Текст книги "Блондинка от Маями"

Автор книги: Пол Ливайн

сообщить о нарушении

Текущая страница: 6 (всего у книги 19 страниц)

– А сега как се чувстваш? Не изпиташ ли угризения?

– Не! – Лицето й пламна – Още го мразя. Той заслужаваше да умре. Хората ще ме разберат. – Тя вдиша две ръце, сякаш стискаше малкия пистолет, и се припели в една речна рибарка, увиснала над главите ни. – Бам!

Рибарката отлетя, а Криси се завъртя към мен, продължавайки да държи въображаемия пистолет.

– Беше съвсем лесно, Джейк. Странно лесно, нали?

Не странно, направо ужасно. Изумявах се от липсата й на угризения, от явната й неспособност да мисли, за чиято и да е друга болка, освен за своята.

– Доктор Шийн ли ти каза да застреляш баща си?

– Не. Защо да ми го казва?

– Не знам. Разкажи ми за Гай и Шийн.

– Какво например?

– Каква е тяхната цел? Какво ще спечели Гай, ако те отърве?

Все още беше горещо, макар че слънцето вече залязваше над Евърглейдс. Източният вятър развяваше косата на Криси пред лицето й. Тя я приглади назад и каза:

– Нищо. Просто съм негова сестра.

– Не. Ти си негова заварена сестра. Уби баща му, а той изгаря от желание да ти помогне.

Десетина чайки се рееха над вълните и от време на време пикираха да грабнат от повърхността някоя дребна рибка. Страхливи птици, не смеят да се гмурнат по-надълбоко като речните рибарки.

След малко Криси каза:

– Не знам какво търсиш.

– И аз. Случаят е толкова шантав. Когато има убийство и не знаем кой го е извършил, доктор Чарли Ригс винаги пита: Cui bono? Кому е изгодно? В случая ти си извършила убийството, но какво печели Гай, ако те измъкне?

– Има ли значение, щом ни помага?

– Има, защото ако не знам, няма начин да разбера дали наистина ни помага. Трябва да знам къде му е интересът. И на Шийн също.

Няколко минути крачихме мълчаливо, оставяйки два реда следи по мокрия пясък. Вятърът полюшваше морската трева по дюните. По крайбрежната улица подтичваха любители на спорта. Накрая Криси каза:

– Има нещо, което не знаеш.

Кога ли съм знаел всичко?

– Какво?

– Лари Шийн беше влюбен в майка ми.

– Искаш да кажеш, че са имали връзка?

– Така мисля. И татко го мислеше.

– Обвиняваше ли я?

– Не съвсем. По-скоро й се присмиваше. – Гласът на Криси стана дрезгав. – „Ще дойде ли днес добричкият доктор да ти разтрие гърба или психиката, Емили?“ Такива й ги говореше.

– Гай знаеше ли?

– Мисля, че всички знаеха за това.

– Шийн споменаваше ли ти някога за това?

– Не с думи. Но си спомням, че на погребението той плака колкото мен. Татко изобщо не плака, но цяла седмица беше мъртво пиян.

Минавахме покрай семеен пикник на плажа. Морският вятър разнасяше аромата на печено пиле.

– Джейк, умирам от глад – каза Криси. – Днес работихме без обедна почивка.

– Добре. Аз черпя. Да се връщаме.

Гледах я в розовите лъчи на залеза – без грим, с развяна коса. Днес беше хванала малко тен. За първи път забелязах няколко лунички на носа й. Изглеждаше млада и невинна. Красотата се появява под толкова много форми. Красотата на природата, красотата на духа… а сега и невероятната телесна красота на тази жена.

Но аз гледах повърхностно, а както казва Чарли Ригс, нещата рядко са такива, каквито изглеждат. Обезмасленото мляко се маскира като сметана. Какво се криеше под повърхността? Вече бях виждал Криси с пистолет в ръцете. Дори на два пъти, ако броим и въображаемото оръжие преди малко.

А сега я виждах тъй студена. Хладнокръвното отмъщение не е оправдание за убийство. Ако изобщо ставаше дума за отмъщение. На записите гласът й звучеше невероятно убедително. Сълзите, риданията. Спомних си какво споменаваше личното досие на Криси в агенцията ма Ръсти. Три години курсове по актьорско майсторство. „Е, добре – прозвуча в главата ми гласът на въображаем преподавател, – току-що научавате, че в детството сте подлагани на сексуално насилие от баща си. Какви емоции ще изригнат от дъното на душата ви?“

Нямаше да ми е за пръв път да обърквам красотата с невинност. Сега се чудех дали не съм станал пионка в някакъв сложен заговор. Игра на убийство и прикритие с участници Гай Бърнхард, Лари Шийн… и Криси. Възможно ли бе? Всичко да е уредено от самото начало със скалъпени басни за изнасилване. Но защо?

