Текст книги "Реквием за една мръсница"

ТРЕТА ГЛАВА

При нашата ера на техническа революция, когато апаратурите за подслушване, наблюдение и фотографиране с всеки изминат ден бележат нови и нови епохални завоевания, малкото устройство, предоставено ми от Драганов, изглежда мизерно и демодирано. Мизерно и демодирано, обаче върши работа.

Едно обективче, миниатюрно като главичка на карфица, е вградено в стената на стаята, дето се води разпитът. Същото това обективче посредством увеличителни лещи препраща от другата страна на стената в съседното помещение един образ, който вече е достатъчно голям, за да можеш да го наблюдаваш и без да се взираш.

Прочее, аз съм се разположил удобно в това съседно помещение и съзерцавам в малкия екран фигурата на Драганов, седнал зад бюрото с гръб към мене, и фигурата на Апостол, изправена във фас. Това е висок и мършав младеж, готов за баскетболист, ако не беше тъй отпуснат, някак безсилно отпуснат и леко прегърбен, сякаш тънките му нозе едва издържат тежестта на тоя дълъг скелет. Отпуснато е и лицето му, също дълго, бледо като лице на истински апостол от евангелието, ако не броим известна доза нахалство в погледа и в гънките на устата, каквото не знам дали е присъщо на евангелските апостоли. Момъкът е облечен в черен пуловер с висока яка, но с твърде къси за дългите му ръце ръкави, и в омачкан, тесен сив панталон, също твърде къс за ръста му.

– Апостол Велчев… – произнася Драганов със сух, служебен глас.

– Същият – потвърждава невъзмутимо посетителят.

– Апостоле бе, ти докога ще продължаваш да ни създаваш главоболия? – запитва Драганов, като преминава изведнаж и съвсем непринудено от служебния тон към свойското обръщение.

– Защо? Какво пак се е случило, другарю майор? – пита новодошлият с израз на невинност и топла отзивчивост.

– А ти защо смяташ, че нещо се е случило?

– Ами след като говорите за главоболия…

– Кога видя за последен път Фантомас?

Апостол поставя на лицето си печата на дълбока размисъл, премества тежестта на скелета си от левия крак върху десния и отвръща:

– Вчера.

– Изключено.

– Тогава завчера… Вчера или завчера, във всеки случай мярна ми се в „Ялта“, но не влязох, понеже бързах.

– А! Теб ти се случва и да бързаш… И за къде бързаше?

– Ами… – посетителят отново се замисля и отново сменя опорната точка на скелета си, този път от десния крак върху левия. – Отивах у Боян. Бях обещал да му занеса една книга.

– Бърза работа наистина – кима Драганов. – И колко беше часът?

– Не мога да кажа точно. Трябва да беше към четири.

– И оттогава вече не си виждал Фантомас?

– Не съм.

– И дори не знаеш дали това е било вчера или завчера?

– Ами, другарю майор, вие знаете… при моето психическо състояние… – избъбря мъченически Апостол…

– Че щом психическото ти състояние е лошо, дай да те лекуваме, бе Апостоле!… – подхвърля Драганов.

– Мерси… Знам го вашето лекуване…

– А къде е морфинът? – запитва рязко и ненадейно майорът.

– Кой морфин? – сепва се момъкът.

– Този, същият, дето Фантомас го е задигнал при разбиването на аптеката!

– Каква аптека? – маркира ново сепване Апостол.

– Петдесет ампули морфин!… Петдесет!… – произнася натъртено Драганов, без да обръща внимание на искрената изненада, изписана върху дългото бледо лице на посетителя.

– Но какво съм виновен аз, ако Фантомас е разбил аптека – възклицава Апостол, като тоя път се опитва да изрази едновременно невинност, безпомощност и засегнато честолюбие.

– Само че Фантомас го пипнахме, а ампулите ги няма – уточнява Драганов. – Значи Фантомас ги е предал на някой от вас. На кого? Това те питам!

– Нямам нищо общо с тая история, уверявам ви – мърмори младежът все тъй безпомощно.

– Нямаш нищо общо с най-близкия си приятел?

– Във всеки случай не съм разбивал аптеката с него.

