Текст книги "Преди да се родя и след смъртта ми"
Автор книги: Ивайло Петров
Жанр:
Прочая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 6 (всего у книги 21 страниц)
През деня дойдоха още много жени и деца да ме видят, разглеждаха ме, разглеждах ги и аз. И те единодушно твърдяха, че съм най-красивото и умно дете, което се е раждало в село досега, и ме признаха за звезда от всеселска величина. Моят триумф трая всичко един ден, но и това не е малко… Около мен имаше още много любопитни неща – котката, която си виреше опашката и се триеше в краката на баба, двете кучета, които лежаха насред двора и лаеха съседките, кравите, конете и враните по голите клони на дърветата. Грееше слънце, но по едно време се скри някъде и от небето заваля сняг на едри снежинки. Дечурлигата изтичаха на двора и започнаха да ги ловят с ръце. За един час всичко побеля и тази работа ми се видя много интересна. Следобед поспах малко и се събудих с още едно ново и непреодолимо чувство – любопитство, което щеше да ме води за носа цял живот и никога нямаше да ме остави. Щях да изпитам много разочарования, ограничения и измами, щях да си мисля много често, че животът е пълна безсмислица, наложена ми по чужда воля, но любопитството щеше да се окаже по-трайно, по-гъвкаво и по-хитро от всички други чувства и да ме води напред. То още от първия ден ме овладя напълно, тласна въображението ми по всички посоки на Добруджа и аз вече исках да зная какво става днес и какво ще стане в бъдеще с тази земя и с нейните хора. Дали чичо Мартин запали снощи чифлика и успя да се скрие, или са го заловили и откарали в града, окован във вериги? Ще си отмъщава ли на света за нещо си, както бе наумил, или ще стане разбойник? А Емилия, дъщерята на околийския началник, която падна в краката му и целуна прашните му обувки? Това целуване на прашните обувки не бе прищявка на една дяволски горда жена, то бе нещо, пред което чичо Мартин ненапразно се уплаши, и нещо, което ужасно ме заинтригува. Ами Аница, тази не по-малко горда и хубава жена, какво ще прави, като намери и тя чичо Мартин вдън горите и срещне при него амазонката Емилия? Две жени, две съпернички ще се дуелират, но не с оръжие, а с нещо по-страшно, което притежават само жените. Господи, колко много събития има да се развиват занапред! Интересно е да се знае например как ще завърши историята на Сарайдаров с Даринка, нож ли ще играе тук и ако играе, кой на кого ще го забие? Или Даринка ще зареже и него, и любимия си и ще стане любовница на началника на жандармерията, който ще преследва с хиляди души чичо Мартин. А какво най-после ще стане с мене, ще се зъбя ли на живота, ще му чистя циганското лице, или ще подвия опашка и ще стоя мирно пред него?
Едва когато успея да разкажа всички тези истории, ще мога, струва ми се, да заявя съвсем определено, че животът, това е едно безкрайно човешко любопитство. Но не, не бива да избързвам с предварителни заключения. Кой знае, може би ще се окаже, че животът съвсем не е любопитство, а безсмислена игра на природата, дяволски кръг, в който се въртим, арена на живи роботи или Бог знае още какво. Всеки случай човек на еднодневна възраст не може да не си зададе такива проклети въпроси.
След това
1.
Всичко, което е било преди нас, е смърт.
Сенека
И така, ето ме и мен. Както казва Остап Бендер, този факт не може да се пренебрегне, но и с нищо не може да се оправдае освен с каприза на природата. Иначе светът щеше да възкликне поне като някой шоп: те го и тоа! А той не възкликна и накърни честолюбието ми завинаги, тъй като отпосле узнах, че след раждането на други личности е ликувал до безумие. Наистина селото единодушно ме приветства с добре дошъл и дори ме обяви за най-хубавото дете, но за едно село ли се родих аз, или за света? Бях достатъчно горд, за да махна с ръка и да се върна в небитието, но може ли човек на еднодневна възраст да си послужи с пистолет или отрова? Ето как светът още от първия ден ме принуди да го приема, без да ме пита дали го харесвам, или не, и това е първата ми отстъпка пред него. Но има време, ще видим, че аз няма да го оправя, но и той мене няма да оправи, така че поне ще бъдем квит.
