-малко да му се притече на помощ. Защото онзи е силният днес, мислеше Татара, утре пак ще ми свалят шапки, няма къде да отидат. Тази вечер ще въздигат онзи до небето, защото хем ги е страх от куршумите му, хем се надяват на крадените му пари. Калпав народ, властта в очите гледа, а като му падне, на кол ще я набие. Никой с нищо не може да му угоди…

Татара отново се разфилософства и неволно откри още една истина за отношението на народа към властта, но както сам отбеляза по-горе – твърде късно и безполезно. Като всеки властник, изпаднал в неблагополучие, той търсеше вината и я намираше в народа. И тъкмо хвана юздата на този неблагодарен народ и почна да го млати по правилата на неизменната нашенска традиция, на двора се появи човек и тръгна към къщата. Татара преглътна политическите си размишления, извика „иде!“ и забравил мъжкото си достойнство пред оная, която току-що бе наложил е юмруци, пъхна лице в миризливата й пазва като изплашено дете. „Толкоз им е мъжкото на мъжете“ – не пропусна да отбележи Татарката и снизходително се остави да бъде прегърната за пръв път от тридесет години. Гушнаха се под чергата като шопари в бунище, затаиха дъх и дълго чакаха да чуят стъпки по пруста. Не чуха нищо освен биенето на сърцата си, защото на двора се бе появила сянката на чичо Мартин като сянката на Хамлетовия баща в елсинорския дворец.

В това време чичо Мартин пожела лека нощ на своите верни другари и тръгна по зелената улица на любовта, осветена от ярката луна и разчистена от кметското гостоприемство. Не се съмняваше, че Аница го очаква с отворени обятия, макар да не бе й пратил вест за своето среднощно посещение. Не бе я виждал и чувал повече от година, нито бе давал или получавал от нея клетва за вярност, както си мислеше Татара. Мъжете от нашия род не се забъркват в такива романтични каши, познават жените като земята си и ги орат и наторяват като земята си за разлика от донжуановци, които пълзят към сърцата на жените по безкрайни спирали от сантиментални стихове и разни трикове от тоя род, но пък не могат да изорат и посеят една нива. В това отношение мъжете от нашия славен род се оказаха достойни за двадесети век…

И Аница очакваше чичо Мартин, без да подозира, че е пристигнал в село, очакваше го точно в полунощ, не по-рано и не по-късно. Татара напразно блъскаше кметската си глава на този феномен, но и Аница не можеше да си го обясни. Знаеше, че чичо Мартин ще дойде при нея на всяка цена, и това бе всичко. Татарката излезе по-прозорлива, като каза, че кучката помирисва кучето отдалече, и ако е вярно, че големите открития стават случайно, можем да смятаме, че тя сложи основата на новата наука телепатия. Както и да е, точно в полунощ хубавата Аница чу стъпки на пруста и стана да отвори вратата. На прага стоеше чичо Мартин. Аница го въведе в стаята, сложи булчинската си глава на рамото му и заповяда като великия поет на времето да спре. И времето спря за около два часа. И аз оставям перото, защото се боя да не извърша кощунство, ако се опитам да разкажа как хубавата Аница и чичо Мартин се любиха през тези два часа…

Всъщност времето бе спряло за ония от другата стая. Двата часа се сториха на Татара дълги като хиляда и една нощ с една-единствена приказка за това, как един мъж петни семейната чест на едно кметско величие под носа му, а кметското величие се спотайва като мишок в брашно и няма кураж да защити семейната си чест. Но ето че времето отново тръгна, пердето на прозорчето изчезна и на рамката се показа засмяното лице на Аница.

– Мамо, татко, имаме скъп гост, елате да му кажете добре дошъл!

