Текст книги "Тютюн"

X глава

В полите на планината, между ниски заоблени хълмове, които пролет и лете зеленееха от тютюн, се гушеше село Средорек. В средата на селото имаше неравен площад, заобиколен от схлупени къщици. Една от тия къщици бе двуетажна и над входа й висеше опушена табелка с надпис „Кръчма, гостилница и хотел Средорек.“ Под този надпис имаше друг – „Цигари и колониал“ – който бе много по-едър и свеж.

В кръчмата, до джамлъка към улицата, седеше посърнал Стоичко Данкин – дребен и свит селянин с бледо сипаничаво лице, рядка руса брадица, която бръснеше само на Великден, и големи червени уши. Под оръфания му кожух се подаваха остатъци от риза и някаква отдавна загубила цвета си фланела, а потурите му бяха тъй изкърпени, щото събуждаха известно съчувствие дори у бирника. Стоичко Данкин имаше светли, сини като мъниста очици, които обикновено се въртяха присмехулно, но сега гледаха тъжно и мрачно.

Мръкваше се, снегът ставаше все по-синкав и очертанията на селските къщурки се разводняваха бавно в здрача. Прозорчетата им пламваха едно след друго с мъждеещи червеникави светлинки. По улицата минаваха коне, натоварени с дърва, а стопаните им вървяха зад тях и разговаряха весело, доволни от тихото време. На другия ден те щяха да закарат дървата за продан в града. Стоичко Данкин също караше дърва в града, продаваше ги и с получените пари веднага купуваше брашно. Но занапред той не можеше да прави вече това, защото конят му беше умрял.

Всичко се случи бързо и неочаквано – само за една седмица. Стоичко Данкин се загледа в синия здрач и отново си спомни подробностите около нещастието, което го изпълваше с безнадеждност и мъка. Отначало конят само кашляше, после престана да яде, след това от ноздрите му почнаха да текат лиги. Стоичко Данкин го заведе при цигани които разкървавиха ноздрите му с нокти и втриха в тях червен пипер, после при врачка и най-сетне при ветеринарния лекар в съседното село. Но тъкмо пред лечебницата конят падна, затрепери, протегна безпомощно шията си и умря. Стоичко клекна безпомощно до главата му и почна да се вайка и тюхка, след това одра животното, продаде кожата му на циганите и от мъка се напи. Тръгна към Средорек едва привечер, като носеше самара на умрелия кон върху гърба си и псуваше непрекъснато. Вкъщи той изруга жена си и наби едно от децата. Докато викаше и псуваше така, той изтрезня малко, после си легна, зави се с чергата презглава и заплака отчаяно. Всичко това се беше случило вчера. Стоичко Данкин въздъхна дълбоко, извади пунгия с контрабанден тютюн и почна да свива цигара в късче от вестник.

В кръчмата имаше само двама непознати, които бяха пристигнали от града преди малко и се грееха и разговаряха тихо до печката. Те носеха каскети и топли, но оръфани градски дрехи. Единият беше червенокос, с избити предни зъби, а другият – още съвсем младо момче с мургаво лице и големи тъмни очи. Приличаха много на дребни чиновници. След малко в кръчмата влезе Фитилчето – касиерът на кооперацията, – едър момък с кръгло червендалесто лице. Той погледна изпитателно към кръчмаря, който се престори, че не забеляза влизането му, и седна при непознатите. Разговорът на тримата стана още по-тих. След малко Фитилчето се обърна внезапно и поръча високо:

– Джони, дай сливова!

Джони, кръчмарят, остави вилиците, които бършеше с една кърпа, и наля три шишенца сливова. Той имаше плешива глава с продълговато безучастно лице, но тесните му хитри очи изразяваха винаги готовност да поведе разговор. Той се беше отказал от потурите и носеше почти гражданско облекло, за да внушава по-голямо доверие у тютюнджиите към чистотата на двете единствени стаи в хотела си. Викаха му Джони, защото през войната при Дойран беше пленил един англичанин. Като доказателство за това служеше една глинена бутилка за ром, поставена върху специална поличка над тезгяха. В подвига с еднакъв риск беше участвал и Стоичко Данкин, но славата си остана у Джони.

