Текст книги "Тютюн"

Автор книги: Димитр Димов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 13 (всего у книги 20 страниц)

– Аха, депутатът ли е?… – закани се инспекторът. – Има средства и за такива.

Но Блаже чу заканата му и под защитата на депутатската си неприкосновеност се развика още по-силно:

– Инспекторе!… Вие излагате полицията, пред гражданството с тия думи!… Не носите достойно пагоните си!… Позор!… Още утре ще искам уволнението ви!…

Лила слушаше разправията, продължаваше да плете и кимаше доволно при всеки сполучлив отговор на Блаже. Партията не го замесваше в нелегални истории, но използуваше ораторския му талант при всички възможни случаи. Срещу него се завеждаха дела за публична обида на властта, ала той успяваше да се измъкне от обвиненията благодарение на смелостта и остроумието си. Все още се намираха съдии, които решаваха дребните политически дела с оправдателна присъда и така поддържаха криво-ляво достойнството на Темида. В поведението на Блаже имаше ведра и окуражаваща смелост, която върна хладнокръвието на Лила. Дишането й стана равномерно, сърцето й се успокои, пръстите й престанаха да треперят. Положението й се стори опасно, но не безнадеждно. Може би Варвара щеше да се измъкне от блокадата!… Може би, ако я заловяха, нямаше да направи провал!…

Докато мислеше така, някой отвори вратата с ритник. В стаичката нахлуха трима полицаи. Зад тях вървеше дебел цивилен агент с ръка в джоба, която вероятно стискаше пистолет, а след него – тъпичкият и рус инспектор с юридическо образование.

– Кой живее тук? – попита някой от влезлите.

– Шишко – отговори цивилният агент.

Полицаите обхванаха с поглед малката гола стаичка, в която трудно можеше да се скрие човек. Въпреки това един от тях се наведе и погледна под одрите, а след това отвори сандъка и натисна в дрехите, искайки да провери дали някой не се беше скрил в тях. Движението беше глупаво и Лила се засмя.

– Защо се смееш, Лило? – строго попита цивилният агент.

– Весело ми е – отговори Лила.

– Веднага познахме това – рече инспекторът. – Другите ни посрещат с кавга, а ти с усмивка.

– И пак не сте доволни от мене, инспекторе!… – Лила спокойно повдигна очи от плетивото си. – Трудно може да ви се угоди.

– Хубава мома си, но умът ти не е в ред!… – поучително се намеси дебелият агент.

– Защо? – Лила продължаваше да плете невъзмутимо.

– Защото размътваш главите на работниците… Ако не беше това, баща ти щеше да стане майстор с десет хиляди на месец и нямаше да живеете в този коптор.

– Дай си легитимацията! – грубо заповяда един от стражарите.

– Остави!… Познаваме я – махна с ръка инспекторът.

В стаичката влезе още един униформен полицай.

– В двора и бараката няма никого – доложи той.

– Добре. Продължавайте към реката! – заповяда инспекторът.

Той запали цигара и направи малък, подигравателен поклон.

– Довиждане, Лила!

– Довиждане, инспекторе!… – Лила се усмихна пак. – Този поздрав не звучи добре от устата на полицията!… Как да го приема?… Като закана или вежливост?

Инспекторът бе тръгнал вече към вратата, но се обърна и рече ухилено:

– Като вежливост, разбира се… Ти имаш съвсем лошо мнение за полицията.

– Простете, но грешката е ваша.

– Ще я поправим с общи усилия.

Инспекторът се разсмя високо и снизходително. Но когато излязоха навън, той се наведе над ухото на цивилния агент и прошепна:

– Видиш ли тази лисица?… Тя е най-умната и най-опасната от всички!… Ще кажеш на Дългия да не я изпуща от очи.

