Текст книги "Реквием за една мръсница"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 9 (всего у книги 13 страниц)

– Тя е всъщност едно нещастно същество…

„Като майка ти“, минава през ума ми.

– По-рано, искам да кажа, преди тоя бал, я познавах едва-едва, просто защото беше от квартала и защото като минаваше по улицата, хлапетиите се мушкаха в ребрата и си шепнеха „жена и половина“, като го разбираха в преносен и в буквален смисъл, защото, ако сте я виждали, тя е доста едра. Живееше само с баща си, тъй като майка й бе починала – от ядове, както Лили казваше, – понеже баща й никога не могъл да прости на жена си, че му е родила момиче. Има ги все още такива типове, знаете, и баща й бе тъкмо от тях, и не стига, че бе превърнал Лили на слугиня, но я и ругаеше непрекъснато за слабите бележки, а тя от пране и от чистене къде ще има време да си приготви добре уроците. На всичко отгоре, като поотрасна, взе да я държи под ключ – до училището, до бакалницата – и нищо повече. Само че той работеше в някаква администрация или експедиция на един вестник и работата му изискваше често да пътува и в такива случаи поверяваше Лили на съседката, а съседката, разбира се, няма да тръгне да върви подире й, тъй че един ден кашата се забъркала…

Момъкът млъква, поглежда почти пълната бутилка и запитва:

– Може ли все пак малко коняк? Съвсем малко, една глътка…

– Разбира се, нали сам ти предложих – промърморивам и му наливам половин чашка.

Той отпива наистина съвсем малко и отново се връща към историята си:

– Те имаха една таванска стаичка и бащата я даваше на студенти, за да си помага на заплатата, и тоя студент, дето живееше тогава у тях, взел, че се повеселил с Лили един-два пъти, когато бащата отсъствувал, и тя за късмет забременяла. Когато разбрала какво е станало и казала на студента, оня почнал да извърта в смисъл „не е от мене“, макар че тя преди него не била виждала друг мъж, и така се уплашил, че една нощ изчезнал от квартирата и повече не се вестил. Приятелките посъветвали Лили да иде в поликлиниката, понеже не била навършила осемнайсет години, и тя отишла, и всичко щяло да мине и замине, но ония от поликлиниката не знам с кой акъл взели, че уведомили бащата и оня се върнал в къщи като див звяр. А точно в това време шивачката от квартала била донесла на Лили абитуриентската рокля и тъкмо й я пробвала, а оня тип се хвърлил върху Лили и почнал да я бие и да дърпа и да къса роклята. И Лили, разбира се, побягнала, а той я сподирал чак до стълбището и викал „марш, мръснице, от дома ми, да не си стъпила вече тук, мръсница такава“, и разни други от същия буквар.

Боян смачква цигарата в пепелника и наново ме поглежда:

– Да продължавам ли?

– Така не се пита – казвам. – Един разговор или се почва и свършва, или изобщо не се почва.

– А… добре… Мислех просто да не ви отегчавам… Всъщност всичко това го научих после от Лили. А в деня на самия абитуриентски бал при мене идва Роза, тая слабичката, сигурно я знаете, и вика: „Съгласен ли си да бъдеш кавалер на Лили, горката, много е нещастна. Събрахме пари – вика – и й купихме една рокля, не бог знае какво, но все пак нова е, и искаме да я доведем на бала, защото е в такова състояние, че не знам какво може да направи, така че ако си съгласен да й бъдеш кавалер…“ „Защо не – викам, – ако смяташ, че това ще бъде някаква утеха за нея.“ Така че, казах да й съобщят, че ще я чакам вечерта в градинката при Военния клуб, а когато отидох, тя вече бе там, пременена в нова рокля, една съвсем проста рокля на някакви зелени карета, и на всичко отгоре тясна, и в тая рокля Лили ми се видя по-едра отвсякога и ми стана даже неудобно, като си помислих, че ще вляза с такова момиче, какво ти момиче, с такава жена на бала, но понеже и аз не бях особено ослепителен в моя костюм конфекция, рекох си, какво пък толкова, и двамата сме една стока, и я поведох към ресторанта.

