Текст книги "Тютюн"

Автор книги: Димитр Димов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 6 (всего у книги 20 страниц)

– Ще пиете ли чай? – сладко попита Зара.

Жадният й поглед не изпущаше нито едно движение на непознатия. Чудно как не беше го забелязала първа! Той принадлежеше вече на Мария, но тъкмо затова трябваше да бъде мила с него.

– Разбира се!… – побърза да каже татко Пиер – Той ще закуси с нас.

Мария хвърли поглед към Борис. Тя очакваше да види поне сега върху лицето му следа от смутена признателност, от вълнение за това, което беше направила за него, но не откри нищо освен предишната непроницаема затвореност. Какъв беше той? Свенлив, безчувствен или просто глупак? Сдържан мъж, който умееше да пази достойнството й, преструвайки се, че не забелязва авансите й, или безсрамен сметкаджия, който съзнаваше, че с тази непроницаемост ще постигне по-голям успех? Нищо не можеше да се разбере по лицето му. Той прие поканата почтително, но без никакво вълнение, с вид на човек, който съзнаваше много добре, че господин генералният директор не го беше удостоил с някакво особено внимание, а просто не желаеше да прекъсва закуската си, и каза спокойно:

– Боя се да не ви отегча.

– Не изглеждате стеснителен – звънливо изчурулика Зара.

– Може би изглеждам нахален – бързо отговори той. – Но въпросът е много важен както за фирмата, така и за мене.

– Моля ви се, оставете го за после! – Тя му наля чай и произнесе живо: – Вие никога няма да направите кариера в „Никотиана“.

– Защо? – попита той.

– Защото не умеете да използувате разположението на шефа й към дамите.

– Може би го използувам вече. Борис погледна татко Пиер.

– Не, момко, не!… ухили се татко Пиер. – Фирмата още не е стигнала до нещастието; да се управлява от жени.

– Аз разчитам именно на това.

– О, не бъдете толкова сигурен – извика Зара. – Ако продължавате да говорите така, ние ще ви провалим.

– Не ги слушайте!… – заяви татко Пиер, комуто Борис все повече харесваше. – Какво сте завършили?

– Само гимназия – каза Борис.

– Това ми харесва. Обикновено хората с висше образование бягат от тютюна, защото работата им се вижда еснафска.

– Жалък предразсъдък.

– Да. Каква служба заемахте във фирмата?

– Стажант от интелигентните безработни.

– От колко време?

– От една година.

– Научихте ли техническата работа?

– Мисля, че да.

– А защо ви уволниха?

– Формалният повод е глупав и неоснователен. Заради едно скарване.

– А!…

Татко Пиер беше по-скоро приятно изненадан. Той очакваше да чуе смотолевени оправдания срещу обвинения в някаква небрежност или мошеничество.

– Значи, вие умеете и да се карате!… – някак одобрително установи татко Пиер. – С кого се скарахте? С някой от работниците ли?

– Не!… С касиера, който е племенник на директора.

Татко Пиер разглеждаше момъка с все по-голям интерес.

– Е!… Ясно – каза той. – И директорът се разсърди. Но защо обидихте касиера?

– Личен повод – сухо обясни Борис. – Той беше усвоил навика да ме нарича подигравателно „господин главен експерт“.

Татко Пиер се разсмя:

– Разбирам. Вашето усърдие му е било неприятно. Той иска да заеме мястото на Баташки, но аз никога няма да махна майстора. Баташки е измамник и шмекер, но превъзходен техник.

– И аз мисля същото – потвърди Борис.

– Казахте, че скарването е само формална причина за уволнението ви. Друго имаше ли?

Борис погледна девойките, като че се боеше да не ги отегчи. После кимна с глава и каза едно учтиво „извинете“.

– Моля ви, говорете свободно! – каза Мария.