Когато човек произхожда от безимотно чиновническо семейство, но има лични качества и висше образование, може да му помогне само богата женитба. Схващайки добре това, полицейският инспектор посещаваше редовно чайовете с танци, които офицерите от местния гарнизон устройваха всяка събота във военния клуб. Той хранеше надежда – макар и много слаба – за дъщерята на първия адвокат в града, която бе съученичка на Мария от цариградския колеж и минаваше за най-добрата партия тук. И макар да бе известно на всички, че една възпитаница на аристократичен колеж не би се омъжила никога за полицейски чиновник, инспекторът бе забелязал известни признаци, които му позволяваха да се надява на противното.

Един съботен следобед – няколко дни след блокадата на работническия квартал – той излезе от къщи, но преди да отиде във военния клуб, се отби по работа в околийското управление. Той носеше парадната вечерна униформа, която обличаше за чайовете: тъмносиня куртка с малки сребърни пагончета, дълги панталони и късичка, елегантна шпага – символ на стегната и културна полиция. Току-що изкъпан, той лъхаше на одеколон и бе в добро настроение. След чая компанията, която дружеше с дъщерята на първия адвокат, щеше да отиде с шейна до ловния дом на червено вино и пържоли, а после се очертаваше приятното напрежение от покера в някоя ергенска квартира.

Инспекторът влезе в участъка, чийто коридор, осветен от слаба електрическа крушка, миришеше неприятно на пот, ботуши и карболова вода, с която дезинфекцираха арестантското помещение.

– Повикай Дългия!… – заповяда той на един стражар.

Инспекторът влезе в кабинета си, без да сваля ръкавиците и шинела си, седна зад бюрото и почна да си тананика модно танго. Въображението го понесе мислено с дъщерята на адвоката в ритъма на плавния танц. Тя имаше меко, тлъстичко тяло и му позволяваше да я притиска – един от признаците, които му даваха надежда.

След малко от коридора се чуха тежките стъпки па Дългия, върху когото инспекторът стоварваше неприятните задължения на службата си. От подпухналото лице на агента се разнесе воня на ракия и немити зъби.

– Пак си се напил като свиня!… – сърдито забеляза инспекторът. – Така не се води разпит!… Умът ти трябва да бъде бистър, да обхваща цялостното поведение на обвиняемия, да следи всяко колебание в отговорите му…

– Тогава разпитвайте вие!… – дръзко отговори агентът.

Мътните му зачервени очи се втренчиха мрачно в гладко избръснатия, напарфюмирай и приготвен за танци инспектор.

– Не възразявай! – гневно извика инспекторът. – Искаш повишение, а не можеш да се справиш с прости задачи… Какво става? – попита той след късо мълчание.

– Нищо. Мълчи като риба.

– Опита ли всичко?

– Опитах… Такива, ако не проговорят на втория ден, мълчат до края.

– Доведи я при мене. Агентът го погледна смутено.

– Не може да ходи – гузно призна той.

„Говедо – помисли инспекторът. – Пак ще ме изложи в съда.“ Той си спомни, че един от членовете на областния съд имаше нечисто, левичарско минало и задаваше неудобни въпроси.

Инспекторът не обичаше да бие. Нещо повече – той не обичаше дори да гледа бити, защото това придаваше някаква особена, горчиво-унизителна нотка на дружбата му с компанията от първенците в града. Той се мъчеше да заглуши тази нотка, като четеше книги, в конто учени икономисти и правоведи доказваха, че комунизмът е идеология на група измамници и авантюристи, които заблуждават нахално лековерните. И тогава той действително успяваше да се убеди, че не беше лакей в тази компания, а защитник на справедливостта и обществения ред. Сега той преодоля пак с известна трудност необходимостта да види бит човек и което бе по-неприятно – да разпитва смазана от изтезаване жена.

– Ела да отидем заедно при нея – рече той на агента.

Двамата слязоха в подземието на участъка, което се състоеше от две стаи. Едната служеше за склад на вехтории, а другата се използуваше за специални цели. Втората стая бе с циментов под и зазидани прозорци. В нея имаше само една маса, гол дъсчен одър и кофа с вода. Стаята бе осветена със силна електрическа крушка. На одъра, с посиняло лице, подути устни и разцепена от гумения бич вежда, лежеше като захвърлен пакет дребна жена. Жената стенеше тихо. Инспекторът видя всичко това и почувствува познатото неясно и горчиво усещане на унизеност.

