Текст книги "Реквием за една мръсница"
Автор книги: Богомил Райнов
Жанр:
Шпионские детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 8 (всего у книги 13 страниц)
Той вади от задния си джоб миниатюрна касетка, не по-голяма от цигарен фас, и я оставя на кухненската маса.
– А защо не я пусна в кутията на Касабова? – питам небрежно.
– Ами защото, докато снимах тия документи, видях, че на тях пише „ПОВЕРИТЕЛНО“, на всичките пише „ПОВЕРИТЕЛНО“ или „СТРОГО ПОВЕРИТЕЛНО“, а аз мислех, че са най-обикновени търговски сведения и…
– …И това ли е всичко? – питам, понеже Боян замълчава.
– Не знам… Не е всичко… Но просто не мога да ви обясня – произнася някак стеснително и на пресекулки момъкът. – Онзи път, преди два месеца, когато седяхме в „София“, нещо като че стана с мене… Всъщност нищо не стана… Но аз го бях забравил този човек… баща си… Може би даже съзнателно го бях забравил, понеже бе причинил толкова страдания на майка ми… А вие ме накарахте да си спомня за него… и тия неща, които ми разправихте… и тия думи, че съм негов наследник… Не знам, но особено подир срещата с оная жена там, извън града, все по-често се сещам за тия неща… и особено тази нощ… особено след като всичко вече е свършено… непрестанно си мисля какво ли би казал той, ако можеше да ме види отнякъде… да ме види докъде съм стигнал…
– Ами че той те вижда. Вижда те чрез мене… и чрез колегите си, пред които утре може да се изправиш… И не мисли, че му е леко.
В кухнята изведнъж е станало съвсем тихо. Толкова тихо, че звънко и отчетливо се чува падането на капките върху умивалника и аз се сещам, че трябва най-сетне да я оправя тая чешма, дето непрекъснато капе.
– Дааа… – пускам в ход своето нищо неозначаващо възклицание. – А сега накъде?
Момъкът мълчи, замръзнал на стола и сякаш загубил всякакво чувство за място и време.
– Добре, тази нощ си правил снимки. А предната вечер какво прави в мансардата?
– Взех отпечатъци от ключалките. Жената ми каза, че щом оставя отпечатъците в кутията на Касабова, още същата вечер ще намеря там ключовете и че така ще бъде много по-добре, защото с инструментите се губи излишно време и е рисковано да ги мъкна у себе си.
Момъкът отговаря като автомат, сякаш без да мисли. Но мисълта вероятно изведнъж заработва в главата му, защото на бледото отпуснато лице ненадейно се изписва израз на изненада:
– Но вие знаете, че предната вечер съм бил в мансардата… Вие сте ме следили…
– А ти как мислиш?
– Значи всичко това, което ви казах, е за вас съвсем без значение, вие и без мене го знаете…
– Едно е ние да го знаем, друго е ти да ни го кажеш. И особено да го кажеш, преди сами да сме те запитали и преди да си пуснал тази дреболия в кутията на Касабова.
И като посочвам лекия белег до слепоочието му, добавям:
– Също като историята с тая драскотина. Лошо си се подхлъзнал, момчето ми… паднал си… Но раната не е смъртоносна… Ще се изправиш и пак ще тръгнеш.
– И къде ще вървя? – пита апатично момъкът, обаче изразът на напрежението вече се е стопил.
– Да, това е уместен въпрос. Съдбоносен въпрос. Но преди да стигнем до него, аз също имам един въпрос: Толкова ли е силна у тебе жаждата да се тровиш, че си готов да извършиш и най-страшното зарад няколко дози морфин?
– Аз не се тровя.
– Бояне!… – вдигам предупредително показалец. – Понеже вече си надникнал в нашата кухня, не тая тук, а оная, служебната, ще ти кажа, че аз със собствените си очи съм видял как си забиваш иглата…
– Това не е морфин – прекъсва ме с лека досада момъкът. – Аз един единствен път съм взимал морфин и ако искате да знаете, само ми прилоша от него. Оттогава си слагам витамин С – същият жълтеникав цвят и същата опаковка от два милиграма.
