Текст книги "Тютюн"

Автор книги: Димитр Димов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 4 (всего у книги 20 страниц)

– Как сте, господин експерте? – язвително попита той.

Касиерът – противен тип с червендалесто лице и дръзки, опиянени от хитрост очици – беше сестрин син на генерала и минаваше за човек с бъдеще в тютюневата кариера. Той беше усвоил криво-ляво техническата работа и отдавна възнамеряваше да измести майстора в покупките или поне да стане съучастник в кражбите му. Но макар да беше твърде сигурен в себе си, както и във влиянието на вуйчо си пред Спиридонов, усърдието на Борис го дразнеше.

– На мене наистина ми предлагат да стана експерт – отговори Борис, – а ти цял живот ще си останеш канцеларско леке.

Той облече работната си престилка от кафяв док и спокойно излезе от стаята.

– Върна ти го тъпкано – възхитено рече машинописката след излизането на Борис.

Касиерът драсна кибрит и запали цигара, но от яд изтърва клечката и без малко щеше да изгори новия си костюм.

– Маниак!… – произнесе той, като почервеня от гняв. – Също като баща си… Още довечера ще кажа на директора да го уволни.

Като излезе от стаята на машинописката, Борис се усмихна на случката и по тъмния коридор тръгна към манипулационното помещение. Той съзна за хиляден път, че всички го мразеха – и директорът, и чиновниците, и майсторите, и работниците, – но късно се сещаха да му пречат. Всички усещаха болезнено превъзходството му на способен човек. Каквото предричаше – излизаше вярно, каквото намисляше – свършваше добре, каквото кажеше – удряше силно и на място. Директорът отхвърляше инициативите му, но после ги провеждаше, за да ги припише на себе си. Майсторите го ругаеха, но тайно подобряваха работата си. Работниците го мразеха, но му се подчиняваха. Той сякаш бе роден, за да преуспее в света на тютюна. Наистина Борис беше лишен от топлите и сърдечни качества на обикновените човеци, но светът на тютюна не се интересуваше от това. Студеният закон за печалбата търсеше и издигаше тъкмо такива хора.

Най-сетне той беше изплувал над черната работа в склада, над упойващата миризма, над отровния и коварен прах, който разяждаше дробовете и докарваше малокръвие. Техниката на тютюневото предприятие му се беше подчинила. Той можеше да почне някак и сега. Но защо му е да бъде дребен търгаш, да продава малки партиди на едрите хищници, да печели по два-три лева на килограм, когато след няколко години, с още малко труд и търпение, можеше да граби десеторно повече. Пътят към малкия, но всемогъщ кръг на олигархиите, от който започваха международните връзки, минаваше през „Никотиана“.

Той влезе в един от салоните за манипулация и веднага му се стори, че някой натъпка в ушите му памук – тъй глухо и уморително бръмчеха вентилаторите, които никога не успяваха да прочистят достатъчно въздуха. Залата беше изпълнена, както обикновено, с жълтеникав тютюнев прах, който висеше над работниците като вълна от отровен газ. Имаше нещо отвратително и жестоко в тоя дразнещ, лютив, ситен като мъгла прах, който проникваше веднага в очите, носа, устата, в гърлото и белите дробове, в косата и във всички гънки на дрехите, така че дори когато човек излезеше от склада, пак не можеше да се отърве от него. Той имаше някаква особена, смолиста, подобна на опиум миризма, която отначало беше приятна и действуваше като благоухание, а после насищаше и ставаше сладникава и противна. В салона имаше и друга миризма, също противна, но не тъй вредна, която идеше от изпаренията на хората, от анемичните и мършави работнически тела, заковани по тезгяхите, изпотени мъчително в горещината и задухата на летния ден. Тук работеха бременни жени, които осъждаха плода си на хилав живот още в утробата, навъсени мъже, които мислеха за безработицата през зимата, тъжни девойки с изпита жизненост, момчета без бъдеще, загрижени и нерадостни хора от всякаква възраст, които бяха намерили изход от нищетата срещу продажба на здравето си в склада на „Никотиана“. И цялата тази тълпа от измъчени хора, за които някои разправяха, че продават свободно труда си, сега работеше трескаво, бъбреше злобно, кашляше остро, гълташе туберкулозни храчки и бършеше потта си с мръсни и влажни кърпи, по които се беше наслоил тютюнев прах. Пожълтели и мършави пръсти сортираха бързо отровните листа, нареждаха пастали, връзваха денкове. Вдървени от неподвижно седене колена правеха опити да се раздвижат. Задръстени от праха гърди копнееха за чист въздух. Уморени лица и възпалени очи чакаха звънеца, който щеше да прекрати най-сетне безкрайния работен ден.

