Текст книги "Преди да се родя и след смъртта ми"
Автор книги: Ивайло Петров
Жанр:
Прочая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 7 (всего у книги 21 страниц)
Чичо Мартин се обърна към нея и само за една секунда успя да я разгледа подробно и да оцени нейните прелести. Тя бе на около двадесет и шест години, приятно закръглена, с кестенява коса и хубаво лице, но най-силно впечатление правеше устата й – леко притворена, с пълни и сочни устни, която дори и в този миг на изненада и уплаха издаваше склонност към силни и смели пориви. Чичо Мартин не можа да види само гърдите й, защото ги бе затулила с ръце, пък и в този миг Маврик Николаев не успя да обуздае страхливия си пръст върху спусъка. Не „ютията“, а стаята изгърмя като малокалибрено полско оръдие и на стената, една педя от главата на чичо Мартин, зейна дупка колкото самата „ютия“. Страхът на жените е еластичен като плътта им и дамата, пребледняла не по-малко от Маврик Николаев, мигновено се спусна към него и бутна ръката му настрани:
– Свако, какво правиш, ще убиеш човека!
– Ще убия не, ами ще го надупча като решето! – каза Маврик Николаев. След изстрела, впрочем първият изстрел, който беше изпратил в упор срещу жив човек, нервното му напрежение се бе поуталожило и той говореше вече по-спокойно и разумно, което обаче означаваше, че с втория изстрел ще улучи сигурно целта. – Той е разбойник, за него няма място на белия свят!
– Какъв разбойник, да не сънуваш?
– Това е Мартин Разбойника.
– Оооо! – възкликна жената, а както е известно, жените изразяват с тази удължена гласна много чувства и на първо място – вечно жадното си любопитство. Тя бе забелязала, че чичо Мартин я оглеждаше с възхищение дори в оня миг, когато смъртоносният куршум мина на педя от главата му, а това не можеше да не възхити една истинска жена. Нещо повече, този миг щеше да окриля нейната суета и през оная възраст, когато вече нямаше да бъде жена. „Този млад мъж – каза си тя – или не е с ума си, или е истински рицар.“ Мъжественото спокойствие на чичо Мартин и проницателната му усмивка не допускаха никакво съмнение, че е истински рицар, и при това неин поклонник. Оставаше да поеме покровителството си над него и да чака изкусителната развръзка на тази неочаквана история.
– Свако, опомни се! – каза тя и застана енергично между двамата противници. – Как тъй ще убиеш жив човек?
– Инак той ще ме убие!
– Наистина ли, господине? – обърна се жената към чичо Мартин и му подари първата си очарователна усмивка.
Той с удоволствие вдигна ръце:
– Допускате ли, госпожице? Ако имах такова намерение, щях ли да вляза при него с празни ръце?
– Виждаш ли, свако?
– Дора, излез от стаята и не се бъркай в тази работа! – каза остро Маврик Николаев и посочи вратата, през която тя бе влязла. – Този човек иска от мене три хиляди лева и ако не му ги дам, ще ме ликвидира. Аз няма да му ги дам!
– Може би ще се разберете – каза Дора и отново се обърна към чичо Мартин: – Нали, господине?
– С това благородно намерение дойдох, госпожице! – каза чичо Мартин. – Но домакинът ме посрещна с оръжие.
Маврик Николаев остави „ютията“ на масата, но ръката му лежеше за всеки случай върху нея.
– Добре, да се разберем! Няма да ти дам нито лев и толкоз.
Чичо Мартин невинно се усмихна:
– Както желаете. Нямам намерение да упражнявам насилие върху вашата личност. Аз дойдох да ви потвърдя решението на нашата организация, която…
– Няма никаква организация, а разбойническа банда, чийто главатар си ти! – грубо го прекъсна Маврик Николаев.
– Не отричам, че ръководя тази организация – с подобаваща скромност заяви чичо Мартин.
– И за какво се бори тази „организация“, ако смея да зная?
– На първо време организацията реши да поиска известни суми от богатите и да ги раздаде на бедните.
