Текст книги "Реквием за една мръсница"

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

– Къде да те закарам? – питам, когато стигаме до гарираната в тъмната уличка кола.

– Да идем в къщи – предлага Борислав. – Елена ще ни опържи шунка с яйца.

– Сега, в полунощ?

– Не се безпокой. Тя чете до късно.

Не възразявам, понеже ми е напълно безразлично къде ще вървя. Сядаме в колата и потеглям, додето приятелят ми обяснява:

– На юни е последната й сесия. Затова чете непрекъснато.

Съвсем излишно е да го питам „Коя е тая Елена?“. По-рано беше Светла, сега е Елена, а след някой месец може да бъде Малина или Теменужка. Той има някакъв щастлив похват да завързва познанства, да ги превръща в трайни връзки без всякакъв ангажимент и да ги прекъсва, преди да са се изродили в бреме, със същата лекота, с която ги е и създал, без кавги и без драми. И целият му живот, като се изключат напреженията и рисковете на професията, минава пак така без сътресения. Без бог знае какви сполуки, но и без сътресения. Един човек на равновесието, който не е нито лекомислен, нито склонен към драматизации, нито буен, нито безучастен, нито женкар, нито отшелник. Един човек спокоен и устойчив дори при нашия неспокоен занаят. Един човек без вътрешни конфликти и раздвоения, освен раздвоението, на което го обрича епичната му борба срещу тютюна. С две думи, един щастлив човек, макар че ако му го кажа, той положително ще измърмори:

„Абе всеки си знае колко е щастлив.“

Когато влизаме в квартирата на приятеля ми, оказва се, че Елена наистина още чете, излегната на дивана в хола.

– Как само ме заварвате – промърморва тя, като става, явно притеснена от тоалета си, състоящ се от блузата на пижамата и един стар панталон, без да броим босите крака.

– Не се стеснявай – успокоява я Борислав. – Това е Емил.

– Известно ми е – кима Елена.

– Не знам обаче известно ли ти е, че Емил в момента е гладен.

– Ще се опитам да ви помогна. Само не очаквайте бог знае какво – произнася дамата, като обува чехлите си.

И изчезва в кухнята.

Апартаментът на Борислав е почти като моя, с тая разлика, че тук освен баналните мебели са налице и два предмета, говорещи за вкуса на обитателя, както би се изразила Маргарита – една огромна многоцветна географска карта на света, закрепена с кабари на стената, и една също огромна кукла, застанала в целофанената витрина на кутията там, в ъгъла върху етажерката.

– За какво си я окачил тая карта? – любопитствувам, като се изтягам на току-що освободения диван.

– Шшшт! – слага многозначително пръст на устните си приятелят ми.

И добавя полугласно:

– Остана от Светла. Тя, ако помниш, следваше география.

– А защо я държиш? За да си отбелязваш върху нея забранените вече зони?

– Красива е. Виж само какви цветове!

Не възразявам.

– А тая кукла и тя ли е от Светла?

– Сега, когато се връщах, я купих от Венеция на Мариана, само че ти Мариана не я знаеш. Мечтаеше за такава кукла и аз й я купих, но когато се върнах, тя вече се беше омъжила.

– В такъв случай ще я подариш на Елена.

Борислав поклаща отрицателно глава и обяснява все тъй полугласно:

– Срещнах един ден Мариана и й казах, че съм донесъл кукла. „Не мога да я взема – вика, – мъжът ми ще пита откъде е.“ „Тогава – викам – ще я дам на друга.“ „В никакъв случай – вика. – Ще я държиш.“ „Докога – питам – да я държа?“ „Няма значение до кога. Тя е купена за мене.“ И както виждаш, държа я.

Понеже освен картата и куклата обстановката не ни предлага други теми за разговор, ние изпушваме мълчаливо по една цигара, додето вратата на кухнята се отваря и до нас достига гласът на домакинята, съпроводен с ароматния мирис на пържени яйца.

– Хайде, идвайте, че ще изстинат.

Сядаме край малката маса и Борислав подхвърля:

– Ти можеш да си лягаш. И сами ще се оправим.

А когато Елена излиза, той добавя:

– Ще се оправим ли?

– Ако имаш предвид яйцата и шунката…

– Знаеш какво имам предвид.

Не отговарям и ние се съсредоточаваме върху яденето, всеки потънал в мислите си. Най-сетне домакинът донася от печката алуминиевата каничка кафе и поема предложената му цигара с обичайния си в подобни мигове унесен вид, сякаш не съзнава много добре какво върши.

– Ти трябва да помогнеш на момчето. Емиле.

– Готово. Стига само да ми кажеш как.

– Знаеш много добре как.

– Надценяваш ме. От одеве разсъждавам по тоя въпрос и доникъде не мога да стигна.

– Че тя е проста работа, бе! – възкликва Борислав. – Отиваш при него или го извикваш и му казваш, каквото трябва да се каже.

– Работата съвсем не е проста, само че ти се преструваш на прост. Отлично знаеш, че подобни неща при подобни ситуации не се правят.

– Е, веднъж пък ще ги направим. За сина на Любо Ангелов си струва да ги направим.

– Ако е въпрос да си играем на приказки… – промърморвам с досада.

Отпивам от кафето, поемам две порции дим и додавам:

– Както и да я въртим, генералът няма да се съгласи.

– Зависи как ще му представиш работата.

– Както и да я представя, няма да се съгласи. И ти знаеш това не по-зле от мене. Ние сме в самото начало на една операция, която може да се превърне в сериозен удар за противника. А ти искаш предварително да теглим кръст на тая операция и да идем да обясняваме на евентуалния предател, че добрите момчета не бива да бъдат предатели.

– Но това е синът на Любо!

– Професионално погледнато, това е един евентуален предател, и нищо повече. Една пионка в ръцете на противника и нищо повече. И нашата задача е само да чакаме, за да видим как ще бъде разиграна тая пионка.

– Недей така. Ти би могъл да използуваш човека. Да му поставиш задача.

– Във всеки случай – не сега. И при всички случаи – не безусловно. Задача от тоя род се поставя, както знаеш, само на човек, заслужаващ пълно доверие. А към тоя, нашия, аз в момента не изпитвам никакво доверие. Той обеща, че ще скъса с тайфата, и ме излъга. Обеща, че слага край на морфина, и ме излъга. Вчера е взел участие в един обир, утре се готви…

– А ако Любо бе тук, така ли би разсъждавал?

– Кой? Аз или Любо?

– Не ти! Любо. Тебе вече те чух.

– Да ти кажа ли как би разсъждавал? На времето в граничния район бяха ни прехвърлили трима диверсанти… Оставихме ги да минат, защото директивата беше да узнаем с кого ще се свържат и какво мислят да правят. Укриха се у беден селянин – бай Георги, сродник на един от тримата, къщата му беше на края на селото. Взехме необходимите предпазни мерки и зачакахме. На другия ден, помня, седяхме с Любо пред кръчмата, а бай Георги минава и се запътва към бакалницата. „Защо – казвам – не го викнеш да го поразпиташ за туй-онуй? Ще изгори човекът.“ „Защото, брат ми – казва Любо, – сега негов ред е да играе, не мой. Не можеш да искаш от даскала да ти отмени изпита понеже има риск да пропаднеш.“ „Подскажи му поне малко, дай му знак“ – настоявам. „Не, брат ми – отвръща Любо. – Има в живота такива едни моменти, когато подсказването не влиза в работа и никой не може да ти помогне, ако не си помогнеш сам, и никой не може вместо тебе да вземе решението, и ти единствен го взимаш и единствен носиш отговорност за него“ И когато подир малко бай Георги наново мина край нас, Любо не го погледна дори с крайчеца на окото, а камо ли да подхвърли „А, бе, много цигари си купил бе, бай Георги“ или нещо от тоя род, за да му подскаже нещичко.

Борислав не пита какво е станало с бай Георги, нито как е приключила цялата история, защото в момента мисли за друго. Но това, което той мисли, аз самият отдавна вече съм го премислил и знам отлично, че изходът е само един, ако това изобщо може да се сметне за изход.

– „Професионално погледнато“… – така щеше да каже Любо – промърморвам. – Той даже и личните си работи ги оценяваше „професионално погледнато“.

– Човекът не може да се оценява само професионално погледнато – възразява Борислав и в раздразнението си запалва още една цигара.

– Може… И трябва… Щом веднъж е влязъл в обсега на разведката. А Боян вече е влязъл. Досега те са го изучавали. Изучавали са го вероятно внимателно и подробно, за да не поемат излишни рискове. И сега вече идва ред на вербовката. Идва ред на изпита и само от Боян зависи дали ще го издържи или ще пропадне.

Преместваме се в хола, но и там разговорът продължава в същия дух, защото моят спокоен приятел, когато си науми нещо, тъй спокойно и неотклонно настоява на него, че ти пробива дупка в главата. Известно време се стремя да оборвам аргументите му, но постепенно ставам все повече слушател, отколкото участник в беседата, а по-късно навярно съм престанал да бъда и слушател, защото, когато в един миг се опомням, откривам, че лежа на кушетката, завит с някакво одеяло, а през тюлената завеса на прозореца вече светлее небето на ранното утро.

* * *

Следващите два дни представляват една дълга пауза. Дълга, защото е пауза на очакване. Компанията е под непрестанно наблюдение, но нищо в нейните действия не заслужава специално отбелязване, освен че вечерта на втория ден е ознаменувана с нова сбирка у Марго.

– До преди четвърт час лежаха като трупове – съобщава на заранта лейтенантът. – Чарли и Боян току-що заминаха с мотоциклета.

– Бъди в постоянна връзка с проследяването – нареждам. – Съобщавай ми за всяка промяна в ситуацията.

Цялата сутрин обаче не настъпва никаква особена промяна. Боян се отбива за малко в къщи, после двамата сядат в „Ялта“, а по-късно сменят „Ялта“ с „Варшава“.

Най-сетне към обяд пристига една заслужаваща внимание новина, макар и от друга посока: Томас е поел със секретарката си шосето към Панчарево.

– Навярно отиват да хапнат в „Лебеда“ – казвам на Борислав. – Ние, уви, не можем да последваме примера им. Струва ми се, че не е зле да се прехвърлим в пункта на Проследяването.

В пункта киснем повече от два часа, за да получим само три мършави новини: Боян и Чарли са се преместили от „Варшава“ в бирарията край Дървенишкото шосе; Томас и секретарката, точно според очакванията, са седнали да обядват в „Лебед“; Томас и секретарката напускат „Лебеда“, отминават Панчарево и се разполагат да починат недалеч от шосето.

Цялата тази игра с наблюдения от далечно разстояние, с постоянни съобщения и нареждания по радиото, с телевизионни и подслушвателни устройства, колкото и да ми е добре известна, е нещо съвсем непривично за мене като практик. Защото като практик съм свикнал на съвсем други неща. И преди всичко свикнал съм цялата тази техника да се намира не в моите ръце, а в ръцете на противника, да бъда не проследяващият, а следеният, не тоя, който поставя капани, а оня, който се стреми да ги избягва. Нищо. Малко разнообразие никога не вреди на нервите.

– Разстоянието между Панчарево и Дървенишкото шосе не е чак толкова голямо – промърморва сякаш на себе си Борислав.

– При всички случаи една разходка на чист въздух няма да ни навреди – допълвам аз мисълта му.

Подир което давам необходимите нареждания и ние с приятеля ми и с лейтенанта се качваме в екипираната кола и потегляме с болезнено свити стомаси и отровени от цигарите уста на малка екскурзия извън града.

Отминаваме разклонението, водещо към Семинарията, и шофьорът натиска газта, за да вземе нанагорнището, когато радиовръзката ни донася съобщението, че Томас и секретарката отново са свърнали по пътя за София. И веднага подир туй идва ново съобщение: Боян и Чарли са напуснали бирарията и са поели към Дървеница.

– Значи движат се в различни посоки – установява лейтенантът.

– И аз да бях на тяхно място, и аз така щях да се движа – отвръща Борислав. – Иначе как ще разбера дали нямам опашка подире си.

Съвършено вярно. И все пак, докато това движение в различни посочки продължава, по-добре е да изчакаме да се очертае истинската посока, вместо да навиваме километраж. Затуй се отбиваме и спираме край шосето.

Когато излизаме с Борислав да се поразтъпчем, той ненадейно запитва:

– Какво предпочиташ, Емиле? С пълни ли ръце да се върнем, или с празни?

– Мислех, че този разговор е вече приключен – забелязвам.

– Напълно приключен. И все пак, какво предпочиташ?

– Същото, което и ти! – отвръщам троснато. – Да се върна с празни ръце, това предпочитам.

– Успокояваш ме – кима Борислав. – До тоя момент мислех, че само аз откачам.

И тогава от москвича се раздава гласът на лейтенанта:

– Колата на Томас се е отбила от шосето и е спряла в един страничен път…

И миг по-късно:

– Мотоциклетът е направил завой и поема в същата посока.

– Никога недей много силно да искаш нещо, защото в такъв случай винаги става обратното – подхвърлям на Борислав.

И ние хлътваме в колата.

* * *

Изминаваме няколкостотин метра пеша, додето стигаме до волгата с апаратурата, гарирана предпазливо в един храсталак. Всъщност разстоянието между нас и мястото на действието е твърде голямо, за да има опасност ония да ни видят. Затуй пък ние много добре ги виждаме през храсталака с помощта на съответното устройство.

– Искате ли да слушате? – пита техникът.

– Затова сме дошли – казвам.

Наистина затова сме дошли. И нашето присъствие, служебно погледнато, както би се изразил Любо, съвсем не е наложително, защото малко по-късно всичко ще ни бъде сервирано като звукозапис, а още малко по-късно и като серия от снимки.

Техникът ми подава един миниатюрен приемател и обяснява с едва скритото задоволство на добрия специалист:

– Сложих му едно елементче в мотоциклета и връзката е готова.

Но аз едва го чувам, защото, излегнати в храсталака с Борислав, ние вече изцяло сме заети с приемателя.

Участниците в действието са разделени на две групи. Томас и Чарли са застанали до колата, чийто капак е вдигнат, за да симулират при нужда момент на авария. На десетина метра по-натам под сянката на дърветата седят полуизлегнати Боян и секретарката. Томас и Чарли от време на време разменят по някоя дума на матерния си език, но за мене значително по-важен е разговорът, който се води между дамата и кавалера на български:

– Не е ли по-добре да почнем от съкровището? – произнася в тоя момент Боян.

– И това ще стане – успокоява го секретарката. – Но в случая се касае за нещо значително по-важно: за нещо, което може да бъде далеч по-ценно за вас.

– Ценното всеки го разбира по своему – възразява момъкът. – Аз лично го разбирам като морфин.

– Ваша работа. Само че морфинът ще се изразходва бързо, а след туй ще са нужни нови дози и после ще имате нужда пак от други дози и изобщо след всяко ново засищане ще идва и новата криза. Докато ние ви предлагаме щастливия и окончателен изход.

– Бягство в западна посока?

– А защо не?

– По кой начин?

– Трябваше да запитате най-първо: срещу какво?

– „Срещу какво“? Това е без значение. Без значение е и вашият Запад. Дори с риск да бъда вулгарен, ще ви кажа, че плюя на вашия Запад освен по една точка: там снабдяването става малко по-лесно.

– Значи вашата цел се изчерпва с възможността да се тровите?

– Не да се тровя, а да блаженствувам. Но това е въпрос на терминология.

– Ваша работа – свива рамене секретарката. – И понеже вече изяснихме въпроса откъм края, не би било зле да го разгледаме и откъм началото…

Тя вади нещо от чантата си и го показва на младежа.

– Познавате ли тази млада дама?

– Не. До ако ми дадете адреса…

– А как бихте се запознали?

– Ами ще позвъня на звънеца, а когато тя ми отвори, ще кажа: „Здравей, бонбон! Какво, ще правим следобед?“

– Така може да успеете, но може и да не успеете – поклаща глава жената. – А връзката трябва да се постигне на всяка цена, разберете. Затуй ще ви моля да бъдете крайно внимателен и да се придържате точно към нарежданията ми.

– Мисля, че момичето изглежда доста посредствено, за да се горещите толкова около него – забелязва Боян.

– Нас ни интересува не момичето, а бащата. Но за да стигнете до бащата, това момиче трябва да стане ваше, да бъде готово на всичко за вас, разбирате ли?

– Безумната любов днес не е твърде на мода – възразява младежът. – Но нищо не пречи да опитаме.

– Само че нека безумието, ако има такова, се проявява само от нейна страна. Що се отнася до вас, вие следва да бъдете изключително предпазлив и дискретен. Вече сте уведомен, че ние възнаграждаваме щедро добрата работа, но ставаме неумолими дори при най-малката недискретност.

– Оставете заплахите – промърморва момъкът. – Аз не съм твърде боязлив. Ако бях боязлив, нямаше сега да се намирам тук.

– Ако бяхте боязлив, ние сами нямаше да прибягваме до вас. Но в случая не става въпрос за смелост или боязън, а за здрав разум. Запомнете, че отсега нататък, докато не приключите със задачата, вие сте в наши ръце, а нашите ръце и тук, и навсякъде са достатъчно дълги и достатъчно ефикасни.

И понеже младежът не възразява, тя добавя вече по-меко:

– А сега слушайте ме внимателно и се постарайте да запомните всичко до последната подробност.

И минава най-сетне към задачата.

* * *

Погледнато отстрани, има нещо доста комично в сериозността, с която секретарката поставя на младежа една задача, вече всъщност напълно и безвъзвратно обречена на провал. Но макар да седя именно отстрани, аз почти не съм в състояние да се насладя на тоя комизъм. Защото през цялото време, додето наблюдавам сцената под дърветата и додето се вслушвам в приятния женски глас, идващ от приемателя, аз оценявам не толкова различните страни на задачата, колкото етапите на трагичния финал, заплашващ нейния изпълнител.

През цялото това време аз почти не давам ухо на редките и откъслечни думи на ония двамата. И едва когато монологът приключва, улавям гласа на Чарли:

– Моят човек и в огъня ще влезе за вас, ако трябва.

На което Томас благоволява да отвърне:

– Излишно е да влиза в огъня. На мене не са ми нужни пожарникари, а хора с акъл.

– Той има достатъчно акъл… И е като гроб… – продължава Чарли да хвали приятеля си, като че продава кон. – А вие носите ли моята част, или ще трябва да идвам в посолството?

– Казах ти, че вече нямаш работа в посолството. Нито ще идваш, нито ще се обаждаш по телефона. Ако стане нужда, ние ще те търсим. Колкото до твоята част…

Томас се напъхва до кръста в колата, изважда от там някакво пакетче и го подава на Чарли.

А малко по-късно секретарката бръква в чантата си и прави същия тоя жест на великодушно дарение по адрес на Боян.

– Библейската паница леща прие формата на опаковка морфин… – избъбря до мене Борислав.

Томас и секретарката се качват в колата и запрашват към шосето. Чарли и Боян поемат с мотоциклета в обратна посока. Волгата с апаратурата също потегля, а ние с приятеля ми тръгваме бавно към оставения по-нататък москвич.

– Тя му натика главата в примката с нежните си ръце, а този хапльо дори не разбра какво се е случило – обобщава Борислав.

– Не знам дали не разбира какво се е случило, или разбира, но му е безразлично. Имам чувството, че се е примирил с всички рискове. Имам чувството, че живее като обречен.

– Остави тия разбори. Кажи по-добре, какво мислиш да правиш?

И понеже не отговарям, той сам предлага:

– Имам един план: да го затворим в клиниката, а после…

– Аз също имам един план: да спрем някъде да изядем по три кебапчета на крак. А после… А после ще ида да докладвам на шефа.

* * *

На шефа не му е само до нашата история и когато най-сетне ме приема, работният ден отдавна е минал. Полилеят облива кабинета с мека златиста светлина, тежките тъмнозелени завеси на прозорците са спуснати и генералът стои сред стаята с ръце на кръста, сякаш преди миг е разкършвал вцепенения си от седене гръбнак.

– Сега вече имаме достатъчно време – произнася той, като ми показва познатото кресло до фикуса. – Сядай и разправяй.

Той на свой ред се отправя към другото кресло, но преди да седне, се сеща и запитва:

– Кафе ще пиеш ли?

И понеже знае, че въпросът е съвсем излишен, натиска звънеца за секретарката.

Излагам най-последните новости в развитието на събитията и когато стигам до разговора под дърветата, забелязвам:

– Може би в същност ще предпочетете да чуете самия запис?

– Разбира се – кима генералът. – Сега поне имаме време.

И той наново натиска звънеца.

В скоби казано, на шефа това му е доброто, че владее изкуството за всичко да намира време и то по един съвършено прост начин: не поставя никакви рамки на работния ден.

Лейтенантът внася апаратурата и изчезва, а ние с генерала оставаме да пием кафе и да слушаме магнетофона. Също като на рожден ден.

– Е, какво смяташ? – запитва шефът, когато записът свършва.

– Проектът, поне на пръв поглед, изглежда изработен доста смело, бих казал, дори прекалено смело. Този Томас или е склонен към авантюризъм, или подценява трудностите на обстановката у нас.

– Има такова нещо – съгласява се генералът.

– Той очевидно жадува за реабилитация и бърза да блесне пред началството си. Затова поема и риска.

– Всъщност сам Томас не поема бог знае какъв риск – забелязва шефът. – Големият риск, както винаги, е предоставен на изпълнителя. Колкото до Томас, той дори не е влязъл в личен контакт с Боян и в случай на провал ще се опита да си измие ръцете със секретарката или светкавично ще я прехвърли оттатък. Но това е друг въпрос. По-важното е, че засега, ние изучаваме проекта само на пръв поглед, както се изразяваш, и може би още нямаме представа за всичките му аспекти.

– Възможно е, но планът е достатъчно опасен и в сегашния си аспект… в случай, че би сполучил, разбира се.

И понеже генералът мълчи, замислен за нещо си, аз минавам към същността на проблема:

– Как ще наредите да действуваме?

– А ти какво предлагаш?

– Струва ми се… Не знам… Може би това не е съображение, обаче…

– Какво почна да заекваш? – вдига вежди генералът.

– Имам предвид обстоятелството, че Боян все пак е син на Ангелов…

– Жалко наистина, но туй не може да бъде съображение за действията ни. Син на Ангелов или мой син… Щом е стигнал дотам…

Това е всъщност единственият въпрос, който в случая ме интересува. И това е точно отговорът, който съм очаквал. Преглъщам прочее и започвам да излагам проекта си за контраоперацията.

Генералът ме слуша търпеливо, прави тук-там къси бележки, а накрая заключава:

– Планът в общи линии се държи. Ще поговоря с Антонов, а утре по някое време ще се съберем да го обсъдим.

И той става, за да разкърши още веднъж вкочанения си гръбнак.

* * *

– Чашата ми от половин час е вече празна, а вие още не сте ми поръчали второ уиски – произнася девойката.

– Веднага ще си поправя поведението – отвръща момъкът.

Разговорът се е водил същия следобед в „София“, но ние с Борислав го слушаме вечерта в кабинета с белите завеси и белия глобус.

– Нетактична съм, нали? Може би нямате пари…

– Имам, не се безпокойте – уверява я младежът. И ние чуваме миг по-късно:

– Още две уиски, моля!

Пауза, запълнена с кадифения шум на движещата се лента.

– Ония от онази маса ще си счупят вратовете да гледат към нас – установява Боян.

Защото това е Боян.

– Ами че те са от моята компания – обяснява Ана.

Защото това е Ана.

– Дано и тримата едновременно не ви ревнуват. Трима наведнъж, ще стане твърде сложно.

– Бъдете спокоен: нито един не ме ревнува. Достатъчно сме си омръзнали. Само умират от любопитство да знаят кой сте. Мисля, че най-хуманно ще бъде да се преместим при тях.

– Не.

– „Още не“ или „изобщо не“?

Въпросът се слива със звъна на чаши. Навярно сервитьорката е донесла уиското.

Пауза.

– Струва ми се, че ще се почувствувам донякъде унизен сред тях.

– По каква причина?

– По причина на костюма. Те и тримата са като току-що изписани от модната централа.

– Толкова ли държите за мнението на другите? – пита Ана.

– Никак не държа. Но боя се, че вие държите.

– Глупости. Пет пари не давам за никого.

Къса пауза.

– Да, моите момчета са наистина позьори и лекета – признава девойката. – А вашите какви са?

– Никакви.

– И по-точно?

– И по-точно – наркомани.

– Наистина ли? Това трябва да е ужасно интересно…

– Ужасно е, без да е интересно.

– Значи вие не сте наркоман?

– Не. Пълен бездарник съм по тая част.

– Тоест как?

– Ами опитах, но не ми провървя.

– Трябва и аз да опитам. Обещайте, че ще ми помогнете да опитам!

И други глупости от тоя род, почти до края на лентата.

– Сложи и втората бобина – казвам, когато Борислав спира магнетофона.

– Не е твърде интересно – избъбря приятелят ми, додето сменя ролките. – Бих предпочел ние да сме в „София“, а те да седят тук и да ни слушат.

– И това няма да е забавно.

– За тях – не. Но за нас… Бих си разквасил гърлото…

Той млъква, защото отново се разнасят гласове. Същите гласове, записани един час по-късно:

– Вие настина никак не ме глезите. Чашата ми е пак празна – напомня Ана.

– Изглежда, обичате да ви глезят.

– Не знам дали обичам, но съм свикнала. Всички ме глезят.

– Кои всички? Ония тримата?

– Ония? Глупости! Те нямат средства да глезят себе си, та ще глезят мене.

Къса пауза. Щракане на запалка и очакваният призив:

– Две уиски, моля!

– Имам предвид баща си и майка си – обяснява девойката. – Те всъщност са отдавна разведени.

– Защо?

– Ами както става обикновено: без сериозни причини. Баща ми е роб на работата си. А майка ми искаше да бъде неин роб.

– Вече не сме в робовладелческия строй.

– Е, ако не роб, то най-малкото разводач: да я води, накъдето тя си иска и най-вече по ресторанти, гости и театри. А баща ми, горкият, не знам дали въобще би могъл да изтърпи една пиеса, ако не я проспи.

Пауза, запълнена вероятно от действията на сервитьорката.

– Така че разделиха се и аз много плаках, защото бях още глупава и не разбирах, че само печеля от цялата история. Сега баща ми е гузен пред мене, защото се е развел. А майка ми също е гузна, понеже се омъжи втори път. Истинско щастие – да живееш между двама гузни родители. Всеки се старае да надмине другия по доброта.

И пак пауза.

– А твоят баща? – пита Ана.

– Почина.

– А майка ти?

– Тя е още жива. Все още…

И други от тоя род. Чак до края на лентата.

– Доста празен разговор, професионално погледнато – преценява Борислав.

– Но обещаващ.

– Да, обещаващ катастрофа. И то – съвсем близка. Момчето е сръчно, не губи излишно време.

– Едно сръчно момче и едно вятърничаво момиче… Идеалната комбинация за Томас.

– Смяташ ли, че ще се окаже вятърничаво чак дотам? – пита приятелят ми.

– Знаеш, че аз бавно смятам. Така че трудно ми е да отговоря веднага. Особено, когато материалът ми се поднася накълцан на парчета като тас кебап. На една страна – снимките на Ана Раева, на друга – писмена справка за същата, а на трета – запис на звънкото й гласче. Струва ми се, че ако разменя пет приказки с тази Ана, но така – лице в лице, ще си съставя много по-точно мнение за нея, отколкото чрез купища звукозаписи и визуални документи.

– Взе ми думите от устата – забелязва Борислав. – Тая техника може да е много полезна, но понякога почва да ти играе по нервите. Особено, когато всичко става само техника и ти вместо да действуваш, да се движиш, да се срещаш очи в очи, само седиш вкочанен между четири стени, сменяш ролки, пускаш видеозаписи и прелистваш досиета.

И той захвърля в знак на протест празното цигаре върху бюрото.

* * *

– Е, сега вече няма да се оплакваш, че седиш затворен между четири стени – казвам на Борислав, когато влизам на следния ден към обяд в кабинета. – Път ти се пада…

– До Панчарево или до Дървеница? – пита скептично приятелят ми.

– Малко по-далеч. До Истанбул.

– По какъв повод?

– Поводите са два: Томас и Чарли. Първият заминава с влак, а вторият със самолет. Причината засега не е известна, но съвпадението е вълнуващо.

– И ти правиш тоя жест да пратиш мене, вместо да идеш сам? – пита Борислав, изпълнен все още с недоверие.

– Няма жест. Аз вземам влака, а ти – самолета. А сега не е зле да се поразтъпчем. Чарли има среща с Марго в собствената й квартира.

Двадесет минути по-късно ние сме в семейното гнездо на геолозите. Лейтенантът ни посреща с малко сънлив вид, а помощникът му се събужда и става от кушетката едва при влизането ни.

– Цяла нощ са вилнели – съобщава офицерът. – Пак са свършили морфина и вече се чудят какво да правят. Гълтат разни таблетки, наливат се с коняк, не разбирам как досега още не са се изтровили.

– Едва към пет часа се пръснаха – добавя помощникът.

Ние заемаме места пред телевизионната апаратура и тъкмо навреме, защото в насрещния хол откъм антрето се появяват мъж и жена, вече попрезрели, но все още с претенции за младост. През тия дни в обстановката са настъпили известни изменения, нещо, което забелязват и новодошлите, защото спират леко озадачени насред помещението.

Копринените гарнитури на диваните и креслата са смъкнати и развлечени насам-натам, някои столове, вероятно вследствие на неловка циркулация, лежат преобърнати. Навсякъде са пръснати празни бутилки, чаши, пепелници. Гипсовият бюст на античната богиня е увенчан с каскет, а върху тиролския пейзаж е залепена снимка на гола секс-бомба, откъсната от някакво списание.

– Тая твоя дъщеря вече съвсем е побесняла! – установява бащата, но в тона му се усеща примирението на човек, свикнал вече на подобни гледки.

– Колкото е моя, толкова е и твоя. И не съм я учила аз на оргии, ами ти с твоите гуляи – възразява свадливо майката, като пътем се опитва да постави някой и друг стол на мястото му.

– Без кавги, деца! – чува се в тоя момент гласът на самата Марго, която се появява отляво в обсега на екрана.

„Побеснялата“ вероятно току-що се е вдигнала от леглото. Разчорлена и облечена в пижама, тя разтърква още сънливото си уморено и бледо лице и се прозява в очакване да мине малката семейна сцена.

– Ние наистина трябва да сме същински деца в сравнение с тия покварени типове, дето ги водиш – забелязва бащата.

– Не можеш да си намериш някой свестен човек и да си седнеш на задника… – допълва майката.