Текст книги "Преди да се родя и след смъртта ми"

Автор книги: Ивайло Петров

сообщить о нарушении

Текущая страница: 20 (всего у книги 21 страниц)

17.

Чичо Мартин често влизаше в параклиса, сядаше на малкото столче и се заглеждаше в разпятието на Христос. Така обмисляше сегашните и бъдещите си проблеми. Мисълта за Емилия непрекъснато му се натрапваше, защото идеята му да построи параклиса бе свързана само с нея. Малкото време, през което престояха двамата пред разпятието на Христос, бе за него върховно и съдбоносно за отношенията му с Емилия. Много пъти се бе опитвал да си ги изясни докрай и никога не бе успявал. Понякога му се струваше, че едновременно със силните пориви на любов изпитва и известно съмнение към нея. Обясняваше си го с това, че когато има бурно чувство на любов, има съмнение и ревност. Все пак интуицията му внушаваше по странен начин, че Емилия не е всеотдайна докрай, че колкото силна и безразсъдна да е понякога любовта й, не блика само от сърцето й. Две сцени, на пръв поглед без всякаква връзка, бяха се запечатали най-ярко в паметта му, а именно когато Емилия падна в краката му сред полето в порив и екзалтация и когато седеше до него в параклиса и мълчеше.

С времето все по-често си мислеше, че тя бе искала да му покаже дръзновение, за да застане наравно до него, а може би и да го направи свой длъжник. Малко ли е наистина дъщерята не на кого да е, а на околийския началник, да си позволи да люби мъж, поставен извън закона и преследван от баща й? Подобна дързост не са си позволявали дори най-смелите жени от любовните романи. Искала е да се издигне както в неговите очи, така и в очите на хората. Тщеславието я е довело до екстаз, за който по-късно си е дала сметка, че я води като сляпа съдба към незнайно бъдеще. И когато най-после е прозряла това бъдеще, него е видяла мъртъв или затворен, а лъжегоденика си – свободен и преуспяващ.

Само така си обясняваше чичо Мартин мълчанието й в параклиса, който бе построил само за нея и само за нейната изповед в сакралния покой на малката черквица. Тя не намери смелост за откровена изповед и оттогава чичо Мартин реши, че тя никога вече с нищо не може да изкупи неискреността си, тъкмо защото в тоя ден бе решил да промени веднъж завинаги досегашния си живот и да заживее само с нея. Емилия не му се обади цели три месеца, макар че довереният на двамата човек всяка седмица й даваше знак, че е готов да отнесе някаква вест на чичо Мартин или да им уреди среща.

Гордостта на чичо Мартин не му позволяваше да й пише, че му липсва и че страда, като не я вижда. Внушаваше си дори, че я презира, но това не бе истина. Макар да допускаше, че тя вече не е с него, обясняваше си го или по-точно опитваше се да си го обясни, че той е причината да не могат да се срещат както преди, че и да желае, тя не може да свърже живота си с него поради особеното му положение в обществото. Съзнаваше, че така незаслужено я оправдава, и се заричаше да не мисли вече за нея. В същото време търсеше и намираше обяснение за поведението й в онова, което бе прочел в някои книги за жените, като че не лично тя, а самата същност на жените е виновна пред него. „Те са способни да презират един мъж толкова, колкото го обичат, ако той не им принадлежи напълно.“ И още: „Жените нямат идеи. Те знаят да бродират, но и бродерията им е измислена от мъжа. Жената сама по себе си е идея, а никоя идея не разбира себе си.“ И накрай с чувство на облекчение и злорадство си спомняше това, което бе чел за жените в Библията. Даде му я един селски свещеник и през дългите зимни вечери я прочете докрай. Най-много му допадна книгата на Еклесиаст и най-вече ония места, където се говори за жените: „Обърнах се към сърцето си да узная и издиря мъдростта на разума и да позная нечестието на глупостта, невежеството и безумието – и намерих, че по-горчиво от смъртта е жената, защото тя е мрежа, сърцето й – примка, ръцете й – окови: добрият пред Бога ще се спаси от нея, а грешникът ще бъде уловен от нея… Какво още е търсила душата ми и го е намерила? – Мъж намерих един на хиляда, но жена измежду всичките не намерих…“

18.