– Брех, брех! – викна Маврик Николаев. – Вие ще се натъпчете с крадени пари, а бедните ще видят… – Маврик Николаев каза една твърде нецензурна дума, която принуди младата жена да сведе очи към пода и да ги закрие с длани.
Чичо Мартин не изпусна случая да й върне благосклонното си съчувствие.
– Не съм свикнал да слушам подобни изрази в присъствието на благородни дами! – каза той и се изчерви от усилието си да направи първата крачка към добрия тон.
Дора леко се поклони и едва не го удави във влагата на очите си. И както се полага в подобни случаи, тя не пропусна да си каже: „Боже, той е истински благородник и храбър мъж!“ А Маврик Николаев, който не бе чел любовни романи, нито пък бе полуинтелигентен разбойник, поиска да си отмъсти на двамата за своето невежество и хвърли къс, но убийствен поглед към балдъзата си и дори намигна: „Не я гледай, че се прави на светица, минал срамът покрай нея и отминал, щом види мъж, веднага се подмокря отдолу“ – което чичо Мартин дешифрира бързо и точно без всякакви усилия.
– Е, ако богатите не дадат тези суми?
– В такъв случай – каза чичо Мартин с видимо съжаление – ще се наложи да претърпят известни загуби.
– Ще палите, а?
– Ако не смятахте, че нашата организация е банда от разбойници, бих ви разяснил по-нашироко нейните цели. Понеже виждам, че това е безполезно, ще добавя, че средствата, с които се налага да си служим, не са съвсем невинни. Но казано е, че средствата оправдават целта и много честни хора са дали клетва да постигнат тези средства…
Бог знае колко време се е потил великият Макиавели, докато формулира своя средновековен принцип, а чичо Мартин го обърна с краката нагоре, без да му мигне окото. И любопитно е да се знае как би реагирал сам Макиавели на тази дързост. Дали би проявил ревност към невежеството на един добруджанец, или би го потупал по рамото и би го обявил за свой последовател. Най-вероятно е, че би го потупал снизходително по рамото, за да не го нареди до себе си. Но животът през ония години потвърди, че чичо Мартин подари нова истина на човечеството, без дори да се изпоти, и така удари о земята всички йезуити заедно с всички папи и кардинали.
– Е и, е и? – нетърпеливо заекваше Маврик Николаев.
– Всеки лев принадлежи на организацията и онзи, който злоупотреби с една стотинка, се осъжда на смърт. Вие не сте първият, към когото сме се обърнали за помощ. – Така почитателно се изрази чичо Мартин и добави: – Един от нашите вече получи куршум.
Маврик Николаев въздъхна и с това даде знак, че е готов да сложи оръжие, но след малко пак взе да се опъва:
– Не давам нито лев!
Чичо Мартин повдигна рамене и погледна своята покровителка, за да засвидетелства още веднъж уважението си към нея. Тогава тя се обърна към Маврик Николаев:
– Свако, позволи ми да поговоря насаме с господина! На Маврик Николаев не му оставаше нищо друго, освен да се надява, че тази въртиопашка ще успее някак си да го измъкне от трудното положение. „Ако щеш, цяла нощ… приказвай с него, само го махни от главата ми.“
– Че говори, кой ти пречи! – каза той и тежко се отпусна на стола.
Дора покани чичо Мартин да я последва. Минаха през вътрешната врата и влязоха в една малка, но топла и уютна стая. Дора настани госта в един широк тапициран стол и седна срещу него.
– Наистина ли не желаете да отмените присъдата над бедния ми свако?
– Това не е присъда, а молба…
– Ах, все едно. Да речем, че е някакъв дълг.
– Вие сте много мила, госпожице, и аз ще запазя за вас най-хубави чувства! – каза чичо Мартин, като подбираше от своя полуинтелигентски речник най-подходящите за случая изрази. – Вашето благородство ме трогна до такава висша степен, че ако зависеше само от мен, на драго сърце бих се отказал от тези глупави пари.
– Не се съмнявам, че пред мен седи един истински кавалер и благороден мъж. Но ще намалите сумата, нали? – Дора не знаеше с колко време разполага и това я принуждаваше да премине без предисловие към деловата част на срещата. – Хайде, направете го за мен! – Тя протегна ръка и я сложи на коляното му.
