Текст книги "Тютюн"

VI глава

Господин генералният директор на „Никотиана“ слезе от колата си и по ниските, но широки стълби се отправи към входа на зданието, в което се помещаваше търговската централа на фирмата. Той изглеждаше спокоен, млад и красив. Носеше елегантно тъмно пардесю, цветно копринено шалче и модна шапка с тясна периферия. Минаването му през първия етаж създаде, както винаги, известно напрежение у чиновниците, които го срещнаха в коридора: главният счетоводител оправи инстинктивно вратовръзката си, която никога не умееше да върже добре, и се поклони дълбоко; една машинописка едва не се подхлъзна от вълнение, а разсилният до стълбите, който беше запасен фелдфебел, застана мирно и каза: „Здраве желаем.“ На всичко това господин генералният директор отговори само с леко докосване на пръста до периферията на шапката си.

Личеше, че е съвсем млад, но острият леден поглед караше човека да не разчита на младежката му отзивчивост. Можеше да се помисли, че е неопитен, но отмерената сигурност на думите му отнемаше веднага желанието да почнеш игра с него. И най-сетне можеше да се предположи, че е сприхав, но всички знаеха спокойната неумолимост, с която уволняваше чиновниците за най-дребното опущение.

Всъщност никой не можеше да каже, че господин генералният директор не разбираше от работата си. Бяха изминали две години от назначаването му за втори експерт на фирмата, почти една година от женитбата му с Мария и едва осем месеца от смъртта на стария Спиридонов, чието място зае веднага. Всички очакваха катастрофа и ликвидация на фирмата, тъй като новият директор показваше забележителна наклонност да закупува огромни количества тютюн, без да притежава здравите международни връзки на тъста си. Но стана тъкмо обратното: „Никотиана“ погълна акционерните дружества „Струма“ и „Бяло море“, като ги превърна във филиали; уплете в златната мрежа на дивидентите си още няколко министри и почна да измества малките фирми от режиите. Само еврейските връзки на Коен с Немския папиросен концерн останаха неуязвими за подмолните й действия въпреки идването на хитлеристите. Това беше активът в борбата с конкурентите. Що се отнася до производителите и работниците, „Никотиана“ ги стисна така здраво за гушата, щото останалите фирми побързаха веднага да последват примера й.

След няколко минути господин генералният директор седеше пред бюрото в кабинета си, мобелиран най-бездушен американски стил. Върху стъклената плоча на бюрото имаше само телефон, поставка за стило, бележник и пепелница. Сега господин генералният директор изглеждаше по-пълен и по-свеж, отколкото преди две години. Изгладнялото и оръфано провинциално момче се беше превърнало в мощен диктатор на тютюневия свят. В израза на очите му също имаше промяна: те бяха станали още по-остри, по-студени и някак безпричинно зли. Зениците им трепкаха нервно като у звяр, който дебне и се готви да се хвърли върху плячката си. Облеклото му носеше всички белези на изискана и малко небрежна елегантност. Той беше същински homme d’affaires.

Господин генералният директор натисна копчето на звънеца. Влезе секретарят му, почти два пъти по-възрастен от него, и с бележник в ръка застана до бюрото. Борис отправи към него студен, въпросителен поглед. Правилото беше да се пести време. Секретарят отгатна въпроса и осведоми късо:

– Господин Барутчиев младият чака в салона.

– Ще го приема след малко – каза Борис.

Секретарят отиде да съобщи това на Барутчиев младия. Когато се върна, извади подострения си молив и се приготви да стенографира. Най-напред Борис продиктува няколко телеграми до клоновите директори, които щяха да бъдат предадени чрез шифър. В тях той заповядваше ускоряване на манипулацията Два милиона и осемстотин хиляди килограма тютюн от миналогодишната реколта трябваше да бъдат готови за износ един месец преди определеното време.

