Текст книги "Реквием за една мръсница"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 13 страниц)

Той ги назовава всички с малките им имена и говори за тях, като че са негови питомци. Той назовава с малките имена и всички други няколко десетки наркомани на столицата и ги третира тъй, сякаш принадлежат към поверения му клас, един твърде особен, неспокоен и болен клас, един кошмарен клас, но който, така или иначе, му е поверен и с който той е длъжен да се справя възможно по-добре.

Слушам известно време разсеяно за разговора на Драганов с Лили, додето една случайна фраза не привлича вниманието ми:

– Значи Лили наистина е приятелка на Боян?

– До… донякъде…

– Защо „донякъде“?

– Ами защото ми се струва, че чувствата й не се радват на пълна взаимност.

– И все пак вероятно тя го е увлякла?

– Не знам. Не допускам. Тя едва ли може да упражни някакво влияние върху него. По-скоро той би могъл да й повлияе.

– Но вие сам твърдите, че Боян е дебютант.

Събеседникът ми мълчаливо и някак безпомощно свива рамене. Аз също мълча, леко ядосан на него и не по-малко на себе си, заради това смътно желание на всяка цена да оневиня моя човек.

– Те, знаете, всички са от един квартал, расли са заедно, движат се заедно и много трудно е да се определи точно кой на кого и до каква степен влияе, като изключим, разбира се, Апостол, защото той играе направо ролята на подбудител.

– Добре – кимам. – И все пак тая наркоманска афера като всичко на тоя свят трябва да има някакво начало…

– О, началото почва от техния абитуриентски бал.

– Искате да кажете, че се тровят още от абитуриенти?

– Не. Но тоя бал е предисторията. Защото някой предложил да се събират всяка година в същия ден и на същото място, а понеже момчетата ги чакала казарма, първата среща станала подир две години и по-точно миналата пролет. И там вече Апостол и Фантомас са се явили с ореола на наркомани и още същата нощ са предали първия урок на Пепо, на Роза и Марго, а по-късно към тях се присъединили Боян и Лили.

– Разбирам – промърморвам разсеяно, понеже в момента ме занимават някои въпроси, далеч по-важни от тая пубертетна история.

– Всъщност животът вече ги е бил пръснал на различни страни – продължава разсъжденията си Драганов. – Но тази абитуриентска среща наново ги събира, и то не за добро.

– Значи те не са спечелили нищо от обира на аптеката? – запитвам, като рязко прехвърлям разговора към събитията от по-ново време.

– Спечелили са точно петдесет ампули морфин по два кубика – възразява спокойно събеседникът ми. – Ампулите липсваха от шкафа Венена А, но не бяха открити и у Фантомас.

– Сигурен ли сте, че не ги е забутал някъде?

– Абсолютно. Фантомас е действувал със съучастници. Те винаги действуват със съучастници, винаги оперират групово, за да бъдат всички заангажирани.

– Какви са фактите?

– Обирът е извършен към два часа след полунощ. Работили са бързо при добро познаване на обстановката. Стъклото, на вратата е било разбито, след като отгоре му е била поставена хартия, намазана с лепило, за да се избегне звънът от счупването. Фантомас прониква в аптеката и оттам в задното помещение, насилва шкафа на Венена А, измъква оттам опаковката с ампулите и вероятно я предава на някой от чакащите навън. Междувременно обаче един гражданин от третия етаж на съседната кооперация случайно вижда разбиването на стъклото и тутакси съобщава по телефона в милицията. За щастие, наблизо до местопроизшествието в момента се оказва патрулираща кола, която бива насочена натам. И все пак нашите едва ли биха успели да заловят нарушителя, ако Фантомас не се полакомява за по-голяма плячка. След като предава кутията на съучастниците си, той се връща назад и прави опит да разбие шкафа на Венена В. И тъкмо в тоя миг го сварва патрулът.

– А какви са показанията на Фантомас?

– Възможно най-глупавите.

– И по-конкретно?

– Минавал край аптеката, видял разбитото стъкло и, тласкан от морфинов глад, се изкушил да влезе вътре. Шкафът с отровите обаче се оказал вече разбит и там нямало помен от морфин. Затова Фантомас повторно се изкушил и понечил да разбие шкафа на Венена В. Изобщо версията му е, че обирът не е негово дело…

– …И че не е имал съучастници.

– Именно. У тоя род младежи, знаете, чувството за вярност към групата е твърде силно.

– Смятате ли, че дълго ще държи на тая версия?

– Той е твърде вироглав. И съвършено безскрупулен. Той, заедно с Апостол и Пепо – това е всъщност туморът на компанията. Останалите не са чак толкова безнадеждни.

– Ако питате мене, не го притискайте прекалено – подхвърлям нехайно. – Нека си държи на версията. Наказанието, все едно, няма да му се размине. Не притискайте твърде и останалите. Засега не е уместно да създаваме у тях паника.

– Значи да не ги викам на разпит?

– Ако не ги извикате, това също може да ги алармира. След като един от техните е заловен, те отлично разбират, че срещата с вас, така или иначе, е неизбежна. Пратете им призовки, но действувайте без особена настойчивост. Нека останат с впечатление, че разпитът се води просто, за да се изпълни процедурата.

– Разбирам.

– Сега, когато тайфата се е снабдила с морфин, тя без друго ще поиска да си осигури и „терен“.

– Теренът вече е осигурен. Тая нощ веднага след обира са били в апартамента на Марго.

– А родителите?

– Те миналата седмица са заминали за Пампорово. Имат виличка там.

– Организирано ли е някакво наблюдение на тоя апартамент?

– Засега не се е налагало.

– Добре. С това ние ще се заемем. А къде се срещат? Все в тая „Ялта“ ли? Или в „Млечния“?

– Не. Смениха местата. След последния разговор, който имах с две от момичетата, решиха да дадат вид, че са сложили край на сбирките. А всъщност само се преместиха по̀ към периферията – в „Ягода“.

– Ще я видим и тая „Ягода“. А вие известно време поне престанете да се тревожите за тях. Мисля, че и без това имате предостатъчно подобни питомци.

– Е, не са чак толкова много – възразява Драганов. – Само няколко дузини са, но белите им са много.

– Бих искал да дойда на разпита.

– Разбрано – кима той.

А след малко добавя:

– Имайте предвид обаче, че присъствието на страничен човек ще ги смути.

– Не е нужно те да подозират присъствието ми.

– Така ще бъде по-добре – кима Драганов. – Това може да се нареди.

И той става да ме изпрати.

* * *

Оперативната група е вече съставена, задачите са разпределени и привечер аз се усамотявам в кабинета с Борислав, за да науча повече подробности около темата „Томас“. Защото Борислав също е включен в групата и на него се е паднала най-едрата риба – дипломатът Томас.

Едрата риба Томас е всъщност дребно човече с добродушно, бих казал приветливо лице и безукорен костюм, доколкото мога да съдя по купчината снимки, които Борислав е изсипал на бюрото и които разглеждам, додето слушам изложението на фактите, някои вече известни ми от прегледа на досието. Томас в ресторант „София“ в разговор с непознат мъж. Томас на „Златни мостове“ в разговор с непозната жена. Томас на излизане от радиото. Томас на влизане в Полиграфическия комбинат. Томас в пълен фас, в три четвърти, в профил и в гръб, усмихнат и сериозен, с кола и без кола… Цяла купчина снимки… И все пак единственото, което можеш да кажеш, след като си ги разгледал, се свежда до три фрази: дребно човече с добродушно лице и безукорен костюм. Останалото е баналност. Пълна баналност без каквито и да било отличителни белези.

– И в Чили, и в Нигерия, дето е бил дипломат, той е действувал доста ефикасно, но и доста грубо, додето се е провалил – продължава Борислав изложението си, като подхвърля машинално в ръка празното цигаре. – Така че за него назначението в България вероятно е последен шанс за реабилитация. Затуй навярно и с такова старание се е заел да създава връзки с различни институти веднага след пристигането си.

– Може би е искал просто да се легендира като културен съветник – подхвърлям. – Едно съвсем уместно легендиране, защото всъщност разстоянието между Томас и културата е доста голямо.

– Да, но освен легендирането е целял и създаване на широки лични познанства. Ходил е в радиото, в телевизията, в народната библиотека, в университетската, в половината от столичните редакции и къде ли не другаде, всичко това само за някакви две седмици.

– А после?

– После – затишие и пълен мрак.

– А това какво е? – запитвам, като подхвърлям към Борислав снимката от ресторант „София“.

– Момент от срещата му с професор Беров.

– Кой е той?

– Минава за голям математик. Може и наистина да е силен в математиката, но в здравия разум се е оказал слаб. Поканили го на Запад, сервирали му обичайните комплименти и материални прояви на внимание и той така се разтопил от умиление, че надрънкал маса глупости. А понеже и сумите от страна на домакините, и глупостите от страна на нашия са били съответно документирани, сега Томас се явява да си прибере вересиите.

– Говорено ли е с професора?

– Той сам дойде и всичко си каза.

– Е, значи здравият разум все пак се е пробудил – промърморвам. – А какво по-конкретно е искал Томас от Беров?

– Нищо конкретно… Само намеци за популяризация на техните успехи… Конкретното вероятно е щяло да дойде по-късно.

– А това какво е? – запитвам, като взимам снимката от „Златни мостове“.

– Секретарката.

– И приятелката?

– Да, и приятелката – кима Борислав.

Той подхвърля високо цигарето и го улавя в ръка.

– Престани да нервничиш – избъбрям. – Вземи една цигара и мирясвай.

– Сатана! – отвръща приятелят ми. После се присяга към пакетчето и запушва.

– Томас има не само служебни, но и семейни неприятности – обяснява Борислав, като изхвърля от устата си заедно с думите и съответно количеството пушек. – Жена му очевидно не е мечтала за София, а за Париж, или Лондон. И едва пристигнала тук, в резултат на някакъв домашен скандал, отново издимява на Запад. Така че Томас е сега сламен вдовец и кавалер на частната си секретарка.

– Какви са нейните функции?

– Функции на секретарка… ако не надзъртаме в интимната част.

– Интимната част не ме интересува. Друго?

– Друго – нищо. Пълно затишие, както вече казах. От къщи – в посолството, и от посолството – в къщи, без да броим обичайните приеми и запиванията по квартири на колеги.

– Надявам се, че нашите от проследяването пипат внимателно…

– Внимателно и съвсем отдалеч.

– Трябва да му оставим поле за действие. Затишието може да означава подготовка. Значи трябва да му дадем възможност да се прояви. Човекът се бори за реабилитация.

– Ще му помогнем, доколкото можем – кима Борислав.

На вратата се почуква и в стаята влиза един лейтенант от групата.

– Провървя ни с апартамента – докладва той. – Точно в насрещната кооперация на същия етаж живеят наши хора. Младо семейство. Геолози. Съгласиха се да заминат веднага в командировка и да ни оставят жилището.

– Кога ще можете да монтирате апаратурата?

– Надявам се до утре вечер всичко да е готово.

– А какво става с „Ягода“?

– Там е по-сложно. Обстановката е неподходяща. Освен ако се ограничим със записи.

– Записите са достатъчни – казвам. – Не си правете труд за другото.

Лейтенантът машинално прави стойка по военному, макар да е облечен в цивилен костюм, и излиза. Подир което ние двамата с Борислав отново почваме да разсъждаваме гласно по въпроса как да помогнем на Томас.

* * *

– Имам среща с Рангел – осведомява ме приятелят, когато излизаме на улицата. – Ще идем на мач, а после ще вечеряме в „Рила“. Ела с нас.

– Не ми се ходи на мач.

– Ела тогава направо в „Рила“.

– Не ща, защото и там ще говорите само за мача. По-добре ще се прибера да почета.

– Ти още четеш? На тая възраст! – запитва недоверчиво Борислав.

– По-малко. Съвсем по-малко, за да не ме заболи глава.

И като вдигам вяло ръка за сбогом, добавям:

– Много здраве на Рангел!

Уличните лампи вече светят в синкавата здрачевина на вечерта и когато излизам на „Раковски“, изведнъж потъвам в гъстия поток на пешеходците, защото пролетта отдавна вече е настъпила и въздухът е топъл и свеж, ако не смятаме мириса на бензин, и хората са излезли да се поразтъпчат, да купят туй-онуй, да се видят с приятели в това кафене или в оня ресторант. Движа се без посока в навалицата, като разсеяно съобразявам, че нито има къде да отида, нито изпитвам желание да отида някъде, и че приказките за четенето са само приказки, защото не ми се чете и не ми се прибира, макар че и навън няма какво да правя.

Мисля разсеяно по тия неща, додето наблюдавам наоколо си цялото това множество от хора, които имат какво да правят. Мисля без съжаление, просто така, за да отбележа една подробност. Пълна запуснатост в личния бит… или преждевременно износване – казвам си. Какво значение… Колкото повече свикваш да живееш без нещо, толкова по-малко изпитваш нужда от това нещо. Всичко е въпрос на тренинг и на привичка и моят случай не е единствен. Случаят с Любо не беше по-добър. Напротив.

Любо не бе от хората, дето ще седнат да изповядват личната си драма. Но от известни недомлъвки и от някои мои лични впечатления аз достатъчно добре отгатвах тая драма, за да се осмеля да му поставям въпроси. Той бе направил обичайната за толкова хора грешка, като в един миг на слабост бе взел гласа на нагона за глас на любовта и бе се оженил за своята Мария. Мария не бе нито лоша, нито добра. Ако не говорим за цъфтящата й физика, тя бе направо никаква – едно безличие, отгледано в безлично еснафско семейство и възпитано в старинния спарен култ на личното благоденствие. Претенциите й към живота се свеждаха до уютно жилище, чуруликащи деца, грижовен съпруг и солидна заплата, внасяна в семейната среда от същия съпруг.

Всъщност Любо бе осигурил на Мария всичко това освен самия себе си. Той не можеше да бъде грижовен съпруг, в смисъл да седи до скута на Мария, да разговаря с гостите й по съдбоносния въпрос за цената на олиото, да обикаля с пазарска мрежа из кварталните магазини и да води на опера жена си всеки път, когато тя си ушие нова рокля. Той се изприщваше само при мисълта, че животът му оттук нататък би могъл да протече по такъв път, и аз бях забелязал, че когато си е в къщи, просто не знае за какво да говори с Мария. Неговите теми й бяха чужди, нейните теми го дразнеха и краткият семеен отпуск се превръщаше във взаимно мъчение. А Мария на всичко отгоре настояваше той да се прехвърли на служба в София, да се прибере завинаги в къщи, изобщо искаше наместо епизодичните мъчения на отпуските да му осигури една пълна и безпределна тягост за цял живот.

На Любо му бе трудно да й каже, че обича професията си, защото Мария не би го разбрала. Още по-трудно му беше да признае, че не обича нея самата, защото такива неща не се казват. Затуй предпочиташе да се измъква с мъгляви обяснения в смисъл, че всичко щяло да се нареди, но трябвало да мине време. Така че Мария започна да действува сама, без дори да осведомява съпруга си, и с помощта на някакъв влиятелен сродник на два пъти успя да му издействува „добри места“, които Любо тутакси отхвърляше сред бурята на семейните скандали.

Той обичаше тежката си и опасна работа в граничния район така, както добрият дърводелец обича ухаещата си на пресни стърготини работилница. Обичаше в ранната заран, захапал цигарата и свил рамене от утринния хлад, да потропва с ботуши в мократа от роса трева и да дава нареждания на хората си за предстоящата акция; обичаше да кръстосва обраслите в храсталак склонове и големите каменисти баири, да дебне, залегнал в засада, да следи невъзмутимо появилите се на двеста метра бандити и в даден миг да дава късо нареждане за атака; обичаше късно през нощта, отпуснат в изтърбушеното кресло на околийското, да диктува на радиста рапорта за изпълнената задача и да изпитва приятната отмала на майстора, добре приключил работния ден. Имам чувството дори, че обичаше смъртта, по-точно разминаването със смъртта, риска на умирането, следван тутакси от триумфа на възкресението, трудната и опасна радост да продължаваш живота, като непрестанно избягваш смъртта.

Когато се роди Боян, предложиха на Любо да го прехвърлят в София, но без твърде да настояват, защото той бе най-нужен там, където се намираше. Любо разбра и отказа. И едва по-късно мина на друга работа, съвсем различна от тази в граничния район, и успя да се привърже към нея не по-малко, отколкото към предишната. И продължи да живее единадесет месеца в годината далеч от уютния софийски апартамент. Защото, макар да имаше жена и дете, той беше също такъв самотник, какъвто бях и аз.

Завивам по „Граф Игнатиев“, без да съобразявам къде отивам, понеже никъде не отивам, и продължавам още известно време да мисля за Любо и за себе си, продължавам да мисля точно докато стигна кино Благоев, защото тук разсеяният ми поглед ненадейно открива сред навалицата Маргарита.

Маргарита е спряла до самия вход на киното, увлечена в разговор с елегантен млад мъж, искам да кажа по-млад от самата нея. Това не е, разбира се, Маргарита от преди десет години, но не и тая развлечена домакиня с пазарските мрежи, която бях зърнал преди злополучното си пътуване за Дания. Така, както се е пременила в светлия пролетен костюм, с грижливо направена фризура и с обувките с висок ток, тя изглежда все още стройна и хубава, изобщо апетитна жена, както се изразяват хората, поставящи знак на равенство между една дама и една порция свинско печено.

Колкото и да е увлечена от разговора, Маргарита не пропуска да следи бегло за впечатлението, което прави на околните, и затуй веднага улавя погледа ми. На лицето й се изписва лъчезарна усмивка и тя побързва да се сбогува с младия си компаньон, едно сбогуване, което, изглежда, е съвсем ненадейно за него, защото франтът остава да стои известно време в недоумение край входа на киното, дори и след като дамата му е обърнала безвъзвратно гръб.

– Емиле! Каква изненада, господи!

– Взаимна е – промърморвам. – И ти си по-красива от всякога.

– Не ме ласкай – усмихва се тя и пламва от удоволствие. – Като си помисля, че вече навършвам трийсет и три!

– За киното ли чакаш?

– За жалост няма билети… Всъщност исках да кажа „за щастие“. Каква среща, господи!

И преди да се сетя какво да отвърна на това горещо възклицание, тя запитва делово:

– Къде ще ме заведеш?

– А семейното огнище? А съпругът?

– Нямам вече съпруг… – прошепва Маргарита, като не без известна мъка успява да придаде на лицето си съответния скръбен израз.

„И тоя ли те заряза?“ – готвя се да запитам, но дамата ме изпреварва:

– Почина преди две години… Съвсем нелепа смърт: банален апандисит, операция, перитонит и…

Тя махва във въздуха с бежовата си ръкавица, сякаш разсейва сянката на покойния съпруг.

– Дааа… – въздъхвам леко аз, както правя винаги, когато няма какво да кажа и когато обстоятелствата изискват все пак някаква реакция от моя страна.

– Така че къде ще ме заведеш?

– Ами, където предложиш…

– Само не мисли, че се готвя да ти се окача на врата – забелязва тя все тъй деловито, изтълкувала по своему колебливия ми отговор. – Не искам нищо друго, освен да поседим и да поприказваме.

– Разбира се – кимам, успокоен донейде от тая декларация. – Кажи само едно име.

– „Рила“… Понеже е най-близко.

„Втасахме я“ – минава ми през ума. – „Ще се разположим в «Рила» и след един час при нас ще цъфнат Рангел и Борислав.“ После се сещам, че на горния етаж в хотела има ресторант за чужденци, и решавам, че това урежда въпроса.

И ето, малко по-късно ние вече седим на терасата в тоя тих ресторант и аз диктувам на келнера обстойната поръчка, докато Маргарита гледа замислено към насрещната градина, дето в езерното огледало плуват пъстроцветните светлини на неоновите реклами.

– Ти си все същият – установява дамата ми, когато келнерът се отдалечава. – Малко си поотслабнал, но това ти отива.

Тя взема цигара от пакетчето, което й предлагам, запалва и запитва:

– Откога си в София?

– От скоро.

– И вероятно скоро пак ще изчезнеш.

– Вероятно.

– Не се ли наскита?

– Поуморих се – признавам. – Обаче има ли нещо, от което човек да не се уморява?

– Вярно – съгласява се Маргарита. – И после, на теб скитането ти е станало втора природа. Така и ще си умреш навярно, на път…

– Сигурно. Макар че засега още не бързам да умирам.

– Живее ли ти се, Емиле?

Тя ме поглежда с някак странно оживени очи и в гласа й се чувствува някакъв едва сдържан порив.

– На кого не му се живее? – отвръщам уклончиво.

– Искам да кажа истински… така… да се наживееш, пък ако ще и после да изгориш…

– Какъв смисъл да живееш, ако не живееш истински? – забелязвам философски.

Тя не отговаря, очевидно примирена с обстоятелството че не я разбирам.

Келнерът донася водка и сьомга хайвер, сервира ни мълчаливо и отново изчезва. Няколкото маси на терасата са всички заети от гръцки туристи и това е вероятно обременително за сервитьора, но приятно за мене, защото дори Борислав и Рангел да се появят, ще трябва да направят кръгом.

– Как е детето? – питам, след като отпиваме по глътка.

– Децата! – поправя ме Маргарита. – Те станаха две.

И небрежно допълва, додето маже препечената филийка с тънък слой масло.

– Растат. Леля се грижи за тях. Взех я при себе си да ми помага.

Яденето на сьомгата създава известна пауза в разговора, запълвана от тракане на прибори; звуци на гръцка реч. Къса пауза, защото Маргарита две минути по-късно подхвърля:

– Питаш за децата, а не питаш за мене.

– Какво да питам, когато ти цъфтиш пред очите ми. Изглеждаш наистина великолепно.

– Това нищо не значи.

– Завърши ли филологията?

– Завърших я. Сега работя като преводачка в една дирекция. Половин работен ден. Помагам си на пенсията. Материално съм обезпечена… Ако това е всичко, което те интересува…

– Защо се дразниш?

– Не се дразня, но ти винаги говориш с мене за прозаични неща: децата… филологията…

– Може би ми е неловко да те питам за любовта… А може би е и излишно… След като виждам край тебе такива млади поклонници…

– Говориш глупости. Това… това…

Тя млъква, понеже сервитьорът наново се е появил, натоварен този път с огромния поднос с вечерята.

А после Маргарита сякаш забравя какво е искала да каже и додето се храним, ние говорим за неща без значение и аз, уловил настойчивия поглед на някакъв грък от съседната маса, отправен към дамата ми, припомням на Маргарита как съм се дразнел от подобни прояви на интерес към нея в миналото.

– Други мъже са доволни, че се движат с една желана жена – усмихва се тя.

– Да. Само че аз не обичам да бъда обект на любопитство. Нито аз, нито човекът, който е с мене.

– Това се дължи на професията ти – свива дамата рамене. – Освен ако не е проява на най-обикновена ревност.

– Любовта не може без ревност – пускам аз отново в ход своите банални философии.

– Любовта? Мислиш ли, че наистина си ме обичал?

– А ти как мислиш?

– Мисля, че у тебе имаше съчувствие, за което съм ти благодарна, понеже ми помогна в лош момент… Имаше, разбира се, и онова обикновено влечение… Но любов?

Тя млъква за миг, сетне се навежда над масата и произнася тихо и настойчиво:

– Аз те обичах, аз! До забрава и до полуда!… Как съм те обичала, божичко! А може би и още те обичам.

Тя се дръпва назад и казва вече с безцветен глас и някак уморено:

– Но всичко това е инцидент без последствия. Разминахме се с любовта. Искам да кажа – аз се разминах.

– Защо да сме се разминали? Изживели сме я.

– Да. Като инцидент без последствия.

Наливам вино в чашите, за да внеса малко по-бодър тон на масата, и вече се готвя да се чукна с дамата си, когато забелязвам Борислав и Рангел, застанали на входа на терасата. Те правят две крачки към една освободила се маса до входа, после Борислав ме забелязва, кима ми едва забележимо и хванал подръка Рангел, се отправя назад към вътрешната част на ресторанта. Една уместна тактичност наистина, но която едва ли ще ми спести утре в службата някоя реплика като например: „Няма нищо по-скъпо от първата любов, нали, Емиле?“

Дреболии без значение, разбира се. И все пак не мога да подтисна у себе си чувството на стеснение, почти на срам, затуй че съм се върнал повторно към нещо, с което съм се разделил завинаги, че седя отново на масата с една жена, на която съм казал отдавна, много отдавна, сбогом. Също като Борислав с неговото постоянно напускане на тютюна.

Когато си тръгваме към полунощ, приятелите ми вече не са в заведението.

– Накъде живееш? – питам, като излизаме на улицата.

– Какво значение? Не искам да ме изпращаш – отвръща Маргарита.

И понеже се готвя да възразя, добавя:

– Искам да идем у вас…

– За да почне цялата тая мъка отначало?

– Не бой се, няма да почне. Знам, че всичко е свършено.

Ние тръгваме мълчаливо към къщи и почти през целия път мълчим, защото няма какво повече да си кажем по този въпрос, и аз се ядосвам на себе си зарад малодушието, зарад поддаването на една привичка, не на едно чувство, а на една привичка, също като Борислав с неговите цигари.

– Тук е чисто! – произнася с учудване Маргарита, когато се озовава в хола на едностайния ми апартамент.

– От време на време идва една жена – обяснявам, преди да се отправя към кухнята, дето държа бутилките.

– Млада?

– Чистачка! – уточнявам.

– Ясно. А приятелка имаш ли си? – продължава да любопитствува дамата, като ме следва в кухнята.

– Нямам, представи си.

– Остави тия шишета, не ми се пие – промърморва тя, като забелязва, че ровя в шкафа с бутилките. – Дай да направя кафе.

А по-късно, когато се разполагаме в хола да пием кафето, Маргарита отново забелязва:

– Тук е чисто, но инак нищо не се е променило. Същата чергарска обстановка…

Не намирам за необходимо да възразя.

– Когато влезеш в една квартира, веднага забелязваш какви са вкусовете на нейния обитател, от какво се интересува той, каква му е професията, кое му е хобито… А при тебе няма нищо освен дузина банални мебели и купчина вестници. Нищо… Нито картини, нито снимки, нито цветя, нито книги…

– Книгите са в килера – обяснявам.

– Да. Те са от десет години в килера. И вероятно половината от тях са моите стари учебници.

– Не е изключено.

– Господи, Емиле! Ти така и ще си умреш като чергарин.

– А кой не е чергарин?

– Ами другите… Хората наоколо… Тия, дето не са като тебе…

– Другите… – избъбрям, като отпивам от кафето. – Те само си въобразяват, че не са чергари. Всички идваме, минаваме и заминаваме. Идваме с празни ръце и си отиваме с празни ръце. Значи същественото не е това, което междувременно си натрупал около себе си…

– Но то ти служи…

– Което ми служи, е тук. А ако друг има нужда от повече, нека събира – не възразявам. Някои си представят живота като един топъл курник, пардон, един уютен апартамент, а пък аз съм свикнал да го виждам просто като един път – изминаваш маршрута, който ти е определен, и си отиваш. Следващият, моля!

Тя ме слуша замислено, може би защото никога досега не съм благоволявал, да й сервирам някакво резюме на моето верую, защото никога не съм разговарял с нея достатъчно сериозно по тия неща.

– Може би си прав – произнася тя сякаш на себе си. – Всичко е вятър!

– Не съм казал това.

– В такъв случай аз го казвам… И все пак от момента, в който идваш, до момента, в който си отиваш, нали ти е отредено време, твое време, което можеш да изживееш… Ах, как ми се живее, но истински, разбираш ли, истински, без тия глупави сметки за утрешния ден, дето ги правех някога…

Маргарита ме гледа наново с тоя странно оживен поглед и с тая настойчивост, сякаш иска да ме хипнотизира с порива си. И в тоя момент от спомените ми изведнъж изниква образът на скъпата Дороти от Копенхаген. Да, именно моята скъпа Дороти, с нейната трескава жажда да опита от всичко, преди старостта да е спуснала безвъзвратно кепенците върху сладкарницата на насладите.

– Разбирам – казвам, като лениво се облягам на дивана. – Но как всъщност го виждаш ти това живеене? В тълпата на случайните приятели, или?…

– Ти пак се връщаш на оня млад глупак – избъбря с досада Маргарита и погледът й угасва. – Остави го… обикновен познат от учреждението… Макар че понякога по липса на по-добро…

Тя с нетърпелив жест угася недопушената цигара в грозния пръстен пепелник. Сетне става, сваля жакета си и почва да разкопчава роклята, сякаш това е нещо, което се разбира от само себе си, сякаш не са минали десет години от последната ни прегръдка, сякаш ние винаги и без прекъсване сме делили с нея тая безлична квартира. И което е най-лошото, аз не изпитвам ни сянка на недоволство пред тая безцеремонност. Напротив.

Бавно и акуратно тя смъква всичко или почти всичко, като сгъва внимателно нещата си и ги поставя върху облегалото на креслото, и като ми предоставя достатъчно време, за да си припомня физиката й и за да оценя качествата на финото бельо.

– Не съм ли много напълняла?

Такъв въпрос настойчиво изисква да отговориш „Съвсем не, чудесна си.“ Което и правя.

Тя застава пред мен, за да мога, след като съм я изучавал в движение, да й се насладя и в неподвижната поза на антична статуя. Една доста заоблена статуя, но още съвсем не за пренебрегване. И като увертюра към очакващата ни нощ на замайващи нежни трепети тя деловито подхвърля:

– Надявам се, че в банята има топла вода?…