Текст книги "Реквием за една мръсница"
Автор книги: Богомил Райнов
Жанр:
Шпионские детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 7 (всего у книги 13 страниц)
Точно след час и четиридесет минути Манев се появява на входа и ми прави знак за тръгване. Качваме се отново в мерцедеса и след известен брой предпазни обиколки се изравняваме с тротоара, дето Борислав ни очаква в мършавата сянка на едно дърво.
– Томас ми се изплъзна – разказва приятелят ми, като сяда до мене на задната седалка. – Изплъзна ми се, понеже спазвах инструкциите ти…
– Правилно си постъпил – кимам, като преглъщам любезния намек.
– Едва отседна в хотела и наново излезе, спря едно такси и потегли нанякъде. Додето се движеше из града, все още можех да го следвам, но после пое навън от града и по всичко личеше, бе нащрек и трябваше да свия знамената, за да не рискувам да ме открие.
– Правилно си постъпил – повтарям.
– За щастие – продължава Борислав, без да обръща внимание на одобрението ми, – както бяхме спрели встрани от пътя, изведнъж видяхме да минава оня с китарата в някакво раздрънкано такси. И понеже за него не си ми дал толкова строга инструкция, сподирихме го. С две думи, узнахме адреса на вилата.
– Къде е сега Томас?
– Върна се в хотела.
– А оня, чорлавият?
– Хлътна в някакъв вертеп, дето половината клиенти си дупчат ръцете с игли, а останалата половина пушат марихуана.
– И двамата под око ли са?
– И тримата – поправя ме Борислав. – Забравяш секретарката.
– Чудесно. А сега слушай и записвай в главата си.
Разказвам му накъсо за разговора с шафнера. Съвсем накъсо, понеже Борислав има хубавата черта да разбира от малко.
– Така че, първо, те може да се опитат да премахнат шафнера. Второ: вероятно ще се опитат да ликвидират и чорлавия. Иначе е трудно да се обясни за какъв дявол им е притрябвал тоя тип в Истанбул. Трето: много е възможно с оглед за по-голямо удобство да са решили да премахнат единия посредством другия. Навярно затуй Томас е определил и среща на Чарли в оная вила. А тия три възможности изискват да подготвим и съответните контрадействия.
– Вие какво, в качеството на спасителна команда ли идвате? – не се стърпява да забележи Манев, напълно в разрез с обичаите на професията.
– И аз не знам – промърморвам. – Понякога е трудно да решиш дали едно нещо е спасителна акция, или катастрофа. Всичко зависи от гледната точка, от която наблюдаваш пейзажа.
* * *
– Мисля, че не е зле да посетим някоя и друга фирма – казвам на Манев, след като приключваме с обреда на обеда в ресторанта на хотела. – Смятам, че това е редно за един служител в командировка.
– Ще уредя нещо – кима Манев, – но туй ще стане, като попремине жегата. Така че имате достатъчно време да си починете.
Качвам се в стаята си, прохладна и приятно здрачна с тия спуснати на прозореца зелени жалузи. Обтягам се в пастеленозеленото кадифено кресло и се опитвам да дочета една статия за спътниците шпиони, започната заранта. Но тоя следобед не ми върви в самообразованието. Вестникът леко се изплъзва от ръката ми и пада на килима.
Моето участие в операцията фактически е приключено, ако не се смята най-неприятната част – очакването. Оттук нататък всичко е в ръцете на Борислав, на младия му помощник и на случая. И от тримата не се иска много, касае се за възможно най-прости действия, но при тукашната обстановка неуспехите не са изключени. Едничкият гаф, който ни е абсолютно запретен в момента, е гафът на преждевременно саморазкриване, и тъкмо това се опитвам през цялото време да втълпя в малко упоритата глава на Борислав. Тоя иначе спокоен човек подир дългото бездействие е изпаднал донейде в оживлението на ловец в началото на ловния сезон. Томас… вилата… Като че ли това ще го доведе до разконспирирането на някоя централа от съдбоносно значение. Томас… Важното е Томас дори за миг да не се усъмни, че сме по дирите му. Защото ако това стане, всичко отива по дяволите.
