Текст книги "Тютюн"

Автор книги: Димитр Димов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 5 (всего у книги 20 страниц)

Мария се усмихна печално. Всичко това беше унизително и щеше да предизвика клюки. Пак трябваше да се търси формула, която да обясни доходите на Зара и новите отношения. Например тя би могла да мине за секретарка на баща й. Но кой ли щеше да повярва в това?

Мария отново почувствува умора от формулата и престана да мисли. Татко Пиер намали скоростта. Шосето навлезе в хълмиста местност с червеникава песъчлива почва. Житните поля сториха място на тютюневи ниви с ярка отровна зеленина. Наближаваха градеца.

Пристигането на татко Пиер предизвика известна тревога, след която бързо настъпи успокоение. Чорбаджията не прояви никакъв интерес към работата в склада. Очевидно той беше дошел на разходка. Присъствието на двете момичета – дъщеря му и приятелката й – потвърди това предположение и опасението у другите ФЕФМИ, че покупките можеха да почнат „на зелено“, утихна след няколко часа. Татко Пиер размени няколко думи само с главния майстор Баташки, на касиера и счетоводителя не обърна никакво внимание, а отсъствието на генерала изобщо не забеляза. След това той се разходи с момичетата из ливадата, разказвайки весели случки от младостта си. Към единадесет часа, когато стана горещо, тримата се прибраха в къщата до склада и останаха в нея. Шофьорът и прислужницата от канцеларията им донесоха ядене от най-добрия ресторант в града.

Между това в истифчийското отделение на склада стана една случка, която мина незабелязано. Закъснял и разсърден от лошата случайност, която му отне щастието да види чорбаджията, генералът изслуша мрачно тревожния доклад на племенника си за поведението на Борис. Двамата се отправиха бързо към истифчийското отделение, в което Борис преглеждаше балите и правеше някакви изчисления. Разговорът беше кратък. Генералът съобщи на Борис, че го уволнява. Обиди и непристойно държане в канцеларията не могли да се понасят. „Никотиана“ е предприятие, в което работели скромни и честни служители, а не кариеристи. Който е недоволен от това, можел да си, търси място в друга фирма, където неразумни експерти могли да издигнат всеки негодник.

– Негодници сте вие – спокойно отговори Борис. След това се усмихна презрително и напусна работата.

Къщата бе строена преди двадесет години заедно със склада, след първите търговски успехи на татко Пиер и „Никотиана“. Новобогаташкият вкус на госпожа Спиридонова беше претъпкал вътрешността й със сладникави и скъпи мебели, купени от чужбина. Позлатени дървени резби се съчетаваха разточително с блясък на огледала и тъмночервен плюш. Тук имаше и бездарни картини от местни художници, и пъстри вази, и смешни паравани, и стереоскопи с изгледи от Швейцария, където млечнобялата госпожа Спиридонова беше изучила френски в един пансион за девици. Ако човек влезеше в тази къща, веднага познаваше, че това е къща на милионер – но на провинциален милионер. Когато „Никотиана“ обхвана с пипалата си всички тютюневи центрове и татко Пиер стана толкова богат, че дори персоналът на хотел „Адлона“ в Берлин почна да забелязва щедростта му, съпрузите се преселиха в София. Къщата в градеца обаче те запазиха непокътната и тя остана като спомен от предишния им охолен и безвкусен, но много по-здрав живот от сегашния.

През време на обеда татко Пиер пи вино – макар лекарите да му забраняваха изрично това – и стана още по-приказлив. Зара добиваше все по-голяма смелост. Мария установи с изненада, че формулата за секретарка беше намерена вече от тях. Татко Пиер подхвърли идеята съвсем предпазливо, а Зара я подхвана веднага.

– Оставете шегата настрана – рече тя, дъвчейки печеното с апетита на здраво животно. – Аз ви предлагам наистина да стана ваша секретарка.

– Ако позволи Мария – ухилено отвърна татко Пиер.

– Мария ще даде добри сведения за мене.

– Да, ти си полиглот. – Гласът на Мария направи усилие да се покаже естествен, но остана глух. – Идеята не е лоша.

– Тогава да направим опит – предложи Зара. – Вземете ме в Гърция още сега.