Все още беше времето, когато поне началникът на манипулацията не предизвикваше спорове между господари и работници. Тютюнът се обработваше на „широк пастал“, който позволяваше манипулацията да почне от ранна пролет и така скъсяваше тежкия сезон на безработицата. Селските бали се развързваха от „актармаджиите“, които сортираха тютюна на отделни купчинки според качеството на листата му. Тия купчинки се нареждаха на дъсчици и отнасяха на „пазара“, където стоеше майсторът или помощникът му. Майсторът – и затова именно беше майстор – събираше купчинките от еднакво качество и други, по-големи еднородни купове, като проверяваше работата на актармаджиите и изпращаше куповете по „тезгяхите“. При всеки тезгях работеха по една „чистачка“ и три „пасталджийки“, които пък от своя страна се деляха на „левачка“, „деснячка“ и „капакчийка“. Чистачката сортираше листата, изпратени от пазара, на „дясно“, на „ляво“, на „десен капак“ и „ляв капак“. Пасталджийките вземаха от листата, които чистачката беше разпределила, и ги редяха на калъпчетата на „леви“ и „десни“ пастали и на „капаци“. Пасталите се отнасяха при „денкчията“, който ги „чистеше“ отново, т.е. отстраняваше и поставяше на съответните места погрешно сложените листа. След това денкчията започваше да „гради“ денка в специален сандък, чиито вътрешни стени бяха покрити с платно, като поставяше пасталите в редове – „сари“, – и то така, че десните пастали и десните капаци идваха вдясно, а левите – вляво. Отгоре и отдолу на денка се поставяха по един непрекъснат ред от капаци. Така приготвеният денк се отнасяше в помещенията за ферментация.

Тази наглед проста работа далеч не се извършваше тъй мъчително, както изглеждаше. Сортирането на листата, разпознаването на неуловимите за обикновения наблюдател белези, по които се различаваха един от друг, изискваше напрежение, което фирмите мислеха, че заплащат твърде щедро, та по разни начини, чрез малки възнаграждения, заобикалящи забраната на закона да се работи на парче, се стараеха да повишат печалбата от труда. И така, докато прахът и отровата разяждаха здравето, желанието да се прибави чрез допълнително усърдие някой и друг лев към надницата изхабяваше нервите. Постоянно избухваха спречквания между актармаджиите и помощник-майстора при пазара, между чистачките и майстора, между пасталджийките и денкчията, тъй като грешките и постиженията се отбелязваха в листовете, които Борис беше въвел за всеки работник. Борбата за хляб правеше мъжете груби, а жените – свадливи. Озлобени и ядосани гласове ругаеха нервно. В края на краищата всичко се струпваше върху пасталджийките – най-низшата и безропотна категория работнички. Майсторът ги заплашваше с уволнение, ако продължават да чупят листата на скъпоценния „каба кулак“. Те се разплакваха и пожълтелите им сухи пръсти започваха да пипат по-внимателно, но тогава пък работата вървеше бавно и мирът се нарушаваше от протестите на денкчиите, които искаха да прибавят към надницата си премията за един денк повече.

Но в тази уморена, изнервена маса от потиснати хора, които привидно бяха разединени, съществуваше всъщност рядко единодушие. То се проявяваше, когато майсторът прекаляваше в грубостите си или когато някому прилошаваше от отровните изпарения на тютюна. Ако майсторът имаше неблагоразумието да обиди с неприлична дума някоя от работничките, всички останали скачаха от местата си и като разярени тигрици се спущаха към него. Те търпяха лични обиди от хората на своята класа, но не можеха да понасят оскърбления, идещи от господарите и слугите им. Ако някому прилошееше от задухата, всички викаха гневно и застрашително да се отворят прозорците, без да се грижат, че влагата или сухотата на въздуха можеха да повредят тютюна. Още по-силно се проявяваше солидарността на тия хора в стачни дни или през гладните месеци на зимната безработица. Тогава от тяхната привидна грубост, от тяхното ожесточение и разпри изникваха човешката топлота, съчувствието и взаимната помощ. Но нито господарите, нито слугите им подозираха това.

Когато Борис влезе в залата, дребнавите кавги и полугласните разговори стихнаха. Помощник-майсторът, който седеше при пазара и до тоя момент само от време на време изругаваше някого, стана внезапно много делови и се развика възмутено срещу работниците. Тия кучи синове ги мързяло да работят. Ядели хляба на фирмата „бадява“ и щели да докарат чорбаджиите до просяшка тояга. Той беше дребно четиридесетгодишно кьосе с гъста коса и писклив глас на евнух. Работниците не му обърнаха никакво внимание. Те знаеха, а също и Борис, че това беше една от неврастеничните подлости на майстора, който се нагаждаше ту към едната, ту към другата от враждуващите страни. Пред работниците говореше срещу чорбаджиите, а пред чорбаджиите и чиновниците им ругаеше работниците. В съзнанието му имаше постоянна тревога, че е заплашен от гнева на господарите, от стачките на работниците, от интриги, уволнение или безработица. Майсторът разбираше от работата си, но беше нещастен на болезнен подлизурко, слухтеше непрекъснато и съобщаваше „под секрет“ на директора най-фантастични подозрения. Ледената самоувереност на Борис той тълкуваше чисто по своему. Борис беше шпионин, поставен от чорбаджиите, за да следи кой как работи. И това го накара да удвои усърдието си. Той изригна срещу работниците писклив водопад от най-мръсни ругатни. Но и сега никой не му се озъби. Напротив, всички се наместиха върху дъските и сламените възглавници и почнаха още по-усърдно да редят пасталите. Настъпи тишина. Чуваха се само бръмченето на вентилаторите и стъпките на актармаджиите, които носеха на пазара дъсчици с купчинки тютюн. Присъствието на Борис сковаваше всички. Това проклето хлапе забелязваше безпогрешно май-малките опущения, вписваше ги в тефтерчето си, докладваше на директора и накрай уволняваше всички, които работеха бавно или разсеяно. Езикът му беше отровен като жило и никой не смееше да му възрази.

Борис обиколи салона, като се взираше внимателно в купчинките от червеникави тютюневи листа. При денкчиите той се спря. Изненада го присъствието на един нов работник, когото не беше виждал досега. Непознатият бе между тридесет и четиридесет години, с червена коса и подпухнало, обсипано с лунички лице. Работеше мълчаливо и сръчно.

– Как се казваш? – попита Борис.

Работникът довърши последната сара и бавно повдигна глава. Сивите му очи посрещнаха с досада острия поглед на Борис.

– Мене ли питаш? – рече той глупаво, сякаш искаше да спечели време за отговора си.

– Тебе, ами кого!…

– Макс Ешкенази – каза работникът.

– Откъде дойде!

– От София?

– В коя фирма работеше там?

– В „Джебел“.

Ръцете на непознатия бяха загрубели, мазолести, но погледът му издаваше достойнството на образован човек. От месец насам разузнаването на фирмите донасяше, че между работниците са плъзнали комунистически агитатори. Озлобеното, безполезно и разпокъсано хленчене срещу ниските надници беше сторило място на подозрително мълчание – сигурен белег, че работниците подготвяха акция.

– Защо се премести тук? – попита Борис.

Лицето на денкчията прие глупав и добродушен вид, сякаш този интимен въпрос го поласка.

– Сгодих се – ухилено обясни той. – Хареса ми тукашна мома.

– А кой те препоръча в нашия склад?

– Господин Костов, главният експерт.

„Добре си се осигурил“ – с насмешка помисли Борис. После той извади тефтерчето си, записа името на Макс Ешкенази и постави срещу него едно кръстче, което значеше „подозрителен“. Сивите очи на работника проследиха враждебно и мрачно тефтерчето.

– Продължавай – каза Борис.

Той мина в съседния салон, където на един тезгях се бяха събрали сякаш на конференция почти всички изключени от гимназията ръководители на маркс-ленинските кръжоци. Приемането им в склада беше една от най-големите глупости на директора, който си въобразяваше, че думите „цар“ и „отечество“ можеха да трогнат дори джебчиите от криминалното отделение на затвора. При разглеждането на делото им изключените дадоха съмнително обещание да станат добри граждани, а това създаде такъв пристъп на патриотично великодушие у генерала, щото той още на другия ден ги прие на работа в „Никотиана“. Така тези нехранимайковци сполучиха да се отърват от затвора и сега сееха отново комунистическа зараза. Всичко това щеше да струва скъпо на фирмата. Но имаше и друго, което още по-силно вбесяваше Борис. Между тези типове се мъдреше и Стефан, малкият му брат. Какъв коз в ръцете на директора, на чиновниците, на главния майстори, на цялата паплач от бездарници и шмекери, която спъваше напредъка на Борис в „Никотиана“! Да имаш брат комунист беше семеен порок, незаличимо и мръсно петно, което отнемаше всяка възможност за напредък.

Двамата братя, големият и малкият, се втренчиха мрачно един в друг. Стефан беше навършил седемнадесет години и минаваше за най-хубавия от тримата синове на Редингота. Той беше висок, мършав, с черна коса и правилно лице с матов оттенък. Срещу него седеше някакво момиче с изпъкнали скули и чип нос. То имаше остри зеленикави очи, които гледаха присмехулно. Това момиче беше дъщеря на железничар и също изключено от гимназията. Останалите младежи, момичета и момчета, макар и по-дребни на ръст, не отстъпваха по дързост.

Когато Борис стигна до тезгяха им, те млъкнаха изведнъж и се съсредоточиха в работата си. Но имаше нещо предизвикателно и двусмислено в усърдието им. Лицата им си останаха присмехулни и самоуверени, движенията отсечени, гръбнаците изправени, а това сякаш оскърбяваше скъпоценната стока, която манипулираха. Когато трябваше да поемат листата от пазара или да предадат пасталите на денкчията, те правеха това с вирнати глави и небрежна усмивка, сякаш искаха да кажат: „Ние нямаме намерение да правим кариера от тази работа“.

„Гамени“ – гневно помисли Борис. През главата му мина редицата от полицейски мерки, които щеше да поиска от държавата срещу тях, ако станеше тютюнев магнат. В мрачното безсилие на своята бедност той беше обмислил дори това.

– Чистач!… – внезапно произнесе дъщерята на железничаря. – вие поставяте надясно счупени листа.

Тя вдигна един счупен лист и го показа на Стефан, който беше чистачът. Гласът й заедно с обръщението на „вие“ прозвуча условно, с явна цел да предизвика смях. Няколко младежи се изкикотиха. Стефан грабна счупения лист и го хвърли в купчината на левите капаци.

– Повече съзнание!… – назидателно рече девойката, а после внезапно преправи гласа си и викна пискливо като помощник-майстора: – Вие ядете хляба на фирмата „бадява“.

– Кучи синове! – добави някой с остър фалцет.

Кикотенето стана всеобщо и заля целия салон. Лицето на Борис се изкриви от гняв.

– Ще млъкнете ли? – яростно викна той. – Гамени!

