Текст книги "Блондинка от Маями"

По-черен от дявола

Подкарах вирната стара колесница на юг по шосе номер едно, покрай безбройните закусвални, бензиностанции и магазинчета в Кендал и Перин. Античният двигател бучеше с всичките 2200 кубически сантиметра на моя открит лимоненожълт „Олдсмобил 442“ модел 1968 година. Черен гюрук, четири скорости, четири цилиндъра, двоен ауспух. Като любимата ми система четири-четири-две.

Завих по детелината и минах през овощните градини край Хоумстед, после пак се върнах на старото шосе и навлязох в област Мънроу, където, освен закусвалните се появиха и магазинчета за стръв. Прекосих Кий Ларго, който напоследък губи чара си, но се сдобива с улични задръствания.

Малко след шест вечерта достигнах песъчливия плаж на Исламорада откъм Мексиканския залив и оставих колата на сянка под сана кокосова пална. Звукът на телевизора гърчеше през отворените прозорци – баба Ласитър все още вярва, че климатиците предизвикват артрит. Чарли Ригс седеше в люлеещия се стол на верандата на старата дъсчена къща с островръх тенекиен покрив. Дремеше, притиснал върху гърдите си дебел том със заглавие „Правно-медицинско изследване на смъртните случаи“. Приятни сънища, скъпи Чарли. И без това знаеш книгата наизуст.

Отворих мрежестата врата и влязох. На екрана в хола се караха Том Круз и Джак Никълсън.

– Отговори ли искаш? – крещеше Никълсън с раздразнението на полковник от морската пехота, който не е свикнал да му противоречат.

– Искам истината! – настоя Круз, изтупан в новичка униформа на военен юрист.

– Истината не е лъжица за твоята уста! – сряза го Никълсън от свидетелската скамейка.

– Здрасти, Кип – казах аз на рошавия дванайсетгодишен хлапак, проснат по корем на пода срещу телевизора.

– Здрасти, вуйчо Джейк – измънка момчето, без да откъсва поглед от екрана.

Оттеглих се към кухнята тъкмо когато Никълсън почна да обяснява, че светът бил пълен със стени и трябвало някой да ги охранява. Надвиснала над готварската печка, баба Ласитър кълцаше салатна палма – по нашия край я наричаме блатно зеле в тиган, пътен догоре с цвърчащ бекон. Вероятно местните индианци са научили първите конквистадори да готвят този деликатес. Трябва да питам баба. Сигурно е била тук по онова време.

– Я гледай какво ми е довлякла котката – поздрави ме тя както обикновено.

– Здравей, бабо – казах аз и нарочно я мляснах по бузата.

– Недей да се правиш на интересен – отвърна тя и замахна с дървената лопатка.

Баба беше по къси бежови панталони, планинарски обувки и тениска с надпис: ПРЕДАВАМ СТАРИ ГАДЖЕТА НА ВТОРИЧНИ СУРОВИНИ. Косата й беше съвършено черна, само по средата имаше една бяла ивица като на скункс, но последният, който си бе позволил да намекне за тая прилика, изяде як пердах с харпун по главата.

– Гладен ли си, Джейк? – попита тя. После надникна в тенджерата, където къкреше риба с грах и ориз. Около два килограма пресни жабешки бутчета киснеха в кофа бира на мивката.

– Късно обядвах. Китайска храна. Но няма да ти откажа.

– Китайска храна – изсумтя баба. – Ще ги изсъхнат тестисите от онзи гаден натриев глупоминат. Тя махна с ръка към кофата. – Хайде да ми помогнеш.

Бях израснал в тази къща край бабината престилка, тъй че не се нуждаех от инструкции или повторна покана. Топнах чифт бутчета в паницата с мляко и разбити яйца, овалях ги в брашно и ги пуснах в другия тиган.

– Видях ти снимката във вестника – рече баба и кимна към хладилника. Изрезката наистина висеше там, закрепена с магнитче във формата на рак. Някой майтапчия беше добавил мустаци и шапка, та приличах на злодей от немите филми, отвличащ припаднала хубавица.

– Виждам, че Кип пак си е проявил творческите способности – казах аз.

– Недей да тормозиш детето, Джейк. – Баба надникна в цвърчащия тиган. – И не слагай толкоз брашно! Съсипваш вкуса на жабите.

