Текст книги "Блондинка от Маями"
Автор книги: Пол Ливайн
Жанр:
Прочие детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 15 (всего у книги 19 страниц)
Скалата на страшния съд
– С един куршум и бащата, и дъщерята – промърмори Чарли Ригс.
– С три куршума – поправих го аз. – Но иначе имаш право, такава ми е теорията.
– Не се ли каниш да лапнеш голям залък, Джейк? – попита той и захапа чесново хлебче, намазано обилно с масло. – Искаш да се отървеш от Кристина и Хари с един юнашки замах.
– С един юнашки замах! – не пропусна да се намеси Кип. Беше облякъл фланелка с номера на Дион Сандърс само за да ме дразни. – Рече го Питър Селърс в една серия от „Розовата пантера“.
– Откровено казано, и в двата варианта не ми е ясно – признах си аз.
Чарли Ригс отпи глътка черпено вино.
– Ако погледнем староанглийския произход на думата замах, ни става ясно…
– Чарли, в момента сме насред съдебен процес, така че…
– Ако трябва да бъдем точни – поправи ме той, бършейки със салфетка мустака си, – в момента сме насред един приятен обяд.
Нямаше как да възразя. Седяхме в „Пиколо парадайз“ на Маями Авеню оттатък реката и разполагах с деветдесет минути да изям една порция ригатони с водка, преди да се върна в съда.
– Но ако държиш да прескоча етимологичния спор – предложи великодушно Чарли, – ще се съглася.
– Благодаря – казах аз и махнах на любезния сервитьор за още една бира. Никога не пия по време на дело, но както изтъкна Чарли обедната почивка не се води за официална част от процеса. А аз като адвокат умея да използвам формалностите.
Бях оставил Криси под опеката на моята секретарка Синди и доктор Милагрос Сантяго. Идеята дойде от Кип, господ да поживи кинолюбителското му сърчице. Както каза мъдрият ми племенник, ако доктор Шийн я бе програмирал, спомените й трябваше да са нейде в главата й. Просто трябваше да ги възстановим като онези проблясъци в киното. Възложих тази задача на доктор Сантяго.
По-късно щях да поработя с Криси, за да се подготвим за показанията. Забележете, не казвам да репетираме, макар че лично аз предпочитам най-точните, макар и невинаги деликатни термини. Често наричам клиентите паплач, съдебните такси – пладнешки грабеж, експертите – курви, а любезните лихвари, дето осигуряват пари за гаранция – кръвопийци. Търсенето на клиенти е търчене подир линейките. Благотворителната правна помощ става прахосан хонорар. А предварителното заплащане означава: плати ми сега за услугата, дето може изобщо да не я свърша. Изобщо адвокатските сметки са истински творчески съчинения, според които клиентът ни плаща не само за свършен труд, но дори за ходенето по скъпи ресторанти и загубеното време в размишления над менюто. Така нареченият период на проучване най-често е посветен на задачата да узнаем онова, което не сме научили като студенти или отдавна сме го забравили.
Ако ви звучи малко цинично, позволете ми обръщение към съда. Признавам се за виновен с една уговорка. При всички боклуци и съмнителни сделки в нашия занаят, все пак има и мигове на чисто адреналиново опиянение. Един от тях е моментът, когато заседателите излязат с присъдата. Оставил съм късче от сърцето си във всяка съдебна зала, във всеки клиент. И ако бях философски настроен, бих се запитал имам ли още сърце.
– Макар че не искам да тържествувам преждевременно – заяви Чарли с пълна уста, – трябва да кажа, че разпитът на коварния доктор Шийн мина по мед и масло.
– По мед и масло – повторих аз, просто заради удоволствието да търкулна думите по езика си.
– И все пак чака те още дълъг път – добави Чарли.
– Шийн ще се пропука като кокосов орех под мачете – обещах аз.
– Гот! – възкликна Кип. – Както направи Хосе Ферер с Хъмфри Богарт в „Бунтът на Каин“. – Той разклати в дланта си някакви въображаеми дребни предмети. – „Хлапето от столовата е столовата е откраднало ягодите.“
– Ще разпитвам Шийн цял ден. И след като доктор Сантяго даде показания, пак ще го призова.
