Текст книги "Тютюн"

Автор книги: Димитр Димов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 9 (всего у книги 20 страниц)

Ирина и Бимби обядваха набързо в аперитив „Хъшове“, където една компания от по-смели бохеми на корпорацията „Хан Крум“ буйствуваше още отсега с намерение да изтрезнее и да се напие отново вечерта. Компанията представляваше дива и пламенна сбирщина от разни факултети, на която виното бе повишило патриотичните чувства. Членовете й водеха ожесточен спор за програмата през вечерта. Най-смелите искаха да изпочупят прозорците на югославската легация, докато други, по-умерени, предлагаха да ознаменуват празника само с побой над евреи и повреди в синагогата. Ала тъй като легацията и синагогата се пазеха добре от полиция, всичко щеше да свърши, както обикновено – с чупене на беззащитни витрини.

Когато Ирина се прибра в къщи, Динко беше вече дошел и пиеше кафе с хазаите. Двегодишното стоене в школата беше развило и без това силното му тяло. Фигурата му стърчеше цяла глава над другите с мощна, но лишена от тромавост стойка на боксьор. Той имаше ниско остригана глава с римския профил на Чакъра, бледозелени очи и здрави ръце, които сякаш можеха да извият шията на вол. Униформата му стоеше красиво. Динко наистина беше станал хубав момък, но у него пак прозираше нещо, което изпълни Ирина с досада. Кожата на врата му беше загоряла от слънцето. От острия поглед и пълните му стиснати бърни лъхаше непоклатима упоритост, която й се стори просташка и груба. Три пъти Чакъра го беше смазвал от бой, задето мъкнеше в къщи нелегална литература; но и трите пъти Динко беше излизал победител над тираничния си и властен чичо, като продължаваше да чете забранените книги под носа му. Най-сетне Чакъра вдигна ръце и го остави да върши каквото си иска. Тази упоритост се проявяваше и в досадния начин, по който Динко беше влюбен в Ирина още в гимназията. Сега тя си спомни отново това и неприятното чувство към втория й братовчед се засили.

– Колко си пораснал! – все пак рече тя, като го тупна по рамото.

Те поседяха малко при хазаите, после излязоха и решиха да отидат на кино.

Паважът и тротоарите бяха побелели от сняг. Ирина изпита нелепа досада от мисълта, че познати студенти можеха да я видят с Динко. Но после тази досада намаля. Дори елегантните дами, които минаваха по улицата, се заглеждаха в него и с дяволита, едва забележима усмивка срамежливо навеждаха глави. Ирина съзна, че може би външността му не беше толкова груба, колкото й се струваше.

– Каква е тази значка? – попита тя, като посочи една розетка върху шинела му.

– Награда – равнодушно отговори той. – Излязох трети по успех в школата.

– Браво!… Свършваш, значи… И какво мислиш да правиш по-нататък?

– Предложиха ми да вляза във Военното училище, но аз отказах.

Той я погледна насмешливо.

– Така и предполагах – рече тя, като се намръщи. – Ти винаги си бил вироглав.

Динко внезапно стана сериозен и отговори сухо:

– Аз имам принципи, от които не мога да отстъпя. Никога няма да служа на олигархията.

Двамата повървяха малко, без да приказват, защото темата беше опасна и можеха да се скарат. Към пропастта, която ги разделяше от детинство, се прибавяше и разликата в убежденията им. В известна степен тя го съжаляваше. Той беше просмукан до дъното на душата си от враждебния мироглед. Но на Ирина се струваше, че постъпките, му се дължеха на някакъв първобитен селски инат, който рано или късно щеше да разбие главата му. Досега той се спасяваше от разправии с полицията само благодарение на хладнокръвието и бързия си ум. Влизането му във Военното училище беше единственият начин да не остане в низините на живота, ала ток се отказваше от това.

– Тогава защо прие да отидеш в школата? – попита тя раздразнено.

– Защото школата дава военни знания – отговори той. – Едрата буржоазия ще стигне скоро до въоръжен конфликт с работниците и дребните селяни… Аз трябва да се подготвя за него.

– Това ли е предречено във вашите книжки?

– Да, това.

– А защо не се усъвършенствуваш във Военното училище? – раздразнено попита тя.