В късото мълчание, което последва, секретарят се почеса доволно с молива си по бузата: миришеше на голям гешефт. Може би господин генералният директор щеше да отпусне на персонала в централата четиринадесета заплата. Но металическият глас на Борис прозвуча отново. Сега той почна да диктува търговски писма до чужбина. „Никотиана“ приемаше цените, посочени в контрапредложенията на няколко чуждестранни фирми. Писмата бяха еднообразни, в сух, търговски стил. Но опитният аналитичен ум на секретаря отгатваше бързо значението им. Не, не беше гешефт. По-скоро имаше далечни признаци на предстояща криза. „Никотиана“ бързаше да се отърве от тютюните си с ниски печалби и това предвещаваше липса дори на тринадесета заплата. Дяволски усет имаше това студено, бездушно като камък момче. Може би то беше подушило навреме падането на цените през последната си обиколка в чужбина. В дъното на душата си секретарят го мразеше необяснимо и това беше омразата на мъчителния мравешки труд срещу лесното грабителство на хищника. Надеждата за четиринадесета заплата изчезна, но въпреки това секретарят почувствува глупаво злорадство и се почеса отново с молива по бузата.

– Внимавате ли? – внезапно попита Борис. Ледените му очи го стрелнаха неумолимо. Секретарят се изплаши.

– Да, разбира се! – каза той.

– Прочетете написаното.

Съжалявайки за мигновеното си злорадство, което го разсея, секретарят прочете стенограмата. Борис му посочи сухо две грешки.

– Извинявам се!… Простете!… – жалко измънка секретарят.

Борис отново почна да диктува.

Най-сетне писмата бяха стенографирани и секретарят със струичка студена пот по гърба си тръгна към вратата.

– Поканете господин Барутчиев да влезе – каза Борис.

Имаше трима Барутчиев – кръвни братя. Двама от тях враждуваха помежду си като претенденти за корона, а третият, улеснявайки продажбите на тютюните им в чужбина, водеше безгрижен живот из европейските курорти и се намираше в много добри отношения с Немския папиросен концерн и хитлеристите. Барутчиев младият в това време старият лекуваше туберкулозата си в един санаториум, а средният се забавляваше из Баварските Алпи – бе нисък, пълен и образован мъж с орлов нос и малко надменни очи. У него бе много развито чувството да блести. Той жадуваше да стане всемогъщ като брат си, ала не притежаваше неговите качества и грандоманията го лишаваше от най-обикновена търговска предвидливост.

Когато Барутчиев младият влезе в кабинета, лицето му имаше израз на скръбно достойнство, което не се засягаше от постъпката на един парвеню. Това до вчера никому неизвестно хлапе го беше принудило да чака.

Борис го покани с равнодушна вежливост да седне. Барутчиев младият се отпусна в креслото и когато срещна студения му поглед, мигна безпомощно.

Настъпи мълчание.

– Аз идвам отново при вас, господин Морев… – каза най-сетне Барутчиев. – Делото е насрочено към края на месеца.

– Да!… – Борис извади кутия с цигари и я поднесе безразлично към госта си, но Барутчиев отказа, обиден от чакането.

– Благодаря. Не пуша преди обед.

Борис употреби половин минута да запали цигарата си.

– Да, разбирам!… – произнесе той най-сетне. – Но боя се, че трудно ще взема решение да дам показанията, които желаете.

Барутчиев младият остана за миг с тревожно разтворени очи. Отговорът го изпълни с покруса и възмущение, но все пак оставаше вратичка за изход. Хлапето имаше намерение да продължи с изнудването.

– От вашата преценка зависи изходът на делото – каза Барутчиев и в гласа му прозвуча по-скоро горчиво презрение, отколкото ласкателство.

– Разбирам – хладно отговори Борис. – Но аз трябва да мисля и за собствените си интереси.

– В какво се накърняват вашите интереси, ако кажете истината?

– Вие не съзнавате още, че истината не е във ваша полза. – В очите на Борис светна студено, насмешливо учудване. – Ако я кажа, ще се скарам с банката на вашия брат, а това е против интересите на „Никотиана“.

– Господин Морев!… – драматично извика Барутчиев и в гласа му прозвуча паниката на милионер, изправен пред разорение. – Кой морал, кой човешки закон позволява на една банка да прекрати кредита ми в средата на покупките, след като съм раздал девет милиона капаро?… И кой разумен институт би направил това, преди да вдигна тютюна поне от производителите?… Не!… – Барутчиев се изправи внезапно и махна с ръка. – Не!… Ваш дълг е да погледнете човешки на една стара семейна вражда, която заплашва с гибел съществуването ми… Моят брат е туберкулозен ипохондрик… един завистлив човек… една зла мумия… чудовище!… Моето издигане го дразнеше!… Моите печалби го вбесяваха!… Усещах как ме дебнеше подло… вероломно… и нанесе удара изведнъж! Имотите, къщата мебелите ми… всичко е описано! Нямам ли право да се браня, да водя дело, да искам обезщетение?

– Е, да!… – равнодушно се съгласи Борис. Но не и да скарвате „Никотиана“ с брат си.

– А справедливостта, господин Морев?

– С нея се занимават съдиите.

– Но те ще решават въз основа на вашите показания като вещо лице.

– В такъв случай трябва да бъда обективен.

– Аз ви моля тъкмо за това.

– И аз ще постъпя именно тъй!… Вашият брат просто е пазил интересите на банката си докато вие искате да кажа, че е действувал с умисъл да ви разори… А това е невярно! Ако кажа така, ще бъде лъжа. Това значи да измъкна от банката му тридесет милиона и да ги сложа във вашия джоб… Това значи да се скарам и с политическите фактори, заинтересовани около нея, и утре да не мога да разчитам на никакви услуги от тях. С други думи, за да ви помогна, вие искате да изложа интересите на „Никотиана“!…, Е, добре!… Питам се, срещу какво?

От гърдите на Борис се изтръгна нисък хладен смях. Той взе втора цигара и я запали със същата бавност.

Барутчиев младият отдъхна с облекчение. Най-после!… Хлапето беше разкрило вече картите си и показваше готовност да направи услуга, но, разбира се, съвсем не безвъзмездно. Жалък парвеню и плебей! По стъпка на дребно шмекерче!… Барутчиев забрави, че не пушеше преди обед, и запали от собствените си цигари. Най-много след една година той щеше да стъпче това хлапе като червей заедно с цялата неуязвима досега „Никотиана“. Но търпение!… Посивелият, боледуващ от грандомания вълк глътна благоуханния дим на цигарата си и с бащински смях потупа младото вълче по рамото. Вълчето се усмихна също, но очите му останаха студени.

– Слушайте, момко!… – Барутчиев вече бе се успокоил. – Виждам, че старият Пиер е оставил достоен заместник!… Чудесно!… Точно тъй бих действувал и аз. Да поговорим откровено!… Значи, питате срещу какво? – Гласът на Барутчиев стана изведнъж много тържествен. – Срещу това, че утре единствен купувач на нашите тютюни ще остане Райхът и аз ще посочвам на Немския папиросен концерн между кои фирми да разпределя доставките си. Ясно ли ви е?

Барутчиев младият погледна Борис, за да види въздействието на думите си. Но вълчето безстрастно изпускаше дима на цигарата си. Дръзките му очи си оставаха все тъй невъзмутими.

– Днес не е утре – спокойно произнесе Борис.

– Тогава ще ви кажа какво е положението сега. Осемдесет на сто от продадените тютюни не получиха миналогодишните цени. Деветдесет на сто от всички партиди чакат още купувач. Знаменателно, нали?… Но нашите търговци са глупци, които не виждат нищо.

– Временен застой на цените – с привидна глупост произнесе вълчето. – Аз също задържам партидите си и ще чакам по-добри цени.

