355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Богомил Райнов » Реквием за една мръсница » Текст книги (страница 11)
Реквием за една мръсница
  • Текст добавлен: 10 октября 2016, 02:01

Текст книги "Реквием за една мръсница"


Автор книги: Богомил Райнов



сообщить о нарушении

Текущая страница: 11 (всего у книги 13 страниц)

– Той говореше в неопределено лице, обаче думите се отнасяха до мене, защото баща ти вече бе ударен в крака, а Стефан бе тъй лошо улучен, че изобщо едва ли щеше да се вдигне. И аз прибягах и им хвърлих две бомби, макар че и мен ме раниха в ръката, а после дойде подкрепление, но всичко вече бе свършило и Стефан издъхна още в джипката, а баща ти оттогава все си накуцваше по малко.

Момъкът не казва нищо и едва ли може да види в ума си това, което аз виждам, додето редя сухите безцветни фрази. Жалката китка от посърнали ниски акации, остатък от някогашен опит да се укрепят ронещите се склонове на хълма, и аз, залегнал между тия двамата, разкървавени и с бледи потни лица, и скалистия гръб на хълма, възлизащ нагоре пустинен и страшен, пепелявосив под безцветното нажежено небе, и сухите зловещи изстрели на автоматите, и тънкото зловещо свирене на куршумите, и собствения ми дрезгав глас нейде тук, вътре в мен: „Хайде, Емиле, твоят ред е, момчето ми!“, и отново страшния хълм, този път смътен и безформен, защото вече бягам превит надве там, към каменното било, дето са се свили ония.

– Не знам защо, но все по-често се улавям, че мисля за него – чувам до себе си гласа на Боян.

„Мисли – отвръщам на ума си. – Нали все някой трябва да мисли и за него.“

ДЕВЕТА ГЛАВА

Слънчев понеделник. А слънцето все по-отрано почва да припича. Тъй че приятно е да работиш в стая като нашата, с този прозорец винаги в сянка и винаги отворен за хладния полъх, идващ от вътрешния двор и леко полюшващ бялата завеса.

Току-що сме се върнали от кабинета на шефа подир обичайното обсъждане на ситуацията и аз се изправям пред прозореца, за да подишам малко свеж въздух и да погледам обичайната гледка: циментирания двор, колоната на служебните коли, шофьорите, спрели на приказка, поста до затворената врата към улицата, петте реда прозорци на насрещното крило, отразяващи синевата и белите облаци на юнското небе. Затворено, тихо и изолирано, също като в болница.

Борислав нервничи зад бюрото с празното си цигаре и аз вече очаквам да оповести частичната си капитулация с възгласа „Дай една цигара“, когато на вратата се почуква и влиза лейтенантът.

– На пропуска чака Ангелов.

– Щом чака, доведи го.

Лейтенантът изчезва и до ушите ми долита познатата фраза:

– Дай една цигара… преди да съм се изпарил.

– Не е наложително да се изпаряваш – отвръщам, като му хвърлям пакетчето.

Малко по-късно влиза Боян и понеже се досеща каква ще бъде първата ми реплика, бърза да обясни:

– Знам, че не трябва да идвам тук, но какво да правя, когато отново стана гаф.

– Запознай се с Борислав… приятел на баща ти… И кажи какъв е тоя път гафът.

Момъкът се ръкува с колегата ми и изтърсва:

– Задигнаха ми морфина.

– Кой го задигна?

– Апостол.

– Е как, в апартамента ли се вмъкна?

– Не стана нужда да се вмъква. Тази заран, преди да изляза, дълго мислех къде да скрия опаковката, за да не би…

Момъкът поглежда към Борислав, сетне към мене и уловил едва забележимото ми кимане, продължава:

– За да не би да я намери майка ми, защото тя навсякъде тършува, а онзи път, след като вие ми казахте, че могат да ми пратят не морфин, а нещо друго, аз си помислих какъв ужас ще бъде, ако стана причина за смъртта на собствената си майка, и не знам дали не е от мнителност, но този път като разглеждах опаковката, стори ми се, че тя веднъж е отпечатвана, а след това наново запечатвана и изобщо видя ми се подозрителна, затуй се чудех къде да намеря сигурно скривалище…

