Текст книги "Реквием за една мръсница"

ПЕТА ГЛАВА

Влакът като по чудо заминава точно по разписание. Това е същият тоя стар Ориент-експрес, прочут някога като комфортно средство за пътуване към екзотичния Изток.

Времената обаче са се изменили. Изтокът вече не е тъй екзотичен и Ориент-експресът не е твърде комфортен. Богатите пътници предпочитат самолетния превоз, а бедните не са рентабилни, защото нямат навика да пътуват в спални купета. На всичко отгоре на Балканите има социализъм. И ето че някогашният символ на бързия и удобен транспорт се е превърнал в обикновена и доста занемарена пътническа композиция, която пълзи и пухти, сякаш е болна от астма, спира да си почива пред всяка керемида и прави закъснения между половин час и половин денонощие…

В спалното купе все пак са оцелели някакви помръкнали остатъци от някогашния уют. Шоколадената кадифена тапицерия, полираните части от червеникаво дърво, малиновият филц на пода и кожената облицовка на стените, украсена с монограмите на Кук, всичко това напомня за времето, когато линията Париж-Истанбул е представлявала наистина златна жила за реномираната фирма на Вагон-ли. И цялата тая старинна обстановка, напоена с вечната железопътна миризма на дим и сгурия, ми напомня за други стари неща, свързани с други пътувания, в ония времена, когато още не броях годините си.

Навън вече се здрачава и силуетите на дървеса и сгради прелитат край прозореца на купето, синкави и неясни, и аз се взирам в тях, без твърде да ги виждам, и слушам тропота на траверсите и звъна на чашите в шкафчето, без твърде да го чувам.

На вратата се потропва и влиза шафнерът, вече не млад мъж с уморено лице, с тромаво тяло и с кафява формена фуражка, която изглежда му е малка. Той прибира билета ми, хвърля бегъл поглед на моя паспорт, оставен върху масичката, и предлага услужливо:

– Ако искате кафе или нещо за пиене…

– Бих взел едно кафе – кимам.

Малко по-късно той донася голяма чаша от масивен син порцелан с вензела на Кук, поставя грижливо между чашата и чинийката книжна салфетка и отново произнася услужливо:

– Ако нещо ви е нужно, можете да натиснете звънеца.

Благодаря му и го отпращам. В гласа на тоя човек има една нотка, която не ми допада твърде, нотка на угодливост, надхвърляща обикновената служебна учтивост.

Изпивам кафето без особено удоволствие, понеже това е най-посредствено нескафе, издъхващо като всичко наоколо тая железопътна миризма на дим от каменни въглища. Сетне спускам пердето на прозореца, поставям веригата на вратата и се обтягам на леглото.

Моето купе е точно до служебното отделение на шафнера. В целия вагон са заети всичко на всичко само още четири купета, но мене ме интересува по-специално онова, което се намира в другия край на коридора. И за да задоволя тоя си интерес, вадя миниатюрния приемател и натискам бутона.

Неизбежният шум на пътуването – тракането на колелата по траверсите, скърцането на старата каросерия и разнородните звуци, издавани от чаши, бутилки и закачалки за дрехи – до голяма степен удавя звуците на разговора, воден почти полугласно. Разбира се, впоследствие, записът ще бъде съответно прочистен от тия паразитни шумове, но аз не мога да чакам дотогава.

Всъщност откъслечната беседа, която долавям още по-откъслечно и която явно се води между Томас и секретарката, засега поне не ме вълнува особено и аз на няколко пъти изключвам и наново включвам приемателя, като изчаквам появата на нещо по-любопитно.

Вече минава полунощ и аз изпълнявам приемателните си операции в полудрямка, заплашваща да премине в здрав ободряващ сън, когато най-сетне любопитното излиза наяве. Гласовете и тоя път са два, ала сега и двата са мъжки.

– Някой видя ли ви? – чува се доста ясно гласът на Томас.

– Коридорът е пуст – отзовава се гласът на шафнера.

След което разговорът изведнъж става съвсем тих и аз, колкото и да напрягам слух, долавям сред паразитните шумове само отделни думи.

– …Новини… от страна на Стария… – чувам съвсем откъслечно репликата на съветника.

Отговорът е тъй тих, че не разбирам нито дума.