Дори татко Пиер се почувствува стеснен от липсата й на такт.

– О, мила!… – рече той. – А баща ти?

– Ще го предупредя веднага по телефона.

– Но ти нямаш паспорт.

– Ще изпратим шофьора да го извади в София.

Мария почервеня, сякаш почувствува срама, който трябваше да изпита Зара. Глупавата прибързаност на приятелката й проваляше дори най-удобните формули. Мария знаеше, че паспортът на Зара вече беше изваден, а в куфара й се намираха вечерна рокля, костюм от шантунг и разни дреболии, необходими за топлия климат. Отиването на баща й по работа в Атина, придружаването му от Зара и Мария дотук и всичко, което приказваха сега, беше само жалка комедия, която трябваше да скрие истината, че двамата предварително бяха решили да заминат за Гърция сами. Дори Мария, която беше свикнала с формули, мъчно понасяше това. Но комедията трябваше да се изиграе докрай.

– Шофьорът би могъл да извади за един ден паспортите ви – рече татко Пиер, сякаш обмисляше предложението на Зара.

Паспортите?… Татко Пиер говореше за тях в множествено число и Мария пак почувствува раздразнение от това, че я смятат за идиот.

– Чакайте!… – каза тя. – Става дума само за един паспорт, нали?

– Как за един!… – Лицето на татко Пиер изрази престорено негодувание. – Ще дойдете и двете с мене.

Той погледна въпросително дъщеря си и зачака с тревога отговора й. Не беше изключено Мария да промени внезапно решението си и да тръгне с тях. Но някакъв остатък от нравствено съзнание, смешен и безполезен, го караше да покаже, че вижда необходимостта от формулите и уважава поне дъщеря си.

Мария заяви сухо:

– Аз няма да дойда с вас.

След като се наобядваха, татко Пиер полегна в стаята на Мария, чиито прозорци гледаха към ливадата с тополите. От изпитото вино сърцето му започна да бие неправилно. Това беше потискаща, неприятна аритмия, която трябваше да се лекува с режим и поради това изпълваше татко Пиер с гняв и презрение към лекарите, Та защо бяха, дявол да го вземе, тия шарлатани, ако не можеха да излекуват миокардита му?… Напук на лекарите той запали пура и реши да не обръща внимание на съветите им. По някаква причина, която окончателно затвърди убеждението му, че лекарите са глупци, пурата сякаш успокои сърцето му и аритмията изчезна. Татко Пиер се унесе и заспа.

Зара и Мария легнаха в широкото двойно легло на спалнята, в която съпрузите Спиридонови бяха проспали младините си. Макар прозорците през цялата сутрин да бяха стояли отворени, в стаята все още се чувствуваше дъх на мухъл и необитавано жилище. Сега той се смесваше с благоуханието на ориган и лаванда от пижамите на девойките. В жълтеникавия полумрак на стаята блещукаха старомодни мебели и огледала в позлатени рамки. В ъгъла на малка масичка стоеше иконостас, а над съпружеското легло висеше картина, изобразяваща Амур и Психея.

Мария се беше извърнала настрана, прекарваше разбъркано през паметта си спомени от детинство и се мъчеше да заспи. Зара също се мъчеше да заспи, използувайки бръмченето на един бръмбар, който се блъскаше в стъклата на прозорците и акомпанираше сънливо разводнените й мисли. От Атина можеха да се купят разни елегантни неща. Може би щяха да срещнат изискани чужденци, предимно английски туристи, и да прекарат забавно… Сънливото бръмчене на насекомото продължаваше и в мъглата на дрямката от изпитото вино мечтите на Зара ставаха все по-неясни. Но едно бързо и нервно раздрусване на пружината я разсъни изведнъж.

Мария се повдигна от леглото и облегната върху лакътя си, запали цигара. Спомените от детинство бяха разпръснали за миг дъждовните облаци на тъгата, която от години притискаше душата й. А после внезапно, без видима Причина, облаците се бяха схлупили отново и тя усети пак предишната печал, равна и тиха като безкраен скучен простор, който отвсякъде заобикаляше живота й.

Зара познаваше тия внезапни промени на настроението й още от колежа.

– Няма ли да спиш? – попита тя.

– Не.