Към четири часа Манев се явява да ме вземе и аз правя малкото си посещения на добра воля в три експортни фирми, като предоставям грижите по разговора главно на спътника си. Подир което Манев предлага да ме разведе из града и да ми покаже някои забележителности.
– Ако е чак толкова наложително… – промърморвам без ентусиазъм.
– Разбира се, че не е наложително… Но защо да не видиш поне как изглежда отблизо Света София.
– По-добре би било да видя как изглежда отблизо София Лорен – избъбрям все тъй унило.
Но понеже времето до девет часа все някак трябва да се убие, сядам покорно в мерцедеса. Спираме тук-там пред разни джамии, пред порутени от влагата стени, зеленясали кубета, закрити пазари и Манев добросъвестно ми дава съответните исторически справки, обаче аз през цялото време мисля за другото, което става може би тъкмо сега в същия този град и което решава съдбата на операцията.
Точно в девет пристигаме на гарата, значително по-тиха в тоя вечерен час. Спалният вагон е вече друг и шафнерът също е друг, защото оня вагон и оня шафнер ще пътуват едва утре, ако изобщо пътуват. Качваме се с Манев в купето да изпушим по една цигара, тъй като влакът тръгва чак в девет и двадесет. Борислав обаче го няма.
– Борислав го няма – забелязвам без всякаква нужда, когато сядаме върху оправеното вече легло.
– Има време – отвръща успокоително познатият ми, но лицето му е също тъй напрегнато, както вероятно и моето.
– Да, Борислав го няма – произнася вече с друг тон Манев четвърт час по-късно. – Трябва да изчезвам.
Подаваме си ръка и разменяме по един не твърде бодър поглед. Познатият ми слиза, но остава да стои на кея, а аз съм се облакътил на прозореца и обхождам с очи перона.
Железничарите вече затварят с трясък вратите на вагоните, когато от изхода на чакалнята изниква фигурата на Борислав, прекосява с едри крачки перона и скача на стъпалото на вагона няколко секунди преди влакът да потегли. Манев вдига ръка за сбогом и на лицето му се явява нещо като усмивка.
* * *
Борислав се е излегнал до прозореца на половината легло, като е предоставил на мене другата половина към вратата. Той си налива четвърт чаша уиски, отпива едра глътка и установява:
– Не е лошо. Манев ли ти го даде?
– Да – кимам. – Но не е казал, че само ти трябва да пиеш.
– Прощавай, тая вечер съм малко така…
Той прави красноречив жест към главата си, поема втората чаша, налива щедро от златистото питие и ми я подава.
– И повече да си мръднал, пак не е страшно – успокоявам го. – Свой човек си, няма да те оставим.
Той отново отпива. Сетне се оглежда и на лицето му се появява някакво стеснително изражение, чийто смисъл ми е добре познат:
– Дай една цигара, че съм си забравил цигарето и просто не знам де да си дяна ръцете.
– Добре, добре, без оправдания – промърморвам и му хвърлям пакетчето.
Той пуши, притворил очи, като мисли за нещо си или просто дреме. Сетне угася цигарата и избъбря неясно:
– Едва не изтървах влака…
– Ако това е единствената беда, която те е заплашвала…
– А какво друго?
Нямам намерение да се впускам в подробности по тоя въпрос, защото, когато си в един чуждестранен влак на чужда територия, не можеш да знаеш кой откъде и защо те подслушва. И ние задрямваме всеки в ъгъла си, макар че над главите ни има второ и съвсем свободно легло с меки одеяла и свежи чаршафи.
Малко преди разсъмване слизаме в Свиленград, където ни очаква наша кола. Шофьорът също е наш човек от групата и едва потеглили, аз запитвам Борислав:
– Освен дето едва не си изтървал влака, нещо друго имаш ли да кажеш?
– Всичко мина почти според очакванията – отвръща приятелят ми, вече разсънен. – Китаристът е останал в оня вертеп чак до вечерта. Моят човек лесно е успял да се запознае с него и със съдържанието на джобовете му. Аз пък влязох в контакт с другия. Сетне отидох да се осведомя за Томас. През целия следобед не бе напускал хотела. Точно в осем вечерта обаче излезе секретарката и се качи в едно такси. Ние с моя човек направихме същото. Таксито въртя по разни улици около четвърт час, после спря на някакъв тъмен ъгъл. Тя слезе, а шофьорът остана да чака. Ние с моя човек подминахме малко и направихме същото. Сподирих я и видях, че влиза в някаква градина. Градината бе пуста и доста тъмна, така че не беше мъчно да си намеря наблюдателен пост. Жената седна на една скамейка и след малко пристигна оня с китарата. Не пристигна, а връхлетя.
„Той е мъртъв – вика, – мъртъв! Аз го убих!“
„По-тихо! – шепне секретарката. – Кой е мъртъв?“
„Той, човекът от вагона… Вие ме измамихте… Вие ме направихте убиец… Ще го приспиш само – вика Томас… И аз го приспах, но завинаги.“
„Седнете, успокойте се – дърпа го секретарката. – Как сте го приспали, с какво?“
„Ей с тая играчка“ – вика оня, като вади нещо от джоба си.
После се тръшва на скамейката и пак започва:
„Убийци!… Излъгахте ме, че ще заспи, а той умря…“
„Но аз нямам понятие… аз наистина не съм в течение“ – заеква секретарката.
„Тогава какво търсите тук?“
„Просто чакам да ви предам опаковката.“
„Дайте я тогава… Дайте ми морфина… Ох, не мога повече!“
Тя му даде някакъв пакет и той го разкъса и изглежда взе да си приготвя инжекцията, не можех да виждам ясно какво прави, само го видях, че малко по-късно се изпъна назад, а сетне рухна и се свлече от скамейката… Жената се наведе над него, после изхълца глухо и се спусна да бяга… Отидох на мястото. Мъртъв. Подир туй се върнах при колата и макар че шофьорът бясно караше, едва не изтървах влака.
– Тая подробност вече ми е известна – напомням. – А опаковката?
– В чантата ми е. Не знам всъщност трябваше ли да я вземам, но я взех.
– Не вреди – казвам. – Може да ти потрябва… Искам да кажа, като средство окончателно да напуснеш тютюна.
ШЕСТА ГЛАВА
– Тая Касабова трябва да бъде проучена обстойно и възможно по-бързо – казвам, като потупвам с пръсти книжата пред себе си, които всъщност нямат нищо общо с Касабова.
– Слушам – отвръща лейтенантът.
– Какво ново при наркоманите?
– Компанията се разпада – докладва офицерът. – Няма морфин, няма свободен апартамент, Марго се е отдръпнала, Боян – също. Останалите се събират най-често в „Ягода“.
Кимам на лейтенанта и той излиза.
– Значи – казвам на Борислав – Боян вече направо влиза в действие…
– Щом снощи е спал с Ана във вилата…
Телефонът иззвънява. Вдигам слушалката, за да чуя един добре познат женски глас:
„Ти ли си?… Най-после… От два дни напразно те търся.“
– Нещо случило ли се е? – питам с тоя тон на гласа си, който пазя обикновено за служебни разговори.
„Случи се. Бях решила да не те срещам вече… и изведнаж промених решението си.“
– Дано да е за хубаво… – мърморя колебливо.
„Ако не е за хубаво, няма да е и за лошо. Изобщо искам да се видим още веднаж, преди да си заминал.“
– Това е най-лесната работа.
„В такъв случай кажи къде и кога.“
– Довечера в осем. На същото място.
– Май че чух женски глас – подхвърля Борислав, след като затварям телефона.
– Маргарита… Интересно откъде е научила служебния ми номер – произнасям, като го гледам втренчено.
– Няма защо така да се блещиш… Разбира се, че аз й го дадох. Срещна ме оня ден, попита ме и аз й казах. Не вярвам да съм издал държавна тайна.
– Служебният телефон е за служебни цели – напомням сухо.
– Абе, Емиле, нали знаеш, че щом една жена е тръгнала да те търси, значи непременно ще те намери…
– Добре, остави това. Провери по-добре дали материалът е вече готов.
Борислав излиза, за да се върне подир малко и да съобщи, че ни очакват. Отиваме в прожекционната стая и наистина заварваме там двама от техниците.
– Какво да пуснем по-напред – записа или филмовия материал? – пита старшият техник.
– Карайте по хронологията – нареждам.
– Там е, че началото и краят са заснети, а средата е записана – обяснява онзи.
– Ами тогава първо да слушаме и после да гледаме – обажда се Борислав.
Свивам рамене. В последна сметка всичко това е без значение. Но понеже ние с Борислав сме лаици в тия технически методи и понеже и без туй се дразним, че всичко ни се сервира на парчета, иска ни се поне тия парчета да се поднасят подред, а не разбъркано.
Техникът приближава до масичката с магнетофона и обяснява:
– Всъщност първият филмов материал представя само как Боян се вмъква в стаята на Ана през прозореца. Стаята е на първия етаж на вилата. Ана му хвърли въже и той се качи по въжето.
– Разбрано. Дай да чуем нататък.
Техникът пуска в действие магнетофона и след късо механическо съскане в помещението прозвучава звънливият момински глас:
– Ти си истински алпинист!
– Не те ли е страх, че ще разбудиш баща си? – раздава се гласът на момъка, не тъй висок и не толкова ентусиазиран.
– Между нас казано, баща ми никога не влиза тук, когато чуе, че вътре има друг човек – обяснява Ана.
– Тогава защо ме накара да се катеря като маймуна?
– За да те изпитам – разсмива се девойката. – Миналата година излъгах по същия начин едно момче, като му казах, че ако баща ми го усети, ще го претрепе… И, представи си, това леке изобщо не посмя да дойде, а камо ли да се катери. Не обичам пъзливците…
– Ясно. А колко души горе-долу си карала да се катерят по въжето?
– Само тебе и оня хапльо… понеже държах на вас… Ако не държа на някого, защо трябва да го изпитвам?… Такъв го пускам направо през главния вход.
– Аха, значи от там влиза навалицата?
– Е, чак навалица!… Надявам се, че не се дразниш зарад няколко глупави връзки… Макар че това би трябвало да ме ласкае.
– Не съм ревнив.
– Наистина ли? Жалко…
– Искам да кажа, че досега не съм бил ревнив. Понеже не съм обичал. За в бъдеще мога да стана, не гарантирам.
– Значи аз трябва да те направя ревнив? Да ти размътя главата, да те накарам да изгаряш от копнеж, да тръпнеш, да оглупяваш, да забравиш всичко и – и какво още беше там? Кажи по кой начин искаш да те шашна, скъпи?
– Знам я рецептата – обяснява момъкът. – Първо…
Къса пауза.
– Цялата съм слух – извиква девойката. – Първо?
– Първо, престани да се гевезиш.
Отново къса пауза.
– А, че аз на това най-много разчитам – отвръща Ана с лека въздишка.
Гласовете спират, заменени от лекото съскане на лентата.
– Следващата част от записа е направена подир четиридесет и шест минути пауза – обяснява със служебна педантичност техникът.
– Нещо като многоточията в любовните романи – подхвърля Борислав.
Техникът вдига предупредително ръка, защото в тоя момент от апарата се разнася гласът на Боян:
– Искаш ли глътка коняк?
– Милият… Не само героичен, но и съобразителен… – забелязва Ана.
– Вземаш ме на майтап…
– Радвай се. Ако те взема на сериозно, ще бъде по-зле за тебе. Сериозните работи, както знаеш, завършват обикновено с брак и изобщо зле.
Вероятно девойката междувременно е приела предложеното питие, понеже чуваме:
– Чудесно е…
И малко по-късно:
– Кажи, мили, да не си сложил вътре наркотик, за да ми направиш сюрприз?
– Още не сме дошли до сюрпризите – отвръща Боян.
Техникът щраква копчето на апарата и обяснява:
– Тук свършва записът. Втората част на филмовия материал, който ще видите, е направена двадесет минути по-късно.
Другият техник загася лампите и пуска в действие кинопрожектора. На екрана се появява фасадата на кокетна двуетажна вила, открояваща се сред листовината на дърветата.
– Филмът е заснет на инфралента, затова изображението е така ясно – обяснява вторият техник. – В действителност нощта беше доста тъмна.
На прозореца на първия етаж се показва Ана, оглежда се, сякаш върши някакво твърде секретно действие, и хвърля единия край на въжето. Долу между дърветата се появява Боян. С ловки движения и едва опирайки нозе в стената, момъкът се изкачва по въжето и влиза през прозореца.
Върху екрана пробягва отражението на някаква издраскана лента, сетне отново се появява фасадата на вилата.
– Това е втората част – обяснява техникът.
Сеансът на алпинизма този път се осъществява без помощта на въже. Боян се появява на прозореца, стъпва върху перваза, хваща се с ръце за балкончето на таванския етаж и с няколко леки движения се добира до него. Младежът прескача преградата, отправя се към балконската врата, вади нещо от джоба си и, по всичко изглежда, се заема с ключалката. Малко по-късно вратата се отваря, Боян влиза в тъмното помещение и затваря зад себе си.
Като епилог ни бива прожектирано слизането по обратния път от балкончето на таванската стая до прозореца на Ана.
– Времето между двете действия е точно пет минути – обяснява техникът.
– Само пет минути? Как е възможно? – възклицава Борислав.
А мене ми се струва, че чувам гласа на Любо:
„Емиле, какво би направил, ако синът ти стане предател?“
* * *
Обаждам се в „Рила“, за да запазя маса на терасата, понеже е събота вечер, и отивам няколко минути по-рано, както се изисква от възпитания кавалер. Ако се гледа календарът, още сме в края на пролетта, но ако се съди по термометъра, вече е началото на лятото. С това се обяснява и фактът, че Маргарита изгрява на входа на терасата в лека елегантна рокля – едри бели цветя на син фон, или сини цветя на бял фон, изобщо нещо от тоя род. Масите на терасата са вече заети от разнородна публика и когато тръгвам да посрещна дамата, установявам със сянка от някогашната си досада, че мъжката част от публиката вече оглежда телосложението на приятелката ми.
– Ослепителна си… – прошепвам. – Синята Маргарита…
– Стига си се занасял – отвръща тя, но лицето й засиява доволно.
Отвеждам я на масата в самия ъгъл, която предвидливо съм избрал, и й подавам листа.
– Продължават да те гледат – избъбрям, додето Маргарита обмисля съдържанието на вечерята.
– Няма да е задълго… Както почвам да пълнея…
„Почвам да пълнея“ е в случая доста скромно казано, обаче аз не съм педант.
– Нали знаеш поговорката на французите: „Мъжете излизат с тънки жени, а се прибират със закръглени“.
– Което на прост език значи, че ние закръглените сме добри главно за в къщи и по-точно за леглото… Ако смяташ това за комплимент…
Тя отново сбърчва чело над листа и решава:
– Раци… Телешко филе… Салата. А ти?
– Същото. Какво ще бъде питието?
– Това оставям на тебе.
Вечерята минава приятно, сиреч без много приказки, но към края аз ставам донейде меланхоличен, защото знам от опит, че краят на яденето е обикновено начало на сериозните разговори, а ако Маргарита е дошла за сериозен разговор, мога предварително да се обзаложа за характера му.
– Какво се вкисна? – пита дамата.
Това му е лошото на дългото съжителство, че хората почват взаимно да се познават като петте си пръста.
– Нищо не съм се вкиснал. Просто преядох.
– Не бой се, не мисля да ти се окачвам на шията, казах ти го вече.
– Ти малко ме надценяваш като страхливец.
– Понякога, знаеш, изпитвам такива пристъпи на самота, че я усещам съвсем като физическа болка тая самота…
– Не си изключение – успокоявам я. – В наши дни все по-голяма част от хората се чувствуват самотни. Колкото до останалите, те пък напразно мечтаят да останат сами. Изобщо по тая линия рядко може да срещнеш доволен човек.
– Ти винаги се подиграваш.
– На кого? На себе си?
– През тия последните години аз много се промених – забелязва тя, сякаш не ме е чула. – Оная катастрофа с Тодоров… А после и тоя брак, който се оказа не по-малка катастрофа…
– Това, второто, досега не си ми го казвала.
– Защото ме беше срам… И защото може би дълго време не смеех да го призная и пред себе си.
Тя се заглежда замислено към насрещната тъмна фасада, върху която грее зеленият надпис на голяма светлинна реклама. Един доста тайнствен надпис, тъй като две от буквите са изгорели и хвърлят пълен мрак върху смисъла на думата.
– Всъщност в битово отношение това бе един съвсем приличен брак с един приличен човек на добра длъжност и с добри привички. От къщи – на работа, и от работа – в къщи, с половинчасово отбиване за една ракия с приятелите. Изобщо един човек не като тебе, дето кога си тук, кога те няма… и дето можеш някой ден да заминеш и да не се върнеш…
– Някой ден… – повтарям. – Някой ден това на всекиго може да се случи. Падне керемида, удари те…
– Какъв съпруг само… – продължава Маргарита да се рови в спомените си. – Кротък, тих старателен…
– На идеален мъж си попаднала, бог да го прости.
– …Особено старателен беше в сметките. Любимото му занимание след вечеря беше да преглежда сметката на домашните разходи през деня… Със съответните критически коментарии, разбира се… А каква мъка, господи, додето му измоля някоя нова рокля. И когато най-сетне я измоля, ще се окаже, че сезонът почти е минал…
– Грешката е твоя: трябвало е през зимата да молиш за лятна рокля и обратното.
Пускам тия глупави бележки с надежда да прекъсна прилива на спомени, тъй като ми е неловко и безинтересно да надничам в чужди работи. Но що се отнася до Маргарита, тя не изпитва никаква неловкост, защото толкова е свикнала с мене, че ме смята по-близък от всякакъв съпруг и защото има хора, които като им се натрупа много нещо тука вътре, все едно, някой ден трябва да го изприказват.
– …Тих и кротък, истинска муха… – продължава жената. – Като приключи със сметките, ще извади вестника и ще прегледа програмата на телевизията. Ако има мач или някой криминален филм, ще пусне апарата. Ако не – ще се изтегне на дивана, додето изчете спортната колона. А после ще стане и ще обяви: „Аз си лягам“, сякаш до тоя момент не е лежал… Един човек, с когото просто дума не можеш да размениш освен по домашните разходи, разбираш ли?… Отпърво наистина говореше… за мачове и за любимия си отбор… А после, като му казах, че не ме интересуват мачове, млъкна. Един чистичък спретнат апартамент… и един тих, старателен съпруг… една къща, в която само се мълчи… божичко!…
Тя отново поглежда към тъмните фасади и към тайнствената зелена дума с две неизвестни.
– Мислеше само за спорт, а бе хилав и с хлътнали гърди и носеше дълги до глезените гащи, за да не би да настине, а зимно време непрестанно се мажеше с някаква мас, която уж предпазвала от простуда, и цялата къща бе вмирисана на тая мас…
„Дано да не почне да ми разказва и как е правел любов тоя тиквеник“ – помислям почти в паника.
– …Един съвсем приличен брак – повтаря тя. – …И една пълна катастрофа.
– А децата? – опитвам да я изведа на по-здрава почва.
– Децата?… Вие като кажете „децата“, смятате, че това решава всичко. Като че жената няма право на друго, освен на майчински чувства.
– Не съм помислял подобно нещо. Казах го просто, защото си спомних как копнееше навремето да имаш дете.
– Копнеех за дете, понеже имах другото… имах тебе… или си въобразявах, че те имам… А когато имаш само две деца на ръцете…
– …И то – на ръцете на леля си…
– Не съм ги зарязала чак дотам, не бой се. Но не мога и по цял ден да седя до тях. Още повече, имам чувството, че когато седя до тях, това не ги развлича особено.
Тя млъква за миг, поставя бялата си ръка малко над едрия бюст и казва едва чуто:
– Празно ми е тук, разбираш ли… празно… Това проклето усещане за празнота…
– Това проклето усещане за празнота изчезва едва когато се появи гръдната жаба – забелязвам философски.
– Ти си невъзможен – въздъхва жената. – За убиване си.
– И други са ми го казвали. Предимно мъжете, естествено.
После добавям:
– Ти постоянно питаш: „Разбираш ли?… Разбираш ли?…“ Добре, разбирам. Но кажи ми, какво очакваш?
– Нищо не очаквам – произнася все тъй тихо Маргарита. – Там е, че нищо не очаквам. И тъкмо затова оня ден поисках да те видя отново… така, без особена причина… След няколко години, викам си, ще се сетиш, че си могла да бъдеш с него още един-два пъти и не си била, и ще се ядосваш, че си пропуснала случая…
Тя ме поглежда, обаче очите й са някак разсеяни и може би дори не ме виждат.
– Странно, но като се сетя сега… ние с тебе също не сме говорили за много неща… изобщо не сме говорили много… и ти винаги си имал тая слабост да мълчиш като дърво или да се правиш, че не разбираш за какво става дума… и все пак не съм чувствувала, че нещо ми липсва, защото тук ми беше пълно, и пълно не с твоята гръдна жаба, а с онова, другото…
– Пълно ти е било с илюзии.
– Не – поклаща глава Маргарита. – Илюзиите бяха тук – и тя посочва с ръка грижливо оформената си фризура. – Тук бяха и всичко развалиха… Илюзии за спокойно семейство и за уютен дом… Аз го получих това спокойно семейство… съдбата ми го натри в носа…
И тя също като предния път ме поглежда внезапно с някак странно оживен поглед и произнася полугласно и заедно с туй поривисто:
– Колко време трябваше да мине, за да разбера, че съм готова да тръгна през кал и през вятър, и през всякакви премеждия с един човек, но с оня единствения човек, защото какво друго и какво повече можеш да искаш на тоя свят от един истински скъп и близък човек, господи!
„Да го беше казала преди десет години… преди пет години“, отвръщам на ума си.
И сякаш отгадала тая безмълвна реплика, жената отмества очи и добавя уморено:
– Минали истории…
Тая фраза слага край на разговора, на този разговор, искам да кажа, и ние минаваме към по-неутрални теми.
Подир един час тръгваме към къщи, без да се питаме къде отиваме, и бавно се движим по стихналия булевард, и аз разсеяно следя как под светлината на уличните лампи сенките ни постепенно се удължават, а после внезапно отскачат назад и сетне отново почват да растат и пак отскачат – две сенки на мъж и жена, на двама души, които случаят е свързал и разделил, и пак свързал, за да ги раздели отново.
– Ти си още млада… – чувам се да казвам малко ненадейно и за самия себе си.
– На трийсет и три…
„Трийсет и пет“, поправям я наум.
– Във всеки случай млада си. И вместо да се тровиш за хубавото, което не е дошло, по-добре е да мислиш за хубавото, което е възможно да дойде…
– Щастието?… – тя тихо се изсмива.
– Направила си един нещастен опит. Други правят и по повече.
– Нямам вече кураж за опити… И няма с кого да ги правя, ако не смятам някой млад глупак, с когото още от първи път ми доскучава… И изобщо не съм те потърсила, за да ме успокояваш. Искам просто да бъда още малко с тебе.
– Да, но подир това малко време с мене ще има още друго време, още много време.
– И какво от туй? Ти чакаш ли хубавото, дето може да дойде?
– Искрено казано, не мисля по тия неща.
– Искрено казано, не чакаш нищо – поправя ме тя. – Аз – също. Така че няма какво да ми даваш кураж, защото и двамата сме един дол дренки. Вървим по пътя си, без да чакаме нищо особено.
И тъй, ние продължаваме да вървим по пътя си из пустия булевард заедно с тези две сенки, две сенки на мъж и жена, които се появяват, растат, а сетне изчезват, сякаш никога не са съществували.
* * *
Не знам колко е точно часът, защото когато спя, не гледам часовника, но внезапно усещам, че някакъв свредел се забива в главата ми и почва да дълбае – веднаж, още веднаж, още веднаж. Протягам ръка, без да отварям очи, тъй като тоя свредел ми е добре познат, и вдигам слушалката на телефона, поставен до възглавницата.
– Другарят Боев? – чува се от другия край на жицата.
– Същият. Кой е?