– …Защо тия тревоги? – разнася се отново и малко по-членоразделно гласът на Томас.

– …Задържането ми е въпрос на дни… – повишава за миг тона шафнерът.

Сетне следва цяла поредица от реплики, реплики на хора, които явно спорят за нещо, но не си дават труд да говорят малко по-високо и по-ясно, та всеки да ги разбере. И само когато под влияние на възбудата гласът на шафнера стане по-остър, ухото ми улавя отделни думи. Някои от тия думи са съвсем без значение, но други, макар и откъслечни, изглеждат доста съществени. Така в продължение на десетина минути в главата ми се натрупва малка колекцийка от словесни отломъци.

„Не са търсели това… следят ме понякога и тук… смятате, че фантазирам… не съм дете… нищо не ви заплашва… може би въпрос на часове… пет години… да скачам по жаравата… жена ми и децата… без тях е безпредметно… да бъда и метач…“ – и други подобни все от страна на шафнера.

Колкото до Томас, неговият принос към колекцията от отломъци също не е без значение:

„Контрабанда на наркотици… щяха да опипват бельото ви… шев по шев… преуморен и изнервен… и ще направите признания… дипломатическата поща… наши въпроси, а не ваши… последния ви рейс… ще ги измъкнем… човекът от името на Стария…“

Подир което същият глас произнася с необичайна яснота:

– А сега можете да си тръгвате. И – внимателно.

Колекцийката, съставена в главата ми, е доста оскъдна за един обстоен служебен доклад. Но тя е повече от достатъчна, за да се долови поуката от цялата история. Старата история. Историята за предателя и за неизбежния конфликт между предателя и неговия господар.

Нашите служби нямат никакви специални подозрения към тоя износен и уморен човек, облечен в кафявата и също поизносена униформа на Кук. Син на средно заможно семейство, той влиза в живота с едничката квалификация, която може да му даде следването в чуждестранния колеж – знанието на два чужди езика, ако не броим привичката да живееш, без да се преуморяваш. Тия познания и тая привичка подир различни служебни перипетии му осигуряват скромното място на работник в спалните вагони, инертен, но, общо взето, порядъчен по всички линии.

Към тоя банален и безинтересен портрет в последно време се прибавят известни черти на страх и безпокойство, наподобяващи началната фаза на една кротка мания за преследване. И това е всъщност единствената подробност, отбелязана от нашите служби, които не могат в една или друга степен да не държат под око такъв човек, движещ се периодично с международните влакове.

Да, един безпричинен страх, проявяващ се даже в тия нотки на сервилност към някакъв случаен пътник с дипломатически паспорт. Един безпричинен страх, чиято причина изведнаж излиза наяве.

Изчаквам малката стрелка на часовника ми да се забоде в цифрата едно и натискам звънеца. В тоя час съществуват всички шансове прислужникът да не се отзове на сигнала по простата причина, че е заспал или че счита за по-удобно да се прави на заспал. Но когато човек се бои от нещо, той трудно може да се въздържи да не провери дали страхът му е основателен, или не. Затуй откачам веригата на вратата и минутка по-късно без изненада установявам, че тя се отваря и в пролуката се показва главата на шафнера, сега вече освободена от тормоза на тясната фуражка.

– Влезте и поставете веригата – казвам.

– Защо… какво… – недоумява служителят.

– Влезте и поставете веригата – повтарям.

– Но аз… Но вие…

– Местоименията ще ги изреждате после – произнасям, без да повишавам тон. – А сега направете, каквото ви казах.

Тия фрази без значение дават достатъчно време на шафнера, за да съобрази, че всяка съпротива от негова страна би могла само да усили подозренията от моя страна. Той покорно влиза, заключва и закачва предпазната верига.

– Седнете… Отпуснете се… Ако щете – запалете цигара. Изобщо пригответе се за един по-обстоен разговор, чието времетраене до голяма степен ще зависи от вас.

– Бих запушил наистина, ако разрешите, макар че не разбирам…

Подавам му пакетчето цигари и запалката и го изчаквам да вдъхне две-три освежителни порции дим.