– Защото школата дава достатъчно знания. От Военното училище излизат само лакеи на монарха.

– Навярно си въобразяваш, че негово величество е глупав като вас?

– Той е не само глупав – отвърна Динко, – но тъп и жесток. И затова тронът му се люлее отдавна от заговори в самата армия.

Двамата продължиха да се карат още няколко минути. Ирина беше почервеняла от гняв. Той знаеше чувствата й към царя и можеше да бъде поне учтив, като не я дразни с отговорите си. Ала упреквайки го в това, тя беше забравила, че костите на баща му, убит през войната, лежаха някъде из пущинаците на Албания.

– Но тогава какво остава пред тебе? – попита тя, като се примири с глупостта му.

– Ще стана селски учител в Средорек. – И ще правиш от дечурлигата малки комунистчета?… Така ли?

Той се усмихна:

– Да, малки, твърди като костилки комунистчета… които после ще станат големи.

В киното нямаше билети. Те излязоха на улицата и застанаха на тротоара. Снегът продължаваше да вали и образуваше дебел пухкав килим, по който вече се хлъзгаха шейни.

– Какво да правим сега? – попита Ирина.

– Можем да се разходим в градината – рече той. – Виж какъв сняг!… В такова време е много приятно да отидеш в гората за дърва.

– Ако станеш даскал в Средорек, ще имаш възможност да правиш това до насита.

– Да. – Той се престори, че не забелязва подигравката й. – Когато престане да вали, в такъв сняг зайците оставят пресни дири и се бият много лесно.

– Тъкмо, тъкмо за тебе!…

– Искаш ли да отидем в градината?

– Не, не ми се ходи – каза тя отегчено.

Около тях гъмжеше навалица, минаваха хора, свиреха клаксони, трескаво кипеше животът. Той се поколеба за миг, после внезапно улови ръката й, като произнесе тихо и мрачно:

– Ирина!… Искам да поговорим още веднъж… за последен път.

Под булото на снежинките зелените му очи гледаха с копнеж, лицето му беше мъжествено и красиво, но тя не забеляза това.

– За какво да говорим?

– Аз те обичам… Непрестанно мисля за тебе.

Тя настръхна като разсърдена котка и дръпна бързо ръката си. Безумието му продължаваше още!… За трети път вече той се осмеляваше да й говори за любовта си – тъжната любов на бедно селско момче, израсло в неспирния труд по хълмовете, засети с тютюн. Първия път тя го съжали, втория й стана досаден, а сега – нетърпим. Какво си въобразяваше този ратай, просмукан с разрушителни убеждения и отгледан по милост от баща й? Че можеше да му стане жена ли? Та тя едва понасяше селския му диалект, изгорения му и набръчкан от слънцето врат, грубите му червени ръце… При това двамата бяха втори братовчеди. В чувството му имаше нещо неестествено, нещо противно, мрачно и тъжно, което я отвращаваше.

– Махай се! – произнесе тя вън от себе си.

Той се опита да каже нещо, но тя изсъска още веднъж:

– Махай се!… Махай се веднага отпреде ми!…

След малко Ирина видя високата му фигура с широк гръб, дълъг войнишки шинел и сабя, която се отдалечаваше в навалицата. И тогава внезапно усети тъга. Никога вече той нямаше да я потърси сам. И с него сякаш се отдалечаваше нещо от детинството й.

Професорите и асистентите се събраха на скучен банкет в един от салоните на „България“, тихо злословеха за отсъствуващите или се хвалеха помежду си с научни постижения, като пиеха предпазливо вино и повече минерална вода. Студентите от корпорацията „Хан Крум“ пируваха в едно бирхале, чупеха чаши и поглъщаха големи количества вино, а студентите от корпорациите под патронажа на хановете Кардам и Тервел имаха вкус към салонни прояви и бяха съчетали пиенето си с любов, танци и джазова музика. Студентите комунисти се забавляваха също, но без да забравят агитацията и патоса на борбата. Тук-таме в някое ресторантче прокънтяваше „Интернационалът“ или разгорещен оратор вдигаше чаша за Съветския съюз. Група шегобийци от Агрономическия факултет поставиха в ръцете на един свой другар силна батерия с електрически звънец и нахлузиха върху него бъчва, която после увиха с трикольор. Придружена с охрана от здрави селски момчета и раздавайки церемониално поклони, бъчвата обиколи всички ресторанти, в които пируваха корпорациите. И само някои се досетиха, че тази празна, звънтяща и обвита с трикольор бъчва представляваше всъщност „Братството“, ала те не посмяха да се нахвърлят върху бъчвата, защото момчетата, които я охраняваха, носеха бастуни и ръгаха с тях всеки, който се опитваше да се приближи до нея.

Плебейската врява от всичко това не достигаше до снобовете, които се срещаха в тихата сладкарница на „Цар Освободител“, за да отидат след това в „България“. Ирина носеше хубавичка тъмна рокля, а Бимби – изваян светлосив костюм.

– Защо си се облякъл в декември като през май? – попита тя учудено.

– Сега това е модерно – отговори Бимби.

И той запълни невежеството й по светските, работи, като добави, че всички елегантни мъже, които след малко щяла да види, носели през тая зима светли костюми. Понеже стана дума за облекло, Ирина го попита как намира роклята й.

– Малко демодирана – установи Бимби с известна досада. – Но ти си много хубава и това е достатъчно.

– Извинявай!… Роклята ми е почти нова – обидено произнесе тя. – Уших я миналата есен.

Върху лицето на Бимби се появи снизходителен израз.

– В доброто общество роклите остаряват след един месец – каза той с усмивка. – А в София има жени, които не обличат никога една и съща рокля два пъти.

– Те трябва да са положително луди.

– Не. Просто елегантни и богати жени.

– И вероятно мъжете им са за оплакване.

– Напротив. Човек би могъл да им завиди. Те печелят достатъчно.

– От какво? – малко раздразнено попита Ирина.

– От всичко – с известна завист въздъхна Бимби. – От износ на яйца, бекон, пулпове, тютюн…

Ирина се намръщи. Тя си спомни, без да иска, червените песъчливи хълмове, по които потни селяни беряха тютюн под знойното слънце.

– Защо се разсърди? – попита Бимби.

– Не, не съм се разсърдила никак.

– Не се тревожи за роклята – великодушно я успокои той.

– Дори през ум не ми минава да се тревожа за нея.

Той повика келнера и плати.

Когато излязоха от сладкарницата и тръгнаха към „България“, снегът продължаваше да вали. Бимби махна с ръка на едно празно такси, но шофьорът не спря, защото ги помисли за пияни студенти, които нямаше да платят. Никой не се лъжеше тази вечер да прави услуги на студенти.

– Друго какво е модерно? – попита Ирина, като разтвори чадърчето си.

– Друго ли?… – Бимби вдигна яката на елегантното си черно палто… – Модерно е например дамите от висшето общество да припадат от най-малко вълнение.

– Защо?

– О, не зная!… Вероятно, за да изглеждат невинни.

– Друго?

– Модерно е също възрастни дами да вечерят в ресторант с млади момчета.

– Какво от това?… Може да са техни синове или племенници.

– Именно – каза Бимби. – В такива обстоятелства момчетата могат да минат за синове или племенници.

Пред входа на „България“ имаше тълпа от студенти, които уверяваха портиера, че не са пияни, и молеха да ги пусне в бирхалето. Но портиерът, научен от опита, не искаше дори да ги чуе. Бимби разблъска грубо тълпата и като показа на портиера някаква карта, влезе веднага, последван от Ирина.

– Каква беше тази карта? – попита тя, докато се събличаха в гардероба.

– Журналистическа – сухо отговори той.

Вътре беше приятно и топло. От салона над сладкарницата, в който професорите имаха банкет, идеше отегчително шумолене, а от стълбите към дансинга – звуци на джаз.

Бимби поведе Ирина към една хубава маса до самия дансинг, която бе запазил предварително. Тя вървеше малко замаяна от силната светлина и непознатата обстановка. Стори й се, че всички хора, които седяха по масите, я гледаха втренчено. Бимби поздрави няколко души, едни с много учтив поклон, а други – разсеяно и небрежно. Между учтиво поздравените беше една двойка, която танцуваше – някаква дама с красиво мургаво лице и пълничък господин с мустачки. Бимби размени с него къс поздрав на френски.