Кметското величие се гушна по-дълбоко в пазвата на жена си и двамата се превърнаха в една душа и една плът. И докато се задушаваха в тази позакъсняла симбиоза, през прозорчето нещо прелетя като прилеп и звучно падна на пода. От съседната стая се чу кръшният смях на снахата. Татарката отново прояви завидна прозорливост. Стана от пата и взе падналия на пода предмет, който мъжът й сметна за ръчна бомба или някакво взривно вещество. То бе малка кожена кесийка и още като я докосна с пръсти, Татарката разбра, че в нея има златни пари. Развърза я и почна да слага парите една по една в разтрепераната длан на мъжа си. Парите бяха осем. Сложиха ги обратно в кесийката и се спотаиха. Татара бе приготвил собствената си кесия да дава, а излезе, че на него дават. Притиснати от тази загадка, двамата се потяха от напрежение, а оттатък Аница се късаше от смях. Тя бе щастлива и като Пенелопа искаше жертви за безпримерната си вярност. Чичо Мартин нямаше насреща си десетки съперници, за да ги изтреби до крак, та да полее с кръв нейната вярност, но кавалерската му чест изискваше да влезе в ролята на Одисей.

– Кмете, слез в мазето и налей от онова, дето го държиш за скъпи приятели! – извика той, както бе полегнал в брачното легло на Бенко.

Татара слезе в мазето и донесе вино, а жена му напълни две чаши и ги сложи в купешката алуминиева табличка. Аница пое табличката през прозорчето, подаде едната на чичо Мартин, чукнаха се и пиха на екс. След малко табличката пак се появи на прозорчето и Татарката пак напълни чашите. И така до сутринта, от сутринта до вечерта и от вечерта до другата сутрин. Хубавата Аница и чичо Мартин пиеха, лягаха в леглото да се любят и пак продължаваха необуздания си пир, а свекърът и свекървата им прислужваха от другата стая. Той мъкнеше вино и ракия от мазето, а тя вареше петровски пилета и точеше баници. После сядаха на пата и гледаха към прозорчето. От време на време в рамката се показваше бялата ръчица на снахата и заедно с кръшния й смях в стаята се разпиляваха златни пари.

– Свекъре, дръж да си напълниш мръсните очи!

Двамата падаха на четири и дълго търсеха златните пари, слагаха ги в кожената торбичка и криеха торбичката под сламения дюшек на пата. Понякога Аница повикваше свекъра, за да му даде парите „на ръка“. Татара подаваше ръка със затворени очи, но Аница го караше да си отвори очите. Тогава Татара виждаше разголената й бяла и пламтяща плът на вакханка и се задъхваше от горещата струя, която излизаше през прозорчето като от уста на фурна и пърлеше лицето му. Струваше му се, че в другата стая ще избухне пожар, и бързаше да се махне от прозорчето. В другата стая действително бе нажежено, там гореше нещо в буйни пламъци, но какво гореше и изгаряше завинаги, Татара не разбра и никога нямаше да разбере.

Нашенската Пенелопа не бе кръвожадна като древногръцката и отмъщението й се превърна в благодеяние. Вместо да уязви своите мъчители по морална линия, тя ги направи богати, като вярваше, че една кесийка златни пари няма да изкупи техния позор, а още повече ще ги унизи. Но известно е, че когато благородните натури се опитат да отмъщават, винаги изписват вежди, вместо да извадят очи. Същото направи хубавата Аница и не постигна целта си, освен може би, че стана предшественица на сексуалната революция в Добруджа, а оттам и в целия свят. А Татара и Татарката оцениха заслугата й пред поколенията и само за два часа възприеха нейната философия за свободния пол. Казаха си, че „тя няма да се изтрие“ и се утешиха с древната мъдрост, че в края на краищата всяко зло за добро. И когато на следната сутрин чичо Мартин реши да си отиде, те искрено съжалиха, че не пожела да остане поне още едно денонощие, и викнаха ухилени през прозорчето:

– Носи си много здраве и пак заповядай!

Така Татара пръв от властниците чопна от златото на разбойника и пръв затвори очите на властта пред неговите незаконни деяния.