Боян отпива още четвърт глътка, запалва нова цигара от смачканото пакетче и продължава:

– Поведох я към ресторанта, а тя на всичко отгоре пита: „Не съм ли съвсем невъзможна в тая жабешка рокля?“ – „Защо да е жабешка – казвам, – съвсем редовна си е роклята.“ А тя: „Да имах малко повече пари, щях да си взема една друга, малко по-прилична, дето поне нямаше да ме стяга и да се боя, че ще се пръсне по шевовете.“ „Да имах повече пари – викам, щях да те инсталирам в един червен ягуар и да слезем сред ония зяпльовци и тия с фиатките да се пукнат от мъка.“ Но понеже приличната рокля я нямаше, а за ягуара и да не говорим, ние се промъкнахме иззад навалицата и влязохме незабелязани и когато седнахме в един ъгъл, дето вече се бе настанил нашият Апостол, малко ни поолекна и изобщо вечерта мина някак си, а през нощта спахме у Марго, понеже техните ги нямаше и Лили изглеждаше почти щастлива, а аз, право казано, от цялата нощ съм запомнил само, че чорапите й се бяха скъсали над коляното, понеже и те й бяха тесни… Изобщо така почна…

Той пак ме поглежда, но тоя път не се осмелява да запита „Не ви ли отегчих?“

– Баща й дълго време не искаше да я чуе, обаче той е един от тия мизерни еснафи, дето колкото повече вървят срещу приличието, толкова повече държат на него, и понеже съседите постоянно му говореха, че е срамота да изгони дъщеря си, той най-сетне премести парцалите й в таванската стаичка и й разреши да се засели там, но без да го безпокои за каквото и да било, а под „каквото и да било“ той имаше предвид храната и парите. И понеже дипломата й беше ниска, трябваше да почне каквато и да е работа и добре, че знаеше да готви, та постъпи в кухнята на някакъв стол.

– Тя сега работи ли някъде?

– Работи си… пак там… От седем заранта до два…

– Значи не е съвсем изтървана?

Боян ме поглежда озадачено:

– В какъв смисъл?

– Известно ти е в какъв смисъл…

– А… Вие за морфина ли?… Че тя едва ли е взимала повече от два-три пъти, и то от немай-къде.

– Тъй ли?

– Уверявам ви. И се мъкне в компанията само зарад мене. И си бие витамин С, за да пази ампулите за мене, защото единствена тя знае тайната ми.

– Тогава ти си й задължен в известен смисъл…

– Е да, задължен съм. Но с какво да й се отплатя? С любов ли? А какво да правя, когато любовта не иде насила? Веднаж ми каза, че съм бил приветлив като некролог… „Тогава защо ходиш с мене?“ – викам. А тя: „Ами има хора, дето обичат да четат некролозите“. Само че и нейната физиономия прилича на некролог. Тя и аз – каква двойка, представяте ли си? Два некролога, които взаимно се четат. Мила ми е понякога… съжалявам я… но тя не иска това, тя би ме намразила за това, тя иска любов! Вкопчила се е за мене, също както майка ми, а аз искам да се откопча, разбирате ли, от майка си не мога да се откопча, понеже ми е майка и понеже не искам смъртта й да ми тежи на съвестта, но от Лили трябва да се откопча, защото както съм притиснат от тия две жени, все едно че от една страна ме прегръща истерията, а от друга – меланхолията…

Той прекъсва разказа, сетне запитва:

– Вие сте я виждали, нали?

– Коя точно? Истерията или Меланхолията?

– Лили.

– Само веднъж. И съвсем бегло.

– „Само веднъж“ тя може и да направи известно впечатление. Има мъже, които харесват такива жени. Но какво да правя, като на мене не ми харесва!… Това едро тяло и тая бяла кожа, и тая пълна ръка с не много чист маникюр, и тоя дъх на кухня и на жена… Не казвам нищо, знам, че не може да се къпе по два пъти на ден в тоя мизерен таван и че се мъчи, доколкото може, да бъде чиста и спретната, но тази миризма на кухня сякаш е просмукала и нея, и тоя мизерен таван с купчината стари книги и стари вещи, навяващ меланхолия като самата нея, с нейната любов към черния цвят и към демодираните любовни романи, и към меланхоличната музика…

– Вкус, какво да се прави… – промърморвам, колкото да запълня паузата.

– Всичко това не е важно – забелязва изведнъж Боян. – Тя може да се къпе в одеколон. И да си прави ослепителен маникюр. И да си купи за трийсет лева една пъстра рокля като цветна градина. И да ходи всеки ден на фризьор. И дори да скрие тия предизвикателни бедра. И аз пак няма да я обичам. Защото винаги ще ми напомня за самия мене, за нещо от мене, от старите ми неща, от майка ми, от тоя ампулено-аптечно-морфинен свят, от бъркотиите ми, от всичко това, което искам да забравя, да изтрия, да преодолея, разбирате ли?

– Мисля, че разбирам. Но не забравяй, че и нея все някой трябва да я разбере.

– Ами нека си го намери тоя някой. Нали ви казах, има мъже, дето я заглеждат. Да си намери един и да си уреди живота. А тя си втълпила да търси опора в такъв като мене, който и сам едва се държи на краката си. Или вие смятате, че трябва да се жертвувам?

– Не съм казал подобно нещо. И изобщо това са въпроси, които всеки сам си ги решава. Просто имай предвид, че тя е едно нещастно същество, както сам се изразяваш. Един човек, на когото никога в нищо не е вървяло.

– Също както и на мене.

– Вярно. Обаче ти си на път да се измъкнеш, сигурен съм, че ще се измъкнеш. А тя тъкмо сега е може би по-зле от всякога. Така че би могъл да я щадиш в границите на възможното.

– Как да я щадя?

– Ами например защо трябва непременно да се срещате в „София“, щом виждате, че Лили идва там, гледа ви и се дразни.

– Тя не се дразни. Тя направо боледува.

– Тъкмо затуй трябва да смените мястото. Това е уместно, ако щеш и професионално погледнато, понеже утре-другиден между двете може да стане и някакъв скандал и да усложни обстановката.

– Добре. Ще се постарая да сменя заведението. Макар че това не е лесно при такова капризно женче като Ана. „Аз съм си свикнала да ходя в «София»… Тук са ми познатите… Няма да капитулирам пред тая твоята“ – и други подобни.

– Знам, знам, но ти ще се справиш.

– Надявам се. И наистина съжалявам, че ви отнемам време с тия женски истории.

– Те се налагат отчасти от самата операция. Когато трябва да се използува дъщерята, за да се стигне до бумагите на бащата… Впрочем, как ти изглежда бащата?

– Харесва ми. Сериозен човек, спокоен. И най-вече – съвсем не се интересува от нас. Когато веднаж се сблъскахме в антрето и стана нужда Ана да ме представи, той измърмори: „Мисля, че вече сме се виждали…“ А тя: „Татко! Онзи, когото си виждал, беше Павел, а този е Боян.“ А той: „Възможно е, възможно е, не споря…“ После кимна с глава и си излезе. Сигурен съм, че ако на Лили се беше паднал такъв баща, нямаше да се извъди такава меланхоличка.

Разменяме още няколко думи по деловите задачи и момъкът става. Аз също ставам да го изпратя и едва тогава се сещам:

– Щях да забравя: вчера заранта не намери ли нещо в кутията?

– Да, наистина. Пак бяха оставили морфин. Тук е, нося го.

Боян вади не твърде охотно две кесийки с ампули и ми ги подава.

„Надявам се, че не си вземал от тях“ понечвам да запитам, но премълчавам. Сигурен съм, че и тоя път, както навярно и миналия, той е заделил нещичко за майка си.

* * *

– Какво ще кажеш за тоя Коко? – пита Борислав.

– Името звучи детински-невинно. Колкото до поведението…

– Според мене работата е ясна – отсича приятелят ми, като ми връща обратно сведенията и снимките.

– Ясна за тебе и за мене. Обаче фактите още ги няма тук, в папката.