Прогоних грозната мисъл и отново погледнах Криси.

– Уважавам те, Джейк – каза тя изведнъж.

– Какво?

– Ти наистина се мъчиш да ми помогнеш, нали?

– Естествено. Това ми е работата.

– Аха… Ти си много привлекателен мъж, Джейк.

– И преди всичко твой адвокат – строго отвърнах аз.

– Едното противоречи ли на другото?

Загледах се как един мъничък краб притича покрай водата, и се зарови в пясъка.

– В интерес на истината – да. Поне докато не мине процеса. После…

Не довърших. Ако не станеше някакво чудо, после тя щеше бъде в затвора.

– Значи просто си вършиш работата?

Задяваше ме.

– Добре де, има и нещо повече. Харесвам те. Много. Няма да разправям колко си хубава, защото сигурно всеки срещнат мъж ти го казва. И няма да си опитвам късмета, защото това само ще ми размъти главата, без да помогне на делото.

– Ще спечелиш ли заради мен?

– Ще се опитам да спечеля.

„Само не питай как – помислих си аз. – Просто нямам представа“.

– Вярваш ли ми, Джейк?

– Вярвам, че си убедена в онази история с баща ти, и ще я използвам, защото не разполагаме с друго. Но нещата са по-сложни. В живота винаги е така. Налага се да надничам под дърво и камък.

– И какво се надяваш да откриеш?

– Каквото има обикновено отдолу. Змии.

– Змии – повтори Криси.

Спомних си за сеансите и кошмарите й. Може би тя също си спомни.

Повървяхме още няколко минути, докато отпред се появиха „Итън Рок“ и „Фонтенбло“. Криси се обърна към мен, протегна шия и лекичко ме целуна по бузата.

– За какво? – попитах аз.

– За това, че си мъж, когото мога да гледам, без да лягам по гръб.

– Дадено – казах аз. – Засега.

Тя побягна, разхвърляйки пясък с петите си. Погледах я, после се втурнах след нея. Криси тичаше плавно, прасците й се издуваха на всяка крачка, а дупето се въртеше изкусително. Никога не съм бил сред най-бързите защитници по Източното крайбрежие, но все още можех да догоня на плажа една манекенка.

Стига да исках.

В момента бях напълно доволен от положението. Добре де, знам, знам. Съвременният мъж не би трябвало да реагира като потомък на пещерните маймуни. Старая се, наистина се старая. Но в много отношения представлявам жив анахронизъм. Не отговарям на съвременните стандарти. Все още придържам вратата пред дамите, казвам на сервитьорките „Благодаря, госпожо“ и плащам сметката, когато изведа госпожица (да, все още употребявам тази дума) на вечеря. Предпочитам Тони Бенет пред Тупак Шакур, Норман Рокуел пред Анди Уорхол и Джин Кели пред Майкъл Джексън. По онова време още не ме е имало, но все си мисля, че въпреки войната през четирийсетте години е било по-хубаво, отколкото през деветдесетте.

Бяхме само на петдесетина метра от чадърите и шезлонгите пред „Фонтенбло“, когато Криси сякаш се препъна. Догоних я точно когото спря, завъртя се и тялото й омекна.

Имах чувството, че преживявам отново същата сцена. Само че този път не беше застреляла никого.

Подхванах я точно както в бара и вдигнах тялото й на ръце. Докато я притисках към гърдите си, тя прошепна моето име. После задълго настана тишина, нарушавана само от познатия плисък на пълните по пясъка.

Криси се свести уморена, замаяна и гладна. Носехме се към Коконът Гроув с моя стар олдсмобил. Докато тя дремеше, аз извадих клетъчния телефон – една от малкото ми отстъпки пред съвременните технологии. Моят приятел, легендарният адвокат Стюарт 3. Гросман, бе казал веднъж, че клетъчният телефон е най-великото постижение на нашия век. В никакъв случай, възразих аз. На първо място стои сутиенът с подплънки.