Изобщо не бях подозирал, че имам сестра, а още по-малко племенник, докато полицията не арестува Кип, задето бе нашарил със спрей фасадата на един киносалон, където в последния момент заменили прожекцията на „Казабланка“ с „Отмъщението на тритоните – 3“. Отървах го от изправителен дом и станах нещо като негов законен настойник, макар да признавам, че и баба помогна доста в това отношение.

Сякаш повикан от мислите ми. Кип зашляпа с боси крака по линолеума в кухнята.

– Привет на всички! – провикна се той с идиотската усмивка на Джим Кери.

– Кип, казвал ли ти е някой, че прекаляваш с филмите?

– Аха. Ами на теб, вуйчо Джейк, казвал ли ти е някой, че изглеждаш виновен?

– Какво?

– Във вестника. Нали, бабо?

– Направо по-черен от дявола.

– Браво, бабо – разсмя се Кип. – Имаше такъв филм. Ребека де Морни играеше адвокатка на Дон Джонсън, обвинен в убийството на жена си. И естествено си падна по него.

– На това не му ли се викаше сблъсък на интересите? – попита ме баба. – Денем по съдилищата, нощем под юргана.

– Така си е – признах аз.

– Ти не го правиш, нали. Джейк?

– Под клетва ли съм? – попитах аз.

– Същото стана с Глен Клоуз и Джеф Бриджис в „Назъбеният ръб“ – каза Кип. – Той беше богаташ, обвинен в убийството на жена си. Тя му пое защитата и додето ги разбереш, вече се таковаха.

– Кипърс – предупреди го баба, – внимавай какви ги плещиш!

– Вуйчо бе, защо в Холивуд все се повтарят? – попита Кип.

– Калпавите идеи се множат като вируси – обясних аз.

Загледах се в Кип. Още не можех да повярвам, че сме една кръв.

Той беше мършав като вейка, едва ли не крехък, русоляв, с бледо лице и синкави вени на слепоочията. Нямаше нищо общо със своя дебеловрат и дебелоглав вуйчо.

Кип отвори хладилника и измъкна една опаковка от бабината пушена скумрия. Пипна рибата с пръст и го облиза. После затвори вратата и кимна към снимката.

– Виж се само, вуйчо Джейк. Досущ като в „Север-северозапад“, където намушкаха един с нож и фотографите заснеха Кари Грант както го е вдигнал на ръце.

– Джейк не прилича на Кари Грант – рече баба. – Щеше да е като Харисън Форд, ако някой му беше строшил носа. На Харисън, искам да кажа.

– Ей, вие двамата! Никого не съм убивал. Криси Бърнхард го направи.

Баба се върна към печката и дръпна от ръцете ми едно жабешко бутче.

– Как можеш да я защитаваш тогава, щом знаеш, че е виновна?

– Защото е мацка – побърза да обясни Кип. – Също като Мадона във „Веществено доказателство“. Уилям Дефо я защитаваше от обвинението, че убила мъжа си… – той понижи глас, – … като го изчукала до смърт.

– Кипърс! – изрева баба.

– Кип, защо не идеш да си пишеш домашните?

– Нямам домашни.

– Наистина ли? – Аз го изгледах скептично.

Той завъртя устни и изръмжа с тънък глас:

– Не ти трябва истината!

– Какво?

– Защото дълбоко в тайните кътчета на душата си тя искаше аз да съм върху онази стена, нуждаеше се от мен върху онази стена!

– Кип, ще изхвърля видеото в залива и ще тегля един шут на телевизора.

– Честна дума, вуйчо Джейк. От вчера сме във ваканция.

– А!

Баба тършуваше из килера, където държеше туршия и конфитюри. След малко тя внесе три големи буркана домашно уиски или „ръжена напитка“ както го нарича.

– Добре де, защо ще защитаваш онази никаквица, дето уби баща си?

– Откъде знаеш, че е никаквица? – попитах аз. Вече си мислех за подбора на съдебните заседатели и какво впечатление ще направи моята клиентка.

– Знам аз, видях я на снимка.

Мислено си отбелязах да заръчам на Криси да се облича като провинциална библиотекарка.

– Може да разправят, че е застреляла баща си, но това още не означава, че е виновна – съобщих аз на обединеното роднинско тяло.

Баба сипа пържения бекон в голяма чиния и ми я подаде.