Фитилчето изпи ракията наведнъж, червенокосият – до половина, а младият с тъмните очи едва докосна устните си шишенцето. Загрижените и печални очици на Стоичко Данкин проследиха завистливо как парливата течност се изля в гърлата им. Обзе го пак желание да пие и да забрави умрелия кон, но не искаше да увеличава дълга си към Джони. Той беше дошъл при него само за брашно, подгонен от клетвите на жена си и хленченето на децата. Като на стар побратим от войната Джони му даваше на кредит брашно и газ, а Стоичко Данкин му се издължаваше след продажбата на тютюна. Само че, за да осигури кредита и през следващата година, Стоичко, продаваше тютюна си винаги на „Никотиана“ чийто агент-купувач бе Джони. И в продължение на петнадесет години дори на неграмотния Стоичко Данкин беше станало ясно, че веднъж го обираше „Никотиана“, а след това Джони.

Но той не виждаше никакъв изход от положението и считаше „Никотиана“ и Джони за свои благодетели.

Стоичко сви цигара, изтри влажния си нос в ръкава на кожуха си и кротко отиде при печката за огън Фитилчето и двамата непознати прекратиха веднага тихия си разговор Стоичко се наведе, запали цигарата от един въглен и отново седна на мястото си. Червенокосият изгледа съчувствено дребната му парцалива фигура.

– Разправяш, че нямало почва за работа – полугласно каза червенокосият. – Този кулак ли е?.

– Опитай се да го убедиш ти – с тих смях отвърна Фитилчето.

– Искаш ли? – троснато попита момчето с тъмните очи.

Върху лицето на Фитилчето се появи израз на тревога.

– Тихо, не вършете глупости!… – намръщено прошепна той. – Кръчмарят подслушва и ще съобщи на кмета.

– Какво от това?… Ти искаш да работиш без никакъв риск.

Тогава защо ни покани в кръчмата?…

– Защото идването ви у дома щеше да събуди по-голямо подозрение… Следят ме.

Настъпи мълчание, в което червенокосият изпи остатъка от ракията си. Фитилчето викна към Джони за втора поръчка, но непознатите отказаха.

– Време е да тръгваме – рече момчето.

– Как, сега ли?… – смаяно попита Фитилчето.

– Студено ли ти е?

– Къде ще вървим по тъмно?… В околностите са се появили вълци.

– Е, та що?

Касиерът на кооперацията срещна тъмните пламтящи очи на момчето и наведе глава смутено.

– Ние можем да отидем сами – хладно забеляза червенокосият.

– Разбира се – веднага потвърди Фитилчето. – Така е по-добре и за вас… Инак ще събудим подозрение.

– Не!… И ти ще дойдеш – упорито и гневно произнесе момчето.

– Но утре е Бъдни вечер – почна да мънка Фитилчето. – Заклахме прасето… Имам работа в къщи.

– Слушай!… Искаме да ни свържеш с другарите в Шишманово. Ще го направиш ли?

Гласът на момчето прозвуча властно и Фитилчето се съгласи.

– Добре – рече той. – Отивам да се облека.

– Времето ни е скъпо – предупреди червенокосият. Касиерът на кооперацията взе бастуна си, загърна се в шалчето си и излезе навън.

– Почва да ме безпокои – тихо произнесе Стефан.

– Работата в селата е винаги трудна – замислено отвърна Макс.

– Вие какви сте? – любезно попита Джони след излизането на Фитилчето. – Не съм ви виждал досега.

– Инспектор от Земеделската банка – отвърна Макс.

– Какво ви води насам?

– Пътуваме служебно.

– Да не е нещо по тютюневата кооперация, а?… – клюкарски намекна Джони.

– Да!… Не я бива вашата кооперация… Няма опитни и честни ръководители.

– Всички са айдуци!… – с неочаквана язвителност се намеси Стоичко Данкин.

– Какво?… И ти ли изгоря? – попита Макс.

– Не, не съм!… Да не ми е чавка изпила ума? Аз никога не давам тютюна си на кооперацията… Казвам за другите.

Стоичко Данкин знаеше, че изявления от този род се харесваха на Джони и дори заслужаваха едно шишенце ракия. Той погледна кръчмаря, но последният, погълнат от непознатите, не забеляза отровната стрела, отправена към кооперацията.