Засега съдържанието на папката наистина е бедничко. Няколко снимки на Коко в таксито и вън от него, няколко визуални момента от контактите му с различни клиенти плюс лаконична справка за действията му от последната събота насам. Химикалката ми си е позволила да постави знак върху следните пасажи:

„Условията за директно наблюдение на стълбището са твърде неблагоприятни, особено при изискването за крайна предпазливост. Наблюдението ще може да се осъществи ефикасно едва подир съответно оборудване, което вече е подготвено.“

„След като в неделя заранта в пощенската кутия на Касабова бе поставен материалът, не можа да се установи поради посочените причини дали някой е отворил кутията и прибрал материала. Напълно е възможно това да е станало в нощта на неделя срещу понеделник.“

„Неделята беше почивен ден на Коста Щерев (Коко) и пред целия този ден, както и през следващата нощ, той не е напускал дома си.“

„В понеделник Щерев застъпи на работа на пиацата на бул. Руски в шест часа заранта. В отделни справки са дадени точни часове, в които Щерев е вземал пътници, местата на потегляне, посоката на отделните рейсове и имената на идентифицираните пътници.“

Изобщо подробна и съвестна справка, от която няма никаква практическа полза с изключение на един единствен пасаж, върху който химикалката ми се е разходила по-обстойно:

„В 10.35 ч. Щерев спира на бул. Стамболийски пред бюрото на чуждестранната авиокомпания и взема директора на бюрото Стоян Станев. Преди да спре на посоченото място, Щерев е подминал на два пъти с празно такси пътници, желаещи да наемат колата. При направената справка не можа да се установи с точност дали таксито се е явило в резултат на телефонно повикване от страна на бюрото. Щерев откарва Станев на ул. Оборище и го оставя пред дома му. По време на пътуването между пътника и шофьора не е имало разговор, освен няколко обикновени думи при заплащането.“

Ако има нещо, заслужаващо внимание в цялата информация, то е именно тоя пасаж. Борислав е на същото мнение, само че малко избързва в изводите си:

– Подминава на два пъти клиенти, за да спре триста метра по-натам. Ясна работа.

– Може да е бил извикан по телефона.

– Да, но виждаш, че следи от подобно повикване няма.

– Такива пропуски не са рядкост. От това не може да се прави капитал.

– За мене дори това прескачане на Станев до къщи е съмнително. В осем часа отива на работа, в десет и половина се връща, кой знае защо.

– На всеки човек могат да се случат непредвидени дреболии.

– Добре де, съгласен съм – вдига ръка Борислав. – Това още не е безспорен изобличителен материал. Но за мене работата е ясна.

Действително безспорните улики още липсват. Но налице са симптомите и догадките. И за да бъдат те подложени на проверка, извиквам лейтенанта и нареждам гражданинът Стоян Станев да бъде взет под наблюдение.

В тоя момент по телефона ми се обажда Драганов.

* * *

– Вие ли замествате другаря Драганов? – пита Лили, като нерешително застава до вратата.

– Аз, заповядайте…

– Само… не знам доколко сте в течение.

– В течение съм – казвам. – Заповядайте.

– Искам да кажа, дали познавате тия… нашата компания.

– Познавам я – потвърждавам за трети път. – Елате и седнете тук. Отдалеч малко трудно ви чувам.

Лили най-сетне приближава и се разполага на посочения стол пред бюрото, слага ръце в скута си и поглежда с носталгия димящата ми цигара.

– Можете да запалите, ако искате.

– Благодаря.

Тя поема предложеното пакетче, запушва и видимо се поотпуска. Този път Лили не е с оная невероятно къса пола, а с басмена рокля, останала навярно от миналото лято, защото е леко поизбеляла от пране. Една евтина рокля с някакви черни орнаменти, която ми напомня думите „и тая нейна любов към черния цвят…“

– Какво ви води насам?

Лили вдига тъмните си очи, изглеждащи още по-тъмни на това бяло лице, и произнася неуверено с ниския си, леко продран глас:

– Искам да ви съобщя нещо във връзка с компанията… във връзка с някои намерения…

– Ясно, разбирам – кимам аз, макар че още нищо не разбирам.

– Те се готвят да си разчистят сметките с Боян.

– Какви сметки?

– „Какви сметки?“… е, то така се казва… не знам, може би трябва да почна отначало.

– Да, така ще е най-добре.

– Това стана още преди седмица. Отивахме към „Ягода“ четиримата – Роза, аз, Апостол и Пепо, а Апостол казва:

„Компанията се разпада. Фантомас го похарчихме…“

Лили млъква сепнато, сетила се, че е изтърсила нещо, което не е трябвало да споменава. Но понеже не давам вид, че съм разбрал, тя продължава:

„Марго – вика – мина от морфин на най-идиотския опиат – любовта, Боян и той далдиса по същото…“

„Ти тия на шапката ми ги разправяй – казва Пепо. – Боян и любов, глупости. И то не друг, а той, дето ампулите все не му стигаха.“

„Прав си – казва Апостол. – Работата с него не е чиста.“

„Не е чиста за тебе – вика Пепо. – А за него си е съвсем чиста: намерил е друг източник“

„Така ли мислиш?“ – пита Апостол, който понякога бавно загрява.

„Че как иначе? Такива като него на лечение ги пращат и пак не се отказват, а той – мини надвечер да го видиш в «София»: доволен, спокоен, като човек, дето винаги има дозата в малкото джобче. А ние в това време се вием като змии от нерви“

„Ти, Пепо, помниш ли, че дадохме клетва всичко да делим?“ – вика Апостол.

„Това за клетвата на него го припомни, не на мене“ – казва Пепо.

„Точно тъй ще направя: ще му го припомня. И така ще му го припомня, че цял живот няма да го забрави.“

– Това стана миналата седмица – повтаря Лили. – И аз даже не ги взех много на сериозно тия приказки, защото у нашите, и особено у тия двамата, празни приказки – колкото щеш. Обаче оттогава насам разговорът всеки ден се повтаря с малки изменения и Апостол все повече се навива, а той е от тия, дето бавно загряват, ама като се навият, могат всякакви поразии да направят.

Тя загася цигарата, обляга се на стола и продължава:

– А вчера в градината вече минаха от общите приказки към конкретни планове:

„Ще се редуваме – казва Пепо – и ще го следим неотстъпно. Един ден – ти, един ден – аз. И като се редуваме така, не може да не го сбараме.“

„Ще му взема става и ще го направя на кайма!“ – заканва се Апостол.

– Но макар Апостол най-много да се емчи, другият, Пепо, е по-опасен, ако питате мене. Истинско гангстерче. За една опаковка ампули може да продаде и собствената си майка.

– Нещо друго? – питам.

– Това малко ли е? Нали ви казвам: обмислиха план, почват да го следят и кой знае как ще се разправят с него.

– Сериозна работа – признавам. – А вие защо не предупредите Боян?

– Исках да го предупредя още миналата събота, но той ме избягва – отвръща стеснено Лили.

– Вие бяхте приятели, мисля…

– Бяхме.

– Дори, ако се не лъжа, вие заради него бяхте тръгнали с тая компания.

Тя едва забележимо кима с глава.

– Но сега Боян вече не е в компанията. Тогава какво търсите сред тия момчета – Пепо, Апостол…

Жената не казва нищо. И лицето й също не говори нищо. Едно бяло, малко пълно, почти безизразно лице.

– Кажете де – подканям я. – Това не е разпит. Говорим като хора.

– А вие къде искате да се дяна? – поглежда ме тя ненадейно, като едва повишава тон.

– Един милион души живеят в тоя град, мойто момиче.

– Да, но човек не живее с един милион души, а с няколко близки хора… ако щете даже с едно едничко близко същество – отвръща тя с ниския си, леко продран глас.

– Не споря. Исках само да кажа, че изборът е богат. И тоя избор толкова по-лесно ще го направите, колкото по-бързо се измъкнете от затворения кръг на тия Пеповци и Рози.

– И как ще го направя тоя избор? Като тръгна да обикалям по улиците?

– Както са го направили хиляди други жени. Щом толкова свят е успял, значи задачата не е чак тъй трудна.

„Вие женен ли сте?“ – би могла да ме запита тя, ако беше по-досетлива. Но вместо туй навежда очи и произнася тихо:

– Аз моя избор вече съм го направила.

И тутакси ме запраща на изходната позиция.

– Доволна ли сте от работата си там, в стола? – запитвам, понеже няма какво друго да кажа.

– Работа, като всяка механична работа.

– Ако нещо друго повече ви влече, бихме могли да ви помогнем. Имате гимназиална диплома.

– Исках да стана учителка… или възпитателка в детска градина… Изобщо да бъда сред деца – поверява ми Лили някак стеснително.

Сетне гласът й отново става апатичен:

– Но с тая моя биография… и с тая ниска диплома… не знам дали съм годна за нещо…

– Биографията ви едва сега започва.

– Само че зле – отвръща отегчено тя.

Мълчим няколко секунди. Сетне Лили запитва:

– Мога ли да си вървя?

– Да, разбира се.

– Надявам се, че ще вземете мерки по това, което ви казах – напомня тя, като се изправя.

– Не се безпокойте. Нали туй ни е работата. И благодаря за сведението.

Ставам и я изпращам до вратата, макар че в тоя кабинет това не се прави. И все ми се иска да й кажа още нещо, макар че не знам какво.

ОСМА ГЛАВА

Този път служебната квартира е друга, макар че ако човек не се взира много внимателно, би могъл да я вземе за същата. В тая квартира неугледната тежка мебел е тапицирана в синьозелено, докато в предишната беше не помня каква. Май че пак синьозелена.

– Те вече те следят – усети ли ги?

– Още от първия момент – отвръща с едва сдържано самодоволство Боян. – И двамата са толкова непохватни.

– Можем веднага да ги обезвредим, но рискуваме да издадем присъствието си.

– Излишно е да се безпокоите – забелязва момъкът. – Те са не толкова по реалните действия, колкото по разиграването на роли. В най-лошия случай ще се стигне до размяната на няколко юмрука. Познавам ги много добре.

– Юмруците също не са желателни. Изобщо – гюрултията под каквато и да било форма. Трябва просто да им се изплъзваш и да ги пращаш за зелен хайвер, когато, разбира се, е наложително.

– Не бойте се, добре съм усвоил похватите ви.

Това е хубаво, че е добил известна самоувереност. Без малко самоувереност нищо не става, стига само да не се превишава нормата.

– Този Апостол ми се вижда опасен тип. Има понякога вид на екзалтиран.

– Той е просто фантазьор. Пълен откачалник. Пепо е по-опасен. Перверзно момче.

– В какъв смисъл?

– Ами той не прави разлика между добро и лошо. Ама никак, разбирате ли, никак! Ако му кажат „Иди удари ножа на оня човек и му вземи парите“, готов е да го направи, стига да е сигурен, че няма да го хванат. И ще го направи не от жестокост, а така, защото за него няма разлика между добро и лошо. На времето, преди да затъне в наркоманията, знаете ли за какво мечтаеше?

– Нямам понятие.

– Да избяга на Запад. Ама защо, мислите?

Той ме поглежда, сякаш чака да отговоря, макар да знае, че и по тоя въпрос съм пълен невежа.

– Един ден ги слушам да се разправят с Апостол: „Да работиш, да бъдеш полезен… – вика Апостол. – Да работиш и нищо повече… А пък аз не искам да работя, а де! Искам да живея ей така, както ми се живее. Да живея, без да принасям полза.“ А Пепо: „Така можеш да живееш само на Запад“. „И там не може – вика Апостол. – И там трябва да принасяш полза.“ „Там поне можеш да станеш гангстер“ – казва Пепо – „Не искам да ставам гангстер“ – отвръща Апостол. „Аз пък искам. Най-много това искам… Америка… страната на неограничените възможности… особено за един гангстер. Има банки, има автомати, има подземен свят… страната на неограничените възможности.“

– И откога у него такива мисли?

– А, той от малък си беше такъв. Само поразии правеше. Колко бой е изял… Може би затова постепенно стана по-предпазлив. Пепо е реалист. А оня е фантазьор. Също като Дон Кихот и Санчо Панса. И на вид са такива: Апостол – като върлина, а Пепо – дребен и набит.

– Този, Апостол, откога го познаваш?

– Ами че той живее в кооперацията срещу нас. От дете го зная. В един клас сме учили.

– И той ли беше като Пепо?

– Не. Не бих казал. По моему той не е лош, а по-скоро…

– „Едно нещастно същество“ – подсказвам.

– Именно. В по-долните класове го смятаха за глупака на класа, а когато взе да расте нависоко и да става като върлина, му се смееха на боя, а понеже и той бе остър в езика и не им прощаваше, постоянно ставаха спречквания и постоянно някой му подхвърляше „Растеш за сметка на акъла си бе, крачун“ или „Баща ти е бил пиян, кога те е правил“.

Боян ме поглежда, за да провери не ми ли досажда и не става ли прекалено обстоятелствен. Този момък, който в началото ми се бе сторил толкова мълчалив и затворен, всъщност обича разговора и изглежда достатъчно впечатлителен, за да стане журналист, макар че аз нищо не разбирам от журналистика и нямам понятие какво точно се изисква за такава професия…

И понеже седя спокойно отпуснат на овехтялото синьозелено канапе, младежът продължава:

– Ако питате мене, Апостол не беше глупав, но умът му се движеше само в една посока, в посоката на фантазиите, и затова седеше по време на час като отнесен и учеше уроците си пет за четири, и учителите трябваше да го подпират с патерици, за да го избутат някак си до дипломата… Колкото до баща му, не знам дали го беше правил пиян, но това не е изключено, защото баща му, откакто го помня, вън от службицата в учреждението имаше само две занимания – да се тътре с пазарската чанта по бакалниците и да седи в кварталната кръчма пред чаша гроздова. Той никога не беше пиян, само че никога не беше и трезвен, и тоя живот го караше като муха без глава, и единственото, дето беше успял да си извоюва в тоя живот между заповедите на началството и заповедите на жена си, бяха няколкото междучасия в кръчмата, всяко от което траеше по една ракия…

– А майката?

– И тя не бе цвете. Апостол наричаше майка си „държанката на баща ми“, защото тя не му беше истинска майка и защото не можеше да я понася, както и тя – него. Но ако Апостол беше с ръст на баскетболист, тя пък имаше данни за тежка атлетика и когато той сполучеше да я вбеси с острия си език, и когато тя успееше да го сгащи в някой ъгъл, започваше така да го млати, че господ да му е на помощ. Тя и оная муха без глава всъщност бяха законно омъжени, както си му е редът, с подписи в райсъвета, с медицински и всичко останало, но това не пречеше на Апостол да я нарича „държанката на баща ми“, а понякога да употребява вместо „държанката“ и една по-силна дума, защото той лично смяташе брака за недействителен, тъй като никой не бе искал неговото разрешение. Така че той отказваше да я приеме за родител и отвръщаше на наставленията й с безочливата си усмивка и с по някоя обидна дума, а тя го млатеше и аз бях напълно в течение на техните семейни отношения, защото Апостол, както ви казах, живееше насреща, и то точно в етажа под нас, и аз можех да наблюдавам през отворения прозорец как шампионката по атлетика размахва в ъгъла юмруците си, докато горкият Апостол опитва да се измъкне някак под мишниците й. Той обикновено издържаше на бой, но веднъж, изглежда, мащехата прекали и наистина го вбеси, загдето Апостол докопчи с дългата си ръка най-близкия стол и го строши на късове в главата на шампионката. А когато грамадата се олюля, той я подкрепи с една ръка, за да не падне, а с другата я удари в лицето. После повтори и потрети и продължи да я удря, за да си отмъсти за всички загубени мачове, и когато тя се свлече на земята, продължи да я блъска с дългите си крака, додето не се умори. Сетне прибра в един оръфан куфар няколко стари дрехи и няколко стари книги – тогава той още четеше книги – и напусна квартирата. За него това не бе кой знае какъв проблем, понеже само месец му оставаше до постъпването в казармата. А додето излезе от казармата, нещата се промениха, понеже шампионката се помина. Не от побоя, разбира се – тя бе твърде здрава, за да рухне от един стол и от няколко хилави ритника, а много по-късно от съвсем невинен грип. Нали знаете, бабаитите понякога им стига един грип, за да идат на кино, докато хилавите издържат и на двойна бронхопневмония.

– Апостол? Доколкото знам, той не се е държал зле в казармата.

– Възможно е. Но знаете ли какво ми каза, когато го пуснаха? „За каторга се бях приготвил, Бояне. И да беше каторга, по-лесно щях да я изтърпя. А те бият на съзнателност и на колективност и на разни такива… Ужас… Съзнателност и колективност, разбираш ли?“ „Че какво от това?“ – „Е как какво, бе? Ами че аз, като ме гледаш така, виждаш ли ме съзнателен и колективен? Че аз, когато другите маршируват, ми се иска да седна насред улицата, и когато пеят, не мога да отворя уста, а млъкнат ли, иде ми да зарева, соло да зарева, разбираш ли?“ Ето, това си е Апостол – все на контра и само на контра, защото още от малък си беше на контра с другите.

– Е да, но не живее сам, а поддържа цяла компании около себе си.

– Защото си въобразява, че той е шефът. Всъщност никой не го брои сериозно за шеф, обаче той си мисли, че е шефът. И смята даже, че в самото му име е скрито предсказание. Понеже е Апостол.

– Доста хора носят това име, без да са апостоли на нещо – забелязвам.

– Така е. Но той смята, че е апостол. „Апостолът на наркотика“ – такова прозвище си е измислил. И ако сега страда, то е, защото очакваше компанията да нараства, а тя се разпада…

– А имаше ли шансове да нарасне?

– Ако питате мене – никакви. Младежите от квартала ни избягват, и ние ги избягваме, и изобщо изолацията е пълна.

– Майка ти как е? – сменям темата.

– Все така. Просто страшно е да я гледа човек. Ако я видите само как наднича от стаята си, щом чуе да влизам, как подава глава с тия разрошени коси и това мъртвешко лице, и тия ужасни очи…

– Даа… И ти й помагаш, като заделяш по нещо от ампулите, дето ги намираш в пощенската кутия…

Той ме поглежда неловко. Сетне промърморва:

– Ако знаехте само как вика, когато остане без морфин… Вика и стене и не може просто да се побере в кожата си…

– Затуй трябва да иде на лечение.

– Недейте! Това съвсем ще я убие.

– Чакай – спирам го. – Досега ти си искал всичко сам да оправиш и затова си хлътнал в тоя батак. Решил си, че си сам на тоя свят… и в това ти е грешката. Защото не си сам – запомни го!

Поглеждам го настойчиво, сетне произнасям с друг тон:

– Питах където трябва и се оказа, че може да й се помогне. Не става дума за Курило или нещо от тоя род, а примерно за една спокойна светла стая, малко морфин за началото, после – още по-малко, а сетне вместо морфин – дестилирана вода, додето дойде време да спестим и водата.

– Но тя… тя още като чуе…

– За това не бери грижа. Няма да чуе и изобщо има си начин всичко да стане, както му е редът.

И понеже той още се колебае, подхвърлям:

– А даваш ли си сметка какво ще се случи, ако някой ден твоите приятели решат да ти пратят не ампули с морфин, а с нещо друго?

– Нима допускате…

– Допускам го и още как! Те са го правили вече тоя номер, нищо не им пречи да го повторят. Особено след като решат, че операцията може да приключи и че се налага да заличат дирите. Те не могат да се грижат за снабдяването ти до дълбока старост. А един наркоман, останал без морфин, се превръща в голяма опасност. Защото за тях ти си наркоман, ако не си го забравил.

* * *

Една седмица по-късно. Юни се е оказал топъл и слънчев точно според календарното разписание, но в тая ранна заран още е приятно прохладно и аз подир ободрителна доза кафе излизам от дома си и заставам на тротоара в почти отлично настроение.

Новото такси москвич, което са ми пратили, се появява иззад ъгъла, намалява ход и плавно спира до бордюра.

– Накъде ще обичате? – пита шофьорът, след като се настанявам до него.

– Накъдето щете.

– Как така? – поглежда ме учудено човекът.

– Искам да кажа, че не държа на посоката – уточнявам.

– Но аз държа – възразява той, като продължава да ме гледа с недоумение. – Нали трябва да впиша нещо в тефтера…

Назад к карточке книги "Реквием за една мръсница"