– Щом разцепваш разпита му на две – промърмори замислено Чарли, – значи очакваш през първия рунд да изясниш нещо, което през втория ще го просне в нокаут.
– Единствено истината, Чарли.
– Magna est veritas. Велика е истината. Но едно не схващам. Изнасилил ли с Хари Бърнхард дъщеря си или не?
– Не знам. Не съм бил там.
– Джейк!
– Мисля, че мога да повдигна основателни съмнения по въпроса.
– Но защо? Внасяш невероятен хаос в умовете на заседателите. Те очакват да докажеш, че я е изнасилил. Може би дори ще са готови да я оправдаят, ако го докажеш. За бога, щом тя ще им каже, че е изнасилена на единайсетгодишна възраст, защо ти трябвала да хвърляш съмнения?
– Помисли малко, Чарли. Тя не е имала мотив да убие баща си. Никакъв. Била е пионка в ръцете на Шийн. Това е единственият начин да се отървем от тайната касета. Ако е била изнасилена, заседателите ще я осъдят за хладнокръвно отмъщение след толкова много години. Но ако не е била изнасилена, ако Шийн е изградил фалшиви спомени и е насочвал нейните действия, ако е записвал едно, а не е записвал друго, тогава само той има мотив за убийство. Криси е точно толкова жертва, колкото и баща й. Пред морала тя е невинна.
– Но не и пред закона – възрази неуверено Чарли.
– Не пред съдията, не пред дебелите правни книги – казах аз. – Но заседателите са хора. Те не се водят от някакви правни текстове, а от моралния дълг.
– А-ха… – промърмори Чарли, без да крие съмнението си. – А не е ли възможно заседателите да повярват, че Шийн е мразил Хари, но не е пожелал да прибегне към убийство? В края на краищата мотивът му е отпреди петнайсет години. Защо да чака толкова дълго, преди да отмъсти за смъртта на Емили? И защо не се е изправил по мъжки срещу Хари?
– Точно така – намеси се Кип, размахвайки вилица с набучени макарони. – Като Манди Патънкин в „Принцесата младоженка“, когато спипва лошия и му казва: „Името ти е Иниго Монтоя. Ти уби баща ми. Приготви се да умреш.“
– Защото Шийн е страхливец – отвърнах аз – и навярно никога нямаше да се престраши, ако Гай Бърнхард не го бе подтикнал.
– Много теории, малко доказателства – каза Чарли, атакувайки парче пилешко.
– Тази сутрин преди заседанието открих едно доказателство.
– Да не би Соколов да ти е дал каквото търсеше?
– Да. Не уточних какво ми трябва, просто поисках цялото съдържание от бюрото на Хари и то беше там.
– Значи Соколов няма представа какво искаш?
– Изобщо не е в час.
Старият лешояд оглозга пилешкия кокал, после каза:
– Здравата си се вкопчил в това дело.
– Правя каквото мога, Чарли.
– Но готов ли си да загубиш?
– Какво означава това?
– Готов ли си емоционално да живееш и по-нататък, когато… ако загубиш?
И той ме изгледа с онази бащинска загриженост, която съм срещал само у Чарли.
– Добре де – признах аз. – Живея и дишам само за делото. За мен то е по-важно от всичко на света.
Чарли въздъхна и внимателно сложи ножа и вилицата върху чинията.
– Джейк, знаеш ли, че докато ние тук си говорим, кометата Суиф-Тътъл, едно парче скала с диаметър десет километра, лети през космоса право към нас? Пътувайки по сегашната си траектория с двайсет и пет километра в секунда, тя ще рухне върху нашата незначителна дребна планета на 14 август 2126 годила.
– Повечето клиенти на вуйчо Джейк още ще са в затвора – подметна Кип.
– Накъде биеш, Чарли? – попитах аз.
– Това е скалата на Страшния съд – обяви той с тежък глас. – Експлозията ще е милиард пъти по-мощна от бомбата в Хирошима. Облак прах ще обгърне Земята за десетилетия и това ще унищожи цялата растителност, ще съсипе световния климат, ще предизвика глобален глад и навярно ще сложи край на човечеството.
– Еха-а, „Междузвездни войни“! – възкликна Кип.
Аз допих бирата си.