– Вие всичко разбирате – казвам кротко, – и аз също всичко разбирам, затова нека още отначало се условим, че няма да прибягваме до дребни детински хитрости при един мъжки разговор. Както вероятно отдавна се досещате, ние знаем доста за вашата дейност, не тая – по оправянето на леглата и наливането на прясна вода в шишетата, а оная, другата, от областта на шпионажа. Липсваха ни някои съвсем дребни детайли, но сега вече и те са налице в резултат на току-що приключилия ви разговор с Томас…

И за да придам по-голяма убедителност на думите си, вадя малкия приемател и небрежно го подхвърям в дланта си.

– Тая кутийка съдържа точен запис на споменатия разговор, който, както сам знаете, е от такова естество, че може да изиграе ролята на пълни самопризнания.

Шафнерът разглежда миниатюрната апаратура и от израза му личи, че си дава достатъчно ясна сметка за нейното значение.

– Така че – продължавам – ние лесно ще минем и без вашите самопризнания. Но ако те не са нужни за нас, за вас самия те са от съдбоносно значение. Разкаянието, стига да не дойде прекалено късно, винаги може да смекчи участта на прегрешилия.

Служителят мълчи, сякаш преценява дали наистина разкаянието може да му донесе нещо, или не. И както седи до прозореца в евтината си бяла риза, леко прегърбен, с уморено лице и с цигара, забравена в ъгъла на устата, той предизвиква у мене някаква глупава тръпка на съчувствие, от която напразно опитвам да се отърся.

– Вие казвате… разкаянието да не дойде много късно… – проговаря най-сетне той. – Но след пет години всичко вече не е ли много късно…

– Не съм юрист и не мога да ви информирам в подробности. Това, което имам предвид, е да избегнете най-тежкото наказание.

Човекът кима унило. Вероятно преситен от красиви лъжливи обещания, шафнерът приема с известно доверие моето не дотам изкусително, но правдоподобно предложение. Той обаче продължава да мълчи още няколко минути, сякаш претегля всичките „за“ и „против“ на едно пълно самопризнание.

Решавам да му помогна:

– Имайте предвид, че никой, включително и човекът оттатък, вече не е в състояние да ви помогне. Вие сте изцяло в наша власт оттук чак до Свиленград, където вероятно и ще завърши пътуването ви, така че преди да пристигнем там, нашият разговор трябва да е приключил и аз трябва да съм направил своите изводи.

– Но, аз дори не знам кой сте вие…

– Може да не знаете, но се досещате. Не е нужно много мислене, за да разберете, че ако бях от Външна търговия, нямаше да си прахосвам нощта заради вас.

Той отлепя от устните си загасналата угарка, хвърля я в пепелника и отново свежда поглед към нозете си, обути в евтини износени чехли. Аз също мълча и чакам, но не чувам нищо повече от тракането на колелата по траверсите и звъна на чашите в шкафчето.

– Откъде да почна?… – произнася най-сетне глухо човекът.

– От вербовката.

– Само не мислете, че те просто така са ме купили срещу пачка банкноти.

Не отговарям и продължавам да чакам.

– Те ме измамиха и аз хлътнах, без даже да го съзнавам… ей така, хлътнах, все едно че падаш в трап, без да си го видял.

Той захлупва лице в едрите си шепи и машинално разтърква с пръсти слепоочията си. Сетне вдига глава и продължава:

– Преди около пет години жена ми заболя от левкемия. Лекарите смятаха, че няма да изкара повече от няколко месеца. Намерих се в чудо. Не искам да говоря за чувства, но за мене тя и децата са всичко на тоя свят…

Шафнерът млъква, обхванат вероятно от това противно усещане за самосъжаление, и в купето за известно време се чува само тропотът на колелата и звънтенето на чашите.

– Тогава Бертен, един чужденец, който работеше в агенцията, ми каза, че на Запад вече бил пуснат някакъв ефикасен специалитет против левкемията, но тоя специалитет бил фантастично скъп. Обърнах се за съдействие към здравните органи, обаче ми отговориха, че въпросният специалитет нямал никакъв сигурен ефект и всичко било рекламен шум.

„Така разправят, защото им се свиди валутата – рече Бертен. – За такива като тебе валута не се харчи“. „Тогава услужете ми вие – викам. – За година-две ще ви се издължа.“ „Фирмата не може да поема такива разходи – отвърна Бертен. – Но понеже се касае до човешки живот, аз лично ще ти помогна. Ще ти дам бележка до един познат в Истанбул и той ще ти набави медикамента.“ Така и стана.