Гласът на Мария прозвуча враждебно. „Подозира“ – помисли Зара и мълчанието, което настъпи, й се стори непоносимо. Мария хвърли към нея изпълнен с досада поглед. За миг двете изпитаха желание да поговорят открито, но това желание се удари веднага в стената на формулите.

– Беше забавно, нали? – рече Зара.

– Кое?

– Флиртът с бата ти. („Не се преструвай“ – помисли тя.)

– Да, той има нужда от малко почивка. („Колко си мръсна!“)

– И аз помислих това.

– Но все пак двамата не трябва да прекалявате.

– Ах!… Добре, мила.

Зара се повдигна и облегната върху махагоновото табло на кревата, също запали цигара. Диалогът с думи, между които безмълвно се провираха мислите им, продължи отново.

– Мислех, че ми се сърдиш – рече Зара след малко.

– За какво? („Не симулирай чувствителност!“)

– Задето отивам с баща ти в Гърция.

– Ваша работа.

– Защо не дойдеш и ти с нас?

– Защото е горещо.

– С автомобила няма да бъде горещо.

– Добре, ще помисля. („Престани да лицемериш. Мога да дойда и да разваля всичко“)

– Аз настоявам да дойдеш, защото ми е неудобно да пътувам с татко Пиер сама.

– Ах!… Така ли? – Мария се разсмя. („Значи, търсиш параван!“)

– Да, мила!… („Само ти ли имаш право да пазиш името си?“)

– Съжалявам много… Не ми се пътува далече. („Нямам желание да се потя в горещината, за да пазя името ти.“)

– Добре тогава. – Зара напрегнато обмисляше положението. – Ако останеш тук, после можем да кажем, че си била с нас.

– На кого да кажем това?

– На всички.

Настъпи мълчание. Мария изпуши цигарата с стана от леглото и почна да се облича.

– Къде отиваш? – попита Зара.

– В ливадата. Тук е много горещо.

– Ще дойда и аз с тебе.

– О, моля те!… Остави ме сама.

Мария взе едно одеяло и излезе навън. Лъхна я миризма на тютюн, на гума и бензин. Шофьорът беше гарирал колата на сянка в градината и седнал на пейката, четеше увлекателен детективски роман, в който се описваха подвизите на един неимоверно престъпен тип от висшето общество. До него седеше младеж в износен костюм. За да отиде в ливадата, Мария трябваше да мине покрай тях. Когато наближи, шофьорът скочи и се поклони учтиво, а младежът, без да става, само едва-едва кимна с глава. Мария забеляза, че той имаше бледно, красиво и надменно лице с тъмни очи, които гледаха остро. Устните му бяха тънки, свити и техният особен израз на горчива студенина я порази. Тя почувствува нужда да се обърне, за да го види повторно, и когато направи това, погледът му, устремен в нея, стана изведнъж малко насмешлив. Това я раздразни. Стори й се, че той някак подигравателно очакваше обръщането й. – Тя ускори ленивите си крачки към ливадата и когато нагази в тревата, забрави за него.

Следобедната горещина беше почнала да намалява. От планината полъхваше прохлада, а наблизо, пенлива и бърза, шумеше реката. Тревата беше свежа, висока, избуяла й обсипана с яркожълти лютичета, по чиито цветове пълзяха калинки. Отнякъде се чу рев на магаре, който заглъхна в сънливата тишина.