Докато се доберем до малката къщичка от коралова скала, моите мъдри съветници вече бяха пристигнали. Внесох Криси вътре, като блъснах изметнатата врата със здравото си рамо. В кухнята чакаха всички, които обичам на този свят – баба, моят племенник и наставникът ми.

Баба хвърли едно око и рече:

– Туй момиче трябва малко да позаглади косъма.

Чарли Ригс измери пулса, температурата и кръвното на Криси, после заяви, че няма нищо сериозно.

Кип се позавъртя наоколо, погледна крадешком Криси и ми намигна по мъжки.

Баба беше домъкнала ракитова кошница, пълна догоре с провизии и домашни лекарства от вишновка до ръжено уиски. През ставащите петнайсет минути Криси изгълта три панички мидена чорба, половин прясна погача с пушено филе от риба-меч и една паничка пилешки дреболии, всичко това придружено с половин бурканче от бабината скоросмъртница.

– Ела ми на гости само за една седмица и ще заприличаш на човек – каза баба, докато я гледаше как се храни.

– Имам чудовищен апетит – отвърна Криси с пълна уста, – но трябва да внимавам. Сигурно вече съм лепнала едно кило.

– И още пет ще лепнеш – обеща баба. – Обичаш ли домашна шунка със сухари и сос, наденица, малко качамак със сметана и пудинг за десерт?

– Звучи страхотно. Обикновено ям млад зелен фасул, след концентрат и черно кафе без захар.

– Леле божке! Затуй ти се броят ребрата.

Аз се изкашлях.

– Бабо, мисля, че припадъкът се дължи на стрес, а не на недохранване.

– Стрес! Пак ли си ги слушал онез психодоктори? Когато бях младо момиче, никой не приказваше за стрес.

– Когато си била младо момиче, Фройд още не се е сещал за мастурбация.

– Недей да ми вириш нос, Джейкъб, че си сегичка ще те нашляпам на коляно. И не приказвай мръсотии пред Кип.

– Кип ли? Когато го питах дали е готов да си поприказваме за птичките и пчеличките, той рече…

– Че съм гледал нецензурирания вариант на „Първичен инстинкт“ – обади се Кип. – Плюс „Стриптийзьорки“ и „Хлапета“. Други въпроси?

– Джейкъб, що за вуйчо си ти? – попита баба и ме изпепели с поглед.

– Тотално страхотен – защити ме Кип.

– Едно дете не бива да научава за секса от филмите – заяви баба със суров доктор-Споковски тон.

– Не съм го научил от филмите – възрази Кип. – Когато вуйчо Джейк ходеше с онази стриптийзьорка, аз ги слушах и…

– Кип! – изревах аз, за да му затворя устата. – Не беше стриптийзьорка, а екзотична танцьорка. И изобщо не бива да подслушваш. Това е невъзпитано.

– Стига бе, вуйчо Джейк. Такъв шум вдигахте, че трябваше да спя на задната веранда.

– Тя ме учеше на испански – казах аз.

– Да бе – изпръхтя баба.

– Вярно, бабо! – побърза Кип да зашити своя tio Jacobo1616
  Вуйчо Джейкъб (исп.). – Б.пр.


[Закрыть]. – Все я чувах да вика:"Ay, Dios! Ay, Jésus, Maria y José!"1717
  Ах, Боже! Ах, Исусе, Богородице и Йосифе! (исп.). – Б.пр.


[Закрыть] – А пък след малко ставаше съвсем кротка и почваше да пее „Аве Мария“.

– Втасахме я! – Баба затропа из хола, начумерена като буреносен облак – Тепърва ще си поговорим за тая работа, Джейкъб. – После тя се обърна към Чарли. – Ти какво мислиш, докторе? Защо припада туй сладко момиче?

– Откъде да знае Чарли – подметнах аз с тарикатски тон. – Досега не е имал жив пациент.

– Джейкъб Ласитър! – кипна окончателно баба. – Тая цапната уста не си я наследил от моята рода.

– Да, госпожо. От тях съм наследил почтената жилка, благодарение на която крият данъци, варят нелегално уиски и се женят за братовчедки.

– Чашата преля! Още една дума и грабвам точилката!

Оттеглих се от кухнята заедно с Криси. Петнайсет минути по-късно тя спеше на дивана в хола, завита до брадичката със старо плетено одеяло. Аз клечах до стената, точно под въздушната снимка на опустошенията след урагана Андрю през 1992 година. Кип се беше чучнал на вехтата кожена табуретка. Чарли Ригс крачеше напред-назад край дивана и пускаше от лулата си облаци дим със сладък вишнев аромат.

– Много е хубава, вуйчо Джейк – каза Кип. – Като Ел Макферсън в „Сирени“.

– Тая пък глупотевина какво означава? – попита баба, идвайки откъм кухнята с нарязан кокосов кейк.

– Сирените пеели песни, с които подмамвали древните моряци да загинат върху скалите – обясних аз.

– Досущ като онез жени, дето вечно ти се лепят на врата – каза баба. – Първо оная Джина Флорио с богатия мъж. После английската психарка, дето беше по-смахната от пациентите си. И оная перкурорка Баросо.

– Казва се прокурорка, бабо. Беше помощничка на щатския прокурор.

– Все тая. Сирени са всичките.

– Можем да запушим ушите на Джейк с восък – предложи Чарли Ригс.

Баба го стрелна с поглед.

– Одисей наредил на своите хора да си запушат ушите с восък, и да не чуват песента на сирените – обясни той.

– И очите е трябвало да им завърже – рече баба. – Много внимавай, Джейк. Почнеш ли да се грижиш за някое птиче със строшено крилце, непременно си докарваш беля с главно Б.

– Б като басейн – обади се Кип.

– Вярно – каза Чарли Ригс. – Ubi mel ubi apes. Където има мед, има и пчели.

– Ей, хора, викнах ви да помогнете, а не да ме плюете – рекох аз.

– Ще поръчам да й направят кръвна картина – каза Чарли, гледайки спящата Криси. – Може да излезе нещо съвсем просто, например хипогликемия, и тогава баба ти ще се окаже права. Една балансирана диета би помогнала. Но за всеки случай поръчай и една проба за наркотици.

– Защо?

– Просто така. Мене слушай, направи го.

– Добре, добре. Защо всички сте се заяли с мен?

– Защото те обичаме, вуйчо Джейк – каза Кип.

– А, стана ми по-добро. Дай сега да те прегърна.

Кип пристъпи напред и се метна в прегръдката ми. Беше длъгнест и кльощав. Вдишах го нависоко, за да ме прегърне и с краката.

– И аз ви обичам.

Чарли се изкашля недоволно пред този изблик на емоции и каза:

– Вече взех болничните документи и поговорих с лекарите и сестрите.

– Е?

– Нищо особено. Хари Бърнхард е бил включен на електрокардиограф. Върху записа ясно се вижда вентрикуларна фибрилация. Прилича на земетресение от девета стенен по Рихтер. Няма ни най-малко съмнение относно причината за смъртта. Нарушаване на сърдечната дейност.

– Може би трябва да викнем кардиолог – казах аз.

– Викни, ако искаш. Проверих всичко в протокола за аутопсията. Сърцето на Хари Бърнхард било меко и отпуснато, с тегло четиристотин и пет грама. Под микроскопа се вижда раздалечаване на миокардиалните мускулни влакна. Затлъстелият му черен дроб тежал три хиляди сто двайсет и пет грама, което подсказва прекомерна употреба на алкохол. Имал четири цяло и пет десети на сто въглероден двуокис в хемоглобина, както може да се очаква у закоравял пушач.

– Ако се беше грижил за здравето си, щеше да оживее този негодник – казах аз. – Можеше да оцелее след раните.

– Стига си хленчил – прекъсна ме Чарли. – Причината за смъртта може да е сърдечен удар, но сърдечният удар е предизвикан от изстрелите на твоята клиентка.

– Разкажи ми подробно.

– Кое?

– За последните мигове на Хари. Знаел ли е, че умира? Или е бил в безсъзнание?

– Започне ли фибрилации, сърдечният мускул блокира и не изпомпва кръв. Почти веднага настъпва мозъчна недостатъчност. Да речем десет секунди до загуба на съзнанието.

– Достатъчно, за да каже нещо – подхвърлих аз.

– Като Мел Гибсън в „Смело сърце“, преди му отсекат главата – обади се Кип.

Всички го изгледахме въпросително.

– Сво-бо-да! – викна той толкова силно, че Криси се размърда на дивана.

– Ами после? – попитах аз.

Чарли сви рамене.

– Сърдечният монитор почва да дрънчи като ротативка, ударила джакпота. Спешният екип дотичва за секунди. Опитват да го съживят. Той се мята в агония, може би пъшка или повръща. Всички усилия остават без резултат.

– Казал ли е нещо на лекарите?

– Нито дума. Разпитах ги. Просто се мъчел да диша и умирал пред очите им.

Представих си сцената. Хари лежи мъртъв в спешното отделение. Криси е на път към затвора, а аз се прибирам у дома, отнасяйки върху дрехите си аромата на нейния парфюм.

– Защо е стреляла по баща си? – попита невинно Кип.

Ние с Чарли се спогледахме. Как да го обясниш на дете?

– Преди години, когато Криси била малка, горе-долу колкото теб, баща й…

Млъкнах и се помъчих да подбера подходящи думи.

– Изнасилил ли я е? – изпревари ме Кип както обикновено.

– Да. Тя така казва.

– Ами тогава защо е чакала толкова години?

Ха върни обяснявай на дете. Или на съдебен заседател.

– Забравила е – казах аз и усетих колко глупаво звучи.

– Забравила?

– По-точно казано, изтласкала е спомена настрани, за да не го вижда. А после споменът се завърнал.

Кип ме изгледа скептично.

– С това ли ще я оправдаваш? Забравила нещо ужасно, а след години си го спомнила и затова убила баща си.

– Адвокатът не си измисля фактите, Кип. Каквито карти получиш, с такива играеш.

– Знам, вуйчо Джейк. Баба ме учи да играя. Казва никога да не блъфирам без покритие и да знам кога се свалят картите.

Хлъзгав път

Таванският вентилатор над леглото ми описваше безконечни кръгове със сънено туф-туф-туф. На черницата отвън един присмехулник пееше самотната си любовна песен. Кип беше намалил звука на телевизора в стаята си, но все пак чувах някакви металически гласов. Седнал на леглото, аз препрочитах една стара кримка за Травис Макгий и неволно завиждах на тоя „едър, мургав и кокалест морски вълк“. В каквато и каша да се замесеше все успяваше да се измъкне с ум или юмруци. А аз съм просто един треторазреден футболист, завършил вечерно право, който се мъчи да постъпва правилно, но накрая непременно оплита конците. Станах и отидох до стълбището. Вратата на Кип беше затворена, тъй че не му се обадих. Щеше да заспи, когато му дойде времето, а ако искаше да гледа телевизия цяла нощ негова работа. След два дни щеше да грохне и да си нормализира режима. А аз съм от старата школа – не закачай детето, самичко ще се възпита. Точно така ме отгледа баба, след като убиха баща ми, а майка ми избяга.

Всички сме безпомощни пред миналото, казал веднъж Кларънс Дароу. Точно така пледират и адвокатите, които се мъчат да съхранят живота на някой жесток убиец, който е имал скапано детство. Но тази максима може да се приложи и в много други отношения. Всички ние подсъзнателно усвояваме обичаи и навици, симпатии и антипатии, възгледи и предубеждения от хората, които са ни отгледали. Имам си много трески за дялане, но баба ме е учила никога да не посягам на по-слабия и да помагам на онзи, който го заслужава. Учила ме е да проявявам умерено неуважение към властите и сам да си проправям път през пущинака. Би била напълно доволна, ако бях станал рибар като баща си или пък шофьор, барман или капитан на туристическо корабче като мъжете, минали през живота й. Още от юношеските си години се мъча да следвам нейния девиз: живей си живота и гледай да не навредиш другиму.

Облечен само с червени плетени шорти, аз зашляпах бос надолу по стъпалата. На дивана Криси мъркаше тихичко във възглавницата. Умиротвореното й лице изглеждаше почти детинско в своята красота и невинност. Дълго я гледах, после изведнъж се засрамих, че зяпам като дърт похотлив пръч.

Минах в кухнята и измъкнах от хладилника бабината баница с фъстъчено масло. Първата хапка се топеше в устата ми, когато ме връхлетя внезапна мисъл. Баба! Не я бях чул да си тръгва. Нито пък Чарли.

Нямаше ги горе. Нямаше ги и долу. Къде се бяха дянали? Моята къща е двуетажна кутийка с непроходимо буренясал заден двор.

Дворът.

Надникнах през щорите. Съседите имаха халогенни лампи против крадци и призрачното им сияние озаряваше целия двор. В хамака, опънат между две дървета, зърнах стария си наставник И баба. Спяха здраво прегърнати в топлата, влажна нощ, изпълнена с аромат на жасмин. Щури хора.

Доядох парчето баница с чаша студено мляко и поех обратно към стълбището. В стаята на Кип телевизорът още бръмчеше и докато минавах покрай вратата, чух гласа му.

После още един глас. И тихо кискане.

Това пък какво беше, по дяволите?

Леко почуках и отворих вратата.

Кип лежеше, подпрян на възглавницата. На екрана Джим Кери се мъчеше да спаси Дан Марино от някакъв смахнат похитител с неопределен пол. Откровено казано. Дан е по-добър като полузащитник, отколкото като актьор.

И още някой лежеше, подпрян на възглавница.

– Привет на всички! – каза Кип. – Вуйчо Джейк, това е Таня.

– Здравей, Таня – произнесох аз, защото така беше по-възпитано, отколкото да се провикна: „Какво търсиш в леглото на моя племенник, повлекано?“

– Таня живее отсреща – обясни Кип.

Естествено.

– А, Таня! Ти си дъщеря на Фийби.

– Здравейте, мистър Ласитър – поздрави любезно тя.

Беше дребничко, тъмнокосо момиче на около дванайсет години. За последен път я бях забелязал преди шест години да кара велосипедче с три колела. Сега беше с рязани джинси и тениска, поиздута от напъпващата й женственост. Мили боже.

– Как е майка ти? – попитах аз.

– Чудесно – отговори Таня.

– Знае ли къде си? Толкова късно, искам да кажа.

Никак не си харесах гласа – стори ми се напрегнат и старчески.

– Ами да. Тя отиде за уикенда в Микосуки да гледа как индианците се опушват и танцуват около огъня, тъй че сега съм сама.

– Разбирам… – промърморих аз крайно неодобрително. Отдавна подозирах, че Фийби не става за майка.

– Мама много си пада по тия работи – продължаваше Таня. – Има един шаман, дето я учи на природосъобразен живот, билкарство и психическо изцеление.

Нищо чудно, че не й оставаше време да подкастри живия плет.

– Поканих Таня да преспи у дома – каза Кип.

– Аха… – рекох аз, сякаш подобна покана бе по-нормална, от факта, че комарите хапят след дъжд.

– Но ако възразяваш – добави Кип, – можем да спим у тях.

– Не – отвърнах аз твърде прибързано и твърде високо. – Таня може да остане. Е, вярно, нямаме свободна спалня.

Двамата са разкискаха и усетих, че ставам за смях пред младото поколение. Зачудих се дали да не подам жалба срещу майка й за недостойно родителско поведение. Спомних си, че Фийби има татуировка на рамото, и се запитах дали и Таня има такава и дали Кип ще я види, преди да се разсъмне.

Започнах да се ядосвам на себе си. Откога се извъдих такъв моралист? Все си мислех, че съм печен настойник, а реагирах като възпитател в сиропиталище.

– Няма нищо, мистър Ласитър – каза Таня. – Донесох си спален чувал.

Тя махна с ръка към ъгъла, където сред купища видеокасети наистина се търкаляше спален чувал.

– Разбирам – измънках повторно аз, защото почти бях изгубил дар слово.

– Хей, вуйчо Джейк, нали няма да се пищисаш заради нас? – попита Кип.

– Не. Защо? Разбира се, че не.

Таня ме успокои с удивително зрял глас:

– Ние с Кип само си ходим. Не сме… нали знаете…

Вгледах се в своя племенник, опитвайки да си припомня какъв бях на дванайсет години. Май доста мислех за момичета, но не ми и хрумваше да се целувам.

– Добре – казах аз. – Но не стойте до късно и…

И какво?

– И не забравяйте да си измиете зъбите.

Напуснах стаята и затворих вратата с чувството, че наистина съм голямо дърво. Върнах се в леглото, взех книгата и се впуснах заедно с Травис през Гълфстрийма към Бимини по дирите на злодея Джуниър Алън. Спомних си как някога бях преследвал по същия път една красива, но убийствена млада жена на име Лайла Съмърс.

Чувствах се тъжен и самотен, когато чух тихо почукване на вратата. Ако Кип искаше да попита може ли и той да спи в спалния чувал, щях да му отговоря с едно твърдо…

– Джейк – долетя иззад вратата женски глас, – буден ли си?

Аз и Криси седяхме на леглото, почти като невръстната двойка в отсрещната стая. Само че ако Кип си мислеше същите работи като мен, щях да го поставя под домашен арест за близките десетина години.

Криси изви дългата си шия и пусна облаче цигарен дим нагоре към вентилатора. Зарекох се да я накарам да ги откаже. Съвети на грижовния адвокат: край на пушенето, край на стрелбата.

Седяхме един до друг и разговаряхме. Тя ми разправяше какво харесва. Раци, картофена яхния с месо, Париж под дъжда, гмуркане из тропическите рифове. Да, и разходки по плажа с мъж, когото харесва. Разговаряхме за пиеси, за филми и дори за футбол. Тя разбираше играта сравнително добре и смяташе Трой Айкман за симпатяга. Лично аз винаги съм смятал нападателите за примадони, но Айкман поне търпи мъжки, като го ритнеш по кокалчето.

Поиграхме на думи и много се смяхме на измислиците си. После заговорихме за хората, минали през живота ни, и опознахме взаимно душевните си рани.

По някое време замълчах, а тя само ме гледаше.

– Какво? – попитах аз.

– Досега нито един мъж не ме е обичал.

Твърдението бе тъй нелепо, че аз се разсмях. Но лицето й ми подсказа, че говори сериозно.

– Трудно е за вярване – казах аз. – Дори невъзможно.

– О, купували са ми много неща, водили са ме къде ли не. Използваха ме и аз ги използвах. Но никога не са ме обичали.

И тя остави примамката да виси. Аз кръжах около въдицата, но не исках да клъвна.

– Но ти ме обичаш… нали, Джейк?

– Да – казах аз.

– Значи няма да се преструваш, че това е просто поредното дело?

– Няма. Не мога.

– Тогава говори. Кажи ми какво изпитваш.

– Не е лесно. Не ги умея тия пеша.

– Добре. Имаш правото да мълчиш. Всичко, което кажеш, може да се използва срещу теб в…

В какво? Тя не довърши. В съда? В краен случай? В любовта?

– Кажи ми как се чувстваш – нареди тя.

Как се вкарват чувствата в рамка от думи? Не знаех.

– Сложно е – казах аз. – Имам дълг към теб. Ти разчиташ на мен като на мъж, а като на…

– Рицар в сияйна броня.

Поклатих глава.

– Не, като на адвокат.

Тя смачка цигарата си в декоративния пепелник върху нощното шкафче.

– Няма ли да ме спасиш?

– Искам. Повярвай ми, искам…

Навън присмехулникът пак се дереше с пълна сила, а в далечината виеше полицейска сирена.

– Какво искаш, Джейк?

– Искам да те обгърна с ръце и да те отнеса някъде. На сигурно място, където никой не ще ти стори зло.

– Ах, ти си моят рицар.

– Не. Бронята е ръждясала, коленете скърцат и жребецът отдавна не е подковаван. Освен това вечно не ми достига една крачка.

Криси се приведе и ме целуна. Дъх на парфюм и цигари.

– Не и за мен – каза тя.

После пак ме целуна нежно и колебливо. Чакаше да отвърна на целувката. Но аз не го сторих. Протаках.

– Трябва да запазим известно разстояние помежду си – казах аз.

– Поне докато свърши процесът.

– В географски смисъл ли? – Тя пропълзя по-наблизо, усмихна се игриво и зарови пръсти в косата ми. – Или в емоционален?

– И двете. Обикновено са свързани.

– О, не знам. Била съм физически близо до много мъже. Но не и емоционално.

– На всички ни се е случвало – казах аз. – Но е толкова безсмислено, толкова…

– Кухо.

– Точно така.

– Не искаш да се обвързваш с мен, нали? – попита тя.

– Не че не искам. Не мога.

– От какво се боиш?

– От теб. От мен. Бил съм вече по този път.

– Ще бъде ли нарушение на етиката?

– Формално погледнато, да. Адвокатското дружество забранява да спим с клиентите.

– Наистина ли?

– Освен ако сме имали връзка преди делото. Тогава гледат на нарушението през пръсти.

– Добре казано.

– Но не е там работата. Не съм се учил на морил от книгите. Просто се мъча да постъпвам правилно. Ако се обвържем, това ще замъгли преценката ми.

– А не искаме да става така – каза тя и пропълзя толкова близко, че вече дишахме един и същ кислород.

– Криси, не се шегувам.

– Нито пък аз.

Тя смъкна тениската, после шортите, които прикриваха бикините, а след това и тях. Стана, протегна се и макар че имаше нещо театрално в тази поза с извит гръб и изпъчени гърди, изпълнявана може би хиляди пъти, същевременно тя бе тъй съвършено естествена и невинна, че ставаше още по-изкусителна. Естествено, тъкмо това се целеше. Някои красиви жени може и да не усещат какъв ефект оказват върху мъжете. Други, особено тези, чиято професия е свързана с външния вид и впечатлението, знаят точно какъв ефект дава всяка извивка на шията, всяко помръдване на бедрото, всяка двусмислена усмивка. При тях в излагането на гола плът няма нито срам, нито гордост. То е просто факт и в съвършенството на подробностите, в симетрията на чертите, в съчетанието на сила и здраве, което лъха от подобно създание, винаги се спотайва ясната мисъл, че красотата ще повехне. Догодина ще се наложат нови модели, затова ако имаш такава хубост, използвай я незабавно.

Криси се завъртя към вратата, разкривайки пред мен стройния си гръб и изящната извивка на ханша. Щракна лампата, после се приближи към леглото с грациозна стъпка, очертана като силует в полумрака стройно, гъвкаво сексуално парче, познаващо отлично своята сила. Седна, подви крака, приведе се към мен и гърдите и се притиснаха в моите.

Сигурен съм, че нейде на тая планета съществува мъж, който би устоял. Но пред Криси Бърнхард не лежеше папа Йоан Павел Втори. В леглото бе самозваният рицар Джейк Ласитър с всичките си сто килограма и сто осемдесет и пет сантиметра, с кипнала кръв и подивяло въображение. Нуждаех се от строго предупреждение. Пази се, либидо! Внимание, опасни завои! Хлъзгав път!

Тя изви глава и ме целуна отново. Този път отвърнах на целувката. Обгърнах главата й с длани и пак се целунахме, водейки битка с езици; после тя впи зъби в долната ми устна.

Исках да я спася, да й се насладя, да я вкуся, да я погълна. Исках хиляди неща час по-скоро, веднага. От гърлото й излетя дрезгав стон и ние трескаво се вкопчихме един в друг.

Тя посегна надолу, смъкна боксерките ми и аз ги ритах към отсрещния ъгъл. Плъзна длан по гърдите ми, към корема, към слабините. Бих толкова твърд, че ме болеше.

Целунахме се жадно, хапехме устни, смучехме, търсехме, намирахме. Ръцете ни изследваха, галеха, сграбчваха. Обгърнах с длан заоблената стегната гръд и стиснах връхчето с палец и показалец.

– По-силно, Джейк. Няма да се строши.

Стиснах, тя ахна и аз поех връхчето с устни като зряла червена череша. Ръката ми плъзна надолу по плоския й корем и откри горещата влага. Когато я докоснах, тя ахна отново, после ме сграбчи за тила и приближи устни до ухото ми.

– Люби ме, Джейк. Люби ме, моля те.

Гласът й бе натежал от копнеж, печал и непоносима страст. Звукът му отекна дълбоко в мен като басова струна. Исках да я прикрия със своя щит, да я опазя от всички беди, да я отнеса нейде, където никой не би могъл да й стори зло.

Тя протегна дългите си нозе и пак прошепна:

– Люби ме сега, Джейк.

Все същият отчаян копнеж.

Притиснах се плътно към нея. После се плъзнах по-надолу и тя бе отворена за мен, гореща и тръпнеща. Проникнах в нея, а тя се вкопчи в мен и ни понесе един и същ ритъм, телата ни се движеха бавно, безкрайно бавно. Оставих я да поведе и когато движения й се ускориха, тя захапа гърдите ми, заби нокти в гърба ми, после сграбчи главата ми с две ръце и заскуба косата. Задавеният й дъх изгаряше шията ми, изпълнен наполовина с болка, наполовина с безумна наслада. Ускорих ритъма, тласках все по-мощно и по-бързо, докато първо от нея, а сетне и от мен излетя глухо ръмжене, очите й се извъртяха и тя нададе тих, вълчи вой, после притисна китка в устата си и захапа с все сила, сякаш не понасяше да чуе собственото си удоволствие.

Аз затласках с удвоена сила, след миг свърших и тя ме обгърна още по-здраво. Останах да лежа така, притиснал лице към нейното докато усетих на устните си солена капка и разбрах, че сълзите й са се смесили с моите.

Назад к карточке книги "Блондинка от Маями"