– Говориш като гаден, продажен, лъжлив адвокат. Като онези защитници на О’Джей Симпсън, дето ми идеше да заплюя, като ги гледах по телевизията. „Кръвта не е негова, но ако е негова, значи ченгетата са я подхвърлили.“

И защо им е на ченгетата да го правят. Мен ако питаш, ченгетата си затваряха очите всеки път, когато силно пребиваше жена си до смърт. Ръкавицата не е негова. Сигурно и на футболния терен не е той. Щом е тъй, за какъв дявол избяга, а? Обясни ми де.

– Бабо, не питай мен. Аз съм само един…

– Адвокат! Да, ама пет пари не чиниш пред онзи Джони Кокран, дето е мазен като рядко лайно, та затуй не ми се вярва да отървеш оная никаквица.

– Джони си има негов стил, аз имам моя.

Вярно е. Имам простичък стил: дръж топката и давай право напред. Я отбележиш гол, я не, но поне няма начин да сбъркаш.

– Абе, ти не му ли тегли едно врече балтията на онзи О’Джей – попита баба.

– Опитах на няколко пъти, включително и в Бъфало, където се озовах с глава в една снежна преспа, а той отбеляза точка.

– Да, знаем, вас адвокатите, много ви бива в оправданията – продължи да ме порицава баба.

– Напомни ми да не те търся за съдебна заседателка – казах аз.

– Няма и да се навия, освен ако ми осигуриш брачни свиждания с Чарли – намигна ми баба.

– Какво в това брачни? – попита Кип.

– Не те засяга – отвърна сластолюбивата ми баба. После сложи на масата кана с лимонада и с е обърна към мен. – Няма ли кой да му каже на онзи дърт пръч, че вечерята е готова?

Чарли Ригс моментално изникна на прага, разтривайки очи.

– За вечеря ли стана дума? – попита той.

Доктор Лорънс Шейн пръсна струя вода по жилавите зелени листа на храст диво кафе и каза:

– Озеленяване с пустинни растения. Екологично и полезно за почвата.

След броени секунди Шийн завъртя маркуча към едно тамариндово дръвче, обсипано с буйни пурпурни цветове.

– В моя двор не виждате палми, хибискусов жив плет или магнолии, нали?

Въпросът навярно беше подвеждаш, тъй че можех да протестирам, но предпочетох да премълча.

– Те просто гълтат водата. Знаете ли градчето Маналапан?

– Да, в област Палм Бийч. Големи къщи, големи дворове, хотел „Риц-Карлтън“.

– Преди да сложат край на безумието, онова малко градче използваше дневно по две хиляди осемстотин четирийсет и шест литра на глава от населението – предимно за поливане на градини и тревни площи. Представяте ли си?

Стояхме в двора на неговото ранчо в областта Редландс. Миналата нощ бях прекарал изцяло на бабини разноски – спах при нея, ядох при нея и пих от нейното уиски. Само дето не можах да бия Кип на джин-руми. По някое време той ми заяви с леко видоизменен филмов цитат: „Злобни карти играеш, дебелако.“

Сега, в горещото юнско утро, се мъчех да определя колко полезен може да бъде доктор Шийн при защитата на Криси Бърнхард. Той беше слаб, на възраст малко под шейсетте, с бръсната глава и малка козя брадичка. Кой знае защо бях очаквал да носи спортно сако с кожени кръпки на лактите, но го заварих да полива градината си по работен комбинезон и гумени ботуши.

– Знаете какво става с Бискайския водоносен слой, нали? – попита доктор Шийн.

– Нивото на водата спада всяка година.

– А нивото на солта се покачва! Не променим ли навиците си, чака ни катастрофа.

Той направи няколко крачки към къщата и завъртя крана, после врътна още малко, за да не капе. Взе лозарска ножица и сряза няколко сухи листа от цъфналата бугенвилия.

– Вие познавахте семейство Бърнхард, родителите на Криси – опитах се да изместя разговора от екологията към правото.

– Да. Познавам и Криси още от малка.

– Разкажете ми за Криси и баща й.

– Тя не ви ли каза?

– Още не.

– Но вие сигурно подозирате…

– Да, но трябва да го чуя. От вас и от нея.

– Да говоря ли откровено?

– Така е за предпочитане.

– Хари Бърнхард изнасилил Криси, когато била на единайсет години. Извършил неописуемо грозно деяние, наречено кръвосмешение. – Без да ме поглежда, той сряза една суха вейка на бугенвилията с такава ярост, сякаш кастрираше стария Хари. – Продължил да се вмъква в леглото й… о, какво го усуквам, по дяволите! Продължил да чука своята дъщеричка, докато навършила четиринайсет и я заварил с момчето от конюшнята. Нарекъл я мръсна пачавра, казал, че майка й е фригидна, а тя малка курва и тъй нататък.

Опитах да си представя малката Криси, живееща в страх и болка под товара на тази тайна. С голямо усилие запазих професионална безпристрастност. Един адвокат е длъжен да дава на своя клиент ясна, логична мисъл, а не състрадание и емоции.

– През тези години вие често посещавахте техния дом, нали? – попитах аз.

– Да.

– Но изобщо не подозирахте какво върши баща й?

– За жалост не. Естествено, днес, когато погледна назад, виждам нещата съвсем различно. Съвсем невинни гледки, като например Кристина в скута на татко си, изведнъж придобиват зловещи размери. Той я глезеше, ревнуваше я от вниманието на други хора. По онова време просто си мислех, че е прекомерно грижовен, ала това изобщо не беше присъщо за него.

– А какво му беше присъщо? – попитах аз, като си спомних бабиното оплакване: най-напред оплювате жертвата.

– Хари Бърнхард беше корав човек. Безчувствен към Емили, майката на Кристина, която бе толкова чувствителна и изтънчена, колкото той груб и студен. И все пак кой би повярвал, че може да падне толкова ниско, до кръвосмешение… – За момент той млъкна, оставяйки грозната дума да виси между нас, после добави – Признавам, че бях неописуемо изненадан.

Той взе гребло, подравни тора около корените на един кафеен храст и обясни:

– Така задържам влагата и намалявам изпарението.

– Значи Криси го застреля, защото си спомни какво й е сторил?

– О, прекалено опростявате ситуацията. Кристина страда от посттравматичен стресов синдром. Вероятно сте чували този термин.

– Да, във филма „Джералдо“.

– Предишното поколение го наричаше виетнамски синдром. А преди това е имало снаряден шок – през Първата световна война, и бойна умора – през Втората. Но днес психиатрията напредна. Не само войниците погребват в душите си ужаса от живота.

Доктор Шийн разговаряше с мен, но разглеждаше плътните зелени листа на кафеения храст. Чудех се какво ли би казал някой психоаналитик за нежеланието му да ме погледне в очите.

– Когато Кристина се върна от Европа и за пръв път дойде при мен – продължи той, – беше й много трудно да контролира емоциите си. Миналото й беше същинска енциклопедия на очевидни симптоми. Прекомерни реакции при стрес, безпричинен гняв, проблеми с алкохола, наркотиците и дори с храната. Все класически симптоми.

– Класически ли?

– За жени, преживели кръвосмешение. Главоболия, кошмари, чувство на безпричинен ужас. Огромни части от детството липсваха в паметта й. Тя не можеше или не искаше да си ги спомни – още един признак за отхвърляне на реалността. Просто беше заключила тези спомени.

– А вие ги отключихте?

Той приведе глава настрани и лекичко се усмихна.

– Нека просто да кажем, че и предложих ключа. От нея зависеше дали да го превърти.

Отвърнах му със същата усмивчица, сякаш исках да кажа: „Леле боже, колко сте умен.“

– Сигурен ли сте, че спомените са истински?

– Категорично. Разказваше ги малкото момиченце в Кристина, нейното вътрешно дете, а то няма причина да лъже.

– Не може ли да е сбъркала?

– В никакъв случай. Кристина бе потиснала своите спомени, ужаса в детството. Всъщност те си бяха на място, но затрупани под дебел слой от срам и отрицание. Когато се завърнаха, бяха вече отчетливи и действителни.

– Не може ли да са сънища или фантазии?

– Господин адвокат, вие май имате навика да гледате зъбите на харизан кон. Та аз ви поднасям готова защита.

– Нищо подобно. Поднасяте на прокурора готов мотив. Ето как ще го приеме Ейб Соколов. Криси завъртяла вашия ключ, незабавно намразила баща си заради онова, което й сторил преди години. Но Хари Бърнхард вече не представлявал непосредствена заплаха за Криси, тъй че не става дума за убийство при самозащита. Било си е чисто отмъщение, а това ни насочва право към предумишлено убийство.