– Схващам, но не приемам идеята. Искаш да кажеш, че при тези мащаби няма значение какво се случва в нашето всекидневие. Като личности сме нищожни прашинки, а като вид…
– Сме обречени – отсече неумолимо Чарли.
– Тогава защо да правим каквото и да било? – попитах аз. – Защо просто не идем на плажа да се печем, да ловим риба и да зяпаме мацките?
– За рибата и аз съм навит – одобри Кип с мазни устни.
– Доколкото си спомням, вече опита да караш по този начин – каза ми Чарли – и го сметна за незадоволителен. Трябва да има баланс. Човек трябва да си намери увлекателно занимание – Мортимър Адлър го нарича игра, а Джоузеф Кембъл – откриване на блаженството. Същевременно не бива да залагаш целия си свят, цялото си самоуважение върху нещо тъй мимолетно като капризите на съдията или заседателите. Не и когато ни предстои така наречената цивилизация да бъде унищожена с…
– С един замашки юнах – подсказа Кип.
Езикът на жестовете
След обяд доктор Лорънс Шийн каза на заседателите, че в съзнанието на всеки от нас има тайно кътче, където заключваме най-мъчителните спомени.
– Моята работа е да отключвам това кътче и да освобождавам спомените. Само чрез спомена можем да оздравеем.
Задавах въпросите кратко и ясно, оставяйки Шийн да говори. Исках да е спокоен и самоуверен. Така контрастът щеше да бъде още по-ярък, когато го пречупех. Ако го пречупех.
– Всички спомени се съхраняват някъде в мозъка – продължаваше Шийн. – Някои са достъпни, готови да излязат наяве по всяко време. Други са замразени като в ледник. Аз използвам лекарския си опит, за да затопля този ледник, да разтопя ледовете и спомените да рукнат на воля като река през девствен лес.
Беше затънал до уши в цветисти изрази, но аз го оставих да си играе играта. Също като риба на въдица, щеше да плува насам-натам докато го подсека. Той разказа на заседателите за хипнозата, образните спомени, психодрамата, свободните асоциации и хипнотичното връщане към детството. Продължи да говори за пациенти, отхвърлящи миналото и за неволните проблясъци у жертвите на насилие. Думите спомен и изцеление се повтаряха почти толкова често, колкото и съкращението ПТСС.
– Посттравматичен стресов синдром… този термин навярно ни е познат – обърна се Шийн към заседателите с леко високомерие. – Наричахме го и виетнамски синдром преди време, когато войниците ни страдаха от него. Какъвто и термин да изберем, той означава, че пациентът е потиснал дълбоко в себе си ужасите от миналото.
Той разказа за миналото на Криси Бърнхард. Проблемите с храненето, алкохола и наркотиците, пагубните връзки с мъже, липсващите спомени от детството, чувството, че не владее живота си. Описа разликата между травматичните спомени, които се съхраняват в пълни подробности, и онези, които изобщо не можем да си припомним.
– Травмата от първи тип е кратък инцидент, който оставя ярки, незаличими спомени – обясни Шийн. – Травмата от втори тип се дължи на многократни преживявания и често бива забравена. Съзнанието предвижда идващото насилие физическо, сексуално или емоционално – и потиска паметта, за да продължи да функционира. Естествено, този защитен механизъм е колкото полезен, толкова и вреден. Жертвата не се спасява от мъките при насилието. Тя просто ги усеща по други, самоунищожителни начини. Криси бе преживяла травма от втори тип и поради това не я помнеше, докато не отключих вратичката, за да започна процеса на изцеление.
– Значи тя не помнеше за предполагаемото насилие, докато вие не й го разказахте, така ли е?
– Не, изобщо не е така. Нищо не съм й казал.
Този път Шийн бе възмутен и напълно подготвен, защото знаеше накъде го водя. Той отправи към заседателите небрежна усмивка, за да подскаже, че ще се справи с коварния адвокат.
– Не й ли подсказахте, че е била изнасилена от баща си?
– Не, помогнах й да си спомни какво е станало, за да може да оздравее. Става дума за малко момиченце, подлагано многократно на изнасилване. – Той натърти на думата изнасилване. Думата беше грозна и една от заседателките неволно се сви. – За да преодолее болката и срама, тя е изпадала в транс всеки път. След това не казвала никому. Нито на майка си, нито на учителите, нито дори на самата себе си. Не помнела, защото не си позволявала да помни.