– Ти на кого продаваш? – попита Стефан.

– На „Никотиана.“

– Познава се по кръпките на потурите ти.

Джони се намръщи, а Стоичко Данкин почервеня от срам и неволно сви бедра, за да скрие белега на нищетата си.

– Гледай си работата, момче – злобно произнесе Стоичко. – И фирмите не са цвете, но поне не завличат всичко.

– А кооперацията?

– Кооперацията завлече две реколти и плати по десет на сто на баламите… Това е кярът от нея.

Стоичко Данкин пак погледна към кръчмаря. Но дори при тия думи Джони, скъперник по природа, не се сети да го почерпи с ракия. Стоичко замълча и помисли злобно: „Пинтия си, сине майчин!… Като лихварина от града, който продаде нивата на баща ми.“

– Вината е ваша – каза Стефан. – Защо талпите в управителния съвет агенти на фирмите?

– Удави сме – саркастично отвърна Стоичко Данкин. – Откъде да знаем кой е агент и кой не?

– Аз ще ви кажа – рече Стефан. – Колко ниви има председателят на кооперацията ви?

– Една при гробищата!… – нарочно почна да изброява Стоичко Данкин, като хвърли отмъстителен поглед към Джони.

– Друга при Белия вир… Две при воденицата… Всичко четири.

– Видиш ли?… И от тях е събрал към пет хиляди килограма тютюн.

– Не се знае колко, но максулът му е голям – потвърди Стоичко Данкин.

– Е, добре!… А знаете ли колко е внесъл в кооперацията?

– Колко? – мрачно попита Джони.

– Само осемстотин килограма!… Само шкартото, което фирмите купуват по осем или десет лева… Останалият тютюн е в складовете на „Никотиана.“

– Това са приказки – каза Джони.

– Не, не са приказки. Чиста истина.

– Откъде знаете?

– Знаем от банката.

Джони не успя да възрази. В кръчмата влезе Фитилчето. Той бе облякъл бричове и къса кожена шуба. Макс погледна часовника си. Стори му се, че касиерът на кооперацията се беше забавил повече, от колкото трябваше, за да се преоблече вкъщи.

– Тръгваме ли? – попита Фитилчето, като плати ракиите.

Макс и Стефан се изправиха.

– Има ли вълци към Малиново? – високо произнесе евреинът, искайки да заблуди Джони за посоката, в която отиваха.

– Натам няма, но по Твърдишката кория са се появили – отговори кръчмарят.

Той погледна непознатите изпитателно, мъчейки се да запомни лицата им. Те му се струваха все по-неприятни и подозрителни. Палтата им бяха много оръфани, за да бъдат инспектори.

През последните години Джони беше спечелил много пари, но загуби спокойствието си.

– Познаваш ли ги? – попита той, когато непознатите излязоха.

– Не – отговори Стоичко Данкин.

– Иди виж дали кметът е у дома си.

– Няма го. Отиде в града.

Джони се замисли. Непознатите приличаха много на типовете, с които Фитилчето дружеше едно време, преди да се ожени за чорбаджийската щерка от съседното село. А всеки знаеше, че Фитилчето беше комунист, макар сега да разправяше тайно пред първенците, че е приятел на властта. Защо тримата влязоха в кръчмата? Очевидно, за да я огледат предварително. Току виж нощеска пламнал огън от всички страни. Или хвърлят бомба през прозореца!… Или му теглят куршума от засада!… Тревожните мисли бързо нахлуваха в главата на Джони. Той изпадаше често в пристъпи на болезнения страх, който го измъчваше по цели дни. Това беше страх на доносчик, който издаваше комунистите, страх на лъжец, който подбиваше цените на тютюна, страх на грабител, който даваше пари под лихва, страх на изнудвач, който принуждаваше селяните да продават тютюна си на „Никотиана.“ От много неща имаше да се страхува Джони и мисълта за двамата непознати, които излязоха с Фитилчето, го разстрои внезапно Още довечера трябваше да отиде при кмета и да му съобщи за съмнителното поведение на касиера на кооперацията. Но Джони знаеше, че кметът щеше да се изсмее на подозрението му. Кучи син беше тоя кмет!… Не си гледаше работата, а само закачаше булките. За да се успокои малко, Джони напълни едно шишенце с ракия и го изпи наведнъж.

