Текст книги "Тютюн"

VIII глава

Тази година фирмите закупиха малко повече тютюн от обикновено и складовете манипулираха до късна есен. Шишко и Лила спадаха към малцината щастливци, които останаха на работа до първия сняг. Ала те не можаха да се почувствуват много облагодетелствувани от това, защото по стар навик помагаха на закъсали през безработицата или споходени от болести съседи. За голямо учудване на всички бащата и дъщерята станаха изведнъж много кротки. Те не се заяждаха вече на политически теми, гледаха си спокойно работата и сякаш бяха решили да станат безпартийни работници. Майсторите и складовите директори, които през зимния сезон, преди да почнат покупките, прекарваха повечето от времето си в тютюнджийското кафене, си разправяха турски масали или коментираха любовните похождения на чорбаджиите си, отделяха по някоя минута и за работниците. Те решиха, че умът беше дошъл най-после в главите на Шишко и Лила. Шишко старееше, а Лила бе станала мома за женене. Само полицейският инспектор, млад човек с юридическо образование, който също идваше от време на време в кафенето, възприе предположението на майсторите сдържано. Той знаеше от опит, че когато комунистите станеха кротки, това означаваше подготовка на акция. Но опитът му не бе достатъчно голям, за да допусне, че Лила бе станала секретар на ремса и член на градския комитет на партията.

Лила погрозня лекичко – от горчивината и наранената гордост, в които я остави Павел, от работата в склада, от нощното четене и увеличените отговорности. Тя отслабна, под очите й се появиха тъмни кръгове, устните й станаха строги и някак ледено изопнати. Кожата й придоби бледен, восъчен оттенък – признак на малокръвието, което тютюневият прах причиняваше в младия й организъм. Само очите й продължаваха да пазят огъня си. Това бяха странни, пронизващи, бледо-синкави очи, които смущаваха и бяха несвойствени за младо момиче.

Един следобед в началото на декември, когато складът на „Родопи“ щеше да закрие вече манипулацията си и работниците довършваха последните селски бали, при Лила дойде разсилната от канцеларското помещение.

– Директорът каза да отидеш при него след звънеца – съобщи тя ухилено.

– Добре.

Лила се намръщи и продължи да „чисти“ тютюневите листа. Разсилната бе пълничка и хубава, но неприятна жена. Злите езици разправяха, че сводничи на майстора с работничките. Директорът стоеше вън от това подозрение, тъй като прищевките му не стигаха до работничките. Той беше елегантен франт и се забавляваше само с жени от местния хайлайф.

В това време майсторът отиде при Шишко и му рече снизходително:

– Ще черпиш ли, а?

– За какво? – сухо попита Шишко.

– Директорът иска да задържи момичето ти на работа в канцеларията.

– Лила няма да приеме.

– Защо пък да не приеме?… В канцеларията… лошо ли е? Ти не слушай тия, дето дрънкат за мене и за директора. В нашия склад мръсотии не стават. Ние сме почтена фирма.

Шишко не отговори.

– Рекох да ти кажа… – продължи майсторът. – Бъди напълно спокоен за момичето си… Посъветвай го да приеме.

– Нейна работа!… – с привидно равнодушие отвърна Шишко.

Майсторът се отдалечи, изпратен от гневния поглед на Шишко. Той бе напет и приличаше на директора си – ни зъл, ни груб, а само женкар и крадлив при покупките. Собствениците на „Родопи“ бяха еврейски аристократи, които управляваха фирмата си чрез телеграми от Париж и смятаха за унизително да идват често в България. Персоналът от местния клон на фирмата им се отплащаше за тази либералност, като не крадеше без мярка, но си устройваше в склада гуляи с леки момичета.

Най-сетне звънецът удари. Работниците започнаха да напускат залата и да се трупат шумно в канцеларското помещение пред стаята на касиера, който раздаваше заплатите им. Те разговаряха високо, шегуваха се нервно и сякаш се радваха от прекратяването на работата, но бяха всъщност унили и мрачни. С края на манипулацията започваха грижите на зимната безработица, болестите по децата, отказите на бакалите и хлебарите да дават на кредит. И ако изглеждаха привидно доволни, това се дължеше на малката радост, че нямаше да гълтат повече тютюневия прах, да понасят убийственото еднообразие на манипулацията, да чакат края на дългия работен ден. Мъже и жени излизаха от стаята на касиера, като размахваха, смеейки се, тънки снопчета от дребни банкноти.

– Гледайте, другари!… Цял капитал!… Ставам съдружник на чорбаджиите.

– Купи сто кила въглища!… Ще ти останат тъкмо за шишенце ракия.

– Ух, поразеници!… Глад ги чака, а за ракия мислят.

– Милке, направи ли си палто?

– Не съм, купих на децата шушонки.

Работниците отминаваха един по един; глъчката намаляваше, Лила чакаше на опашката последна. Тя бе загрижена, но не от подозрителното благоволение на директора, а от друго: късно вечерта имаше явка с куриер от областния комитет. Когато дойде нейният ред, тя продължаваше да мисли за явката и прибра парите разсеяно. Касиерът, възрастен човек, я изгледа загрижено през очилата си.

– Директорът искаше да говори с тебе… Казаха ли ти?

– Да – отвърна Лила.

– Опичай си ума!… – предупреди той. – В канцеларията няма никаква работа за тебе… Не ми е ясно защо му е хрумнало да те задържа като машинописка.

– На мене ми е ясно – рече Лила.

Тя се засмя спокойно. Изпитваше само досада, а не вълнение и страх. От държането на директора през лятото тя бе запомнила позата му на небрежно великодушие и леснотата, с която се съгласи да приеме баща й на работа. Сега положението изглеждаше малко по-друго, но Лила бе свикнала да се справя с всичко.

Тя отиде при кабинета на директора, почука и влезе вътре.

Директорът седеше зад бюрото си, отрупано с таблици и листове, върху които изчисляваше или се беше отегчил да изчислява „каймето“. В стаята, постлана с килим, бе уютно и светло. Близо до вратата бумтеше фаянсова печка, в ъгъла тихо свиреше радио, а по средата имаше масичка за пушене с кожени кресла около нея. От директора се разнасяше дъх на пура и тоалетен сапун. Той беше леко повехнал четиридесетгодишен ерген с уморен и малко замрежен поглед. Върху умното му, но лениво и подпухнало лице прозираха всички белези на живота, който изхабяваше местните първенци: пиене на ракия, безсънни нощи на покер и досадата от едни и същи жени. Той носеше сив костюм, копринена риза с полумека яка и тъмнозелена вратовръзка – подарък от главния експерт на фирмата след едно поклонение при „чорбаджиите“ в Париж.

Директорът погледна Лила втренчено и доволно. Така!… През обедната почивка той я зърна в двора от прозореца на кабинета си и хареса внезапно мършавото й тяло. Чудно нещо са жените!… Едни, макар и красиви, те отегчават и оставят безчувствен, а други пожелаваш веднага заради нещо особено в пропорциите на тялото им, в лицето или походката им. Директорът бе слабо развълнуван от откритието, което направи през деня и което обещаваше да го изтръгне от скуката, от лекото отвращение към всички жени. Но гледайки Лила пред бюрото си, той направи ново откритие. Как не бе забелязал тия очи досега!… Той си спомни, че ги бе виждал през лятото, когато тя дойде в кабинета му и го помоли да приеме баща й на работа. Но тогава той не им обърна внимание, защото беше погълнат от една жена, която сега го отегчаваше с намеци да й купи кожено палто. И най – сетне директорът направи трето, малко неприятно откритие: тия очи имаха острия синкав блясък на стомана. Те го предупредиха веднага, че почваше играта грубо и нетактично, че трябва да внимава.

– Е, какво?… – попита той, оживен от откритията си. – Манипулацията свърши, а?

– Да, свърши най-сетне – с облекчен вид отвърна Лила.

Тя се усмихна презрително на благодетелския му тон. – А какво ще правиш сега?

– Ще чакам следващия сезон.

– Така, без работа ли? – попита директорът.

Лила го погледна безразлично, сякаш искаше да каже: „Какво те интересува това?“ Директорът се протегна в креслото си и запали угасналата си пура.

– Я се погледни!… – каза той внезапно. – На какво прилича това?… Едно хубаво момиче като тебе не трябва да ходи с такива дрехи.

– Всеки ходи с каквото има – произнесе Лила.

– Да, но за тебе не подхожда!… Разбираш ли?… – Той повдигна ръка и направи пауза, сякаш търсеше думи. – Просто не е красиво.

Лила погледна равнодушно разкривените си обувки, овехтялото си и кърпено зимно палто.

– Малките надници не стигат за красивото – с досада рече тя.

– Зная и тъкмо за това те повиках… Ти си учила в гимназията, нали?

– Да.

– Защо не продължи?

– Изключиха ме.

– По какви причини?

– Политически.

– Пак идеологията!… – Директорът се разсмя. – Ремсистка ли беше?

– Не!… Но имах лично отношение към работническия въпрос. Това беше естествено. Аз съм дъщеря на работник.

– Аз не се боя от идеи!… – Директорът се усмихна пак. – Дори ги уважавам, когато не водят към безредици и побоища… От централата ни позволиха да вземем машинописка. Искаш ли да постъпиш у нас?

– Аз не зная машинопис.

– Ще ти дадем възможност да го научиш.

Настъпи мълчание. Лила гледаше втренчено пред себе си. В паметта й изпъкнаха машинописки от други складове: млади, модно облечени девойки, които редовно отиваха на фризьор и от време на време при гинеколог. През зимата те посещаваха вечеринките, а лете, облечени в рокли от имприме, танцуваха румба на открития дансинг в читалищната градина или отиваха да прекарат отпуска си на море. След приключението с шефа някои успяваха да се омъжат за свой колега или дребен държавен чиновник. Ала всичко това дамгосваше личността им завинаги. В погледа и жестовете им оставаше вулгарна мътилка, която издаваше миналото.

– Работата е лека!… – добави директорът. – Хиляда и двеста лева на месец, тринадесета заплата… Аванс можеш да взимаш, когато си искаш… И ще водиш живот като хората.

Лила продължаваше да мълчи. Печката бумтеше весело, радиото свиреше някакво танго. Но сега Лила не мислеше за пропадналите момичета, които ставаха машинописки и се връщаха от курортите дръзки, наедрели и мургави, а за черната нощ над работниците, за безправието в света, който мачкаше човешкото достойнство. Обзе я желание да закрещи от обида и гняв, да се хвърли върху директора и да издраска лицето му с нокти. Но тя не мръдна, дори не трепна, а само отправи към него металния блясък на очите си.

„Умна е и разбира всичко веднага – доволно помисли директорът. – Не разиграва комедия на целомъдрие и заслужава да я облека като кукла…“ Стори му се, че бе настъпил моментът за действие. Той стана от креслото, спря се за миг, разколебан от враждебния пламък в зениците й, но после отиде при нея и се опита да я погали по лицето. Лила се дръпна назад и ръката му остана във въздуха.

Директорът се усмихна кисело.

– Какво?… – рече той. – Ти си интелигентна… Има ли нужда от церемонии между нас?

А тя отговори:

– Има нужда от прилично държане.

– Ще го проявяваме винаги… Не ставай проста и ела при мене!… Няма да се разкайваш.

– По никакъв начин.

– Е, както обичаш!…

Директорът се изсмя и седна отново в креслото си. Дойде му на ум, че може би трябваше да бъде по-настойчив, но желанията му отдавна бяха престанали да имат буен характер.

– Ти можеш да постъпиш у нас и без задължението да ми бъдеш любовница – рече той.

– Не, благодаря за това… Но моля да бъда приета като пасталджийка през следущия сезон.

– Дадено!… – усмихнато обеща директорът.

Лила се поклони учтиво и излезе от кабинета.

Директорът остана сам, изпитвайки неясно чувство на тъга, на горчивина и неудовлетвореност от живота. Играта почна с неуспех, но тъкмо това възпламеняваше отслабналата му чувственост, извратеното му желание да оскверни нещо, което срещаше за първи път в живота си.

Навън бе студено, прехвръкваха снежинки. Мръкваше се и в здрача на декемврийската вечер тютюневите складове стърчеха безмълвни и тъмни като затвори. В дворовете и около портите им се мяркаха сенките на дребни мустакати мъже с карабини – частните македонски пазачи на фирмите, – а по улиците минаваха патрули от конна полиция. Имуществото на господарите се охраняваше грижливо. Складовете им бяха пълни с манипулирани партиди, готови за износ. Лила се загърна в изтънялото си ученическо палтенце, което носеше вече пета година наред, и се отправи бързо към къщи. Дори в грозното работно облекло, с вълнени чорапи, с вехта пола и забрадка на главата, тя си оставаше все пак красива и мъжете се обръщаха да я гледат.

След малко край нея профуча евтиният форд на фирмата, с който директорът се прибираше в къщи. „Идиот!… – помисли тя презрително. – Може би очакваше да падна в краката му от признателност. Но добре, че не го изругах… През тоя сезон всички останали фирми отказваха да ни приемат с татко на работа.“ Тя не се разкая за постъпката си и когато започна да трепери от студ, а снегът проникна в скъсаните й обувки и намокри чорапите й. Лила не почувствува гордостта си уязвена дори когато стигна главната улица и видя някои от съученичките си в гимназията. Те бяха свежи, радостни, смееха се с младежите, които ги придружаваха и ухажваха, носеха елегантни, топли палта, а омъжените си бяха сложили дори воалетки, под които лицата им добиваха изкуствена и сладникава нежност. Те бяха пеперудки на модата и суетността, които се упражняваха в изкуството да прелъстяват мъже и да си намерят богат съпруг още в гимназията. И от съжаление или небрежност към Лила сега се правеха, че не я забелязват. Но Лила почувствува тъга и самотност при вида на младите двойки, които минаваха покрай нея. Те я накараха да си спомни за Павел. Обзе я копнеж за неговата физическа и духовна близост, за щастие, за стъпканата от гордостта любов. Той не идваше вече в града или ако идваше, не й се обаждаше. Връзката с областния комитет бе прехвърлена върху един непознат и навъсен другар, който носеше партийното име Йосиф. Той съобщаваше накратко само директивите, слухтеше и се оглеждаше тревожно и бързаше да си отиде, без да изразява никакво мнение върху висящите и неизяснени въпроси, които интересуваха активистите в града. И едва сега, когато го сравняваше с Йосиф, Лила почувствува широката осведоменост на Павел по всички културни и политически въпроси, дарбата му да мисли и убеждава, доверието, с което я удостояваше. У него имаше топлота и сърдечие, с които запалваше човека при изпълнението на всяка партийна задача. Личността му събуждаше у Лила възторг, воля за действие и радост от живота. Ала на всичко това мисълта й противопоставяше някакво странно съпротивление. Имаше моменти, в които тя се съгласяваше с известни точки на схващането му, но когато стигаше до решението да ги приложи на дело, те започваха да й се струват изведнъж недопустими, фракционерски, антипартийни. Понякога борбата у нея достигаше такава сила, щото не можеше да спи, размишляваше по цели нощи, луташе се в безпомощни разсъждения и в края на краищата бездействуваше. Но тъкмо това бездействие я стряскаше и връщаше отново към досегашните методи на работа. И в този омагьосан кръг от противоречиви мисли и чувства образът на Павел ставаше все по-горестен и страстно желан.

Когато Лила се прибра в къщи, родителите й се готвеха да отидат на гости у Спасуна, която живееше наблизо и спадаше към тяхната партийна тройка. На връщане от склада Шишко бе купил с току – що получената заплата половин кило салам. Жена му отряза едно парче от салама и го уви в хартия за Спасуна. Последната водеше тежък живот на работническа вдовица. Преди две години мъжът й изчезна безследно, обвинен в конспирация след провал, който бе започнал нейде отгоре. Сега Спасуна работеше през лятото в складовете, а зимно време ходеше да пере по заможните къщи. Тя отглеждаше героично две деца, които посещаваха училището.

– Хайде!… Отивайте!… – весело каза Лила, като хапна набързо от салама.

Тя беше предупредила баща си за явката и се радваше, че тази вечер щеше да дойде не намусеният Йосиф, а Варвара – една непозната другарка, с която установяваше връзка за първи път.

– Лиле!… – загрижено рече майката. – Ако стане нещо, викай, душо, да чуят съседите!

Върху продълговатото й слабо лице бе застинал израз на тревога. Никой не й бе казал за явката, но тя се досещаше за нея по приготовленията на Лила и нервността на Шишко…

– Какво ще стане!… Нищо няма да стане!… – бързо произнесе Шишко. – Гледай си работата!…

Но и той се вълнуваше тревожно, защото знаеше, че зад партийните функционери се движеше призракът на ареста, на мъченията и смъртта.

Шишко и жена му излязоха, Лила хвърли в малката чугунена печка една лопата въглища, постла върху масата чист вестник, изми се и облече единствената си вълнена рокля, с която в неделен ден отиваше в читалището на сказки. Като приготви всичко, тя седна до масата и се опита да чете, но не можа. Възбудата й растеше. Измъчваше я нетърпението да види по-скоро Варвара, да чуе нещо ново. Стрелките на будилника се местеха бавно, сякаш чакането забавяше времето…

Най-сетне, точно в девет часа, Лила чу бързи стъпки по двора. Някой дойде пред вратата и след късо колебание почука. Напрежението на Лила се превърна изведнъж в спокойна решителност. Тя излезе в прустчето и произнесе с известна досада:

– Кой чука?

– Тук ли живее бай Милан дърводелецът? – попита един женски глас.

Гласът бе напевен и показваше сполучливо дяволито превземане и разглезеност.

– Той живееше в съседната къща, но се премести – тихо отговори Лила.

Тя отвори вратата и видя заснежена женска фигура с чадърче, барета и вехто палто.

– Не знаете ли къде живее сега? – Гласът на непознатата се промени и стана също тих. – Има писмо от брат му в Аржентина.

– Струва ми се, че работи около гарата – рече Лила.

Тя се дръпна назад. Непознатата влезе веднага без покана в прустчето, като изтърсваше снега от палтото си.

– Как се казвате? – полугласно попита Лила.

– Варвара – рече жената. – А вие?

– Роза – отговори Лила.

– Така!… Намерих къщата по голямата круша в двора.

– Това е единственото дърво в квартала – каза Лила.

Непознатата бързаше и отказа да свали палтото си. Тя бе около тридесетгодишна. Имаше приятно лице с високо чело и сиви блестящи очи. Погледът й обхвана стаичката изпитателно, сякаш бе недоволен от нея. Тя седна на малкото столче до печката и като триеше ръцете си, попита остро:

– Сама ли живеете тука?

– Не, с родителите си.

– Къде са те сега?

– Изпратих ги на гости, за да говорим спокойно.

– Членуват ли в партията?

– Да.

– Откога?

– Откакто ги помня.

Варвара махна с ръка, като че съжаляваше за всичко това.

– Един агент ме забеляза в момента, когато излизах от хотела – обясни тя. – Познавам го от София. Висок, с подпухнало лице и светли очи.

– Сещам се кой е… Викат му Дългия. Проследи ли ви?

– Не можа… Успях да се отскубна от него в тълпата на главната улица… Най-добре е да не се връщам р хотела, макар че куфарчето ми остана там.

– А легитимацията ви?

– Взех я със себе си.

– Тогава ще нощувате у нас.

– Това ще бъде най-голямата глупост!… Допускате ли, че полицията не знае у кого да ме търси? Напротив, трябва да си вървя веднага. Разполагаме само с няколко минути… Слушайте сега!… Предавам ви съобщения на областния комитет!…

Варвара млъкна за миг, сякаш да събере мислите си, и продължи с нисък, но отчетлив глас:

– Първо. По решение на Централния комитет, потвърдено от Политбюро, другарят Павел Морев се изключва завинаги от партията… Мотивите за това са отказът му да се съобразява с решенията на Централния комитет и подривната му дейност в редовете на партията… Второ. Областният комитет нарежда да се отстранят другарите Стефан Морев и Макс Ешкенази от партийна работа между работниците в тютюневите складове и да им се възложи организирането и ръководството на партийни ядки по селата в околията… Трето. Областният комитет напомня на всички другари да бдят за морално-политическото единство на партията и да отстраняват веднага от средата си ония членове, които са надъхани от опортюнизма на Павел Морев и не зачитат общите решения…

Варвара млъкна. Лила слушаше зашеметена. Думите на Варвара шибаха съзнанието й като камшик.

– Това е всичко!… – рече Варвара. – Запомнихте ли го?

– Да.

Гласът на Лила бе глух.

– Повторете го!

Лила повтори механично съобщението.

– Така.

– Мога ли да задам един въпрос? – дрезгаво попита Лила.

– Кажете!…

– В какво се състои опортюнизмът и подривната дейност на Павел Морев?

– Областният комитет взе решение да се прекратят обсъжданията по този въпрос… Сега са необходими действия, а не спорове.

Варвара стана бързо от столчето. Тя проявяваше вече признаци на нервност и страх от полицията.

Лила замълча тъжно. Варвара не й даде време да мисли и почна да уговаря датата, мястото и паролата за следващата явка. Установиха да дойде Йосиф, тъй като повторното идване на Варвара в града ставаше вече много опасно. А местните агенти не познаваха още Йосиф.

В това време някой почука на прозорчето. Дъхът на Лила и Варвара пресекна. Двете се спогледаха побледнели. Чукането се повтори.

– Вижте кой е, дявол да го вземе!… – нервно изсъска Варвара.

Лила вдигна перденцето, отвори прозорчето и погледна навън. Лъхна я мразовит въздух. Отначало тя не видя нищо, но после изведнъж върху белотата на снега разпозна сянката на едно от хлапетата на съседите.

– Како Лило!… – тревожно произнесе хлапето. – Блокада!… Блокада на квартала!…

И веднага изтича да предупреди другите съседи.

Лила затвори прозорчето и погледна Варвара. Последната бе чула думите на хлапето и закопчаваше бързо палтото си.

– Дълбока ли е реката? – попита тя внезапно.

– Какво?… Да не мислите да я прегазите? – Лила я погледна трескаво.

– Нищо не мисля!… – сърдито извика Варвара. – Питам ви: дълбока ли е реката?

– Дълбока е, но при тополите има брод.

В следващия миг Варвара тичаше към вратата. Тя излезе от къщицата и хукна в снежната нощ като див, преследван звяр.

Лила постоя малко на двора.

До ушите й долетя познат от детинство шум, който сега я накара да почувствува тръпки на хладен ужас: това бе глъчка от бумтене на камионетки, от тропот на ботуши, от разбъркана врява на много гласове, които се заканваха, псуваха или протестираха. Без да обръща внимание на студа, Лила затаи дъх и се ослуша. Тишината в тази част на уморения и рано заспиващ работнически квартал бе пълна, но някъде в периферията му, в улиците, които водеха към центъра на града, към гарата или шосето за София, глъчката се засилваше. Вероятно и други долавяха вече това, защото прозорчетата на тъмните работнически жилища светваха едно по едно. Вратите се отваряха, по уличките прескачаха набързо облечени мъже и жени. Пробудените бързаха да предупредят заспалите и така по целия работнически квартал премина неспокойна тръпка от солидарно раздвижване срещу общия враг.

Лила се върна в стаичката, измъкна от сламениците десетина книги без заглавия на кориците и печатани на тънка оризова хартия, уви ги в пакет и ги зарови бързо в купчината въглища под сайванта на двора. Всичко това тя извърши със свито сърце, но хладнокръвно, без паника. После седна до печката, като остави вратата отключена, и почна да плете. Сега тя съзнаваше само едно: че настъпваше първото тежко изпитание в живота й. Тръпките на хладния ужас се засилиха. Лила го усещаше като нещо материално в гърдите, в ръцете и краката си. И това не бе ужас от смъртта, а от нещо друго, по-страшно от нея, което се олицетворяваше от студеното циментово помещение без прозорци в участъка на околийското управление, от грамадните хищни и костеливи ръце на агента с подпухналото лице.

Между това полицейският кордон се стесняваше и глъчката около него ставаше все по-силна. Пръв от съседите започна да протестира Блаже – работнически народен представител.

– Не ви е срам, господин инспекторе!… – развика се той. – Тероризирате гражданите посред нощ!…

– Я млъкни там!… – чу се гласът на полицейския инспектор.

– Няма да млъкна!… Аз съм народен представител и ще протестирам за своеволията ви.

– Още утре ще ти смъкнем тая фирма.

– Опитайте се, и ще видим!… Има обществено мнение и парламент!

– Какъв е тоя, дето вика?… – ядосано попита инспекторът.

– Кречетало, господин инспекторе!… Не го ли знаете? – рече един от стражарите. – Оставете го на мира.