Текст книги "Реквием за една мръсница"

Автор книги: Богомил Райнов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 10 (всего у книги 13 страниц)

– Тогава пишете каквото и да е. Например Централния затвор.

– Шегувате се – промърморва оня.

– С такива работи като затвора шега не бива – произнасям поучително. – И тъкмо там е грешката ви, господин Коко.

Господин Коко, когото най-после мога да наблюдавам отблизо, е вече в края на младостта, но с все още запазена сладникава хубост на кинозвезда от епохата на немия филм. Зад тая почти женствена хубост обаче вероятно е скрита здрава нервна система. Той дори не мигва пред многозначителния ми намек и само промърморва:

– На един таксиджия му се случва да има работа с всякакви хора, но да ви кажа, за пръв път срещам скица като вас.

– Вярвам ви – кимам. – Ако бяхте ме срещнали по-рано, отдавна вече нямаше да се радвате на свободата.

И като се извръщам рязко на седалката и се облягам на волана, произнасям тихо, но твърдо в лицето му:

– Добре, нека спестим километража. Можем и тук да поговорим, още повече разговорът ще бъде къс: темата, както вече се сещате, са вашите рейсове от пощенската кутия на Касабова до гражданина Стоян Станев.

Така, както съм се извърнал и съм сложил ръка на кормилото, аз просто съм блокирал хубавеца в ъгъла до прозореца. Но този физически натиск е дребна работа пред натиска, упражнен от горната фраза. Коко се опитва да каже нещо, обаче само безшумно отваря и затваря уста като риба на сухо.

– Чакам да чуя мнението ви върху посочената тема – подканям го, без да повишавам тон. – И моля ви, не се опитвайте да отричате, да извъртате и изобщо да ми губите времето, защото цялата ви куриерска дейност е неопровержимо документирана.

Променям позата, за да дам възможност на Коко да си поеме дъх и за да мога да извадя от джоба няколко снимки, получени вчера заедно с текущата справка за действия на гражданина Коста Щерев.

– Един малък спомен от момента при отваряне на кутията – обяснявам, като му подхвърлям едната снимка. – И още един спомен от срещата ви с посочения Станев. Вие го разхождате всеки понеделник, нали? Взимате го от различни места и в различен час, но денят е винаги същият, нали? Пропускате другите граждани, но него никога не пропускате да го вземете, нали? Защото поверителният материал му е нужен, пък и вие не държите твърде да го разнасяте в джоба си, нали?

Сервирам му сам всичко това, което всъщност би трябвало да чуя от него, понеже искам да скъся диалога и нямам време за губене. Той ме слуша с облещени очи и с такова напрежение, че дори бакенбардите му леко щръкват нагоре, а постепенната промяна в израза на лицето му подсказва, че диалогът наистина ще бъде кратък.

– Всичко това е вярно – размърдва той пресъхналите си устни. – И съвсем не мисля да го отричам. Не разбирам само какво престъпление съм извършил.

– Не разбирате? А какъв е бил, според вас, смисълът на това ваше куриерство? Пренасяне на любовни писма?

– Във всеки случай на лична кореспонденция.

– За лична кореспонденция господин Станев си има лична пощенска кутия. Дори две кутии: едната – в къщи, другата – в Централната поща.

– Това за кутията в пощата от вас го чувам. Той ми каза, че получава писма, които не иска да стават известни на семейството му, и понеже е стар клиент…

– А, вие го знаете като клиент… Аз пък мислех, че сте съученици от гимназията.

– Вярно, съученици сме – отстъпва бързо Коко. – Но отдавна не бяхме се виждали. Животът ни раздели…

– Нищо, сега пак ще ви събере. Сещате се къде.

– Но аз наистина не знам…

И този същото.

– И какво като не знаете? Смятате, че това тутакси ви оневинява? Налага се да ви разубедя: знаете или не, вие сте извършили тежко престъпление и ще си понесете отговорността.

Той ме поглежда, обаче мигом отмества очи и изразът му става съвсем подтиснат.

– При това позволете да ви кажа, че позата ви на наивник няма никакви шансове за успех. Изключителната предпазливост, с която сте действували, свидетелствува, че сте знаели много добре каква рискована работа ви е поверена.

– Такива бяха нарежданията на Станев.

– Не се съмнявам. Но вие не сте дете и знаете, че такива нареждания няма да се дават, ако се касае за невинна лична кореспонденция.

Той отново се готви да възрази нещо, ала аз го изпреварвам.

– А нощните ви тайни посещения до вратата на Дечев?

– Кой Дечев?

– Този същият, шафнерът от вагон-ли.

Репликата е хвърлена малко напосоки, но както се и надявам, попада на място. Защото Коко мълчи, а в подобна минута мълчанието е най-добрият знак за съгласие.

– Така че запалвай мотора и тръгвай!

– Къде? Към Централния ли?…

– Засега – не. Ще ти дам известна пауза. В случай, че проявиш малко разум, разбира се. Карай към бюрото на авиокомпанията.

* * *

– Вие идвате във връзка със заминаването на делегацията за СИВ? – запитва Станев, като ме поглежда без особен интерес.

Това е мъж с масивно телосложение, за когото този малък модерен кабинет изглежда прекалено тесен и крехък. Имам чувството, че ако натисне по-силно металическото бюро или ако се облегне по-непредпазливо на бледосивата стена, всичко ще се разлети на парчета.

– Не идвам за СИВ, а за нещо друго, пак служебно – пояснявам, като показвам картата си.

Станев хвърля безучастен поглед върху документа и прави лек жест с едрата си здрава ръка:

– Разполагайте се…

– Бих предпочел разговорът да се състои в моя кабинет – отвръщам любезно. – И по възможност – веднага. Работата е бърза.

– Щом е така…

Той измъква предпазливо едрото си тяло иззад бюрото и поема шапката си от закачалката. Една подробност, неподходяща може би за годишния сезон, но напълно подходяща за напредналата фаза на оплешивяване, в която се намира темето на Станев.

– Кола имате ли? – питам.

– За жалост – не. Според мене, няма нищо по-удобно от обществения транспорт.

– Изцяло споделям мнението ви. Аз също дойдох с такси.

Той го зърва това такси още щом отваря вратата на агенцията, но нито мускул не трепва по четвъртитото му, грубо одялано лице. Заемаме места на задната седалка, давам адреса и Коко потегля при пълно мълчание от страна на всички присъствуващи.

– Чакай тук – нареждам на шофьора, когато стигаме сградата на съответната служба.

Спътникът ми не дава вид да е чул фразата. Въвеждам го в учреждението и го напътвам към съответния кабинет, който не е моят кабинет, но за момента ни е предоставен за пълно ползуване.

– Разполагайте се… – казвам, за да му върна гостоприемството.

Той сяда бавно на един стол, след като предварително го оглежда критично. Столът не е нещо особено, обаче се оказва издръжлив и само жаловито изскърцва.

– Имам чувството, че и двамата с вас използуваме едно и също такси – забелязвам, като се настанявам зад бюрото. – Което, разбира се, не може да се каже за кутията на Касабова, дето вие сте пълен господар.

Той не отговаря, а само ме гледа с израз на безучастие и на леко отегчение.

– Изобщо не смятате ли, че прекалено сте обсебили една област, която би трябвало да бъде монопол на пощенската администрация? Коко… Касабова… Шафнера Дечев…

Той продължава да седи срещу мене, безмълвен и непревзимаем с това масивно четвъртито туловище. У тоя човек всичко е четвъртито и някак ръбесто – челото, широката брада, раменете, едрите ръце с къси пръсти.

– Имам чувството, че не ме слушате – избъбрям добродушно.

– Слушам ви най-внимателно – отвръща най-сетне човекът-шкаф. – И ще продължавам да ви слушам. И мисля, че до края ще бъде все тъй: вие ще говорите, аз ще слушам.

– Ето тук се лъжете – подхвърлям все тъй добродушно. – Вие не сте стар, макар че ви викат Стария, обаче сте достатъчно зрял, за да прецените, че ще се наложи да заговорите.

– Не допускам – поклаща бавно голата си ръбеста глава Станев. – И за да не се отегчаваме взаимно, мога да ви обясня защо не го допускам.

– Ще бъда благодарен да чуя.

– Вие донякъде сте попритиснали, а донякъде сте и окуражили ония тримата, като сте им обещали навярно смекчаване на присъдата. Това си е в реда на нещата. Мене обаче трудно ще успете да притиснете, а не разполагате и с нищо, което бихте могли да ми обещаете.

Той потупва леко бюрото с масивната си ръка, сякаш да провери здравината му, и допълва:

– Доколкото мога да съдя по прозрачните ви намеци, вие се готвите да ми окачите най-тежкото обвинение. А за такова най-тежко обвинение се дава и най-тежко наказание. Не искам да засягам въпроса, доколко това обвинение е основателно. Но съвсем очевидно е, че след като сте си втълпили да го поддържате, аз нищо добро не мога да очаквам от вас. А когато един човек не може нищо да обещае, той нищо няма и да получи.

– Съвсем логично – признавам. – Само че вашата логика е логика на търговските сделки. А ние тук не правим сделки. Това – първо. Второ, разсъжденията ви дори от търговска гледна точка не са напълно издържани. Аз може би няма да ви предложа нищо. Обаче и вие не сте в състояние да ми дадете нищо. Защото всичко, което бихте казали, с изключение на някои малки подробности, не само ни е вече известно, но е и съответно доказано, документирано, протоколирано и пр. Следователно сделката се очертава като нищо срещу нищо. Нищо срещу нищо – това в края на краищата може би не е печалба, обаче и не е никаква загуба за вас.

– Загуба е – възразява спокойно Станев. – Загуба на някой и друг месец живот. Защо да ви скъсявам следствието и процедурата? Човек винаги иска да поживее малко повече, та дори и това „малко повече“ да е още един ден.

– Вие наричате това живот? Да живееш в очакване на най-тежкото наказание?…

– Минутка! – той вдига лениво четвъртитата си длан. – Аз съвсем не съм убеден, че ще успеете да скалъпите нещо що-годе убедително за процеса. Ония тримата може да са ви надрънкали доста работи, но каквито и да са тия работи, те не могат да имат особена тежест.

– Да, доколкото техните показания осветляват само едната страна на аферата: въпроса за канала. Ние обаче имаме пълни сведения и за другата страна: характера на сведенията, прехвърляни по канала.

Изваждам от чекмеджето пачка снимки и небрежно ги хвърлям през бюрото към Станев:

– Това са факсимилета на секретните материали, които вие сте получавали и предавали на Томас.

Той дори не взема снимките, само бегло ги поглежда, но имам впечатлението, че восъчното му лице е станало изведнаж още по-жълто, доколкото това е възможно.

– Вие не можете да докажете, че такива именно материали са били поставяни в кутията на Касабова, а от там – прехвърляни на мене.

– И тук се лъжете. Това също е вече доказано, документирано и протоколирано въз основа пълните признания на човека, който е заснимал тия материали и е оставял копията у Касабова. Става дума за оня момък, Боян Ангелов.

Истински шкаф. Нито един мускул не трепва по лицето му, но жълтовосъчният цвят вече бие към пепеляво.

– Когато към тия факти се прибавят и показанията на другаря Раев, който ще идентифицира секретните документи, веригата ще се затвори напълно.

– Искате да кажете – примката около врата ми – произнася с нотка на мрачен хумор Станев, – и с това щедро обещание в ръце вие идвате да искате нещо от мене?…

– Както сам виждате, ние няма какво да искаме освен някакви дребни подробности, защото което ни е нужно, вече си го имаме. А за дребните подробности аз съм готов да ви заплатя с нещо не съвсем дребно: да ви оставя още известно време на свобода при условие, че ще се въздържате от всякакви лудории.

– Да ми позволите да се прибера в къщи?

– В къщи или в бюрото, изобщо да продължите обичайния си живот, включително и нелегалната дейност.

Той размисля известно време, като леко потупва масата с късите си пръсти.

– Прибавете към салдото и туй – казвам, за да му помогна в размислите, – че при добра воля и примерно държане от ваша страна и изобщо, ако не ме карате да ви тегля с кука признанията от устата, не е изключено тежкото ви наказание да не бъде от най-тежкия вариант.

Станев мълчи още известно време, сетне тупва решително бюрото с лапата си и отсича:

– Добре. Съгласих се.

* * *

– И така, господин Томас, – произнасям вежливо – вашата мрежа работи безукорно. Ангелов заснима секретните документи, намиращи се в бюрото на Раев, и ги поставя в кутията на Касабова. Коко ги отнася на Станев. Станев ги предава на маникюристката на вашия помощник Бенет. А Бенет ги поставя на масата ви и козирува. Само че по силата на един абсурд, или по-точно по силата на правилата, с които се води нашата игра, в резултат на цялата тази безукорна работа вие не получавате нищо повече от въздух под налягане. Защото и Ангелов, и Касабов, и Коко, и Станев работят вече не за вас, а за нас.

Томас не казва нищо.

– Подир сериозния си провал в Африка вие сте дошли тук, господин Томас, с твърдото намерение да се реабилитирате пред шефовете си. Вие сте успели да надушите, че в ръцете на Раев се намират строго секретни документи, свързани с дейността и проектите на СИВ, и сте изработили доста ефикасна система за проникване до тия документи. Един голям удар, нали, господин Томас, който тутакси би ви издигнал в очите на вашите шефове и би ви осигурил по-нататъшна блестяща кариера. Само че вие сте действували малко рисковано и сте решили да играете на всичко или нищо. А ето че сега играта е приключена и резултатът е малко повече от нищо. Резултатът е пълна катастрофа, край на кариерата ви, а може би и нещо по-тежко.

Томас и този път не отговаря, и то по причини от чисто техническо естество: той отсъствува от кабинета ми.

Аз обаче имам сериозното намерение да видя все пак някой ден този господин, разбира се, не тук, а нейде другаде. Затова не е излишно да преговоря репликите си. И тъкмо се готвя да продължа, телефонът иззвънява.

„Честит рожден ден“ – чувам гласа на Маргарита.

– Ти ме смайваш, скъпа – възклицавам. – Аз самият отдавна съм забравил кога ми е рожденият ден.

„Желая ти всичко, което ти сам би си пожелал.“

– Това трябва да се ознаменува – отвръщам. – Не рожденият ден, а фактът, че някой все пак се е сетил за него.

Така че привечер ние с Маргарита се озоваваме на терасата на ресторанта, за да ознаменуваме горепосочения факт.

– Ослепителна си…

– Занасяш се.

Макар и не чак ослепителна, тя изглежда наистина твърде добре в лятната рокля с благородни есенни тонове, а обувките на висок ток са възстановили донейде тая стройност, която пълнотата отдавна се опитва да наруши.

Вечерята този път минава без гарнитури от спомени и излияния и дори критичната фаза на десерта и кафето не предизвиква опасни обрати в разговора.

– Един малък коняк?

Маргарита поклаща глава:

– Предпочитам да се разходим.

Аз лично бих предпочел един малък коняк пред една дълга разходка, но не си позволявам волността да възразя.

Тръгваме по бул. Руски, който в тая съботна юнска вечер е значително по-оживен от необходимото, и Маргарита ме хваща подръка, и ние се движим така сред навалицата на безгрижната младост, една вече не съвсем млада двойка, която обаче не мисли още да се предава.

– Ти май днес навършваш четиридесет и четири – забелязва дамата, отгатнала, както обикновено, мислите ми.

– Изчисленията ти са безпощадно точни.

– За мъжа това още не е възраст – успокоява ме тя.

– Чул те господ. Във всеки случай като гледам тоя млад свят наоколо…

– …Изпитваш кротко чувство на завист – допълва Маргарита.

– Там е, че не изпитвам чувство на завист. Усещам се стар, но не изпитвам чувство на завист.

– Струват ти се прекалено празноглави, за да им завиждаш…

– Не. Струват ми се твърде различни от това, което аз съм бил, и не изпитвам желание да бъда като тях.

– Е да, когато младостта си отиде, остава утехата на мъдростта.

– И това не е. Нямам никакво самочувствие на мъдрец.

Тя не възразява и ние минаваме край паметника на Цар Освободител, за да навлезем в алеята под гъстата листовина на кестените, ярко зелени и странни в сиянието на електрическите лампи. Вървим един до друг, всеки потънал в себе си, и аз не знам за какво мисли тя, но моите мисли ме връщат към годините на младостта, когато цялото ми имущество бяха полувоенните дрехи и тежкия парабелум на кръста и когато се живееше тъй леко, макар никога да не знаех дали ще доживея до следващата нощ. Връщам се към тая отминала младост и се мъча да проумея какво толкова скъпо има в нея, та не бих я разменил с младостта на тия наоколо, какво толкова хубаво, освен че е била моя младост.

Стигаме до парка, чийто вход е тъй разширен и благоустроен, та вече е престанал да съществува, и след като се промъкваме не без мъка през навалицата и суетнята около езерото, поемаме бавно по една алея, значително по-тиха и здрачна, осветена само тук-там от студеното сияние на самотен флуоресцент.

– Да седнем, ако искаш – предлагам, когато стигаме до една празна скамейка.

– Не искам тук. Не помниш ли, че ей там насреща се разделихме някога…

– Какво значение? Щом раздялата не е била окончателна…

– Окончателна беше… И ти го знаеш много добре.

„Нали пак сме заедно?“, бих могъл да възразя, но това изведнаж би тласнало разговора в опасна посока. И ние отминаваме мълчаливо мястото на скръбния спомен, на тоя стар шлагерен мотив за разлъката, и продължаваме нататък – към значително по-безлични в емоционално отношение алеи.

– Тук можем да седнем – предлага по едно време Маргарита.

Скамейката наистина е празна, вероятно защото е ярко осветена от белия конус на флуоресцента. Насреща в сянката е значително по-оживено. Две двойки по братски са си разделили скамейката и се прегръщат в двата й края. Ние обаче невъзмутимо се разполагаме в бялото сияние, защото нямаме намерение да се прегръщаме. Само това ни липсва, да седнем да се прегръщаме.

– Знаеш ли – произнася по едно време Маргарита, – ти се оказа прав, когато говореше, че вместо да мисля за хубавото, което не е дошло, по-добре е да мисля за хубавото, което може да дойде.

– Тъй ли? – запитвам недоверчиво, защото, когато един комплимент идва от нейна страна, той едва ли е истински комплимент.

– Да. И хубавото наистина дойде.

– Под каква форма?

– Под формата на петдесетгодишен мъж, добре запазен, сериозен и с отлично служебно положение. Накъсо казано – моят шеф.

– Радвам се за тебе – избъбрям не твърде уверено.

– Вчера беше нещо неразположен и ме извика у дома си да му занеса някакви книжа. Изпрати колата да ме доведе, прие ме, облечен в изряден тъмносин халат, въведе ме в уютния хол и вместо да вземе книжата и да ме отпрати, предложи ликьор и кафе.

„Всъщност аз не съм на смъртно легло – призна той – и спокойно бих могъл сам да дойда до управлението, но си позволих да ви повикам тук, понеже, искам да ви кажа две думи, които – боя се – биха прозвучали доста нелепо в обстановката на служебния кабинет.“

– Аз, естествено, веднага се сетих какви ще са тия две думи, защото на няколко пъти бях улавяла красноречивите му погледи, но това с нищо не намали удоволствието на сюрприза. Едно любовно признание в края на краищата винаги е нещо по-приятно от кафе с ликьор, особено когато си стигнала до известна възраст.

– Трийсет и три години не са възраст за жена като тебе – възразявам галантно.

– Мерси… Но да се върнем към хубавото. И така тия две думи се оказаха същите, които подозирах, с тая разлика, че не бяха две думи, а прецизна и изчерпателна мотивировка, и шефът започна с констатацията, че отдавна съм му направила впечатление, но че той не е от хората, използуващи служебното си положение за сантиментални придобивки, и че в същото време се е старал да се въздържи от нещо по-сериозно, поради голямата вече дъщеря, с която живеел след развода си и която вероятно би приела болезнено един негов брак. Тъкмо вчера обаче тая същата, и впрочем единствена негова дъщеря, била споделила намерението си сама да встъпи в брак, и това вече разкривало пълна възможност за неговия собствен брак, така че не бих ли се съгласила да взема участие в споменатото начинание като един от партньорите на въпросния брак. Изобщо думата брак се споменаваше твърде често, а това е една действително приятна музика почти за всяка жена.

– Ти по-добре знаеш – произнасям уклончиво.

– Аз, естествено, отговорих, че съм поласкана, но че начинанието, като всяко сериозно начинание, изисква сериозно обмисляне и че при всички случаи това обмисляне следва да включи и една малка подробност – моите две деца.

„Но за тях, доколкото знам, се грижи вашата леля…“ – забеляза шефът, разкривайки с тая фраза, че всъщност обмислянето той вече го е извършил, и то върху основата на сериозна информация.

„Да, обаче те все пак трябва да живеят с мене.“

„Това действително е проблем – призна шефът. – Но струва ми се, не бива да драматизираме нещата. Най-правилно ще е дори да ги оставим на първо време така, както са си били. Аз ще издействувам да запазите сегашната си квартира, за да бъде тя използувана от леля ви и децата, а вие ще можете да живеете и при мене, и при тях, додето обмислим радикалното разрешение.“

„А смятате ли, че тая междинна ситуация ще продължи дълго?“ – позволих си да запитам.

„Страхувам се, че не – засмя се той. – Аз съм човек на привичките, но в края на краищата отстъпвам. И изобщо, ако решим основния въпрос, въпроса за брака, сигурен съм, че ще намерим приемливо решение и на всички останали въпроси.“

Маргарита ме поглежда и подхвърля:

– Отстъпчив човек, нали?

– Ако беше толкова отстъпчив, едва ли би се развел с първата си жена.

– Не. Там работата е била по-различна. Доколкото знам, първата му жена е била наистина една трудно поносима красавица.

– Възможно е. А какви други достойнства има освен отстъпчивостта?

– Нали ти казах! Добре запазен, сериозен, с отлично служебно положение. Мога да добавя още: възпитан, работлив, бих казала дори човек, който не знае нищо друго вън от работата.

– И как е името на това съвършенство?

– Раев.

– Светът е малък! – въздъхвам. – Да не говорим за София…

– Познаваш ли го?

– Не лично, но съм чувал за него. Взимам си ирониите назад. Наистина сериозен човек. Честито!

– Струва ми се, че малко избързваш с честитките – промърморва Маргарита. – Аз всъщност нямам никакво намерение да се омъжвам за него. Изобщо ще подмина и този път хубавото.

– Защо?

– Ами по девет причини. И първо, защото не ми изглежда хубаво.

– На тебе наистина е трудно да ти се угоди.

– Не съм толкова мъчна. Но мисля, че отнапред мога да предвидя диагнозата на неуспеха. Един наистина сериозен човек, тъй вдаден в работата, че не е разбрал как годините са минали. И ето го, че се е сепнал и е усетил жаждата по жена, тая жажда на презряващите мъже, почти болезнена, понеже е съчетана със страха от невъзвратимото. А после, естествено, жаждата бързо ще мине и той ще се прибира в къщи след работа, за да чете вестници в мое присъствие и за да внася своя дял в общото мълчание, или да проверява домакинските сметки, или да ме пита, изпълнен с мрачни подозрения, какво съм правила през тоя половин час между излизането си от фризьорката и прибирането си в къщи.

– Наистина е трудно да ти се угоди – повтарям. – Боя се, че твоят модел за бъдещ съпруг винаги е бил един невъзможен човек.

– Именно – кима Маргарита. – Един невъзможен човек. Съвсем невъзможен. Като тебе.

И добавя:

– Хайде да си вървим.

* * *

Омразният свредел продължително дълбае в главата ми. Сетне спира, а сетне отново и по-дълбоко се забива в тая моя нещастна глава.

Докопчвам в просъница телефонната слушалка, но чувам само сигнала за свободна линия. И едва тогава проумявам, че звънът иде от пътната врата.

– Какво?… Какво пак има?… – чувам до себе си сънливия глас на Маргарита.

– Всичко е наред, скъпа. Спи спокойно.

– Спокойно?… С тебе?… – промърморва жената и се обръща на другата страна.

Нахлузвам бързо панталона, защото звънецът продължава да настоява на своето. Отправям се към вратата и поглеждам бегло часовника: седем часът. Седем часът в неделя заран. Това може да е само някой от групата, и то по спешна работа.

Оказва се, че е Боян.

– Нали те предупредих да не идваш тук? – забелязвам сухо, като го пускам да влезе.

– Няма как, наложи се. Взех всички предпазни мерки – обясни развълнувано младежът.

– Тихичко! – прошепвам, като превеждам край спалнята госта, който едва ли се досеща, че там лежи една жена, която насмалко е щяла да му стане тъща.

Влизаме в кухнята и убеден, че тук вече може да вика, Боян произнася патетично:

– Всичко пропадна!

И се тръшва на стола.

– Добре – казвам, въпреки че очевидно нищо не е добре. – Успокой се, а сетне подробно разкажи какво е станало.

– Всичко пропадна! – повтаря момъкът.

– Възможно е. Но дори когато всичко е пропаднало, все пак остава някаква надежда.

И понеже той мълчи, добавям:

– Аз пък тъкмо се канех да ти честитя скорошния брак.

– И бракът пропадна – съобщава мрачно гостът.

– Браковете не пропадат така лесно – отвръщам скептично. – Но сега кажи за-другото.

– Ами то и едното, и другото отидоха по дявола все по същата причина…

– А именно?

– Нали вчера, както винаги, имах среща с Ана… И както винаги в събота вечер, мислех да спя у тях, защото трябваше да изпълня задачата. И ето че едва излизаме от „България“ и Ана ми сервира ново двайсет:

„Ще се отбием – вика – в «София» при моята тайфа. Тази вечер заминаваме за Боровец и се връщаме чак в понеделник заран. Какво ще кажеш за тоя сюрприз?“

– Казах, че е чудесно, разбира се, само че днес не мога, понеже в понеделник съм на изпит и утре целия ден трябва да чета.

„Глупости – вика Ана. – Ти ако досега не си се подготвил, утре и без туй нищо няма да свършиш. Недей само да ставаш лош и да ми разваляш празника.“

„Съжалявам, но не мога – казвам. – Ако утре не почета, значи да ме скъсат.“

„И какво, като те скъсат? Светът ли ще пропадне?“

„Ще пропадне стипендията.“

„Значи – вика – стипендията е по-важна от всичко? По-важна от дружбата ни, по-важна от мене…“

„Хайде сега – казвам. – Ще почнем да сравняваме хляба с любовта!“

„Не, ти просто си търсиш претексти – вика тя. – Сигурно си се уговорил нещо с оная, дебелата…“

„Не приказвай смешни неща – казвам. – Прояви поне малко разум. Ако толкова държиш на Боровец, върви сама. Ако пък искаш да идем двамата, почакай да си взема изпита.“

„Къде и как ще вървим двамата? – вика тая глезла. – В някой заслон ли? – вика. – И с оня претъпкан рейс? Момчетата са намерили коли, приготвили са вила и всичко това за мен го правят, а аз трябва да се отказвам в последния момент заради твоите капризи!“

„Не се отказвай. Върви. Няма да ти се сърдя“ – викам, като едва се сдържам да не я плесна.

„И ще вървя! Само че повече няма да ме видиш!“

– И закрачи надолу по булеварда, но, разбира се, достатъчно бавно, за да мога да я настигна. Само че аз не мислех да хуквам подире й, и тя разбра това и съвсем забави стъпки, обърна се и рече:

„Ще те чакам в «София» до шест. Ако не дойдеш до шест, вече никога изобщо не идвай!“

– И си тръгна. Тоя път – окончателно. Какво можех да направя?

– Добре, продължавай – казвам.

– Вечерта към единайсет се промъкнах до вилата и това, трябва да знаете, не бе много лесно, защото на всичко отгоре Пепо доста време беше по дирите ми, но аз успях да се откопча и стигнах до вилата и вътре навсякъде бе тъмно, така че успях без трудности да се добера до балкончето и да вляза в мансардата. Дръпнах както винаги пердето, запалих джобната лампа и приближих до бюрото, когато ненадейно лампата светна, ама не моята, а тая на потона и видях пред себе си Ана. Тя тъй безшумно бе влязла и бе натиснала електрическия ключ, че наистина ме стресна. Дръпнах се инстинктивно назад и за проклетия бутнах гипса, някакъв гипсов бюст на Сократ или на не знам кой си, дето бере праха на етажерката. Той се търкулна и изтрополя на пода, но за щастие не се счупи, а Ана прошепна, цялата бясна:

„Ще събудиш баща ми! Поне него пощади!“

„Смятах, че си заминала“ – рекох, като че ли нищо не е станало.

„Аз пък мислех, че учиш за изпит – върна ми го тя. – Но ти толкова си загрижен за хляба си, та си почнал да тършуваш из чуждите къщи.“

Преглътнах и само запитах:

„Откъде ще разрешиш да си отида? По стълбата или през прозореца?“

„Откъдето си дошъл – рече тя. – Стълбата е за порядъчни посетители!“

– И ми хлопна вратата. Върнах се в града и минах както винаги по Евлоги Георгиев, отключих кутията на Касабова, оставих там касетката, дето ми я дадохте, и намерих цяла опаковка ампули. Тръгвам към къщи и тъкмо завивам зад ъгъла, насреща ми излиза Пепо. Той както ви казах, не е глупак, и след като ме е изтървал, навярно е решил, че най-сигурното е да ме причака пред къщи и ме свари тъкмо с пакетчето в ръка, и аз, разбира се, търтих да бягам, а той – подире ми, и трябваше да обиколя целия блок и да изкача на един дъх стълбата, за да се откопча, и се откопчих само защото тоя ден бе ред на Пепо да ме брои и ако подире ми беше Апостол с неговите дълги крака, непременно щеше да ме на стигне.

Боян млъква, поглежда ме гузно и навежда очи:

– Изобщо всичко пропадна…

– Не е толкова трагично – възразявам. – Въпреки че гафът наистина се е състоял. Много нещо зависи от поведението на твоята Ана.

– Тя веднага ще издрънка всичко на татко си, тая глезла.

– Не вярвам. Нали сама ти е казала „Пощади баща ми“. Щом иска ти да го щадиш, и тя ще го щади. Освен туй не е изключено да не е разбрала истинската цел на посещението ти в мансардата.

– Смятате, че ме взима за обикновен крадец? – възкликва Боян. – Не разчитайте на това. Сто на сто съм убеден, че го каза просто за да ме обиди.

– Възможно е. При всички случаи, додето тя не е споделила с никого тая история, нещата още могат да се оправят.

– Вие сте истински оптимист. Завиждам ви – произнася момъкът с известно облекчение.

– Не съм смятал никога, че съм оптимист, а още по-малко – песимист. Старая се само вярно да преценявам нещата, което препоръчвам и на тебе. Когато преценяваш вярно нещата и когато знаеш правилно да реагираш, почти винаги стигаш до извода, че всяко положение си има изход. Не винаги, но почти винаги. А това съвсем не е малко.

– И баща ми ли мислеше тъй? – запитва ненадейно Боян.

– Ами че аз това, мойто момче, от баща ти съм го научил. Както и много други работи.

– Заедно ли бяхте, когато го раниха в крака?

– Заедно. Както винаги.

– Къде, на границата?

– Там някъде. Това бяха шепа бандити, извършили доста поразии на наша територия и вече готови да се изтеглят отвъд. Само че ние бяхме ги обградили и те бяха залегнали в падинката на билото на един хълм. Ние тримата, баща ти, Стефан и аз, вардехме изхода от едната страна на хълма и единственото ни прикритие беше някаква жалка китка от хилави акации, а ония тримата стреляха отгоре по нас и баща ти вече бе ранен зле, и Стефан – също, и изобщо имаше всички изгледи да ни видят сметката.

„Трябва да се прибяга до оня камък и да се хвърлят едно-две яйца в гнездото“ – рече баща ти.