Той говори бързо, все още възбуден от станалото, и спира само за миг, да си поеме дъх, а после продължава:

– …И тогава се сетих за кутията на Касабова и си казах, че мога да повторя тоя номер с нашата кутия, понеже само аз имам ключ от нея, и взех опаковката и се спуснах по стълбата, а долу в преддверието – насреща ми Апостол. Не успях даже да скрия морфина и той тутакси го видя и отдалече се провикна:

„Как е партидата? Вносна, а? Фина работа…“

„Махай се“ – рекох, но той дори не даде вид, че е чул.

„От цяла седмица те дебнем, предател такъв, обаче не е било напразно. Би трябвало да ти видим сметката и ако на мое място беше Пепо, сигурно не би се въздържал да ти пусне малко кръв, но Апостол е арабия. Остави там на стъпалото пакета и – чупка!“

„Пакетът не е мой – казвам. – Махай се!“

– А той вместо отговор извади от джоба един от тия ножове с пружина, натисна лостчето и острието изскочи навън.

„Направи каквото ти казах – вика, – инак ще поиграем на ножче!“

„Ти луд ли си!“ – казвам.

„От твоя гледна точка, да! – вика. – А от моя – ти си лудият. Защото не загряваш, че Апостол за една добра партида е готов да похарчи и трима като тебе.“

– И той с бавни стъпки взе да приближава, а аз се хвърлих, за да му отнема ножа, само че той се дръпна и ми подложи крак. Пльоснах се на мозайката и додето да се усетя, Апостол ме връхлетя, сграбчи кутията и изхвръкна навън.

„Глупак, това е отрова, не морфин! Отрова е, чуваш ли, глупак такъв!“ – взех да викам подире му, но каква полза. На Апостол такива не му минават.

– Добре, Бояне, ще вземем мерки. Нещо друго да кажеш?

– Нищо. От Ана – ни следа.

В тоя момент отново се появява лейтенантът.

– Долу на пропуска се е явила Ана Раева. Иска да я заведат при някой, който е по поверителните работи – съобщава с лека усмивка офицерът.

– Доведи я. Ние сме точно по тия работи – промърморвам.

И като се обръщам към Боян, добавям:

– Защо ти е следа, когато тя самата е налице. А сега по-бързо изчезвай. Борислав ще те отведе.

* * *

Досега съм я виждал само на снимка. И когато в тая минута я наблюдавам, застанала на прага на кабинета, длъжен съм да призная, че прави наистина приятно впечатление: стройна, с хубаво светло лице и хубави светли очи, излъхваща нещо детинско, което може би всъщност отдавна й липсва.

– Приближете се – подканям я. – Не стойте там като наказана.

Тя не чака да й повтарям, идва до бюрото и оставя пропуска.

– Ана Раева – прочитам гласно. – По какъв въпрос?

– И аз не знам по какъв, но се боя, че може да е шпионаж – отвръща тя, като се старае да си придаде самоуверен вид.

– В такъв случай седнете и разкажете по-точно.

Ана сяда, като не пропуска да кръстоса стройните си крака и да ги изложи във възможно по-благоприятно положение. Дете наистина, но вече доста просветено.

– Бих ли могла да запуша?

– Ако това ще ви помогне да съберете мислите си.

Услужвам й с цигарите и запалката, а тя се усмихва, за да покаже, че дори в един миг на крайна тревога зъбите й не са загубили нищо от красотата си.

– Благодаря… Ако знаехте, че се касае за двама души, които са ми изключително скъпи, щяхте да разберете, че наистина в главата ми е пълна бъркотия…

Подир тоя всъщност доста свързан увод, тя все тъй свързано ми излага вече познатите ми събития, за да установя за лишен път колко различни могат да бъдат едни и същи неща, гледани от два различни индивида.

– Ако той действително се е вмъкнал да търси пари, аз ще бъда истински щастлива, колкото и грозно нещо да е кражбата. Знам добре, че живее притеснено, макар да го крие, че има само един свестен костюм, че майка му е тежко болна и че е толкова горд, та би предпочел да открадне, но не и да приеме милостиня… Боя се обаче, че не е влязъл за пари… Той не е от тия, дето биха задигнали пари…

– А за какво предполагате, че се е вмъкнал? – питам, като дискретно поглеждам часовника си.

