Текст книги "Тютюн"

Автор книги: Димитр Димов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 20 страниц)

Шишко влезе в стаичката, запотен от горещината и чукането. Той бе с плешиво теме, с червено и кръгло лице. Мускулатурата на плещите и гърдите, с която някога смайваше другарите си по тесняшките сборове, личеше още под вехтата му, грижливо изкърпена риза.

– Татко, аз излизам – рече Лила.

– Къде? По работа ли? – загрижено попита Шишко.

Върху лицето му премина израз на тревога. Думата „работа“ означаваше между тях явка с нелегален другар или партийна акция.

– Не. Имам среща с Павел Морев.

Шишко отдъхна. Павел Морев беше член на областния комитет, но живееше легално в София.

– Поздрави го от мене и му кажи, че отговорникът в градския комитет по складовите дружества е вдигнал много високо мерника. Трябва да дисциплинира малко другарите от „Бяло море“. Разбират ли от тактика, или не всички вече са заподозрени от полицията, а се разпениха срещу моето уволнение и направиха поразии. Аз, слава богу, няма да умра от глад, докато имам ей тия…

Шишко показа големите си груби ръце. Той дишаше тежко, понеже страдаше от задух, който с напредъка на възрастта му се засилваше.

– А какво ще правим, ако не се разпенваме? – попита Лила. – Да кротуваме като овчици ли?

– Така не може! – посъветва Шишко. – Заприличали сме на анархисти! Майсторът уволни целия партиен актив на дружеството и провали всичко, което бяхме направили досега. И ти също се заяждаш за щяло и за нещяло с майсторите.

– Ние си знаем работата! – самоуверено произнесе Лила.

– Знаете, зер! Нищо не знаете! – сгълча я Шишко. – Много взехте да ставате важни напоследък вие, младите…

– Учим се от вашите грешки.

– Я гледай! Така ли? – Шишко се намръщи, но доброто му настроение не изчезна. – Ако Павел Морев те е научил това, кажи му, че и ние, старите, сме направили нещичко. Основахме масова партия, вдигнахме стачки, въстания, туй-онуй…

– Павел Морев разсъждава също като тебе, но това е неправилно.

– Значи, ти почна да даваш ум и на него?

Шишко погледна дъщеря си полусърдито, полудоволно. Той беше почти неграмотен, но партията го научи да цени образованието. И за разлика от Чакъра, който едва отстъпи пред молбите на дъщеря си да не я даде в стопанско училище, Шишко направи всички усилия да улесни учението на Лила в гимназията. Но Лила не можа да завърши. Изключиха я в седми клас заради участие в маркс-ленинските кръжоци.

Тя бе тънка, височка, с гладко лице, с права тъмноруса коса и бледосинкави очи, чиято острота караше учителите да имат винаги враждебно отношение към нея. Веднъж, в часа по латински, Редингота се разсърди за нещо и нарече Лила вещица. Ала това бе красива вещица: с хубави рамене, с добре заоблени гърди и не по-лоши крака. Местните донжуани, които привечер ядяха семки край киното и оглеждаха хубавите жени, я считаха за едно от забележителните момичета в града. Но те добавяха веднага, че е непристъпна и зла като оса.

Лила познаваше всички горчиви страни на бедността: и едностайната паянтова къщичка с глинен под, в която бе прекарала тъжните години на детството си; и дългите зимни месеци на безработица, в които баща й едва намираше пари да купи хляб; и неплатените училищни такси в гимназията; и премаляването от глад през петия час; и липсата на палто през зимата; и скъсаните обувки през дъждовете на есента.

Тя познаваше всички напрежения на партийната работа: и безкрайните разпити в учителската стая около маркс-ленинските кръжоци; и тревогата от издайничеството за пръснатите позиви през нощта; и студените тръпки при явки с нелегални другари; и ужаса от мъченията, които надвисваха над нея при партиен провал.