– Вдигнете я! – заповяда инспекторът.

Агентът и стражарят, който бе влязъл след него, уловиха жената под мишниците. В момента, когато се докоснаха до нея, тя нададе див, пронизителен писък. Въпреки това те успяха да я изправят, като опряха гърба й в стената, но жената загуби равновесие и се строполи отново на одъра.

– Преструва се! – рече стражарят.

– Плисни я с вода! – заповяда инспекторът.

Стражарят изля върху главата на жената част от водата в кофата. Кичурите на косата й се слепиха в редки, жалки снопчета, в междините на които прозираше белезникавата кожа на черепа. Жената не мръдна. Агентът и стражарят я изправиха отново. Сега тя стоеше съвсем неподвижно, с отекли полузатворени клепачи и сякаш не дишаше. Инспекторът се наведе над нея, преодолявайки отвращението си към грозните подутини върху лицето й. Шията и бузите й бяха прошарени от моравочервени ивици.

– Тя е в безсъзнание!… – гневно изруга инспекторът. – Вие сте я пребили бе! – обърна се той към агента и стражаря.

Агентът и стражарят замигаха виновно и тъпо.

Инспекторът се наведе отново върху неподвижното лице на жената.

– Мисли му, ако се преструваш!… – рече той.

За да провери това, обзе го желание да я удари по лицето, но веднага съобрази, че щеше да изцапа ръкавицата си. От разцепената вежда на жената струеше кръв, която се стичаше по бузата й и образуваше влажни съсирени. Инспекторът направи безпомощна гримаса. Дългия наблюдаваше гнева му с ехидна усмивка.

– Какво да я правим? – саркастично попита той.

– Повикайте фелдшера! – заповяда инспекторът. Когато излязоха от подземието и се качиха горе, той добави:

– Утре ще я изпратите в София!… Нека там си блъскат главата с нея… И в писмото да се спомене, че е заловена при опит да избяга от блокадата на работническия квартал.

Инспекторът приближи ръкава на шинела до носа си и помисли с досада: „Вмирисах се на карбол!…“

Когато инспекторът влезе в клуба, танците вече бяха започнали. По паркета сред облак от синкав тютюнев дим се люлееха в бързо танго десетина двойки. Край стените на залата бяха наредени маси, около конто на плюшени канапета и кресла седяха и клюкарствуваха познати до втръсване компании. Офицерските дами обсъждаха роклите на момичетата, а младите подпоручици и поручици, на конто военният правилник забраняваше да се женят, преди да навършат известна възраст, се мъчеха да си съставят представа за имотното състояние на бащите им. В това отношение офицерските дами ги осведомяваха широко и, кой знае защо, се мъчеха да уязвят дъщерята на полковника, която бе красива, но бедна. Капелмайсторът, тантурест мъж с червено лице, бе успял да състави от музикантската команда ма пехотния полк нещо подобно на джаз, който имаше този недостатък, че свиреше тангата с темпо на марш, а ударните му инструменти биеха така оглушително, щото правеха невъзможен свойския разговор между танцуващите. Ниско остригани войници разнасяха по масите влажни бисквити и рядък, безвкусен чай, който момичетата си поръчваха, за да покажат своята скромност, докато кавалерите им предпочитаха да пият вино и ракия.

Инспекторът мина през залата, но поздрави само няколко души. Той беше хубавичък, строен и рус, със сини очи и приятни обноски, но въпреки това хората се отнасяха с него студено. Началникът на гарнизона, кой го бе дошъл на чая с жена си и дъщеря си, едва отвърна на поздрава му, а повечето от момичетата се направиха, че не го забелязват. На инспектора стана обидно и криво. Пак го обзе подозрението, че в дружбата с компанията, при която отиваше да седне, имаше нещо унизително. Гуляите на тази компания се плащаха от директора на склада, в който работеше Лила, от собственика на мелницата или от сина на бившия народен представител. Инспекторът се ползуваше от удоволствията на компанията им безплатно, като лакей, който след гуляите трябваше да заличава следите от безобразията й.