Той почна с малък увод за своя интерес към тютюна, преди; да постъпи в склада. Призна откровено, че „Никотиана“ го е привличала с големите си възможности за напредване. След това направи къса характеристика на директора, на останалите чиновници и на майсторите, като преценяваше обективно качествата и работата им. Вършили са грешки, за които той е посочвал, че могат да се избягнат, и които му навлекли известна неприязън от тяхна страна. После изброи осъществените подобрения в организацията на клона, в провеждането на покупките и манипулацията. Тези подобрения са извършени по негова инициатива. Спокойно, сдържано той обвини директора и майсторите, че са приписвали заслугите за тях на себе си. Между това в приемането на тютюна от производителите и при изплащането му са почнали да се вършат някои нередни неща, които Борис спокойно нарече кражби. За да не бъде голословен, той показа документи (разписки на производителите), които доказваха това. Някои от чиновниците се опитвали да крадат и да интригуват помежду си с цел да се злепоставят пред централата. Това безспорно се отразявало върху качеството на манипулацията. Борис посочи номерата на много развалени бали, които всеки момент могат да се видят във ферментационните помещения. Липсвала здрава ръка, която да стегне всичко. Борис се мъчел да направи каквото можел, но срещал само съпротива и враждебност, която завършила с уволнението му.

Всичко това той разправи спокойно, сдържано, ясно и убедително, като го подкрепваше с доказателства, които бяха очевидни или можеха да се проверят. Същевременно той вмъкваше в разказа си живописни подробности и духовити забележки, които разсмиваха девойките, така че те не се отегчиха ни най-малко от него. Но татко Пиер остана сериозен и неподвижен като мумия. Погледът му се впиваше все по-втренчено в очите, в лицето и движенията на Борис. Мисълта му съзнаваше все по-ясно, че тоя ден беше направил откритие, за което мечтаеше отдавна, но смяташе, че няма да се осъществи в днешния свят на бездейна погълната от удоволствията младеж. Това откритие засягаше еднакво и него, и „Никотиана“. А Борис продължаваше да говори с тон, който беше ту сериозен, ту забавен и лек, като по тоя начин отнемаше всяка неприятна самоувереност на това, що казваше. Неусетно той прехвърли разговора върху тонгата, а от нея премина много ловко върху някои хрумвания за приспособяване на манипулацията към немския пазар. Тия хрумвания се свързваха постепенно в добре обмислен, замайващ план, чиято възможности Борис подкрепи с цифри и таблици.

Татко Пиер слушаше поразен. Никога досега той не бе чувал дори най-способните си сътрудници и директори да излагат нещата така ясно и убедително. Никога досега не бе виждал друг човек освен себе си, който да обхване с ума си така правилно и сигурно целия водовъртеж около производството, преработването и търговията на тютюна. Да ти хрумне, че с бързо въвеждане на тонгата във всички клонове на фирмата можеш да използуваш конюнктурните условия, да добиеш изведнъж предимство на немския пазар и да направиш голям гешефт, не беше никак трудна работа. Но да изработиш плана в подробности, като установиш за всичко определени срокове, да откриеш неподозирани връзки, от които можеха да изникнат предимства и трудности, да съпоставиш, използуваш или отстраниш тия трудности и на края да изведеш вероятностите за общия успех – всичко това можеше да се постигне само от татко Пиер или от млад, енергичен тип като този, който седеше пред него. Много пътя напоследък татко Пиер беше мислил върху възможен удар с тонгата, но считаше този удар за неосъществим. Спираше го досадата от подробностите, а може би и равнодушието, което го беше обзело с първите пристъпи на старостта. Костов, главният експерт на фирмата, също старееше и беше станал неподвижен Трябваше да се проучват, да се прокарват в пълна тайна и с неотслабваща енергия толкова много неща. Трябваше да се правят предложения, да се сключват договори с досадни и придирчиви до втръсване немски фирми. А татко Пиер се чувствуваше напоследък уморен от желанието да печели повече пари. Когато човек е натрупал триста милиона, не се вълнува особено пред възможността да ги превърне в триста и двадесет с още един удар, ако това е свързано с главоболия. Да, татко Пиер се чувствуваше вече уморен, търсеше все по-често удоволствията на живота, отдаваше се като главния си експерт на риболов и автомобилен спорт, на приключения с млади жени. Фирмата преуспяваше бавно, тежко, като мощна и сигурна машина, пусната по инерция, но не се стремеше към нови постижения Татко Пиер приличаше на надзирател, който спокойно е скръстил ръце и пуши цигара. Само от време на време той стягаше бурмите й, като мъмреше и уволняваше директори, натискаше някой лост с неочаквани заповеди до районните експерти или правеше хода й по-лек, като спущаше рушвет в джобовете на държавниците Но ето че сега у него се беше събудило някакво остро и отдавна забравено вълнение, апетитът на вълк, който почива в леговището си и усеща внезапно топлата, подлудяваща миризма на плячка. В святкането на очите, в гласа и думите на този младеж имаше магия. Той му спомняше младостта – годините, в които татко Пиер притежаваше същата обтегната като стоманен лък воля, същия остър ум, същата хладна пресметливост и пламенен устрем към властта на златото.