– А, ти се поддържаш с витамини… А за какво ти е морфинът?
– За майка ми…
Ако той беше ми сервирал не този отговор, а един пистолет, насочен в главата ми, това по-малко би ме изненадало. „За майка ми…“ Едно съвсем ненадейно решение на една съвсем банална загадка, твърде лека за решаване и все пак останала нерешена до тоя миг, просто защото не сме се сетили за нейното съществуване.
Момъкът ме поглежда, озадачен от мълчанието ми и сякаш недоумяващ дали не съм го чул, или не съм повярвал.
– По-рано, додето бях при нея, тя намираше успокоение, като си изливаше гласно мъката и разправяше колко неща е правела за баща ми и как той винаги всичко е развалял, и го оплакваше или го проклинеше, и чумосваше, и него, и вас… Тя е от тия хора, дето могат да повтарят едно и също нещо по сто пъти, по хиляда пъти все с едни и същи думи, все по един и същи начин, така че може да полудееш, докато я слушаш, а тя самата се успокоява… изприказва се, изтощи се и утихне… за един или два часа… а после – пак. Но аз търпях, защото ми е майка и защото нямаше никакъв близък човек освен мене, и защото правото беше на нейна страна, мислех, че правото е на нейна страна, макар че сега вече не знам доколко това е така и доколко – не… А после отидох в казармата и тая раздяла бе истинска трагедия за майка ми и тя все повтаряше, че като се върна, няма да я намеря жива… Намерих я жива, но в какво състояние… Цялата кожа и кости и един поглед… едни такива очи… като че не е тя… като че не е на себе си…
„Като че ли е луда“, вероятно се готви да каже Боян, ала преглъща фразата, помълчава малко и продължава:
– Докато ме нямаше, беше се сдружила с някаква позната от младини и беше научила от нея тайната да успокоява мъката си. Онази използуваше квартирата ни като „терен“, за да се крие от близките си, и носеше на майка ми ампули, получавани от някаква лаборантка. Отпърво майка ми разправяше, че инжекциите, дето си слага, са й предписани за лекуване на нервите, но после онази лаборантка я изхвърлиха и вече нямаше никакъв източник на морфин и истината излезе наяве, защото майка ми почна да ме моли и да ме заклева да й намеря морфин, и казваше, че ще полудее, ака не намеря морфин, че ще се отрови, че ще се хвърли от прозореца… и веднаж наистина едва успях да я смъкна от прозореца… и оттогава тая мисъл, че някой ден, като се прибирам, мога да я намеря просната на тротоара с разбита глава, така ме преследваше, че предприемах всичко, каквото можех да измисля, за да й осигуря морфин, и най-сигурното средство беше тая компания, дето я знаете, и дето влязох, само за да мога да си доставям ампули, а понеже тия не търпят външни хора и зяпльовци, трябваше да се преструвам, че и аз съм като тях…
– Ясно – кимам, когато момъкът млъква. – Ти си мислел, че спасяваш майка си, а всъщност тя те е погубвала.
– Тя е една нещастна жена – произнася тихо Боян.
– Не твърдя обратното. И добре разбирам синовните ти чувства – казвам не твърде уверено, защото никога не съм имал майка. – Но тя се е оказала слаб човек…
– Слаба, съвсем безпомощна – потвърждава младежът.
– А тия, слабите, момчето ми, понякога крият опасна сила: освен че закопават себе си, но могат да закопаят и тебе.
– Тя е една нещастна жена – настоява Боян на своето.
– Съгласен. Само че пътят по който си тръгнал, за да я отървеш от нещастието, не води до добър край. Майка ти трябва да се лекува.
– Недейте! – извиква момъкът и този вик е първата му поривиста реакция. – Тя ми е казала, че има някъде скрит цианкалий и ще се самоубие, щом само опитат да я отведат.
И понеже мълча и размислям, той ме поглежда, като че съм дядо господ:
– Недейте, моля ви! Оставете я поне засега на мира. Тя има в момента достатъчно ампули… взима си дозата и кротува… защо трябва да я погубвате?…
– Добре – кимам. – Ще отложим тоя въпрос за по-удобно време.
– А с мене какво ще стане?… Какво ще правя аз?…
– Нищо. Ще продължиш да шпионираш.
Той ме гледа като треснат.
– Точно така: ще продължиш да шпионираш.
Ставам и се опитвам да завинтя крана на тая чешма, дето непрестанно ми тропа по нервите с вечното си кап-кап. Но колкото и да я завинтвам, тя продължава да капе и явно е, че трябва тия дни да се заема по-сериозно с нея. Зарязвам я, облягам се на стената и отправям поглед към Боян.
– А сега слушай внимателно: дотук всичко при тебе е било батак, неразбория, серия от злополуки. И дори да приемем, че подбудите ти са били съвсем човешки, това не променя картината по същество. Първата ти мъжка постъпка е тази, сегашната, когато се яви и всичко ми разказа. Затуй и аз ще говоря с тебе по мъжки. Ти си спрял в началото на провинението си, но играта е вече започната. И тая игра не е с някакви си търговци, а с организирана противникова агентура. Затова играта трябва да продължи до пълно разкриване на агентурата. А за да продължи, онези не трябва да знаят, че ние сме в течение на операцията им. Следователно всичко трябва да става и за в бъдеще тъй, сякаш ние не сме в течение. С една единствена разлика: твоята шпионска дейност няма да бъде действителна, а мнима. Ясно ли ти е?
И за да му бъде напълно ясно, уточнявам:
– Негативите, които ще оставяш в кутията на Касабова, ти ще ги получаваш от нас. А горе в мансардата няма нищо да снимаш, но ще стоиш толкова време, колкото ти е нужно, ако наистина снимаш.
– В такъв случай защо трябва напразно да се катеря догоре?
– Защото вероятно ще бъдеш наблюдаван. И вече не от нас, а от ония. И понеже засега не знаем нито кога, нито от кого ще бъдеш наблюдаван, и понеже не трябва да предизвикваш ни най-малко подозрение, налага се да вършиш всичко тъй, както би го вършил, ако действително шпионираше.
– Разбирам.
– Трябва да разбираш и още нещо: заплахите на оная жена, която не е никаква съпруга на търговец, а секретарка на чужд дипломат, не са празни приказки. Така че, следва да си отваряш очите, за да не изпаднеш в опасно положение.
– Не ме е страх от тях.
– Това е хубаво, но не бива да бъде причина за безразсъдни действия. Пак с оглед на тия съображения ти повече няма да идваш в квартирата ми. Когато се наложи, ще ме търсиш по телефона или тук, или в службата. Ще се обаждаш от улична кабина и така, че никой да не чува разговора. Ако обстоятелствата изискват свиждане, аз ще ти посочвам къде да стане то.
Запалвам цигара, сетне вземам касетката и я пускам в джоба на панталона.
– Часът е пет – казвам. – Налага се да изляза, за да отнеса тази дреболия където трябва и да ти донеса друга, която ще оставиш в кутията на Касабова. Ако ти се пие нещо – в шкафа има бутилки. И ако чуеш оттатък шум, не се стряскай. Аз, знаеш, не съм сам в квартирата.
Шумът, доколкото го има, навярно е причинен от мене, когато се обличам в спалнята, защото Маргарита се размърдва в леглото и запитва сънливо:
– Какво?… Какво пак има?…
– Всичко е наред, скъпа. Налага се да прескоча за малко до службата. Съвсем за малко, бъди спокойна.
– Спокойна?… С тебе?… – промърморва тя, обръща се на другата страна и отново се унася.
СЕДМА ГЛАВА
– Ти, Бориславе, ми приличаш с това празно цигаре на ония бебета, дето майките им ги лъжат с празен биберон – произнася добродушно генералът, додето седим в тъмнозелените кресла край тропическата листовина на тъмнозеления фикус.
Тая забележка не се формулира за пръв път, както не идва за пръв път и обяснението на Борислав:
– Напуснах тютюна, другарю генерал, но с ваше разрешение ще запаля по случай добрата новина.
Той посяга колебливо към изветрелите луксозни цигари, сетне променя решението си и запушва от моите.
– Да, новината наистина е добра – потвърждава шефът. – Радостна, от човешка гледна точка, и приятна – от служебна. Това ни дава по-широк простор за действие.
Той отпива глътка кафе, посяга на свой ред към импозантната кутия, взема една цигара, разглежда я замислено, после наново я оставя.
– Наблюдението на наркоманите, макар да е обременително и да се очертава като напълно безполезно, трябва да продължи. За Томас, така или иначе, те представляват един евентуален резерв и ние не знаем дали някой от тях няма да бъде използуван примерно за наблюдение на Боян или за нещо друго. Що се отнася до Касабова, мисля, че тия дни би могло да й се направи една визита от куртоазия.
– Тя едва ли представлява нещо повече от пощенска кутия в буквалния смисъл – подхвърля Борислав.
– Вероятно. Обаче съществуват пощенски кутии, които знаят добре кого точно ползуват. Така че изчакайте проверката и дайте предложенията си за действие.
Той става, прави няколко крачки към бюрото и донася два машинописни листа.
– На нашето запитване за шафнера ни се отговаря, както и очаквахме: „безследно изчезнал“. Колкото до убийството на онзи, наркомана – едно късо съобщение от десетина реда във вестниците с едно удобно за всички заключение: отравяне вследствие на превишаване морфиновата доза. Така че и двете произшествия навярно ще бъдат погребани в архивата, което също е удобно за всички.
– А какво да правим с майката? – казвам, след като сме изчерпали другите въпроси.
– Нищо. Засега не създавайте сътресения там, дето и без туй ги е имало достатъчно.
Напускаме кабинета и едва излезли в коридора, Борислав подхвърля:
– А защо не го запита какво да правиш с Маргарита?
– Гледай си работата – срязвам го. – Не можах да те науча да не смесваш служебните неща с личните.
* * *
Обстановката в апартамента на Евлоги Георгиев е доста пищна, макар и леко поизносена. Стопанката – също.
Жената ме е посрещнала на входа съвсем студено, после в антрето, при показване на съответния документ е станала малко по-топла, а сега е седнала върху дивана насреща ми почти усмихната, кръстосала гостоприемно краката си във фини прозрачни чорапи. Справедливостта изисква да се признае, че краката имат наистина младежки вид за разлика от лицето, което въпреки грижливите козметически манипулации издава възраст, близка до моята.
Правя лека обиколка с поглед из интериора: стилна мебел с дървени части в сребристосив цвят и тапицерия от бледолилаво кадифе, два още запазени персийски килима в хола и в холната стая; няколко картини от неизвестни на мене, а може би и на останалата част от човечеството, майстори, кристални фруктиери, порцеланови вази и едно огромно огледало в златна рамка, което може би е имало щастието да отразява образа на стопанката при по-голяма степен на запазеност.
– Хубаво жилище имате – признавам. – Вероятно фризьорската професия е доста доходна.
– Не се оплаквам. Но ако мислите, че всичко това може да се купи с правене на фризури…
Тя накланя към мене бюста си и не без сянка на гордост сервира обяснението:
– Покойният ми мъж беше дипломат.
– Царски дипломат?
Бюстът се оттегля на изходната си позиция.
– Служеше на страната си, доколкото силите му позволяваха.
– В такъв случай той трябва да е бил доста възрастен.
– Да, наистина. Но нали знаете, че любовта не признава възрасти.
И тя още по-високо оголва бедра, сякаш за да ми внуши, че това правило може да бъде в пълна сила и днес.
– Права сте – кимам. – Обаче ние се отклоняваме от служебната тема. А служебната тема е вашата пощенска кутия.
Жената не прави грешката да ме погледне стреснато и изобщо в леката изненада на лицето й няма нищо подозрително, и все пак аз долавям, че под изискания грим на това лице напрежението изведнъж е нараснало.
– Пощенската кутия?… Какво е станало с пощенската кутия?…
– С нея нищо не е станало – казвам успокоително. – Обаче вътре в нея стават наистина странни неща: появяват се и изчезват материали и съобщения от съвсем секретен характер. Така че моят въпрос се свежда до следното: кой поставя и кой прибира тия материали от кутията ви?
– Но аз нищо не знам за такива материали! – произнася жената, като вдига вежди и ме поглежда открито в лицето.
– Признавам, че за пръв отговор друго и не съм очаквал – кимам. – Така че нека този отговор просто не го слагаме в сметката.
Физиономията на дамата приема израз на сдържана обида:
– Известно ми е, че хората от вашата професия не вярват на нищо и на никого, но аз наистина…
– Чакайте – спирам я. – Не си хабете напразно думите и оставете засега служебните характеристики. Изобщо разберете, че ние знаем малко повече по въпроса, отколкото предполагате, и че ако съм дошъл тук, то не е за да науча нещо, а за да потвърдите нещо, което ни е вече напълно известно.
Запалвам цигара, за да й дам време да смели този пасаж под фризурата си, а после минавам на следващия:
– Ако вашата пощенска кутия беше използувана един-два пъти, тоя отговор „нищо не знам“ би могъл да влезе в работа. Само че кутията ви е използувана многократно и в продължение на дълги години и няма такъв наивник, който да повярва, че през всички тия години вие ни веднаж не сте попадали, та макар и случайно, на някой от тези материали и не знаете нищо за тях. От друга страна, следва да добавя, че не ще се намери и наивник, който да използува една чужда кутия за секретни цели без знанието на нейния собственик, защото това е не просто опасно, а направо глупаво.
Жената мълчи, вперила поглед в носа на елегантната си обувка – признак, че мисловната дейност под фризурата продължава.
– Но аз дори не съм допускала, че това могат да бъдат секретни материали… – произнася най-сетне тя полугласно и с лек нюанс на разкаяние.
– А! Това е вторият очакван отговор – установявам. – Но преди да ви кажа мнението си за него, и понеже все пак сме направили крачка напред, позволете да запитам какви са били, според вас, тия материали, щом не сте ги смятали за секретни.
– Ами че любовни писма!
В тоя дом, по всичко личи, любовните проблеми с заели трайно място.
– Любовни писма от кого и до кого?
– Нямам понятие…
– Вие, какво? Искате да почнем пак отначало ли?
– Казвам ви съвсем откровено: не знам. На времето имах една клиентка, омъжена жена, която преживяваше някаква там авантюра, и беше ме замолила да й разреша да използува пощенската ми кутия, за да поддържа връзка с приятеля си… После, авантюрата като всяка такава авантюра мина… Обаче един ден клиентката наново ми се обади и наново поиска същата услуга, само че вече не за себе си, а за някаква своя позната. И изобщо оттогава, когато се е случвало да намеря в кутията нещо, адресирано не до мене, оставяла съм го да лежи там и, разбира се, не съм се учудвала, че след това то е изчезвало.
„Мисловната работа под фризурата явно не е протекла в моя полза“, казвам си наум. А гласно произнасям:
– Името на вашата позната?
– Йорданка Бисерова… Данчето…
– Адрес?
– Гробищата. Тя почина.
„Да. Мозъчните реакции са се развили изцяло в моя вреда.“
– Оставих ви да си помислите – промърморвам, – но изглежда времето не се е оказало достатъчно. Очевидно ще се наложи да ви отведа на по-спокойно място и да ви предоставя повече време, колкото щете време, за да проумеете, че лъжите пред органите на властта могат само да отегчат положението ви.
Тя мълчи и моторът под прическата, напомняща бароков дворец, наново заработва с пълни обороти.
– Не забравяйте – казвам, – че ние знаем всичко и че признанията ви ще бъдат от полза по-скоро за вас самата, отколкото за нас.
– Тогава какво ме питате? – произнася тя тихо, но с нотка на предизвикателство.
– А, вие искате и да не ви питаме? Да ви оставим да правите каквото си щете, без да задаваме въпроси? Или да дойдем и да заявим: знаем това и това и имаме необходимите доказателства, но все пак ще бъдете ли тъй любезна да го потвърдите?
Загасим цигарата в масивния пепелник от розов венециански кристал. Кристалите „Мурано“. Стара история… от времето на Любо…
– Впрочем, ако толкова ви е трудно да си дадете сметка за реалността, аз съм готов да ви подскажа нещо. Например едно име… Не името на Данчето, бог да я прости, а примерно името на Жул Бертен… Жул Бертен, чухте ли добре?…
– Но аз нищо не съм знаела за характера на тия материали! – простенва мъченически домакиня.
– Сега не ви питам за характера, а за източника!
– Ами че като всичко знаете, какво ме питате!… Така е: Бертен ми поиска услугата. Ходех у тях да правя фризури на жена му… сближихме се постепенно… и един ден ми поиска тая услуга…
– За да праща любовните си писма?…
– „Лични писма“, така ми каза… от съвсем интимен характер…
– А какво получихте срещу услугата?
– Е, даваше ми по нещичко… дреболии…
– Но Бертен отдавна е заминал, а движението в кутията ви продължава…
– Ами тъкмо преди да замине, той ми довери, че всъщност кутията била ползувана не от него, а от някакъв негов приятел, който искал да я ползува и за в бъдеще…
– А възнаграждението?
– Е, от време на време намирах по нещичко – пак в кутията… Дреболии…
– И нямате представа кой е този приятел на Бертен?
– Наистина нямам понятие, повярвайте ми!
Не знам защо, но този път съм донейде склонен да й вярвам.
– Имам впечатлението, че вие прекалено много залагате на своята неосведоменост – казвам. – Обаче в каквато и степен да сте неосведомена, това с нищо не намалява отговорността ви. Вие съзнателно и срещу заплащане сте станали инструмент на един чуждестранен поданик и за да бъда по-точен, на един западен шпионин, подпомогнали сте го в неговата шпионска дейност и продължавате да подпомагате по същия начин други шпиони чак до днешна дата.
– Но аз нямам понятие… Аз…
– Нали това тъкмо ви обяснявам, че вашето „нямам понятие“ в случая е без всякакво значение. Вие сте извършили тежко престъпление, за което врагът ви е заплатил. Сега следва да очаквате и заплащането от наша страна. И ако от врага наистина сте получили дреболии, трябва да знаете, че от нас ще получите нещо значително по-едро.
Тя седи като вцепенена и, изглежда, едва сега съзнава докъде е хлътнала в блатото.
– Ще ме натикате в затвора?
– А вие какво очаквате? Два лева глоба?
– И колко ще лежа?
– Предполагам, че доста. Но това съдът ще го реши, не аз.
Замълчавам и запалвам, за да й дам възможност да се окопити.
– Излишно е да ме фиксирате с тоя убийствен поглед – забелязвам. – Затвора вие сама сте си го осигурили. Ние ви осигуряваме само транспорта. А що се отнася до мене, аз даже съм готов да облекча частично участта ви при две условия.
– Кажете ги! – отзовава се тя по-бързо от очакваното.
– Първо: че ще запомните тая дума „частично“, защото не съм чудотворец и не обичам да обещавам невъзможни неща. Второ: че ще ми помогнете да открием човека, който ползува пощенската кутия.
– Но как да ви помогна? Как?
– Чакайте! Спокойно! Тази кутия е била ползувана по два начина: едни са идвали от време на време да вземат или да пуснат нещо, а друг е поставял съответните директиви и е прибирал оставеното. Следователно този другият е имал значително по-често работа с кутията. За външен човек обаче един често повтарян риск се превръща в голям риск. Освен туй фактът, че Бертен се е спрял именно на вас, вероятно също не е случаен. Твърде е възможно изборът да е паднал на вас, тъкмо защото в същия дом живее човек, подходящ да използува кутията ви.
– Че защо ще използува моята кутия, когато може да използува своята? – запитва не без известна логика Касабова.
– Защото се бои да не би някой да проверява неговата кутия или просто защото ползува обща кутия. Помислете прочее и ми кажете кой или кои може да са хората от вашия жилищен дом, способни да се нагърбят с подобна задача?
– Не виждам такива – отвръща жената подир къса размисъл. – Тук са все спокойни хора, дето няма да вземат да бъркат с ръце в огъня.
– А вие как сте бръкнали?
– Подведоха ме…
– Щом са подвели вас, могат да подведат и друг. Помислете по-добре. Почнете от партера и вървете апартамент по апартамент нагоре, чак до тавана.
– Коко е! – извиква в тоя момент домакинята. – Ако е наистина някой от нашата кооперация, значи само Коко е и никой друг.
– Никой друг?
– Никой, казвам ви! Аз от петнайсет години съм в тая кооперация…
– А какъв е тоя Коко?
– Никакъв. Развейпрах. Наследи апартамента от майка си и, представете си, продаде две от стаите на братовчед си, за да купи мерцедес! Акъл! После взе тайно да превозва пътници от гарата, за да печели пари, но го спипаха два-три пъти и трябваше да спре. А после продаде и мерцедеса и го пропи с разни приятели. Сега е таксаджия на пиацата.
– Да знаете иначе как живее, какво прави?
Пет минути по-късно аз вече съжалявам за необмисления си въпрос. Едва ли бих го задал, ако бях се сетил навреме, че разговарям с фризьорка. Касабова почва да бълва срещу мене такава обилна струя от всевъзможни сведения, та аз вече имам чувството на удавник, потъващ сред водовъртежа на тия неизчерпаеми сплетни за нощни гуляи, за игри на покер, за връзки с тази и с онази, която по-късно тръгнала с еди-кой си, не знам дали сте го чували, той миналата година катастрофира при Панчарево, даже вестниците писаха, но му се размина, понеже жената, дето беше я съборил, имаше само две счупени ребра и той, разбира се, заплати обезщетението, ама кел файда от обезщетение, като ти счупят ребрата… и т.н., и т.н.…
– Вие за кого, за Коко ли?… – опитвам се да изплувам от въртопа от време на време.
Но получавам неизменния отговор:
– Не, не за Коко, а за приятеля му, ама не за тоя, за когото ставаше дума преди малко, а за онзи другия. А за Коко, не бойте се, аз тепърва има да ви разказвам. Само че този Стефо, нямате представа каква капия е той, взе, че се сдърпа с Коко за Лена и Лена тръгна с него, понеже получаваше долари от вуйчо си и беше пълен с пари, защото ги сменяше с корекомски бонове и ги продаваше по четири лева долара, но после вуйчото спря да праща и край на цялата комбинация и Лена му каза „чао, чао, бамбино“ и отново поиска да се върне при Коко, само че Коко няма да седи да я чака, той хич не е от тия, дето ще седнат и ще чакат, и вече беше тръгнал с оная, Жанет, каква ти Жанет, тя си е най-обикновена Иванка, ама иска да й викат Жанет, и, разбира се, нищо не работи, освен дето харчи парите на баща си…
И аз отново усещам, че въпросът ме поема и ме увлича бурно надолу в дълбините на това словесно море.
– Стига, достатъчно! – набирам сили да кажа по някое време. – Вие бяхте наистина похвално изчерпателна. И изобщо притежавате изключителен дар слово. Не знам само дали владеете и умението да мълчите.
– Когато е необходимо…
– Тъкмо сега е необходимо. Необходимо – за нас, а най-вече – за вас. Ако искате да прекарате поне още известно време тук, в тоя уютен апартамент, а не в затвора, и ако държите да си изпълня обещанието, трябва просто да забравите, че между нас е имало някакъв разговор и че изобщо съм идвал при вас.
– Добре. Забравям го.
– И внимавайте – казвам – да не се изкусите да пуснете нещо в кутията.
– Какво да пусна?
– Знаете какво: някой вик за помощ, сигнал, дори намек. Като се изключат служебните лица, никой освен вас не е в течение на тая история с пощенската кутия. Така че ако противникът се научи, ще бъдем хиляда на сто сигурни, че предателството е дошло от вас. И тогава…
– Няма защо да ми обяснявате – прекъсва ме тя. – Не съм дотам изкукуригала, че да си правя харакири.
* * *
„Бих искал да ви видя“ – чувам гласа на Боян в слушалката.
– Важно ли е?
„Засега не е важно, но може да стане“ – отвръща неопределено той.
– Добре – казвам. – Ще се видим в седем часа.
И му давам адреса на една служебна квартира.
Тоя ден е понеделник и операцията в събота срещу неделя във вилата на Раев е протекла нормално, така че не ми е ясно защо момъкът иска да ме види. Но дори поводът да не е чак толкова важен, една среща с момчето съвсем не е излишна, поне за да му поддържа духа.