Той стигна до масата, на която седеше компанията му. Тук, както винаги, бе и дъщерята на адвоката. На инспектора се стори, че всички го посрещнаха небрежно и разсеяно като беден роднина, който се присламчва на масата им. Компанията се смееше шумно за нещо, което той не можа да разбере веднага. Това усещане бе потискащо и за да го разсее, инспекторът се загледа в танцуващите.

Красивата дъщеря на полковника танцуваше с един артилерийски капитан. Тя бе приятна, високичка, мургава, с червена рокля и карамфил в косата, но танцуваше отегчено и равнодушно. Протоколът и присъствието на полковника налагаха на офицерите да я канят поред, а тя – също по протокола – трябваше да танцува задължително като бар-дама с всеки от тях. Тя беше привлекателна и умна, но без голямо бъдеше, защото нямаше зестра. Приличаше на роза, която от дълго време излагат за продан в евтин цветарски магазин. Вероятно щеше да се омъжи за някой застаряващ майор, който щеше да получи вместо зестра връзките на баща й с военното министерство.

Докато инспекторът гледаше отегчено танцуващите, компанията му продължи оживения си, прекъсван от смехове разговор.

– Човек трябва да е побъркан от предразсъдъци глупак, ако при вида на това същество не предприеме нещо… – възбудено разправяше складовият директор. – Докато я наблюдавах от прозореца на кабинета си, струваше ми се, че виждам филмов вампир…

– Защо вампир? – попита дебелият като лоена топка собственик на мелницата.

– Защото, ако ви представя тази типеса облечена, както трябва, всички бихте изпопадали на гърба си.

– Говори по-правдиво!… – рече дъщерята на адвоката. – Родителите й сигурно са шопи от околните села.

– Това никак не ме интересува – заяви директорът. – Аз се бях отдал само на естетическо съзерцание… В лицето й имаше нещо момчешко и ъгловато… Тялото й беше тънко, стройно, високо, с прибран таз, с някаква очарователна заобленост на бедрата, които при ходенето пружинираха и сякаш танцуваха…

– Естет, а гледа бедрата… – рече синът на бившия народен представител, като изви очите си към директора и го посочи с палеца си.

– Как беше облечена? – попита дъщерята на адвоката.

– О, дрехите бяха наистина окаяни!… – скръбно призна директорът. – Представете си рокля или пуловер, които са стояли три години на тавана и още толкова под дъжд и слънце… А за бельото дори не посмях да помисля. Може би то се състоеше от грубо домашно платно с розови и синкави шарки, както в сватбения чеиз на баба ми, или изобщо липсваше…

– Как така липсваше?… – удиви се собственикът на мелницата. – Ти провери ли?

– Казах ви само, че за бельото не посмях да помисля – продължи директорът. – От страх да не си го представя жълтеникаво като ризата на Изабела, която се преобличала само след завръщането на мъжа си от поход… Но почти съм сигурен, че то съществуваше… Да, уверен съм, че съществуваше.

– Какъв ужас, ако не съществуваше… – рече дъщерята на адвоката. – Аз постепенно добивам представа за твоя филмов вампир… Вероятно от него се разнася благоухание на чесън и пот.

– Не, не забелязах такова нещо!… – увери директорът. – Ако имаше, щях да го усетя. Аз съм много чувствителен към миризмите… От нея се разнасяше просто дъх на сапун за пране… Честна дума… В тялото й имаше нещо първобитно и свежо.

– А, видяхте ли къде е била работата?… – извика дъщерята на адвоката.

– Къде? – сериозно попита директорът.

– В първобитното и свежото.

– Та що от това?