– Ти още малко ще кажеш, че въобще с морфина нямаш нищо общо…

– Не казвам това – избъбря Апостол и отмества поглед встрани. – Но дали съм се тровил с морфин или с друго и изобщо дали се тровя или не, кого засяга това, боже мой! Ако някой ден си забия кухненския нож ей тука – той прави красноречив жест към корема си, – пак ли ще ми търсите сметка? Къде? На оня свят?

– Ние не ти търсим сметка, а търсим начин да те спасим.

– Не искам да ме спасявате – произнася навъсено мършавият. – Ако почна да викам за помощ, тогава ме спасявайте.

– А като обираш аптеки, ний какво?… Да седим и да те гледаме, а?

– Не съм обирал аптеки, казах ви.

– А откъде се снабдяваш с морфин?

– Отникъде… Откакто последния път ме заловихте с фалшивите рецепти, просто агонизирам от наркотичен глад… само че вие това не можете да разберете – произнася мъченически Апостол.

– Като те пратим в Курило, тогава ще видиш наркотичен глад…

– За мене цяла София е Курило… Целият свят е Курило… – извиква младежът с нотки на надигаща се истерия в гласа.

– Така ли? А кой го е създал това Курило, бе Апостоле? Ние ли, или такива като тебе? – запитва Драганов, без да повишава тон.

И преди посетителят да отговори, майорът подхвърля на появилия се в тоя миг милиционер:

– Изведете го! Следващият!

* * *

Следващият се оказа от женски род. Момичето е едро, макар и не колкото Апостол, и също тъй отпуснато, само че това е отпуснатост на преждевременна пълнота, пълнота от застоял живот, от леност или може би просто от неправилен обмен на веществата. Лицето е миловидно, бяло, с една малко болезнена белота, едва-едва навъсено и заедно с това апатично, неподвижно, изобщо съвсем неспособно да се мери с артистичната мимическа динамика на Апостол. Младата дама е облечена с минижуп, не твърде подходящ за едрите й бедра, частично закрити все пак от дълго до глезените леко манто, съобразено с дъждовните капризи на пролетния ден. Като се изключи бялата плът, всичко у тая дама е черно, или почти черно – облеклото, гъстите, небрежно разчорлени коси, очите.

– Лиляна Милева…

Тя не казва нито „да“, нито „не“ и стои неподвижно изправена пред бюрото, сякаш е оставила тук тялото си, а духом е някъде далеч, бог знае къде.

– Седни, Лили – поканва я майорът с обичайния си маниер да минава непринудено от служебния към интимния тон.

Лили сяда, все тъй апатична, като човек под хипноза, и кръстосва импозантните си бедра сред разтворилите се като завеса поли на мантото.

– Как живееш? – пита я дружески Драганов.

– Както обикновено…

Гласът е нисък, леко продран, глас на джазова певица от стария тип.

– Искам да кажа: с морфин или без морфин?

– Знаете, че вече го прекъснах.

– Да се надяваме – кима майорът. – А завчера вечерта, по-специално, какво си правила?

– Завчера? – тя вдига леко черните си вежди, но лицето й си остана все тъй апатично. – Мисля, че бях на кино.

– А, добре… Какъв филм гледа?

– „Багдадският крадец“ – уточнява без колебание момичето.

– Този филм не върви тая седмица в никое кино – уточнява на свой ред Драганов. – Можеш да кажеш това на Апостол или на Боян, или на тоя, дето те е подучил да излъжеш.

Тя мълчи, сякаш става дума за въпрос, който съвсем не я засяга.

– А после след киното, на което не си ходила, какво прави?

– Прибрах се.

– Сама?

– С Боян… ако това има някакво значение.

– Никакво значение… Щом е с Боян… Защото предварително сте си плюли в устата…

Майорът замлъква, сякаш съобразява да продължава ли тоя безполезен разпит или да го прекъсне. Сетне подхвърля:

– И все пак към колко часа се прибрахте?

– Към единайсет.

– Там, на тавана?

– А къде другаде?

– И повече не сте излизали?

Лили кимна утвърдително.

– Странно… – промърморва Драганов.

Бележката обаче не произвежда никакъв ефект върху момичето.