Ирина дойде на себе си едва когато седнаха на масата. Стесняваха я непознатият и студен блясък на заведението, чуждите и враждебни погледи на жените, които я проследяваха втренчено и после изведнъж отвръщаха очите си от нея. Танцуващите се люлееха в бавния ритъм на танго, а над тях висеше облак от синкав тютюнев дим. На съседната маса седеше млад рус човек с очила и някак отегчено пиеше вермут. Дамата му вероятно танцуваше. Бимби поздрави със средна любезност и него.

– Това е Хайлборн – каза той. – Трети секретар от немската легация. Но вероятно ще го отзоват.

– Защо?

– Немците сменят дипломатическия си кадър.

Дамата с мургавото лице и господинът с мустачките отново се бяха изравнили с масата, на която седяха Ирина и Бимби.

– Значи, ти разговаряш съвсем свободно немски и френски? – каза Ирина.

– Да – разсеяно отговори Бимби.

Той гледаше наоколо, сякаш търсеше познат из тълпата.

– Къде си ги учил?

– В Париж и Берлин.

– А какво си правил там?

– Следвах и се забавлявах.

– Медицина ли?

– Не. Машинно инженерство.

– Завърши ли го?

– Не, видя ми се скучно.

– А медицината харесва ли ти?

– Никак. Но старият настоява да свърша нещо. Бимби се изсмя – вероятно по адрес на баща си.

– Гледаш много леко на живота – забеляза Ирина.

– Защо да го правя тежък?

Бимби се разсмя пак и подаде картата на Ирина. Тя си избра паниран шницел – най-евтиното ядене. Но Бимби свирна презрително, дръпна картата и поръча за двамата вечеря от ордьовър, пуйка с кестени, десерт и вино, като даваше подробни наставления на келнера кое как да се донесе. Докато келнерът записваше поръчката, Ирина съзна, че с парите, които щеше да струва вечерята, Чингис можеше да се храни цял месец, без да мие до полунощ чинии в ресторанта.

В това време тангото свърши и дамата с мургавото лице, придружена от кавалера, с когото танцуваше, се отправи към масата на Хайлборн. Когато минаваха покрай масата на Бимби, последният се наведе към нея и произнесе полугласно:

– Зара, кажи на Кршиванек, че искам да го видя.

– Добре – по същия начин отвърна Зара. Хубавите й вежди трепнаха деловито, но само за миг, без да променят любезно-разсеяния израз на лицето й. Тя седна при Хайлборн, който я погледна отегчено и равнодушно, а господинът с мустачките се отдалечи от масата им след лек поклон.

Ирина гледаше Бимби замислено, мъчейки се да проникне отчасти в живота му. Сега той й се стори не толкова, млад. Когато се усмихваше, около очите му се появяваше мрежа от ситни бръчици. Но усиленото спортуване правеше лицето му много свежо.

– Навярно получаваш от баща си доста пари – каза тя.

– Когато не получавам, печеля ги.

– Как?

– Уреждам търговски сделки и вземам комисионна – обясни той.

– Това не е толкова лесно.

– Да, разбира се!… – потвърди Бимби. – Трябва да знаеш езици и да имаш връзки. Аз се движа между чужденци и българи, които се занимават с износ. Всичко се свежда да убедя чужденците да купят дадена партида тютюн например не от един, а от друг.

Ирина трепна.

– Ти разбираш ли от тютюн? – бързо попита тя.

– Не разбирам нищо.

– Но тогава как успяваш да убеждаваш?

– Чрез връзките си.

Ирина си спомни внезапно воднистите очи и мършавото скиорско тяло на госпожица Дитрих, лишено от най-простите чарове на жена.

– Трябва да имаш много връзки – каза тя.

– Доста – скромно призна Бимби.

Келнерът донесе виното и ордьовъра. Двамата почнаха да вечерят.

– Но тогава защо следваш медицина, а не отвориш търговска кантора? – попита тя, като се чукна с Бимби и отпи от виното.

– Защото веднага ще ме пипнат войник. От друга страна, старият държи на всяка цена да му покажа диплома. В противен случай заплашва да ме лиши от наследство.

– Какъв е баща ти?

– Прекрасен, но малко опак човек. Бивш съдия.

Виното беше започнало да действува вече на Ирина. Стори й се, че Бимби говореше полушеговито и всичко, което казваше, не трябваше да се взема за пълна истина. Тя усети под масата допира на коляното му, зачерви се, но не отдръпна крака си.