Изглеждаше самоуверен и убедителен. Очевидно беше или блестящ лекар, или цар на шарлатаните. Мислех, че знам кое точно, но можех ли да го докажа? Тогава пуснах записа.
– На колко години си, Кристина?
– На единайсет.
– Щастливо момиче ли си?
– О, да. Имам всичко, което може да иска едно момиче.
Заседателите седяха като омагьосани и слушаха детинския глас:
– Какво имаш?
– Играчки, приятели и чудесна мама.
– А баща ти?
– Той ми дава всичко.
– Мама обича ли го?
– Не знам.
– Кристина, аз съм доктор Шийн. Аз съм приятел на твоята мама.
– Знам. Ти се грижиш за нея. Харесваш й. Тя ми го каза.
– Майка ти е чудесна жена. Разкажи ми за баща си.
– Той я удря. Много я удря и казва лоши думи. Мама се разболя, затова не излиза от стаята. Татко се пренесе в друга стая, близо до моята.
– Удря ли те баща ти?
– Не. Никога. Дори когато съм лоша.
– Кога си лоша, Кристина?
– Когато не правя каквото ми каже татко.
– Той докосва ли те по начин, който те плаши?
– Не.
– Идва ли в твоята стая да ги прави разни неща?
– Не. Не си спомням нищо такова.
Спрях касетофона.
– А сега, доктор Шийн, поправете ме, ако греши, но не чухме ли току-що Криси отрича да е била изнасилвана от баща си?
– Да, чухме.
– След дълги часове предварителни разпити?
– Да.
– Под хипноза?
– Да.
– Инжектирана е с натриев амитал за стимулиране на паметта?
Вярно, знаех, че според Мили Сантяго натриевият амитал не помага, но аз съм адвокат. Мога да си затворя очите, ако смятам, че е в интерес на защитата, а Шийн едва ли можеше да възрази, след като го бе използвал.
– Да, инжектирах й натриев амитал.
– Но въпреки всичко това – разпитите, хипнозата, серумът на истината – вие не пожелахте да приемете отрицателния отговор.
– Не пожелах да приема за чиста монета отговорите, които излизаха от повърхността на съзнанието й.
– Повърхността на съзнанието й? – промърморих аз, повдигайки вежди. – А къде се намира тя? В мозъчната кора, в малкия мозък, в Панамския провлак?
Когато изчерпя логиката и интуицията прибягвам към присмех и подигравки.
– Повърхност е само образно казано – отговори през зъби той, – но вие навярно знаете, че регулаторът на съзнателната памет се намира в хипокампуса. Изследванията показват, че хора, преживели насилие в детството, имат по-малък хипокампус. Смята се, че потиснатите спомени биват съхранявани в сливиците, напълно отделно от хипокампуса.
– Можете ли да го докажете? Можем ли да надникнем в мозъка на Криси Бърнхард, за да открием тези спомени в нейния… как го нарекохте… хипокампус?
Един от заседателите се изкиска. Добре.
– Не, разбира се – настръхна Шийн. – Това са научни теории на функциите на мозъка.
– Теории – повторих аз. – Земята е плоска. И това е било теория.
– Възразявам – обади се Соколов. – Спорно и… архаично.
– Приема се – каза съдията. – Карайте по същество, мистър Ласитър.
– Каквито и събития да е имало в нейния мозък, Криси не можеше да си ги припомни, прав ли съм, докторе?
– Да, но би било безотговорно да спра до там. Не забравяйте, че я проучвах. Познавах нейните симптоми, затрудненията й да общува и да разбере какво иска, страха от нови преживявания, безредните сексуални връзки, проблемите със съня и храненето плюс още редица класически симптоми.
– И те ви доказаха, че е била жертва на сексуално насилие?
– Съвпадаха с възможността за сексуално насилие в детството. Нещо повече, това са извънредно убедителни признаци за подобно поведение.
– Но защо точно баща й? Дори да сте прав, защо не заподозряхте някой роднина, учител или градинар?
Той нямаше готов отговор, но прикри страха си под маската на дълбоко, сериозно размишление. Беше добър свидетел и аз го ненавиждах. След малко каза:
– В нашето общество най-често насилник се оказва именно бащата. Родителското насилие е истинско масово бедствие.
– Значи разчитахте на статистиката?
– Не съвсем. Разчитах на опита и образованието си.
– И на факта, че познавате Хари Бърнхард?
Той кимна, преди да отговори.
– Да, познавах Хари. Това ми даваше допълнителни сведения, които невинаги са на разположение при психотерапията.
– Нека да задълбаем. Когато Криси беше на единайсет години, вие посещавахте майка и по четири-пет пъти седмично, прав ли съм?
– Да.
– И Криси бе там по време на посещенията?
– А присъстваше ли баща й?
– Да.
– Тя странеше ли от баща си, боеше ли се от него?
– Не.
– Хари докосваше ли дъщеря си по непристоен начин?
Всички заседатели гледаха Шийн. Трябваше да отговори отрицателно. Ако кажеше да, ставаше напълно излишно да прибягва към сложна хипнотична терапия, за да разгадае тайната на Криси и нейния съсипан живот.
– Не. Държеше се като любящ баща, но нямаше открити признаци за кръвосмешение.
– Криси проявяваше ли някой от симптомите за сексуално насилие, когато беше на единайсет или дванайсет години?
Тоя се поколеба и аз усетих мислите му. На разпита често става така. Знаеш накъде е тръгнало и умният свидетел също го знае. Но Шийн отново бе в безизходица. Ако кажеше да, щях да го попитам какво е предприел спрямо предполагаемото насилие. Естествено, трябваше да отговори, че не е сторил нищо, а тогава щях да оспоря неговата компетентност и благонадеждност. Разпитът на свидетел е като шахматна партия. Винаги мислиш три хода напред.
– Не, не съм забелязал.
– И все пак допълнителните знания за Хари Бърнхард някак си са ви подтикнали към извода, че е изнасилил дъщеря си?
– Те бяха само един от факторите – бързо отвърна Шийн.
– На какво друго разчитахте, доктор Шийн… на факта, че го мразехте ли?
Той плъзна длан по бръснатата си глава, после преметна крак върху крак. Извъртя тяло настрани от заседателската ложа ъгъл четирийсет и пет градуса.
Езикът на жестовете.
За сто долара на час доктор Лес Уинър ми разкри всички тайни на този език. Заседателите не бяха взимали такива уроци, но усетиха. Подсъзнателно ние усещаме всички знаци. Пъчене, свити юмруци, кръстосани крака, неестествени жестове – това са признат за напрежение. Потрепването на китката подсказва, че човекът не иска да стигне твърде далече, а размаханата ръка означава, че свидетелят бърза да каже каквото има и да се отърве. Прикриването на устата с длан също издава много – то е знак, че човекът неволно прикрива думите си.
Сред стихналата зала чух как подметките на Шийн застъргаха по пода. Свидетелското място беше закрито отпред, тъй че не виждах, но бях готов да се обзаложа, че е кръстосал краката си в глезените дълбоко под стола. Това е знак за минаване към отбрана и се надявах заседателите да го видят отстрани, където нямаше преграда.
– Не – отговори най-сетне Шийн. – Както вече ви казах, не изпитвах омраза към него.
– Извинявам се. Най-напред казахте, че сте приятел на Хари, но не, след това се оказа просто неправилен израз. Признавате, че сте бил влюбен в жената на Хари, че сте й писали романтични стихове и сте прекарвали с нея по няколко дни всяка седмица. Вие упрекнахте Хари за нейната преждевременна смърт, а сега, петнайсет години по-късно, стигате до извода, че навярно е изнасилил дъщеря, защото тя е мършава, нещастна манекенка и спи с мнозина мъже в Париж и Милано. Това ли са вашите аргументи?
Криси тихичко хълцаше зад масата на защитата. Шийн размърда устни, но не издаде и звук. Той посегна към каната и с трепереща ръка наля вода в чашата. Изгуби още малко време, за да отпие глътка, после каза:
– Не. Личните ми чувства нямаха абсолютно нищо общо с диагнозата.
– Тогава, докторе, защо настоявахте, че Криси е била изнасилена от баща си, макар тя да го отричаше категорично?
– За нищо не съм настоявал. Просто продължих проучването.
– Именно – казах аз и включих касетофона.
– Кристина, понякога паметта е странна. Едни спомени откриваме без усилие, а други само усещаме. Какво усещаш?
– Не знам. Странни неща.
– А, това може да е началото. Знаеш ли какво е секс?
– Да.
– Правила ли си секс с баща си?
Ридание. После детински глас.
– Не помня.
– Но ти плачеш. Защо плачеш?
– Не знам.
– Кристина, виждала ли си някога следи от диво живото в гората?
– В гората не, но съм виждала следи от костенурка по плажа.
– А самата костенурка виждала ли си?
– Невинаги. Понякога само следите.
– Но знаеш, че костенурката е била там.
– Да.
– Аз виждам следи от животно из целия ти живот. Чудовището е било там. Мисля, че и ти го виждаш, но си го затрупала много дълбоко. Можем ли да разровим, можем ли да разкрием чудовището?
– Не знам.
Щрак.
– Какво беше това, докторе?
– Кое?
– Не чухме ли как спирате касетофона, преди да зададете следващите въпроси?
Той скръсти ръце на гърдите си.
– Не, не бих го направил.
Аз спрях записа и посочих съдебната секретарка Марджи, наведена над стенографската машина.
– Защото това би било също тъй недопустимо, както ако секретарката пропусне част от свидетелските показания, нали?
– Да, предполагам.
– Което би създало фалшив протокол, прав ли съм?
– Не знам дали бих казал фалшив, но във всеки случай ще с непълен – отговори Шийн.
Аз обаче не отстъпвам лесно.
– И следователно протоколът ще бъде подвеждащ?
– Да, възможно е – изръмжа той с раздразнение.
Понякога истината нагарча, но както би казал Чарли, magna est veritas.
Отново включих касетофона и след няколко секунди чухме гласа на Шийн.
– Да поговорим за баща ти.
– Винаги съм обичала татко. Винаги.
– Браво, Криси. Добро момиче.
– И татко винаги ме обича.
– Така ли?
– Татко ми каза, че съм най-доброто му момиче и сега, след като мама е болна, аз…
– Какво, Кристина?
– Вече си спомням. Спомням си.
– Много добре, Кристина. Много добре. Какво си спомняш?
– Аз правя татко щастлив. Уж че съм мама.
– Той идва ли в стаята ти?
– Да.
– Правиш ли секс с татко си?
– Разбира се, глупчо. Аз съм му съпруга.
Стрелнах поглед към заседателите. Смайване. Отвращение. Съчувствие към малката Криси. Което трябваше да преобразя в съчувствие към голямата Криси, а за тази цел се налагаше да докажа, че я е сполетяло нещо далеч по-страшно от изнасилване, да докажа, че коварният психиатър е вмъкнал чрез измама в мозъка й фалшиви спомени, за да убие любимия си, невинен баща.
– И тъй, доктор Шийн, какво се случи, докато касетофонът беше изключен?
– Не помня. Не знам. Може да съм се обаждал по телефона. Или нещо друго, каквото и да било.
– Каквото и да било? Например да внушите на Криси – вашата хипнотизирана, упоена, измъчена от тревоги пациентка, – че нейният баща е извършил чудовищни деяния, макар тя да не си ги спомня?
– Не! Не съм го направил.
И нямаше как да го докажа. Но, дявол да ме вземе, нищо не ми пречеше да намеквам.
Пуснах още три записа, всеки един по-впечатляващ от предишните. Болката в гласа на Криси не оставяше и капка съмнение, че тя вярва в злодеянието на баща си. Това бе бръсначът, по който трябваше да балансирам. Тя можеше да е застреляла невинен човек, но сто на сто вярваше в неговата вина. Криси седеше зад масата на защитата и гледаше право напред. Заседателите виждаха великолепния й профил и самотната сълза, плъзнала се надолу по скулата.
Прелистих бележките си и дълбоко въздъхнах. Сега оставаше само да извадя съдбоносното доказателство срещу клиентката си и да го предам на съда. Накрая обявих:
– Ваша чест, бихме желали да пуснем последната касета, номер двадесет и седем.
Чаках реакцията на Соколов и тя не закъсня.
– Ваша чест, в списъка на доказателствата не съществува такава касета – възрази той.