– Разбирам – каза докторът, леко посърнал.

– Вижте какво, може и да помогнете при определяне на присъдата, но това става чак след като бъде призната за виновна, а при предумишлено убийство възможностите са само две – смърт или доживотен затвор без помилване.

Доктор Шийн спря да ровичка из тора и се подпря на греблото.

– Би ли имало значение, ако Кристина е застреляла баща си в пристъп на умопомрачение или докато отново е преживявала спомена за изтърпяното?

– Така ли е?

– Не бих се учудил.

– Готов ли сте да го потвърдите пред съда?

– Естествено.

Замислих се. Ако Криси бе изпаднала в умопомрачение, значи липсваше престъпен умисъл. Убийство – може би, но не и предумишлено. С малко късмет щях да сваля присъдата на десет години, може би дори и на шест. Все е по-добре, отколкото до живот без помилване. Естествено, трябваше да попитам Криси как се е чувствала. А още по-добре би било да я попита Джими Стюарт.

– За предварителното заседание ще ми трябва медицинският й картон – казах аз.

Той махна с ръка към градинската масичка.

– Вече ви извадих копие от всичко.

Папката беше дебела над половин педя. Седнах да я прегледам. В един плик имаше записки от терапевтичните сеанси, в друг – някакъв плътен текст, вероятно свален от магнетофонен запис.

– Записвате ли сеансите? – попитах аз.

– Само хипнозата. Всичко е пренесено на хартия дума по дума.

– Добре. Но бих желал да разполагам и със самите записи.

Веждите му подскочиха въпросително.

– Ако открия нещо полезно, ще го пусна пред съда – обясних аз.

– А ако има нещо вредно, не е ли по-добре записите да са у мен?

Този път се замислих за по-дълго. Шийн се оказваше хитра лисица. Най-напред ми предложи готова защита. А сега си на укривателство. Какво толкова имаше в тези записи?

– Да не се боите, че мога да предложа записите на обвинението?

Шийн пак хвана греблото, макар че според мен торът си беше изравнен идеално.

– След като дам показания, вече не мога да се оправдавам с лекарска тайна, нали? – попита той.

– Да.

– А в делото „Менендес“ съдът призна подобен запис за доказателство, така ли беше?

– Вярно.

– Значи…

– Значи каквото и да има на записа, не можете да го унищожите. Това ще е възпрепятстване на правосъдието.

– Разбирам – каза той.

– Все пак благодаря за доброто желание.

Прегледах датите на записките.

– Имали сте по три сеанса седмично.

– По някое време бяхме стигнали до пет.

Прелистих една тъничка папка с надпис ЛЕКАРСТВА.

– Нямах представа, че е взимала толкова много лекарства. „Ксанакс“ и „Ативан“…

– Срещу депресии и страхова невроза.

– „Меларил“…

– Срещу натрапчиви спомени – поясни Шийн, после пренесе на масата една саксия с папрат и седна отсреща.

– Имате ли представа дали ги е взимала в деня на убийството?

Той сви рамене. Явно пак трябваше да питам Криси.

– „Прозак“ и „Дезирел“…

– Срещу депресия.

Той взе по-малка ножица и отряза няколко стръкчета папрат. Кой знае защо жестът ми напомни за жена, която си скубе веждите.

– „Ресторил“, „Дарвоцет“ и литий.

– Срещу безсъние, главоболие и рязка смяна ма настроенията.

– Чрез химия към по-добър живот – казах аз.

– Употребата на подходящи лекарства е съществена част от терапията.

– Аха… Ами сега?

– Моля?

– Трябват ли й сега лекарства, сеанси или нещо друго?

– О, не. Кристина се изправи срещу своите демони и ги прогони.

– Чрез спомена… или чрез убийството?

Доктор Шийн остави ножицата, озърна се за момент из своята пустинно-екологична градина и за пръв път ме погледна в очите. Усмихваше се почти самодоволно.

– От една страна, убийството на Хари Бърнхард бе твърде неприятно.

– Особено за самия Хари – съгласих се аз.

– Но от друга страна, с тази постъпка Кристина най-сетне пое живота си в свои ръце, а това е благотворно. Дори много благотворно.