– Грешите!… – великодушно извика Барутчиев младият. – Грешите, драги мой!… Приближава невиждана икономическа криза. Цените на земеделските произведения и тютюна ще спаднат катастрофално. Паниката и фалитите идат. Знаете, че в тая област съм много добре осведомен, нали? По дворцова и дипломатическа линия… И по еврейска, ако искате… Забележете, и по еврейска!… Парадоксално, нали?

– Не, никак не е парадоксално – рече Борис. – Всеки знае, че вие сте довереник на Коен, а в същото време се показвате пред хитлеристите като антисемит… Впрочем песента на Коен в Немския папиросен концерн е вече изпята и главната заслуга за това имате вие.

– Клюка!… – извика Барутчиев – Как можете да говорите тъй? Всичко това е клюка… Коен ми е приятел. Аз имам връзки с немците, но не взимам никакво становище към отношенията им с евреите.

– Не!… Вие много добре си подготвяте почва за работа с немците, като ги гъделичкате по еврейския въпрос. Коен спокойно можеше да си работи с немците, ако не бяха доносите ви, че той наляво и надясно говори срещу тях… Но фактите около Коен са без значение за нашите отношения, драги господин Барутчиев…

– Да!… Нека оставим клюките настрана! – Върху челото на Барутчиев се появиха ситни капчици пот. – Не заслужават!… – добави той с изкуствен презрителен смях. – Думата беше за това, което научих вчера от Берлин… Вие знаете, че брат ми, който живее в Германия, тия дни става пълномощен министър в Берлин, нали?

– Да, зная!… И е много близък с фон Гайер, новия директор на отдела за източни тютюни в Немския папиросен концерн.

– Не сте осведомен зле – самодоволно рече Барутчиев. – И така фон Гайер е споменал пред брат ми, че Немският папиросен концерн ще спре за известно време купуването на тютюни от Изток. Знаете ли какво значи това?

– Значи хитлеристка маневра за политически натиск. Ние ще плувнем скоро в германски води. Й ако настъпи криза, Немският папиросен концерн може да купи всичките ни тютюни, но на смешно ниски цени… Всичко това е твърде жалко, господин Барутчиев!…

– Не толкова, не толкова, драги момко!… Не бъдете песимист! Немският папиросен концерн ще купува на ниски цени, но в големи количества и печалбите ще останат същите… Говоря за избраните фирми, които ще останат да търгуват с немците – добави той многозначително.

– Кои ще бъдат тия фирми? – спокойно попита Борис.

– Нашите!… – тържествено отговори Барутчиев – Моята и вашата. Ние ще получаваме лъвските контингенти, а другите ще събират трохите.

– Това е въпрос на бъдеще – безразлично каза Борис. – Повече ме интересува какво можете да направите за „Никотиана“ днес.

Очите на Барутчиев се втренчиха изпитателно в хитрото вълче.

– Не е ли по-разумно да мислите за утре? – попита той.

– Свикнал съм да разчитам само върху неща, които могат да се свършат днес.

– Аз бих могъл да кажа за себе си същото.

– Доказателство за доверие дава първо оня, който го търси.

– Доверие?… – Барутчиев го погледна надменно. – Съмнявате ли се в моите връзки с немците?

– Никак!… Но те са чисто платонични.

Върху устните на Борис заигра пак предишната ледена усмивка.

– Разсъждавате повърхностно, драги!… Моралният фактор за германците е по-важен.

– Може би утре да, но днес не… За да проникнат политически у нас, те трябва да действуват първо с материалния.

– Прав сте!… – рече Барутчиев, като се замисли малко. – Но какво искате да кажете с това?

– Съвсем просто нещо. Вие не бихте могли да заемете днес мястото на Коен въпреки симпатиите, с които се ползувате пред немците.

– Защо?

– Не сте овладели политическия сектор.

Барутчиев се замисли пак и лицето му взе малко глупаво изражение. Тия неща не му бяха идвали на ум досега.