– Добре си наредил живота си – каза тя.

– Всеки може да го нареди.

– Как всеки?

– И ти например.

– Но аз съм жена!…

– Какво от това?… Виждаш ли момичето на съседната маса? – Бимби посочи с леко движение Зара. – Оня ден то спечели в пет минути цяло състояние.

Ирина се разсмя. Виното беше замаяло малко главата й, но убеждението, че Бимби се шегуваше, изчезна неочаквано.

– Как? – попита тя.

– Между две партии бридж то просто убеди представителя на френската режия да купи от една фирма триста хиляди килограма тютюн.

Сега Ирина усещаше съвсем ясно действието на виното, но някакво внезапно чувство за действителността, придружено с усещане на горчивина, я накара да изтрезнее малко, Тя си спомни колко грижи и черен труд изискваше отглеждането на тютюна в бащината й нива. Тютюнът трябваше да се сади, прекопава, плеви и бере… Да се ниже и суши… да се манипулира. Хиляди селяни се потяха под слънчевия пек върху червените песъчливи хълмове при отглеждането му, хиляди работници се задушаваха в складовете при обработката му… И нима част от печалбата на тоя огромен труд падаше така лесно в ръцете на някакво момиче между две партии бридж? Но изведнъж тя съзна характера на комисионната и се разсмя. Бимби остана сериозен.

– Какви качества се изискват за тази убедителност? – попита тя.

– Приятна външност, добри маниери и такт.

– Само това ли?

Бимби се намръщи.

– Не ставай смешна – рече той. – Момичето, което ти посочих, е от най-почтено семейство.

– Не съм казала противното.

– А защо се смееш?

– На изкуството да се убеждава.

– Да пием за него!

– Добре.

Ирина изпи почти цялата чаша наведнъж. Сега тя усети, че виното е много силно, но, разбира се, не бе пияна и се владееше напълно. Изпитваше само чувство на ведрина и снизхождение към глупостта на Бимби. Все пак животът беше приятен. Вечерта й харесваше. Един младеж от съседната маса, макар и далече, правеше опити да флиртува с поглед. В джазовата музика имаше нещо смешно и безсмислено, но възбуждащо. Върху осветената отвътре кожа на големия барабан се четеше предвзетото име на оркестъра, а палката му, движена с крак, отмерваше ритъма на безумно бърз фокстрот. Цимбалите звънтяха. На Ирина се стори, че саксофоните приличаха на хор от друсащи се пияни мъже, цигулката на диригента се кикотеше като уличница, а ударите на пианото се ронеха като звън от падащи монети. Тя съзна, че всичко това не изразяваше нищо, бе просто музикална безсмислица, ала действуваше поразително върху ниските и тъмни етажи на мозъка. След малко мелодията пресекна изведнъж като рев на гангстер, екзекутиран от електрически ток, за да стори място на разкъсано от ревност аржентинско танго. Всред горчиви клетви и тъжно хлипане някакво същество копнееше за любов. В тази мелодия вече можеше да се долови, макар и изкълчена, човешка тъга.

Ирина и Бимби довършиха десерта си.

– Ще се раздвижим ли? – попита той.

– Виното ме хвана – каза Ирина.

– Така ще танцуваш по-добре.

Той я улови през кръста, но толкова плътно, щото телата им се прилепиха едно до друго от коленете до гърдите. Ирина искаше да се отдръпне, но нямаше сила и против волята си стисна рамото му. Фигурите на танцуващите се багреха с преливане от червена, оранжева и виолетова светлина на прожектора и се движеха като призраци в бавния ритъм на тангото. Уродливо ниски дами танцуваха с високи господа. Възрастни мъже с изцъклен поглед притискаха млади момичета. Лицата на всички бяха придобили някаква идиотска неподвижност. Ирина усети, че бузата на Бимби се докосна първо до косата й, а после до челото й. Това й се стори вече нахално, но тя пак не намери сила да отдръпне поне главата си. По гръбнака й преминаха парливи тръпки. Тя помисли с насмешка: „Низшите центрове на гръбначния мозък влизат в действие.“ Винаги нещо й подсказваше да се пази от тази чувственост. Ала какво трябва да пази сега? Една унизена гордост, едно оскърбено честолюбие, една стъпкана любов. Нима тази вечер не я спасяваше от самотата на разкъсващата мъка в къщи? Нима физическата радост на тялото й в този момент не струваше повече от изгарящия копнеж за Борис? Някакъв мътен импулс, който беше освободен от виното и идеше от първобитните слоеве на мозъка й, я караше да се хвърли в живота, да завърши вечерта с безразсъдна постъпка. Това усещаше тя сега и съзнателно се впиваше все по-силно в тялото на Бимби. Ала това беше само горчив и отмъстителен порив, бунт срещу гордата и затворена мъка, която й беше причинил Борис. Тя знаеше, че мигновеното й падение щеше да свърши с края на тангото, че втори път нямаше да излезе с Бимби. С горещата й кръв бе сраснал здраво инстинктът за почтеност, който й забраняваше сладострастие без любов.