Някой от класиците уверява, че се помни на осеммесечна възраст. Уверен съм, че тази необикновена памет няма нищо общо с гениалността, и затова никак не се смущавам от обстоятелството, че аз пък се помня отпреди моето раждане. И никак не вярвам на Сенека, който твърди, че всичко, което е било преди нас, е смърт. За съжаление мнозина от читателите ми се уловиха за този брадат афоризъм и проявиха недоверие към историята отпреди моето раждане. Нарекоха я небивалица и – което е най-лошото – кощунство с житейска истина. Един съчинител в наше време може да понесе недоверието на читателя и дори да го приеме като благосклонен съвет, но да понесе последното обвинение, едва ли е по силите му. За мен поне няма по-тежко обвинение. Ето защо отсега нататък моят разказ ще се придържа о неоспоримите факти или по-точно фактите ще го хванат за носа и ще го водят по пътищата на светата житейска истина. И за да не остане ни най-малко съмнение в достоверността на разказа, аз зачерквам осемте дни от моята оскъдна биография, защото през тези дни ме хвана жълтеница. На очите ми паднаха жълти пердета, отначало виждах само жълто, а после – нищо. Тази жълта слепота, чиито последствия не мога да преодолея и досега, ми причини ужасна мъка, а като се прибави към нея и неспособността ми да се движа и говоря, страданието на Прометей в сравнение с моето може да се нарече едно леко премеждие. Можех само да плача и плачът ми бе единственото средство, за да напомням за себе си. Плачех по най-различни поводи, но най-вече, когато ме нападаха бълхите. Възползвани от превързаните ми крайници, тези слаби твари проявяваха безнаказана жестокост. По-късно, в казармата и на война, когато можех да се отбранявам от тяхното кръвопролитие, аз бях придобил навика да ги понасям спокойно и с това благородно равнодушие успях да им отмъстя за цели двадесет години. Така излязох по-силен от могъщия диктатор Сула, който се остави да го изядат едни нищо и никакви въшки.
Плачех, разбира се, и когато бивах гладен, и този навик ми остана и до днес. На деветдневна възраст знаех, че за да утоли глада си, човек трябва да приплаче дори на собствената си майка и може би аз станах причина да се сътвори народната поговорка, че ако детето не заплаче, майка му не му дава да суче. Иначе майка ми беше щедра и щом кръкнех, тичаше да ме накърми, без да ме пита дали съм заслужил млякото, което ми дава от гръдта си. Изглежда, че само майките и бащите дават храна безплатно или на безсрочен заем. На другите трябва да им работиш, ако не им работиш, да ги наричаш „майчице“ и „бащице“. Щом ги удостоиш с това родителско звание, те се смиляват без оглед на твоите лични способности. Ако пък назовеш някого така, че да се почувства твой благодетел, можеш да се ползваш от благоволението му за цял живот.