– Много ме изкушавате! – каза чичо Мартин и си помисли: „Само така, малката!“
Сега тоя я гледаше в упор и имаше възможност да съзерцава с микроскопически подробности нейните прелести, които се оказаха далеч по-разкошни, отколкото си бе представял. Възбудата от нейната близост сигурно преувеличаваше очарованието й, защото от няколко месеца не бе се докосвал до жена, ако не се смята едно мимолетно пребъркване на някаква мършава даскалица, похождение съвсем обидно за човек с неговия вкус и темперамент. Но Дора действително бе (да си послужим с неговия неизказан израз) един път жена. По-късно чичо Мартин щеше да се разтапя от томително блаженство и да убива донейде скуката си със спомена за тази нощ, в която за пръв път позна истинската любов. Той предвкусваше от насладата с опита си при селските хубавици, без да подозира, че има работа с бивша възпитаница на някакъв букурещки пансион, останала твърде отрано вдовица, която минаваше в обществото на чифликчиите и заможните семейства за самотна млада жена, известна сред мъжкото съсловие с пръст на уста като незаменима, но и малко страшна любовница. По-интелигентните мъже знаеха, че тя страда от пристъп на нервност, и наричаха това й състояние с непозната по онова време дума – истерия. Всъщност Дора не страдаше от истерия, а от зрелостта на своята великолепна женственост, изнемогваща от предразсъдъците на порядъчното общество, и тази зрелост изгаряше всяка частица от нейната плът. Отначало чичо Мартин изпитваше малко стеснение от нея, но верен на своя нрав, скоро мина към преки действия.
– Моля ви се, какво правите? – каза Дора, когато чичо Мартин вече я обгърна с ръце и в никакъв случай не искаше да я пусне.
– Вие сте прелестна! – каза чичо Мартин.
– А вие ме оскърбявате!
– Вашата хубост убива волята ми без остатък, аз съм едно нищожество, готово да падне в коленете ви! – каза той и действително падна на коленете й, а тя взе главата му в ръцете си и каза:
– Ах, ще викам за помощ!
– Бъдете милостива, госпожице! – каза чичо Мартин и като реши, че е отдал необходимото на „високия стил“, впрочем с пот на челото, стана, взе Дора на ръце и я отнесе на леглото.
След около два часа тя отиде при свако си и му каза, че „онзи“ намалил хиляда лева от сумата. Маврик Николаев и жена му седяха до печката, той – с „ютията“ до коляното, тя – скръстила ръце на скута си.
– Действай, както намериш за добре! – каза Маврик Николаев обнадежден. – Имаш всички пълномощия.
Той разбра най-после с какъв човек има работа и отиде да освободи слугите, които зъзнеха навън, вдигнати на бойна нога. Дора отнесе ядене и пиене на госта и го помоли да се чувства като у дома си. След тримесечна несрета чичо Мартин нямаше основание да скромничи и действително се почувства у дома си, а може би и малко по-добре. През тази нощ, която се оказа много краткотрайна, възпитаницата на букурещкия пансион показа цялата си вдовишка жар и даде на чичо Мартин да разбере, че досега не е бил повече от едно невежо селско петле. В нейните обятия, както Нерон в обятията на Попея, той за пръв път позна голямата и истинска страст и този урок намали задължението на Маврик Николаев с още петстотин лева. Чичо Мартин би му простил и останалата сума, ако с това не накърняваше авторитета на своята „тайна организация“.
На сутринта, още в леглото, той получи една табла със закуска, а с нея и плик, в който заедно с парите Маврик Николаев, кой знае защо, бе оставил и разписка за 1500 лева. Чичо Мартин я подписа от името на организацията, закуси, отзова се още веднъж на нежния зов на домакинята и напусна чифлика със самочувствие, на което можеше да завиди сам Цезар. „Виж ти как всичко стана като на шега! – мислеше си той, докато откачаше карабината си от дървото, на което я бе окачил вечерта. – Трябва, значи, да гледаме весело на сериозните работи, дявол да го вземе!“
И това бе третият урок, който бе научил тази нощ в чифлика на Маврик Николаев.