Познаваше и цялата подлост на света, срещу който се бореше и който мразеше до дъното на душата си; и безуспешните опити на фирмите да подкупят баща й; и наивния план на един старшия да я направи провокаторка и своя любовница; и безмерната алчност на господарите; и глупостта и продажничеството на слугите им.

Лила познаваше и още много други неща. А всичко това придаваше на красотата й някаква сурова и хладна острота.

– Хайде на добър час! – рече Шишко. – Имам работа.

Той бързаше да довърши двете печки до вечерта и да ги отнесе в града, за да вземе пари.

– Татко, чакай! – бързо произнесе Лила. – Искам да ти кажа нещо.

– Казвай! – Шишко се усмихна. – Пари за подметките ли?… Ще взема довечера.

– Не, не е за пари!… – Гладкото, покрито с редки, бледи лунички лице на Лила се заля от руменина, но очите й светнаха решително. – Исках да ти кажа нещо друго… Павел Морев и аз се обичаме.

– Що?… – изхърка Шишко.

Челото и веждите му се сгърчиха болезнено, сякаш някой го беше ударил неочаквано.

– Павел Морев и аз се обичаме – спокойно продължи Лила. – Исках да знаеш това.

Шишко издаде още едно сподавено и безпомощно хъркане. Вълнението беше засилило изведнъж задуха му. Новината го порази и разстрои като внезапен провал в партийната работа. Той знаеше отдавна, че Лила и Павел работеха заедно по организацията на легалните складови дружества, но никога не предполагаше, че отношенията им могат да вземат такъв обрат. Партийната работа не беше шега. Никакви лични чувства не трябваше да се преплитат с нея. Обзе го внезапен гняв срещу Павел Морев. Лицето му стана още по-червено, устните му затрепераха. Почувствува желание да улови Лила за врата и да я набие, както трябва, а после да отиде при някой от по-възрастните другари на градския комитет и да му разправи за поведението на Павел Морев.

Лила стоеше изправена като гъвкава фиданка, която бурята не може да превие.

– Какво? Искаш да ме биеш ли? – с укор попита тя. – Задето не крия нищо от тебе, така ли?

– Посрами партията! – глухо изпъшка Шишко.

– С какво съм я посрамила? Да не съм извършила предателство или провал?

– Посрами я с поведението си.

– Я не ставай смешен! – избухна Лила. – Ние не можем да зарежем партийната си работа и да се женим сега. Или искаш да кажеш, че имаме нужда от благословията на поп? Ако мислиш така, почни да ходиш на черква и поискай разкаяние, задето не си ме кръстил до днес.

– Не е работата в това!

– А в какво?

– Ти сама каза в какво. В наше време не ставаха такива неща.

– Във ваше време можехте да се жените, когато си искате. Нямаше буржоазия и закон за защита на държавата. А сега на всяка крачка по петите ни вървят детективи.

– Щом е така, ще си гледате само партийната работа и туйто.

Шишко седна с въздишка на стола и се опря върху масата. Той съзна, че вече няма право да се бърка в живота на дъщеря си, станала отдавна самостоятелно. В паметта му изпъкнаха зимните утра, в които Лила отиваше на училище без закуска, вечерите, в които тя четеше до късно, ваканционните месеци, през които нуждата я караше да работи в тютюневите складове… Тя не познаваше дори обикновените радости на другите работнически момичета, които обичаха да се гиздят с припечеленото, да отиват на кино или да се разхождат вечер по главната улица. Като светица живееше тя, но Шишко не забелязваше това досега и го считаше за обикновена, задължителна добродетел, сякаш Лила не беше девойка, а стара мома. Обзе го внезапно угризение за бедността, която не му бе позволила да създаде почти никаква радост на дъщеря си. Той се почувствува смазан, безпомощен, неспособен да оправдае или осъди поведението на Лила. И понеже не знаеше какво да прави, стана от стола, избърса с грубата си ръка челото и тръгна към вратата. Върху повехналата му буза се бяха отърколили няколко сълзи.

– Татко, не се тревожи! – извика Лила след него.

А Шишко въздъхна тежко, но някак успокоено:

– Не се тревожа, щерко! Ти не си вече моя дъщеря, а човек на партията… И нека тя те направлява и съди.

Лила излезе от къщи и по прашните, нажежени от слънцето улички на работническия квартал тръгна към боровата гора над градската градина, където правеше срещите си с Павел. Тя бе доволна от развръзката в къщи. „Старият“ се развълнува и наскърби, но прояви пълно доверие към нея, а повече не й трябваше. Личният живот бе отхвърлен назад и Лила се върна отново към мислите, които я занимаваха всекидневно. Пред нея се изправиха тревожно неизяснените въпроси за партийния курс, за разногласието между другарите по върховете, за подготовката на обща тютюнева стачка в града. От решението на тези въпроси зависеше всекидневната й дейност между работниците. При всяка среща Павел я осведомяваше върху тях, но откъслечно и непълно, защото сам не знаеше как ще се развият събитията. Докато потисничеството над работниците ставаше все по-голямо, членовете на ръководствата губеха време в теоретични спорове и взаимни обвинения в сектантство. Павел бе член на областния комитет и водеше борба за отърсване от остарелите методи на действие. Лила не споделяше възгледите му от страх и да не пренесе разногласията в низините. И докато вървеше в оскъдните сенки на ниските къщици и дувари – работническият квартал почти напълно бе лишен от зеленина, – тя мислеше тъжно за упорството на някои от другарите.

Пътят на Лила към боровата гора минаваше през центъра на града. Когато прекоси площада и стигна до тротоара, тя видя Ирина, която в това време бе излязла от сладкарница „Спорт“ и след тъжната среща с Борис се връщаше в къщи. Двете момичета бяха съученички от един и същи клас в гимназията, но се поздравиха хладно. Разделяха ги много неща. Преди две години Лила употреби напразни усилия да заинтересува Ирина с маркс-ленинските кръжоци. Дъщерята на старшията не издаде нищо пред учителите, но твърдо отказа да влезе в кръжоците. Пречеха й дребното охолство, сладникавата мечтателност. Лила я отмина равнодушно, без да забележи зачервените й от плач очи.

Срещата с нея накара Лила да си спомни за Борис. Лила го мразеше неудържимо още от гимназията. Макар и беден, той споделяше реакционните възгледи на баща си, а сега бе станал най-противният тип в склада на „Никотиана“. Дори майсторът Баташки не се държеше с работниците тъй зле. Дали нямаше да бъде подходящо, ако Павел поговореше с Борис и се опиташе да го вразуми? Не, нямаше смисъл. Двамата братя бяха скъсали отдавна завинаги връзките си. Те се мразеха и злословеха един за друг като врагове. Колкото различни бяха характерите у тримата синове на Редингота! Павел – комунист, Борис – реакционер! Като ремсист Стефан се държеше изобщо добре, но понякога проявяваше черти, които не й се харесваха. БЕ сприхав и самомнителен, изпадаше в уклони наляво и дясно, според настроението си, и не търпеше чужди мнения, особено след като го изключиха от гимназията и се почувствува герой. Но Лила също беше изключена от гимназията, влизаше дори в комсомолска ядка и все пак не изразяваше честолюбието да ръководи Ремса в града. Високомерието на Стефан можеше да свърши лесно с провал.

Неспокойната мисъл на Лила се върна отново върху Ирина, но отскочи веднага към Динко. И при него работата не беше в ред. Динко бе непоклатим ремсист, но обичаше братовчедка си с някакво тайно, упорито и потиснато чувство, което Лила се опитваше напразно да избие от главата му. Той завърши гимназия с отличие и понеже още не беше заподозрян в полицията, един другар от градския комитет даде идеята да постъпи в Школата за запасни офицери. На партията трябваха и хора с военно образование. Лила бе доволна от това разрешение, но в душата й продължаваше да тлее тревога за Динко. В характера му имаше едно непристъпно, тъмно и затворено ъгълче, което се изплъзваше винаги от въздействието й.

Лила въздъхна, измъчена от мисълта, че Борис Морев беше негодник и подлец, а братята му – комунисти. Потискаше я и съжалението, че Павел потъваше все по-дълбоко в опасни идейни спорове, че Стефан имаше тежки недостатъци в характера си, че умният Динко бе влюбен така глупаво в добродушното и нищожно момиченце Ирина, което на всичко отгоре не му обръщаше никакво внимание. Колко сложни и заплетени бяха отношенията между хората. Но може би тия отношения трябваше да се приемат такива, каквито са, и да се действува въпреки тях.

В градината бе все още тихо, почти безлюдно и горещо, ала не тъй задушно, както в града. От боровата гора идеше едва доловим прохладен и освежителен лъх, който Лила пое с наслада. Прекарвайки дните си в отровната атмосфера на тютюневите складове, тя жадуваше за слънце и въздух. Тишината и спокойствието на летния ден, дълбоката синева на небето, миризмата на боровете и ярките багри на цветята в лехите я накараха да почувствува радост от живота, но заедно с това и копнеж за нещо, което й липсваше въпреки любовта на Павел. Стори й се, че никога двамата нямаше да вкусят от насладата на пълната почивка, от безгрижието на младите влюбени двойки, които вечер се смееха, прегръщаха и целуваха по алеите на градината. Такъв беше законът на борбата. Той изправяше Павел и Лила непрекъснато пред опасности, правеше душите им напрегнати, тревожни, чувствителни и непримирими.

Тук-таме върху пейките, под дебелите сенки на чинарите и акациите, седяха безделници, които се прозяваха, или гимназисти, които учеха за наближаващите поправителни изпити през есента. Когато Лила минаваше покрай тях, те прекъсваха четенето си и после за дълго не можеха да се съсредоточат.

Лила не им обърна никакво внимание, нито се разсърди на опитите им да завържат разговор. Но тя се обезпокои от един мъж с шарена вратовръзка и нови жълти обувки, за когото другарите от склада я бяха предупредили, че е агент на полицията. Непознатият мъж беше висок, с подпухнало лице и неприятни светли очи. Особено противни бяха ръцете му. Те й се сториха големи, хищни, костеливи, с някаква мъртвешка белота. Когато мина покрай скамейката му, той повдигна глава от вестника, който четеше, и очите му, тъжни и зли, се втренчиха неподвижно в нея. Но той веднага наведе глава и продължи равнодушно четенето. Лила почувствува слабо облекчение. Явно бе, че непознатият агент е дошел отскоро в града и се запознаваше повърхностно с жителите и обстановката му. За да провери дали не я следи, тя се обърна и го погледна бързо. Агентът, седнал гърбом към нея, продължаваше да чете вестника си. Лила отдъхна, но се успокои напълно едва когато навлезе в тесните пътеки на боровата гора и почна да мисли за Павел.

Тя го обичаше с порива на интелигентно момиче от потиснатия свят на работниците, което търсеше и чакаше любовта също от образован човек. Но след дългата и мълчалива целувка, при която впиха устните си, тя първа съзна, че в живота на двамата имаше нещо по-важно от любовта, и рече бързо:

– Говори сега!

Павел се разсмя и отвърна задъхано:

– Ти си сектантка дори в любовта.

И продължи да я целува, защото я виждаше рядко, само когато идваше по партийна работа в града, и защото всичко в нея в този миг, от пъргавата мекота на гърдите и топлата влага на устните й до синкавия огън в очите й, събуждаше само любов.

Той бе по-висок от нея и приличаше донякъде на Борис. Имаше кожа с кехлибарен оттенък, тъмни очи и права черна коса. Но лицето му бе лишено от женствената изтънченост, от затворената и неподвижна студенина, с която брат му омагьосваше момичетата. То бе по-грубо изсечено, с орлов нос, мъжествено и твърдо като у древен картагенски войник. Чувството за естественост го бе спасило от сектантската мода, която караше интелигентите комунисти да ходят лошо облечени и небръснати дори когато имаха възможност да се погрижат за външността си. Той носеше приличен летен костюм и чиста риза.

– Кажи новините! – рече тя, като се освободи най-сетне от прегръдката му.

Двамата приседнаха върху една полуизгнила скамейка в далечна и затънтена алея на гората. До това място стигаха рядко само влюбени двойки или безопасни чудаци. Сега наоколо нямаше никой.

– Споровете се изострят! – произнесе той, като запали цигара. – Лукан е направил предложение да бъда снет от областния комитет.

– Приеха ли го? – тревожно попита Лила.

– Не, разбира се. Пропаднало е при гласуването. Преди две седмици имахме областна конференция на Витоша. Лукан беше пълномощник на Централния комитет. Разбих го жестоко по всички линии и го обвиних в пълно откъсване от Коминтерна.

– Ти ненавиждаш много този човек!…

– Да, ненавиждам го.

– А баща ми е работил с него… Струва ми се, че е честен човек.

– Честен, но тесногръд и упорит до безумие… Казвам ти всичко това, защото разчитам на тебе и на тукашните другари. Ако ме снемат от областния комитет, ще почна низова работа и ще я върша така, както ме учи собствената ми съвест. Не мога да търпя повече глупости… Ние не вършим нищо, а си играем на левичарство и революционна романтика.

– Каза ли всичко това на конференцията?

– Да, казах го.

Лила се усмихна замислено.

– Защо питаш? – рече той.

– Защото Лукан ще ти плати хубавичко, когато се събере пленумът.

– Мъчно ще успее! – Гласът на Павел издаде гняв и ожесточеност. – Целият Централен комитет може да увисне във въздуха, ако няма кой да изпълни решенията му. Смяната на курса ще дойде отдолу, ако Задграничното бюро и Коминтернът не намерят начин да я наложат отгоре.

– Пазете се само да не разрушите вярата на работниците в партията… По-добре единно ръководство с погрешен курс, отколкото бездейни комитети от спорещи теоретици.

– Не може да съществува единно ръководство с погрешен курс! – избухна той. – Тъкмо в това е силата на нашата партия! Сектантският курс я води към задънена улица, към пълно отделяне от работническата маса. А щом това е така, ръководството престава да бъде единно и в него не развива процес на борба.

– Но този процес може да стане много опасен сега. Вие спорите, обвинявате се, снемате се от ръководни места, изключвате се като фракционери и в края на краищата бездействувате. А тук положението става неудържимо. Работниците могат да избият в стихийни и неподготвени акции. Не мога да си представя по-лош удар върху партията от това. Какво да правим и кого да слушаме ние, партийните деятели в низините? Какво да правя аз?

– Борбата на мненията в ръководството е неизбежна, а дисциплината на партийните деятели – задължителна. Важното е как ще приложи вашият градски комитет директивата на Централния комитет за обща тютюнева стачка в страната. Твоята задача е да агитираш между работниците за търпение, докато градският комитет изясни становището си по този въпрос.

– Казваш го ловко, но докато вие изясните положението, търпението на работниците ще се изчерпи. Господарите и чиновниците им се гаврят с нас. Майсторът на „Бяло море“ е забранил оня ден на работниците да излизат от салона по нужда през работно време. Баща ми е протестирал възмутено и това е предизвикало уволнението му. В склада настъпила бъркотия, която завършила с побой над майстора и идване на полицията. Сега целият партиен актив в „Бяло море“ е уволнен… Но ти не знаеш всичко това! Ти не знаеш, че преди десет дни полицията е потушила скандала в един своднически дом, в който са правени опити да бъдат привлечени и наши тютюноработнички.

Лила се беше зачервила, говореше високо, в очите й святкаха гневни пламъчета. Павел я гледаше усмихнат и доволен.

– Защо се смееш? – възмутено попита тя.

– Защото ми харесваш – отговори той.

– Омръзна ми да се шегуваш, когато не знаеш какво да отговориш.

– Понякога шегуването е единственият начин да се утешим при безизходност.

– Тогава търси изход, а не се шегувай. За нас ножът е опрял о кокала.

– Търся го и го намирам в разумни действия, които няма да уронят значението на партията. След няколко дни ще получите директиви за подготовка на стачката.

– По кой „курс“? – с насмешка попита Лила. – По твоя или Лукановия?

– По Лукановия, може ли иначе? – отново се разгорещи Павел. – Но това е най-безсмисленият, лишен от гъвкавост курс. Една подготовка без разчет на наличните сили, без съюзници, без широка платформа, която да обедини всички работници… Подготовка, която ще се изрази в удар във въздуха, в провал и разгром на партийните кадри…

– Не ме агитирай! Слушала съм хиляди пъти от тебе това. Ти искаш да действуваме като социалдемократите, миролюбиво и безопасно, а това не води до нищо.

– Говориш глупости! – извика той, като удари гневно с юмрук по коляното си.

– Не викай! – засмя се тя. – Видиш партиен разговор.

– За глухите и виковете са малко.

– По-добре кажи какво конкретно ще правиш.

– Задграничното бюро възложи на мене и на група другари от областния комитет да подготвим стачката в нашия град по изпитаното болшевишко разбиране… Това ще бъде опит, който после ще съпоставите с резултата от другите тютюневи центрове.

– Значи, стачки с две различни платформи: Лукановата и вашата! Интересно понятие за единство в тактиката! Това ли наричаш ти разумно действие?

– Престани да се шегуваш и да ме ядосваш! – с леко втвърден глас произнесе той. – Ние ще подготвим стачката само върху моята платформа и това ще почива върху единодушно решение на градския комитет… Казах ти, че разчитам на тукашните другари.

Лила го погледна изпитателно.

– Едно е да разчиташ, а съвсем друго – дали ще тръгнат с тебе – каза тя.

– Аз зная какво мислят. Разчитам и на тебе.

– На мене ли? – учудено попита тя.

– Да, на тебе. И може би най-много, защото си в непосредствен допир с работниците.

– А защо разчиташ на мене?

– Защото ме обичаш и това ще ти помогне да ме разбереш.

– Но аз мога да те обичам, без да мисля като тебе – рече Лила. – Нямам ли право?

Тя съзна, че думите й, макар и произнесени шеговито, бяха решителни и удариха по най-чувствителното място на любовта й с Павел.

– А какво мислиш именно? – попита той сухо.

Лила усети горчиво внезапната студенина, в която се бе удавило предишното сърдечие на гласа му.

– Мисля, че поведението ти е антипартийно – топло, но бавно и сериозно почна тя, като постави ръката си върху неговата. – Не по същество, а с оглед на нуждата от действия при сегашната обстановка. То противоречи на генералната партийна линия в тактиката, на установения начин, по който сме подготвяли и водили стачните борби досега. Задграничното бюро може да мисли каквото ще. То не познава местните условия. Директивите му разбъркват и раздвояват активистите, убиват вярата на работниците във върховното ръководство на партията…

– Тази вяра се руши отдавна не от Задграничното бюро, а от Лукан, но ти не виждаш това – грубо я пресече той. – Ти си още неузряла, неоформена, заслепена от борбата в тесния сектор, на който се бориш. Не разбираш съществените отношения, губиш от погледа си останалите сектори. А борбата е сложна, свързана с хиляди странични проблеми. Тя не може да се води по простите схеми и лозунгчета, с които Лукан тъпче бедните ви работнически глави.

– Виждам ти се проста, нали? – с тиха насмешка попита Лила.

– Не, лошото е, че не си проста! – Гласът на Павел ставаше все по-враждебен. – Лошото е, че имаш качества на отличен партиен функционер! Лошото е, че в името на дисциплината, благородно задължение на всеки партиец, ще заблудиш десетки, стотици другари да не се отърсят навреме от сектантските глупости! А най-лошото от всичко е, че в дъното на душата си виждаш правотата на моето схващане, но някакво мрачно недоверие ти пречи да се съгласиш с него.

– Недоверие ли? – повтори тя като безпомощно тъжно ехо. – Какво недоверие?

– Това, което Лукан насажда непрекъснато у работниците към всеки интелигент! Това, което ти изрази преди малко към мене! Поведението му е антипартийно… Аз съм опортюнист, фракционер… Какво още? Успокой се! Не те считам за проста! Не искам да те използувам за вредителските си планове. Стой далеч от мене!…

– Ти искаш да ми отнемеш правото да мисля самостоятелно – с болка възрази Лила.

– О, така ли? Откога почна да решаваш самостоятелно въпроси, върху които ние си блъскаме главите от десет години? Не ти отнемам това право! Мисли каквото си искаш. Не искам помощ от тебе.

Той млъкна и наведе глава. Сънливата тишина на гората се нарушаваше само от кълвачите, които чукаха с човките си по кората на боровете. Въздухът бе наситен с гъста миризма на смола. Някъде далеч еднообразно и тъжно свиреха щурци. През клоните на боровете прозираше ярката синевина на небето, която вече не радваше Лила. Сърцето й бе застинало в тръпка на внезапна печал, сякаш поразено от леснотата, с която нещо между нея и Павел започваше да се руши.

– Помисли си дали трябва да се държиш с мене така – рече тя. – Именно с мене! Аз мисля, че ме обичаш тъкмо защото поставям партията над всичко, тъкмо защото решавам трудностите с разума си.

– Продължавай и занапред. Никой не ти пречи.

В гласа му прозвуча студенина, която я накара да потрепере. Той се беше навел и смучеше цигарата си, гледайки втренчено земята, с лакти, опрени на коленете. В дългите му крака, в широките плещи, в мургавото му лице и черна лъскава коса имаше някаква стара като живота сила, която накара Лила да провре ръката си под мишницата му и да каже тихо:

– Няма ли да се разходим по-нататък?

Той отговори студено и кратко:

– Не.

Лила дръпна бързо ръката си, изправи се и произнесе спокойно, сякаш нищо особено не се беше случило:

– Тогава и аз ще си вървя по-рано. Кога ще се видим?

Той отвърна разсеяно:

– Не зная.

Лила бавно оправи косата си. Бледосинкавите й очи се смееха горчиво и снизходително. Преди да си тръгне, тя попита с равнодушен, делови глас:

– В „Никотиана“ между работниците се подвизава някой си Макс Ешкенази… Познаваш ли го?

– Да.

– Що за човек е той?

– Много умен и честен другар.

Лила постоя още няколко секунди. Веждите й се бяха събрали замислено.

– На мене не ми харесва особено! – произнесе тя внезапно.

А Павел я удари с думите:

– Възможно е. Той не харесва и на Лукан.

Борис свърши работата в околийското финансово управление, за която беше излязъл от склада, и след като се раздели с Ирина, тръгна към долната част на града – квартала на тютюневите складове. Горещината беше намаляла. Той измина чаршията с нейните ханове, кръчми, сарачници, налбантници и железарски магазинчета, пред които всеки съботен ден евреи-продавачи и селяни се отдаваха на безкрайни пазарлъци. От дворищата на хановете лъхаше миризма на застоял животински тор, а кръчмите издаваха противен дъх на вкиснато вино и ракия. Пред железарските магазинчета между лопати, търнокопи, сандъци с пирони и чували със син камък седяха възрастни белобради евреи с нечисти калпачета на главите си. Те ронеха зърната на броениците си с някакъв особен и неразбираем за минувачите екстаз на душевен мир, докато синовете им, бледи и рахитични, шетаха вътре. Киното до синагогата звънеше настойчиво, обещавайки на зрителите си вълнуваща серия от подвизите на Буфало Бил. Борис трепна. Само преди една година му предлагаха да стане касиер в това кино, а сега го канеха в централата на „Източни тютюни“. Една година – през която той не беше изостанал назад, а тютюневият мираж беше засиял по-ярко.

Той отмина чаршията и зави към реката по тесните и миризливи улички в най-бедната част на града. Тук нямаше почти никаква зеленина. Жалките едноетажни къщици, измазани с вар, се притискаха една към друга, сякаш се срамуваха от изгледа си. В тесните дворове, през които течеха миризливи помийни вади, се мяркаха потънали в грижи жени, готови да се скарат истерично за най-дребното нещо. Никой не бе учил тия работнически жени на приветливи обноски и безкрайните тревоги на нищетата разкъсваха нервите им. По улицата играеха деца. Най-малките се търкаляха в праха само по ризки и при всяко обръщане показваха голите си мършави задничета. По-големите, чиято възраст беше още недостатъчна, за да бъдат изсмукани в тютюневите складове, играеха на ашици и се караха ожесточено помежду си. Никой не беше показал на тия деца красотата на човешкото достойнство и озлоблението нахлуваше в душите им още от най-крехка възраст.

Най-сетне Борис излезе от тоя грозен квартал и стигна до складовете. Това бяха големи, многоетажни постройки, които струваха милиони. В плоските им фасади, в малките им квадратни прозорчета, в модерния им стил имаше нещо студено и бездушно като света, който ги бе построил. Складът на „Никотиана“ приличаше отдалеч на допотопно чудовище и сякаш искаше да смаже с големината си съседните складове на другите фирми. Върху стената му, до желязната двукрила врата, през която се влизаше в двора, имаше плоча със златен надпис:

/Н И К О Т И А Н А/

/акционерно дружество за износ на тютюни/

По-надолу следваха имената на банките, дружествата и предприятията, които участвуваха в могъщата й капиталистическа шайка. Борис поздрави небрежно пазача македонец, застанал до входа, и влезе в дългия, но немного широк двор. През него минаваха работниците, за да влязат в манипулационните зали, и камионите, които идваха да откарат изработения и ферментирал тютюн. Някога тук влизаха и керваните от камили, които пренасяха стоката на юг към пристанищата на Бяло море. Но тия кервани, изпращани от гръцки търговци и навяващи романтиката на минали времена, отдавна бяха престанали да идват. Те бяха заместени от камионите на „Никотиана“. Спиридонов се гордееше с това, че пръв беше успял да влезе във връзка с чужбина и да освободи българския тютюн от опеката на гръцките търговци. Ала нито производителите, нито работниците бяха станали по-щастливи от това.

Един дълъг висок зид отделяше двора от градината, засадена с овошки и цветя. Зад градината се простираше ливада, оградена с бодлив тел, и алея от малки, грижливо поддържани тополи. Входът в градината беше забранен за работниците, но в нея можеха да почиват директорът и административният персонал. Между градината и ливадата се издигаше двуетажна постройка в стил рококо – някогашното жилище на Спиридонови, ключът от което беше поверен на касиера. В тази къща – мебелирана със старомоден и разточителен вкус – почиваха чорбаджиите или главният експерт със своите гости, когато идваха в града да прегледат някоя партида или се връщаха от лов на пъстърви в планината.

Борис стигна до дъното на двора и през една малка врата с гранитни стълбички, която се намираше срещу входа на градината, влезе в канцеларското помещение. От дългия, полутъмен коридор, който водеше в другите отделения на склада, идеше глъчка от манипулационните зали, шум от вентилатори и остра миризма на тютюн. Кабинетът на директора беше отворен и празен – преминалият на търговска служба генерал още не бе дошел, а касиерът и счетоводителят, използувайки отсъствието му, бяха влезли в стаята на машинописката и се състезаваха пред нея в остроумие. Тя пушеше несръчно и отговаряше на шегите им с неприятен смях. Влизането на Борис прекъсна закачките им и ги накара да млъкнат. Нито машинописката, нито касиерът и счетоводителят го обичаха. Първата се дразнеше от безразличието му, а останалите – от работата му. Настъпи враждебно мълчание, в което касиерът пусна обичайната си стрела.