– Боян… Боян Ангелов… Бих искал да ви видя, и по възможност – веднага. Знам, че часът не е подходящ, но…
– Защо не! – промърморвам, като отварям очи и поглеждам светещия циферблат на часовника си. – При бърза работа всеки час е подходящ.
– Само че аз не ви знам адреса…
Давам му адреса и обяснявам:
– Мини през антрето на стълбището, влез в двора и чакай там.
– Кой е?… Какво има?… – чувам до себе си сънливия глас на Маргарита.
– Всичко е наред, скъпа. Спи спокойно.
– Спокойно?… С тебе?… – избъбря тя, но сънят, изглежда, се оказва по-силен от иронията, защото жената се загръща в завивката и ми дава гръб.
Часът по-точно казано е три без нещо. Обличам се, сварявам кафе, а сетне слизам долу. Адресът, който съм дал на Боян, не е моят, а на една кооперация в съседната улица. Когато стигам до задния вход на дома, момъкът вече ме очаква.
– Ако друг път ти се случи да идваш при мене, минавай по същия път и гледай да няма никой подире ти – казвам, като го въвеждам в кухнята.
– Едва ли ще ми се случи – произнася мрачно Боян. – Вие бихте могли да идвате при мене, но аз при вас – никога.
– Тъй ли? Че защо?
– Ами защото навярно ще ме натикат в затвора.
– Да не си обрал някоя аптека?
– Не – поклаща глава младежът. – Извърших шпионаж.
– А, това е друго – забелязвам без особен драматизъм. – Тогава седни на тоя стол и обясни по-точно за какво става дума.
– Тя е дълга история… – казва тихо Боян и се отпуска на стола.
– Няма значение – отвръщам, като наливам кафето. – В събота срещу неделя имам време дори и за дълги истории.
Той изважда от джоба си цигари и кибрит, но се сеща:
– Тук пуши ли се?
– Пуши се, и то много – успокоявам го и сядам от другата страна на масата.
– В оная компания от „Ялта“ идва от известно време и един чужденец – Чарли… Майка му е българка и той има тук роднини. От него почна цялата история…
И момъкът бавно и не съвсем последователно ми я разказва тази история, която ми е добре позната и която все пак слушам търпеливо и внимателно не само за да преценя доколко е откровен човекът насреща ми, но и за да разбера как изглежда тази история откъм другата, неговата страна.
– …Имал някакви познати сънародници, които работели с наши фирми. „Богати хора – вика, – от тия, дето дават едри пари за дребни услуги и най-важното – могат да платят в ампули“…
Подир някои предварителни обяснения от тоя род Боян минава към срещата вън от града и доста точно разказва за ония неща, които вече съм видял и чул.
– …Операцията не бива да се повтаря всяка вечер – вика жената. – Това е опасно и безполезно. По наши сведения най-интересните документи той ги носи у дома си в събота, за да работи над тях през неделята. Затова ще действувате винаги в събота и само в събота. А когато поисках да знам какви са все пак тия документи, тя ми отговори: „Стопански… търговски… Такива, каквито можем да си осигурим по хиляди други пътища, само че с повече труд и време… Изобщо не си въобразявайте, че ви караме да вършите предателство“ После взе да ме сплашва: нейните хора щели да ме следят и да се разправят с мене в случай, че не бъда изпълнителен и дискретен. После извади миниатюрното фотоапаратче, филмчетата, инструментите за отключване и взе да ми показва как да действувам с тия дреболии. А накрая ми поднесе и опаковката с морфина.
Момъкът говори спокойно, но изразът на лицето му е напрегнат и някак сепнат, израз на човек, който едва сега си дава сметка за нещо, вече извършено и невъзвратимо.
– Е, какво? Всичко за една опаковка морфин ли беше? – питам.
– Е, не за една… Жената ми каза, че ако работя добре, ще получавам и други опаковки… Ще ги получавам на същото място, на което ще оставям и негативите. А негативите тя ми нареди да оставям в пощенската кутия на някоя си Касабова на Евлоги Георгиев. Да ги оставям в неделя призори, след като съм изпълнил задачата.
– Е, какво? Изпълни ли задачата?
– Искате да кажете дали съм се удавил? Удавих се.