Квартирата, както казах, е служебна, мебелирана със стандартната мебел от преди две десетилетия – тежка, обемиста, мрачна и респектиращо грозна. С други думи, все едно че се намирам в обичайната си домашна обстановка, с тая разлика, че у нас е все пак малко по-проветрено. Изтягам се на твърдия като дъска диван, обзет от това неповторимо чувство за ергенски уют, и вероятно задрямвам, защото когато на вратата се позвънява, аз машинално протягам ръка, за да вдигна слушалката на един несъществуващ телефон.
Боян влиза леко задъхан и леко възбуден, като бъбре някакви извинения, задето ми бил отнел времето.
– Провери ли дали някой не върви подире ти?
Той кима.
– И не си се оглеждал твърде, надявам се…
– Проверих точно както вие ме посъветвахте да го правя.
– Тогава сядай и разправяй какво е това, което не е важно, но може да стане важно.
– Лили – отвръща лаконично той и се тръшва на един стол.
– Коняк ще пиеш ли?
– Благодаря, не мога. Одеве изпих два.
– Значи, Лили! – питам, като си наливам половин чашка от бутилката, която съм донесъл. – И какво става с Лили?
– Ами мъкне се след мен като опашка.
– Как си обясняваш това?
– Какво има да си обяснявам…
Той замълчава неловко. Сетне изтърсва:
– Тя е влюбена в мене.
– И какво прави? Следва те по улиците?
– Е, не е, стигнала чак дотам. Но оня ден, в събота, точно когато бях седнал с Ана в „София“, Лили дойде и също седна на една близка маса. Тя никога не е идвала в „София“, но понеже ония, за да я дразнят, са й казали, че ходя там, пристигна и се инсталира на три крачки от нас и седя така през цялото време, додето ние бяхме там.
– Седя си мирно и тихо?
– Е, да, мирно и тихо, обаче хвърляше такива погледи към нас, че работата стана съвсем прозрачна. Аз, естествено, се правех на хремав, но Ана всичко разбра и настроението й се развали, и след като си тръгнахме, то се знае, почнаха обясненията и едва успях да я успокоя. А вчера Лили пак се появи и пак седна под носа ни. И днеска – същото, само че днес не можа да намери свободно място, затуй пък най-малко десет пъти мина край терасата и все поглеждаше към мене. И – отново разправии с Ана. Ако продължава така, можем да стигнем до пълно скъсване и тогава задачата ми във вилата ще стане съвсем трудна.
– Да, това няма да е много добре за нас, а предполагам и за тебе.
– О, ако имате предвид Ана, мисля, че малко преувеличавате. Вярно, че тя е някак по-чиста, по-различна, искам да кажа повече дете от тия нашите, но такова глезено и капризно дете, че понякога до тук ми идва от глезотиите й.
– Това са си твои проблеми – казвам. – Само че когато две приятелства се застъпят, усложненията са неизбежни. Защото все пак Лили ти е приятелка, нали?
– И да, и не – отвръща момъкът уклончиво.
Той вади едно вече доста изтъняло пакетче и запалва цигара.
– Работата е там, че в приятелството единият често влага повече, а другият – по-малко. И какво съм аз виновен, че тя влага повече, а аз – по-малко. Не съм ходил да я гоня и да я кандардисвам, тя сама дойде.
Боян замълчава и ме поглежда:
– Но това наистина са лични проблеми, както казвате, и аз доста се разбъбрах, навярно от двата коняка, и сигурно вече ви отегчавам.
– Съвсем не. Просто не искам да мислиш, че надничам в тайните ти.
– Тайни! – той махва небрежно с ръка и поема гъста струя дим. – Мизерни тайни, без всякакво значение. Всичко почна всъщност от тоя абитуриентски бал… Имам предвид себе си, защото кашата при Лили бе почнала още преди това. Всъщност вие навярно сте запознат с досието й…
– Е, чак пък досие… – избъбрям. – Ако вземем и за такива като вас да отваряме досиета… Чел съм нещичко за нея в една справка, дето бяхте изредени всички от тайфата.