Пристъпих към масата на обвинението и връчих на Соколов машинописното копне от текста на записа.
– Става дума за новооткрито доказателство – поясних кротко аз – и то не ощетява интересите на обвинението.
– Не ощетявало! Ейб изглеждаше много доволен от възможността да се развилнее. – Изненадите винаги ощетяват интересите на обвинението. Ако не бъдат представени най-основателни причини за пропуска…
Ейб млъкна. Четеше текста. После вдигна очи към мен и прошепна:
– Полудял ли си, Джейк? Ще ти отнемат правата зарази некадърност.
– Ако ставаше толкова лесно, половината ни колеги щяха да просят по улиците – отвърнах шепнешком аз.
– Господа – намеси се съдията, – ще бъдете ли така добри да ме включите в разговора?
– Обвинението оттегля протеста – заяви Соколов, опитвайки да прикрие усмивката си.
Първият глас беше на Криси.
– Обмислих онова, за което говорихме вчера.
– Потребността от цели? – това беше Шийн.
– Не. Онова, за което говорихме после.
– О, това ли?
– Взех решение, което няма да ти хареса.
– Може би не трябва да ми го казваш.
– Но след като ти разказах всичко останало, смятам, че трябва да споделя и това.
– Добре тогава. Но първо нека…
Познатите звуци скърцане на стол, шумолене на хартии и след това щрак. Не вътрешният звук на изключен касетофон, а щракване на някаква друга машинка. Аз също натиснах бутона.
– Какво беше това? – попитах аз.
– Вероятно съм изключил касетофона.
– Значи преди няколко минути сгрешихте, като казахте, че никога не изключвате записа по време на сеанс?
Той здраво преплете пръсти.
– Да, но… ами… имаше и резервен касетофон, тъй че информацията не е загубена. Нали разбирате, този запис е от резервния касетофон.
– Но вие не го предадохте на прокуратурата, нали?
– Да. Сигурно съм… пропуснал.
– А на мен го предадохте едва в навечерието на процес, така ли е?
Той се изчерви. Изобщо не беше допускал, че мога да използвам касетата. От къде на къде? Тя доказваше, че убийството е било предумишлено.
– Да, както казах, бях забравил за него.
– И не споменахте на Криси, че има такъв запис?
– Да.
Отново включих касетофона.
– Изключен ли е? – попита гласът на Криси.
– Да – това беше Шийн.
– Е, както ти казах, обмислих нещата…
– И какво?
– Купих си пистолет.
– Мислех, че само ще си представяш.
– Не. Това не стига. Трябва да го убия.
– В преносен смисъл? Като част от терапията?
– Стига, Лари. Ти нямаше предвид това. Не може да си го мислил.
– Нищо не съм имал предвид. Говорех за някои предполагаеми действия, изцяло с лечебна цел.
– Снощи взех решение. Не можех да спя. От седмици насам не съм спала както трябва. Мъчат ме главоболия и кошмари.
– Това е част от процеса. Болката излита навън.
– Не, не излиза. Може би след…
– След?
– Ще убия баща си, задето ме изнасили. Ще го убия, задето съсипа моя живот и живота на мама.
– С какво ще помогне това?
– Не знам. Но ще го направя. Ти разкри какво ми е сторил онзи негодник. Сега знам защо всичко в живота ми е толкова…
– Ще те хванат.
– Онзи ден гледах по телевизията как една жена застреля мъжа си, след като я беше пребил. Оправдаха я.
– Не знам.
– О, Лари, недей да се оклюмваш. Забавно, нали. Уж ти ме лекуваш, а сега аз те успокоявам.
– Знаеш, че не мога да поема отговорност за подобна постъпка.
– Не можеш и да ме спреш.
– Дори не съм сигурен, че говориш сериозно. Повечето хора така И не осъществяват мечтите си за отмъщение.
– Ти ми помогна много. Просто ще се радвам, когато всичко свърши.
– Кое, терапията ли?
– Не, Лари, когато онзи негодник умре.
Записът свърши и заседателите се спогледаха. Откъде пък му хрумна на този тъп адвокат да си проваля защитата? Спокойно, дами и господа. Още не сме извадили заека от цилиндъра.
– Доктор Шийн, вие знаехте, че записвате, нали?
– Да.