Мария обиколи ливадата, търсейки сянка, и най-сетне намери удобно място под едно малко орехово дръвче близо до къщата. Тя постла одеялото и се изтегна върху него, като постави дланите си под тила. В съзнанието й изплуваха отново спомени от детинство. Бездънната синевина на небето създаваше общия фон на чувство за безкрайност, върху който се рееха прозрачни и чисти образи, размесени с тъмни сенки на досада или печал. Ето Мария като петгодишно дете, русо, пълничко, с вечно удивени очи, между купове играчки в стаята си или припкащо в ливадата под бдителното око на прислужницата. Никой не предполагаше, че това весело дете ще се превърне в меланхолична девойка, страдаща от нервно заболяване, което бавно напредваше и което лекарите не можеха или не желаеха да назоват. Ето майка й преди двадесет години, красива, нежна, и млечнобяла, преди да оглупее, преди да почне да подарява сребърни купи за конните състезания и да търси любовници между офицерите от гвардията. Ето татко Пиер в началото на своя път към богатството, енергичен и силен, преди да стане почитател на оперетните актриси и да почне да им купува апартаменти. Ето камилите, натоварени с тютюн – странни южни същества, които я пренасяха в царството на приказките, – и водачите им турци, с широки кожени пояси, с червени фесове и разноцветни чалми. Ето няколко деца приятелчета, които идваха на гости в къщи с майките си. Едно от тях беше момченце, красиво и тъжно, с парализиран крак. Слугинята го возеше в количка. После то заболя от дифтерит к умря. Мария изпитваше към него обич и нежност. Споменът от тази обич продължаваше да грее и досега в душата й като меко сияние. Образите от детинството ставаха все по-лъчисти, плуваха в някакво море от светлина и блаженство. И тогава тя заспа неусетно.

Когато се събуди, сянката се беше отместила и слънцето грееше в лицето й. Мария стана, премести одеялото и легна отново. По небето летяха гълъби, реката шумеше напевно и въздухът беше наситен с благоухание на свежа трева. Лъчезарните образи от миналото изплуваха отново в съзнанието й, но сега те бяха наситени с пронизваща тъга. После неусетно те изчезнаха, остана само тъгата и Мария се върна отново към обикновеното си равно, меланхолично настроение, към неприятните усещания, които идеха от тайнствената болест на нервите й. По рамото й сякаш пълзяха мравки, кожата върху едно от стъпалата й като че беше загубила своята чувствителност, левият й клепач тежеше, смъкваше се надолу и тя трябваше да прави постоянни усилия, за да го държи отворен. Мария си спомни сериозните загадъчни лица на лекарите, които правеха консулти и я лекуваха с инжекции. Нищо не излизаше от тяхното лекуване. И подобно на татко Пиер тя ги намрази, считаше ги за шарлатани, които я измъчваха.

Мария въздъхна дълбоко и тъжно, но примирено Все пак тука беше приятно. Намираше поне спокойствие и след заминаването на Зара и баща си можеше да свири колкото иска, за себе си, без да я слуша никой. Трябваше само да намери акордьор за пианото. То беше съвсем разстроено. Дали в града имаше акордьор? Ако нямаше, трябваше да повика от София.

Тя полежа още малко, гледайки гълъбите, които летяха като малки бели ангели, окъпани в злато и синевина. После стана, прибра одеялото и тръгна към къщи. Минавайки през градината, тя видя, че шофьора и колата ги нямаше, но младежът с износения костюм още седеше на скамейката. Какво търсеше тук? Присъствието му й се стори нахално. Когато те са тук, никой нямаше право да влиза в градината. Тя не съзна, че раздразнението, което изпита, се дължеше именно на интереса й към него. Тъмните му и остри очи пак се устремиха в нея, но сега вече без предишната насмешливост, сякаш се готвеха да и поискат нещо. Съмнението и за това изчезна, когато той се изправи внезапно и тръгна към нея. Мария неволно забави стъпките си. Сега, в няколкото мига, които протекоха, докато се приближаваше, тя успя да го разгледа по-добре. В лицето му имаше нещо твърде студено и твърде остро, за да се нарече приветливо. Но то не беше ни грубо, ни просташки самоуверено, ни досадно упорито. То беше просто лице на човек, който притежаваше някаква сила, някаква неумолима решителност и стоманена воля, която обхващаше другите и ги подчиняваше веднага на себе си. Мария изпита безсмисленото усещане, че беше, виждала много пъти това лице. А после почувствува изведнъж, че не го беше виждала никъде и че това беше лицето на мъжа, когото бе желала, очаквала, търсила да види!… Тя искаше да отклони от него погледа си, но не можеше. Борис каза:

– Искам да видя господин Спиридонов.

– Него ли чакате? – попита Мария.

– Да. Но не зная дали е станал.

– Може би е станал. Часът е пет.

– Искам да поговоря с него.

– Баща ми познава ли ви?

– Не. Но аз съм чиновник от фирмата. Тази сутрин директорът ме уволни. Бих искал да кажа няколко думи на баща ви във връзка с това.