Борис говореше за тютюна и показваше удивително подробни знания за качествата му по райони и околии. Намекваше за прочистване на персонала, като във фирата се оставят само енергични и високо платени хора. Предлагаше да се намерят по-предани на фирмата. т.е. по-безогледни агент-купувачи, които да пускат между производителите лъжливи слухове и така да убиват доверието в другите фирми и да подбиват цените Искаше тази; година покупките да почнат внезапно, навръх Коледа, и с това да се изпреварят конкурентните фирми. Дълги размишления беше посветил той и на въвеждането на тонгата. Машините трябваше да се доставят незабелязано. Избрани хора трябваше да се обучат тайно. Понеже този нов, удобен начин на манипулиране щеше да остави голяма част от работниците без препитание, можеше да се очакват стачки и безредици. Трябваше да се поведе енергична борба с левите елементи, да се заинтересуват правителството, полицията, пресата, патриотичните организации, да се пуснат детективи между работниците в складовете, да се изхвърлят и арестува веднага заподозрените. И за още, много неща говори той, и така увлекателно и ясно ги излагаше, че дори момичетата се бяха превърнали на слух.

Татко Пиер го гледаше все тъй неподвижен, все тъй втренчен в лицето му и само от време на време протягаше ръка, за да вземе цигара. Какъв обесник, какъв тип, умен, съвестен и дяволски хитър, пълен с енергия и безкрайни възможности!… Не беше планът му, който омая татко Пиер. Този план можеше да сполучи, но можеше и да се провали от конкурентните фирми. Германците водеха преди всичко политика и после търговия, за да водят след това търговия и после политика. Те можеха да предпочетат временно „широкия пастал“ пред тонгата, ако това им дадеше възможност да дръпнат успешно конците на някоя своя кукла в правителството или камарилата на двореца. Борис не знаеше, не можеше и да знае това. Но татко Пиер беше поразен от дарбата му да обхване едновременно връзките между много неща, от енергията, която светеше в очите му, от жаждата и страстта му да печели пари. Никакви любовници, никаква светска суетност и разпуснат живот не биха могли да го отклонят от тази страст, докато се умори. Така щеше да протече истинският, младият, пълният му живот. А после?… После нищо. После и той щеше да се превърне като татко Пиер в уморен, стар човек и да намери жена, подобна на Зара. Татко Пиер беше напълно уверен, че животът на хората не можеше да протече по друг начин.

Тъй разсъждаваше той, гледайки Борис, и в душата му се разливаше някакво философско спокойствие, което го освобождаваше от трескавата спазма на живота, от тягостното усещане, че с идването на старостта му фирмата щеше да се разпадне и алчни хиени да разкъсат тялото й. Най-после той беше намерил човека, на когото можеше да остави златната и могъща „Никотиана“ без тревога и съжаления.

Когато най-после Борис свърши, Мария изпита усещането, че се събужда от сън. Зара гледаше с трескаво любопитство ту него, ту Мария. Тук почваше нещо!… Имаше какво да се разказва по чайовете на зяпнали от изненада приятелки – как Мария го видяла случайно, как го въвела при татко Пиер и как този умен и хубав младеж съумял веднага да изплете кошничката си. Но Зара почувствува и една особена горчивина, която щеше да разваля винаги удоволствието на разказа й. Никога досега тя не бе виждала по-добре силата на богатството и никога не бе съзнавала по-остро колко тъжно е да бъдеш млада и хубава, да се движиш в добро общество и да нямаш пари.

Татко Пиер остана няколко секунди загледан в покривката на масата, сякаш обмисляше нещо. После протегна ръката си и я сложи върху рамото на Борис.

– Да, младежо!… – каза той. – Всичко това е чудесно… Планът ви е превъзходен, много добре обмислен, но едва ли ще го приложим. Немците са говеда. Само дяволът знае какво може да ги накара да работят с едни фирми и да отхвърлят други. Но това е без значение. За мен е по-важно, че ви открих. Отсега нататък вие ще работите в централата като помощник на главния ми експерт. Разбирате ли какво значи това? Щом аз го казвам, значи много…

Татко Пиер запали пура и продължи:

– Утре заминавам за Атина и след две седмици ще бъда отново тук… През това време почивайте, мислете, работете, вършете каквото искате, но от днес сте на заплата в централата на „Никотиана“. Още тази вечер ще напиша писмо до Костов. Сега той се е запилял с колата си някъде из Швейцария… След десет дни трябва да бъде в София и тогава ще му се представите с писмото. Той отдавна мърмори да му намеря помощник. Аз не ви познавам, но съм свикнал да преценявам хората по очите им, по начина на говоренето им… Вие гледате и говорите добре дори когато се опитвате да скриете намеренията си. Не се мръщете!… Излишно е, драги!… Аз виждам какво криете. Вие искате да се изкатерите догоре, да пипнете международните връзки и да заработите сам… Е, добре, когато видя, че станете годен за това, аз сам ще ви подкрепя. Но дотогава никаква игра, никакво шикалкавене, никакви фокуси зад гърба ми… Инак ще ви съсипя, ще ви направя невъзможен дори за обикновен майстор, в която и да било тютюнева фирма!… Разбирате ли ме? Да, вие сте умен, виждам, че ме разбирате…

И татко Пиер продължи да говори за почтеността, енергията и трудолюбието, за насладата от постигнатия успех, за умерения живот, за безсмислицата да се пръскат пари… И за още много неща спомена той, понеже беше умен мъж и добър психолог, макар че повечето от добродетелите, за които говореше, не можеха да се подкрепят с примери от личния му живот.

Върху лицето на Борис се бяха появили от вълнение няколко розови петна. Мария съзна тъжно, че не тя, не помощта, която му даде, а само татко Пиер и „Никотиана“ бяха причината на това вълнение. Тя си знаеше, че беше безцветна, сива като дъждовно утро и у никого нямаше да предизвика бурна страст. Но все пак изпитваше някаква тиха, сдържана радост, която я правеше почти щастлива.

– Чаят ви е съвсем изстинал – каза тя на Борис. – Подайте чашата си да ви налея друг.

Когато излезе навън, Борис почувствува умора – тъй дълбоко беше вълнението му и усилието, което употреби да го крие от Спиридонов и момичетата. Стори му се, че всичко наоколо беше станало дребно и незначително. Какво представляваше сега този двор, този склад, този камион, от който разтоварваха тютюневи бали пред входа на ферментационното помещение? Само малка, съвсем малка част от грамадното богатство, от милионите килограми тютюн на „Никотиана“. Директорът, майсторите, чиновниците от канцеларията приличаха на жалки джуджета, послушни и раболепни изпълнители на заповедите, които Борис щеше да дава от централата в София Като че някаква сила го беше издигнала над всичко и му даваше неограничена власт над хората. Като че работниците, излизащи на рояци от склада, го гледаха, бутаха се и повтаряха страхливо: „Виж, това е помощникът на главния експерт на «Никотиана»! Внимавай да не те забележи!“ И всичко това му се струваше невероятно и чудно. Ала в ушите му още гърмеше басовият глас на Спиридонов, обонянието му още усещаше дъха на лаванда от дрехите на Мария. Никога досега той дори не беше помислял, че можеше да му се случи нещо подобно. Готвеше се за бавно, упорито и мълчаливо катерене нагоре, а Вместо това беше направил изведнъж невероятен скок, беше стигнал почти до самия връх на „Никотиана“. Впрочем по същия начин беше започнал и евреинът Коен – с един случаен разговор в купето на влака с Кнор, директора на Немския папиросен концерн. След идването на Хитлер Коен скъса с Немския папиросен Концерн, основа собствена фирма и сега печелеше милиони от режиите. Почти така, в няколко съдбовни мига, бяха изградили успеха си арменецът Торосян от „Джебел“ и Барутчиев от „Източни тютюни“. Важното е да не пропуснеш момента, да увиснеш на случая. Борис беше увиснал блестящо.

Работниците го настигаха и отминаваха на групи – бързи, нервни, кресливи. Говорът и тракането на налъмите им се сливаше в отегчителен шум. Внезапно Борис чу зад себе си познат враждебен глас:

– Вие какво?… Още ли се мъкнете тук? Беше директорът – едър, червендалест, с бръснато теме и светъл спортен костюм. Борис го погледна с досада и не отговори.

– На вас казвам!… Ако утре ви видя пак, ще заповядам на пазача да ви изхвърли като парцал!… Борис се усмихна презрително.

– Разбрахме ли се?… – изсумтя заплашително о.з. генералът.

И той отмина, посинял внезапно от гняв, защото цял живот в къщи, в казармата и в обществото беше свикнал хората да се плашат от него, и забърза към пивницата „Булаир“, където го чакаше компанията му.

След малко Борис беше настигнат от главния майстор Баташки, който постави свойски върху рамото му дебелата си и потна ръка.

– Ти – какво?… Нещо с чорбаджията, гледам… Шушу-мушу, а?

– Няма нищо, Баташки – сухо отговори Борис.

– Така ли?… Разправяй на шапката ми… Ти си бил голям шмекер, ей… Защо остана два часа при чорбаджията? Видях всичко от третия етаж.

– Щом си видял, най-добре за тебе е да мълчиш… Ухиленото и лукаво лице на Баташки стана изведнъж сериозно.

– Разбира се, никому ни дума – обеща той. – Но сигурно е нещо голямо, а?… Слушай!… Вие двамата можем да вършим добра работа… Малко партидки, комисионки, туй-онуй… Разбираш ли ме?

– Стига си дрънкал – предупреди го Борис – Аз не съм като тебе.

– Е, още си зелен… – снизходително възропта Баташки. – Ще научиш и тия неща, но по-нататък. Искаш ли да пийнем по една ракийка?

– Не искам. Върви си по пътя.

– Добре, добре!… Но аз съм твой човек… Тъй да знаеш.

И Баташки гузно отмина напред, дебел, нисък, с каскет, с мазно и лъснато от пот сако. Редингота и семейството му все още живееха към края на града, близо до гимназията, в малката паянтова къща, чийто наем, плащан нередовно, беше източник на постоянни раздори между учителя по латински и собственика й. Къщата беше едноетажна, грозна, с олющена мазилка и стрехи, които висяха като крила на прилеп.