– А клиентката ми не знаеше.
– Така е.
– Което е престъпление в нашия щат – сурово изрекох аз.
– Не знаех – отговори Шийн.
Минах зад ложата. Исках заседателите да гледат свидетеля.
– И това беше четвъртият терапевтичен сеанс, след като внушихте на моята клиентка, че е била изнасилена от баща си?
– Това беше четвъртият сеанс, след като Криси си възстанови потиснатите спомени за изнасилването.
– И изобщо последният ви сеанс с моята клиентка?
– Да. Два дни по-късно Кристина уби баща си.
– Ако не възразявате, доктор Шийн, нека оставим на съдебните заседатели да решат кой е убил баща й.
Той отметна глава, сякаш го бях улучил с къс прав удар. Върнах се към масата на защитата. Криси ме погледна със замъглени очи. Приведох се над бележника, пълен с ненужни драскулки. Знаех, че заседателите ме наблюдават, затова сбръчках чело, сякаш разчитах тайната на студената ядрена реакция, после отново заех позиция зад ложата. Също като секса, добрият разпит се нуждае от ритъм. Започваш с бавна любовна игра, постепенно вървиш към върха и изведнъж – бам! Поемаш си дъх, след това почваш пак, за предпочитане под друг ъгъл.
– Поправете ме, ако греша, докторе, но според този запис на четиринайсети юни около шестнайсет и трийсет часа Криси Бърнхард ви е казала най-недвусмислено, че е купила пистолет и възнамерява да убие баща си.
– Да. Каза всички тези неща.
– Вие сте близък приятел на Гай Бърнхард, прав ли съм?
– Да.
– След като Криси сподели своя план да убие баща си, вие навярно грабнахте телефона и се обадихте на Гай Бърнхард.
– Не. Не го направих.
– Тогава сигурно позвънихте на Хари Бърнхард да го уведомите, че животът му е в опасност.
– Не.
Старателно изобразих изумление и попитах:
– Съобщихте ли на полицията за опасната си пациентка?
– Не. Не я смятах за опасна.
– Макар че й бяхте поставили диагнозата посттравматичен стресов синдром, известна още като виетнамски синдром същото заболяване, от което някои ветерани изпадат в убийствено безумие?
– Случва се сравнително рядко.
– Значи казвате на съдебните заседатели, че не сте предупредили Хари, не сте предупредили Гай и не сте вдигнали тревога в полицията, това ли е?
– Това е.
– Тогава да видим какво точно направихте. Потърсихте ли съдебно решение за принудително лечение в болнични условия?
– Не. Опитах се да я разубедя.
– Как? Чрез думите „не мога да поема отговорност за подобна постъпка“? Доста суров аргумент, докторе.
Съдията се изкашля.
– Мистър Ласитър, въздържайте се от язвителни коментари, ако обичате.
– Съжалявам, ваша чест – неохотно отвърнах аз. Без язвителни коментари бих се чувствал като нападател с два леви крака. Отново се завъртях към свидетеля. – Докторе къде бяхте вечерта на шестнайсети юни?
– Вечерях с един колега в хотел „Астор“ на Саут Бийч.
– Как узнахте за стрелбата?
– Полицаите съобщили на Гай. Той ми се обади в хотела и поръча да ме потърсят. Каза, че баща му е в интензивното отделение на „Връх Синай“.
– И че иска час по-скоро да отидете в болницата?
– Ами… да. Гай се намираше на един час път от Маями, а аз бях много по-близо.
– Каза ли ви кой е стрелял по баща му?
– Да.
– А вие случайно не му ли казахте: „Между другото, Гай, преди четирийсет и осем часа Криси заплаши да убие баща ти. Ужасно съжалявам, че забравих да ти съобщя“?
– Не. Пазех тайната на разговорите си с пациентката.
– Възхитителна лекарска етика – казах аз и съдията Стангър ме стрелна със заплашителен поглед. – Между другото, докторе, защо вие и Гай не бяхте в „Параноя“ с Хари Бърнхард?
– Защо да бъдем?
Отворих малкото черно бележниче, което бях получил съвсем наскоро от прокуратурата.
– Защото според бележника за срещи на Хари Бърнхард, той е имал уговорка да се види там с вас и Гай в осем вечерта.