– Нищо… – каза дъщерята на адвоката. – Просто установявам факт, който не говори добре за състоянието ти.

– Аз не крия вече това! – откровено призна директорът.

Всички, с изключение на дъщерята на адвоката, прихнаха да се смеят. Нейната духовитост се състоеше в това да остава сериозна, когато другите се смееха.

Полковникът и възрастните дами, които седяха на масата му, извърнаха недоволно глави към компанията.

Дъщерята на адвоката имаше своеобразно държане, което полковникът намираше нетърпимо. Понякога тя бе тиха и кротка като Богородица, а друг път поведението й ставаше хулиганско. За да обиди офицерите, които от раболепие пред полковника не смееха да танцуват с нея, тя идваше на чайовете им в обувки с ниски токове, в спортна фланела и къса шотландска пола на квадрати, а чорапите си запретваше с ластици под коленете.

– Не вдигайте такъв шум… – смъмра тя кавалерите си. – Полковникът ще съсипе остатъка от реномето ми и после няма за кого да се омъжа.

– Омъжи се за мене – предложи директорът.

– След признанието, което направи ли? – невъзмутимо попита дъщерята на адвоката.

Компанията отново избухна в смях.

Полковникът мрачно отпи от ракията си, а дъщеря му продължаваше да танцува равнодушно с артилерийския капитан.

– Не намирате ли, че доброто настроение на тази госпожица е прекалено? – внезапно попита тя.

– Да, съвсем прекалено – угоднически се съгласи капитанът.

Но той завиждаше на веселата компания и бе леко отегчен от дъщерята на полковника, която танцуваше старомодно и държеше дясната си ръка изпъната като прът. В това време тангото свърши и оркестърът внезапно засвири румба. Задължен от протокола – танцът с дъщерята на полковника не биваше да се прекъсне преди голямата почивка на оркестъра, – капитанът почна да подскача учтиво в такта на румбата. От бързото темпо партньорката му се изпоти малко, пудрата върху лицето й овлажня и около очите й се появи мрежа от ситни бръчици. Артилерийският капитан отбеляза съчувствено това и почна да мисли за новата си англо-арабска кобила, с която напролет възнамеряваше да вземе участие в общоармейските състезания.

Докато полковникът и жената на капелмайстора обсъждаха идеята да въведат за чайовете покани, веселата и дръзка компания от цивилни направи нова поръчка на ракия.

– Инспекторе!… – попита дъщерята на адвоката. – Какво е вашето мнение за филмовия вампир на директора?

– Лошо!… – отвърна инспекторът. – Задава непрекъснати ядове на полицията.

– Така ли?… Да не е крадла? – попита собственикът на мелницата.

– Не, не е!… – важно произнесе инспекторът. – Ако беше крадла, щяхме да се справим с нея веднага… Лошото е, че тя е една от най-хитрите комунистки в града.

– Чакай! – внезапно се намеси синът на народния представител. – Да не говориш за Лила?

– Същата.

– Виждал съм я! – извика собственикът на мелницата. – Екстра парче!…

– Ух… и какво! – добави синът на народния представител.

– Без грубости към моите най-нови чувства, господа!… – продължи директорът. – Аз споменах непредпазливо за шарките по бельото на баба си и това ви даде повод да унижите моята любима… Но ако вие я облечете прилично, ще се получи образът от пиесата „Пигмалион“.

– Каква е тая пиеса? – попита собственикът на мелницата.

– Ти си отегчително прост!… – рече директорът. – Обясни му! – обърна се той към дъщерята на адвоката.

– Обясни му ти – отговори дъщерята на адвоката. Собственикът на мелницата се ухили безобидно.

– Нямам нужда от обяснения!… – заяви той. – Гледал съм всички оперети.

– Стига ти толкова – рече директорът. – Не гледай повече.