Когато Борис влезе в тревясалия и постлан с камъни двор, лъхна го миризма на помийна вода, която изтичаше от умивалника на кухнята и се събираше в широка застояла локва точно пред входа. Досадата на бедността караше членовете на семейството да прескачат тази локва съвсем равнодушно и никой не мислеше за премахването й. Тя бе все пак една от най-малките неприятности в къщи. Преди да влезе вътре, Борис се загледа в смачканата тръба на умивалника, мислейки колко тъжна и грозна беше домашната им обстановка. Майката шеташе нещо в кухнята, а Редингота, по чорапи и жилетка, се беше изтегнал върху леглото в стаята на Стефан и четеше вестник. Борис го видя през отворената врата в обичайната поза, която познаваше от детинство: Редингота беше късоглед, държеше вестника съвсем близо до очите си и дългите му крака лежеха върху леглото като греди. Той беше висок, мършав и начумерен мъж, с плешиво теме и студено лице, които заедно с мъчните текстове по латински вдъхваха у гимназистите завинаги отвращение към древността.

Като видя Борис, той остави вестника и попита подигравателно:

– Е, какво?… Прие ли те Спиридонов?

– Прие ме – сухо отговори Борис, раздразнен от вечната насмешка в гласа му.

Редингота беше известен в града с неизменното си и заядливо високомерие към гражданите, към другите учители, към гимназистите и дори към собственото си семейство. Като че всичко беше пълно с дух на мошеничество и дребни сметки, като че всички нямаха друга цел, освен да го измамят или да хвърлят, макар и съвсем безполезно, прах в очите му. Тоя черен песимизъм се дължеше отчасти на бедността, отчасти на презрението му към днешния свят. Само древността беше дала образци на характер и граждански добродетели. Паметта му беше пълна с величествени събития от историята на Рим, с които отегчаваше слушателите си при започване на учебната година или раздаването на зрелостните свидетелства. Материалната учителска нищета правеше гордостта му чувствителна, а величието на латинските автори го превръщаше в непоносим педант. Той беше умен човек, но осакатен от системата, която срещу окаяна заплата го беше впрегнала да възпитава младежта с добродетелите на миналото. Една забележителна случка доказа на всички класическото му съзнание за граждански дълг: с горчива, но твърда решителност, която направи впечатление дори в министерството, той изключи от гимназията за левичарски идеи дори собствения си син.

Борис влезе в стаята си и затвори вратата. Но Редингота все още се интересуваше от разговора му със Спиридонов. Той стана от леглото и като си даваше великодушно примирителен вид, влезе в стаята на Борис. Макар и да живееше с натрапчивата мисъл, че ще стане милионер, Борис беше все пак най-разумният от синовете му, понеже не се увлече като другите двама от левичарство.

– Значи, прие те!… – каза Редингота. И той погледна Борис полусъчувствено, полуснизходително. Да останеш без работа е лошо, но да градиш планове за забогатяване, без да имаш лев в джоба си – беше глупаво и смешно.

– Разговаряхме два часа – отговори Борис, като запали цигара.

– Ха!… – Редингота отново стана насмешлив. – Че много сте разговаряли!…

– Да, много – каза Борис.

Той погледна баща си с ненавист и видя познатите старешки, горчиво-подигравателни очи, у които бедността и дребнавият нрав бяха убили всяка надежда за съществуване по друг начин освен чрез жалък й безропотен мравешки труд. Редингота схвана мисълта на сина си и върху лицето му се появи израз на равнодушен, неуязвим от хорската глупост мъдрец.

– Аз оставам в „Никотиана“ – сухо произнесе Борис.

Редингота не очакваше друго, но попита язвително:

– Само това ли?

– Нали считаше, че и това е много – троснато отговори Борис.

– За тебе, да – каза Редингота.

– Защо? Да не съм некадърник?

– Ти си просто – – презрително рече Редингота.

– А ти какъв си? – внезапно се озъби Борис.

– Аз съм това, което вие никога няма да стигнете.

Артериосклерозата накара Редингота да почувствува тъжно и сладостно доволство от думите си. Той се сравни мислено с добродетелен, но нещастен civis romanus, когото боговете бяха наказали с неблагодарни и дръзки синове.