След като се навърлуваха и обраха каквото можеха от населението, контрашайките предприеха голяма акция срещу разбойниците, колкото да покажат на правителството, че не са киснали само по кръчмите. Чичо Мартин и хората му знаеха за предстоящата акция няколко дни напред и се прибраха на сигурни места. Както бе уговорено, всеки знаеше кой от другарите му къде се намира, за да могат при нужда да се съберат на определено място.

Чичо Мартин имаше много ятаци, но най-верни му бяха братята Петър и Павел Грашеви. Бяха окаяни селски бедняци, когато една вечер чичо Мартин почука на вратата им. Живееха в схлупена къщурка на края на селото заедно с жените и децата си, защото нямаха какво да разделят, за да заживеят отделно. Чичо Мартин се връщаше отнякъде по тъмно, препъна се и си изкълчи крака. Докуца до най-близката къщица, видя един мъж на двора и го помоли да го приеме за малко, докато се уталожи болката му. Мъжът разбра по облеклото му, че е човек градски, и се смути:

– Не сме много за пред чужди хора, ама няма да ни придиряш.

Настаниха го в едната стаичка, а в другата се сместиха двете семейства. Повикаха и чикакчия от селото, стар турчин, който за секунди намести изкълчената кост, заръча на болния да лежи още ден-два, взе си златната пара и си отиде. Чичо Мартин спа цяла нощ с отворени очи, както бе свикнал при необичайни обстоятелства, и стана рано. Домакините настояха да остане още ден-два, както бе заръчал чикакчията, но той си тръгна. Болката в крака бе попреминала и можеше да ходи, макар и бавно. Домакините го нагостиха с каквото дал Господ на изпроводяк и той даде на братята, на жените и децата им по една златна пара. След това щедро възнаграждение Петър и Павел не можеха да го оставят да си ходи пеш с болен крак. Впрегнаха волската каруца и му казаха, че ще го откарат, докъдето поиска. Чичо Мартин пожела да го откарат до Голямата гора и им даде по още една златна пара. Петър и Павел бяха така трогнати от щедростта му, че очите им се напълниха със сълзи.

– Господ здраве да ти дава, бащице, голямо добро ни стори! С тези пари ще си купим малко земица, че осем гърла храним. Ако някогаш ти падне път насам, отбий се и при нас!

Чичо Мартин ги посъветва да не бързат да купуват земя или добитък, защото хората ще помислят, че са откраднали от някого парите, и никому да не казват кой им ги е дал. За да не ги заподозрат в кражба, най-добре е да се заловят за някаква работа, например за дърварство, да спечелят по някой лев и тогава да купуват каквото си искат. Братята послушаха съвета му. Построиха си малка къщичка в края на гората, купиха си инструменти пак с щедрата помощ на чичо Мартин и започнаха да секат дърва. Работата им потръгна още в началото. Товареха дървета за огрев във волската каруца и през есента ги откарваха в града. На следващата година чичо Мартин им помогна да си купят двайсетина овце и да си построят кошара.

Легендата за благодетеля им скоро стигна и до тях, знаеха с какъв човек имат работа и му се отплащаха с кучешка преданост. Чичо Мартин ги помоли да изкопаят яма до човешки бой под кошарата и те направиха всичко, както желаеше. Поставиха в подземието легло, малка печица, няколко съдини и така то стана годно за временно ползване. Чичо Мартин нарече братята „моите апостоли Петър и Павел“, но им заповяда да не показват пред други хора, че го познават. Предупреди ги също така, че ако съобщят на полицията, както и на семействата си, че са му ятаци, ако не той, другарите му ще ги ликвидират начаса и ще запалят имота им.

В продължение на година време чичо Мартин влезе в подземието само веднъж, за да провери как ще се чувства в него при опасност. Вътре бе тясно, влажно и потискащо. Постоя около час и излезе. През това време при Петър и Павел дойде непознат едър мъж с гъсти черни мустаци и рунтав калпак на главата. Братята го усетиха отдалече и застанаха на десетина крачки един от друг, така че той да остане между тях. Държаха брадвите в ръце и го очакваха да се приближи. Той спря, огледа ги и извади от пояса си огромен револвер.

– Изпратен съм от полицията да ми кажете къде криете Мартин. Ако не ми кажете, ей туй ви очаква – и насочи револвера към по-големия брат, Петър.

– Не познаваме такъв човек – казаха в един глас братята.

Те имаха оръжие, но непознатият ги изненада и не успяха да го вземат от къщичката. Петър понечи да отиде дотам, за да вземе оръжието си, но непознатият мъж му каза, че ако направи още една крачка, ще го застреля като куче. Петър не се уплаши, тръгна към къщичката и куршумът профуча на педя от главата му.

– Питах веднъж, питам и втори път. На третия ще стрелям. Къде е Мартин? Знаем, че ви даде злато, очаквате още да ви даде и затуй го криете.

Братята мълчаха.

– Добре – каза непознатият. – Засега може и да не знаете къде е Мартин. Ще ви оставя, ама подир два-три дена пак ще дойда с контрашайките. Да видим дали и тогаз ще мълчите.

И си отиде. Чичо Мартин бе излязъл от скривалището и наблюдаваше тази сцена иззад оградата на кошарата. Непознатият мъж беше Параша, бивш крадец и верен до смърт на чичо Мартин. Срещата му с братята бе предварително обмислена и изпълнена както трябва. Апостолите Петър и Павел се държаха като смели и верни ятаци и устояха на тежкото изпитание. Чичо Мартин бе възхитен от тях и отново ги възнагради.

19.

Чичо Мартин пазеше в тайна двама-трима от ятаците си за непредвидени случаи, когато например някой от хората му попадне в ръцете на полицията и не издържи на разпитите. И другарите му, независимо от взаимното си доверие, бяха постъпили така по същата причина. Само „секретарят“ Иванчо Кутийката не отиде при някой от своите ятаци, а отиде в града и похлопа на вратата на околийския началник. Беше брадясал и облечен във вехти дрехи. Госпожа Недка му отвори и не го позна. Едва когато свали от главата си измачканата влашка шапка, тя се ухили до уши.

– Хайде бе, Иванчо! – каза тя и от просто душната й усмивка той разбра, че в семейството са го очаквали.

Господин Медникаров току-що се бе върнал от работа и като го видя в този вид, опита да се пошегува:

– Ама ти май наистина си избягал от плен?

– Избягах от плен и с удоволствие се предавам на уважаемата полиция – отговори му Иванчо и тримата се засмяха.

В стаята влезе Емилия и си даде вид, че не отдава особено значение на посещението на „годеника“ си. Поздрави го, без да се ръкува и най-демонстративно излезе, като каза, че има силно главоболие и отива да си легне.

– Ще й мине. Тя сега… нали знаеш… – каза госпожа Недка, като завъртя ръка пред челото си и с този жест казваше, че не главоболието, а нещо друго ще й мине. – А сега заповядайте на вечеря!

Иванчо поиска да се измие и преоблече. Госпожа Недка го въведе в кухнята. Той се изми и се преоблече в другата стая. След малко излезе оттам в поизмачкан, но нов костюм, с чиста риза и нови обувки. Вечеряха, пиха вино и седяха на масата до полунощ. Домакините гледаха на Иванчо като на голям герой, успял да преживее близо две години при разбойниците, да ги шпионира и накрай да се измъкне от лапите им. Разговаряха най-вече за предстоящата акция на контрашайките. Домакинът не без известна гордост разказа как се среща почти всеки ден с началника им, как играели на карти, гуляели и се забавлявали, така че нямало опасност двамата с Иванчо да бъдат заподозрени в нечиста връзка с разбойниците. Предстоящата акция щяла да се проведе само за очи пред правителството, за да се оправдаят заплатите на контрашайките. Ще се извърши само едно формално претърсване на гората, тъй като Мартин и хората му знаят за акцията и вече са се изпокрили при ятаците си.

– Контрашайките са по-големи разбойници от ония, които преследват – допълни господин Медникаров. – Не искаха да ги заловят, защото нямаха сметка, а сега вече и не могат.

– Аз ще заловя Мартин и ще го ликвидирам – прошепна Иванчо и се озърна на всички страни. – Трябва да го премахна на всяка цена от пътя си.

– Иначе до живот трябва да му служиш…

– Имам план. Пуснах дума до ятаците му чрез моите хора, че държавата дава голяма награда за главата му. Който го издаде или убие, ще получи десет хиляди, а освен това и златото, което носи със себе си. За толкова пари ятаците му няма да пожалят майка си и баща си, макар че нищо няма да получат. Нито награда, нито злато ще намерят в джобовете му. Този човек няма нищо отгоре си. Или си крие богатството, или го раздава на други.

– И ти ли нямаш нищо отгоре си? – попита господин Медникаров, като намигна ухилен и посочи кожената торба, с която Иванчо не се разделяше през цялата вечер и я държеше плътно до коляното си.

– Е, не съм без хич – върна му Иванчо хитрото намигване. – Та ако ятаците на Мартин не го издадат или убият, ще трябва полицията да го залови, където й посоча. Зная, че крие някои от ятаците си, и го проследих няколко пъти, когато ходеше при тях. Записал съм селата и имената им. Едни от най-верните му ятаци са двама братя дървари. Бая пари им даде и от последни сиромаси се позамогнаха. Два пъти ходих при тях в униформа на полицай, и двата пъти отрекоха, че познават Мартин. Казах им каква награда се дава за главата му. Кълнат му се във вярност, но на този свят никой не е устоял на парите…

Решиха Иванчо да остане у дома на полицейския, докато контрашайките се разпуснат. А след това да замине за София, където никой не го познава. Там ще си купи къща и ще захване някаква работа, най-вероятно търговийка. За отношенията му с Емилия не отвориха дума, но по всичко се разбираше, че те са обмисляни много пъти и решени отнапред. Доказателство за това бе поканата им Иванчо да остане у тях за известно време.

Емилия лежеше в спалнята си и обмисляше решението си да скъса завинаги с Мартин. Това решение бе назрявало от година, но все още не можеше да го изпълни докрай. Много силни чувства и преживявания я свързваха с този странен и загадъчен човек, много дръзновение и волност бе си позволявала в името на любовта си към него. Понякога й се струваше, че не бе живяла през тези няколко години, а летяла над света волна и свободна от предразсъдъците и нравите на обществото. „Но дали пък затова съм искала да съм с него, питаше се тя, дали това не е било най-силното ми чувство, което съм наричала любов? Той ме заплени със своя мъжествен дух като митичен герой, но времето показа, че не може да бъде съпруг, привързан към семейство и деца. Той може да бъде само герой на младежките ми години, когато може би не толкова любовта, колкото необузданото ми дръзновение ме тласкаше с непреодолима сила към него. А може би и суетата да живея, без да се съобразявам с никого и с нищо освен със собствените си желания. Но животът е по-силен от всичко и си иска своето. Щом съм жена, ще трябва да бъда и съпруга, и майка. Ако бях по-разсъдлива, щях да предвидя, че тази стена ще се изпречи пред мен. И по-рано пред мен се изпречваха стени, но те не ме възпираха. Преодолявах ги, без да се замислям дали и къде ще попадна. Ако се опитам да преодолея и тази стена, ще попадна в бездна. Мартин е бездна, от която не се излиза лесно или никога не се излиза. А Иванчо? Още като го видях за пръв път, разбрах, че той не е вехто даскалче, както му се присмиваха нашите, а човек със здрав, трезв ум, смел, търпелив и учтив. Изобщо човек с качества за спокоен и нормален семеен живот. Няма мъж на света, който да се примири с положението, което му създадох. То бе така унизително, че се изумих от търпението му, но и оцених завинаги съгласието му да направим фалшив годеж и да отиде да сътрудничи на любовника ми. Оттогава се питам защо го направих и не можех точно да си отговоря. Струва ми се, че сега вече съм намерила отговора. След като паднах в краката на Мартин в неудържим екстаз, аз паднах завинаги в очите му. Това беше сладостно умопомрачение, за което отпосле си дадох сметка, че е позорно потъпкване на достойнството ми. Не можех да не чакам същата жертва от него. Не я получих и започнах да търся мъжа, който да падне в краката ми. Той е Иванчо. Той няма да иска жертва от мен, както аз я исках от Мартин.“

20.

Контрашайките нахлуха в Голямата гора и предпазливо обсадиха къщата, макар да знаеха, че вътре няма хора. Претърсиха педя по педя стаите, мазетата и тавана, разбиха пода, разкъртиха и стените, но имане не намериха. Разкъртиха стените на параклиса, изтърбушиха и иконите, но и там не намериха нищо. За два дни изпиха виното и ракията, които намериха в склада, и си отидоха.

Чичо Мартин се пресели при своите апостоли. Денем единият пасеше овцете около кошарата и наблюдаваше дали няма хора наоколо, а другият се навърташе около кошарата на разположение на чичо Мартин. Вечер караулеха на смени. На третия ден кучетата залаяха на човек. Павел им се скара високо да мируват и с това даде знак на чичо Мартин, че идват хора. Десетина души от контрашайките спряха пред къщичката и попитаха Павел дали не са видели с брат си разбойника Мартин или някого от бандата му. Той поклати глава и цъкна с език.

– Чували сме за такъв човек, ама не го познаваме. Контрашайките дори не претърсиха къщичката и отминаха. Не допускаха, че разбойникът или някой от хората му ще се крие толкова близо до бърлогата си, а най-малко пък под овчата кошара. Братята застанаха един срещу друг, гледаха се около минута, после Петър посочи с глава към кошарата. Павел леко повдигна рамене. Петър наподоби револвер с дясната си ръка и присви показалеца си. Павел опули очи така, че за малко не изскочиха от орбитите си. В отговор Петър направи гнуслива гримаса и плю в краката на брат си…

Разговаряха още минута с мимики и жестове и бавно пристъпиха навътре в гората. Толкова се страхуваха от чичо Мартин, че не смееха да споделят мислите си на глас дори когато биваха сами. А диалогът им, ако бе изречен на глас, щеше да звучи така:

Петър – Какво ще го правим сега този в кошарата?

Павел – Не знам.

Петър – Един куршум и толкоз…

Павел – Какво приказваш! Ти ум имаш ли?

Петър – Не си мъж, а пъзльо.

Когато се отдалечиха от кошарата, братята застанаха отново един срещу друг и заговориха.

– Сега му е времето да направим, каквото ще правим – каза Петър. – Толкоз пари са в ръцете ни и заради тебе ще ги изпуснем. Омекнал си като печен праз. Я се стегни!

– Даде ни човекът колкото не бяхме и сънували. Хора ни направи…

– Да не се е мъчил за тез пари? Крал ги е…

– И още ще ни даде, щом си отидат контрашайките.

– Нищо няма да даде. Щом толкова хора са го погнали, все ще го заловят. Няма да лежи под земята цял живот като къртица.

– Ако го предадем или убием, другарите му ще ни вземат главите. Опасни хора са те. Защо ни е таз награда? Той отдавна ни я даде…

– Сега ще ни даде още по-голяма награда. В който джоб на дрехите си бръкне, все злато вади. Таз торба, дето не се разделя с нея, не е празна.

Откакто узнаха от полицая (Иванчо Кутийката), че се дава голяма награда за главата на чичо Мартин, треска затресе двамата братя. Не ги хващаше сън, не им даваше покой мисълта, че никога вече няма да имат такъв златен шанс да забогатеят. Алчността на по-големия брат се превърна в жестокост. Беше готов да предаде благодетеля си, но благоразумието на брат му го накара да размисли, защото другарите на Мартин рано или късно щяха да си отмъстят. Тогава Петър намисли и реши да го убият, да вземат златото му и да скрият трупа му така, че никой и никога да не го открие. Плебейското им въображение рисуваше най-пленителна картина на бъдещето им – имот, богатство, охолен живот в града…

Павел не бе по-малко алчен, но бе по-страхлив и предпазлив. Опитваше се да отклони брат си от престъпното му намерение, но само на думи. И той мислеше само за златото на Мартин, готов да вземе своя дял без угризения, но без да цапа ръцете си с кръв. Брат му непрестанно му натякваше, че ако златото попадне в чужди ръце, само той ще бъде виновен, защото не е мъж, а баба.

– Ние рискуваме живота си за него, а ти го жалиш – увещаваше го Петър. – Щом онзи полицай дойде да ни каже, че за главата на бандита се дава толкоз голяма награда, значи полицията ни смята за негови ятаци или се съмнява. Ако са го видели да идва при нас и дойдат да го заловят, ще ни убият или ще ни натикат в затвора за цял живот.

Накрай Павел вдигна ръце.

Братята не съумяваха да прикриват тревожното си състояние и чичо Мартин не можеше да не го забележи. Обясняваше си безпокойството им с това, че се тревожат за сигурността му, както и за собствената си сигурност. Ако, не дай Боже, полицията го открие при тях, най-тежкото наказание няма да им се размине. Те му съобщиха, че контрашайките са напуснали Голямата гора, но чичо Мартин допускаше, че са поставили засада около къщата им, и не излезе от скривалището си. Престоя седем дни и нощи под земята и на осмия излезе да преспи при братята.

Беше изтощен от недоспиване и от липса на въздух. Още с лягането си заспа така дълбоко, както не бе спал никога, и то със затворени очи. До рамото му лежеше карабината, а до нея кожената му торбичка. Вратата на къщичката бе отворена, за да се чуе сигналът за тревога на Павел, който караулеше навън. Петър се помая из двора и легна на пода до срещуположната стена. След малко излезе отново на двора и се върна, за да провери дали чичо Мартин ще се събуди от стъпките му. Той спеше като упоен от чистия пролетен въздух, от аромата на напъпилите дървета и обновената природа. Ранната нощ бе тиха, небето осеяно с едри, неподвижни звезди. През отворената врата се вливаше като поток сребриста светлина и осветяваше лицето му, избледняло и удължено от умората на дългото безсъние. Откъм кошарата звънна хлопатар и нежният му звук откънтя в гората.

Петър взе брадвата, която бе оставил в ъгъла на стаята, пристъпи до краката на чичо Мартин и с един удар разцепи черепа му на две. Чичо Мартин скочи на крака, взе карабината си, блъсна Петър в гърдите, излезе от стаята и направи десетина крачки из двора с раздвоена глава. Пръстът му инстинктивно бе натиснал спусъка, карабината гръмна и падна на земята. Ехото зловещо повтори и потрети изстрела и събуди заспалата гора. Някакви птички изпърхаха в близките дървета, а кучетата залаяха из двора.

Чичо Мартин не чу тези шумове, но през едната половина на главата му преминаха с невероятна бързина ясни и отчетливи спомени за целия му живот, за дръзките му набези срещу човешката пошлост, лицемерие и жестокост, за тъгите и страданията му, за надеждите и мечтите му, за щастливите и горчиви мигове на любовта му… Другата половина на главата му бе изпълнена с черен мрак и само една мисъл просветна за миг като светкавица, мисъл, която приживе бе измъчвала съзнанието му:

– Защо бе всичко това, наречено живот? Имаше ли някакъв смисъл, след като завърши със смърт? Вечна смърт…

Както винаги досега, не намери отговор. Направи още една крачка и падна по гръб с устремени към звездите мъртви очи.