3.
Цяла любов има у жената,
която минава по улицата.
Жиралди
Първата хубава жена, която видях и срещнах в живота си, бе хубавата Аница. Бях на дванадесет дни, когато тя дойде у дома да ме поздрави с появата ми на бял свят. Както винаги, когато видя хубава жена, аз ужасно се смутих, пък и положението, в което ме завари, бе твърде конфузно. Майка ми току-що ме бе разповила върху пелените на пода и бършеше, ако мога така да се изразя, нагледния резултат на моята безпомощност. Бяхме само двама вкъщи и хубавата Аница се промъкна през двора като невестулка, без да я усетят кучетата. Когато тя отвори вратата и застана на прага, в прихлупената и душна стая стана така светло и приятно, сякаш някой бе вдигнал тавана с изкорубените греди, а на негово място бе поставил стъкло и аз си помислих, че женската хубост излъчва блясък и преобразява всичко наоколо. Ако бях чел Толстой, щях да си кажа още, че красивата жена дори когато е глупава, каквото да бръщолеви, излиза все умно или поне мъжете намират, че е умно.
Но Аница бе красива и умна, на което Толстой с основание би се учудил. Наведе се над мен, целуна ме по челото и каза, че не е виждала по-хубаво дете и че ако роди един ден, ще роди дете тъкмо като мен. Почнах бясно да ритам и да се смея с голи венци, без да си давам сметка, че такава суета у един мъж на дванадесетдневна възраст е прекомерно, дори свръхестествено явление и че за в бъдеще ще има да си патя от нея. Но това бе първият ми флирт и може да се каже, че имах успех, защото Аница ме взе на ръце и ме целуна три пъти по челото. Срещата с тази хубава жена ми достави голямо удоволствие и ме научи да приемам и да връщам комплиментите на жените. Научи ме обаче и на простата истина, че очарованието и разочарованието вървят ръка за ръка.
Майка ми нагости Аница с кървавица от коледното прасе и я почерпи с чаша вино. Докато си похапваше от кървавицата, Аница не преставаше да ми се възхищава и по едно време току изтърси, че съм бил същински чичо Мартин. Все шавам, все гугукам и се усмихвам като него. Майка ми при всичката си интелигентност не се досети накъде бие Аница и почна да я уверява, че приличам само на нейния род, спор, който води с баща ми до самата си смърт. Аз обаче веднага разбрах, че Аница ме бе използвала само като повод да се добере до нашето семейство и да се осведоми за чичо Мартин. Тя бе уверена, че на майка ми е заповядано да си затваря устата, и за да изкопчи нещо от нея, продължаваше упорито да ме сравнява с чичо Мартин и да ме ласкае, но аз вече знаех коварната й цел и почнах да я презирам. Ритах, пищях, тръшках се като заклан, майка ми, разтревожена, се наведе над мен, а Аница стана да си ходи. Когато хлопна вратата зад себе си, почернелият от мухите таван отново висна над главата ми, в стаята стана мрачно и тогава ми се поиска да рипна и да я помоля да се върне при нас. Нека да е коварна, мислех си, нека да ме обсипва с лъжливи ласки, но да стои тук и да огрява стаята със своето очарование. С една дума, още от люлката започнах да се унизявам пред хубавите жени и това ми стана съдба. След години много хубави жени като Аница идваха при мен, но не за самия мен, а за нещо друго, опитвах се да ги презирам за фалшивите им ласки, но никога не можах да преодолея тяхното обаяние и никога не можах да им се разсърдя от сърце.
И Татара, свекърът на Аница, разбра тази проста работа, но за разлика от мен, едва на петдесет и две годишна възраст. В сватбената вечер, когато ловиха с жена си гълъби в тъмното, за да потулят позора на снахата, той презря Аница и скрои десет плана да я откъсне от сина си или поне да им построи отделна къща и да я махне от себе си. И Татарката я намрази, както старата и повяхваща жена може да намрази младата, хубавата и безгрижната. Може би тъкмо безгрижието на Аница накара свекъра и свекървата да си глътнат езиците от ненавист. Ако Аница бе им показала, че се срамува от своя позор, те щяха да имат една сигурна мишена и щяха да я улучат, без да се целят о нея. Но Аница се оказа мрежа, плетена така на едро, че куршумите им минаваха през дупките. Още на сутринта след позорната си брачна нощ тя се измъкна рано-рано от леглото, облече булчинската си рокля, сложи булото на главата си и цъфна при старите с най-невинната си усмивка:
– Добро утро, мамо и тате!
В този момент именно свекърът и свекървата си глътнаха езиците и не можаха да отвърнат на поздрава й. Ако пък Аница бе влязла при тях с една педя минижуп и цигара в уста като сегашните снахи, инфарктът и на двамата бе вързан в кърпа. Аница не шеташе, а хвърчеше като пеперуда из стаята. Докато моруците лежаха под чергата, тя сложи тенджерата с вода на печката, забърса пода, грабна менците и отърча към чешмата. Вещите сами се лепяха на ръцете й, като че бе живяла в този дом не един ден и една нощ, а десет години. Когато раздрънка менците на двора, свекърът и свекървата отново се превърнаха от камъни на живи хора и свекървата се прекръсти на иконата:
– Божичко, не съм знаела, че сме майка и баща на една курва!
А за Аница бе истинско удоволствие да ги нарича мамо и татко, и то с такава благоговейна усмивка, с такъв сладък гласец, че във въздуха се разнасяше мирис на пресен пчелен медец. Разбираше ги от един поглед или жест, пазеше ги да не се простудят, а на софрата им угаждаше с усърдието на сегашните келнерки от софийските ресторанти. И всичко това Аница вършеше с най-очарователната си усмивка, на която не можеха да устоят дори двамата мурджовци. Вързани на тел на двата края на двора, подивели като хиени, те не пропускаха човек да мине по улицата, без да оголят зъби, а щом Аница отиде при тях сутринта да ги нахрани, подвиха опашки като истински подлеци и почнаха да й се умилкват. Татарката, която наблюдаваше тази сцена от прозореца, извърна лице към иконата и още веднъж се прекръсти. „Тази ги е турила на гърба си – каза тя – и рано или късно ще ни извади душата, ако не я махнем навреме.“
Аница действително бе „турила очите си на гърба“ и живееше като в турски гробища сред мълчание и камъни. Бе решила да съживи тези камъни или поне да не им позволи да се стоварят върху нея и като всяка умна жена бе избрала за целта си оръжие, по-ефикасно дори от ядреното – ласкателството. Татара и Татарката скоро угадиха тънката й политика и решиха да й отрежат опашката, но като посегнаха да я отрежат, с ужас разбраха, че устата им са онемели, а ръцете – вързани. Аница на бърза ръка ги бе омотала в златните вериги на своите ласки и те, безпомощни и озлобени, примигваха пред нейните медени усмивки.
Така минаха няколко месеца, докато Бенко отиде войник. Той бе нулата на семейството и като нула го изпратиха в казармата. Бутнаха му в ръцете един денк с долни дрехи, туриха му китка здравец на ухото и го натовариха на каруцата, омекнал като печен праз. Аница го изпроводи до гарата заедно със старите и като гледаше олигавеното му лице, реши да превъзмогне отвращението си със сълзи и заплака по метода на Станиславски така убедително, че затрогна стотиците изпращачи на перона. А когато настъпи мигът на раздялата и тя протегна ръце към мъжа си и извика: „Бенко, Бенко, на кого ме оставяш, ах, сиротата аз, няма да те дочакам жива!“, изпращачите и особено младите невести се засрамиха, че не са способни да изпитат една стотна от скръбта на тази хубава жена. Татара и Татарката стиснаха зъби от презрение и завист, че снахата публично ги засенчи в скръбта им от раздялата със сина, но Аница си изпълни номера така блестящо, че и този път копче не можаха да й кажат.
