Текст книги "Преди да се родя и след смъртта ми"

Автор книги: Ивайло Петров

сообщить о нарушении

Текущая страница: 18 (всего у книги 21 страниц)

9.

Философът Плотин твърди, че душата започва истинския си живот, след като напусне тялото. Същото казва и Еврипид, а именно че животът е смърт, а смъртта – живот. Приживе за нищо на света не можех да повярвам на тези древни господа. Сега обаче съм изумен от тяхната свише прозорливост и се питам как са могли да проумеят тази отвъдна истина, докато са били още живи. Имам вече възможност да проверявам истината им на „практика“.

Но и народът е прозрял една истина. След като напусне тялото, душата остава четиридесет дни на земята и след това се въздига в „горния“ свят за цяла вечност. Ето защо сега съм повече земен, отколкото небесен жител. А както съобщих в началото на своя разказ, още в мига на смъртта милостта ми се размножи в два броя – телесни останки и дух. Духът ми пък придоби свойството да се пренася мигновено и безпрепятствено когато и където си пожелае и да се претворява в каквото си пожелае, невидим, неуязвим от нищо и от никого. Да се пренасят във всяка точка не само на земята, но и в космоса, това е мечта на живите, която се осъществява само във фантастичните романи и филми.

Да, прави са били Плотин и Еврипид. Пълнокръвният живот на душата наистина започва след смъртта. Затворена в тялото като престъпник в затвор или концлагер за цял живот, изтерзана от безброй грижи и болести, от тъмни страсти и потисничество, от омраза и егоизъм, душата излита от затвора си като волна птица и се устремява към света. Моята бедна съчинителна душица най-напред поиска, разбира се, да се наслади на самото летене из безкрайния простор на битието. Направих кръг над София, а след това прелетях над цялата страна.

Какъв простор! Каква свобода!

Приживе светът непреодолимо бе ме привличал, а нямах средства и паспорт да го обиколя и разгледам. Както вече споменах, приживе бях си купил хубав куфар и шлифер и ги предлагах на познати и приятели да ги ползват при пътуванията си из чужбина. Когато ми ги връщаха, дълго ги съзерцавах, упоен от мириса, който носеха със себе си, и изпитвах странното чувство, че сам аз съм пътувал и видял непознати страни. С времето започнах да се превъплъщавам не само в куфар или шлифер, а и в ония, които пътуваха с тях. Така посетих много страни в няколко континента.

Но това бяха въображаеми пътешествия, а впечатленията ми от тях – прочетени от книгите, мъгляви и неясни като сънища. Сега можех да обиколя света с бързината на светлината, само че, както бива при толкова голям избор, не знаех откъде да започна. Докато се колебаех така, погледът ми попадна на парче вестник, на което пишеше, че някъде към Северния полюс е изригнал вулкан. Колко му е да го видя, казах си и в същия миг се озовах там. Отдалече видях огромни огнени езици сред безкрайната ледена пустиня, това необичайно зрелище бе изригналият вулкан. От дълбините на земните недра бликаше и клокочеше огнена лава, преливаше от кратера и течеше към близкото море. Наоколо бе смъртоносно горещо, носеше се тежка миризма на изгоряло, а околните ледени блокове се топяха. Бях зашеметен от тази страшна стихия и дълго не можех да се отдалеча от нея.

На връщане от Севера зърнах едно стадо китове. Плуваха спокойно и изхвърляха струи вода като гейзери. Най-големият плуваше най-отпред. Стори ми се огромен като кораб. Стъпих на гърба му и си спомних оня хумористичен епизод от Библията, в който се разказва как Господ заповядал на пророк Йона да отиде в някакъв град да проповядва на гражданите му да престанат да вършат зли дела, че иначе ще ги накаже много жестоко. Йона е знаел, изглежда, колко са страшни бандитите мафиоти в този град и отишъл да проповядва в друг град. Качил се на някакъв кораб и тръгнал в открито море, накъдето корабът го отведе. Изглежда, че Йона е бил наивен или не е бил кой знае колко вярващ в своя Господ, за да си помисли, че може да се скрие от очите му и да избегне наказанието му. Надигнала се страшна буря и корабът започнал да потъва. Моряците хвърлили жребие, за да узнаят заради кого иска да ги накаже Господ. Жребието се паднало на Йона. Нямало как, той си признал, че не е изпълнил заповедта на Господа, и сам пожелал в порив на самокритика да го хвърлят в морето, за да се спаси корабът. Моряците изпълнили желанието му.