– Наздраве, Джоне!… – жално произнесе Стоичко Данкин.

Джони се стресна. Парцаливата фигурка на съселянина му, която чезнеше в синия здрач до джамлъка, се свърза с представата му за двамата непознати. Джони съзна веднага, че това беше безсмислица, но все пак не можа да преодолее изведнъж мигновеното и нелепо чувство на страх от Стоичко Данкин.

– Ти какво, бе?… Още ли си тука? Докога ще киснеш?

– Чакам за брашно – рече Стоичко.

Няма брашно.

Стоичко Данкин го награди с една сочна псувня, която между жителите на Средорек служеше като увод за близък и приятелски разговор. На Джони дойде на ум, че нямаше да бъде зле, ако запазеше добри отношения поне със Стоичко Данкин.

– Ти какво се беше раздрънкал за кооперацията? – внезапно попита той. – Искаше да ти затворя устата с ракия, нали?

– Их, Джоне!… – ухили се гузно Стоичко Данкин.

– Каква си ми лисица!… – произнесе Джони, като поклати заканително глава. – Колко брашно искаш?

– Дай там десетина оки да не реват децата.

– Имаш да ми даваш вече над пет хиляди.

– Ще ти ги върна, като продам тютюна. Завлякъл ли съм те досега?…

– Искам помощта.

Стоичко Данкин знаеше, че това беше само заплаха, ухили се и махна с ръка.

– Не давам полица.

– Тогава няма брашно.

– Е, аз пък ще продам тютюна на братя Фернандес – каза. Стоичко Данкин.

Но и Джони знаеше, че това също беше само заплаха. Стоичко Данкин никога нямаше да продаде тютюна си на братя Фернандес, нито на коя да е друга фирма, защото после нямаше кой да му дава брашно на вересия през зимата. Той беше единственият човек, на когото Джони, в името на бойното другарство от фронта, не се решаваше да отнеме имота чрез полица. Впрочем Стоичко Данкин притежаваше само една колиба и нива от три декара. От друга страна, Джони компенсираше великодушието си с произволно изчисляване на лихвата.

Той отключи вратичката между кръчмата и бакалницата. Двамата приятели влязоха в тясното помещение. Стоичко Данкин усети опияняващия дъх от недостъпни бакалски стоки. Тук имаше кашкавал, маслини и солен паламуд, който изпълни устата му със слюнка. Но това бяха все неща, които можеха да си позволяват само чорбаджиите на селото и Баташки, когато последният идваше да купува тютюн. Стоичко Данкин измъкна от пояса си една вехта, вмирисана на чубрица торба. Джони я напълни с брашно, претегли я на кантара и грижливо прибави в тефтера си стойността на брашното към пасива на длъжника. Върху сипаничавото лице на Стоичко Данкин се появи една щастлива усмивка.

– Шмекер!… – снизходително произнесе Джони, като отряза великодушно и едно парче кашкавал. – На, за децата!…

Давайки брашното, Джони почувства внезапно облекчение от страховете си. Ведрата усмивка на Стоичко Данкин му спомни годините от фронта. Тогава смъртта вилнееше около тях, англичаните засипваха позицията с ураган от снаряди, а после атакуваха в гъсти редици, но след сражението Джони заспиваше спокойно и не се боеше от нищо. Тогава той нямаше ни пари, ни голям имот, ни кръчма и бакалница, но на душата му беше леко и подобно на хилядите други войници, чакаше с копнеж деня, в който щеше да се върне отново в селото си, да види жена си и децата си. Ех, че хубави бяха тия години!… Джони не съзна, че това, което му липсваше сега, беше спокойствието.

Когато се върнаха в кръчмата, той напълни съвсем неочаквано две шишенца и тикна едното пред приятеля си.

– На, къркай, дяволе!… – рече той.

– Наздраве!… Да са живи децата ти – отвърна Стоичко Данкин и грапавото му лице се набръчка като увехнала ряпа от усмивката му.