Бенко плака цяла нощ във влака, докато другарите му пиха и пяха, плака и в казармата – и наяве, и насън. Ако можеше да заспи вечер, сънуваше топлите бедра на Аница, денем набиваше твърдия плац с бавен ход, командваше си сам: „Боец, кръгом, боец, ходом марш!“, объркваше непрекъснато левия с десния крак, та на подофицерите се налагаше да го изтупват като брашнен чувал почти всеки ден. На всичко отгоре и кодошите на ротата му вадеха душата с такива убедителни разкази за изневерите на войнишките жени, че Бенко си завиваше главата с одеялото, да не ги слуша. Но в мрака на одеялото се появяваше образът на чичо Мартин, същият, какъвто го бе запомнил през май, когато му поднесе Аница на тепсия. Миришеше на майска ръж и на любов, чичо Мартин току-що бе носил Аница на ръце, но като истински мъж бе коварно спокоен и това спокойствие уплаши Бенко за цял живот. Малкото му чисто сърце изнемогваше от ревност и страх да не би, ако покаже ревността си, Аница да се оскърби и да намери повод да го остави. Озлоби се към чичо Мартин и го намрази до смърт, а като намразим някого, трябва да го убием. Под одеялото не можеше да го убие, защото лежеше с голи ръце, та реши да свърши тази работа на стрелбището извън града, където ги водеха на стрелба. Чичо Мартин стоеше пред него на сто крачки, спокоен, без оръжие и дори без шапка. Бенко се прицели право в сърцето му, отбелязано с червено кръгче, гръмна пет пъти и като погледна нататък, видя една ръка да развява бяло знаменце. Три дни се цели в своя противник, изпрати тридесет куршума в сърцето му, не го улучи нито веднъж и така го обявиха за най-слабия стрелец в ротата.
В това време родителите му търсеха повод под дърво и камък да прогонят Аница от дома си. След като се увериха, че ризите й, слава Богу, все още са нечисти, двамата се преквалифицираха в разузнавачи и почнаха да я дебнат на всяка стъпка. Най-сигурна надежда им вдъхваше чичо Мартин. Съмняваха се, че нощем прескача оградата, копаха му вълчи ями, слагаха му примки и капани и страшно се разочароваха, като научиха, че се е запилял някъде из Добруджа. Но в селото имаше още много вълчета, все рошави и хищни, така че Татаровите не губеха надежда. Поне едно от тях щеше да подири снахата и да падне в ямата.
Аница не намираше нито един от мъжете достоен за нея, всички бяха сополанковци с калпаци и тя нямаше да бъде хубавата Аница, ако не ги караше да се изпотяват под езика. София Лорен сигурно щеше да има още толкова обожатели, ако можеше да се поучи от нейната походка, и то на село, където по онова време нямаше дори калдъръм, и то с най-груби кундури на краката. Понякога пък си мисля, че „Раковски“ щеше да бъде най-очарователната улица в Европа, ако Аница можеше да се появи по чудодеен начин в София и да минава поне веднъж на ден от „Граф Игнатиев“ до кафе „Славянка“ и обратно, и тогава щеше да се види, че сегашните млади жени не вървят, а разнасят последните си моди. Аница вървеше така, че всички прелести, с които Бог я бе надарил, макар и потулени под разни фусти и елеци, се полюляваха като плодове на фиданка, съвсем видими за мъжките очи, готови всеки миг да паднат в нечии ръце при най-слабия полъх на вятъра, и много ръце се протягаха към тях, и много недвусмислени кашлици се изкашляха, и много мустаци се изпозасукаха, но, както и трябваше да се очаква, съвсем напразно. Аница знаеше по-добре от всяка друга жена, че за да се издигне на пиедестал в мъжките сърца, не е достатъчно да бъде само хубава, но и недостъпна.
Ето нещо, което нашенските мъже оцениха с усета на истински джентълмени. Отначало презираха Аница и както в поговорката казваха, че гроздето е кисело, но отпосле разбраха, че съвсем не е кисело, а стои твърде височко, и започнаха не само да я уважават, но и да я обожават. И когато тя шестваше сред тях като господарка сред плебеи, блестяща, болезнено привлекателна и непостижима, те виждаха как изпод кундурите й оставаше златен прашец, как всеки предмет, който докосне, става по-хубав и как най-после един поздрав от нейните уста звучи като песен.