– Ти си даскал!… – гневно извика Борис. – Жалък, нищожен, побъркан даскал… Ти не можеш да ни понасяш, не можеш дори спокойно да разговаряш с нас, защото си оглупял от бедността, от подигравките, от униженията… защото единственото, което ти остава, е да се надуваш като пуяк с просяшката заплата и медала, който министерството ти окачи миналата година… Ето такъв си ти!… И затова ние, децата ти, също не можем да те търпим. Затова всеки от нас тръгна по свой път.

– За да станете комунисти, простаци, работници по складовете.

– По-добре такива, отколкото глупци като тебе.

– Мълчи!… – изрева Редингота.

– Достатъчно съм мълчал.

– Ще те изхвърля от къщи!

– Аз и без това си отивам.

– Махай се още сега!

Редингота излезе от стаята, като тръшна вратата след себе си.

Стаята беше почти гола, с неравни, напукани стени и нисък таван, който през цялото детинство беше потискал душата и радостта у Борис. В нея имаше само едно просто, дървено легло, маса, покрита с вестници, и окачалка за дрехи. От малкия отворен прозорец с железни пръчки и олющени черчевета лъхаше миризмата на помийната локва в двора. Същата бедност, същата отчайваща голота царуваше д в другите стаи. Цялата покъщнина на семейството можеше да се вдигне само с една кола. Учителската заплата на Редингота се поглъщаше от разходи за храна, облекло или болести. Все не оставаха пари да си купят най-необходимите мебели.

Като остана сам, Борис се отпусна върху леглото, продължавайки да мисли за „Никотиана“. Разправията със стария не му направи никакво впечатление. Такива кавги почти без повод, избухваха често в семейството на Редингота. Бедността раждаше всички видове недоволства и озлобяваше както децата против бащата, така и последния срещу тях. Само майката оставаше като справедлива и мълчалива сянка, която никой не смееше да упрекне.

От кухнята долиташе тракане на вилици и чинии. Майката слагаше за вечеря. Прибра се и Стефан. След малко четиримата седнаха около масата в тясната кухня, всред потискащото и враждебно мълчание на озлобените един срещу друг мъже. Все имаше някаква неприятност, парична или друга, която разваляше настроението на всички. Само в деня, в който Редингота беше получил медал за гражданска заслуга, около трапезата царуваше известно оживление и по тоя случай бяха купили вино. Но в това оживление участвуваше само Редингота. Синовете му гледаха презрително жалкото парче лъскав метал, който пратеникът на министерството беше окачил върху изтрития ревер на сакото му.

Майката бе висока и слаба, преждевременно състарена, с леко посивели коси и ситни бръчки около очите. Дългите години на героична борба с нищетата и досадния характер на Редингота бяха придали на лицето й някакво подчиняващо спокойствие. Тя беше единственото същество, с което дори учителят по латински не смееше да се заяде безпричинно. Всички в къщи я уважаваха по особен, мълчалив и студен начин, тъй като знаеха, че парите, с които разполагаше за домакинството, не можеха да се употребят по-разумно и пестеливо, отколкото го вършеше тя. И обичта, която изпитваха към нея, беше също тъй мълчалива в студена. Характерът на Редингота потискаше чувствата у всички. Тя наряза на тънки филийки студения къс задушено говеждо месо и ги разпредели поравно между мъжете. На себе си остави само от постното – няколко картофа и макарони.

– Ами за тебе? – мрачно попита Борис.

– Аз съм на диета за сърцето.

Никаква диета не пазеше тя, а просто искаше да се нахранят мъжете. Борис взе половината от месото, което беше сложила пред него, и го постави насила в чинията й. Но той знаеше, че тя пак нямаше да го изяде, а щеше да го остави за сутринта – да закуси Стефан, който беше слаб и се нуждаеше от силна храна.

Отново настъпи мълчание. Редингота ядеше бавно важно и някак ттържествено Разправията с Борис го беше накарала да изпадне в самотното величие на непримиримостта. От време на време той се намръщваше и свиваше устните си – тъй, без нужда, само за да закове по-силно мълчанието, което му правеше удоволствие. Стефан беше навел красивата си глава и лапаше бързо месото, за да стане по-скоро от масата и дочете тайно една книга от Ленин, която криеше в избата.

Борис се навечеря и запали цигара. След разправията преди малко пушенето пред баща му беше нахално.

Майката започна да прибира чиниите. Тя вършеше това спокойно, плавно, мълчаливо. Тя също презираше непоносимия характер на Редингота, но се беше издигнала над дребнавите му прояви с равнодушно и студено мълчание Нищо не я вълнуваше вече – нито глупавата му заядливост, нито разклатеното му здраве, нито себеотрицанието, с което беше работил толкова време, за да поддържа семейството Тя се вълнуваше само от това, дали парите щяха да стигнат до края на месеца, дали Стефан продължаваше да слабее, дали Борис щеше да напредне в „Никотиана“ и дали Павел нямаше да потъне още по-дълбоко в политически борби.

Стефан излезе от стаята, като хвърли приветлив поглед и кимна с глава само на майка си. Редингота извади от джоба на жилетката си кибритена клечка, подостри я грижливо и почна да чисти зъбите си. Това продължи около две минути. После той поговори с жена си за някаква застрахователна полица и отиде да си легне. Той си лягаше рано и ставаше рано като древен мъдрец.

Когато останаха сами, Борис каза на майка си:

– Днес постигнах много.

А тя рече:

– Аз не се боя за тебе.

– Да!… – В гласа му прозвуча слабо вълнение – Ти си единствената, която имаше доверие в мене. Знаеш ли какво ми каза Спиридонов днес?

– Не – отговори тя. А после добави колебливо, страхувайки се да не е много смела: – Може би са ти намерили щатна длъжност в канцеларията?

– Аз ставам помощник на главния експерт. Разбираш ли какво значи това?

Майката не отговори. В очите й блеснаха сълзи.

Следващите дни Борис прекара в къщи, погълнат от сутрин до вечер в разработването на плана за въвеждане на тонгата, за преустройство на покупките и за по-пълно използуване на работниците в манипулацията. Всичко това той написа във форма на изложение, от което после Спиридонов можеше да извлече обща заповед до клоновите директори на фирмата. Отделните преустройства се сливаха в един съгласуван и цялостен план, който централизираше управлението на фирмата и улесняваше надзора върху работата на районните и клоновите директори. Така се избягваха злоупотребите при покупките па селските максули и вземането на тайни комисионни, когато директорите препоръчваха купуването на малки партиди от дребни фирми. Така се постигаше максимално използуване на труда и големи съкращения на разходите по манипулацията. На мястото на досегашното обичайно и донякъде ориенталско търгуване на фирмата Борис въвеждаше началата в дейността на западноевропейско предприятие, които беше изучил подробно в немски ръководства и които заместваха доверието с наказателна отговорност и автоматичен надзор. След това Борис взе от склада една пишеща машина и се залови да препише изложението на чисто.

– Искаш ли да ти помогна? – попита една вечер Стефан.

Той беше научил вече от майка си за успеха на Борис.

– Не – сухо отговори Борис.

– Аз бих могъл да ти диктувам от ръкописа.

– Нямам доверие в тебе.

– Ти продължаваш да бъдеш маниак.

– А ти си нечестен човек.

– Какво разбираш под честен човек?

– Всеки друг, но не и комунист.

– А кои са честни?… Търговците на тютюн ли? Той използува гнева на брат си, приближи се до масата му и прочете няколко реда от написаното. Борис забеляза това и подскочи като ужилен.

– Вън от стаята ми, подлец!… – гневно извика той.

– Видях каквото ми трябваше – намръщено произнесе Стефан. – Вие въвеждате тонгата.

Борис улови яката на вехтата горна риза, с която брат му ходеше навсякъде. Износената риза се съдра шумно.