– А майсторът възпитан господин ли е? – попита девойката.

– Вие го карате да се държи така – високо произнесе Борис. – У вас няма никаква съвест.

Настъпи мълчание, в което внезапно се чу гласът на Стефан.

– Слушай, момче – обърна се той към брат си. – Я не ставай толкова съвестен!… Човек би помислил, че си главен акционер във фирмата.

Борис направи няколко крачки към него, сякаш искаше да го удари, но се спря изведнъж. Стефан седеше неуязвимо от другата страна на тезгяха. Двамата братя се гледаха злобно, предизвикателно, готови да се хвърлят всеки момент един върху друг.

– Хулиган!… – изсъска Борис. – Не забравяй, че имаш дело в полицията.

– Ще помня винаги.

– А-ха, почваш пак?…

– Върви да докладваш.

Задушен от гняв, Борис тръгна към истифчийското отделение, искайки да избегне скандала.

„Истиф“ наричаха подготовката на тютюна за ферментиране. Истифът беше толкова важен, колкото и самата манипулация. Балите се поставяха да ферментират в различни положения – на „плака“ или на „побивка“, – за да придобият и запазят своя „таф“, или нормално съдържание на влага. Влажните бали поставяха в горните етажи, а сухите – в долните или в избата. Ако ферментацията не се извършеше правилно, тютюнът мухлясваше или изсъхваше. Тогава партидата се считаше за „изтървана“, което влечеше загуба в качеството и количеството й. Понякога изтърваните партиди се обезценяваха напълно. Ако някои от балите почваха да ферментират бързо, те овлажняваха и се затопляха. Тогава из се правеше „тарак“ – разхлабване на канапите, с които бяха вързани – или пък ги разваляха напълно и поставяха пасталите им да изсъхнат върху кръгли дъски – „текерлъци“. На оставените да ферментират бали се правеше и „алабура“, която се състоеше в поставянето на долните отгоре и обратно, пак според състоянието на влагата, в която се намираха. За всички тия манипулации, чиято навременност също изискваше опитна преценка, се грижеха „истифчиите“ и техният шеф – „истифчибашията“. Във ферментационните помещения нямаше толкова прах, но затова пък тук миризмата на тютюна беше още по-остра и замайваща. Вентилатори тук изобщо не се допускаха, тъй като вкараният въздух можеше да повреди тафа. Дори прозорците, които бяха малки, квадратни, затворени с кепенци и плътни пердета, се отваряха само в определени часове на деня. В тия грамадни, полуосветени с електричество помещения ферментираха стотици хиляди килограми тютюн. Балите излъчваха цяла гама от миризми, в която опитното обоняние можеше да различи дисонансите на мухъл и спареност от хармоничното благоухание на смолисти вещества и етерни масла. Само никотинът не издаваше миризма. Невидимата му отрова действуваше главно в салоните за манипулация, така че истифчиите бяха по-запазени. Но имаше трагедия и в техния занаят. Отначало на всеки истифчия се поверяваха по триста или четиристотин бали. С напредването на ферментацията обаче грижата около балите намаляваше и този брой се увеличаваше постепенно до две хиляди, за да се не товари с излишни разноски „каймето“ – средната цена на изработения тютюн. Тогава истифчибашията намаляваше броя на подчинените си, като уволняваше излишните работници и задържаше само ония от тях, които жертвуваха най-усърдно здравето си за печалбите на фирмата.

Борис обиколи етажите, извади тефтерчето си и задраска имената на четирима души, които истифчибашията щеше да уволни днес. Спиридонов не трябваше да забележи излишни работници в склада.

III глава

– Колко е сега? – попита Зара.

– Виж показателя!… – отвърна басово мъжът, който седеше зад кормилото. – Деветдесет километра… Дребна работа.

– Чудесно!… Направете ги сто.

– Папа, не се вдетинявай – внезапно предупреди Мария.

Свистенето на вятъра отнесе думите й, но Спиридонов долови ясно сърдития тон на дъщеря си, който го накара веднага да намали скоростта. Стрелката на циферблата се завъртя на петдесет километра в час – смешна скорост за автомобил по добре поддържано и право шосе.

– Мария, боиш ли се? – разочаровано произнесе сочният глас на Зара.

Той беше кадифен и звънлив. Тембърът му подчерта сухата острота в гласа на Мария.

Зара усмихнато се обърна назад. Мургавото й лице имаше чертите на одалиска. То бе красиво, порочно и лекомислено, с цветната яркост на Lady’ Home journal, който беше единственото й четиво. Светлосиният тюрбан, омотан около главата й, засилваше тази яркост и подчертаваше безупречната елегантност на костюма й. Върху ревера на сакото й човек очакваше да види значката на американския колеж в Цариград, но подобна безвкусица не можеше да се допусне от дъщерята на бивш депутат. Прочутият колеж трябваше да личи по неуловимото съвършенство на личността. Думите на Зара бяха игрив упрек срещу хладната наблюдателност на Мария и знак към Спиридонов, че играта продължаваше.

Тя беше почнала тази игра отдавна, след дълги колебания, с известна мудност – дано станеше нещо, което да я осуети – и преди два дни беше стигнала до решителната й фаза, която се изрази в това пътуване. „Върви“ – помисли тя с горчиво доволство, а после съзна, че бе невъзможно, недопустимо да не върви. С възрастта на Спиридонов тя можеше да се примири – макар да наближаваше шестдесет години, тялото му беше още изправено и здраво, а в орловия нос и хищните очи на едрото му лице имаше някаква пиратска красота. Но той беше баща на Мария и това я смущаваше. Какво проклето положение!…

Зара се замисли мрачно върху паричните въпроси в къщи и съзна изведнъж, че нямаше друг изход. Дълговете на баща й бяха пораснали катастрофално, а пенсията му и продажбата на последните бижута едва стигнаха да посрещнат нуждите й на елегантно момиче през летния сезон. Тя беше загубила и надеждата да се омъжи за приличен млад човек и вече отдавна обръщаше погледа си към други възможности. Под приличен човек тя разбираше богат и весел мъж, лишен от пуританската ограниченост на дребната буржоазия. Но тия мъже напоследък бяха поумнели значително и предпочитаха да правят изисканите момичета от бедния хайлайф свои любовници вместо съпруги.

Мария прие забележката безстрастно, с мъдрото примирение на човек, който разбираше неизбежния ход на събитията. Тя се ограничи да каже:

– Не флиртувай с баща ми, когато кара колата. Сега думите й се чуха ясно. Лицето на Зара трепна виновно и малко уплашено, а Спиридонов безуспешно се помъчи да определи дали в гласа на дъщеря му имаше истинско негодувание, или само закачка. Все пак той съзна, че Мария не желаеше да я смятат за наивна. Зара съзна същото и чувство на дълбока виновност изпълни гърдите й. Мария беше единственото същество, което не трябваше да се лъже.

– Ти почваш да ревнуваш – рече Зара, като се обърна втори път.

– Боя се само да не обърне колата. Той е правил вече това.

– Сърдиш ли се наистина?

– Не. Но не го карай да върши глупости.

– Нека да го развеселим малко.

Красивият и стареещ пират не се измъчваше никога от печал, но обяснението беше приемливо. Разговорът се водеше на английски. И начинът, по който мислеха, беше пак английски – логика на индивиди, които от усет за приличие се преструваха на идиоти. Те дори бяха готови да повярват наистина в една лъжа. Мария кимна с глава. Да, добре беше да го развеселят. Нека си почине от работата. Това можеше да се повярва. Важното за Мария беше да не се съгласи външно с грубата очевидност, с противния факт, че Зара флиртува с баща й, че беше решила да му стане любовница. Това бе еднакво унизително за тримата. Мария направи гримаса и макар пушенето в открития автомобил да не беше много приятно, извади мъничката си сребърна табакера. Шофьорът, който седеше до нея, побърза да запали цигарата й. Той направи това почтително, ловко, пазейки с длани от въздушното течение пламъка на кибритената клечка. Но в очите му липсваше оня скрит котешки пламък, с който прелъстяваше слугините и би поднесъл по същия начин огън към цигарата на Зара. Мария не привличаше, не вълнуваше, не смущаваше мъжете по друг начин освен с богатството на баща си.

Чертите на лицето й наподобяваха неговите. Но вместо твърдостта и властната жизнена сила на пирата от сивите й очи, от тънките й, почти безкръвни устни лъхаше меланхолия на дъждовен ден. Това чувство, което будеше лицето й, се засилваше от пълната липса на грим. Тя също бе омотала главата си в цветен тюрбан, който правеше бледното й лице и пепеляворусата й коса още по-невзрачни. Единственото физически привлекателно нещо у нея бяха краката й – високи и стройни, – но тяхното въздействие се убиваше веднага от плоските гърди, от момчешката студенина в личността й.

Тя пое дима и се загледа неподвижно в полето с печалните си, лишени от блясък очи. Сутрешната прохлада изчезваше и над ожънатите ниви се спущаше омарата на летния ден. Тук-таме край селата пухтяха с бавен темп мотори на вършачки. Почернели от слънцето мъже със сламени шапки разтоварваха снопи. По изгорелите от сушата селски мери лениво пасяха овци. Дрипави овчарчета, подпрени на гегите си, гледаха втренчено автомобила, който се хлъзгаше по шосето, и хората в него. Кучетата им се спущаха към колата, тичаха след нея, а после изоставаха назад и лаеха злобно и продължително.

След разговора със Зара Мария почувствува облекчение. Така!… Формулата беше намерена. Закачките на Зара щяха да бъдат просто чудновато и невинно хрумване да се разсее един уморен човек. Сега вече Мария нямаше да се стеснява от подозрителната нежност, с която приятелката й се облягаше върху рамото на баща й, от намеците, които двамата си разменяха под формата на шеги. Тя си спомни и една друга формула, чрез която се отърва по същия начин от стеснението да понася в къщи любовника на майка си. Той беше ротмистър от гвардията, една кукла, един пуяк в червена униформа. Мария не можеше да го търпи, но трябваше да бъде любезна с него, за да създаде илюзията, че той идваше в къщи заради нея. Имаше трета формула, чрез която се спасяваше от досадата да бъде груба. Това беше преструвката, че се мисли за съблазнителна. Глутница от обожатели й се кълняха в любов и на всекиго тя трябваше да отговаря, че вярва в думите му, но не е решила още да се омъжва. Имаше четвърта формула – да приема раболепните ласкателства на професионални музиканти и да си дава вид, че е пианистка от класа, пета формула – да спасява гордостта на бедните си приятелки; шеста формула – да не я мислят за саможива. Целият й живот беше уплетен в мрежа от формули, с които обличаше и маскираше нищожеството, паденията и глупостите на хората, между които живееше. Сега Мария си спомняше тия формули една след друга и внезапно почувствува дълбока умора от търпението, с което ги понасяше. Ала тази умора не беше нравствено възмущение, нито бунт срещу тяхната необходимост. Тя просто искаше да почине, да се отърве за малко от мрежата им. Обзе я желание да остане сама, да не вижда никого, да поживее в място, където не я, познаваха. Усещаше нужда от десетина дни прост, естествен живот, без дансингите и компаниите на големите летовища, без миризмата на гума и бензин в София. Свиреше й се на пиано в тишината на вечерния здрач, когато боровете шумоляха, от планината полъхваше вятър и луната огряваше всичко с печална зеленикава светлина. Тя можеше да намери този покой в Чамкория, където имаха вила, но сега там летуваше майка й заедно с пуяка, облечен във венгерка и нагизден със сребърни бранденбурги. Не искаше да разваля идилията им. Майката й дъщерята се бяха споразумели – пак чрез формула – да не си пречат взаимно.

Мария беше наследила от баща си неговия ум, способността му да прониква в хората, отчасти егоизма му и дори малко от грабителския му инстинкт. Но тя беше лишена напълно от бликащата му жизненост. Умът й пречеше да затъва в глупостите на майка си. Тя не беше ни зла, ни великодушна. Способността й да прониква в хората и да разбира условностите беше притъпила нравственото й съзнание от детинство. А сега беше напълно уверена, че доброто и злото в действителност не съществуваха и че нямаше никаква нужда да се прави разлика между тях. Мария разбираше света, които я уморяваше с паденията си, но гледаше на него хладно и безразлично. Не беше нито щастлива, нито нещастна. И много често тя съзнаваше, с тихата насмешка на философ, че беше само сива, никому непотребна вещ.

Моторът зафуча пак и стрелката скочи отново на деветдесет километра. Татко Пиер – така го наричаха роднините и всички чиновници от фирмата – беше обладан пак от демона на скоростта. Зара събуждаше у него дивашката буйност, която на младини го караше да се хвърля и да печели в най-несигурни предприятия. Той беше забравил пак артериосклерозата, миокардита и остатъците от паралич в десния клепач след последния удар. Мария се наведе напред и хвърли поглед върху циферблата на скоростта. Стрелката показваше сто километра в час. Каросерията трепереше от напрежение, въздухът свистеше, а дърветата и храстите отлитаха назад като пометени от вихрушка. Е, папа го прекаляваше!… Мария беше готова да викне сърдито, но си спомни за формулата и замълча. Тя не се боеше от катастрофа Почувствува се само унизена от вдетиняването на баща си и от това, че Зара отново почваше да шарлатанствува с него. Двамата щяха да продължат на юг, към Солун, а може би и до Атина. Все пак това беше по-добре, отколкото да се показват заедно в София или Варна. Ако продължеха към Гърция, Мария щеше да остане в градеца да почине, да отдъхне сама в къщата до склада, за която едва си спомняше от детинство.

Зара се беше приближила до татко Пиер и го докосваше леко с рамото си. Изведнъж тя се дръпна, уплашена от мисълта, че Мария наблюдава отзад играта. Мария видя и това шарлатанство, но се престори, че не го забелязва и вместо гняв изпита съчувствие към приятелката си. Стори й се, че последната приличаше на безправна робиня, която беше изложена на пазара за продан и нямаше собствен избор. Всеки, който разполагаше с достатъчно пари, можеше да я купи. Небесносиният тюрбан, шоколаденият цвят на лицето, добит във Варна, и големите тъмни очи придаваха на красотата й нещо пламенно, отчаяно и трагично. Робинята търсеше собствения си купувач. Дали Мария не можеше да направи нещо и я спаси? Да й заговори направо? Да й даде пари? Да я посъветва кротко да се откаже от суетността и разсипничеството си, да не отива от къщи до сладкарницата с такси, да не прави по пет бални рокли на сезон? Не, всичко щеше да бъде напразно. У Зара имаше някакво безумно лекомислие, създадено от света, в който живееше. И това лекомислие, съчетано с липсата на доходи, я осъждаше по начало на падение, на безпътица, на унижения. След един месец тя отново щеше да почне игра с някой богат възрастен мъж. Имаше ли значение кой е той?

Ала въпреки това Мария продължаваше да изпитва съчувствие към приятелката си. Зара беше неопитна в новия път и може би си правеше илюзии за баща й. Никой досега не беше успял да оскубе, както трябва, татко Пиер, а най-малко с това можеха да се похвалят жените, На любовниците си той подаряваше най-много по-евтин тристаен апартамент и не много щедра издръжка, докато траеха връзките. Това беше нищо за богатството му. Сигурно нямаше да бъде по-великодушен и към Зара, освен ако последната не съумееше да изстиска от него с таланта на глезенето си малко повече, както успяваше да убеди баща си да подписва полици за роклите й.

Назад к карточке книги "Тютюн"