И колкото и да е странно, отсега нататък сами щяха да бранят достойнството й от хорското злоезичие, да се гордеят с нейната хубост и да й прощават всякакви волности.
След като се осигури от външните врагове, Аница се зае с вътрешните. Татара бе по-опасен от жена си, защото не я изпускаше из очи вкъщи и навън, но Аница знаеше, че един петдесет и две годишен мъж, дори ако е неин свекър, не може да я следи само за едната семейна чест. Още щом Бенко отиде в казармата, тя се зае със свекъра и за няколко седмици успя да му извади душицата, която се оказа увита отвън със строгост, студенина и жестокост, а отвътре – нежна като памучец, плаха и податлива. Извади я и не я върна на мястото й, нито я взе в ръце, а само я държеше настрани и от време на време я галеше с малките си и хищни пръстенца. Така се сбъднаха думите на библейския пророк, че който вади нож, от нож умира, понеже в библейските времена хората не са знаели да копаят вълчи ями и са се убивали с ножове. Татара падна във вълчата яма, която бе копал за други, острието на кола промуши ребрата му и нито да се измъкне, нито да умре, нито в рая, нито в ада. „Тате, тате, колко ми е мъчно за Бенко! – казваше Аница, когато биваха насаме. – Защо не избяга от тази пуста казарма и да си дойде поне за един ден. Да бях се омъжила за старец, ама да си е все при мене!…“
Тя отиваше в другата стая, слагаше око на дупката на мандалото и гледаше как коварните й двусмислици караха свекъра да се пули и примигва, как глупаво се изтомява от надеждата, че голямото и недопустимо чудо може да се случи. Една вечер Татарката бе отишла да преспи при болната си сестра. Аница и свекърът вечеряха и си легнаха. По едно време тя го чу да кашля, стана, както си бе по риза, влезе при него и го попита дали да му свари нещо за загрявка. Татара видя как ризата й се бялна в синкавия здрач, косматите му ноздри уловиха сладкия дъх на побеснялата й плът, вкочани се и по лицето му изби пот. Аница стисна ръката му за китката и попита:
– Тате, да не си настинал, ръката ти е като кочан?
Татара замижа от страх и извика:
– А, не! Нищо ми няма.
– Ах, тате, аз пък помислих, че си болен! – засмя се кръшно Аница, пипна челото му с горещата си длан и си влезе в стаята.
На Татара му стана горещо, отиде в кухнята, изля една кофа студена вода на главата си и не можа да заспи до зори. Когато пропя първият петел, той се обърна към стената, изпъшка: „Втасахме я!“ – и като герой на древногръцка трагедия се остави в ръцете на съдбата. А съдбата още щом го пое в лапите си, почна да го мачка, сякаш не бе кмет и заповедник на цяло едно село, а тесто, от което бе решила да омеси хляб или пита. Сега оставаше да намрази жена си и да се пита как е могъл да живее с такава повлекана, без да се досети, че жените не стареят красиво. Аница често чуваше зад стената буботенето на гласа му, тъпи удари с юмруци или издайнически звекащи плясъци на машата. Татарката стискаше зъби от гордост, но бесните пристъпи на омразата я караха да си троши коленете на пода и да се кръсти на иконата. Молеше Бога да изпрати по една болест за всяка част от тялото на снахата и по-специално за ония, дето караха мъжете да се побъркват по нея. Татара щурееше още повече от тези клетви и още по-здраво я налагаше.
И така Аница успя да спечели на своя страна единия от вътрешните си врагове и да го противопостави на другия, за да може да разчисти пътя си към чичо Мартин, без да подозира, че има една опасна съперница, която полага не по-малко усилия да разчисти и тя пътя си към чичо Мартин. Същата оная Емилия Медникарова, дъщерята на околийския началник, която преди няколко години бе готова да зареже гимназията и да тръгне след чичо Мартин. Но господин околийският началник…