Мария притежаваше способността да прониква в хората изведнъж по мигновените промени в израза на лицата им по неуловимото трептене на погледа и гласа им. Тъжната необходимост да приема всекидневните притворства на хората, между които живееше, я беше научила на това. Значи, този младеж беше уволнен. Но нищо в личността, в говора и лицето му не показваше, че това уволнение се дължеше на неспособност, на леност или на долно мошеничество. Той изглеждаше само честолюбив, премного честолюбив и уверен в качествата си, за да понася заповеди или да бъде дребен чиновник във фирмата, за какъвто го издаваше износеният костюм и търпеливото чакане. Тази увереност в себе си беше отпечатана в израза на лицето му. Тя беше някак остра, нетърпелива и едва ли се харесваше на шефовете му. Но тъкмо тя го спасяваше от подозрението, че беше тежко провинен в службата си, и придаваше известна пламенност на твърдите му и ледени черти. Думата „уволнен“ накара Мария да изпита съчувствие, но някакъв такт, някакъв женски инстинкт, който сега внезапно се беше събудил у нея, я накара да се покаже равнодушна към това хладно лице. Обзе я парливо желание да му помогне, но едновременно с това и порив да продължи разговора с него. Пристъпите на меланхолия отдавна бяха убили вкуса й към подобни игри и това внезапно, странно желание я удиви. Нима й се струваше толкова интересен този съвсем непознат, дребен провинциален чиновник от фирмата им? Смешно беше да открива с въображението си нещо у него.

Тя произнесе:

– Аз не зная дали баща ми ще се съгласи да разисква по този въпрос с вас. Грижите за персонала той предоставя на директорите си.

Той я погледна, сякаш беше изненадан от нейната осведоменост и равнодушие. Две мрачни ледени пламъчета светнаха враждебно в очите му.

– Въпросът, по който искам да говоря, засяга първо интересите на фирмата, а после уволнението ми – хладно забеляза той.

„О-хо!… – помисли тя. – Веднага побърза да ме намразиш. Това показва, че си доста сприхав и горделив. Но не мисли, че аз съм като баща си… Не мисли, че интересите на фирмата могат да ме накарат да ти помогна или не. Аз съм малко по-друга, отколкото мислиш.“

– Тогава обърнете се към директора – посъветва го тя разсеяно.

– Та нали ви казах, че директорът ме уволни.

– Ах, да!… Това е жалко.

– Не, не е толкова жалко. – Гласът му издаде внезапен гняв срещу разсеяното й безразличие. – Аз мога да постъпя веднага в друга фирма на по-висока длъжност.

„Горделив – пак помисли тя. – Не обича да пълзи и да използува качествата си пред жените. Или може би върши това много умело, като се държи именно така.“

Тя попита учудено:

– Защо не го направите?

– Защото преди това искам да разкрия някои неща в интереса на вашата фирма и да направя опит да остана в нея.

– Какво искате да разкриете?

– Това са неща, които не представляват интерес за вас.

„Значи, не разчиташ на мене? – помисли тя. – Добре, ще видим!“

– Аз предполагам, че баща ми няма да ви изслуша. За отделните клонове той държи отговорни само директорите и не се бърка в работата им.

– Случаят е по-особен.

– Той няма навик да отстъпва от принципите си.

– Все пак аз ще направя опит да го видя.

– Не ви предричам успех.

Той се усмихна, като че искаше да каже: „Ти си упорита, самомнителна и разглезена – истинска дъщеря на милионер!… Но не си въобразявай, че си интересна или хубава.“ После изведнъж лицето му стана мрачно. Може би планът му щеше да се провали. Той нямаше да успее, ако всичко не се обяснеше на Спиридонов подробно и ясно. Не се касаеше за уволнението на Борис, за кражбите на Баташки, за леността на директора и чиновниците, а за въвеждане на тонгата повсеместно и изведнъж във всички складове на „Никотиана“. Това щеше да бъде лъвски удар. Това значеше грамаден гешефт, помитане на всички съперници в германския пазар. Джобовете на Борис бяха пълни с изчисления таблици и листчета, върху които бяха отбелязани накратко, по точки, главните моменти за извършването на покупките, манипулацията и спогодбите с оглед на промените, които изискваше ударът. Бяха предвидени всички възможни противодействия от работниците, конкурентите, политическите лица и стопанските институти, както и начините за тяхното преодоляване. Като че всички специалисти на фирмата бяха взели участие в изготвянето на този план. Той струваше на Борис много безсънни нощи, изтощително и напрегнато мислене, къртовска работа с таблици и статистики след отровната атмосфера и уморителния работен ден в склада. Ала великият човек, господин генералният директор на „Никотиана“, едва ли имаше време да изслуша поне две думи от фантастичното предложение на своя нищожен, дребен, уволнен чиновник, когото дори не беше виждал. Може би дъщеря му имаше право. Може би почивката за него беше тъй скъпа, както и работата. Тогава на Борис не оставаше нищо друго, освен да напише изложението на пишеща машина и да го изпрати в централата или дома му като ония маниаци, които изпращаха до влиятелни хора планове за вечен мотор или за спасяване на света от икономически кризи. Но това щеше да го изложи веднага на подозрението, че представляваше един от тези маниаци. Оставаше още една много малка надежда: да заговори на Спиридонов в момента, когато последният излизаше от къщи да се качи в колата си. Но тъкмо в такива мигове големите хора бяха най-разсеяни, тъкмо когато бързат за някъде, просяците, глупците и маниаците ги отегчават най-силно. Не, и това нямаше да помогне. Едва сега Борис съзна колко труден беше пътят, по който искаше да тръгне, но пак не се отчая. Оставаха други възможности, други фирми, в които също можеше да: опита.

Мария забеляза как върху лицето му се появи израз на гняв и презрение, сякаш искаше да каже: „Ти и баща ти сте надути пуяци, но аз не обръщам внимание на това. Важното е да свърша работата си.“ Тя не знаеше, пък и не можеше да знае нищо за плановете му. За нея той си оставаше само обикновен, дребен чиновник, който искаше да бъде върнат на службата си. Може би в тая безработица уволнението означаваше; за него дълги месеци на лишения и хлопане по чужди врати, но той не желаеше, не се опитваше да я помоли за помощ дори с една учтива фраза, която нямаше да го унижи, дори поне с един намек в очите си. В тези тъмни и остри очи имаше някаква студена гордост, някаква неуязвима надменност, която по-скоро можеше да се изрази във верига от безогледни действия, отколкото да моли, И тогава пак й се стори, че той се отличаваше напълно от всички мъже, които беше срещала досега, от всичките й ухажори, които така напразно и угоднически я уверяваха, че е хубава, интересна, талантлива и съблазнителна. И тогава пак я осени парливото и странно усещане, че толкова жизнен и толкова твърд трябваше да бъде мъжът, когото желаеше да срещне и за когото мечтаеше в самотните часове на меланхолията си. Но тя все още не беше уверена в откритието си. Много пози и много хитрости я бяха разочаровали. Тя искаше да провери характера му докрай. Може би достатъчно беше да му направи само един двусмислен знак, че й харесва, за да освободи веднага пружината на раболепието му и дръзкото желание да опита щастието си по-нататък. Много мъже бяха правили това. Наистина тя рискуваше за малко гордостта си, но после можеше да я възстанови с един удар. Нека опита.

Тя повдигна глава и срещна очите му. В продължение на няколко секунди погледите им останаха втренчени един в друг, сякаш се мъчеха да проникнат в загадката на израза си. После тя се усмихна – това беше бледа, слаба, но все пак трептяща от кокетство усмивка на сивите й очи, на безкръвните й устни, която се явяваше у нея много рядко й приличаше на слаб слънчев лъч през разкъсаните облаци на дъждовен ден. Тази усмивка казваше: „Всичко зависи от мене.“ Тя почака малко, след това добави с погледа си: „Ти си доста особен и би могъл да ми харесаш.“ Пак почака, но и тази покана остана без отговор, удави се в непроницаемото спокойствие на очите му. Сега те не изразяваха ни гняв, ни насмешливост, нито дръзката поза на човек, който съзнаваше, че го харесват, но това не бяха също и очи, които се смущаваха, бягаха или искаха да се скрият. Те бяха просто неуязвими, отчайващо недостъпни, пълни с неизвестност. „Хитрува – помисли тя… Очаква да види докъде ще стигна.“ Тогава тя хвърли последната си карта и произнесе смело:

– Ще говоря на баща си за вас.

– Опитайте – каза той. – Може би ще ме приеме.

Но пак нито помен от предишната насмешливост, нито следа, че се чувствува поласкан от усмивката й или че е глупак, който не я разбира. Никаква раболепна благодарност в очите му и никакво желание да използува неуспеха й след насърчението, което му отправи. Нищо освен един малък, вежлив, безразличен поклон.

Тя измина бързо разстоянието до входа и влезе в хола. Изпитваше дълбоко вълнение, сякаш някакво откровение беше разкрило всичката красота на живота, която тъгата и неврастенията скриваха досега от погледа й.

Много пъти като дете тя беше влизала в този хол с гипсови украшения по тавана, с големи огледала и мраморни масички в ъглите и винаги беше правила това с някакво радостно усещане за откритие на неща, хора или събития, които беше видяла навън в ливадата, двора или градината. Сега изпитваше същото усещане, същото желание да изтича в трапезарията и да съобщи на баща си в пристъп на детинска радост за откритието, което беше направила. Но веднага дойде на себе си. Двадесет и четири години бяха издълбали бездънна пропаст между някогашното дете и бащата. Може би той щеше да направи всичко, което тя пожелаеше, но нямаше да я разбере. От хола тя чу басовия глас на баща си в трапезарията, който се мъчеше да говори английски с ужасно произношение. Зара разтягаше напевно и живописно звънливото си сопрано и го поправяше. Двамата се забавляваха отлично и бяха почнали да пият чай, без да чакат Мария. Това й се стори много грубо и неучтиво.

Все пак тя влезе в трапезарията, като поздрави весело и премести върху желязната подложка горещия електрически чайник, който Зара беше забравила небрежно върху покривката. Зара се извини плоско, като излъга, че го е оставила така само за миг. Тя беше навлякла ярък син пеньоар, който се отваряше при всяко движение и разкриваше доста безсрамно коленете и деколтето й. Татко Пиер се мъчеше да разпръсне лошото впечатление от всичко това, като се преструваше, че не го забелязва Той се намираше в много добро настроение и постоянното, някак враждебно стеснение, което изпитваше от дъщеря си, сега се беше превърнало в чувство на благодарност задето тя отказа да продължи пътуването до Атина. Той забеляза с изненада руменината върху бузите й. Човек не можеше да си представи нещо по-рядко от това – да види Мария оживена.

– Е, какво?… Изглежда, че ливадата ти харесва – рече той. – Аз също бих останал тук, ако не беше тоя проклет французин от режията, когото трябва да видя в Атина…

Никакъв французин нямаше нужда да вижда той в Атина. Дори, напротив, заради приключението със Зара той отлагаше една важна среща с холандски търговци в Хамбург. Но Мария не обърна внимание на лъжата му и каза бързо:

– Навън чака един младеж, който иска да ти говори. Моля те да го приемеш веднага.

– Какъв младеж?… – попита татко Пиер. Видя му се невероятно дръзко да го безпокоят по това време.

– Един уволнен чиновник от склада.

– Вероятно ще ми досажда – небрежно каза той. – Нямам време да се занимавам с дреболии.

– За него уволнението не е дреболия. Искам да го изслушаш и да го върнеш на служба веднага – повторно заповяда Мария.

Татко Пиер и Зара се объркаха неочаквано. За първи път Мария издигаше глас да иска нещо. Тя въобще не проявяваше никакви прищевки или чудатости. Татко Пиер можеше да се гордее с тази пестелива, разумна и отмерена дъщеря, която никога не излизаше от добрия тон, от установените правила, от еднаквото си вежливо, но малко студено държане към всички. Може би и тя имаше своите приключения, но никога не ги показваше. Мария се движеше в обществото безшумно като сив призрак, който оставяше зад себе си почит и малко досада. Никой не я беше виждал увлечена във флирт. Никой не я беше забелязал да поддържа крайни мнения или да дава предпочитание на някого. И внезапното й, подчертано и настойчиво желание сега изглеждаше невероятно.

– Къде е този младеж? – все тъй объркан, попита татко Пиер.