Двамата приятели се чукнаха и с бавни глътки изпиха ракията. Джони отново напълни шишенцата. Спомените от миналото нахлуваха в съзнанието му, ставаха все по-ярки и сладостни. Той си спомни ония дни, когато след демобилизацията се връщаха със Стоичко Данкин към родното село. Двамата говореха възбудено и жизнерадостно, а слънцето грееше по изгорялото поле и всяка измината крачка ги приближаваше към жените и децата им. Страшната война и лишенията не бяха разстроили нервите им. Наистина Джони бе заболял от ревматизъм, а Стоичко – от малария, но родният въздух щеше да ги възстанови, както слънцето и сокът на земята изправят повалените фиданки. Войната беше отминала за тях като лятна буря.

Докато Джони плуваше в спомените за отлетелия си душевен мир, силната ракия се разливаше по жилите на Стоичко Данкин, като изпълваше цялото му същество с отмора и блаженство. Сега Стоичко беше забравил напълно и умрелия кон, и клетвите на жена си, и хленченето на децата си в тъмната и студена колиба. Той беше забравил също и кърпените си потури, и ниските цени на тютюна, и безмилостното шкарто, и веригите на дълга за газта и брашното, с които го беше оковал най-добрият му приятел Джони. Сега той беше щастлив, защото имаше десетина оки брашно за децата си и пиеше ракия. И всред това щастие той съзна изведнъж, че ако имаше и един кон, с който да прекарва дърва в града, не би желал нищо повече. Дали Джони след продажбата на тютюна нямаше да се съгласи да не прибере както винаги цялата сума за себе си, а да отсрочи плащането на половината от борча за после? В такъв случай Стоичко можеше да си купи кон!… Това беше внезапна и парлива мисъл, която завладя съзнанието му изведнъж.

– Джоне!… – каза той небрежно, вземайки, уж без да съзнава, една цигара от кутията на приятеля си. – А тютюнът как е?… Какво се говори за покупките?

Думата „покупки“ накара Джони да излезе изведнъж от сладостния свят на спомените си. Бледото му лице се изпъна и удължи, а очите му пламнаха алчно. Мракът отново беше нахлул в душата му.

– Добре, че ме сети!… Слушай!… Покупките почват на Божич!

– Как на Божич?… – изумено попита Стоичко Данкин.

– Ей така, на Божич… – повтори Джони. – Що от това?… Чорбаджиите са решили да почнат на десети, но нашият ще ги изиграе и ще пипне пак най-хубавия тютюн. Добре намислено, а?… Слушай сега, дяволе!… На тебе тая година с Баташки ще дадеме добра цена, ама на всички ще разправяш, че си продал тютюна си с тридесет лева по-долу та да почнем с евтино кайме… Разбра ли?… Ще има и за кон.

Стоичко Данкин покорно кимна с глава. Той получаваше заповед да лъже редовно, всяка година. Но сега се смути. Дори възможността да купи кон не го зарадва толкова, колкото очакваше. В съзнанието му се пробуди усещане, че Джони искаше нещо нередно. Това беше смътен, морален рефлекс, който у Стоичко Данкин взе формата на религиозен страх.

– Джоне!… – рече той. – Да лъжа хората навръх Божич… Аман, грешно е, братко…

– Голтак!… – презрително изруга кръчмарят. – Улав си се родил и улав ще си останеш… Слушай, да не изтървеш езика си?… После няма да видиш ни грам брашно.

Макс, Стефан и Фитилчето излязоха от кръчмата, загърнаха се в палтата си и тръгнаха надолу по течението на реката към края на селото. Върху ясното небе светеше луна. Не духаше вятър, но мразът беше силен и затрудняваше дишането. Схлупените къщурки се гушеха в снега, скован от студ. Над селото висеше меланхолична, ледена тишина. Само тук-там упорито лаеха кучета или скърцаха тъжно веригите на кладенец. На запад все още светеше червеникаво сияние, върху което се очертаваше камбанарията на черквата и голите замръзнали силуети на тополите около нея. Тримата вървяха един зад друг и газеха дълбокия синкав сняг. Когато стигнаха до площада пред общината, Макс внезапно зави надясно и поведе другарите си към недовършеното училище. Тухлените му, неизмазани и лишени от покрив стени стърчаха печално в снега и сякаш оплакваха мършавия бюджет на общината.

– Къде оставихте двуколката? – попита Фитилчето.

– У Динко – отвьрна Макс.

– Хм!…

– Какво?