На деветия ден жълтите пердета паднаха от очите ми и аз запомних всичко, което видях около себе си. Едно от трите рошльовчета ме държеше на ръце до прозореца, приказваше ми нещо и сочеше към двора. След няколко години то щеше да ми стане леля, а сега бе деветгодишно, омацано и босокрако момиченце. То искаше да ме запознае с външния свят само с няколко думи: прасе, сняг, куче. Навън действително имаше кучета, сняг и едно огромно розово прасе с клюмнали уши. Току-що го бяха изкарали от кочината и то, отвикнало от свобода и движение, едва пристъпваше и затъваше до корем в снега. Около него стояха десетина мъже с голи ножове в ръце, оглеждаха го от всички страни, а прасето гледаше тях, виреше зурлата си и мигаше доверчиво с белите си клепачи. Изведнъж двама от мъжете се хвърлиха отгоре му, хванаха го едновременно за двата крака – предния и задния – и го тръшнаха по гръб. Други двама хванаха другите два крака, прасето се досети каква е работата и нададе писък като локомотив на пътнишки влак, какъвто видях след около петнадесет години, и щом чух свирката му, веднага си спомних за прасето. То бе голямо като магаре, четирима не можаха да го удържат, та и останалите мъже се нахвърлиха отгоре му. Тогава дядо пристегна зурлата му с въже, за да заглуши пронизителното квичене. Прасето се задуши и липсата на въздух утрои силите му, мъжете изтърваха краката му, после пак ги докопаха и така се бориха с него цели десет минути. Само един дребен, кривокрак мъж с дълги маймунски ръце стоеше отстрани. Когато другите притиснаха здраво прасето, той се наведе и без да се колебае нито секунда, заби ножа си в дебелата му гуша. Прасето трепна, изквича още веднъж, но вече сподавено, и от зурлата му бликна гъста и тъмна кръв. Въло Гайдата, известен с умението си да коли прасета, бързо и сръчно държеше ножа и леко напипваше с върха му онова място в гърлото, което трябваше да се пререже. При всяко движение на ножа по тялото на прасето минаваха все по-слаби конвулсии и накрая, при последната, четирите му крака удариха така силно, че мъжете отново ги изтърваха. Въло Гайдата скри ножа в пояса си, а мъжете се оттеглиха настрани, за да дадат възможност на затлъстялата свинска душа да се въздигне към небето.
Вкъщи кипеше голяма шетня. В одаята и собата вряха тенджери, миришеше на кисело зеле и сурови цепеници, след малко донесоха цяла тава от гърдите на прасето, туриха и тях на огъня, та миризмата не можеше вече да се понася. Моя милост се задушаваше, кихаше и кашляше, но жените си гледаха работата и не ми обръщаха внимание. Започнаха да прииждат и съседките. Всяка от тях носеше прясна пита и шише с вино или ракия, оставяха каквото носеха в едното кьоше и се залавяха да помагат на домакините.
На двора димеше голям черен казан с топла вода, с която мъжете щяха да измият вътрешностите на прасето. Сега го деряха и бършеха мазните си ръце с кожусите, за да се напоят с тлъстина и да станат по-яки. Около тях се бе събрала най-разнообразна публика: деца, кучета, кокошки, гарги и свраки. Всяко от децата усърдно помагаше с надежда да получи мехура на прасето и да си направи от него балон или футболна топка. Възрастните измисляха всевъзможни препятствия – борба, качване на някое високо дърво или надбягване в дълбокия сняг. Като главен колач Въло Гайдата имаше право да удостои победителя с наградата и да постави още едно деликатно условие – да се целуне задникът на прасето. След няколко години аз редовно се навеждах към задника на прасето и спечелвах наградата. Тази работа не бе твърде приятна, сам Въло Гайдата ми се присмиваше повече от другите и аз я вършех със затворени очи. И когато по-късно прочетох „Бай Ганьо“, неговият гениален принцип не ми направи особено впечатление, а само потвърди моя няколкогодишен житейски опит.
Кучетата клечаха отстрани на различно разстояние, така да се каже, според степента на роднинството и заслугите си, както сега хората стоят на различно разстояние от облагите. Нашите клечаха току до закланото прасе, надявайки се на най-голям шанс, и затова най-изкушени, така изкушени, че не изпускаха ни едно движение на мъжете. Когато някой извадеше от търбуха на прасето дроб, далак или друга карантия, те неволно се потътрузваха напред, облизваха лигите си и скимтяха от нетърпение. Съседските клечаха малко по-надалече, зад тях, накачени по плетища и стобори, стърчаха чуждите и непознати песове. Колкото по-гъста миризма стигаше до обонянието им, толкова по-често езиците им проблясваха като червени мълнии.