– Странно… – повтаря майорът. – Защото към полунощ са ви видели да излизате от „Ягода“…

– Е, и какво е странното? – промърморва все тъй невъзмутимо Лили. – Това, че нямам часовник? – тя вдига дясната ръка и заголва китката си. – Ето, вижте: нямам. Продадох го. И изобщо живея, без да гледам часовник. Макар че ако знаех, че ще ме извикате, щях да го погледна, за да бъда точна в отговорите.

– А ампулите?

Лили дори не запитва „какви ампули“, а продължава да седи безучастно, облегната на стола, кръстосала бедра и свела поглед, сякаш готова да се поддаде на настъпващата дрямка.

– Ампулите, които Фантомас е задигнал от аптеката същата тая нощ! – извиква Драганов, за да я събуди.

– Това от вас го чувам.

– Слушай, Лили…

Тя вдига лениво тъмните си очи и сякаш за да му спести напразните усилия, произнася:

– Нищо не знам.

Произнася фразата спокойно, но така, че тя отчетливо прозвучава като „Нищо няма да кажа“.

Драганов натиска звънеца под бюрото и нарежда на появилия се милиционер:

– Изведи я! Следващият!

* * *

Този път следващият е Боян.

– Мислех, че вече няма да се виждаме с тебе, поне тук, в тая канцелария – подхвърля Драганов подир няколко незначителни въпроса.

– И аз така мислех – мърмори момъкът. – И наистина не разбирам…

– А!… Не разбираш…

– Съвсем искрено ви казвам, че вече съм го прекъснал. Ако щете, направете ми анализ…

– Кажи по-добре, прекъснал ли си връзката с тия, дето чакат навън?

– Почти… Освен с Лили.

– Да… Лили… Така и не разбрах на кое кино е ходила тя онази вечер…

– На никакво кино не е ходила.

– Но тя каза, че е ходила.

– Нали ги знаете жените: щом се уплаши, и почва да лъже.

– Не ми се видя много уплашена.

– Такава си е, не й личи.

– А от какво има да се плаши?

– Колкото тя знае, толкова и аз… Но щом ни викате…

– Не се и сещаш значи защо ви викам?

– Нямам понятие.

– А кога видя за последен път Фантомас?

– Отдавна не съм го виждал.

– Но оная вечер си бил в „Ягода“…

– Бяхме само двамата с Лили.

– А какво знаеш за обира на аптеката?

– Коя аптека?…

– …„И какъв обир?“… – допълва Драганов.

– Но аз искрено ви казвам…

Боян постепенно набляга на това свое „искрено“ и реакциите му са далеч по-естествени от тия на Апостол, но аз не мога да се освободя от впечатлението, че моят човек лъже също тъй, както и Апостол.

– Добре, върви си – махва отегчено с ръка майорът.

Момъкът обаче не си тръгва, а поглежда колебливо към Драганов:

– Бих искал само да ви помоля…

Той млъква и Драганов на свой ред го поглежда:

– За какво става дума?

– Бих искал да ви помоля да не съобщавате на другаря Боев… още повече аз наистина не знам нищо за тая аптека… и почти съм скъсал с цялата компания… и изобщо…

– А защо се страхуваш от другаря Боев?

– Не се страхувам… Неловко ми е…

– Добре, върви си – повтаря още веднъж майорът. – Я виж ти. Неловко му било.

* * *

На мястото на Боян се явява Пепо, едно такова нервно хлапе, което, кой знае защо, ми прилича на испанец, може би зарад матовото мургаво лице или зарад къдравата черна коса и острите бакенбарди. Пепо има лош език и се държи арогантно, поне до момента, в който Драганов спокойно му обяснява, че може да го прати да прави компания на Фантомас в ареста. Подир което хлапакът показва, че при нужда е способен да се държи и по-прилично.

После на подиума се явява Роза, привлечена сякаш в компанията, за да служи като антипод на Лили. Роза е поетично безплътна и изобщо кльощава като манекените от модните журнали. Мършава не само във фигурата, а и в останалите си изяви, включително и в изразните средства. Нейният речник, поне доколкото мога да съдя от разпита, се изчерпва главно с „да“, „не“ и половин дузина възклицания, значително по-смътни по значение. Една съвсем безцветна персона – сиви, сякаш избелели от слънцето очи, пепелява, някак повехнала коса, бледи устни и костюм с широк панталон в неопределен сивобозов цвят.