– Ще го направя – каза той след малко.

– Не можете. Липсват ви пари.

– Ще ги получа от немците.

– Изключено!… Немците никога няма да бръкнат в собствените си джобове, докато имат възможност да принудят към това другиго… Ясно, нали?

Барутчиев не разбираше или се правеше, че не разбира. Борис се уточни напълно:

– Да говорим като търговци от нашия ранг, господин Барутчиев!… Става дума за политическите мъже и за конците, с които се дърпат… Вие нямате никакъв куклен театър, а моят работи безупречно. Немците биха могли да го използуват, ако осигурят пласмента на тютюните ми чрез папиросния концерн.

Посивелият мъж остана с отворена уста, а хлапето го гледаше с мрачните си очи спокойно, хладно, невъзмутимо. Какъв цинизъм! Каква дързост!… Не се ли срамуваше, не се ли боеше поне да говори така? Ето новото поколение!… То не си даваше дори труда да лицемери. Но след смайването, което го обзе, Барутчиев почувствува гняв и злоба. Сега условията на Борис му станаха съвършено ясни.

– Вие искате… – гласът на Барутчиев изхриптя почти болезнено – да заемете мястото на Коен… и „Никотиана“ да получава лъвската част от контингентите на Немския папиросен концерн?… Това искате, нали?

– Точно това, господин Барутчиев!… Вие можете да го предложите на германците с всичките предимства, които съдържа за вас и за мене. Можете да използувате и дворцовата линия.

– Никога!… – злобно изсъска Барутчиев.

– Защо?

Гласът на Борис не беше се променил никак.

– Защото аз чакам това за себе си от две години. Хм… Слушайте, момко!… Вие ставате дързък, обиждате всички и се надценявате… Не се ли боите? Начинът, по който говорите, става опасен.

В очите на Барутчиев светна скрита заплаха.

– Опасен е преди всичко за вас. – От гърдите на вълчето се изтръгна остър, металически смях. – Вероятността да спечелите делото може да стане нищожна.

– Аз ще бъда силен утре – глухо изръмжа Барутчиев.

– Не повече от днес, защото ви липсват качества. – Гласът на Борис се повиши и стана неимоверно дързък. – Вие ще посочвате на фон Гайер тази или онази фирма, ще прокарвате дребни, лошо манипулирани партиди, но лъвският дял ще ви отбягва винаги, защото сте неспособен търговец. Немците знаят, че не разбирате нищо от тютюна, от качествата и манипулацията му. Те виждат, че сте обикновен самохвалко и грандоман, който изсипва пред тях само приказки, без да притежава действителната сила на парите и влияние над политически лица.

Барутчиев скочи от креслото си.

– Това е нахалство!… – извика той. – Вие ме обиждате!

– Говоря истината във ваша полза.

– Аз ще я кажа, където трябва, във ваша вреда!… Всички знаят че имате братя комунисти.

– Е, та?…

Гласът на Борис трепна леко, но само за миг.

– Мислете и за моите нокти!

– Делото ще ги изреже. Ако не го спечелите, вие сте загубен. Мислите ли, че немските ви приятели не го следят?… Допускате ли, че Немският папиросен концерн ще ви отпусне кредит да закупите десет милиона килограма тютюн, ако се докаже, че парите, които е отпускала банката на брат ви, са били употребени да си построите най-разкошната къща в София и да купите апартамент на любовницата си?

Лицето на Барутчиев побледня внезапно.

– Това е подлост!… – прегракнал от гняв, извика той. – Чувам го за първи път.

– Разисква се между съдиите и в обществото.

– Ще заведа дело и срещу вас!

– Отлично!… Мога да посоча от кого съм го чул.

– Посочете веднага!

– Не сега. В съда.

– Вие сте нечестен… подъл човек!… – От устата на Барутчиев почна да пръска слюнка. – Вие сте интригант!… Вие сте разрушителен… антисоциален тип!…

– Тук вече никой няма да ви повярва.