– В неделя следобед съм поканил гости – рече Бимби. – Ела и ти.

– Къде? – В къщи.

– Сам ли живееш?

– Да. Разполагам с апартамент.

– Ще си помисля.

– Какво има да мислиш?

Тя дръпна глава назад и се разсмя. Не отказа направо, понеже не искаше да има вид на изплашена глупачка. Но Бимби взе смеха й за пълно съгласие и я притисна още по-силно.

– Кои са другите гости? – попита Ирина.

– Госпожица Дитрих, която вече Познаваш, един симпатичен австриец на име Кршиванек и още няколко двойки.

– А ние ще представляваме ли двойка? – попита тя.

– Това зависи от тебе.

Ирина се разсмя пак:

– Ами госпожица Дитрих?

– Ти прекаляваш!… – разсърди се Бимби. – Госпожица Дитрих съвсем не е глупава и ревнива жена. Ние ще представляваме само търговска двойка.

– Добре. Ще помисля.

Джазът млъкна, лампите светнала и танцуващите се отправиха към местата си…

– Престани да си въобразяваш само глупости – каза Бимби, когато седнаха на масата. – Искаш ли да поговорим сериозно?

– Да, разбира се.

Той й наля вино. За да насърчи смелостта му в говоренето, Ирина го изпи. Бимби се усмихна, самодоволно.

– Предлагам ти само едно най-почтено сътрудничество – продължи той. – Бих желал да се увериш първо в това. От какво семейство произхождаш?

– От еснафско.

– В какъв смисъл?

– Баща ми е дребен чиновник.

В кухите, сънливо присвити очи на Бимби блесна насмешливо пламък на доволство. За първи път Ирина не почувствува гняв, а само съжаление към високомерието на мъжете от добри семейства.

– Така!… – измърмори той. – Никак не личи. В края на краищата това е без значение. Ти имаш вид на много изискано момиче.

Тя отново изпи няколко глътки вино. Не се боеше от замайването, тъй като беше свикнала от къщи. Чакъра й позволяваше да пие обед и вечер по чашка вино. Тя усети, че виното от лозето на баща й беше много по-хубаво от този подправен мискет в запечатани бутилки.

– Какво искаше да ми кажеш? – попита тя спокойно.

Бимби отново стана самоуверен:

– Нищо неприемливо дори за едно момиче с предразсъдъци като тебе. Ти трябва да, имаш пълно доверие в мен… Аз ще ти помогна да влезеш в изискана среда, която инак би била недостъпна за тебе. Ти имаш качества, които могат да ти осигурят успех.

– Мислиш ли?

– Да. Наблюдавам те отдавна. Ти не обичаш живота, който водят останалите студенти… Баща ти трябва да е заможен?

– Сравнително.

– Аз го уважавам, задето е решил да ти даде образование. Срещал съм такива хора в провинцията. Но питаш ли се какво ще стане с теб след пет години? Селска лекарка!… Нищо повече. Ти съзнаваш много добре, че това е съвсем недостатъчно за тебе, нали?

– Да – откровено призна Ирина.

– Значи, трябва да намериш още сега среда и връзки, които да те спасят от това.

– Как да ги намеря?

– С приятната си външност и дарба да разговаряш. Ти трябва да посещаващ чайове у добри семейства, да играеш покер и бридж. Лятото ще прекарваш във Варна или Чамкория, а зимно време няма да пропускаш нито един приличен бал.