– Динко ме съмнява малко – процеди Фитилчето.

– Защо те съмнява? – ядосано избухна Стефан.

Подобно на Макс, и той беше забелязал дългото бавене на Фитилчето след излизането му от кръчмата. Без да помисли нещо определено, това го беше раздразнило, а глупавият намек за Динко превърна раздразнението му в гняв.

Фитилчето не отговори.

– Защо те съмнява? – повторно полита Стефан.

– Тъй!… Все в общината кисне.

– Кисне, но събира сведения и върши работа… А ти дори за акцията против шкартото нищо не си направил.

– По-тихо!… – предупреди Макс. – Приказките после.

Тримата влязоха в малък селски двор, ограден с плет. В дъното му светеше прозорче на ниска къщурка. Срещу нея имаше обор, а до него – стряха. От затвореното с решетка прозорче на обора лъхаше топла и влажна миризма на тор. Под стряхата се намираха малка копа сено, дърва за горене и една разпрегната двуколка.

Стефан нагази в снега, отиде при прозорчето и без да сваля ръкавицата си, чукна три пъти върху него. Вратата се отвори и на прага й се показа едрата фигура на Динко. Той носеше тъмнокафява фланелка, кожухче без ръкави и панталони от селски шаяк. Лицето му беше обраснало с гъста руса брада, небръсната от няколко дни. Той отвърна хладно на поздрава на Фитилчето, после влезе мълчаливо в обора и изведе от там един хубав, загладен кон.

– Бре… – почна да се чуди Фитилчето. – От къде намерихте тоя кон?

Никой не отговори на въпроса му. Настъпи тягостно мълчание. Фитилчето се престори, че не го забелязва, и нахално почна да си подсвирква някаква песен, като оглеждаше коня под лунната светлина и се мъчеше да запомни отличителните му белези. Динко изтегли двуколката в средата на двора. Стефан и Фитилчето останаха под стряхата и запалиха цигара, а Макс отиде да помага при впрягането на коня.

– С вас ли ще дойде? – тихо попита Динко.

– Да – отговори Макс. – Не искаше, но ние настояхме.

– Не му позволявайте да се отделя… Искате ли да ви придружа?

– Няма нужда да се излагаме и тримата. Ти гледай да свършиш работа тук. Аз ще направя събрание в Шишманово, а Стефан ще инструктира отговорните другари в Митровци. Ако сполучим да подготвим и протестната акция срещу шкартото, успехът на стачката е сигурен.

– Какво ще правим с Фитилчето?

– Няма да му възлагаме повече нищо и ще го заплашим да мълчи.

– Само това ли? – разочаровано полита Динко.

– А ти какво искаш? остро произнесе Макс.

– Да му строша някоя вечер врата.

– Мисли му, ако посмееш!…

Динко гневно нахлузи юздата върху главата на коня. Стори му се, че другарите от града пипаха хлабаво. „Интелигентски глупости“ – помисли той, като забрави, че самия той бе вече интелигент.

– Динко – прошепна Макс.

– Какво?

– Ние трябва да водим борбата неумолимо, но един истински комунист посяга върху човешки живот само когато няма друг изход.

– Той ще ни издаде – тихо изръмжа Динко. – Може би го е направил вече.

– Не сме уверени в това.

– А каква полза, ако се уверим, след като стане провал?

– Тогава нашите другари ще го съдят.

Динко не отговори. Той отиде от другата страна на коня и стегна чевръсто ремъците на стьрчишката, които Макс беше закопчал хлабаво.

Макс, Стефан и Фитилчето се качиха в двуколката.

След лъкатушенето по кривите селски улици те излязоха на шосето за Шишманово. Конят понесе двуколката в равен тръс. Около тях се простираше безмълвно и пусто снежно поле. Само коловозите по снега и двата реда тополи показваха посоката на шосето. В далечината, под лунната светлина, в прозрачния и леден въздух се очертаваше билото на хълмовете, конто трябваше да прехвърлят, за да стигнат в Шишманово.

– Няма жива душа – недоволно произнесе Фитилчето.

– Страх ли те е? – попита Стефан.

– Само от вълци.

– Не се бой. Носим пистолети.

Фитилчето изпита смътна тревога. Стори му се, че Стефан говореше малко натъртено Той извърна лицето си първо към Макс, а после към Стефан. Евреинът държеше поводите на коня и гледаше право пред себе си. Лицето му бе спокойно, но изглеждаше някак зловещо. То бе обрасло с гъсти червеникави косми и се люлееше равномерно от друсането на двуколката.

В ъгъла на устните му стърчеше угаснала цигара. Младежкото и свежо лице на Стефан, напротив, беше красиво, но в израза му имаше подигравателна враждебност.

– Какво има? – попита той, като срещна погледа на Фитилчето.

– Нищо!… – произнесе касиерът на кооперацията, сякаш искаше да се окуражи сам. – Ще стигнем скоро… Ей къде е!

– Ще стигнем и ще продължим – каза Стефан.

– Как!… – възкликна Фитилчето.

– Рекох, че ще оставим Макс при другарите в Шишманово, а ние ще продължим до Митровци.

– Но защо съм ти аз?

– Ей така. За компания.

– Ти си луд!… дърво и камък се пукат от студ, а ние ще минаваме дефилето.

– В такова време комунистите пътуват най-безопасно – рече Макс.

Той се изсмя тихо.

– Но аз не познавам никого в Митровци!… – В гласа на Фитилчето прозвуча паника. – Каква нужда има от мене там?

– Ще потърсим Цветана. Сега Университетът е във ваканция и тя сигурно се е прибрала на село… Просто ще ме свържеш с нея.

Касиерът се замисли.

– Слушайте!… – каза той след малко. – Аз не мога да отида в Митровци… Едно време се занасях по Цветана. Неудобно, нали?

– Това е без значение.

– И после, болен съм!… – глупаво допълни Фитилчето.

– Истина ви казвам!… Оня ден клах прасето… Настинах.

– Стига си манкирал!… – остро произнесе Стефан.

Касиерът изведнъж съзна глупостта си, но прие вид на обиден човек.

– Какво значи това? – оскърбено попита той.

– Значи преди всичко да не ни считаш за глупци. Разбра ли?

Фитилчето почна да трепери.

– Къде отиде, след като излезе от кръчмата? – внезапно попита Макс.

Дъхът на Фигнлчето пресъхна. В съзнанието му изплува ужасната мисъл, че другарите му носеха оръжие.

– Къде!… Вкъщи!… – обясни той с променен от уплаха глас.

Макс и Стефан не отговориха. Дъхът на касиера пресекна отново. Все пак той намери сила и произнесе задавено:

– Вие… се съмнявате в мене?

Настъпи мълчание.

– Защо трепериш? – мрачно попита Макс.

Мисълта на Фитилчето се напрегна до крайност. Цялото му тяло трепереше, а зъбите му изтракаха. И тогава изведнъж той намери спасителната мисъл.

– Боя се от вас… – призна той. – Вие сте недоволни от мене и може…

– Може какво…

– Да ме пречукате.

Пак настъпи мълчание. Зъбите на касиера изтракаха отново.

– Глупак!… – рече най-после Макс. – Ако не вършиш подлости, няма да те закачаме.

Фитилчето отдъхна. Опасността беше преминала. Значи само подозираха, но не знаеха нищо. Обзе го самоувереност.

– От що сте недоволни? – горчиво попита той.

– От поведението ти – натъртено и строго произнесе Макс. – От бездействието, от страхливостта, от манкирането ти… Ти не си никакъв комунист.

– Следят ме… – почна да се оправдава Фитилчето.

– Мълчи!… – прекъсна го Стефан. – Следят те!… Кого не следят сега?

– Миналата година без малко щяха да ме арестуват…

– А Макс е осъждан и лежал в затвора.

– Ще се поправя… – виновно измънка касиерът. – Дайте ми време… Не ме плашете… Моля ви се!

– Размисли добре!… – сухо произнесе евреинът. – Имаш възможност да се оттеглиш настрана, без да вършиш глупости… Засега ти казваме толкова.

Бяха стигнали до мястото, от което шосето започваше да се катери по хълма, образувайки серпентини. Макс спря коня. Стефан скочи от двуколката, загърна грижливо животното с дебелия чул, отчупи от ноздрите му ледени висулки и запали цигара. Луната се беше издигнала високо. Сега тя светеше по-ярко и наоколо сред потискащата ледена тишина се простираше безкрайният саван на снега, върху който голите клони на дърветата и храстите хвърляха зловещи сенки. След като животното почина няколко минути, Стефан прибра чула и се качи в двуколката. Потеглиха бавно по стръмнината. Замръзналите главини на колелата скърцаха тихо.

Изведнъж конят изцвили неспокойно, като насочи ушите си напред. Едва доловимо някъде далеч, може би през хълмовете, долетя проточен и тъжен звук Той наподобяваше ридание на възрастен мъж, а след тава изтъня постепенно като плач на дете.

– Вълци!… – задавено произнесе Фнтилчето. – Връщайте веднага назад!…

Макс се засмя. Стефан откачи спокойно от пояса си един маузеров пистолет и го пъхна във външния джоб на палтото си.

Зъбите на касиера почнаха да тракат отново.

– Въздушното течение е срещу нас – каза евреинът, за да го успокои. – Няма да ни усетят.

– Връщай!… Връщай!… – истерично закрещя Фитилчето. – Връщай, докато сме още в полето… Аз съм израснал на село. Знаете ли как нападат вълците в такова време?

– Знаем сухо отговори Стефан.

Касиерът забеляза с ужас, че дори безстрашните лица на спътниците му се бяха изопнали мрачно. Макс изплю угасналата цигара, стисна устните си и шибна нервно коня. Животното забърза с ускорен ход нагоре. Ушите му продължаваха да бъдат насочени тревожно напред.

Зловещото виене долетя отново все тъй наситено с мъката на глада, с печал и жестокост. Конят изцвили повторно и забави крачките си, сякаш се колебаеше дали да върви напред. Макс улови поводите само с едната ръка, а с другата извади пистолета си и няколко пачки с патрони. Фитилчето се разскача отчаяно. Той улови единия от поводите и почна да го дърпа силно. Конят направи внезапен завой към канавката на шосето.

– Внимавай, глупак!… – сърдито извика Макс. – Ще обърнеш двуколката.

Стефан хвана бързо поводите, за да даде възможност на евреина да приготви пистолета си.

– Вие сте луди!… – почна да крещи касиерът. – Вълците са от другата страна на хълма и ще ни усетят тъкмо на билото… През такива нощи те се събират на глутници и се хвърлят наведнъж… Ще убиете два, най-много три… Ами другите?… Конят ще хукне подплашен надолу по стръмнината и ще ни разбие в някоя скала… дори огризаните ни кости няма да намерят после… Отиде ми животецът, майчице!… Връщайте назад!… Назад!…

Гласът на Фитилчето кънтеше отчаяно в безмълвната ледена шир.

– Млъкни, диване! – извика Стефан, като го удари сурово с лакътя на ръката си. Ако тебе те е страх ние трябва да свършим работа.

Ударът накара касиера да дойде малко на себе си. Но лицето му беше разкривено, а изцъклените му очи гледаха с тъп ужас. Конят изкачваше бавно стръмнината. Виенето не се чу повече. От лявата страна на шосето се издигаха високи, отвесно изсечени скали, а от дясната – белият простор на равнината.

Фитилчето млъкна и почна да мисли безнадеждно за дългия път, който трябваше да изминат през лабиринта от хълмовете, докато стигнат до Шишманово. После мисълта му се върна вкъщи. Той имаше млада пълничка жена, която бе взел от съседното село и която му донесе зестра дванадесет декара овощни градини. Притежаваше и прасе, което бяха заклали преди няколко дни. Фитилчето сам осоли филето и помогна на жена си да направи суджуци. Имаше и хубаво червено вино в избата си, а тази вечер се готвеха да ядат пържоли… Представата за всичко това изпълни касиера с отвращение към партията и другарите му. Веднъж да се отърве от тях!…Но след малко мисълта му се върна от ново към вълците. Сега те му се струваха по-опасни от всичко останало и в главата му се въртяха представи от страшни разкази, които бе слушал в детинството си.

Конят теглеше с мъка двуколката нагоре. За да облекчи товара му, Стефан слезе и тръгна пеш. Така вървяха около половин час, докато най-сетне приближиха билото на хълма. Но оставаха още няколко хълма н няколко впадини, които трябваше да превалят, за да стигнат до Шишманово.