Йона не знаел да плува и започнал да се дави. Тогава Господ заповядал на един голям кит да го глътне и Йона прекарал три денонощия в утробата му. Разкаял се за греха си и Господ заповядал на кита да го изхвърли на сушата. Йона отново тръгнал да проповядва заветите на Господа.

Любопитно ми бе да узная как се е чувствал пророк Йона в утробата на кит и реших да се вмъкна в нея. Издебнах, когато китът разтвори челюсти да глътне ято рибки, вмъкнах се в устата му, а оттам – в утробата му. И какво да видя! Там седи възрастен мъж с плешива глава и дълга като кълчищна къделя брада, с гъсти бели вежди, а под веждите – черни живи очи. Изненадата на двама ни бе толкова голяма, че дълго се гледахме и мълчахме. Утробата на кита бе широка колкото една стая. Чуваше се лек шум от дишането на кита и от бавните удари на сърцето му.

Мъжът бе облечен или увит в нещо като бял хитон. Стана от мястото си и се изправи срещу мен.

– Кой си ти и как попадна тука? – запита ме той безкрайно учуден, но и радостно възбуден. – Не се бой от мене, отвори устата си и говори! Аз съм пророк Йона.

Отворих уста и му се представих. Казах му от каква народност съм, обясних му къде се намира България. Казах му, че пребиваването му в утробата на кита, описано в Библията, ме заинтригува и реших да вляза в тази утроба, за да видя как се е чувствал в нея. Един дух може да си позволи подобен каприз. Само че съм изненадан. В Библията е казано, че е престоял в утробата на кита три денонощия, а аз го заварвам тук след около три хиляди години.

– Не вярвай много-много на Библията! – каза той. – По онова време много нечестивци и зевзеци се обявяваха за пророци, мъдреци и проповедници. Сънуват някакъв сън и заявяват пред хората, че Господ им се явил и им заповядал да пророчестват. Тъй че моята история, както ми я разказа, не е напълно вярна. Съчинявали са я някои конюнктурчици, за да се докарат пред Господа и да го прославят като милостив и благ към човеците. Истина е, че и на мене Господ се яви във вид на светлина. Тя заслепи очите ми и тогава чух глас, който ми заповяда да отида в големия град Ниневия и да проповядвам там, защото гражданите на този град злодействат и не живеят по закона на Господа. Отидох и започнах да проповядвам. Около мене веднага се събра много народ. Хората ме слушаха и вярваха в това, което им говоря, защото бяха много измъчени, наивни и доверчиви, та намираха упование във всяко справедливо слово.

Тогава дойдоха едни дебеловрати бабаити с ятагани в ръцете. Господ ми беше заповядал да проповядвам на хората да се отвърнат от лошия път и от насилието на ръцете си и аз им го проповядвах. Ония с бичите вратове и ятаганите ми викнаха да се махам, щото не ме чака добро, задето съветвам народа да се отклони от досегашния си път. Не ги послушах и продължих да проповядвам словото Господне. Те дойдоха при мене, вързаха ръцете ми, отмъкнаха ме на края на града и ме хвърлиха в една хумба. Тя беше дълбока, влажна и тъмна. Държаха ме там цяла нощ и ми казаха, че ако продължавам да говоря на народа за някакъв си Господ, ще ме накажат още по-тежко.

Не ги послушах и на следния ден отново излязох на площада да проповядвам. Ония пак дойдоха, вързаха ръцете ми и ме закараха в същата хумба. Биха ме с пръчки и отрязаха с ятаган малкия пръст на левия ми крак. На следния ден се повтори същото. Отрязаха малкия пръст и на десния ми крак. И казаха ми, че ако отида пак да проповядвам, ще ме режат парче по парче, докато остана само голи кости.

Изплаших се и не отидох вече да проповядвам. Не намерих сили да издържа да ме режат парче по парче, а и народът не ме защити. Всички се изплашиха от мафиотите и се изпокриха по къщите си. Куцук-куцук, отидох в друг град и се качих на един кораб, за да се спася от ония с бичите вратове. Знаеш от написаното в Библията какво е станало по-нататък. Казваш, че съм прекарал тук около три хиляди години. Може и така да е. Господ ме е забравил или не може още да ми прости.

Изповядвах му вината си, но той не спря ръцете на дебеловратите мафиоти от Ниневия. Докога щеше да изпитва търпението и твърдостта на вярата ми? Докато ме умъртвят разбойниците? Забравил ме е Господ или не иска още да ми прости.

– В наше време работата с Господа стои по-иначе – казах му. – Изглежда, че се намира в криза. Все по-малко хора вярват в него и няма власт над тях ни за добро, ни за зло. Лъжепророци обаче, наречени екстрасенси, се навъдиха много. Ако излезеш на бял свят, ще бъдеш единственият истински пророк.

Йона се въодушеви от идеята ми.

– Ще ме заведеш в Ниневия. Само че, както казваш, аз съм вече на около три хиляди години. Какво ще работя, как ще живея?

– Няма да работиш. Страната, в която ще живееш, ще се грижи за теб, защото ще бъдеш единственият жив трихилядолетник и свидетел на библейските времена, ще идват да те гледат и разговарят с теб хора от цял свят. Ще даваш на държавата, в която живееш, най-голямото перо от туризъм, ще бъдеш най-щастливият и богат човек.

– А как ще стигна до моята страна? Не мога да вървя, стар съм.

– Освен кораби, както в твое време, сега има много и различни превозни средства. Влакове, автомобили, самолети, ракети. Движат се с бързината на стрела, с електричество, с бензин, с атомно гориво. За час можеш да обиколиш Земята, а за ден – да стигнеш до Луната.

Йона слушаше удивен, но и с известно недоверие, като че му разказвах фантастични приказки. Любопитството му растеше, а очите му блестяха от вълнение. Задаваше ми въпрос след въпрос, а аз му отговарях търпеливо и подробно. Минаха часове. Разказах му за чудесата на науката, за техническия прогрес, за телевизията и компютрите, за радиото и телефоните, за космическите кораби.

– Сегашните хора са направили живота си рай – каза той. – Искаш да пътуваш нанякъде и литваш като птица. Натиснеш едно копче и добиваш светлина. Да се радваш на такъв живот и да не искаш да умреш. А какъв беше животът в младостта ми! Тежък примитивен труд, глад, мор, стада добитък, войни, насилия, лъжи, разврат. Господ разруши няколко града за назидание на лошите хора, заради порочните им дела, но и това не помогна. Сега, както сте си изградили такъв лесен и хубав живот, такива работи няма, нали?

– Има ги – казах и видях, че той не ми повярва. – Всичко, що е имало в твое време, и сега го има, и то хилядократно повече, тъй като и хората по света са хиляди и милиони пъти повече. И войни има, и лъжи, и измами, и насилие, и разврат, и всичко, срещу което се е гневил твоят Господ.

Любопитството на древния пророк отстъпваше на разочарованието му и все пак, както не вярваше отначало на разказите ми за чудесата на нашето време, така не искаше да допусне, че пороците на неговото време и сега ги има. Щом трябваше да го въведа в нашия живот, бях длъжен да му кажа истината за него.

– Само през Втората световна война са избити около сто милиона.

– И световни войни ли има сега? И с какво се избиват толкова много хора?

– Войни се водят сега почти всеки ден по света. Враговете не се бият с прашки, лъкове и ятагани, а с огнестрелно и ядрено оръжие. Само с една атомна бомба се избиват милиони хора. Водят се и бактериални войни. Хората се изтребват като насекоми с химикали.

Пророкът започна тъжно да мисли, после ме попита:

– А мафии има ли? Има ли ги ония дебеловрати изнудвачи и убийци, които ми забраниха да проповядвам и измъчваха беззащитните?

За съжаление и това трябваше да му призная.

– Има ги, и то толкова много, че никоя власт не може да се справи с тях. Те са като държава в държавата и дори полицията се бои от тях. Мафиотите в Европа и Америка работят на едро. Рискуват живота си срещу огромни суми и не закачат бедните. Нашите са кокошкари. Изнудват богатите, но не отминават и бедните. Организираната престъпност…

– Ясно, ясно! – прекъсна ме пророкът. – Разбрах, че човечеството от мое време досега не е мръднало в морално отношение нито на йота напред. Не желая да летя като птица, да гледам телевизор, нито пък да се качвам на Луната. Ще си остана в утробата на кита. Живял съм тук повече от три хилядолетия в спокойствие и сигурност, ще живея, докато Господ ми дава живот. Щом ще ме обявят за чудото на века, всички ще мислят, че съм и най-богатият, и ще ме изнудват, отвличат и измъчват. А сам казваш, че полицията не може да се справи с престъпността. Тук никой за нищо не ме безпокои и храна имам в изобилие. Какво друго му трябва на човек, за да изживее живота си? Благодаря ти за вниманието, приятелю, но няма да те последвам. Не желая да влизам в днешния свят, оставам си тука.

Както и да го убеждавах, че лично той ще бъде неприкосновен и че животът му ще бъде лек и безопасен, той остана непреклонен. Застана срещу мен и направи дълбок поклон. Това бе знак за сбогуване. Върнах му поклона и излязох от утробата на кита…

10.

А сега да продължа разказа си за скъпия на сърцето ми чичо Мартин и за славните му приятели.

След богатата трапеза и скъпите напитки дядо владика и придружаващите го двама отци поблагодариха за гостоприемството и пожелаха да продължат пътя си, но с половин уста. Стомасите им бяха така натъпкани и клепките им тъй натежали за сладка следобедна дрямка, че щом ги поканиха да си отдъхнат от обяда, те веднага се съгласиха. Чичо Мартин ги настани в покоите си – дядо владика в самостоятелна стая, а двамата отци – в обща. След като върна от път духовниците, той разпореди да се намерят няколко икони и кандила. Хората му ги намериха начаса и по негово указание ги окачиха по стените на стаите, в които щяха да почиват гостите. Над леглото на владиката окачиха Възнесение Христово, а в стаите на отците – Света Богородица.

Докато те почиваха, чичо Мартин прегледа за последен път проекта за параклиса, който бе решил да построи до голямата къща. Заради този проект именно бе догонил и отклонил от пътя им владиката и спътниците му. Искаше му се духовник от най-висок ранг да освети и благослови бъдещия строеж и съдбата му помогна. След като духовниците си отпочинаха, той им обясни с каква цел си е позволил да ги отклони от пътя им. Показа им проекта на параклиса, направен от местен самоук, но даровит архитект, те го одобриха, но не успяха да скрият учудването и съмнението си, че намеренията на младия мъж и другарите му са сериозни. Обстановката, сред която бяха попаднали, съвсем не даваше основание да се вярва, че тук живеят хора духовни, а още по-малко религиозни. Всички изглеждаха много жизнерадостни и по лицата им грееха добронамерени и чисти усмивки.

Дядо владика си помисли, че е попаднал в средата на някаква неизвестна нему християнска секта, и то богата секта, но не смееше да запита каква е тя, за да не издаде невежеството си. Все пак, когато чичо Мартин му обясни колко бързо ще бъде построен параклисът и с какви златни и сребърни икони ще бъде обзаведен, дядо владика поклати утвърдително брада и каза, че е дело, угодно Богу. Взе подадената му лопата, направи първата копка и благослови бъдещия храм.

Параклисът бе построен и обзаведен само за три месеца, защото го градиха и рисуваха най-сръчните майстори от този край. Чичо Мартин нае свещеника от най-близкото село и нареди да го довеждат всяка неделя да отслужва литургия. Плащаше му, хранеше го и поеше добре, та той идваше и служеше с най-голямо вдъхновение. Най-усърдният богомолец бе циганинът Аптараман. Ако бе свободен от работа, в празничен ден оставаше да слуша пеенето на свещеника. Стоеше прав и неподвижен около час, пулеше се в свещеника и се кръстеше когато трябва и не трябва. Свещеникът не му обръщаше внимание. Беше млад и як, имаше мощен глас и съвестно изпълняваше службата си като актьор в монопиеса без публика.

Чичо Мартин често влизаше в параклиса и молеше другарите си да не го безпокоят. Запалваше свещ и сядаше на малко столче точно срещу разпятието на Христос. Тишината на вековната гора изпълваше природата с покой, в параклиса се вдишваше леко замайващият дъх на тамян, на прясно резбовано дърво и боя. Докато седеше сред ароматната и мистична тишина на малката черквица и съзерцаваше разпятието на Христос, чичо Мартин откриваше душата си напълно, без да се бои да погледне в нейната бездна. Като съзнаваше несъвършенството и безсилието си да го превъзмогне, той започваше да говори с Христос като с близък приятел. Не вярваше в съществуването на дядо Господ, какъвто го рисуваха по иконите, нито в библейските разкази за сътворението на света и човека. За него Бог бе висша мистична сила или висш разум, непонятен и недостижим за човешкия ум.

Не вярваше и в непорочното зачатие на Девата, в способността на Христос да възкресява, както и в собственото му възкресение. Авторите на тази легенда, мислеше той, са били най-мъдрите хора на времето си, защото са обожествявали един велик хуманист, най-великия на всички времена, който пожертва живота си за доброто, истината и щастието на човеците. Подозираше, че авторите на легендата са обявили този млад мъж за син на Бога-Отец, който не се интересувал от „себеподобните“ си и ги е оставил на произвола на суровата и бездушна природа. Знаели са, че за човеците, слаби и несъвършени същества, е необходима личност, която да им проповядва братство и любов от името на небесния си Отец и да ги утешава с небесното царство.

Подвигът на Исус бе велик именно защото не беше Бог, а човек като всички нас, намерил сили и воля да отстоява човеколюбието си без страх от фарисейщината, насилието и злото. Ето защо го чувстваше като приятел и си позволяваше да разговаря мислено с него и да спори за някои от заветите му. Намираше, че тези завети, така красиви и проповядвани от християнството векове наред, са непосилни за човешката същност. „Велики човеко, приятелю Исусе! – мислено му говореше чичо Мартин. – Ти проповядваш любов не само към ближния, а и към враговете. Как да обичаме и враговете си? Учиш ни да не отвръщаме на злото със зло, защото така се поражда друго, по-голямо зло. Но ти знаеш, че още в твое време, а и преди, и след него светът се е крепил на злото, както твърди един твой светец. Вярвал ли си наистина, че ако не се съпротивляваме на злото, то ще изчезне? Ако си вярвал, значи си ревизирал световния порядък, сътворен от твоя Отец, и мисля, че затова си стигнал до кръста. Ето, в това е твоето величие – да създаваш надежда у човеците с цената на живота си“…

11.

С настъпването на есента чичо Мартин започна да изпитва неясно чувство на тъга. Случвало му се бе и друг път да изпитва подобно чувство може би в съзвучие с есенно тъгуващата природа, но то бе нежно и сладостно чувство на раздяла с пищния живот на лятото. Сега то му внушаваше тягостно предчувствие и го държеше вътрешно напрегнат. Настроението му се предаваше и на другарите му, та и те изглеждаха сдържани и необичайно мълчаливи. Сутрин всеки поемаше възложената му работа, на обяд рядко се събираха заедно, а на вечеря не разговаряха шумно и весело както преди, не слушаха и патефона. Иванчо Кутийката изглеждаше също неспокоен и в очите му, винаги живи и въртеливи, се долавяше особен блясък. В къщата витаеше безпокойство, но какво и за какво?

Чичо Мартин си го обясняваше с възбудата, която обзема хората при очакване на скъп гост. Скъпият гост бе Емилия. Преди седмица бе изпратила писъмце на чичо Мартин, с което го молеше да я приеме и изпрати циганина Аптараман да я вземе от дома й. Аптараман я доведе с файтона както и друг път съвсем тайно, но със знанието на родителите й. Малката мъжка общност не бе изненадана, нито пък особено въодушевена. Посрещнаха гостенката с присъщата си учтивост, но без особена тържественост. Нямаше както при другите й посещения весели разговори около трапезата, нямаше илюминации, нямаше и езда из гората.

Чичо Мартин не даде вид, че е озадачен от хладното отношение към гостенката, което му даде повод още веднъж да размисли и предвиди някои събития, които настъпиха след известно време. Очакваше ги със скрито нетърпение и вълнение, както се очаква нещо загадъчно и съдбоносно. Вълнуваше го и моментът, в който Емилия щеше да влезе в малката черквица. Дали щеше да влезе като в храм, или само да задоволи любопитството си, а след това да го приласкае в обятията си, както биваше досега при всяка тяхна среща?

Емилия влезе в параклиса любопитно усмихната, като че искаше да каже: „Я да видим какво си направил?“ Застана в средата, огледа го от всички страни и възкликна:

– Колко е чистичко и шарено! И как мирише на тамян! Как успя да го построиш за толкова малко време?

Чичо Мартин седна на столчето си в дъното на червицата точно срещу разпятието на Христос, а Емилия я обиколи два пъти, докато задоволи любопитството си.

– Хубаво, много хубаво, всичко новичко! – продължаваше да се възхищава Емилия, след като седна до него на приготвеното й столче. – Ами кой ще идва да се моли тук в тази гора?

– Ние с теб ще се молим.

Емилия отново се усмихна.

– Не съм свикнала да се моля. За какво да се моля?

– Да ти се простят греховете.

– Нямам грехове. А ти имаш ли?

– Имам.

– И какви са те?

– Много са. Не мога да ги изброя.

– Ох, грешникът ми!

Кръшният смях на Емилия изпълни черквицата с жизнерадостно кощунство. Тъжните образи на Богородица, на светците и Исус с пронизани гърди и предсмъртен блясък в очите не събудиха у нея размисъл и съчувствие, а лекомислена жизнерадост. Сърцето на чичо Мартин потръпна. Струваше му се, че дори и най-закоравялата езичница би се отдала, макар и за миг, на духовно самосъзерцание и размисъл пред страдалческите образи на иконите. Не събудиха ли у нея желание за облекчаващо откровение?

Чичо Мартин се надяваше, че от оная нощ, когато бе напуснала тайно леглото му и отишла при Иванчо Кутийката, на душата й тежи като камък желание за една искрена изповед. Допускаше, че се измъчва от тази неизречена изповед и очаква сгоден момент да разтвори душата си. Според него този момент бе настъпил тук, в малката черквица. Не знаеше защо бе отишла при Иванчо, но постъпката й, дори да бе най-наивна, не можеше да отмине с равнодушие. Гордостта му не позволяваше да я прости, ако тя не му се изповяда, докато седят рамо до рамо в черквицата, не му позволяваше и да моли една жена за обяснение, па макар тя да е Емилия.

Но Емилия не бе в състояние да се вглъби в себе си, а още по-малко да се отдаде на сърдечна изповед. Опитваше се да разсее мълчанието на чичо Мартин, като го питаше да не би да мисли колко е половината на хиляда, да не би да са потънали гемиите му, смееше се на глупавите си въпроси така, че кръшните трели на гласа й някак нелепо кънтяха в тишината на черквицата.

– Хайде да излезем! – каза чичо Мартин и я изведе навън.

Емилия престоя два дни и на третия Аптараман както винаги я откара в потайна доба до града. Разделиха се, без да разтворят душите си един пред друг. Какво можеше да последва от това?