– Но за това трябват пари.

– Ще ги спечелиш!

– С убеждаване ли?

– Да, но не ме разбирай вулгарно.

– За съжаление, разбирам те именно така.

– Това се дължи на твоята неопитност – каза Бимби. – Изслушай ме докрай!… Представи си, че днес пристига някой сериозен чужденец. Госпожица Дитрих или други ни поставят веднага във връзка с него. Предвзетите глупци го чакат да се заинтересува сам за тях. Ние обаче не го оставяме да скучае в хотела. Показваме му София, отвеждаме го с кола до Чамкория, запознаваме го с приятна компания и докато го забавляваме така, събираме и правим предложения за всички стоки, които го интересуват. Това е напълно естествено, когато човек е общителен, има връзки и знае чужди езици Нашето предимство е, че не сме нито отегчителни, нито алчни. Ето, това положение ще използуваме ние.

– Защо казваш ние? – попита Ирина.

– Ти и аз.

– Но защо съм ти аз?

– Слушай!… – каза Бимби с най-делови тон. – Когато поканя някой изискан чужденец на вечеря, аз искам масата да бъде украсена. Ти ще бъдеш за него екзотичната роза.

– И какво трябва да правя?

– Ще чуруликаш мило. Това е достатъчно, за да бъдат предпочетени при равни условия нашите предложения.

– Но ако чуруликането е недостатъчно, а чужденецът се окаже взискателен?

– Работата няма да стигне дотам – с гримаса на негодувание каза Бимби. – Не бих позволил.

– А защо се спираш именно върху мене? В курса има доста съблазнителни момичета.

– Защото ти си много хубава и с крайно почтен вид, а това е от значение… Друга жена, макар и пикантна, не би имала голям успех. Не зная дали разбираш тънкостта на работата.

Ирина почувствува бурно желание да се изсмее, но не направи това. У Бимби имаше някакво простодушие, което го правеше почти забавен и неспособен да предизвика гняв. Дали Ирина разбираше тънкостта на работата? Как не?… Тя направи бърз анализ на предложението и си представи мислено, че го приема. И така, тя продължава да следва медицина, влиза в света, който досега й се струваше недостъпен, изплита мрежата и улавя успеха си. При повече ловкост всичко би могло да мине незабелязано, без да опропастява името сп. Само глупавите и тъпи жени се превръщат в евтино платени любовници за показ. Никой не би дръзнал да се усъмни в нейната почтеност. И това щеше да бъде почтеността на обществото, в което можеше да влезе, на хората, които танцуваха тук, на младежа, с когото разговаряше сега. Това щеше да бъде почтеността на госпожицата с мургавото лице от съседната маса, която между две партии бридж бе спечелила комисионна от продажба на тютюн. Това щеше да бъде най-сетне почтеността на самия Борис, който така умело се бе издигнал в „Никотиана“ чрез Мария. Наистина у Борис липсваха глупостта и нищожеството на Бимби. Той притежаваше съзнание за силата си и гордостта на хищник, но нравствено не се различаваше от Бимби и също като него беше използувал жена. Нима Ирина не можеше да последва примера му и да използува мъж?… Ала тя пак съзна, че това бяха само горчиви и глупави мисли, които никога нямаше да осъществи. Здравият й инстинкт за почтеност дори не можеше да се шегува и забавлява с тях, ако Бимби в своето безсрамие не приличаше на смешно, покварено дете.

– Ще си помисля – каза тя с най-сериозен вид.

Погледът й описа дъга, – знак на кокетно Притворство, който Бимби изтълкува в полза на своята убедителност. Жените, които познаваше, размисляха винаги върху предварително решени неща. Той предложи да изпият трета бутилка вино, но Ирина отказа.

Хората си отиваха и заведението бе почнало да се изпразва На дансинга се въртяха само двойки, които се, кълчеха смахнато. Джазът свиреше вече отпуснато, а келнерите проверяваха сметките си. Бяха настъпили уморените меланхолични часове на нощта. Ирина предложи да си вървят.

– Чакай!… – рече Бимби. – Ще идем в бара.

– Какъв бар?

– Горе има великолепен бар, отворен през цялата нощ… Част от добрата публика се премести вече там.