Цялата компания включително и собственикът на мелницата, но без дъщерята на адвоката, почна да се превива от смях. Полковникът и строгите дами около него хвърлиха пак враждебни погледи към компанията, а дъщеря му все още танцуваше с артилерийския капитан. Оркестърът почти мигновено след румбата бе започнал да свири отново танго. Капитанът се опита да превие протегнатата и вдървена като чадър ръка на партньорката си, но не успя. „Този гарнизон е дяволски скучен – реши той. – А капелникът е просто теле в униформа… гадовете му стържат цигулките си вече половин час.“ След това мисълта му се върна нежно към кобилата: „Трябва да я покажа на ветеринарния лекар… Дясното й око не е в ред… Има си хас да ми изиграе номер за състезанията!…“

Докато капитанът мислеше неспокойно за възпаленото око на кобилата си, в залата се вмъкна кучето на сина на народния представител. Влизането му не предизвика негодувание, а само весело оживление. То обиколи бързо залата, душейки танцуващите, след това намери господаря си и се сгуши покорно в краката му.

– Ето петия кавалер на компанията!… – рече дъщерята на адвоката, като погали кучето. – Предполагам, че само той не е загубил ума си по вашата Лила.

– Ти започваш да губиш от хумора си – забеляза директорът, като я погледна сериозно.

– Затова пък печеля в мъдрост – отвърна тя.

– Потрябвала ти е мъдрост!… – каза директорът. – Дай да се чукнем!…

Но дъщерята на адвоката не се чукна с директора, а се обърна към инспектора.

– Инспекторе, и вие ли харесвате Лила? – презрително попита тя.

– Не! – решително отговори инспекторът.

– Мазник! – безобидно, но точно определи някой.

– Аз съм по свежото, но не и първобитното – заяви инспекторът.

– Тогава елате да танцуваме! – предложи дъщерята на адвоката. – Свирят нашето танго.

Инспекторът се изправи веднага. Настроението му изведнъж се подобри. Той съзна, че дъщерята на адвоката го покани, за да ядоса сина на народния представител или офицерите, но въпреки това сърцето му плувна в сироп от щастие.

Двамата се прилепиха и понесоха в тангото.

Дъщерята на адвоката направи лека гримаса.

Всред благоуханието на парфюм и тютюнев дим чипото й носле усети в дрехите на инспектора тънка, едва доловима миризма на карбол – миризмата на участъка и подземието, в което изтезаваха Варвара.

След блокадата в работническия квартал настъпи уплаха. Безработицата и гладът се превърнаха временно във второстепенни грижи. Мъжете се поздравяваха мрачно, жените престанаха да се карат за дреболии, игрите на децата затихнаха. Върху лицата на всички се четеше думата „провал“, която означаваше арести, разпити, побоища, разстройство на цялата партийна организация, на всичко, създадено досега. Пускаха се различни слухове: едни разправяха, че някаква жена била застреляна през блокадата при опита й да прегази реката; други, напротив, твърдяха, че е успяла да избяга. И само малцина научиха по партийна линия най-лошото: че тази жена, уловена жива, беше подложена на зверско изтезаване в полицията.

Денем и нощем из тесните улички на работническия квартал сновяха патрули от конна полиция – стражари с каски и гумени, лъснати от дъжда пелерини. Безработните мъже се събираха често на малки групи по пресечките на улиците. Между тях и патрулите, които кръстосваха квартала, избухваха спречквания.

– Ей, кучи синове!… – викаха полицаите. – Вие пак се събрахте!

– Какво? Забранено ли е да разговаряме? – питаха работниците.

– Пръскайте се или ще ви подкараме към участъка.

– Подкарайте ни, ако не ви е срам!… – възразяваше дребен, старичък денкчия с пожълтяло лице.

Стражарите вдигаха заплашително бичове и се спускаха с конете си към групата.

– Какво дрънкаш бе, философ?…

Групата се разпръскваше, но бавно, сякаш по собствено желание. Стражарите заплашваха грубо, но не удряха никого. Някаква незнайна сила ги караше да гледат работата си в отсъствие на началството през пръсти. Те бяха момчета, които постъпваха на полицейска служба, идейки от гладни, планински села, където по мършавите нивички над сипеите зрееше само ръж и елда.