Последна в кабинета внася физиката си Марго – жената-дете, едно вече доста развито в телесно отношение и доста покварено по битова линия дете, с вирнато носле и сладникаво красиво лице, галена щерка на богати хора в минало време, в чиито жили тече синята кръв на три поколения търговци на рогат добитък. Марго също като Роза, Пепо и всички останали не знае абсолютно нищичко за обира на аптеката, но тая неосведоменост съвсем не накърнява самочувствието й, напротив, жената дете се фръцка ту на една, ту на друга страна, за да покаже силуета си във възможно най-изгодно положение, и изобщо се държи тъй, сякаш стои пред кинооператор, а не пред майор от милицията. И понеже Драганов и без това е вече на края на търпението си, той я изпраща от естрадата с едно лаконично, но красноречиво „вън!…“, като само поради завидното си самообладание успява да преглътне останалата част на репликата.

– Труден материал… – въздъхвам, когато малко по-късно сядаме в стаята на майора да изпием чаша кафе.

– И да… и не… – отвръща Драганов. – Ако бях водил разговора малко по-настойчиво, бъдете уверен, че в тоя час вече поне едно от момичетата щеше да е направило първите стъпки към капитулацията. На понеже вие наредихте да не ги притискам твърде…

– Именно. Те няма къде да избягат. И все пак материалът е труден, като материал за превъзпитание, искам да кажа.

– И да… и не… – повтаря майорът. – Когато са така, в пакет, наистина са трудни. Но вземете ги един по един и ще видите, че повечето са поправими… Всъщност всички са поправими, освен може би Апостол и особено Пепо.

– „Поправими“, това звучи ободрително – промърморвам. – Но практически погледнато, по-важно е дали наистина ще се поправят.

– Сложен въпрос. И във всеки случай въпрос, който не може изцяло да се реши тук, в тая канцелария. Ако нямаме помощта на околните, на близките…

Той прокарва уморено ръка в сивеещите вече коси, поглежда ме и забелязва:

– Когато ги гледаш отстрани как лъжат и клинчат, иде ти да им удариш по един шамар и да ги пратиш, дето им е мястото. Но когато малко повече ги опознаеш, виждаш, че зад всеки от тия случаи се крие по една човешка драма… Ето тази Лили, да речем… На пръв поглед ще кажете – инат и поквара. А всъщност не е лошо момиче. Но какво искате, когато от малка е загубила майка си и няма никакъв близък човек, и живее сред дрипите в някакъв мизерен таван.

– А бащата?

– Бащата? Той не иска и да я чуе. За него тя е само една мръсница.

– Прав сте – кимам. – Драмите са налице. Въпросът е как да избегнем трагичния епилог.

* * *

Следобедът и този ден минава в служебен разговор с Борислав, само че сега за разнообразие към темата „Томас“ е прибавена и темата „Чарли“.

– Нечист човек… – забелязва приятелят ми.

– Какво точно имаш предвид?

– Всичко… Но най-вече краката.

Борислав изважда от една папка няколко снимки и ми ги хвърля през бюрото.

– Но той е бос! – избъбрям, като поглеждам първата снимка.

– Само когато е в парадна униформа – уточнява колегата ми.

Гражданинът Чарлз Уест – за приятелите си Чарли – е щракнат в пълното си величие в момента, в който излиза от посолството. Слаб и висок, макар не колкото Апостол, той е облечен с артистична небрежност – риза на едри карета, разгърдена почти до корема, измачкано кожено яке и също тъй измачкан ковбойски панталон. Лицето е представено главно от едрия остър нос, доколкото цялата останала част в една или в друга степен е закрита от буйна къдрава растителност – дълги чорлави коси, рошава брада и увиснали надолу мустаци. Обесената на рамото китара и босите крака щастливо допълват тая парадна външност.

– А! Той е моторизиран – заблязвам, като минавам на следващата снимка, представяща Чарлз Уест в момента, в който възсяда мотоциклета си.