– Нали ви казах: за шпионаж.

– Шпионаж на какво?

– На поверителни сведения, на какво друго! Защото знам, че баща ми работи с разни такива книжа и винаги ги заключва, и изобщо не пуска никого в тази стая.

– А защо не уведомихте баща си?

– Че защо да го уведомя? За да получи удар? Той е толкова амбициозен в работата си и не мисли за нищо друго освен за работата си и една подобна мистериозна история просто ще го изхвърли от релсите… Още повече, аз дори не знам дали в подозренията ми има нещо вярно или не…

– А защо не попитахте вашия Боян? Защо не поговорихте с него спокойно и направо? Ако ви каже истината – добре, ако ви излъже, вие не сте дете и ще разберете, че лъже.

Явно поласкана от това, че изведнъж съм доловил нейната проницателност, девойката прави лек театрален жест с нежната си ръка, държаща цигарата, и заявява:

– Защото му бях сърдита. Вчера целия ден му бях сърдита. А днес още от заранта го търся и не мога да му открия дирите. Затова пък се запознах с едно от тия ужасни същества, с които доскоро е дружил. Аз всъщност вече познавам макар и само по вид едно от тях – някоя си там Лили. А тази сутрин се сблъсках в „Ялта“ с друга птица – Марго.

– И какво научихте от Марго?

– Ами сервитьорката ми каза, че тя е от хората на Боян и аз се приближавам съвсем коректно към нея и питам:

„Вие сте от компанията на Боян?“

А тя: – „Откога – вика – компанията на Апостол стана компания на Боян?“

„Искам да кажа, че търся Боян“, обяснявам й най-човешки.

А тя: „Е, че търсете го другаде, аз не съм адресно бюро! И изобщо, ако не смятате да издимявате, седнете, а не ми стърчете над главата.“

Сядам, без да обръщам внимание на грубиянския й тон, и отново обяснявам:

„Казаха ми, че тук се събирали.“

А тя: „Събираха се в минало бешело време. После стана много населено и се преместиха в «Млечния». А после и там стана кофти и сега са на майната си в някаква «Ягода» или «Малина», между града и провинцията.“

После ме разглежда, като че ли съм поставена във витрина, и пита:

„За кво ви е Боян? Имате нужда от став?“

„Какво е това став?“ – питам я най-човешки.

„Ясно – вика тя. – Като научите какво е став, тогава ще дойде и нуждата от став. А после мога да намина някой ден да ви донеса цигари в психиатричното.“

Искам да я запитам още нещо, а тя: „Хайде, причинихте ми главобол! – вика. – Тъкмо ги бях забравила тия отрепки… Хайде, друм, нали ви казах: «Ягода» или «Малина», или някакви други там фрукти към края на града… Пък ако стигнете до психиатричното, драснете два реда. Може и да дойда…“

Ана прекъсва разказа, поглежда ме красноречиво и добавя:

– Представяте ли си? Истинска грубиянка. А оная Лили и тя е от същата марка. Като си помисля само, че е била приятелка на Боян…

После се сеща, че в момента е сърдита на Боян и добавя втори послепис:

– Това всъщност не ме интересува. Да прави каквото ще.

Побързвам да взема думата от страх, че може да последва нов постскриптум:

– Добре сте направили – казвам, – че сте дошли при мене. И още по-добре ще направите, ако за момента забравите цялата тази история. И никому – нито дума!

– Никому – нито дума! – потвърждава Ана, като става и вдига ръка пред себе си, сякаш полага клетва.

Разписвам пропуска и й го връчвам, а тя си тръгва, ала в тоя миг се сеща за нещо и отново прави кръгом към мене:

– А какво да правя, ако успея да издиря все пак оня шпионин?

– Е, чак пък шпионин… – промърморвам добродушно. – Доколкото го познавам, той не е лошо момче.

– Не е лошо момче?… Вие го познавате!… – повтори Ана изненадана.