– Ще кажа… ще ви изложа, че братята ви са комунисти!… Ще ви изоблича пред немците… в двореца… навсякъде!

– Но делото ви срещу банката ще пропадне. Бъдете напълно сигурен в това. Зная какво трябва да изтъкна като вещо лице в съда. И не забравяйте, че министърът на правосъдието е акционер в „Никотиана“ и че… О, вие знаете какво!… Дори най-честните съдии развързват очите на Темида, когато разглеждат дело за тридесет милиона.

– Жалко правосъдие!… Нещастни съдии!…

– Те са от демократическата партия, на която е лидер брат ви.

Барутчиев улови главата си с двете ръце и почна да се разхожда из стаята като луд.

– Успокойте се и седнете, господин Барутчиев! – учтиво предложи Борис. – Нека завършим разговора спокойно.

Барутчиев се отпусна тежко в коженото кресло. Дишаше трудно. Лицето му беше посиняло и по него се стичаха ситни капчици пот. Той извади кърпа и се обърса. Борис го наблюдаваше с хладината на същество, неспособно да изпита гняв, омраза или съчувствие. Само черният блясък на зениците му показваше тържеството над поваления противник.

– Какво предлагате? – глухо попита Барутчиев.

– Да се изясним още малко, за да видите, че и вие имате полза. Не говоря само за изхода на делото… Дори ако заемете мястото на Коен, вие не можете да се справите с една огромна доставка за Немския папиросен концерн. Липсват ви похват, организация, технически персонал… През следващата година немците ще възложат доставката другиму. Да, тъй ще бъде!… Вие сам го предчувствувате много добре. Това е само техническата страна на въпроса. Но немците искат да упражнят и политически натиск, а вие не разполагате с никакво средство за това освен хората в двореца, които още не желаят да се излагат. „Никотиана“, напротив, има връзки с правителството, депутатите, опозицията… с пресата и запасните генерали… с всички!… Глупаво е да мислите, че можете да спечелите тия хора сам. Това е трудна и в много отношения опасна работа. Аз работя с хора, които съм получил, така да се каже, заедно с „Никотиана“ от татко Пиер. Не смея да се свързвам с нови… Има шмекери, които доят от две крави!… Има скрити левичари, които могат да ви изложат със запитване в камарата… Чудно ми е, как не сте разбрали тия прости неща досега?

Барутчиев мълчеше, гледайки мрачно пред себе си.

– И така, положението е следното – продължи Борис: – Вие имате добри връзки с немците, но в момента сте безполезен за тях. Аз пък нямам тия връзки, но държа в ръцете си важни лостове за смяна на политическия курс. Чудесно, нали? Щом е така, ние сме съюзници и няма никакъв смисъл да си нанасяме удари из засада. А сега няколко думи за вас. Ще дам показанията, които желаете. О, не се безпокойте!… Аз мога Да удавя съдиите в аргументи, в изчисления и технически доводи… А можем просто да изплашим банката и да я принудим към износно споразумение. Това е най-добрият изход според мене, за да не се скарате с разни политически негодяи, които банката ще насъска срещу вас… Прав съм, нали? По този начин вие спасявате къщата, имотите, името си, възстановявате реномето си на благоразумен търговец… Аз пък поемам доставката за Немския папиросен концерн и на края на годината изсипвам десет процента от печалбата в ръцете ви, без Да сте мръднали пръста си, без да сте рискували нищо…

– Десет процента е малко!… – изпъшка Барутчиев.

– Как малко!… – сурово рече Борис. – Никак не е малко.

– Аз мисля, че е правилно поне да делим.

– Изключено!…

– Тогава четиридесет процента!… Друго не искам… не мога да приема…

– И аз не мога.

Гласът на вълчето беше неумолим. Настъпи мълчание. Барутчиев отново избърса потта от лицето си.