– Докарал е тая стара бракма от Турция и пърпори с нея насам-натам.

– И къде е резиденцията му?

– Живее на Патриарх Евтимий у една старица, сестра на майка му.

– А какви са заниманията му през последните дни?

– Същите: шляе се по кафенетата. В посолството във всеки случай не се е отбивал, ако това имаш предвид.

Той посяга към цигарите ми и запалва с разсеяния вид на човек, който върши съвсем машинално нещо, без дори да го съзнава. Сетне казва, като изхвърля заедно с думите и съответно количество дим:

– Засега това е фигура без значение. Най-банален случай на изтърван хлапак от богато семейство. Един от хилядите скитащи ленивци, дето шляпат по света с босите си крака, понеже смятат, че това е модерно, и понеже скуката и наркоманията не им дават мира.

– Един наркоман не може да намери провизии у нас.

– Е да, но този е намерил Марго.

– Такива като Марго ги има навсякъде… с лопата да ги ринеш.

– Знаеш, че когато човек се влюби, той си въобразява, че неговата Марго е единствена.

– Наркоманите не са твърде силни в любовта.

– Може да не е любов… Приятелство, привързаност, каквото щеш там, но за мен тоя тип е фигура без значение.

– В живота няма фигури без значение. Също както и в шаха.

– Знам това. Но аз говоря в дадения момент.

Дадения момент… Всъщност ние нямаме никаква представа какво се подготвя в дадения момент, ако изобщо нещо се подготвя. Може тоя чорлав и безхарактерен Одисей вече да се е превърнал в инструмент на една операция, за чиито истински цели самият той да няма дори и понятие. А може и цялата ни акция да се окаже добре подготвена хайка в една гора, където всъщност отдавна липсва дивеч, хитроумна засада за ловене на призраци, изобщо излишно прескачане в една територия, която интересува не нас, а майор Драганов.

Ние двамата с Борислав сме свикнали да реагираме на действия безспорни и брутални, толкова брутални, че изискват незабавна намеса. Ние сме нещо като пожарникари, а пожарникарят не се мъкне по улиците, за да гадае ще има ли в тая къща пожар, или няма да има. Но понеже задачата ни е вече възложена и понеже някакво професионално чувство ни подсказва, че пожарът не е изключен, ние обсъждаме още известно време вероятностите за тоя проблематичен пожар, преди да напуснем своята болнична стая.

Оставяме в службата координатите си за в случай, че стане нещо непредвидено, и отскачаме да закусим в „България“. Сядаме на една маса до широката витрина и следим движението на минувачите по булеварда, додето лениво консумираме кренвиршите и бирата си. Късен следобед е, тоест час за разходка, и по тротоара в меката светлина на залязващото слънце бавно дефилират млади хора на двойки или на по-големи групи, бъбрят, смеят се и поглеждат към нас, с което ни поставя в неловкото положение на манекени, рекламиращи от витрината кренвиршите и бирата като вкусна и питателна храна.

Така или иначе, но приятно е, след като си се занимавал с болести и с болни хора, да се огледаш наоколо и да видиш, че си заобиколен от един многолюден, жизнерадостен и здрав свят. „Само няколко дузини са“ – бе казал Драганов. И може би дори наум не му минава, че за него, за Драганов, ограничеността на бройката съвсем не е от значение, понеже той е осъден да се занимава цял живот именно с тия няколко дузини, да прекарва по осем и по десет часа на ден само с тях, да се движи сред техните драми и катастрофи, защото те вече са се превърнали в част от собствения му свят.

– Знаеш ли, Емиле – забелязва Борислав, сякаш отгатнал мислите ми. – Понякога изпитвам някаква малодушна носталгия ей по тоя обикновения, ама съвсем обикновения и съвсем мирния живот… Поисква ми се да съм учител или шеф на кантора, или, да кажем…

– Често ли ти се искат такива неща? – прекъсвам го.

– Не, рядко. Съвсем рядко.

– Тогава не е опасно. Мислех да не си мръднал.

Той не отговаря и наново се заглежда към булеварда.