След малко един от мъжете измъкна мръсните и димящи черва на прасето и небрежно ги заметна в снега. Нашите се намериха при тях само с един скок, налапаха ги и ги повлякоха към близкия плет. Съседските това и чакаха, хвърлиха се и те към плячката, а към тях се присъединиха чуждите и непознатите. Нашите налапаха каквото налапаха, остатъка трябваше да делят с чуждите, а това не бе приятно, нито справедливо.
Всички наостриха козина, оголиха зъби и заръмжаха едно срещу друго с лайнени муцуни, а остатъкът от червата лежеше в краката им. Което се изхитряше да докопа нещо и да го отмъкне, биваше накълцано на кайма. Така слабите малко по малко се оттеглиха да си ближат раните и да мечтаят за следващата Коледа и на арената останаха най-силните. В края на краищата остана само нашият пес, целият окървавен и опърпан, налапа остатъка от червата и си легна под хамбара. Кокошките и свраките се задоволиха да кълват кървавите петна по снега.
В това време не бях кой знае колко наблюдателен, но тази езическа картина не можеше да не ми направи впечатление. Тя събуди у мен някакви смътни асоциации за бъдещето и аз си помислих, че няма да бъде приятно, ако предстоящият живот ме принуди да се давя по кучешки за парче мръсно черво. Нерадостното предчувствие обаче ме осени само за миг и изчезна, както се бе появило. Както казах в първата част на моята повест, майка ми бе ме закърмила със здрав народен оптимизъм още преди да ме роди и аз не можех да остана в плен на всевъзможни интелигентски и нездрави настроения. Няма да я бъде тая, рекох си, да ходя да хапя себеподобните си за парче мръсно черво! Ако ще ги хапя, ще ги хапя за прясно и чисто месце. Така си казах, погледнах наоколо и ми стана весело както винаги, когато гледам природата. Матовото коледно небе нежно прихлупваше селото, в градината сиротно стърчаха тънките стебла на акациите и през тях с акварелна чистота се открояваха съседските къщи, а комините им пушеха като огромни лули. Баща ми бе изкарал добитъка на водопой, кравата и двата вола пристъпваха из двора като зрители в кулоара на театър, отегчени от първото действие на пиесата, почесваха на оградата пожълтелите си от пикоч хълбоци и лениво навеждаха рога един към друг, за да се поборят наужким. Наблюдавах ги внимателно, защото ми мина през ум, че може би ще ми се наложи да ги описвам в бъдещите си съчинения. Но защо ли пък трябва да се занимавам с тези животни, рекох си още тогава и реших благосклонно да оставя тази работа на Йовков, който толкова обичаше да говори за ония, които не могат да говорят. Все пак не можех да не забележа, че докато кучетата, кокошките, гаргите и всевъзможните диви и питомни твари кълвяха или ближеха кървавите петна по снега, воловете ги помирисваха с отвращение и се отдалечаваха, покрусени от червения цвят на кръвта. И отпосле не се учудвах, когато селяните наричаха вол някой хрисим, работен и безсловесен човечец.
Докато размишлявах така, нашите застлаха месали от единия край на собата до другия и наредиха трапеза. За да се държа прилично в присъствието на гостите, рошльовчето ме сложи в люлката и почна да ме люлее. Люлката бе окачена за една кука на тавана и при всяко залюляване аз прелитах над калпаците на мъжете, стигах до средата на трапезата и виждах какво има по нея: грамадни порязаници хляб, туршии, пълни чинии с варено месо, червени глави лук, тасове с вино и тънки зелени шишета с ракия. Всички бяха плувнали в пот и никой не се сещаше да се поразкопчае или поне да свали калпака си, подсмърчаха от горещата чорба и бършеха с ръкави овлажнелите си носове. Миризмата на кожусите бе така непоносима за моето крехко обоняние, че скоро загубих съзнание. Когато се събудих, ония долу на пода мляскаха като запорожци, хрупаха цели глави лук, обръщаха тасовете с дъното нагоре и блажено се оригваха. По едно време някой наду кавал и проточи такава древна и безкрайна мелодия, че другите се умълчаха и заслушаха. Щом спря кавалът, дядо, зачервен вече като стомана, се обърна към майка ми:
– Булка, я изкарай една песен!