Ирина отказа решително и Бимби се примири. Като помисли малко, той реши, че тази вечер беше завоювал достатъчно почва. Но когато се облякоха и излязоха навън, сърцето на Ирина изведнъж се разтупа. До тротоара, между другите автомобили, чакаше голямата черна кола с лимоненожълти фарове. В колата седеше само шофьорът. Нейните собственици, понеже ги нямаше в ресторанта, трябва да бяха отишли направо в бара.

За пръв път в живота си Ирина прибягна до непочтена постъпка с мъж.

– Ти каза, че в бара поднасяли коктейли за изтрезняване? – попита тя.

– Да – отговори Бимби. – Прери-аустерн!… Смес от коняк, яйца и черен пипер с разни други гадости… Но пресича веднага.

– Бих изпила един…

– Нали те поканих.

Бимби я улови подръка и я повлече обратно към бара. Само той имаше нужда от прери-аустерн, защото беше изпил втората бутилка почти сам, По стълбите слизаха развеселени старички професори от университетския банкет и последните посетители на дансинга.

Барът представляваше немного голям салон с персийски килими: и завеси от червено кадифе. До стените имаше масички, върху които стояха лампи с кремави абажури. Десетина посетители бъбреха лениво, изтегнати в дълбоки удобни кресла. По средата, върху килима, една двойка танцуваше доста прилично румба под звуците на усилвател, който предаваше свиренето на джаза в ресторанта. Атмосферата беше замрежена От синкав тютюнев дим, в който се усещаше благоухание на пура.

Ирина и Бимби седнаха на една от свободните масички под благосклонните погледи на посетителите, които ги наблюдаваха още, от ресторанта. Двамата представляваха приятна двойка. Бимби заръча прери-аустерн и запали цигара.

– Много бързо стигнахте до прери-аустерн – весело каза един женски глас.

Бимби се обърна ухилено, а Ирина – малко стеснено. На съседната маса седяха пак Хайлборн и момичето с мургавото лице.

– Сега е празникът на студентите – обясни Бимби.

Германецът гледаше Ирина с лека, скучаеща усмивка.

– Ти медицина ли следваше? – разсеяно попита Зара.

– Да.

Но тя прекъсна разговора. В това време на масата им дойде тънък, висок мъж с малко плешива глава и свободни движения на човек, за когото барът представлява среда, в която се чувствува отлично. Той носеше също светъл костюм.

– Лихтенфелд, вие изпуснахте нощта!… – рече Зара на немски.

– Затова пък спечелих деня – отговори германецът, като повика небрежно келнера.

– Как? – попита Хайлборн.

– Шефът отиде в Чамкория, а ние с Прайбиш – на лов за зайци.

Лихтенфелд обиколи бара с надменен и дързък поглед. Очите му се спряха само върху Ирина, изцъклиха се за миг неподвижно и после замигаха бързо.

– Какво е това момиче? – попита той бързо.

– Съвсем непознато – отговори Зара, като повдигна рамене.

– Харесва ли ви? – попита Хайлборн.

Лихтенфелд постави на окото си монокъл и го махна веднага.

– Това е богинята на лова!… – каза той възхитено.

След това се обърна към келнера и заповяда отсечено:

– Вермут!

Но Ирина не забеляза, че говореха за нея. Тя гледаше към дъното на бара. Там, на една маса, смучейки цитронада, седеше жената, която й беше отнела Борис. Там, на една маса, разговаряше някакво пепеляворусо, безцветно, лишено от блясък момиче, с печални и сиви като дъждовно утро очи, с безкръвни като увехнал цвят устни. По лицето му нямаше никакъв грим. Ала тъкмо тая липса на грим заедно с простата безупречна прическа и с рокля без украшения придаваха на личността й нещо благородно, което не притежаваше нито една от жените, дошли в бара. Беше странно, но Ирина съзна, че не мразеше това момиче. И в същия миг я осени мисълта, че това бледо, кротко създание навярно не подозираше драмата й и също нямаше основание да я мрази. До Мария седеше Борис в тъмносин шевиотен костюм, а от другата й страна – високият красив господин с бяла коса, който придружаваше баща й през време на обиколките из района. Ирина се беше научила тази вечер да различава модните и елегантни мъже. Костов подобно на Бимби, Хайлборн и Лихтенфелд носеше също много светъл костюм.