– На времето – казвам – една вечер седяхме в околийското и пушехме, а Любо ми вика: „В нашето градче, брат ми, някога човек не можеше да се размине от плъхове и във всяка къща имаше по няколко капана от тия, простите, телените. А сега целия град да обиколиш, я намериш един капан, я не. Ние с тебе, брат ми, сме като тия капани: като се свършат плъховете, и ние ще идем на боклука“.

– Ако питаш мене – промърморва Борислав, – готов съм веднага да вървя в пенсия, стига да изчезнат плъховете. Уви, засега поне такова нещо не се очертава.

Поръчваме още по една бира и Борислав най-сетне запитва:

– Как е Маргарита?

– В момента е „Веселата вдовица“. Или се опитва да си внуши, че е такава.

– Струва ми се, че сбърка, дето навремето я остави – забелязва Борислав с тая понякога досадна прямота, която се установява между стари приятели.

– Искаш да кажеш, че сега трябва да поправя грешката си?

– Нищо не казвам. Но, струва ми се, не биваше на времето да я оставяш.

– Кой кого и защо е оставил, това, знаеш, е доста сложна история… И твърде стара…

– Добре, добре, само не се впрягай – успокоява ме Борислав.

– Не се впрягам. Просто не съм сигурен, че съм сбъркал, дето съм изтървал едно семейно щастие, което имаше всички изгледи да бъде като семейното щастие на Любо Ангелов.

Борислав ме поглежда, сякаш се готви да отговори нещо, но само избъбря „наздраве“ и вдига чашата си.

Когато излизаме, вече се е мръкнало. Намираме служебната кола в теснотията на Бенковски, дето сме я оставили. Сядам на волана, потеглям и след не повече от десетина минути спирам в тясна, зле осветена уличка.

– Това ли е кооперацията? – пита Борислав, когато слизаме.

– Това е сестра й – пояснявам, защото целият блок е съставен от почти еднакви, неугледни жилищни сгради, строени някъде към началото на войната.

Проникваме в тъмното стълбище, за да излезем тутакси след това през задния вход, пресичаме два разградени двора, хлътваме в друг заден вход и се изкачваме на втория етаж. Прилагам морзовата сигнализация върху копчето на звънеца, вратата леко се отваря, мярва се лицето на един от нашите хора и миг по-късно ние се озоваваме в чудното царство на геологията.

Домакините явно обичат професията си, защото цяла една стена на хола е заета от стъклена витрина с десетки най-различни минерали. Някои от тия камънаци на мене лично ми изглеждат доста сиви и обикновени, за да бъдат излагани в специална витрина. Затова пък кристалите и рудите с техния златист, червеникав или синкав блясък са като истински украшения. Насрещната стена също е покрита от застъклени рафтове, но тук е светът на книгите. Изобщо тоя чист уютен хол, изглежда, служи не толкова за гостна стая, колкото за работен кабинет, и това е много добре, защото и ние сме дошли за работа.

– Нещо ново? – обръщам се към лейтенанта и помощника му, които в момента са тук на дежурство.

– Нищо, чакаме…

Докато чакат, те очевидно не си губят напразно времето, макар че заниманията им едва ли са пряко свързани с геологията. На масичката е пръснато тесте карти, а върху полето на „Вечерни новини“ се мъдрят на драскани с молив две колони подозрителни числа.

– Кой печели? – пита Борислав.

– Нека той да каже – промърморва скромно лейтенантът по адрес на помощника си.

– Не ми върви карта… – извинява се оня.

– В белота, Илия, майсторът разчита не на картата, а на себе си – произнася поучително Борислав.

И като се обръща към мене:

– Какво ще кажеш, другарю полковник, да им предадем ли един урок на тия момчета?

А понеже аз винаги съм готов да окажа помощ на ближния, ние без повече предисловия се разполагаме около масичката и потъваме в тънкостите на белота.

За жалост, силната карта – сякаш за да опровергае максимата на Борислав – тече все към лейтенанта и помощника му. И момчетата, макар инак да са дисциплинирани служители, не пропускат случая да натупат порядъчно шефовете си.

– Добре, бихте ни, но сега да видим какво ще каже реваншът – забелязва приятелят ми, който съвсем не е от тия, дето се обезсърчават.

Реваншът обаче не казва нищо, защото тъкмо в тоя миг откъм усилвателя се раздава многозначителен шум и нашето внимание се насочва към апаратурата.

Върху екрана на телевизионното устройство, дето е отразен интериорът на един обширен хол – не нашият, а онзи в насрещната сграда, настъпва раздвижване. Вратата откъм антрето се отваря и влиза Марго, следвана от Апостол и от Пепо. Двамата свойски се разполагат по креслата, докато Марго се отправя в посока към нас, вероятно за да спусне завесите. Излишен труд – но няма как да й го кажем. Завесите на нашия хол също отдавна са плътно спуснати, само че телевизионните устройства не се тормозят от подобни препятствия.

– Дай нещо за пиене – обажда се мършавият.

– Че вие оня ден всичко изпихте – отвръща Марго, която отново влиза в обсега на устройството. – Впрочем мисля, че в кухнята има още малко коняк.

– На мене не ми се пие – заявява Пепо.

– Пие ти се или не, тук трябва да има бутилки, чаши…

– Смяташ, че хората на Драганов могат да довтасат? – пита Марго.

– Не вярвам… но не е изключено – отвръща Апостол. – Де да знаеш какво ще им дойде на ума. Макар че ако питаш мене, не вярвам да си прахосват нощта за нас. Докато не изцеди нещо от Фантомас, Драганов няма да ни закача. А той нищо няма да изцеди от Фантомас.

– Фантомас е гроб! – потвърждава Пепо.

– Мислите само за себе си – промърморва Марго. – А не си представяте какво му е в тоя момент на момчето.

– Защо да мислим за себе си? – възразява мършавият. – Така се е случило, че сега е ред на Фантомас. А утре или други ден може да дойде и нашият ред.

– „Така се е случило“… – повтаря сприхаво домакинята. – Нищо нямаше да се случи, ако не го беше накарал да се върне да разбие и втория шкаф.

– За вас мислех – произнася невъзмутимо Апостол. – Защото утре пак ще почнете да ми хленчите за став… и защото всеки ден не могат да се разбиват аптеки… Хайде, донеси коняка!…

В тоя миг се раздава звън. Марго изчезва към антрето, а след малко наново се появява заедно с Боян, Лили и Роза.

– А, ето кой носи коняка! – извиква Апостол, забелязал в ръцете на Боян една завита в хартия бутилка.

– Водка е – уточнява новодошлият.

– Няма значение какво е. Хайде, дайте чаши и направете мизансцена на гуляя, защото нервите ми ще се скъсат вече.

– Само твоите ли? – промърморва Роза.

Подир което в хола бавно се понася оня нестроен, но доста плътен шум, който се получава, когато шест души искат в едно и също време да кажат шест различни неща. Марго внася чашите и една полупразна бутилка, но още не сервирала питието, мършавият нарежда:

– Донеси авоарите.

Авоарите, както и следва да се очаква, се оказват от аптечно-медицинско естество. Апостол разтваря картонената кутия, подадена му от домакинята, и оповестява:

– По две ампули на глава от населението!

– Защо по две? – пита недоволно Боян.

– Защото останалите ще стоят тук, в общата каса.

– Да… Та ако рекат да направят обиск, да ги приберат накуп… Нека си ги разделим още сега и толкова.

– Не! – отсича мършавият. – Ако се пръснат из джобовете ни, рискът е по-голям. И без това ще идваме тук – друг терен няма. А за останалото – Марго си знае работата.

Веднъж авоарите разпределени, гостите се пръскат по диваните и креслата на хола.

– Баща ти е доста досетлив човек – подхвърля към домакинята Боян, като се изтегля с Лили на дивана до вратата. – Приготвил ни е доста кушетки…

– Баща ми ли? – процежда презрително Марго. – Всичко тук е от дядо.

Че всичко тук в тоя хол не датира от най-ново време, това си личи и без обяснения. Мебелите, драпериите, лампата с копринен абажур, картината с тиролски пейзаж и гипсовият бюст на някаква антична богиня, лишена от нос, но с добре оформени гърди – всичко говори за плесенясал разкош от времето на буржоазния просперитет.