– Не е лошо момче, уверявам ви. Е, ако имате някакви там лични причини да го мразите, това си е ваша работа…

И побързвам да я изпроводя, преди да се е сетила да ме разпитва по-обстойно.

* * *

Борислав, при когото по неизвестни причини Боян все още продължава да кисне, е поискал междувременно справка за местонахождението на компанията.

– Били са в „Млечния бар“, но са излезли. Наредих да ги потърсят и да ни съобщят – осведомява ме той. – В последните дни, нали знаеш, престанахме да се занимаваме с тях.

– Само те ни липсват… – промърморвам. – Но днес подир тая история с опаковката имам чувството, че може да забъркат нещо.

– Допускаш, че ония са уведомени?

– Не знам. Не е изключено.

Наближава обед, когато получаваме съобщение, че компанията се е появила в „Ягода“.

– Да пратим хората на Драганов или ние да прескочим? – подхвърлям на Борислав.

– Какво ще бъркаме хората на Драганов? Да вземем с нас една патрулна кола и да вървим.

Така и става за голямо удоволствие на Боян, който е видимо оживен от възможността да вземе участие в подобно начинание.

Пред „Ягода“ обаче ни чака нашият човек, зает с наблюдението на компанията, и едва волгата спряла, влиза в нея.

– Тръгнаха към Княжево с една стара бричка. Няма и десет минути, откак тръгнаха.

Нареждам на шофьора да поеме с пълна скорост в същата посока и изслушвам доклада на нашия човек:

– Дойдоха преди около петнайсет минути и Апостол почна да ругае Пепо, че още не можел да намери кола, докато той, Апостол, бил осигурил цял склад със став. А в това време в заведението влезе едно момиче, което не съм виждал, и Апостол каза на Роза, че това било момичето на Боян. „Взехме му морфина, сега ще му вземем и момичето“ – вика, и Роза тутакси я покани на масата и каза, че те тъкмо имали среща с Боян. И точно тогава Пепо спря пред входа с бричката и всички се натовариха в нея и само чух като тръгваха, че Роза обясняваше на Ана: „Отиваме в Княжево, там в гората ни чака Боян. Ще видиш какъв празник…“

Разказът се прекъсва постоянно от воя на сирената, която шофьорът все по-често пуска в действие, за да си осигури чист път, а ние летим с пълна скорост по шосето към Княжево и теоретически погледнато, би следвало да настигнем бричката въпреки десетте минути аванс, но не я настигаме.

– Или тая таратайка е твърде бърза за таратайка, или са хванали другия път – бъбри шофьорът.

– Може би по-добре щеше да бъде да загубим малко време и да спрем тук-там да попитаме – подхвърля Борислав.

Съветът идва със закъснение, но не съвсем. Спираме пред Княжево и се осведомяваме от милиционера по движението за бричката. Оказва се, че е влязла преди няколко минути в квартала. Продължаваме пътя, но сме принудени да загубим от скоростта, защото въпреки призивите на сирената на три места трябва почти да спираме.

Отвъд Княжево наново се информираме за тайфата.

– Ами че ей там някъде спря такава кола – съобщава милиционерът, като посочва тесния черен път край реката.

Малко по-късно нашата волга гарира до изоставената бричка и ние зърваме в храсталака на стотина метра компанията на младите екскурзианти и най-вече дългата върлинеста фигура на Апостол.

За нещастие, той също ни вижда. За нещастие, понеже е напълнил спринцовката, и от страх, че можем да му отнемем скъпоценната доза, бързо и ловко забива иглата, без дори да си дава труд да запретва ръкава. Ние сме вече на няколко крачки от групата и затова съвсем ясно проследяваме тоя патетичен жест, и също тъй ясно виждаме как слабото дълго лице на младежа се изкривява и как той се свлича на тревата, потреперва конвулсивно и замръзва, подвил неудобно колене.

Боян се спуска към Ана, избива с груб замах спринцовката от ръката й, а сетне, вероятно подведен от инерцията, повтаря замаха, този път под формата на шамар.