– Не мога да пея – каза мама смутена.
– Млада булка си, как тъй не можеш да пееш? – обадиха се жените.
Майка ми действително не можеше да пее за пред хора, но и да откаже бе невъзможно. В дядовото желание имаше не толкова любов към вокалната музика, колкото гордост от снахата, която трябваше да се прояви с още нещо пред гостите. Дядо се гордееше и със „семето“ си, т.е. с моя милост, и от време на време хвърляше влажни погледи към люлката:
– Брей, тъй да е одрало кожата на нашия род, че повече не може да бъде. Опасно семе сме ние!
Тежко ми и горко, мислех си, но дано отпосле превъзмогна някак проклетия наследствен закон. Иначе ще остана нисък на ръст, с чувствителна липса на умствени способности, а на всичко отгоре и плешив като тебе. Че как ще се оженя такъв-онакъв?
Сега вече знам, че прекалената суета винаги е наказвала хората. Наследих от дядо всичко онова, от което се боях, и то в двойна доза.
Всички гледаха майка ми нахално в устата. Тя се изчерви, пое дъх и запя. Може би само аз забелязах с какво усилие пее тя, засрамена от нищожния си талант, а това показваше, че не й липсва естетическо чувство, което влагаше в приспивните песнички над моята люлка. Все пак тя спечели аплодисментите на публиката, която следеше не изпълнението на песента, а съдържанието. То бе така драматично, че аз го помня и досега. Стоян попада в плен през Първата световна война и го заточават на остров Трикери, където прекарва цели ми девет години. Жена му го очаква до десетата година и се омъжва за друг. Добре, но Стоян успява да избяга тъкмо по това време и с много премеждия пристига у дома си. Брадясал, измъчен и отслабнал, почуква една вечер на вратата…
Лелките взеха да подсмърчат, а чичковците да въздишат тежко-тежко и да побутват калпаците си на тила. Всички знаеха песента дума по дума и все пак с нетърпение очакваха да чуят как Стояновата булка ще отвори вратата и ще посрещне първото си венчило. Една съседка запуши устата си с края на забрадката, след нея и другите напълниха очи, почнаха още по-усърдно да подсмърчат и да се секнат в шепите си. Дядовата лирична душица лъсна в очите му, две сълзи потекоха по улеите на грапавата му буза, увиснаха на мустаците му и оттам – на скута. Въло Гайдата, който така изкусно взе душата на прасето само с един великолепен бод, цял се олигави и изхълца като отпушена тапа.
Като свърши песента, майка ми каза „добре сте послушали“, отвърнаха й разплакани „добре си попяла“ и замлъкнаха, докато преглътнат преживяното. Искаха после да я извикат на бис, но аз се възпротивих, защото дилетантството ми бе неприятно още от люлката. Врекнах пронизително, майка ми дойде при мен и така й се размина втората песен. Пяха други жени и мъже, пиха, смяха се до сълзи, мъжете разказваха обичайните си спомени от казарми и войни, пак пяха и плакаха, пак пиха и се смяха, играха, та издъниха пода и си отидоха чак след полунощ.
Гледай какъв народ, мислех си, като ги гледах от висотата на люлката. Ще заколи прасето, без да му мигне окото, а след малко ще заплаче за чуждото нещастие. Мъже и жени ли са това, или деца? Май че едното и другото. Тъй ще е, защото мъжете и жените са създали нашата голяма и тъжна история, а децата – тези песни. Все пак трудно ми бе да ги разбера. Наистина бях човек на девет дни, но и сега, когато съм на хиляди дни, пак ми е трудно да ги разбера. Само едно ми бе ясно, още оттогава и досега, че съм неизтребима част от тях; че съм враг на техните врагове и приятел на техните приятели; че ако понякога им се сърдя и надсмивам, сърдя се всъщност на себе си и на себе си се надсмивам; че дори само тази добродетел да ми бяха дали, пак трябва да стоя пред тях със свалена шапка.
Бях позадрямал, когато отвън се чу силен изстрел. Нашите тревожно се спогледаха. Дядо излезе навън и дълго стоя там. Чу се още един изстрел и той се върна. Въло гърми с пищова си, каза той, и седна да събуе цървулите. Целият ни род се гордееше с чичо Мартин, насаме всички говореха с уважение и страхопочитание за него, но пред хората мълчаха и дори го упрекваха за неговото безразсъдство, защото се бояха да не ги уличат в сътрудничество. Къде ли е сега, жив ли е, или мъртъв, питаха се всички, питах се и аз и страшно ми се искаше да го видя и да се запозная с него.
2.
Има само една сила – дързостта,
и една слабост – слабостта.
Мороа
Чичо Мартин отиваше към чифлика на някой си Маврик Николаев с любимата си карабина на рамо. Вървеше бързо и уверено като човек, когото чакат с отворени обятия. Преди два месеца бе изпратил кратко и любезно писъмце на същия този Маврик Николаев, с което го молеше да остави „в корубата на големия бряст“ някакви си три хиляди лева. Определяше му не само мястото и деня, но дори и часа, само че молбата му не бе удовлетворена. Маврик Николаев не бе разбрал тази странна молба или не обичаше да прави дребни подаръци на непознати хора. Все едно, чичо Мартин не се поддаде на оскърблението, което би могло да се очаква от човек с неговия характер, и прояви необходимото търпение. Навърташе се при един свой приятел в някакво село и ако не се смятат кокошкарските експроприации, впрочем оскърбителни за него, които бе принуден да предприеме за лични нужди, той бездействаше, т.е. обмисляше своята програма и тактика на действие. Въпреки вроденото си безстрашие той се колеба няколко месеца, преди да предприеме своя набег към чифлика. Трябваше да предвиди всички обстоятелства, които можеха да се окажат съдбоносни. Чичо Мартин не бе помислял нито за миг да се отдава на безогледно грабителство за лична изгода, защото не изпитваше особена страст към парите и богатството. Неговата мечта, а както той си мислеше, и призвание бе да експроприира капитала на богатите и да го раздава на бедните.
Не биваше и да се съмнява, че след получаването на любезното писъмце Маврик Николаев е взел строги мерки за охрана на чифлика и кесията си. Трябваше да се предполага, че е алармирал полицията, защото чичо Мартин се бе постарал чрез съмишленици дълго време да разпространява мълвата, че в този край действа силна организация, която трябваше да се превърне на страшна и тайнствена в съзнанието на хората.
Не бе изключено чифликчията да реши да се отбранява с оръжие, впрочем с пълно право, и тогава чичо Мартин нямаше да получи нищо друго освен куршум в главата. Но поради характера си, буен и безразсъден, той не бе склонен да очаква чак толкова сериозни последици, пък и никога не бе помислял, че някой ще реши да отнеме живота му с лека ръка. Това би било нелепо за неговите двадесет и пет години.
Разбира се, чичо Мартин имаше на своя страна един сигурен съюзник в предстоящото си стълкновение с чифликчията и този съюзник бе страхът. По-късно, когато му се случваше да нагазва в дебрите на философските размишления, той говореше, че на този свят всичко се крепи на страха – държавата, обществото, семейството, та дори и отделната личност. И добродетелите не са плод на човешкото доброжелателство, а на страха. Ако някой прави добро, прави го не да облекчи душата си от злото, а за да не попадне под ударите на закона, да се предпази от укорите на околните и в последна сметка – да си осигури топло местенце горе на небето. Иначе добрият и всеопрощаващ дядо Господ веднага ще му вземе мярката и или ще го накара да лови зайци с тъпан по небесните ливади, или ще го напъха до ушите в катрана. Дядо Господ знае много добре какво представляват неговите подобни, знае, че дори раят не ги съблазнява достатъчно, и за да ги принуди да повярват в добродетелите, първата му работа е била да им внуши страх. Тъй че и вярващите в нещо си, а може би най-вече те, вярват само от страх. Страхът причинява на хората най-голямото зло и убива тяхното щастие. Няма страхлив и щастлив човек, щастливи са само дръзновените и само те постигат своите идеали…
Трудно е да се каже откъде бе усвоил тази философия чичо Мартин (от някоя прочетена книжка в гимназията или от някой полуинтелигент като него), но във всеки случай животът, чувствата и делата му се покриваха с тази философия така естествено, че, изглежда, всичко си идваше отвътре, от самата му природа.
Преди да влезе в чифлика, чичо Мартин окачи карабината си на едно дръвче и почука на портата. Бе към девет часа и много от прозорците на голямата къща светеха. Зад портата залая куче и по лая му личеше, че е огромно и свирепо, след това по пъртината изхруптяха тежки стъпки и някой запита:
– Кой е?
– Аз съм – каза чичо Мартин. – Отвори де!
– Че кажи кой си!
– Симо. Тук ли е вуйчо?
– Тука е! – каза онзи отвътре и замълча.
Чичо Мартин го остави да се поколебае една минута, за да провери въздействието на лъжата си. Бе разучил добре разположението на чифлика и фамилното родословие на собственика, знаеше дори имената на слугите. Симо бе сестреник на Маврик Николаев, който при всяко идване извършваше по някоя лудория. Ходеше на лов или организираше конни надбягвания със селяните и така внасяше малко разнообразие в скучния живот на чифлика. Той вършеше в града някакви делови работи на вуйчо си и Маврик Николаев се отнасяше с уважение към него.
– Бай Димитре, ти ли си?
– А не – каза онзи отвътре, – Милош.
– Не ме ли познаваш, бай Милоше?
– Познавам те бе, джанъм, как да не те познавам – каза онзи и отвори.
– Ха добър ти вечер! – каза чичо Мартин и юнашки разтърси ръката на слугата. Лицето му бе увито с шал тъй, че слугата не можеше да види и очите му в тъмното.
Слугата се зае да го брани от грамадния пес, а чичо Мартин се качи на чардака, видя една метличка до вратата и почна старателно да четка снега от ботушите си, тупайки с подметките си по дървения под. Така спокойно и свойски можеше да влиза вкъщи само някой от прислугата и никой не обърна внимание на този шум. Чичо Мартин свали шала от лицето си, почука на вратата и като чу гласа на домакина, отвори, застана на прага и каза спокойно усмихнат:
– Добър вечер! Приемате ли неканени гости? Маврик Николаев се бе навел за нещо до голямата печка и без да се изправя, извърна лице към вратата. Черните му, все още блестящи очи се присвиха, опипаха непознатия гост и не откриха нищо подозрително.
– Добър вечер – каза той и след кратко колебание добави: – Заповядай!
Маврик Николаев бе общителен при добро настроение, повратлив и избухлив – при лошо, обичаше да се черпи с приятели, да им пее стари хайдушки песни и в същото време да се дърли с тях като драка, с една дума, човек експанзивен, способен да минава от една крайност в друга със завидна лекота. Чичо Мартин не бързаше да се представи, чакаше домакина да го покани.
– Сядай и добре дошъл! – каза Маврик Николаев вече по-гостоприемно и сам седна на стола зад масата. – Кой си и какво те носи насам?
Чичо Мартин си взе стол и седна до стената точно срещу него. Усмивката му, сега вече по хлапашки стеснителна, не слизаше от лицето му.
– Извинявайте за безпокойството. Аз съм Мартин Карабелов – представи се чичо Мартин кратко и ясно. – Дойдох да си поговорим за някои наши работи.
– За „наши“ работи! – възкликна с остър фалцет Маврик Николаев.
Верен на повратливия си характер, той гледаше госта с котешки блясък в очите и видимо задържаше една спазма, която напираше да се разлее в остър, пронизителен смях. Този умен, петдесет и шест годишен мъж, видял много неща в живота, никак не можеше да свърже представата си за Мартин Карабелов с това кръглолико, усмихнато и свенливо момче. За разлика от селяните и слугите, които даваха доверчиво ухо на разни слухове, той бе уверен, че тайната организация, ако съществува, бе една банда от разбойници и нейният главатар не може да бъде нито толкова млад, нито толкова невинен. Наистина Маврик Николаев не бе имал случай да разговаря с главатар на разбойници, но това не му даваше право да си го представя съвсем по детски – с едно кръвожадно око и сплескан нос, със следи от рани по лицето и поне с пет пищова на кръста. Той предвкусваше от приятните последици на едно недоразумение, които щяха да завършат със смях и шеги в семейството, и запита усмихнат:
– Ти да не си Мартин разбойникът бе, момче?
– Да! – каза чичо Мартин. – Само че не съм разбойник! – Едната половина на лицето му престана да се усмихва, веселото изражение на очите му се замени със спокойна и опасна острота. – Ако не вярвате, ще се документирам.
Маврик Николаев не излезе страхлив. Очите на чичо Мартин му казаха всичко, той посегна към чекмеджето на масата, измъкна грамаден като ютия револвер и го насочи в гърдите му. Сега лицето на Маврик Николаев прежълтя от пристъп на неврастения и дулото на „ютията“ почна да трепери опасно в ръката му.
– Ти ли си Мартин разбойникът?
– Аз съм Мартин Карабелов, но не съм разбойник, а политическо лице и дойдох да поговорим по повод на писмото, което ви изпратих…
– Не мърдай, ще те надупча като решето! – извика свирепо Маврик Николаев.
Чичо Мартин нямаше намерение да шава, отклони очи от дулото на револвера и остана неподвижен. Много възможни обстоятелства бе обмислил, но револвера, както казахме, не бе турял в сметките си. Според него чифликчията искаше да го убие не от законно чувство на самосъхранение, а от глупост, от липса на възпитание и най-вече от скъперничество. „Ето какви скръндзи са нашите чифликчии, каза си той, и как не умеят да ценят достойнството на своя противник. И като си помисли човек, че са представители на висша класа и че на всичко отгоре се смятат за аристократи! Не, с този господин трябваше да постъпя по класическия начин, да го притисна нейде на тясно или да се вмъкна в стаята му през прозореца. Жалко, че човек става жертва на своя изискан стил, когато има работа с прости хора! Интересно е да се знае дали този скъперник ще натисне спусъка все пак и ако го натисне, дали ще ме улучи. Един милиметър отклонение на дулото е достатъчно куршумът да плесне в стената, а в това време аз може би ще успея да го обезоръжа…“
– И ще ме свършиш, като не ти дам парите, нали? – извика вече извън себе си Маврик Николаев.
– Да! – каза чичо Мартин. – Такъв е законът на нашата организация.
– Сега да видим кой кого ще свърши!
Чичо Мартин отново премести погледа си на „ютията“ и видя, че пръстът на Маврик Николаев, напъхан в колелцето на спусъка, трепери като на последен страхливец и неврастеник. „Сега вече не той, а пръстът му може да ме убие“ – каза си той и усети, че в гънката между веждата и носа потече топла струйка пот. В това състояние, което романистите наричат върхово изпитание, чичо Мартин бе обзет от върховно любопитство.
„Да видим сега – казваше си той – дали този идиот ще натисне спусъка, или не. Ако животът ми трябва да свърши така глупаво, да върви по дяволите, ако – не, ще си заслужава да го живеем!“ И докато стоеше така с единия крак в смъртта, поставяйки на изпитание своето дръзновение, една вътрешна врата се отвори, в стаята се втурна млада жена и с весело нетърпение се отправи към него.
– Симо! – извика тя, но като стигна до средата на стаята, спря и тихо добави: – Ами слугата каза, че Симо дошъл…
Тя видя „ютията“ в ръката на Маврик Николаев, притисна ръце над гърдите си и застана на място.