Шафнерът замълчава и многозначително поглежда към пакетчето цигари, хвърлено на леглото. Подавам му го и сам запалвам.

– Колкото и да е невероятно, дозата помогна – произнася човекът, след като изхвърля гъста струя дим от устата си. – Не знам в специалитета ли бе причината, или в другите процедури на лечението, но се получи някакво стабилизиране. Само че това бе една доза, а имаше нужда от повече дози, от много повече. И Бертен продължи да ме праща при познатия си. Отпърво ми даваше отворени бележки до него, сетне – малки, добре запечатани писъмца. „Вземи това – вика – и го скрий нейде в хастара на куртката“. „Защо трябва да го крия? – питам. – Нещо секретно ли е?“ „Нищо секретно няма – вика, – за мои лични работи пиша, но не е нужно митничарите да са в течение.“ И аз криех писъмцата и ги носех все на същия тоя познат и дори да изпитвах известни съмнения, нямах кураж да отказвам, защото Бертен правеше такива жертви за мене и защото жена ми се нуждаеше от още няколко дози. И чак когато тя отчасти се възстанови и лекарят нареди да спрем специалитета, нещата излизаха съвсем наяве.

Той прекъсва разказа, сякаш за да си припомни как точно нещата са излезли наяве, и пуши мълчаливо, вперил поглед пред себе си.

– Специалитетът бе вече прекъснат, когато веднаж Бертен отново ми подаде едно от малките писъмца. „Знам, че много съм ви задължен – викам, – но не мога повече да ви служа за куриер. Тая работа е съвсем противозаконна и вие знаете…“ „Я виж! – рече французинът. – Че откога работата стана тъй противозаконна? Май че от момента, в който ти получи каквото ти трябваше, а?“ Той беше прав, разбира се, но аз също бях прав за себе си и затова повторих, че повече не мога да служа за куриер. „Какво, страх ли те е?“ – попита Бертен. „Ами страх ме е, естествено“ – рекох. „И ти мислиш, че като спреш да ми правиш услуги, вече си спасен за цял живот?“ – попита отново той. „Не искам да се забърквам в такива неща – рекох.“ „Ами че ти – вика – вече си забъркан до гуша в тях и нямаш никакъв начин да се измъкнеш.“ Той отвори чекмеджето, извади една плоска кутия и ми я подаде. „Ето – вика – записи на разговорите, когато съм ти връчвал писмата. Ето ти и снимки от момента когато ти си връчвал тия писма в Истанбул. И бъди сигурен, че човекът, на когото си ги връчвал, е добре познат на вашите. И бъди също тъй сигурен, че цялата тази кутия, както я виждаш, може за четвърт час да се озове в ръцете на милицията.“ „Няма да го направите – рекох. – Нямате интерес да го направите.“ „Вярно – вика, – но само дотогава, докато можем да разчитаме на тебе. След като станеш излишен, нищо не ни пречи да те похарчим. Аз съм чужденец. Заминавам – и толкова. А на другия ден след заминаването ми ти също ще заминеш, само че към затвора.“

Човекът угася с нервен жест цигарата в пепелника и продължава:

– Той здравата ме бе заклещил и ми даде хубавичко да го разбера, и най-първо ме изплаши, а после взе да ме успокоява. „Страх те е да не те хванат? – вика. – Добре, влизам ти в положението, край на писмата. Оттук нататък ще носиш не писмо, а едно копче. Едно ей такова кафяво копче, зашито на куртката. Ако и това е опасно, тогава вече не знам!“ И още: „Мислиш, че вършиш бог знае какво ли? Ами че ако искам нещо да предам, аз и без тебе ще го предам – има посолства, дипломатически куриери, десетки начини… Ти си полезен, признавам, но не смятай, че си незаменим и че вършиш някакви страшни работи.“ И още: „Ти така си ми задлъжнял с това лекарство, че и за пет години не можеш да се издължиш. Е, добре, смятай, че си се издължил. Нещо повече: смятай, че оттук нататък за добавъчния труд ще ти се плаща добавъчно.“ „Да – викам, – докато ме хванат. Защото тая работа стане ли редовна, все някой ден ще ме хванат.“ А той: „Ние – вика – знаем да си пазим хората. Тия задачи няма да траят дълго. А в случай, че се яви и най-малка опасност, ще те прехвърлим отвъд, и тебе, и семейството ти.“

– Къде е сега Бертен? – питам, защото останалото е ясно.

– Замина си още преди две години.

– Оттогава с кого поддържаш връзка?

– Със Стария.

– Кой е той?

– Не знам.

– Как така „не знаеш“?

– Не знам. Никога не съм го виждал. Но Бертен, преди да замине ми каза, че нарежданията вече ще идват от Стария. И те идват от Стария.

– А кой ти ги предава?

– Никой.

– Как „никой?“

– Исках да кажа, че нямам пряка връзка с никого. В случай, че предстои да заминавам, трябва да заметна по особен начин пердето на прозореца. А след това чакам. Ако има нещо да нося – получавам го през нощта в плик, пуснат под вратата. Но в плика обикновено няма нищо друго освен едно такова кафяво копче, което зашивам на куртката си. Само на два пъти съм получавал съобщения, натракани на машина, когато се е налагало да предам копчето на друг адрес.

– А ти на кой адрес се обръщаш тук, ако имаш да съобщиш нещо?

Шафнерът избъбря някакъв адрес на Евлоги Георгиев.

– Но аз не познавам никого там. Казано ми е само, че ако има нещо важно, ама наистина важно, трябва да напиша едно съвсем обикновено писмо и да вмъкна в него една фраза, ако се касае за опасност, и друга фраза, ако се налага лична среща, а после да пусна писмото в кутията на Касабова.

– Колко пъти и кога си използувал пощенската кутия?

– До миналата година нито веднъж. Но понеже напоследък нещата около мене се сгъстиха, изпратих едно подир друго пет писма – всеки месец по едно.

– Е, и?…

– И – нищо. На съобщенията за опасност ми се отговаряше, че са взети мерки и че ако се наложи, ще бъда изтеглен. А на молбите ми за лична среща изобщо не получавах отговор.

– А как получихте връзка с Томас?

– По обичайния начин. Тая нощ намерих бележка, с която ми се съобщаваше, че ще бъда потърсен по време на пътуването.

– Запазихте ли бележката?

– Как ще я запазя! Изгорих я.

– И после?

– Ами когато влязох при чужденеца да му оправям леглото, той ми пошушна да ида при него по-късно, щом всичко утихне, и в случай, че във вагона няма гранични офицери или други такива лица.

– За мене съобщихте ли му?

– Вие още не бяхте дошли.

– И сега Томас ти предлага спасение, а? – запитвам, като се ползувам от оскъдните данни на словесните отломъци.

Шафнерът мълчи.

– И ти му вярваш?

– Отдавна съм престанал да им вярвам – произнася той, като бавно вдига глава. – Но какво друго ми остава?

– Другото ти си го проиграл… още преди години… още много отдавна… Ако беше събрал смелост да дойдеш и всичко да признаеш… Но това е минало. Кажи по-добре как си го представяш бъдещето.

– Какво има да си го представям… – промърморва унило мъжът.

– Искам да кажа: в случай, че не бях се намесил. Ще се озовеш оттатък, след месец-два ще ти прехвърлят и семейството и ще заживееш нов живот… така ли?

– Ами…

– А не си ли се запитвал за какво им е притрябвало да спасяват тебе и семейството ти, след като вече не си им нужен?

– За да ме държат на своя страна… За да не ида в нашето посолство и да издам комбинацията им…

– Искаш да кажеш, че все още представляваш известна опасност за тях… Вярно. Само че тая опасност те могат да я отстранят и наистина са решени да я отстранят, не като те държат при себе си, а като те премахнат. Това е по-евтино, по-изгодно и най-важното по-обичайно, защото такива им са методите.

Шафнерът мълчи и мислено преценява думите ми.

– Сигурно така са смятали да я наредят… – промърморва най-сетне той.

А след малко добавя:

– Но това вече няма значение… И дори да бях се прехвърлил оттатък и да ме оставят на мира, пак няма значение… Щом жената и децата не са при мене, нищо няма значение…

– Засега нека прескочим вайкането – казвам. – Ти веднъж вече си извършил голямо престъпление, въобразявайки си, че го правиш от любов към своите. Сега е дошъл ред наистина да направиш нещо и за тях, и за себе си.

Човекът отново вдигна бавно глава и някакъв несигурен проблясък на живот се мярва в очите му.

– Не става дума да сложим кръст на всичко с един замах – бързам да го предупредя. – Така или иначе, ти ще понесеш наказание, защото в тая страна има закони. Но степента на наказанието може да бъде различна и тя ще зависи именно от поведението ти.

– Кажете какво искате от мене? – запитва шафнерът все с тоя несигурен блясък в погледа.

– Да продължиш пътя си до Истанбул.

– Но нима… Но как…

– Така: сякаш нищо не се е случило.

– Аз може вече да не се върна обратно… – поглежда ме изпитателно човекът.

– Твоя работа.

– А ако те ми попречат да се върна?

– Ние ще ти помогнем.

– А ако се опитат да ме ликвидират?

– Това ти е рискът. Но ти вече си предупреден и ще можеш да се пазиш. Става дума само за едно денонощие – сетне се връщаш обратно. Главното е да не даваш вид, че нещо е станало и че си променил намеренията си.

Шафнерът отново потъва в размисъл. Сетне изведнаж решава:

– Добре. Готов съм.

– В такъв случай – казвам – да изгорим по още една цигара и да видим по-подробно как стоят нещата.

* * *

Гарата на Истанбул. Нищо за отбелязване освен блъсканицата, шума и жегата, които също не са за отбелязване. Из вратите на второкласните купета с припрени викове един по един къде се свличат, къде биват избутвани навън пътниците. Избутването върви бавно, защото всеки пътник има около осем-десет куфара, задръстващи изхода на вагона. Нетърпеливците изнасят имуществото си от прозорците, подпомагани от ентусиазираните посрещачи. Новопристигащите са все гурбетчии, завръщащи се от Швейцария, ФРГ или Дания.

Някога хората отиваха на гурбет, въоръжени с майсторство и занаят. Днес единственото изискване е да имаш здрави ръце и да си готов да се хванеш на оная тежка работа, която за изтънчените европейци е прекалено груба и която се свежда обикновено до копане и пренасяне на тежки предмети. А след като си работил години и след като здравата си пестил, можеш да събереш достатъчно средства, за да напълниш мукавените куфари с долнопробна преоценена стока и да се върнеш триумфално в родината.

Изправен в коридора до прозореца на вагона, наблюдавам освобождаването на влака от победители и трофеи, като търпеливо очаквам в навалицата да се появи моят човек. Няколко прозореца по-нататък Томас със секретарката си също очаква посрещачи. Не давам вид да го забелязвам, а и той, струва ми се, не ми обръща никакво внимание.

Томас е по-щастлив от мене. Висок мъж с тъмносиня шофьорска фуражка си пробива път през множеството и поема от ръцете на дипломата двете малки куфарчета. Минута по-късно изниква и моят човек и ние през жегата, навалицата и грамадните куфари успяваме да доплуваме до мястото, дето е гариран нашият мерцедес.

Един разсеян поглед ме убеждава, че дипломатът и секретарката вече потеглят в някакъв черен буик и че малко по-натам Борислав в компанията на непознат младеж дреме в едно луксозно такси. Тия неща обаче в момента не ме засягат и аз давам знак на моя човек да потегли към хотела.

– Трябва на всяка цена да видя приятеля си – казвам полугласно. – Трябва да го видя, макар и за минутка. И колкото по-бързо, толкова по-добре.

– Първата условна среща е подир час – осведомява ме човекът на кормилото, когото познавам бегло по лице, макар да не съм знаел допреди малко, че тъкмо той е Манев. – Каква жега, а?

И ние заговаряме за жегата.

Хотелът се оказва от категория над средната и под луксозната, както се и полага за служебното положение, вписано в паспорта ми. Барът на заведението обаче просто няма цена с уютността, спокойството и най-вече с хладината си. Отдавам му дължимото, като убивам точно час и четиридесет минути в пиене на кафе и четене на френски вестници с вчерашна дата.