Само че в момента не тия подробности на обстановката привличат вниманието ми. Участниците в малкото светско сборище, усамотени всеки в своя кът, вадят спринцовки и запретват ръкави. Встрани от нашето зрително поле Роза навярно е пуснала магнитофона, защото в стаята се разнася странна, монотонна и натрапчива с ритъма си мелодия. Но-което засега най-много ме интересува, то е, че Боян, след като напълва спринцовката на Лили, зарежда и втора спринцовка за себе си и с обигран жест я забива в ръката си.

Какъв лъжец!

В хола – оня, насрещният – постепенно настъпва мълчание и само ниските монотонни звуци, напомнящи донейде биене на далечни тъпани, остават да звучат. Гостите са стихнали, полуизлегнати наоколо, сякаш се взират всеки в своята идея-фикс. Единствен Апостол, който, изглежда, е най-трудно податлив на влиянието на морфина, бръщолеви нещо неясно на себе си.

– Това трябва да се формулира… да се предаде на… който има уши, да слуша… не можеш да възкръснеш, ако преди туй не си умрял… трябва да си мъртъв за живота… бракосъчетания, гласа на будилника, бебешки колички, стотинки за тролея… дай ключа от квартирата… кой ще черпи… глупости… смърт на всичко това… за да възкръснеш… възкръсваш и летиш… в синята безпределност…

Той засича на всяка дума, сякаш езикът му натежава при всяка дума все повече, додето замира и отпуска глава на облегалото.

Но тъкмо тогава откъм антрето наново се разнася звън.

Стреснат и повече раздразнен, отколкото уплашен, мършавият избъбря:

– Кои са тия досадници?… Драганов? Изгони го!

– Навярно е Чарли – произнася сънливо Марго, като едва се отърсва от вцепенението и става.

– И него изгони! – махва с ръка Апостол. – Освен ако носи став… – И той отново отпуска глава на облегалката.

Неизвестно е дали Чарли носи став или не, обаче той бива въведен в помещението при нула внимание от страна на околните. Единствен мършавият вдига повторно глава и изломотва:

– Аз!… Апостол… Аз, апостолът на наркотика!… – сякаш за да предупреди пришелеца да не се опитва да си присвоява ролята на шеф.

Подир което пак потъва в света на някакви свои и съвършено невидими дори при днешната висока техника образи.

– Скъпо дете… – обръща се Чарли с церемониален жест към Марго.

– Остави ме сега!… – промърморва тя, като отново се отправя към дивана си.

Новодошлият безпомощно се оглежда в търсене на възможни събеседници, обаче всички в хола са в тоя миг еднакво неконтактни. Той подръпва веднаж-дваж машинално струните на китарата, с която, изглежда, и насън не се разделя, после се отпуска обезкуражен на кушетката до Боян. Потънал в себе си, Боян също не му обръща никакво внимание, додето оня не го хваща за рамото:

– Колко ампули си впръска?

– Колко искаш да впръскам?… Една.

– И вече си се опулил като сомнамбул!… На мене една ампула не ми стига даже за да дойда на себе си.

Чарли говори съвсем правилно български и само леко провлачва някои гласни.

– Всеки според възможностите си – избъбря Боян. Сетне поглежда косо новодошлия и добавя:

– Дай няколко ампули!

Чарли обаче вместо ампули дава само няколко тихи акорда на китарата.

– Дай де, дай!… Преди тия хищници да са ти преровили джобовете.

– Няколко ампули? – поглежда го Чарли. – Но какво са няколко ампули за цял живот?

– За целия живот после ще мислим.

– Така ли? А утре? А други ден?

И като се обръща към апатично седящата малко по-натам Лили, помолва нежно:

– Спри тоз магнетофон, мило дете… спри го, миличка… аз сам ще ти посвиря.

Лили става като автомат и бавно се отправя нейде навън от зрителното ни поле. Чарли също става, стъпва с крак върху кушетката, накланя се леко към Боян и задрънква с китарата в момента, в който магнетофонът замлъква. Разликата между секналото думкане и току-що зазвучалата мелодия не е лесно доловима с просто ухо. Затова пък репликата, придружаваща музиката, съвсем ясно се долавя: