Текст книги "Преди да се родя и след смъртта ми"

Автор книги: Ивайло Петров

сообщить о нарушении

Текущая страница: 2 (всего у книги 21 страниц)

Новият кожух, с който баща ми бе направил толкова силно впечатление на могиларските моми, се нацъфка така, че вълната изскочи навън. От астраганения калпак останаха две-три парчетии по снега. Овчарят взе едно, избърса внимателно бастуна си и офейка.

Късно след полунощ синът на Каракачанката намери баща ми да бере душа под снега. Повика своите, събраха останките му и веднага ги откараха с една шейна до село. Баща ми бе напълно разглобен и ако се съдеше по състоянието му, не можеше и да се допуска, че ще ми стане баща. Изглежда, че съдбата бе решила друг мъж да се заеме с тази сериозна работа.

Наложиха го с прясно одрани овчи кожи и го оставиха да лежи до печката. Баба бе уверена, че той ще умре, и го оплакваше по няколко пъти на ден. Между другото тя съчиняваше и най-сърдечни поздрави до трите си умрели деца и до всички близки и роднини, които щеше да изпрати по баща ми на онзи свят. В нейните поздрави се долавяше и известна завист към ония на небето. Докато ги уверяваше, че тук, на земята, слава Богу, са добре и свързват двата края, добавяше, че както са тръгнали работите, тя самата май скоро-скоро ще дойде при тях, да си почине от земните несгоди. Изобщо през тези дни тя установи постоянна връзка с отвъдния свят и често пребъркваше раклата, където стояха един кат нови дрехи, предназначени за голямото пътуване.

И дядо жалеше за своя първенец, но недотам, че да изпадне в безизходно отчаяние. Бе погребал вече три, нямаше да му струва кой знае какво усилие да погребе и четвърто, щом така е било писано. По-сериозно го занимаваше въпросът за кожуха. Хайде, един астраганен калпак ще се купи с две кокошки, да речем, а с какво ще се купи нов-новеничък кожух? Да не говорим пък за двете овце, които трябваше да заколи, за да наложат баща ми с кожите. За да направи нов кожух на бай Костадин, трябваше да заколи още две овце, а това вече миришеше на пълно стопанско разорение. И за какво? За една снаха, чиито очи не бе видял, нито пък щеше да види.

Такива икономически проблеми занимаваха дядо, докато заничаше под хамбара и избираше дъски за ковчег.

Само тримата сополанковци бяха много доволни от настъпилите траурни събития. По цял ден глозгаха кокали от саздърма и шареха из къщи, измацани от ушите до краката с овча лой…

След тази история връзката между двете села стана излишна, а при това падна нов сняг и направи пътищата труднопроходими. Майка ми не страдаше за баща ми дори когато в Могиларово се разнесе мълва, че той починал благополучно, и не изпита угризение, че бе допринесла със суетата си за неговата преждевременна смърт. Нещо повече, според могиларовските ергени тя бе навирила нос, въобразявайки си, че щом мъжете се бият и умират за нея, трябва да си подигне цената. И това май че не бе лъжа. На майка ми действително бе приятно, че стана център на внимание сред обществото, след като един мъж се бе принесъл в жертва за нея. Тя бе истинска жена, а както знаем, истинските жени никога не се насищат на мъжките жертви. „Жалко за момчето!“ – казваше понякога тя, но това не бе съжаление, а напомняне за собственото й достойнство. Така че, когато в селото се заговори, че овчарят със сключените вежди утрепал баща ми и щели да го съдят, тя не само че не се отврати от него, ами започна да му оказва по-голямо внимание. Не че си позволяваше някакви волности с него, както и с други ергени, които почнаха да я заобикалят, приятно й бе да кокетничи с тях и да развява фустите си под носовете им. Накратко казано, тя се зае да ми търси нов баща. И навярно щеше да го намери, ако една вечер не бе пристигнал у тях Гочо Патладжана. Той бе премръзнал и носът му повече отвсякога приличаше на син патладжан. Трябваше да го разгряват цял час с вино и ракия, за да се съвземе и да каже онова, за което бе дошъл.

– А ние мислехме, че момчето е умряло – каза дядо Георги. – Тъй се разчу из село.

– Нищо му няма на момчето – каза Патладжана. – Живо и здраво си е, ходи като петле, само дето не кукурига.

Гочо не лъжеше. Баща ми наистина се излюпи в овчите кожи, скочи на крака и си пое работата, като че ли не бяха свалили косъм от главата му. Хората казваха, че бил се върнал от онзи свят, и известно време го гледаха с недоверие, смятаха, че се е превъплътил в собствения си дух, и малко се бояха от него. След време обаче повярваха в чудото и го признаха отново за човек.

Не се знае с положителност дали родителите на майка ми се зарадваха на тази новина, но след като се посъветваха и обсъдиха новото положение, решиха да приемат годежа. Майка ми не се възпротиви на тяхното решение, но си помисли, че човек не може да избегне съдбата си. Впрочем възкресението на баща ми бе нейното първо разочарование от бъдещия съпруг.

Подготовката за годежа бе кратка, но напрегната. Двете страни не спаха цяла седмица, обмисляйки условията за предстоящите преговори. И когато най-после баба и дядо съставиха с помощта на Патладжана своя план за действие и го обмислиха до последната точка, изляха пред шейната един котел вода и потеглиха със силно повишено настроение. Бяха тъй войнствено наперени, сякаш не отиваха да се сродяват, а да дадат последно сражение на ония от Могиларово.

4.

В Могиларово ги посрещнаха с аристократическа сдържаност, за да им покажат още от самото начало, че не са ги очаквали с особено нетърпение. Баба и дядо трябваше да се досетят, че не са единствените сватовници, които са идвали и са си отивали от тази къща с празни ръце. Предупреждението бе сериозно и дядо, деликатна и чувствителна натура, мислено се отказа от някои свои претенции. Бе решил да иска за зестра между другото и четири овце, но размисли и най-великодушно ги намали на две. По-късно войнственото му настроение щеше да се възвърне, но сега се чувстваше смутен от дядо Георги, който седеше срещу него спокоен и непроницаем. Външно обаче дядо успя да запази достойнство и дори известно чувство за превъзходство. Седеше изправен, ръцете си държеше на скута и мълчеше. Баба се кипреше до него с не по-малко достойнство и много приличаше на майка на преуспяващ търговец. В сравнение с нея баба Митрина изглеждаше мършава като метла. Тя бе умна и прозорлива, но въпреки това се бе поддала на внушението, че има работа с „възможни“ хора, и това я радваше и потискаше.

На края на трапезата седяха един срещу друг Каракачанката и Патладжана с привидната скромност на дипломати, преминали през огън и вода и все пак успели да организират срещата на двете страни. Но тяхната работа не бе свършена докрай. Имаше опасност преговорите да се превърнат в състезание за пуешко надуване, нещо, което се случваше между бедните сватове. Ето защо двамата външни министри очакваха момента, в който ще им се наложи да „стоплят атмосферата“.

Патладжана бе отличен психолог, пък и от досегашната си практика по годежите знаеше, че спомените от войните са най-благодатната тема при такива случаи. Войните бяха вторият живот на мъжете от нашия край, защото само през войните бяха имали възможност да излязат от селата си и да видят свят. Несгодите и страданията им се бяха превърнали в скъпи спомени. Това бяха весели разкази, толкова весели, че дори смъртта се представяше откъм смешната й страна. Кой знае защо, мъжете от моя край имаха глупавия навик да се надсмиват над себе си и да превръщат патилата си във весели приключения. И това очевидно се дължеше на тяхното пословично невежество. Но по-късно, когато започнах да надничам в книгите с любопитството на селски дангалак, много се учудих, че и класиците си позволяват да се надсмиват не само над себе си, но и над цели народи, че дори и пад величайши особи. Изглежда, че през ония времена хората са били съвсем несъвършени, натъпкани до гушите с всевъзможни недостатъци и страсти.

И така, Патладжана пусна в ход спомените си от войната, без да е ходил на война, още в самото начало, когато сложиха трапезата и почнаха да лапат с голи пръсти от паниците.

– В една такава зимна вечер – започна той – замръкнах в едно македонско селце. Малей, какъв студ беше, какво нещо! Като плюйнеш, плюнката ти пада на лед. По малка нужда хич не се опитвай да отидеш навън. Ще ти се образува патерица. Селцето малко, а ние цял полк хора, няма къде да заврем глави. Най-после един човек ни настани в обора си. Вътре два катъра. Другите се натъркаляха, където сварят, а аз легнах в яслата пред катърите. Спал съм, що съм спал, по едно време сънувам, че ме гони мечка. През есента бяхме видели една голяма черна мечка в планината. Настигна ме тая пущина, събори ме на земята и почна да ме корми. Викам, та се късам. Другарите ми наскачаха в тъмното. Какво има? Какво… Единият катър подушил хляба в торбата ми и почнал да я ръфа. Пък торбата бях пристегнал към корема си…

Всички прихнаха да се смеят с пълни уста, навирили мутри към тавана като вълци към небето. Само майка ми не се засмя, защото шеташе, пък и да не шеташе, не можеше да си позволи да зяпне към тавана. Тази вечер тя се чувстваше като на фестивал за най-добро шетане, благоприличие и скромност и трябваше на всяка цена да спечели първа награда. Привидно никой не й обръщаше внимание, а всъщност всички я наблюдаваха с едно око. Баба, най-строгият член на журито, следеше всяко нейно движение, за да може отпосле да каже: „Малко е сакатичка в ръцете“ или „Каквото пипне, позлатява го“. Разбира се, майка ми „позлатяваше“ всичко, защото цяла седмица се бе упражнявала да сипва ядене (вода) в паниците и да налива вино (пак вода) в един калайдисан тас под строгия надзор на майка си.

– Мене пък там щяха да ме утрепят – каза домакинът. – Както си вървим във верига, французинът отсреща почна да трещи. „Залягай!“ – вика ротният. Гледам, пред мен окоп, дълбок и тесен като гърне, някой дребосък се е крил в него. Ама Георги не избира. Засили се Георги и бух вътре. След малко ротният пак вика: „Отстъпвай с прибежки до височината!“ Нашите офейкаха за минута, а пък аз се кокоря в окопа, не мога да се изхлузя. По едно време понадигнах глава – французинът настъпва. Рекох си, тук ще мреш, Георги, ама прекръсти се и си вземи сбогом с жена и деца. Добре, но в тая теснота не можеш и Божи кръст да направиш. Стиснах очи, та каквото дойде. Тогава и нашите откриха огън. Французинът спря и залегна. Че като започна един пердах от двете страни. Чак вечерта нашите го отблъснаха назад и ме измъкнаха от окопа с мокри гащи…

Дядо пък, без да се досети, че е на трапеза, разказа много подробно и увлекателно как бил принуден да стои цяла седмица в един окоп около Тутракан с няколко души, защото румънецът бръснел с картечница, и през това време си вършели всичките работи в окопа и ги изхвърляли с лопатки навън, тъй че румънецът улучвал само лопатките. На осмия ден обаче се наложило да се оттеглят и румънецът все пак успял да ги нашари с картечницата. Нападали всички, само дядо останал жив. Румънецът проявил недоверие към жертвите си, ходел от труп на труп, бодвал го със сабята по корема или го чуквал по главата. Който мръдне – престорил се на мъртъв или недоумрял, – румънецът му клъцва главата или го пробожда. Така довършил няколко души, които се оказали със слаби нерви. Дошъл ред и на дядо. Румънецът го клъцнал със сабята по главата, но той не мръднал.

– Като ме перна – каза дядо, – главата ми издрънча като празна стомна, а сабята му отскочи настрани. Тегли една на коравата ми българска тиква и си отиде.

Дядо показа белега на голото си теме и всички, с изключение на майка ми, отново навириха муцуни към тавана.

5.

След като се наядоха така, че се издуха под мишците, Патладжана вдигна тост и тържествено заяви защо са дошли да разлайват могиларовските кучета. Тъй и тъй, значи, ние си имаме капак, вие си имате тенджера. Капакът открай време си търси тенджерата, за да я захлупи, а пък тенджерата си търси капака, за да бъде захлупена. Тъй ли е, свако Георге?

Патладжана познаваше магическото въздействие на образното слово не по-зле от един съвременен писател и го използваше като сигурно средство в своето изкуство. И като истински художник не обичаше да повтаря. „Ние си имаме гвоздей, вие си имате дъска, а какво е дъската без гвоздей?“ Неговите сравнения бяха точни и безспорни и се помнеха от поколенията. Ще минат години, а хората ще назовават някого или някоя „Янковата дъска“ или „Лазовия гвоздей“.

Майка ми се извърна към стената, като че бе чула нещо неприлично. Тя отдавна се чувстваше тенджера, която копнее за своя капак, и вместо да се зарадва, че го е намерила, предпочете да симулира свян и невинност. По онова време свенливостта и особено невинността бяха чист капитал за девойките и майка ми не можеше да не го демонстрира пред баба и дядо.

А дядо Георги като че не желаеше да се съгласи с простата истина за тенджерата и нейния капак. Той бе човек на точната приказка и каза, че ако една истина не се превърне в нещо, което се вижда с очи и се пипа с ръка, тя си остава гола истина, а голите истини ги искай от шантавия Иванчо, дето клечи цял ден по хорските прагове и все голи истини разказва. Дори и говеждото лайно струва повече от голата истина, защото с него можеш да замажеш пода, като го забъркаш със ситна слама и червена пръст…

Така той недвусмислено даде на бъдещите сватове да разберат, че няма намерение да си чеше езика напразно, и след това деликатно предисловие многозначително се изкашля и млъкна. Мълчаха и другите. Цяла минута никой не обели зъб, само дядо си почеса голото теме с нокътя на показалеца и остави по него тъмночервена диря на душевните му вълнения, преди да се хвърли в битката на сватосването.

– Ние сме мющериите, тъй че от вас чакаме първата дума – каза той. – Ако е до нас, ние ще си вземем момата и ще си я заведем вкъщи.

– Ба, ще ви преседне! – обади се Каракачанката. – Тъй без нищо с пръст няма да я пипнете.

– Че кажете си думата де!

Каракачанката си каза думата, а баба и дядо се погледнаха и очите им изскочиха навън като на надути мишки. Когато поотраснах и можех сам да се храня, пращаха ме да паса шилета с други деца. Понякога се случваше да уловим полска мишка, вземахме сламка, пъхвахме я отзад на мишката и надувахме, очите й изпъкваха, ставаха големи като царевични зърна и тя умираше. Сега сякаш някой надуваше баба и дядо, тъй висока им се видя цената на бъдещата снаха. Трябваше да мине цял час, за да си приберат очите навътре и да видят истинското положение.

Майка ми не бе подозирала, че струва толкова скъпо, и още повече се смути, но този път от щастие. Ние сме истински щастливи за разлика от един гардероб или една крава например, когато ни оценяват скъпо, и май че с това измерваме щастието си. Дядо Георги забеляза нейното вълнение, даде й знак с очи и тя се скри в другата стаичка. Седна в тъмното и се почувства страшно горда. Баща й винаги бе я слагал на кантар с една кокошка, а сега искаше за нея три хиляди лева, един данак, два чифта юфтени чепици (за бъдещия ми вуйчо, който щеше скоро да порасне, а в момента спеше като бълха, заровен в гънките на чергата), четири златни пендара и разни други вещи от първа необходимост.

На дядо най-напред му мина през ума да стане и да си отиде с достойнство, но след малко се съвзе, потисна вродената си гордост и на свой ред вдигна мерника до небето. Ще дадем, защо да не дадем, пръстите на ръцете ни не са сраснали с ципи като гъши крака, само че да видим по-напред каква зестра ще получим, ха! Туй да се има, значи, напредвид! Бе така възбуден, че пренебрегна етикета, не дочака своя министър да открие стрелбата, а сам изпрати един шрапнел върху главите на ония. Искам, значи, дванадесет овце, една телица, четири чифта юргани, двадесет и пет ризи, четиринадесет кърпи, десет чифта чорапи, десет декара нива (оная до могилата, че е по-близо до село) и т.н.

Ония посрещнаха дядовия шрапнел спокойно, като че го бяха обезвредили горе във въздуха. И наистина позициите им се оказаха съвсем здрави, онова, дето фучеше над главите им, падна далеч зад бойната линия и улучи някаква буболечка. Цели четири часа играха на достойнство, демонстрирайки го със стрелба от най-разнокалибрени оръжия. Но това си е в реда на нещата, защото хората винаги играят на онова или, по-точно, за онова, което им липсва. Да не говорим пък за нас, добруджанците, дето сме си въплъщение на самото достойнство. Никак не е чудно, че ние създадохме поговорката за големия тумбак и чифтето пищови. У нас винаги е имало хора от „голямото добрутро“, които ходят гладни по нужда, ала на никого не кланят шапка. Елате в Добруджа, хората ще ви посрещнат радушно, ще ви нахранят и напоят, но няма да видите ни един да ви свали шапка. Шапки сваляме само на умрелите, защото смятаме, че само те са по-достойни от нас.

Както и да е, колкото повече се напиваха, толкова по-делова ставаше атмосферата на преговорите. Към полунощ дядо великодушно намали овцете на две (както си бе решил в самото начало), намали и юрганите на два, отказа се от телицата, само от нивата не му даде сърце да отреже поне един декар. Неговото великодушие бе изтълкувано от противната страна като доброволно сваляне на оръжието, но другояче не можеше и да бъде, такава е логиката на годежарската борба – разоръженият също както на война трябва да приеме условията на примирието. Не ще и дума, дядо направи фатална тактическа грешка и сам си наложи тежки контрибуции, макар че до контрибуции, както ще видим, не се стигна. Ония заковаха цената като гвоздей в букова дъска (по израза на Патладжана) и скръстиха ръце. Дядо много се унизи само и само да скъса пазарлъка. И кръст прави, и лапата на дядо Георги удари няколко пъти така, че на оня капата му падна от главата, но напразно. Не помогна и красноречието на Патладжана.

На дядо му дойде вече до темето, дигна се от трапезата и нахлузи калпака си. Бе ядосан и все пак подаде за последен път ръка на дядо Георги – два декара от нивата, па да му турим край като хора.

– Земя не давам! – каза дядо Георги.

– Че без земя кой изпраща дъщеря! – учуди се дядо. – Утре деца ще се родят, нали трябва да имат нещо от майка си?

Дядо очевидно имаше предвид моя милост. Ако знаеше, че аз по-късно и въпрос нямаше да направя за тия два декара, сигурно щеше да приеме условията на годежа и преговорите щяха да стигнат до благоприятен край.

Самочувствието на ония бе лъснало като капка на хремав нос и тая капка вадеше очите на нашите, предизвикваше гнева и злобата им, защото безсилието винаги поражда злоба, взема я за ръка и я изтегля на предната редица. Дядо трескаво облече ямурлука си и злобно подхвърли:

– Да беше от злато дъщеря ви, пак нямаше да струва толкова скъпо!

– Може да не е златна, но каквото пипне, на злато го прави! – обади се Каракачанката.

Дядо заядливо огледа стаята.

– А бе може и да е така, ама не виждам никакво злато тука. Или дъщеря ви не е пипнала нищо вкъщи, или пък вземате рогозката за злато. Ние пък сме виждали злато и то играе в джоба на сина ми.

– Айде, да не разтягаме локуми, дее! – засмя се Каракачанката.

След няколко десетилетия този цветист израз влезе в употреба сред съвременната младеж и когато го чух за пръв път в „Бамбука“, струва ми се, с гордост си помислих, че и ние сме дали нещо на родната реч.

На разсъмване баба, дядо и Патладжана дигнаха пара и снежен прах към село. Лаеха кучета и пропяваха петли и в това нямаше нищо необикновено, ала на нашите им се струваше, че кучетата викат след тях присмехулно: „хайде, хайдеее“, а петлите: „бягайте сиии“. Дядо ожесточено шибаше кобилите, а кобилите зъзнеха, като че ги бяха вдигнали от леглото по пижами, плъзгаха се по заледеното и падаха. Нашите трябваше да се приберат по тъмно, за да не ги види някой, че се връщат с празни ръце. Ето че и честолюбие не им липсваше, но кой ли на тяхно място не би се пукнал от гняв – след такъв дипломатически крах? Вместо да препускат бясно, да гърмят с пищови и да вдигнат селото на крака, сега трябваше да се промъкват по чорапи и на сутринта да се правят, че не са и чували за някакъв си годеж в Могиларово. Докато кашляха и кихаха в студеното, те правеха подробен разбор на своя неуспех и всеки прехвърляше кривите дърва на чуждия гръб. Дядо обвиняваше баба, че мълчала през цялото време и се свивала като мокра кокошка, а Патладжана, че се е уплашил от една черна циганка и не посмял да излезе насреща й. Патладжана пък обвиняваше дядо, че си отворил устата и не я затворил, също като дърто куче, дето не знае да лае, че не бивало да отстъпва нито сантим на ония гладници, че то си е много ясно и просто, щом сам си дигаш полите, никой няма да ти се церемони и т.н.

Колкото и да диреше причините за неуспеха в другите, Патладжана знаеше много добре, че престижът му бе спаднал с тридесет градуса под нулата и че всичко в края на краищата ще се пише на негова сметка, и тази работа му се случваше за пръв път. За него годежарството бе призвание, както поезията за поета, а ако трябва да сравняваме ползата за човечеството от един годеж и една поема, да речем, ще видим, че едното е къде-къде по-полезно. Човечеството може да живее векове без една поема, но без годеж и брак ще се обрече на самоунищожение. Ако оценяваме дейността на Патладжана от гледна точка на тази велика житейска истина, веднага ще си обясним защо амбицията му се подигна обратнопропорционално на спадналия престиж. Преди да влязат в селото и да се промъкнат по чорапи из улиците, той се удари в гърдите и заяви на дядо, че ще има снахата след няколко дни, жива или умряла, но ще я има. Дядо, както казахме, бе скептична натура и не допускаше, че ще се сдобие със снаха чрез кражба. За тази работа се искаха здрави гащи, а такива според него нямаше както Патладжана, така и баща ми.

– Ти остави тая работа на мене! – каза Патладжана.

За уверение той си заложи мустаците, но след като дядо не оцени този залог, заложи честта си, после кравата си, а най-после и главата си. Главата му изпускаше пара като бунище, правеше ужасни усилия да падне от раменете и на дядо му бе много трудно да повярва на такава глава.