Роза, Пепо и Лили гледат втрещени, сякаш се чудят да бягат ли, или да хвърлят оръжието. Боян все тъй грубо хваща разплаканата Ана за рамото и я повежда към шосето.

Загубил съм само няколко секунди, докато съм ги изпращал с поглед. Няколко фатални секунди, защото, когато обръщам очи, виждам как Лили, която до сега е гледала към Боян, изведнъж повтаря жеста на Апостол.

За един миг тя става някак по-висока и по-стройна, сякаш се вдига на пръсти, сякаш иска да се изтръгне от тръпката, раздираща масивното й тяло. Сетне се свлича на колене и захлупва лице в тревата. А зад гърба ми още се носи нервното хълцане на Ана.

* * *

– Анализът установи, че се отнася за отрова със светкавично действие – докладва лейтенантът още същия следобед.

– Ако бяхме закъснели няколко секунди и останалите трима щяха да отидат – забелязва Борислав.

– Ако бяхме избързали с няколко секунди, може би никой нямаше да отиде – възразявам аз.

– Вярно – отстъпва приятелят ми. – Но в тия неща, знаеш, има някаква фаталност. Не говоря за оня сиромах, високия, а за момичето. Това си е чисто самоубийство. Отнеми й спринцовката – тя ще скочи под трамвая.

– Дааа… – произнасям нищо не означаващото си възклицание. – Съобщихте ли на родителите?

– Бащата на Апостол е уведомен. А бащата на Лили бил в командировка – пояснява лейтенантът. – Наредихме да му пратят бърза телеграма. Телата не са ни нужни повече. Утре заран ще ги погребват.

– Добре – кимам. – Свободен си.

А когато той излиза, Борислав ми подхвърля:

– Ще го пуснем ли тоя Томас, без да си плати? Да оставим другото, но той доста щедро троши хора…

– Надявам се, че все ще плати по някакъв начин – отвръщам. – Само че преди да стане, това, трябва да приключим и с последната мисия, най-деликатната.

* * *

Раев. Още един човек, когото досега познавам само по снимка. Доста строен и запазен, с интелигентно лице и вид на учен – съсредоточен израз, посребрени от годините коси, очила в дебели тъмни рамки.

Той ме очаква и лично се отзовава на позвъняването, подава ми слабата си енергична ръка и ме въвежда в хола.

– Всъщност, ако разговорът изисква да бъдем насаме, може би по-добре ще е да се качим в кабинета ми. Там не е особено уютно, но няма риск да бъдем смущавани.

– Добре, да идем в кабинета ви.

И ето ни в мансардната стая. Една стая, която също познавам само по снимка. В нишите, образувани от чупките на тавана, са поставени рафтове с книги. Малко писалище – също отрупано с книги. Зад него етажерка – също наблъскана с книги и увенчана с гипсовия бюст на Сократ, все още цял-целеничък, ако не броим леко ожуления нос.

Една врата-прозорец извежда на балкончето и като минавам край нея, аз хвърлям бегъл поглед към градината и забелязвам долу двама души, които познавам значително по-добре от Раев – Ана и Боян. Те вероятно беседват, но беседата им едва ли би могла да се нарече дружеска, защото Боян говори нещо, като подчертава думите си с къси сърдити жестове, а Ана, обърнала му гръб, слуша начумерено.

Домакинът се настанява зад малкото бюро, а аз сядам на стола до открехнатия прозорец.

– Тук може ли да се пуши? – запитам, респектиран от библиотечната обстановка.

– Разбира се. Но аз самият не пуша – отвръща Раев и поставя на края на бюрото някакво жалко миниатюрно пепелниче.

Запалвам, додето Раев с едва забележим жест поглежда ръчния си часовник.

– Пет и половина е – съобщавам услужливо. – И надявам се, няма да ви отнема много време.

– Моля ви, не се безпокойте. Имам наистина една среща, обаче тя е чак в седем.

– Идвам да ви уведомя за една наша операция, държана досега под секрет и вече приключена като операция, Оттук нататък тя вероятно ще премине в съдебно следствие и неизбежно ще засегне известни страни на собствената ви служебна работа.

И аз без излишни подробности му излагам историята, в която и той самият е бил въвлечен.

Раев ме изслушва внимателно, а сетне забелязва:

– Аз, разбира се, съм пълен невежа във вашата област, но струва ми се, че ако бяхте ме предупредили навреме, това би ви спестило доста усилия.

– Обсъдихме и тази възможност, обаче я отхвърлихме още в началото. Една проява на нервност или паника от ваша страна би алармирала противника. И после, защо да ви безпокоим в работата, след като операцията вече бе организирана тъй, че те вместо автентичните документи получаваха фалшиви?

– Може би сте прав – кима Раев. – Вие по-добре знаете. В края на краищата щом всичко е приключило успешно…

– Не можем да се оплачем. Само че успешният край не изключва въпроса за вашата лична отговорност. Вие сте допуснали доста сериозно лекомислие в работата си.

– Понеже съм носил у дома си тия документи? Но слушайте, аз правя това от години насам и не съм имал никакви неприятности и го правя не от лекомислие, както вие се изразявате, а напротив, от чувство за отговорност.

Той ме поглежда не твърде любезно през очилата и допълва:

– Не знам колко трае вашият работен ден, обаче мога да ви кажа без излишно самохвалство, че моят трае понякога до късно през нощта и че тая добавъчна работа аз я върша съвършено доброволно и по необходимост съм принуден да я върша в къщи.

– Нямам никакво намерение да подценявам деловите ви качества – бързам да го успокоя. – Вие се ползувате с реномето на изключително подготвен и трудолюбив ръководител. И все пак лекомислието си е лекомислие.

– Не забравяйте – възразява Раев, – че тая стая е винаги заключена и че шкафчето в бюрото ми е също заключено…

– Да, ей с такъв ключ! – прекъсвам го и вдигам нагоре малкия стандартен ключ, озовал се в ръката ми. – Това всеки чирак ще ви го направи за пет минути. Но има и друго. Вие доста през пръсти сте гледали на туй, което става в дома ви и дори в секретния ви кабинет.

– Не ви разбирам.

– Оня ден в събота срещу неделя например тук, в тази стая, се е вдигал доста голям шум и дори гипсовият бюст е бил съборен и е изтрещял на пода, а вие даже не сте се потрудили да видите какво става, макар че спалнята ви е точно отдолу…

Раев свива рамене:

– Защо трябва да проверявам нещо, което ми е добре известно: дъщеря ми лудува с приятеля си. Съвсем ясно чувах гласовете им, както и вие сега ги чувате.

През леко открехнатия прозорец наистина откъслечно се долавят гласовете на младите хора и един поглед ме убеждава, че долу в градината примирието все още не е настъпило.

– Вие си противоречите – казвам. – От една страна, твърдите, че тази стая е винаги заключена, а от друга страна, излиза, че в същата заключена стая дъщеря ви лудува с приятеля си.

– Навярно съм оставил ключа на вратата. Съгласете се все пак, че ако почна да подозирам и собствената си дъщеря… Лошото е, че нямам достатъчно време да се занимавам е нея и тя прави каквото си иска и вероятно ще съм принуден да й намеря втора майка, доколкото първата се занимава изключително със себе си.

– Знам за тия ви намерения – промърморвам.

Раев за първи път проявява известна изненада:

– И това знаете?

– Да – кимам, – а също и много други неща. Но нека не избързваме.

Поглеждам през прозореца и виждам, че сега Ана ръкомаха, а Боян сърдито й е дал гръб. Сетне, като се обръщам към домакина, произнасям:

– Дори само този дребен инцидент с бюста на Сократ вече поражда известни съмнения спрямо вас. Ние обаче нямаме никаква нужда да призоваваме великия Сократ за свидетел, защото и без това сме напълно информирани за цялата ви дейност. Вие сте завербуван от чуждото разузнаване още преди три години при едно пътуване на Запад, но сте били оценен като твърде важна птица, за да бъдете изразходван в рисковани ходове. И сте влезли в действие едва когато тук е пристигнал един амбициозен дипломат – мистър Томас, въодушевен от намерението да блесне, та дори и с цената на известен риск. Риск преди всичко за ваша сметка, Раев, не за негова.

Домакинът слуша, като се старае да не отмества поглед от лицето ми и да не допуска какъвто и да било израз на смущение в тоя поглед.

– Трябва да се признае все пак, че дори и Томас с неговите комарджийски похвати се е постарал така да организира акцията, та да ви осигури максимална безопасност. Вие носите секретните сведения тук, в кабинета си, за да работите над тях, а друг във ваше отсъствие ги заснима и предава по-нататък. Тъй че дори този друг да се провали, цялата отговорност ще падне върху него, а вие ще се измъкнете невредим и, в най-лошия случай, с едно служебно мъмрене за проявена непредпазливост. Така ли е?

– Не е така, разбира се – отвръща спокойно Раев. – Но аз съм любопитен да чуя цялата чудовищна хипотеза, до която ви е довела вашата стара шпиономания.

– Няма шпиономания, има факти. Мога да ви уверя, че нямаме никакъв интерес да увеличаваме изкуствено броя на предателите, защото колкото по-малко са те, толкова по-лека ще е и нашата работа.

– Добре, добре – кима примирително домакинът. – Само че вие споменавате за факти, но се въздържате да ги посочите.

– Струва ми се, че след като виждате докъде е стигнала работата, по-разумно би било вие сам да посочите фактите.

– Факти няма – заявява със спокойна увереност Раев. – А що се отнася до фантазиите, те са ваша специалност, не моя.

– Факти има. И щом настоявате, аз ще ви посоча някои от тях. Преди всичко вие в продължение на близо три месеца сте измъкнали под различни предлози 34 служебни досиета, строго секретни по характер и засягащи някои твърде важни страни от дейността на СИВ. От тия 34 досиета само осем са имали всъщност някаква връзка с пряката ви работа през тоя период. Защо донесохте тук останалите 26 досиета? За самообразование?

– Защото трябва да съм в течение на всичко…

– Защото Томас иска да е в течение на всичко – поправям го.

– Това си е вече ваше мнение, без всякаква реална тежест.

– Това не е само мое мнение. И достатъчно е да помислите малко, за да разберете, че е така. Нима вие, който поради спецификата на самата ви работа имате представа за правилата на секретността, можете сериозно да смятате, че някой би ви позволил да изнесете целия този поверителен материал, ако не бяхме решили да видим докъде ще стигнете? Ами че самата лекота, с която сте получавали в продължение на три месеца този материал, би трябвало да ви се стори подозрителна, ако бяхте си дали труд да размислите. Само че вие сте били тъй дълбоко уверен в непоклатимата си и безупречна репутация, та дори не сте допуснали, че някой може да се усъмни във вас.

– Вие доста логично развивате хипотезата си – признава домакинът, – но все тъй упорито продължавате да се въздържате от посочването на факти. И това е съвсем лесно обяснимо, понеже факти няма.

– Факти има – повтарям. – Това, което току-що ви споменах, са именно факти. Обаче те засягат само едната страна на работата. А сега нека видим и другата страна.

Преди да видя другата страна, аз си позволявам да видя какво става долу в градината. Нищо особено. Кавгата продължава. „Това момче ще има да бере ядове с това момиче“, казвам си мимоходом и произнасям гласно:

– Както вече казах, вие сте били завербуван преди три години и по-точно в края на месец май, и още по-точно в Женева, дето сте били изпратен като наш делегат на международната конференция. Завербуването е станало в резултат на две срещи с човек от съответното разузнаване и първата от тия срещи ви е била уредена от Стоян Станев, намиращ се също в Женева по служебна работа.

– Това не са факти – продължава да упорствува домакинът. – Това са легенди.

– Станев ще потвърди.

– Станев може да потвърди всичко, което вие му подшушнете, но за щастие да потвърдиш, още не значи да докажеш.

– Вие ме карате да прибягвам до нещо, към което нямам никакъв вкус: техниката… – произнасям с въздишка на отегчение.

При тия думи вадя от джоба си миниатюрен магнетофон и го показвам на Раев.