На общината хрумна идеята да разшири през кишавия сезон водопроводната мрежа. В квартала дойдоха непознати работници, които почнаха да копаят канал, псуваха полицията и мазно се опитваха да завържат разговор. Тютюноработниците им обърнаха гръб с презрение. Те познаха веднага, че това са провокатори. Копачите си отидоха, каналът остана недовършен и никакви техници не дойдоха да поправят чешмата.

Ала уплахата и бездействието, които настъпиха в работническия квартал през първите дни след блокадата, бяха само привидни. Веднага изпъкнаха дълбоките резерви на партията, нанесоха се контраудари, определиха се лицата, които щяха да заместят в случай на арестуване досегашните отговорници. Агитацията срещу властта се засили, и то от хора, за които никой досега не бе подозирал, че са комунисти. Всички активисти получиха заповед от инспектора да се разписват сутрин и вечер в околийското управление. Едновременно с това полицията правеше нощни проверки по домовете им. Инспекторът искаше да улови гузните. Но активистите не се поддадоха на паника. Никой от тях не избяга, не премина в нелегалност, защото това щеше да насочи инспектора към верни следи.

Докато активистите се разписваха редовно и кротко в участъка, по други места се случиха събития, които накараха околийския управител да излезе от кожата си. Някой подпали сеното, което полицейският ескадрон бе купил на търг от един богат селянин в околността. Загубата остана за сметка на продавача, тъй като сеното не беше още превозено и прието в града. Но акцията направи силно впечатление. По стените на къщи и учреждения се появиха дръзки комунистически лозунги, които се заличаваха трудно, понеже бяха написани с блажна боя или с драскане на дебел пирон върху мазилката. Една сутрин гимназията осъмна с червено знаме на покрива. Неуловими ремсисти подхвърляха в дворовете на гражданите позиви.

– Къде натискате, къде се пука!… – злобничко подмяташе кметът на околийския управител.

В града пристигна с автомобил областният управител. Той бе пълен, важен и надут човек, който изслушваше докладите на подчинените си, като пазеше загадъчно мълчание и така успяваше да всее в душите им необходимата за дисциплината паника. След като похапна и отпочина добре в дома на първия адвокат в града, той свика конференция от административни лица. Полицейският инспектор със свойствената му хитрина и навик да бяга от отговорности успя да си измие ръцете, като хвърли вината за нервното напрежение в околията върху блокадата на работническия квартал, заповядана от околийския управител.

– Аз бях против тази блокада – заяви той. – Не трябваше заради улавянето на един незначителен комунистически функционер да се възбуждат и дразнят осем хиляди работници, които през зимата са особено чувствителни… В борбата срещу комунистите трябва да се проявява повече такт.

Околийският управител – сприхав запасен майор, който трепереше за мястото си – го прекъсна злобно:

– Какво наричате вие такт?… Бездействието и танцуването в клуба ли?

– Не! – хладно отговори инспекторът. – Такт е, когато действията ни са обмислени и отговарят на целта… А колкото за танцуването в клуба – инспекторът се усмихна небрежно и снизходително, – то не е по-осъдително от всекидневното отбиване в пивница „Булаир“.

– Искам обяснения! – кипна сприхавият о.з. майор.

– Ще ги получите на друго място – отговори областният управител.

И продължи загадъчно да мълчи.

Резултатът от това мълчание беше едно дълго писмо-циркуляр, което се получи след два дни в града и в което областният управител даваше наставления как да се пази общественият ред. То бе написано във високопарен, държавнически стил, като програмната реч на новия министър-председател, и съдържаше скрити закани срещу работниците.

Околийският управител се успокои за мястото си и вечер отново почна да се заседява в пивница „Булаир“, а полицейският инспектор си направи цивилен костюм, с който продължи да ходи на танците във военния клуб.

Лила очакваше денонощно да бъде арестувана. Тя беше обмислила вече поведението си: пълно отричане на всяка партийна дейност и връзки с когото и да било. Зад нея стояха градският комитет, ремсът, цялата система от партийни ядки в квартала и тютюневите складове. Провалът трябваше да се спре, макар и с цената на неописуеми изтезания, на пълно отричане от себе си.

През тези тежки дни тя прекарваше по-голямата част от времето си в къщи. Излизаше само да се разпише в участъка и до читалището за книги. Четеше от сутрин до вечер при прозорчето, докато сивата светлина на кишавия зимен ден се превърнеше в мрак, а носле запалваше лампата и почваше да плете. Стъпките на случайни минувачи я стряскаха. Всеки нощен шум я събуждаше. Първите тръпки от страха, че идеха арестуват, се превръщаха бързо в хладно спокойствие, в мрачно вълнение и самоувереност, от която се раждаше надеждата за живот. Ала от тази надежда, която я връщаше към обикновеното състояние, бликаше отново страхът. Всеки ден, всеки час, всеки миг волята на Варвара можеше да се пречупи, а съпротивата й да се превърне от героизъм в предателство.

Но времето течеше, люшкането между страха и надеждата продължаваше и все нищо не се случваше. Заваля сняг, който пак се стопи и превърна уличките в канали от тиня и мътна вода. Късите декемврийски дни се редуваха с дълги, тревожни нощи. Утрото започваше с белезникава светлина и гъста мъгла, която на обед се разредяваше, а вечер падаше отново. Спестените през лятото пари намаляха. Семейството почна да пести храната и топливото. Лила измършавя. Женствената мекота, която говорът и очите й добиваха в къщи, сякаш беше изчезнала завинаги. Говореше малко, но отривисто и точно. Чертите на бледото й лице замръзнаха в постоянна изопнатост. Сивосинкавият й поглед пронизваше.

Майката на Лила заприлича на посърнала сянка. Тя се оплакваше, слухтеше, кълнеше тихичко полицията и господарите. Понякога започваше да шета безсмислено или да изчетква и кърпи дрехите на Лила, сякаш последната се беше превърнала в малко, безпомощно момиченце и не можеше да свърши тази работа сама. Шишко също отслабна, стана нервен и заядлив, почна да се кара на политически теми с шурея си, който бе социалдемократ. Не се понасяше лесно страхът да загубиш единственото си дете. А шуреят на Шишко съзнаваше това и въпреки споровете продължаваше да го приема търпеливо на работа в дюкянчето си.

Една вечер партийното разузнаване донесе, че Варвара, след като бе устояла на мъченията, е изпратена в София. Лила мислеше дълго и напрегнато за безшумния й героизъм. Тя отдъхна, но не отслаби своята бдителност, не се свърза веднага с другарите от градския комитет. Опасността се беше само отдалечила. Лила продължаваше да очаква арестуване, но вече свикна да не се стряска, да не изпада в пристъпи на мъчителен страх. Напрежението през тези дни бе създало у нея нещо ново, което не притежаваше досега. И то бе хладната готовност за всякакви изпитания.

Когато положението се успокои малко, тя потърси връзки чрез доверени съседи с един възрастен легален другар от градския комитет. Този другар бе пенсиониран чиновник от данъчното управление и се сети да дойде сам, носейки с хамалин една тенекиена печка, която Шишко трябваше уж да поправи. Лила му предаде съобщението на областния комитет.

Възрастният другар поклати тъжно глава.

– Лошо! – рече той. – Кому бяха нужни тия съобщения сега? Заради тях стана всичко. Горе другарите се карат и си играят на изключване, а тук ние търпим поразиите от тяхната небрежност…

– Остави това сега!… – Лила разбра, че другарят от градския комитет споделяше убежденията на Задграничното бюро и на Павел. – Арестуваната другарка устоя тук, но не зная дали няма да проговори в София.

– Щом издържа тук, ще бъде твърда и в София.

– Но ако все пак ме издаде? Не е ли по-добре да премина в нелегалност навреме?