– Чака в градината. Ти можеш да го поканиш при нас. Той изглежда възпитан момък.

Имаше проницателни хора, които твърдяха, че Мария ще си намери съпруг неочаквано в лицето на човек, който нито я е ухажвал, нито е мислел да я ухажва. Татко Пиер познаваше отлично човешките слабости и спадаше към тия хора. Значи, Мария… Да, добре! Той нямаше нищо против. Озадачи го само обстоятелството, че всичко беше станало тъй светкавично бързо. Човек никога не можеше да разбере какво точно жените търсят, предпочитат или обичат у мъжа. Все пак той си представи неизвестния щастливец като ония надути, безполезни и самомнителни типове, които идваха на приемите й с калъфи за цигулка или виолончело и спадаха към тъй наречения музикален свят – една категория хора, която татко Пиер нито мразеше, нито обичаше, а просто считаше за досадни, но безвредни мухи. Стори му се само някак горчиво, че животът до такава степен го беше отделил от Мария, та двамата изглеждаха съвсем чужди един на друг. За да добие съдействието му, което той беше готов да й даде на драго сърце, тя залагаше изведнъж всичката си настойчивост. Бедната Мария!… Той знаеше, че тя не одобрява живота му, но никога не предполагаше, че отношението й към него ще стигне до такава враждебна отчужденост. Та нима беше тиран? Разбира се, че не. Нека Мария си върши каквото иска. Той беше съгласен. Като разсъждаваше така, татко Пиер не съзнаваше, че великодушието му идва от чувство за виновност, причината за което беше историята със Зара. Още по-малко съзнаваше той, че Мария беше решила да скъса с формулите и че сега за нея нямаше значение какво ще помислят околните.

– Та покани го най-сетне!… – нетърпеливо каза тя сред мълчанието, в което татко Пиер и Зара гледаха като онемели. – Няма да станем прокажени, ако пием чай с един дребен чиновник.

Да, разбира се… Нямаше никакво значение дали младежът, на когото Мария искаше да помогне, е дребен чиновник. Но татко Пиер се удиви малко, когато се сети, че това наистина е без значение. Той стана и отиде при отворения прозорец. Един младеж с беден, но доста приличен изглед седеше на скамейката в градината.

Татко Пиер му викна приятелски:

– Хей, момко!… Мене ли тьрсиш? Влез вътре.

Вродена дарба на психолог и дълга търговска опитност бяха научили татко Пиер да разпознава веднага и безпогрешно основните качества на хората. Когато Борис влезе в трапезарията, въведен от Зара, която изгаряше от любопитство да го види и се беше втурнала да го посрещне, татко Пиер почувствува пред себе си един дързък и хладнокръвен младеж. Това беше първото му впечатление, към което се прибави веднага и усещане за бързата съобразителност на непознатия. Младежът сякаш изведнъж разбра как трябваше да се държи не се смути ни най-малко от необикновената любезност, с която го приеха. Той благодари на Мария с лека усмивка, но понеже искаше да види само господин генералния директор на „Никотиана“, присъствието на Момичетата остана напълно безразлично за него. Татко Пиер го определи бързо като предпазлив и студен хитрец. Такива хора човек можеше да опипа в разговора от всички страни, без да разбере какво мислят. Имаше и друго: острите му очи можеха да хвърлят мигновен поглед върху нещо и след това да замръзнат, като че не са го забелязали. Това бяха идеални очи за покер, за надлъгване, за търговски преговори или за удар от засада, който трябваше да се подготви незабелязано и нанесе решително. Дали беше енергичен и работлив? Татко Пиер знаеше, че леността, както и всички други пороци, се отпечатва върху лицето. Чертите на този обесник бяха изопнати и твърди, очите – упорити, а краищата на устните му – малко свити. От него ре разнасяше остра миризма на тютюневи листа, която се смесваше с благоуханието на лаванда и ориган от дрехите на девойките. Косата и порите на кожата се напойваха така с миризмата на склада, когато човек прекарваше от сутрин до вечер в манипулационните помещения. И най-сетне този младеж беше приличен, почти хубав – мъж, на когото прилягаше да бъде елегантен, да отсяда в хотел „Адлона“ и да се налага пред чужденците.