– Едно малко обяснение вместо предговор: – Станев, както ви е известно, е най-важният агент на вашите господари. Не знам защо го наричат Стария, но съм напълно съгласен, че наистина е стара лисица. Тъкмо затова и за разлика от вас той винаги е допускал възможността от неочакван провал. И си е казал: „В случай, че ме пипнат, какво бих могъл да им предложа като ценна информация, за да отърва кожата?“ И се е постарал да скъта за черни дни подобна ценна информация, включително и такава, засягаща лично вас. Не казвам, че тая зестра непременно ще спаси Станев от най-тежкото, но тя при всички случаи ще ликвидира вас.

Подхвърлям в ръка магнетофончето и запитвам.

– Искате ли да послушате?

– Защо не? Имам още доста време…

– До срещата? Вие все още вярвате, че ще се явите на тая среща? – промърморвам и пускам магнетофона.

И ето че в мансардата започва разговор на един добър и един не дотам добър западен език и ако първият глас е съвсем непознат, то вторият съвсем определено е гласът на Раев. Между многото интересни реплики на диалога биха могли напосоки да се цитират следните:

Непознатият: – Известно ни е, че вие сте стигнали до доста висок пост… И все пак този пост е твърде незначителен за способностите ви… А по-голям никога няма да получите… Вие сте се добрали някъде малко над средата на служебната йерархия и ще буксувате на същото това място чак до пенсията си…

Раев: – Прав сте. Но аз съм се примирил.

Непознатият: – Защото не сте имали възможност за избор. А сега ние ви предоставяме тази възможност.

Раев: – Изборът става най-малко между две неща. Засега знам само едното: положението си в България, където имам удобна къща, добър пост, висока заплата, служебна кола, спокойствие…

Непознатият: – Всичко това е съвсем дребно и получено срещу неимоверни усилия. Дните ви преминават само в работа, вие навярно съвсем сте забравили, че в живота има и наслади, развлечения… Вие четете вестници и знаете какъв е притокът на специалисти у нас. Някои ни обвиняват, че купуваме специалисти. Ние не ги купуваме, те сами идват, защото получават огромни заплати, луксозни жилища, уважение. А вие сте специалист от такъв ранг, че ще имате всичко туй на най-високо ниво…

Раев: – Вие не искате от мене само качества на специалист, а и нещо друго… нещо много рисковано…

Непознатият: – Ще се постараем то да не бъде рисковано… А междувременно в някоя тукашна банка ще бъде открита сметка на ваше име… И когато, вече изпълнили задачата си, дойдете при нас…

И тъй нататък, и тъй нататък. Дребен, отвратителен пазарлък, сякаш се продава стара кола, а не родината.

– Е, нима и това не са факти? – запитвам, като спирам апаратчето.

– Спорни – поклаща глава Раев. – Много спорни. Един запис никога не е нещо повече от един запис. И дали този глас е именно мой, или не, това е голям въпрос.

Но репликата тоя път е изречена без вътрешно убеждение и целият израз на домакина свидетелствува, че той е готов да капитулира.

– Вижте – подхвърлям, – аз достатъчно разбирам от тия неща и мога да ви кажа, че обвинението срещу вас е тъй непоклатимо мотивирано и документирано, та никой съд не би се поколебал да произнесе присъдата, която ви се полага… И ако в момента съм тук, то не е, за да ви изтръгвам признания, а за да видя какво ще правим с дъщеря ви. Смятате ли, че вашето задържане ще й се отрази много тежко?

– То ще я убие!… – възкликва домакинът, изоставил безучастната си маска.

– Излиза, че вие сам ще я убиете морално… След като насмалко не я убихте физически.

– Това е вече чудовищно! – извиква Раев.

– Наистина, но от ваша страна – отвръщам спокойно. – През последната седмица вие сте усетили нещо… или някой ви е дал знак за нещо… тая подробност тепърва ще се установи. Във всеки случай сте решили, че трябва да натиснете алармения звънец. И те уведомили Томас посредством съответната сигнализация, и с пълно съзнание за мерките, които ще бъдат предприети за премахване на следите. Най-радикални мерки – за да не употребявам друга дума. Е резултат на тази ви намеса двама младежи са вече мъртви, но можеха да бъдат и повече. Включително и вашата дъщеря.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю